ПЕТ ИСТОРИИ В МИНАЛО ВРЕМЕ

Таньо Клисуров

web

БАТЕ МИЛКО

Бравата изщрака и вратата полека се отвори. Видях бате Милко, сина на съквартирантите ни. Той не ме видя в дъното на стаята, където беше леглото. Лежах там вече седмица от гнойна ангина. Нашите се бяха запилели някъде из града. Затова лежах в някакъв полуунес, с температура, нямах сили дори да извикам: "Здравей, бате Милко!" Да му се зарадвам, че е дошъл да ме види. Моят приятел, моят закрилник и герой. Нали му подражавах - имаше силни мускули, черна къдрава коса и неповторима сръчност. С каквото се захванеше - всичко му идваше отръки. Скоро ми беше издялал малък дървен нож, дръжката на който завършваше с глава на пиленце. Досущ като оня, който бях видял у Мишови, съседите от отсрещната страна на улица "Сава Силов".

Бате Милко, странно защо, пристъпяше дебнешком. С три-четири крачки достигна до белия шкаф и посегна да вземе нещо, поставено върху него. Нещото издрънча с познат метален звук. Касичката! Вече няколко месеца събирах стотинки оттук-оттам, за да си купя тротинетка. Такива вече почти няма. На две колела, поставени в двата края на една хоризонтална ниска дъска. Стъпваш с единия крак върху нея, а с другия се оттласкваш от земята. И всичко това - пет лева. Внушителна сума в моите детски представи. Вече бях събрал три и седемдесет. Броях стотинките си всяка вечер. Понякога и пред бате Милко. Той ми се присмиваше добронамерено: "Колко станаха? Наближават ли пет лева?"

Сега отвори бързо касичката, тя дори нямаше ключ и можеше всеки да я обърне обратно, да отвори капака й отдолу. Стотинките иззвъняха в шепата му, няколко се изръсиха на пода, та той се наведе бързо и ги събра. После изсипа шепата в джоба си. И излезе.

Бате Милко ми открадна стотинките. В първия момент дори не можех да го осъзная. Осъзнах го малко по-късно. Станах и люшкайки се, запристъпях към шкафа. Надигнах се на пръсти и достигнах оставената на мястото й касичка. Беше необичайно лека. Чак тогава наистина разбрах какво се е случило. Бате Милко беше откраднал мечтата ми. Не - беше откраднал нещо повече: моя пример за подражание, моя герой, самия себе си беше откраднал.

Няколко дни по-късно майка ми ме изненада:

- Какво стана със събраните ти пари, касичката ти е съвсем олекнала...

- Купих си марципани и халва от магазина на чичо Стайко...

- Да не ме лъжеш?

- Не те лъжа, а и парите са си мои.

Аргументът ми явно беше неоспорим. Повече не ме попита къде са парите ми. А и аз не исках да си спомням за случилото се, въпреки че го усещах като постоянна болка. Подобно зъбобол, който не те измъчва достатъчно, за да отидеш незабавно на зъболекар, но ти напомня за себе си точно когато си мислиш, че си го забравил.

ВЛЮБЕН

Петнадесетгодишен, при това влюбен. Съзрях за първи път моята Дулцинея на лекоатлетическата писта. Такава една миловидна, крехка и тънкокрака, почти кльощава. Но стана първа на шейсет метра, значи - почти звезда. Сестра на моя съученичка.

Сестрата като посредник. Колко удобно за смотаняк като мен. За фантазьор като мен. Фантазирах си, че мога със стихове да превзема крепостта. Тъкмо правех първите си опити на белия лист. Ще пиша и ще пращам написаното по сестра й. Додето портата се отвори и аз триумфално вляза вътре.

Купих тетрадка голям формат и започнах всеки ден да записвам в нея по едно стихотворение. От рода на:

Момиче,
ти разцъфна в нежен
разкошен цвят на пролетта.
А аз останах със копнежа,
с копнежа си останах аз
за теб и обичта.

Сестра й ме поощряваше: "Прочете онова, което написа вчера, много й хареса. Поиска да й изпратиш своя снимка."

