ТРИ СОЗОПОЛСКИ ЩРИХА

web

Все още е слънце. И от слънцето падат
муленце... сянка... Отсреща море...
Пътека към лозето, тежи кехлибарът,
от облака чайката хоризонта кълве.

Бяло е лятото. Побеля и човекът,
загубен в земята на солени вълни,
покръстен в града, където животът
избухнал за миг, все самотите реди.

За децата отива да полее градинката,
а децата заминали, той губи годините.
В раното тръгнал, краката не слушат,
поспира за миг, въздъхва до синьото.

А е толкова силен, че сълзата го плаши
като тръгне по бузата и душата запали.
От кого да се крие, всеки чедо изпратил,
преглътнеш и думата, а в гърлото пари.

Вече... пристанали... в приказна вечер...
сянка и мъж - по стъпалата към рая -
тъй както тихо към любов се пристъпва
и Бог любовта си в любовта ни познае.

...

вълните с белите си лигавчета чистят дамги от устните на брега,
йодните пари подръпват разширените вени на матроните,
родило се е котенце с патерички,
самотната мие кофичката на сина си, с която той е вдигал пясъчната кула на очакването,
мъжът е умрял, видял е мрежа в последния си сън, помислил е "Риба бях",
гроздето, още пияно, сънува мраморните прасци на гъркините,
мъжете пият направо от глезените им,
медната питка от приказката е в аурата на прасковата,
поет мисли как да вземе острова и сутрешните му сенки,
красавица слага новите си сандали, пръстите й са излети като на гръцка богиня,
формите на жените вдигат скалите си и корабите се разбиват в тях,
преди сто години от Ellis Island е тръгнало непристигнало писмо,
турчето Османчо хвърля банички със скоростта на светлината,
камбаните акордират изправянето на чайките,
едно момиченце ще се роди след девет месеца и толкова надалеч,
орисница ще му е светлината,
пчелите кротичко ревнуват за този слънчев мед,
акордеонистът още спи, папурите му, пръстите, похъркват.
Когато всичко е поезия, а всеки цвят е лъх,
по калдъръма вятърът се мота
в Созопол,
сутрин рано,
камбаните
когато...

...

докато

още мога да се радвам на щедростта на този град
и очите играят с агнеца на малкия остров,
пръхнал с пръски и страх след татко си овена,

фарът ми шепне с волността на сънувания бял еднорог,
копитата на младите богове тропкат към хоризонта
над мараня и премала,

залезът завързва подлунните сандали на децата,
чайките вдигат скромните серенади
от времето на големите риби и светлите хора,

кипарисът гори, за да приласкае, изгаря ни,
прасковата, слънцето и смокинята
са прегърналите се в следобеда сестри и брат,

в тъгата няма смърт, а само полет,

мечтанието има дом.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2012, № 9 (154)