Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОЩЕ ЕДИН ОПИТ НА ТЕМА "УЧИТЕЛ И УЧЕНИК"
(Общи наблюдения по въпроса за фигурата на ученика в Новите времена)

Светла Черпокова

web | Изворът на Нарцис

Замислен, Сидхарта още повече забави крачките си и се запита:

- Но кое е онова, което искаше да узнаеш от различните учения и учители и на което те, макар че дълго те учиха, не можаха да те научат?

И сам си отговори:

- Моето "аз" беше онова, чийто смисъл, чиято същност исках да узная. Моето "аз" беше онова, от което исках да се отърва, което исках да превъзмогна. Ала не можах да го превъзмогна, а само можах да го заблудя, да избягам, да се скрия от него. Наистина нищо на този свят не е занимавало мислите ми толкова, колкото моето "аз", колкото загадката, че живея, че съществувам като нещо отделно и различно от останалите, че съм Сидхарта! И за нищо на този свят не знам по-малко, отколкото за самия себе си, за Сидхарта!

Херман Хесе "Сидхарта"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В един от последните разговори в романа на Херман Хесе "Нарцис и Голдмунд" Нарцис разяснява голямата заблуда на Голдмунд по отношение на преценката му за света. "Но в едно се мамиш много - констатира Нарцис. - Смяташ това, за което говориш, за мисли. Това обаче са чувства!". Обръщането към темата за ученика и неговия учител "тук и сега" крие същата опасност: да подмени мислите с чувства. Това обаче е риск, който не може да бъде предвиден. А и какво друго е литературната история освен дълъг спор между рациото и сантимента? Оправдание отново може да бъде намерено в литературата. "С букви и думи не може да се каже нищо" - споделя Голдмунд и въпреки своята "златна уста", той предпочита да говори за света и за любовта като Шекспировата Корделия - с мълчание.

Научното говорене за присъствието на двойката "ученик - учител" в литературата винаги може да започне с няколко съвсем познати примера. Данте и Вергилий, Кандид и Панглос, Фауст и Мефистофел - това са все моделополагащи двойки, които по един или друг начин се вписват в отношението "ученик и учител". Във взаимодействието помежду си те изграждат устойчива парадигма, която задължава всяко вглеждане в литературните проекции на феномена "обучение", или по-точно "изграждане", да начене с почтителното й припомняне. И ако изследователят за момент забрави студената безпристрастност, обективната дистанцираност, или най-грубо казано, емоционалната кастрираност, на която строгото научно знание учи, в тази прекалено позната и преексплоатирана поредица от имена всеки може да добави и още нещо от себе си, Хайнрих фон Офтердинген и Клингзор например, Ханс Касторп и Сетембрини, Ханс Касторп и Вълшебната планина, Серениус Цайтблом и Адриан Леверкюн, Адриан Леверкюн и музиката, Сидхарта и Васудева, но и Сидхарта и реката. Прикачането на един такъв "личен" списък ще бъде обаче по-скоро значещо за онзи идентификационен комплекс, който занимаващият се професионално с литература при работата си с текста всеки път разплита и тайно преживява зад гърба на същото строго научно знание. Той ще открие в много по-голяма степен и нещо друго - собствените модели за обучаване, желаните "лични легенди" и в крайна сметка ще издаде тайната и първоизточника на порива "да се занимаваш с литература" - собствения Вергилий и Мефистофел, Образеца и Изкушението.

На терена на научното знание обаче проблемите изискват друг поглед. Страстите и емоциите отстъпват пред един посвоему класицистичен дълг - да се отличи уникалното, образцовото, архетипичното. Затова и наблюдението върху отношението "учител - ученик" изисква извикването на онези уж познати, уж банални литературни двойки, но в крайна сметка архетипни. Данте и Вергилий, Кандид и Панглос, Фауст и Мефистофел... А защо не и Дон Кихот и Санчо Панса?