Вдъхнових се десеторно. Отидох на градското фото, снимах се. Със синята риза, която много ми отиваше. Струваще ми се, че на снимката съм неустоим. Ех, в действителност не бях такъв, но все пак... И пишех всекидневно, отчаяно, като удавник, който е докопал спасителната сламка. Такава сламка за мен беше поезията.

Живеехме в един сутерен. Аз, баща ми и майка ми в стая три на четири. Вечер се събирахме тримата. Баща ми четеше вестник и слушаше новините по радиоточката. Майка ми плетеше. А аз, седнал на масата, нижех стихотворения. През деня от ниското прозорче на сутерена се виждаха само краката на преминаващите хора. Нисък хоризонт. Как да погледна по-надалече? Отговорът ми беше: чрез поезията. И първото ми завоевание ще бъде възлюблената ми.

Тетрадката се напълни. До последната страница. "Дай й я" - подтикна ме сестра й. Някакво сладостно чувство стягаше гърдите ми. Наближи решителният миг. Ще й изпратя най-скъпото, което притежавам. За една нощ преписах стихотворенията си в нова тетрадка, с още по-красив почерк.

Предадох тетрадката на сестрата. На следващия ден чаках с нетърпение вест, размахана бяла кърпичка от кулата на крепостта. "Рано е - успокояваше ме сестрата - сега ги чете. Чете бавно, преживява ги." Самочувствието ми вдигна градусите до точката на кипене. Сетне изведнъж се срина рязко надолу. Пак питах: "Прочете ли ги? Има ли отговор?" Сестра й ме гледаше със съчувствени тъжни очи: "Ще ги прочете, не се безпокой. Ти пиши, за теб това е най-важното сега."

След месец не издържах. Пресрещнах Дулцинея на улицата. Престраших се и я спрях:

- Аз съм... Бях ти пратил една тетрадка. Дали си я прочела?

Недоумение.

- Каква тетрадка? Нищо не съм получавала. И ако мислиш да ме сваляш по този начин, ще ти кажа, че не си мой тип. Аз си имам приятел!

ЖЕНЧОВЦИ НЕ НИ ТРЯБВАТ

Набивах крак по прашния площад на поделението. Строева подготовка. Шести час. Нарочно сложен в програмата последен, за да е в най-горещото време на деня. През едното рамо - калашников, през другото - противогаз. Механично обръщане наляво, надясно, кръгом.

- Редник Клисуров!

- Аз!

- Марш при ротния! - даде заповед старшината, който ме бе извикал по име.

Разтревожих се, но и бях облекчен, от друга страна, защото оттървавах за петнайсетина минути строевата. Стаята на ротния е на втория етаж на сградата. На първия е ротното помещение с изправения до вратата дневален, стаята за политическа подготовка, стълбището, което води надолу към тоалетните...

- Другарю капитан, явявам се по Ваша заповед!

Ротният дори не благоволи да вдигне глава. Вперил е поглед в разписанието, където са написани занятията и темите им. Минават минута-две.

- Това твое ли е?

Държи в ръката си тетрадката ми. В нея съм записвал случки, впечатления от казармения живот, стихове в различни варианти.

- Моя е, другарю капитан.

- Намерих я при проверката в шкафчетата тази сутрин. Защо се занимаваш с тези глупости? Освен това е подсъдно, та ти си записвал данни, които са военна тайна.

Стоях като онемял. Нищо не разбирах.

- Записал си например какво си правил на онзиденшното учение по химическа подготовка. Чета и се чудя на акъла ти. Всичко това в стихчета, а? Такива женчовци, дето пъшкат и въздишат, не ни трябват. Мъже са ни нужни...

- И Ботев е писал стихотворения, другарю капитан.

Откъде ми дойде наум? Как можах да противореча на капитана? Лицето му почервеня.

- Ти какво... за Ботев ли се мислиш, с Ботев ли се сравняваш?

- Не, аз само...

Ротният се доближи на сантиметри до лицето ми. Усетих неприятния му дъх:

- Ще задържа тетрадката ти. И повече да не намирам такива работи в шкафчето ти!

А как ми се пишеше! Свирах се под одеялото в спалното нощем и записвах хрумналия ми образ. Или в часовете по политическа. Останалите дремеха, приспани от монотонния глас на лектора: "Армиите на Варшавския договор са като мощен юмрук..."

