Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"НЕЧИСТА КРЪВ" ОТ БОРИСЛАВ СТАНКОВИЧ - ХРОНИКА НА ОБЕЗРОДЯВАНЕТО

Таня Маджарова

web

Романът на Б. Станкович "Нечиста кръв" има представителен характер за развойните тенденции в сръбската проза от края на ХІХ и началото на ХХ в. Нееднозначното съвместяване на проблемно-тематични зони, характерни за прехода от натурализъм към модернизъм, внася специфична интерпретация на релациите патриархално-модерно, колективно-родов модел - семейственост от нов тип. В плана на структурирането се открояват отделни нива, които своеобразно превеждат на езика на формата основните съдържателни аспекти. Тази каузалност задава възможност за доразвиване и уплътняване на внушенията, постигнати на сюжетно-фабулно ниво като допълнително ги семантизира. Изследването на напрежението между видимите и скритите пластове на текстовото цяло има за цел представянето на смисловостта в нейната динамичност и процесуалност.

Творбата започва с разказ за миналото на рода, в който историята на семейно-родовото живеене се подрежда чрез последователно извеждане на най-представителните личности. Между разказите за Хаджи Трифон (като родоначалник на рода) и Софка са поместени всички вариации на модели на човешко поведение, оформени при съвместяването на целенасочено скривана истина и демонстрирана принадлежност към нормите на живот в малкия сръбски град. Тази първа част има характеристиките едновременно на рамка спрямо следващите я части и на център, който в синтезирана форма съдържа възможните посоки на развитие. Тя е предистория спрямо същинската история, разказ за битието на предците, който обрамчва разказаното за Софка, контекст спрямо нов, ненамерил още всичките си смисли сегмент, но и ядро, което смислово доминира спрямо своята периферия. Още тук, в този двойно маркиран сегмент от текста - начало на романа и начало на родовата история - къщата е симптоматично изведена преди човека, началото е дефинирано чрез знаците на материално-вещественото, а личността като част от историята на рода и ролята й в неговото създаване са изтласкани като второстепенни.

Художественото време повтаря характеристиките на реалното време, но миналото функционира едновременно като синтагматична и парадигматична цялост. Задава се взаимовръзка между колективно-родовото и личностното време като във формално отношение развитието на сюжета активизира развитието на времето от минало през настояще към бъдеще, т.е. линейното време, докато в съдържателен план се налага тенденцията към изличаване на личностното в рамките на колективно-цикличната повторяемост.

Хаджи Трифон и Софка са персонажите, между които се проявява постепенното деградиране на съзнанието за народностна принадлежност, родова памет, личностност. Могат да се откроят своеобразни съответствия между начините за изграждане на разказа за всеки от тях и мястото на тези сегменти в рамките на цялостното повествование. Разказът за родоначалника на рода е предшестван от споменаване на къщата: "Къщата им беше стара. Имаше я откак се беше появил градът. Целият род беше произлязъл от нея." (Станкович 1993: 3), а разказът за Софка е предхождан от историята на рода. При тази последователност на излагане и взаимно обвързване се повтаря логиката на съотнасяне между причина и следствие: причина (повод, изходна точка) се явява къщата, а човешката личност - следствие. На това подчиняващо отношение между предметното и човешкото отговаря и взаимовръзката между хрониката на рода (модел) и разказа за отделната личност (разгръщащ се като позиционен вариант). Смъртта на Хаджи Трифон проблематизира устойчивостта на патриархалното живеене, свидетелства за нееднозначността на случващото се, въвеждайки опозицията видимост-същност (сходен поглед към света се наблюдава в "Гераците" от Е. Пелин). Мястото на авторитетната личност е заето от битие, в което характер на норма има грехът. Повод да се заговори за наследниците в рода е отклонението, чрез което те се открояват от традиционно приетото, но се вписват в последователността от изневери, блудства, кръвосмешения, които се оказват симптоматични за родово-семейното цяло. Смислово генериращ е парадоксът, според който индивидуалността остава в колективната памет чрез оразличителните възможности на греховността. Цялата първа част извежда като последователност от модели разказите за отделните човешки съдби - прабабата Цона, дядото Каварола, жена му, неговата сестра - "смахнатата Наза", "лудият чичо Ристо", очертава и изчерпва възможните модификации на отклонението. Следствие от това парадоксално изразяване на физиономичното и неповторимото посредством непрестижното и срамното е и фактът, че персонажите с най-устойчиво личностно присъствие функционират като възлови звена при описанието на деструкцията в човешкото, семейното и родовото. Разпадът е значещо-характерен, той е изведен до аргумент за съществуването на рода. Историята на общността се "пише" чрез целенасочено подреждане на разказите за ненамерилите мястото си в колектива личности.