Извън литературата нещата изглеждат също познати и също така строго регламентирани. Ученикът следва учителя, "служи" му, преживявайки етапите на обучението: от чирак към калфа, от калфа до майстор. Майсторството невинаги се случва. Често по-изкусителни се оказват онези пътечки, които подмамват ученика и го водят надолу, там някъде другаде, в света на хората от равнината и при "хората-деца".

Литературата работи с метафори - за нивата, която трябва да бъде посята, за да даде плод, за прага, който трябва да бъде прекрачен, за вратата, която трябва да бъде отворена, за пътя, който трябва да бъде избран. Това са все моделополагащи топоси, от които нееднозначното и нееднопосочното отношение "учител - ученик" се нуждае за своето осъществяване. Там се случват "срещите" и "разделите" на учителя и неговия ученик, там е началото, но и за съжаление, много често краят на пътя.

Как "голямата" литература разказва за двойката "учител - ученик"?

Глава дванадесета от втора част на "Дон Кихот" носи подзаглавие: "За странното приключение на юначния Дон Кихот с храбрия Рицар на огледалата". Странното приключение обаче е отложено, Рицарят на огледалата като че ли е забравен, за да могат спокойно Дон Кихот и Санчо Панса да разсъждават върху "комедията на този свят" и върху промените, настъпили у Санчо под благотворното влияние на неговия господар:

- Ден по ден, Санчо - каза Дон Кихот, - ставаш все по-малко простодушен и все по-умен.

- Все нещо ще съм попил от мъдростта на ваша милост - отговори Санчо. - Земите, които по начало са сухи и не раждат, почват да дават добър плод, когато ги обработваш и ториш. Искам да кажа, че разговорите с ваша милост са били торът, който падна върху безплодната почва на сухия ми ум, а времето, откакто ви служа и общувам с вас, е било обработката. Така че аз се надявам да се родят от мене благословени плодове, които ще отговарят напълно на доброто възпитание, чиито пътеки ваша милост прокарва в изсъхналия мой разум (Сервантес 1980: 79).

Разиграването на отношенията "учител - ученик" чрез метафората за безплодната почва, която трябва да бъде обработвана и торена, за да донесе "благословени плодове", дори от гледната точка на началото на XVII век е вече безнадеждно демодирано, нещо, което дава пък повод за пародийното му травестиране в диалога между Дон Кихот и неговия слуга-ученик Санчо. От литературно-историческа гледна точка обаче е налице далече по-интересен феномен. Една устойчива двойка, "слуга - господар", търси своите "високи" проекции в отношението "учител - ученик".

За Дон Кихот "повишението" на Санчо се изразява в това, че оръженосецът-ученик става "все по-малко простодушен и все по-умен". Следователно цената, която трябва да се заплати за "по-умността", е загубата на простодушието. В края на романа, въпреки че попива от мъдростта на негова милост Дон Кихот, слугата-ученик остава все така простодушен, но с вярно сърце? Умирайки, Алонсо Кихана благодари на своя несбъднат последовател и в този смисъл неосъществен ученик Санчо: "бих му дал, ако можех, цяло кралство, защото го заслужава заради простодушието и вярното си сърце". Така липсата на по-умност в крайна сметка се компенсира от чистота и сърце. Простодушието и вярното сърце се оказват онези "благословени плодове", която нивата-Санчо ражда. И с това Санчо не става "слаб" ученик, а напротив. Диалогът "учител - ученик" в романа на Сервантес разрешава за себе си спора между изсъхналия разум и чувството в полза на сърцето.

