ЛИТЕРАТУРА В ЕФИРА

Станислав Симеонов

web

Без да навлизам в теоретични конструкции, ще се опитам само с практиката си на радиоводещ да споделя наблюдения върху трансформациите на нелитературното чрез механизмите на "олитературяване". Ясно е, че литературата в ефира притежава различен онтологичен статус от литературата, която е затворена между страниците на отделни книги, поредици томове, христоматии, антологии. Ако решим да описваме "ефирната литература" (избягвайки двузначните внушения на близкото по звучене "ефимерна"!) чрез категории като автор, творчески процес, референт, текст, рецепиент и т.н., трябва да се съобразяваме с техния различен смисъл в ефира.

Анализът и изводите в този текст върху напреженията "нелитературно-литературно" обобщават 15 години, 700 предавания с времетраене над 1000 часа. Проблемът е как да очертаем онази граница между двете категории - ясна като практически опит, но и лесно проходима от ред "трансферни форми", за които съществува убеденост у възприемателя, че те най-добре олицетворяват единството между радиото като масмедия и литературата като текст, ценност, социални роли и институции. Това са радиотеатърът, четенето на класически текстове, авторските рецитали в различни сценарии, критическите отзиви за книги, писателските портрети и литературната биографистика, книжарската реклама. Съществуването на такива жанрове, задълбочено описани в изследването на Е. Борисова "Жанрове в медиите" (2008), откроява тази връзка, макар и да дава само глас в дискусията за автономността на медийния жанр изобщо.

Моят интерес обаче е насочен към една по-специфична ситуация, в която игрово и открито една активирана радиоаудитория създава текст. Този текст не само носи някои формални литературни признаци, но се възприема от слушателите и като тяхно творение. В ситуацията на слушателско съавторство елементарната схема на сценария на предаването се възпроизвежда всеки съботен следобед, в който думи и образи от злободнението на изминалата седмица се представят чрез словесна игра. Новини, съобщения, коментари, анализи и скандали се оказват твърде пригодни за вторична литературна обработка. Материалът, героите и оценките на събитията са вече интерпретирани в масмедиите и цел на предаването е да размести коментарните акценти, подчинени на здравия смисъл, пародийната агресия и травестирането до битово мислене и социални реакции. Езикът е най-важният носител на тези внушения с тенденциозна привързаност към регионалния диалект, масовите клишета (като "кога ще се оправим?") и т.н. Контрастите с официалния стил на медийно говорене по сериозни обществени теми, с "дървения език" на бюрократичната рутина в нов еврожаргон и с остатъчните схеми на комунистическия "новоговор" сами по себе си създават ефектен и траен пародиен контекст. В твърде консервативната от езикова гледна точка радиосреда, доминирана от представата за радиоговоренето като илюстрация и инструмент за налагане на езиковата норма на всички нива, това отклонение поражда не само комизъм, но и психологически ефект с усещането за близост и одомашненост на изказа, което провокира активността на слушателите.

Обикновено времетраенето на слушателските обаждания е почти еднакво с времето, в което звучат коментарите на водещия. Ретроспекцията в контекстите на предаването от изминалите близо две десетилетия "помни" някои от следните върхови моменти:

Краят на 1995-началото на 1997. Тогава телефонното общение с публиката беше неуправляемо силно. Кризата впоследствие го сведе до единични проплаквания от битов характер.

През следващите години телефонните обаждания постепенно зачестяваха и така стана отново възможно да си играем на травестии, пародии, каламбури и дори "сериозно" стихотворство.

1999 г. Тогава дойде времето на нашенския "лаф-битак", както го определи слушателят Наско Димитров. Да припомним честотата и престижа на понятието "битак" в тези години, което увенча като заглавие дори и роман, изграден изцяло от автентичната реч на социално объркани в хаоса на "прехода" говорители.

