ХРАМ

web

С червено в окото
слънцето реже.
Змията с качулката под камъка скрита.
На кактуса свещникът
кади в маранята.
Стъпка да мине - пали кибрита.

Напукани хълмове
търсят водата,
вятърът вие в скалите вкован.
Запалена птица
губи небето
и пада в праха пред белия храм.

Храмът варосан,
светèн преди време,
капакът му златен в зноя стърчи.
В стомаха му кух -
амвон и пътека,
свещеникът - в сянка, с бодливи очи.

Пее стопанинът,
армадило приглася,
метроном кататонен ритъма мери.
Вярващите тук са
охранени, потни,
скупчени кротко пред кованите двери.

Посреща ги той,
гласът му замахва,
до дъно, до край греха ще накаже,
и познали тогава
на Господ словата
ще поемат овчиците Нощнaтa Стража.

Хвърля свещеникът
сухи думи на кладата,
алена тога огънят слага,
кучите зъби
върха си показват,
примките вече възлите стягат.

Змията нахлузва
качулката тежка
и съска в небето - живота изпраща,
а в храма за сеч
вие тръбата,
нагоре пълзи тризъбец под плаща.

Паството вие,
изпуснало дирята,
разпнато в пламъци, за прошка врещи.
А в Отвъдното Бог
гледа с усмивка,
махва с презрение и запушва уши.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2013, № 12 (169)