Три века по-рано Данте избира за свой водач в Отвъдното Вергилий - римлянина, когото италианският поет провъзгласява за свой учител-образец, когото трябва да следва, и в този смисъл, комуто трябва да "служи". "Слуга" и "господар" обаче в "Божествена комедия" разменят местата си. Вергилий е гид, разводач, при това не навсякъде. Пред прага на Рая той оставя своя ученик сам. Привидно Данте е поверен в ръцете на Беатриче ("божествената мъдрост", "теологията", според изследователите), но всъщност е сам, защото Беатриче не е просто Беатриче Портинаре, нито просто млада, рано напуснала света флорентинка, а Беатриче на Данте и в този смисъл - част от самия поет. Така Вергилий "служи" на Данте, превеждайки го през мрачните и зловещи места на Ада, през светлосенките на Чистилището, за да го остави накрая сам да достигне до божественото познание и сам да прозре божествената светлина. Езичникът Вергилий не може да бъде допуснат до християнския Рай - това е традиционното обяснение на тази смяна на разводачите на Данте в Отвъдното. Учителят Вергилий обаче не може да допусне напътствия в Рая. В "комедията на душата" Душата сама трябва да постигне своята божествена предопределеност - добра или лоша, това вече не зависи от първоначалния подтик, от изначалното вдъхновение, от учителя.

Кандид, още един "простодушен", ако се съди по името, не знае кой път е правилният. Той има своите учители - Панглос и Мартен. "Какво тогава трябва да правим?" - пита Кандид прочут със своята мъдрост дервиш. "Да мълчим" - отговаря дервишът. "Трудът ни пази от трите големи злини: отегчението, порока и нуждата" (Волтер 1913: 226-227) - споделя с героя своя опит пък един простодушен турчин. Нищо по-различно от един познат проект на Просвещението - делото е това, което възпитава, обучава, изгражда. Между "най-добрия от възможните светове" и света като "нещо крайно безумно и крайно отвратително" в края на пътуването си Кандид избира градината. И въпреки че във финала на Волтеровата новела яде захаросани китри и фъстъци заедно със своите учители, Кандид разрешава проблема със своето простодушие в полза на нивата, но не онази, която чака да бъде посята и наторена, а тази, върху която ученикът активно работи и прекопава. Вярното сърце и простодушието отстъпват пред мисъл, банално позната и също така преексплоатирана: "Трябва да работим градината си." Най-сетне човекът проумява, че ако не можеш да избираш своите родители, избор, който висшите сили направляват, то поне можеш да избереш своите учители. А това също е избор свише. Грешките и трагическите вини на митологическия герой вече са поправени и изкупени през XVIII век чрез личния опит. Опитът учи. Героят на Просвещението осъзнава, че учителите са онези "родители", които могат да бъдат избрани, слушани и следвани, но просвещението и просветлението никога не се получават даром.

В "комедията на Душата", в "комедията на този свят", в перипетиите на Простодушния учителят е този, който носи огледалото. Той е като онзи философ (пак от Волтерова новела), чиято душа е огледало на Вселената, а тяло - рамка на това огледало, но и като донесената от Сириус книга по философия, написана със съвършено ситни букви, в която хората трябва да видят "смисъла на нещата". Новелата на Волтер "Кандид" обаче затваря последната страница от голямата книга за учителя и без да подозира, пише пролога на следващия том, този за ученика. "Времето на учителите" от края на XVIII век нататък постепенно, но настъпателно се заменя от "Времето на учениците". И докато романтиците извършват детронацията на учителя с целия си финес и поетическа елегантност, които бележат младото им бунтарство, в един от следващите векове, т.е. в нашия, смяната все повече придобива формите на Велика революция. Романтичното вглъбяване в себе си, в имагинерни пространства, без посредници и без учители, е далечно и забравено заради агресивната експликация на "Аз-а" вместо посредниците, вместо учителите.

На картата на модерността все по-отчетливо се очертава републиката на образованието. В своя "Атлас" Мишел Сер говори за знанието, което "освобождава", за знанията, които са "равни и свободни по право", за могъщата сила на знанието като средство да намериш себе си. В модерното разбиране обаче знанието не се нуждае от учители, посредници между "Аз-а" и обвивката, между ученика и висшето познание. На възпитателите в тази система е отредена ролята на робовладелци: "Ако учените често се мислят за собственици на своята специалност, преподавателите охотно си присвояват учениците, задължавани да знаят като самите тях. Завинаги отлита свободата на мисълта. Ако тя никога никому не отнема свободата, мислителят го е правил понякога." (Сер 1999: 192). Всеки се учи от другия, знанието е част от равностойна размяна: "и ето ни изведнъж еднакво учители и ученици; учим един от друг, равни по право" (Сер 1999: 186). Завинаги е дискредитирана фигурата на учителя. Завинаги е възславена фигурата на ученика.