По два пъти в месеца изпращах стихотворения до "Български воин" и "Народна армия". Без успех. Един ден ротният пак ме извика. Дали не е намерил нещо компрометиращо в шкафчето ми?

- Абе, Клисуров, напечатали те в "Народна армия". Закапечето се заинтересува от тебе. Имали сме, казва, поет в полка. Ако те извика - да не вземеш да се оплакваш. Ти си пиши спокойно, щом работата е толкоз сериозна. Хайде, свободен си!

КРЪСТЧЕ ОТ ЙЕРУСАЛИМ

Известно време бях учител в училището към Старозагорския затвор. Преподавах Йовковата "Албена" на двайсетина мъже в различна възраст, но с еднакво остригани до голо глави. Четях им разказа и стигнахме до момента, когато стражарите карат арестуваната Албена към каруцата, с която ще я отведат в затвора. Следва знаменитата фраза на Йовков: "Грешна беше тази жена, но беше хубава."

Внезапно седящият на масата до вратата Захо процеди през зъби: "Курва!"

Никой в стаята не се учуди на реакцията му, дори не се обърнаха да го погледнат. Учуденият бях само аз.

В междучасието разбрах, че жената на Захо, след като го осъдили на три години затвор за някакво селско сбиване, избягала при друг мъж. Засегнал съм с историята на Албена, без да искам, слабото място на моя ученик.

Предстоеше ми пътуване до Израел. Следващият час по литература заговорихме на библейски теми и споделих къде ще замина за няколко дни. След часа Захо ме причака в коридора. "Гражданино учител, имам една молба към Вас." "Казвай, Захо." "Може ли да ми донесете едно малко кръстче. Нека да е евтино, но го осветете на Божи гроб!"

Когато се върнах от Йерусалим, донесох на Захо кръстчето. Бързо го мушна в джоба си: "Ама е осветено, нали?"

Мина доста време, вече не бях учител. Един ден получих писмо от Захо. Разкривени букви, пообъркан синтаксис, но главното разбрах. Моят ученик излежал присъдата си и се прибрал вкъщи заедно с жена си. Подарил й осветеното на Божи гроб кръстче и простил греховете й.

"Благодаря, гражданино учител", завършваше писмото.

Не съм религиозен, но един глас в мен ми обажда, че на Божи гроб стават такива малки чудеса.

УЛИЧЕН В КРАЖБА

В редакцията дойде работничка от текстилната фабрика "Наталия", една от гордостите на Стара Загора в онези години. Гласно или негласно съществуваше мнението, че работниците от такова изтъкнато предприятие трябва да са всестранно развити личности. Такава беше и идеята на детската асамблея "Знаме на мира", която по-късно смени стратегията си и заработи за "многостранно" развитие на личността. Сигурно и от мен се е очаквало да дам своя принос в тази насока.

Стихотворенията на "представителката на работническата класа" бяха направо казано безпомощни.

- Аз съм лауреат на два заводски конкурса - опита се да протестира уязвената дама. - Единият беше посветен на конгреса на партията, а другият на Деня на текстилния работник.

Опитах се да й обясня, че темата на какъвто и да е конкурс няма отношение към художествения резултат.

Тогава кандидатката за слава извади последния си аргумент:

- Я вижте това! - строго ми заповяда тя.

Нямаше как - трябваше да се подчиня. И какво мислите прочетох върху белия лист? Собственото си стихотворение "Млади поети", водещо в дебютната ми книга "Южна гара".

За момент бях матиран. И поради липса на думи, просто отворих чекмеджето на бюрото си и извадих книгата си. Разтворих я пред очите на лъжкинята точно на страницата, на която бе отпечатано стихотворението.

Но и това не смути нахалната дама. Продължаваше да твърди, че стихотворението било нейно, че с него била спечелила една от наградите си. Ако не го била написала тя, как журито щяло да й присъди първо място.

Нервите ми не издържаха:

- Вие сте крадла!

- Може пък Вие да сте го откраднали от мен!

Удари с юмрук по бюрото, сетне хлопна възмутено вратата.

© Таньо Клисуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2012, № 10 (155)