ГРАДИНАТА

Васил Славов

web

Спомням си за часовете на високото небе. И как валеше този вятър. Днес тук е снежно. Рехаво и снежно. Градът ми е останал някъде далеко. Мисля за спокойствието на планината, която ме изпрати, за думите й, и за това как ходих до Градината всеки ден.

По време на дългия престой в родния град, който можах да си позволя за пръв път, успях да се завърна при скромните придихания на листата, които очертаваха тихата запуснатост на парка ми, при онова спокойствие на небързащото и нетежащо време. В една от сутрините заваля, заваля този вятър и си представих, че така е валяло през всичките тези двадесет, тридесет години... Ветровита пелена. Дъждовна пелена... Отнасяща... От нещата, които имаха и имат значение за мен не се беше променило нищо - прегъдка със забравен приятел, дума, отдавна загубила значението си, но останала като топъл, невиден дъх, някъде из ъглите на отминаването, усмивка на някой жив и незабравен... Красиво е знанието на зрялата ни възраст, умението да докоснеш с любов и обреченост и да благодариш за това. Днес пак се връщам в този мой роден град, дишам с Градината, със скромността и търпението й.

Дойдох, за да изпратя майка си. След това изпратих дома й и пренесох виолата й в тавана на апартамента, строен от баща ми на "Изгрева". На този таван миришеше още на дърво и на забравени книги. Като едно време. От прозорците надничаха листа на лозница, по които пълзяха тежкокрили оси. По-късно, когато посетих братовчед си Андрей, мисля, че се закачахме за това, че тези наши, пренесени от Сливен лозници, са не само в родната ни къща на "Дървенишко шосе", но и тук, в някаква кооперация, строена на мястото, купено от баща ми, за да направи дом до дома на баща си. Сливенскопатриархална работа! Старовремство! После, срещу нас порасна грозната висока тухлена къща, в която се заселиха грозни писатели, обслужващи комунистическия режим. После... и друг бял дом на партийни функционери. И друг - на други активисти. Харесваха го този "Изгрев" разните му... Колко чужди и нелепи бяха стъпките им там.

Използвах времето, което ми бе останало, за да стегна някакви стихове, разхождах се в гората, а в ранния следобед сядах на най-далечната от всички най-далечни пейки в градината на Учителя. Вдясно от мен Витоша очертаваше светлия си контур. Дъхтеше на рози и на слънце. Меки борове постилаха дланите си за ято буйни гълъби, които с преминаването на следобедния вятър извиваха красивия си танц, като че ли готови да полетят високо и нагоре към синьото море на небето, понесли топлия дъх на здравец и късен плод. Извиваше се гълъбинският танц високо някъде, може би дори докосваше миглите на планината, и сетне слизаха гълъбите, гузни и пърхащи, за да се сгушат един в друг, прегърнати и затоплени в меките длани на боровете.

- Стражите на Учителя са това. Гълъбите ни - каза седналият до мен и се усмихна.

Познах го. Момче от детството ни, което идваше тук всеки ден от живота си.

Упоителни бяха тези обедни часове в Градината на родния ми град. Имах глада и времето да се върна назад. Спомените, недокосвани години наред, се връщаха сега със стихийността на побягнала река. Или това, че бях останал сам, изостряше необходимостта да стисна в длан вишните на загубената си кръв. Към кого посягах. Какво исках да открия отново. Знаех, усещах, че Градината иска моето завръщане. Градината не ми позволяваше да мисля за нищо друго. Градината, която трябваше да осмисля, преди да заговоря отново със себе си. Идвайте спомени! Кацайте по раменете ми, както кацате на ръката на това момче от детството ми, което идва тук всеки божи ден. Искате верността ми? Чувах, усещах тихостта на топлите сълзи до мен. И тогава? Ще бъда ли допуснат?

Отсреща е мястото, където за пръв път, дядо ни Васил ни говореше за мраморните ръце на чешмата, за Бертоли и витошкия Ел Шадай, за докосването на водата, за пречистващата й сила, за Паневритмията, за доброто. Спомнях си и как, по-късно, баба преписваше беседите на Дънов, и как сядаха - ех, тези човешки гълъбини, дъхтящи на лимонова кора, с Невенка Неделчева, приятелката на Лулчев, с Мария, с Петранчето - и слагаха в пликове намерени тук-там бележки от ситно изписаните дневници на Боян Боев и на брат Борис Николов, които трябваше да се организират и изпращат във Варна, Севлиево, Пловдив...

- Как си, скъпа гълъбине?

- Светла, скъпа гълъбине!

Слънце е и днес. Меко е. Намирам две оригинални снимки от лагерите на Седемте езера и ги давам на братовчед си. Откривам и преписваната на оризова хартия книга "Здраве и Болест", около 800 машинописни страници. Доволен съм. Сега ще се помотая с поглед и ще се препичам на топло... Зад туфите от виолетови телефончета и прохождащ бръшлян, вляво от пейката, където седя, е домът на Мирчеви. Срещу Мирчеви пък е кокетната къща на най-красивото от най-красивите сърца на "Изгрева" - чичо Васко Мосюто.