Въпросите на Кандид търсят своите отговори и в XX век: "Какво да правим тогава? - пита Мишел Сер. - Да, един-едничък проект в три думи: да отглеждаме, да възпитаваме, да образоваме. Да не преставаме никога да споделяме знанието и информацията." (Сер 1999: 186). Един стар, познат от Просвещението "учебен план", на пръв поглед се възражда. Думите на мъдрия турчин търсят своя "превод" на езика на XX век. Но за "младотурците" няма йерархия. Знание и информация в модерното съзнание се появяват със съчинителен съюз. В класическото образование информацията няма претенции за равнопоставеност със знание. Тя скромно назовава себе си "факти".

Интерактивно обучение, виртуални пространства, on line - това са новите моделоразлагащи "топоси". И никакви съвети за мълчание! Мониторът вместо огледалото, конферентни връзки вместо аудиторни занятия, ICQ-програми вместо говоренето очи в очи, сайтове вместо папируси и страници, search вместо вглъбеното дирене всред книги и в библиотеки, интернет-чатове вместо почтителното вслушване в благословеното слово на учителя. Мислителят, ученият, учителят е подменен от глобалната мрежа. Това е новият бъбрив Мефистофел, едновременно Образецът и Изкушението. В Гьотевия "Фауст" Мефистофел е този, който върши зло, но твори добро. "Нищо по-лошо наистина, но и нищо по-добро от виртуалното" - възкликва Мишел Сер. Така изглеждат нещата в един свят, в който "виртуално" произхожда от "virtually" (английското "действително", "почти, на практика"), а не от "virtus", латинската дума за мъжество, добро качество, добродетел.

И така се ражда "ъпгрейдваният" ученик - един модерен Херакъл, който не бърза да наложи с билки раната на учителя Хирон, причинена от собствената му стрела, един нов Нарцис, сърфиращ из езерото на информацията. Без авторитети и без вдъхновители той търси своето "Аз" в свят, в който водач е мишката, а съветите идват от диалогови кутии.

Как изглежда един такъв ученик-Нарцис, търсещ себе си на "нивата" на литературознанието? За ученика-Нарцис походът към знанието в митологичните времена непременно се разиграва чрез параметрите на екшъна, в склонното към мистика Средновековие, той носи привкуса на трилър, дебелите просветителски романи оприличава на днешните сапунени опери, в които, ако и да не се рекламират избрани сапуни, се води широка рекламна кампания в името на добродетелта и морала. Предходните векове носят информация. Екшън, трилър, реклама - все неща, които човекът от XX век "знае" и изтърпява. За ученика-Нарцис същият този човек е ту психоаналитичен обект, ту постмодерен, ту херменевтичен, ту феминистки артикулиран, ту ексхибиционистично разголен в своята демодирана хетеросексуалност или модерна хомосексуалност.

От началото на Новите времена насам забавлението като средство за поучение все повече се трансформира в поучение за забавление. Съграждането на един "прекрасен нов свят" на литературата, в чийто център е не собственият свят на автори и произведения, а "нарцистичната" лексика е средството, чрез което ученикът-Нарцис, вдаден в собственото си слово и образ, гръмогласно обявява, че не желае да бъде подобие.

Какво да правим ние тогава? Да мълчим или да говорим? Къде са Данте и Вергилий, Дон Кихот и Санчо Панса, Фауст и Мефистофел? Къде е Кандид? Фигурата на ученика в днешните времена изглежда раздвоена и объркана в своите идентификационни избори - да бъдеш Нарцис или Ехо, да бъбриш или да отекваш, да бъдеш умен или простодушен, да избереш Нарцис, човека на понятията и гласовете, или Голдмунд, човека на образите и мълчанието. Извън литературата ориентирите, определящи правилността на избора, все повече се изплъзват и размиват. Отношението "учител-ученик" губи своята регламентираност и подреденост, идващи от традицията. Изход обаче може да бъде потърсен в същите онези "лични" списъци, скривани от очите на строгото научно знание. А какво друго са "личните" списъци, ако не тайно досие на порива "да се занимаваш с литература", отглас от мълчаливите диалози със същата тази литература.