След приватизацията на БТК последва нов отлив поради повишаването на цените на телефонните услуги. Друга причина беше появата на нови местни и национални радиостанции, което раздели слушателската аудитория. Тези нелитературни фактори наложиха друг формат на самото предаване и вместо колективно творчество започнах да използвам в ефир готови литературни текстове от подбрани автори.

Съдбата на медията и процесите в социалноикономическия живот се оказаха външни фактори, действащи върху литературната игра.

Масовото притежаване на мобилни телефони, на свой ред, въпреки пространствените удобства, поради високата цена на обажданията не доведе до прилив на слушателски съавторски гласове.

Зимата на 1997 г. наистина не беше "време за поезия". Но година по-рано в пародийни коментари на провала, наречен "масова приватизация" чрез бонови книжки, успяхме с група слушатели да съчиним в ефир пародия на детска песничка. Започвайки от вездесъщото социалистическо клише "Дават нещо!", минавайки през недоумението пред пазарната функция на приватизационната акция в книжката, дискурсът включваше отрицание на Вапцаровата колективистка визия, "Ще строим завод!", чрез капиталистическия индивидуализъм на "Ще си купя завод!". И така социалната инфантилност намери формата си в детската пародия по каноничното по популярност стихотворение на В. Паспалеева "Доволен":

От днес имам вече нови панталонки,
В джобчето се гушат б о н о в е, бонбонки.
Ще захвърля вече старите стотинки,
че си имам вече пари-невидимки
Колко съм работил, само аз си зная,
Но завод ще купя, за да си играя...

И така - общо десетина строфи за удоволствие на екипа, водещия и слушателите. От опитите на министър М. Виткова да поведе борба със СПИН-а и от първите "туристически посещения" на Симеон Втори също се получиха доста жизнени и весели пародийни стихчета. Години по-късно обаче темата "Крали Марко, Слободан Хайдутин и Ракета крилата" не можа да се отлее в поетически калъп. Взривяването на Мавзолея също не окичи с рими Евгени Бакърджиев и трябваше да се задоволим с литературен анализ на разказчето "Българи" на Чудомир ("...три кила пироксилин му е майката...").

Механизмът на тази игра е доста прост - извлича се от седмичния медиен поток определена тема и се свързва с някакъв литературен образец. Ако тя се окаже достатъчно вдъхновяваща, а ключовите думи - подходящи, започва колективен творчески процес. Понякога той води до литературоподобен и съответстващ на темата текст. Случва се и самата тема да предизвика жанрови ориентири и рецептивни реакции, различни от първоначалните намерения - микропример за вечната "творческа измяна" (Р. Ескарпи).

През 2001 г. във връзка с речта на Симеон Сакскобурготски от 6 април бях предвидил да направим пародия по стихотворението на Вазов "Де е България". Слушателите поискаха приказка, защото решиха, че на такъв герой - цар с пет принца - му се полага приказка за новото му царство. Обединихме се около заглавието "Булцария". Намерението беше да представим приказния разцвет на Родината след възцаряването на Симеон. Трябваше да се опишат красотите на тази очакваща Месията Родина, величието на владетеля и възхода, който ще ни изведе до осъществяване на популярния тогава девиз - "България - Швейцария на Балканите". Пълната с популизъм и политически цинизъм реч по това време се възприемаше като осъществима програма от много българи. Нашият отговор обаче беше следният ироничен текст:

Зад високи планини
посред златни равнини
чак до Черното море
Цар царувал с пет князе.
Идвали туристи знатни
тук на бани благодатни,
плащали веднага в брой
и потегляли под строй -
тоз на ски, друг към морето...
Скари, дюнер, чевермета
дим уханен са преплели
и към райските предели
във небето от коприна
славят новата родина,
а на туй от своя трон
гордо гледал Симеон.
...

Слушателите пожелаха да създадем мила картина с фолклорни елементи и подходящи образи, които да представят щастливия народ. Това наложи и смяна на ритъма и се получи следното:

Кравите трева пасели,
а овцете сладко блели.
Подир тях със стан - фиданка
кръшно стъпвала Стоянка.