Формите на присъствие на персонажа бихме могли да изясним чрез разглеждане на двете сфери на неговата реализация - в плана на човешките контакти (релацията личност - личност) и в плана на всекидневно-битовото му съществуване (релацията личност - бит). В рамките на първата сфера могат да се очертаят две групи конфликти - мъжко-женски (Софка - баща й, Софка - свекърът, Софка - Томчо) и женско-женски (Софка - Софка, Софка - майка й). Първият тип конфликт е експлициран на сюжетно-фабулно равнище. Вторият е само загатнат, формално латентен (сянка на главния), но поради доминиращо-пораждащия си характер предопределя посоката на разгръщане на първия. В представения патриархален свят е целенасочено внушавана устойчивата и ценностно маркирана роля на мъжа, а жената е привидно изтласкана в периферията на разгръщащите се събития. Срещу този, внушаван от художествения текст модел на света се противопоставя скритият смисъл, който "разчита" във всеки един от конфликтите мъжко-женско наличието на междинен, опосредстващ етап женско-женско (тук като указател за женското функционират и детайлите - тави, жълтици, мъртвата утроба, огнището и др.).

Условното разделение на конфликтите на мъжко-женски и женско-женски е продиктувано и от съществените различия в начина на разгръщането им, и от нееднаквата им роля по отношение на главната героиня. В персонажната система се откроява нееднородност - Софка присъства най-пълно, а останалите - в зависимост от необходимостта чрез тях да бъдат онагледени допълнителни страни от нейния живот. Жените около нея имат преди всичко обслужващо-осигуряващи функции (майка й, леля й, Магда). Появата им е мотивирана от нуждата да осигурят на момичето сигурност, спокойствие, храна. Грижата за материално-телесното благополучие се допълва от настойчивото вслушване в гласа на плътта, който аргументира раздвояването на героинята - едната - самата тя, а другата - тази, която я гали и предусеща желанията й. Автоеротизмът ориентира към проблема за функцията на кръговоповторителността, както във формален, така и в съдържателен план. С появата на глухонямото момче, което тя решава да направи част от своя, изпълнен с опиянение и страх свят, се разгръща първата фаза от мъжко-женските отношения в романа - те са белязани от неизясненост и несигурност, мъжът заплашва установения ред, внася усещане за нестабилност и неизвестност. До идването на бащата след порастването на Софка в нейния свят има определени закономерности - убедеността й, че се отличава от другите, грижа да поддържа и продължава тази обособеност от околните, живот, който през деня се вписва в общоприетите представи, а с наближаването на нощта се приближава до сферите на интимно изживяване на опиянението от собствената телесност. С появата на ефенди Мито в подредения женски свят настъпва смут и нестабилност. Времето преди това се разгръща бавно и постепенно - то е запълнено от всекидневно нищо-неставане, което е и скрито, а тя - напрегната в очакване на бъдещето. Взаимоотношенията между бащата и дъщерята се променят с възрастта на момичето - със съзряването й ефенди Мито се отдалечава все повече, а връщанията му са все по-краткотрайни. Заслужава внимание начинът, по който майката постига любовта на своя съпруг - в изолираните случаи на благоразположение от негова страна към нея особено място има описанието на чувствата към детето и начинът, по който майката ги осмисля: "не се насищаше да я прегръща и целува, защото на нея, на детето си, на Софка трябваше да благодари, задето мъжът й се бе върнал отново със своята любов при нея" (Станкович 1993: 19). Тази привързаност и нейното изразяване са настойчиво несъответни спрямо взаимоотношенията между двамата съпрузи - в тях красивото момиче е предимно средство, чрез което майката постига нужното й внимание.

Сравнението на света на женското и света на мъжкото начало ориентира към тяхната нееднозначност - жената е видимо зависима, тя е пасивно подчинена на чуждия, заплашителен и непредсказуем свят на мъжа, но тя е и фактор за поддържането на неговата устойчивост. Чрез последователните опити да се вменят на отсъстващия достойнствата, произтичащи от грижата за дома и семейството (еднакво ценни, както за патриархалното съзнание, така и за мирогледа на принадлежащите към разоряващото се еснафско съсловие) се проблематизира взаимовръзката видимост-същност, явно-тайно. В този смисъл, ако във водещия конфликт в романа - този между Софка и нейния баща - е доминиращо противопоставянето между женското и мъжкото начало, то в стоящия в сянката му и последователно неназован - този между дъщерята и майката - своето, познатото и привидно съхраняващото се трансформира в своята противоположност. Намерението на ефенди Мито да продаде къщата е неколкократно изречено - негово потвърждение е идването на бащата късно вечерта, безсънната нощ, която прекарва с жена си в обсъждане на предстоящото, подготовката на къщата за идването на купувача. Тук продължава успоредяването на личност и предметен свят - киченето на къщата (показателно е отсъствието на лексемата дом) наподобява подготовката на девойка за сватба: изваждат се и се подреждат всички красиви предмети, лъскат се тави и сахани в очакване на купувача. На сюжетно-фабулно равнище този паралел се разраства като предварително зададените смислови вариации се преинтонират рязко - бива продадена не къщата, а дъщерята и извършеното обслужва продължаването на рода, който се идентифицира с материалното благополучие.