- Здрасти, Васе - като ти каже дума чичо Васко и чак душата ти запява, - кога ще ни дойдеш на гости, да ти направи леля ти Катя една джебелска баница?

Васето, спомням си го още от снимките по времето на кумството с моите родители, средата на петдесетте години трябва да е било, млади изгревчани, сияйни, кацнали в грозд от усмивки на един прозорец с Гришата и Буба, с Митко и Мария, всички музиканти, страхотийско светла работа, и си спомням как баща ми казал на Васето след време: "Това е, не мога повече, заминавам..." и Васето отговорил: "Какво мога да направя за теб? И се пази!" Толкоз.

- Чакай да ти кажа как се запознахме с кумеца. - А баницата на леля Катя за чудо и приказ. - Зима. Качвам се пеша от френския колеж. Знаеш ли как се катерехме дотук, през гората, по една малка пътечка. Късно, рейсове няма, стигам до равното и пред мен - непознато, високо момче с червен каскет. Какъв червен каскет в тази зима? Пердаши. Не спира. Не говори. След някой друг ден, пак така, виждам го със същия червен каскет. Заприказвах го чак на третия път и разбрах, че преди няколко месеца се е преместил със семейството си в нашия квартал, в къщата, която бе построил дядо ти Васил. И да знаеш, Васе, преди да се родиш, карахме Коледата на петдесет и осма година в дома на дядо ти, голяма компания, а после, ти като дойде на бял свят, Ели каза, че половината от името ти е на дядо ти Васил, половината на кума, мойто. Видя ли сега!

Как да не видя, Голямо Васе! Как да не се радвам на смокинята в двора ти, на красотата на семейството ти, на приятелството ви, силно, чисто, през всичките тези ветровити години. И си мисля, докато слизам надолу от Градината към дома си, че съм изгревянин и аз, като сто и кусур процента плюс нещо си, от родените тук, от помнещите и красивото, и възвишеното, и смешното, и закачливото - ето... изкачваме се с Душо нагоре, където сега е южната стена на руската легация, може би сме били при Катя Грива, негова леля по бащина линия, или при Мони Арнаудов, дядо ми по майчина линия, които живееха един срещу друг, в едни малки като кибритени кутийки стаички и минаваме пред входа на бараката на Иван Антонов, оооо, а минем ли оттам, изхвърча "Горилчо" като лъв със силния си смях и ни преследва: "Я кажете сега, къде е гяволчето?"... и тичаме, и тичаме, и се задъхваме, малки гълъби и ние...

Така пише Атанас за това ъгълче, преди влизането в гората: "Мястото с бараката близнак на Иван Антонов и Влад Пашов, дадено за ползване от благотворител на Братсвото през началото на 30-те години, беше окончателно отнето от собственика му за постройката на съветското посолство. Двамата астролози на Братството си живееха там, докато народната власт окончателно ги изрита от картофената градина, над която се гърбеха, за да си осигурят ангелска супа." (Атанас Славов - "Изгревът"). Помня слизането надолу от ситния площад, където бяха бараките на Игнат и на Гради, и където бе единственото место за засилване на шейните ни. От това площадче тръгваше улицата, по която баба ни Пенка минаваше всяка събота, със съдинки с храна, за тези, които имаха нужда... И по тази улица, нагоре - къщата на Савата, която днес е светъл и просторен детски дом, после... къщата на Трингов, не знаех, че я няма вече, домът на Андрей и Калин, сетне парцелът на семейството ми, който баба продава, за да храни децата, докато дядо е в затвора, и най-накрая, притихнала под вечната свежест на сребърния бор - родната ми къща.

Гостувам на братовчед си и на съпругата му. Галя казва, че с годините започваме да си приличаме все повече. Така е, смеем се. Няма мърдане. Седим на терасата, пием кафе и очаквам, очаквам да се отвори вратата на верандата от детството ми и да влязат усмихнати тези, които вече ги няма. Андрей прочита мислите ми: "Едно кафенце... Така казваше Марето, нали?" Така казваше леля ми. Така казваха всички. Така казваме и ние днес.

И бягам назад, и по-назад и още... до момента, когато ги виждам... как идват в къщата на дядо ми, след затворите, Спас, Цоньо, Владко, другите... как се събират там всяка неделя, до дюлята и играят карти с костюмите и пурите си... и са толкова високи, и ги моля, моля ги да ми дадат една цигарка да си я пафкам, и те ми дават, и се смеят... и миришеше на орех, на сладък дим и на слънце...

Сбогуваме се с Галя и Андрей. До скоро.

В деня преди заминававането си отивам в Градината по-рано от обикновено. Неделя е. Тихо. Есента е дошла, но розите са още изправени. Сядам на пейката си и е малко празно, малко пусто. Причината е в отминалите гълъби. Заминалите гълъби? Отминали ли са като краткия ми престой и те. Не! Тук са. Почиват. Верни са. Верни! Стражи са те на Градината!

Ставам и се приближавам до гроба на Учителя. И в тази тихост на празната неделя усещам шепота на всички преди мен, които ми благодарят... благодарят ми, че ги доведох тук; и гледат с очите ми, и се молят с очите ми...

Благодаря и аз.

Витоша е високият олтар.

Боже, колко много работа има да се върши още.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2014, № 11 (180)