И тогава за отношението "учител - ученик" може да бъде разказвано и по друг начин, в който мислите отстъпват пред чувствата, образите казват много повече от понятията. Хайнрих фон Офтердинген и Клингзор, Ханс Касторп и Сетембрини, Ханс Касторп и Вълшебната планина, Серениус Цайтблом и Адриан Леверкюн, Адриан Леверкюн и музиката, Сидхарта и Васудева, но и Сидхарта и реката... А защо не и Нарцис и Голдмунд? Една "огледална приказка" за ученика и неговия учител пък може да изглежда и така:

Ето, нивата е вече наторена. Поливана и обработвана, тя чака своите първи кълнове. Крехки стебла, нежни цветове, благословени плодове... Бурите са някъде другаде, на омагьосани острови. Сушите и наводненията са само в началото на съня в лятна нощ.

Ето, вратата е вече отворена. Ключът е намерен, а проскърцващите панти подкупващо приканват отвъд. Бравата, ту с лице на хилеща се старица, ту обикновена бюргерска дръжка, най-сетне поддава под влажните ръце на чакащия.

Ето, друмът е вече намерен. Дълъг път мами застаналия пред прага. Очакването е заменено от нетърпението за сбъдване. Рисковете са забравени за сметка на изкушенията. Сини цветя, алпийски възвишения, вълшебни планини...

Но за да се стигне до друма, за да се стигне до прага, за да бъде нивата наторена, също са нужни път и ръка. Ръка, която да води... Ръка, която да сее... Ръката, която носи огледалото...

Кой всъщност е огледалото? Дали учителят сам по себе си е образцовото огледало, което ученикът търси и в което може да види и коригира своя непълен и изкривен в началото на пътуването си към познанието образ? Дали ученикът е онова огледало, което като Ехо повтаря думите, като езерото отразява образите на своите учители, но и като едно друго езеро търси очите на учителя само за да съзре в тях своя образ? И кога повърхността, но и глъбината на тези огледала постигат своето сливане с образа, когото оглеждат? Стига ли се до проумяването, че всичко е едно цяло и всичко се слива с всичко, за което Хесе говори в "Сидхарта", и вижда ли се накрая "как всичко това си подхожда и се съчетава едно с друго", както пак Хесе пише в "Нарцис и Голдмунд"?

Отговорите на тези въпроси могат да бъдат потърсени в "голямата" философия. В своите "Несвоевременни размишления" Ницше дава следния съвет на ученика, който иска да намери себе си:

"Нека младата душа погледне назад към живота си с въпроса: какво си обичал досега истински, какво е привличало душата ти, какво е властвало над нея и същевременно й е дарявало щастие? [...] Истинските ти възпитатели и учители ще ти издадат кой е действителният първичен смисъл и кое е основното градиво на твоята същност, нещо, което абсолютно не се поддава на възпитание и формиране, но във всеки случай е трудно достъпно, обвързано, парализирано. Твоите възпитатели могат да бъдат само твои освободители. И това е тайната на всяко образование".

Поводът за несвоевременните размишления за възпитателите и за образованието е Шопенхауер, "Шопенхауер като възпитател". Да се коментира Ницше обаче е не само излишно, но и най-малкото непочтително.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Волтер 1913: Волтер, Франсоа. Философски новели. Прев. Боян Атанасов. София, 1913.

Сер 1999: Сер, Мишел. Атлас. София, 1999.

Сервантес 1980: Сервантес, Мигел Де. Дон Кихот де Ла Манча. Т. II. Прев. Т. Нейков. София, 1980.

 

 

© Светла Черпокова
=============================

© Електронно издателство LiterNet, 06.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.