Набелязаните три фази при разгръщането на мъжко-женските отношения в текста могат да се сведат формално до една - появата на мъжа (баща, свекър, съпруг) против волята на героинята и следващата дисхармония в нейния свят. Всяко придвижване напред в плана на сюжетното разгръщане е средство за активизиране на кръговостта във времеви аспект. Така трите различни сюжетни звена - решението на бащата, идването на свекъра, опитът за живот с Томчо (разрушен от повторното идване на бащата), са позиционни варианти на един постоянен модел, в който личностното присъствие е погълнато и обезличено от доминиращото колективно битие. Устойчив характер на смислов център във всяко едно от тези звена има мотивът за изяждането. Неговото разгръщане се осъществява чрез лавинообразно нарастване - всяко следващо повторение носи основните елементи на предишното, но се отличава с повишена степен на заплашителност и агресивност спрямо личностно маркираното персонажно присъствие. Колективното, циклично повтарящо се време всмуква в себе си линейното (имащо свое начало и конкретна цел) време на героинята. Извършването на сватбата-продажба се превръща в продажба-сватба. Дъщерята се оказва средство за материално-битовото осигуряване на семейството, от което произхожда. Тук конфронтацията на личен избор и предопределеност е допълнена от мотивите на саможертвата и жертвата. Доминиращата семантика на самоизяждането на семейно-родовото тяло е допълнена от замисления кръвосмесителен акт, чиято структура е повторение на травестията: в плана на случващото се свекърът се стреми да се изравни функционално-ценностно със сина си. Тази ролева травестийност изличава индивидуално-родовия смисъл на времето, приравнява отделните етапи в разгръщането на родовото цяло до отделни пространствени варианти.

Успоредно с проблема за телесното изличаване на женското начало в полза на просъществуването на мъжкото се задават и измеренията на релацията родова кръв - родово тяло. Мотивът за наследствеността (паметта на кръвта), който се оформя като пресечна точка на колективно-родово и личностно, на предопределеност и възможност за избор се допълва от взаимоотношенията на чорбаджи Марко със Софка. "Така е било" и "така ще бъде" обезсмислят съществуването извън неговите инстинктивно-физиологични проявления, затварят зададената в предходната сюжетна ситуация кръговост до точка, която събира всички времеви аспекти в безвремието на самоизяждащата се телесност. В третото сюжетно звено (опитът за съпружески живот с Томчо) освен позиционно повторение на взаимовръзката баща-дъщеря (идването на бащата, за да я продаде отново на своя зет) откриваме и повторение на релацията син - баща. Лавинообразното нарастване на повторителността има разграждащ ефект върху персонажа, който е негов обект. Така на сюжетно-фабулно ниво е снета конфронтацията между колективното циклично и личностното линейно време, като се повтаря процесът на "поглъщане", на "нахранване" на кръгово повторителното с насоченото. След повоторното плащане за Софка присъствието на Томчо се изчерпва с непрекъснато повторение на чорбаджи Марковия модел.

В женско - женските отношения (Софка - майката, Софка - Магда, Софка - свекървата) се откроява окръгляващото присъствие от страна на своите, близките и целенасочен стремеж към разчупване на кръговата повторителност при взаимоотношенията с чуждата жена (свекървата). Сюжетното присъствие на майката, Магда и самата Софка разгръща постъпателно внушението за пълнота, физическа извънмерност, презадоволеност и сигурност. Но на този видим пласт от смисли се противопоставя скритото им значение - раздвояването на героинята мотивира съществуването й чрез себе си и за себе си, а присъствието на майката обслужва и подпомага постигането на съществуване, изчерпано от задоволеността в материален и физически смисъл. Софкиното предварително "знаене" на предстоящото поставя минало, настояще и бъдеще в отношения на взаимозаменимост. Последователността от значещите за личностното битие събития се съдържа между присъстващите като емоционално-интуитивни ориентири състояния на "знаене" и "разбиране". Между "знаеше" и "разбра" се съдържа движението от общо, принципно към конкретно, индивидуално, от родова памет към личностно познание, от устойчивост към промяна. Миналото на рода, в което можем да разчетем парадигмата на греха, функционира не като приключило, ограничено и дистанцирано поле в съзнанието на героинята. То е едновременно и минало (т.е. контекст, който ситуира, определя, отграничава), но и непрекъснато реализиращо се настояще (т.е. код, който предполага многократно "случване" на изградения чрез него текст). Предварителното "знаене" на онова, което предстои да се случи, е изличаване на времевата граница между протекло, протичащо и предстоящо в тясно субективен план, акцент върху събитийността в нейната повтаряща се заплашителност. Аксиологичното изравняване на случващото се като следствие от предопределеността (родова памет) и като резултат от направен личен избор ориентира към идеята за трайното и устойчиво обезсмисляне на човешкото съществуване.