---

Наш Стоян изучен, умен,
понаучил чужди думи
и на гегата подпрян
също благо е засмян.
Гледа мило чужденците
и готов е за услуги
на съпрузи и съпруги.
...

След още няколко мили родни картинки приказката, естествено, завършва с поанта. Предложението беше сватбата на принцеса Калина, но тя отпадна за сметка на едно по-широко обобщение за бъдещето на родината:

Таз картинка тъй благата
чак и Господ в небесата
умилила, вдъхновила
и в сърцето му открила
път към нов и благ закон -
"Рай ли искаш - първо трон".
- "Вече туй не е България.
Благославям тук Булцария!
Туй е моя божи дар -
хем Швейцария, хем с цар."
...

Този достоен финал се оказа вдъхновяващ и се наложи да го преработваме няколко пъти. В подобни случаи вдъхновението идва и по други причини, изразени в реплики като: "Много добре го направихме!", "Как им го казахме!?!", "Ще се помни!", "Само ни дай темата и пак ще им...!". Колкото до реалния ефект, се оказа, че на изборите след три месеца над 50% от гласоподавателите, а вероятно и слушателите, гласуваха за героя от пародийната приказка. Прекият ефект от тези игри не може да се измери, а резултатът от тях в литературен смисъл не е на висотата, която обикновено определя даден текст като художествен. Но изглежда, че афектите търсят израз чрез ефектите на литературната форма.

Следват по-сложните въпроси извън простата постановка на играта - какви са и как са създадени представите за литературност?; защо определени теми отключват т.нар. творчески порив?; защо литературният изказ се приема за по-значим? Дали емоциите са резултат на предчувствия за реален ефект от словото? Или те идват от самия процес на нагласяване и сътворяване в рамките на норма с предполагаем висок статут? Тук се включва и авторитетът на ефирното излъчване, но едва ли можем да измерим неговия дял в мотивирането на слушателите-творци.

Тези въпроси са по-важни за изясняване на темата, отколкото проблемът за литературните качества на получените текстове. Като цяло тях можем да ги отнесем към категорията паралитература, добре обяснена и атрактивно илюстрирана в книгата под такова заглавие в съавторството на Е. Борисова, Я. Милчаков и П. Шуликов. Тя отговаря на повечето от тези въпроси не само в контекста на писаното слово, но и в онтологично близкото до радиото негово звучене като песен и декламация. Факт е, че при определени обстоятелства се задейства механизъм за литературна обработка и съответна радиоверсия на нелитературното.

Този механизъм балансира между отворената интенция и сътворческата рецепция. Чрез метафора бихме могли да го наречем "литературна машина" - определение, което при цялата си условност все пак носи и някакъв познавателен потенциал. Създаването на един текст, особено извършвано публично, се стреми да задейства останалите механизми на машината. Фиксирането на изговорено слово в писан текст е сред вечните проблеми на културната история, а в случая графемизацията на едно радиопредаване с теоретично неопределен брой съавтори заслужава внимание като интересен опит. Очевидно преображението на говоренето в книга представлява за слушателите-съавтори престижен качествен преход..Така в края на 2001 г. тази възможност бе публично дискутирана. Бяха събрани около 30 стихотворни текста, четени преди в ефира. Сред ентусиастите се появиха и спонсори, които поеха грижата за отпечатването. Редакторската ми работа върху текстовете включваше текстологични пояснения за времето и поводите, по които те са звучали в радиоефира. Той се яви като комуникативна сфера - извънлитературен селектор на стихосбирката. Можем да гадаем как би изглеждал опит и в проза. Появи се и етичен проблем, свързан с категорията на авторството - от чие име да излязат стиховете? Колективно се решихме да прибегнем до механизма на явната мистификация. След като водещият е участвал във всички предавания, а слушателите - само в някои, беше решено неговото име да увенчае заглавната страница - с почит към концепцията за автора на Мишел Фуко, чиято прочута лекция "Какво е автор" е произнесена... точно по радиото.

© Станислав Симеонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2011, № 4 (137)