В релацията герой - бит изпъква подчинеността на личността пред проявленията на материално-веществения свят. Крайната фаза в тези отношения се изразява от надмощието на предметното, при което човекът има преди всичко обслужващо и подчинено присъствие. Проявлението на бита надскача детерминиращите функции на средата, за да се изрази чрез разрастване до сюжетен мотив. Сходна тенденция към "диференциране на бита от битието" в българската литература след Освобождението се наблюдава особено ясно при А. Страшимиров (Иванов 1990: 227). Идентифицирането на семейството посредством материалното благополучие е водещ аргумент за решението на ефенди Мито да продаде дъщеря си, както и за смисловото преинтониране на саможертвата (като лично решение на героинята) в жертва (мотив за предопределеността).

Същностна роля за разчитане на основните сюжетно-фабулни звена има детайлът като елемент в структурата на цялото, който отразява диалектическата връзка между единично и общо, индивидуално и типично. Интересът към него е провокиран и от "свойствената му потенциална способност за образно-смислово разширяване на орбитата, за проникване в същността на художественото цяло" (Добин 1975: 87). Функцията на детайла в романа е усложнена от неговата амбивалентност - принадлежащ към сферата на своето, родното, познатото, но отразяващ неговата нарастваща заплашителност и враждебност спрямо главната героиня. Така чрез "тежките, приличащи досущ на огромни кръвясали очи" тепсии, посредством описанието на дукатите, "мухлясали от дълго стоене", както и на новите керемиди с вид на "късове човешко месо" (Станкович 1993: 81) се постига извеждането на микроелементите до ранг на макроявление. Детайлът ни дава възможност "да разчетем" основния конфликт и неговите варианти, а също и да наблюдаваме изпреварващото "предусещане" на сюжетно-фабулното развитие. Принадлежащ към света на предметното, в преобладаващата част от случаите натоварен със семантиката на кръговостта, той "отразява" противопоставянето "вещ-личност", но и се явява единствената възможност за "долавяне" на емоционално-психологическото състояние на персонажа. Детайлът подпомага снемането на оразличителните маркери между минало, настояще и бъдеще, опосредства превръщането им в позиционни варианти на едно враждебно спрямо индивидуално маркираното присъствие време. В този смисъл се преакцентира и причинно-следствената връзка - "знаеше" и "разбра" функционират не като отделни фази при постигане на познание за света, който заобикаля Софка, а като загубили оразличителния си смисъл опити за подредба на закономерностите.

Изследването на смислотворните механизми в романа е в тясна взаимовръзка с проблема за семантиката на формата. Кръгът и кръговостта в многообразието от аспектите на проявление - рамкиране на повествованието, съотношението между колективно и индивидуално време, функционалната еквивалентност на отделните сюжетни звена, семантичното изравняване на персонажите и др., се превръщат в хипертрофирана метафора на битието. Същността на личността е функция от нейния произход, синтагмата на разказа е обусловена и предварително дискредитирана чрез парадигмата на греха, с което се обезсмисля движението на времето в посока напред. Романът "Нечиста кръв" хроникира придвижването от множествената безличност на човешкия колектив (сватбите, празненствата, славите) през халюцинативния образ на единствената жена и единствения мъж (обобщени и неиндивидуализирани) до тоталната самота и безчувственост, характеризиращи разпадащата се личност и израждащата се индивидуалност.

 

 

ЦИТИРАНА И ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Добин 1975: Добин, Е. Исскуство детали. Ленинград, 1975.

Иванов 1990: Иванов, Живко. Значещият бит в романа "Есенни дни" на А. Страшимиров. // Поетика и литературна история. София, 1990.

Йованович 1996: Jовановић, Милько. "Певци" Боре Станковича. // Зборник Радова философског факултета у Нишу. Ниш, 1996.

Лотман 1999: Лотман, Ю. Внутри мыслящих миров. Москва, 1999.

Милосавлевич-Милич 1998: Милосавльевић-Милић, С. Оквирни облици у српском роману до реализма. // Зборник Радова философског факултета у Нишу. Ниш, 1998.

Станкович 1993: Станкович, Борисав. Нечиста кръв. София, 1993.

 

 

© Таня Маджарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2010, № 12 (133)

Други публикации:
Контакти и паралели в южнославянския езиков и литературен контекст. Съставител: Д. Дончева. Пловдив, 2000.