КАНОНИ И ПАГОНИ
(Сто години от Балканските войни)

Станислав Симеонов

web

Власт и култура в полемиката на д-р Кръстев

Модернизаторът на българското културно и хуманитарно мислене от края на XIX - началото на XX век - д-р К. Кръстев, през 1907 г. изказва своето мнение по отдавна назрял и трудно решим въпрос - отношението между власт и култура. Проблемът е персонифициран чрез контраста в заглавието на статията "Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот".

Тя започва с един цитат от Лесинг (в престижния за времето жест - в оригинал на немски):

Не бих се заклел, че един ден няма да се яви някакъв лъстец, който да намери за добре да назове днешната епоха на немската литература епоха на Фридрих Велики (Кръстев 2003: 334).

Нататък д-р Кръстев обобщава, след като е придал историческа и културологическа дълбочина на своята теза, че българският владетел няма нищо общо с:

...нашия по-висш духовен живот изобщо... Княз Фердинанд е стоял винаги далеч от нашата литература и само в два-три тържествени случая е вземал думата, за да изкаже лични възгледи и съждения, които, естествено, не са могли да имат нищо общо нито с присъдата на общественото мнение, нито с истината (Кръстев 2003: 335).

Това изречение само по себе си е присъда, която влиза в сила за десетилетия напред и е нещо като лайтмотив в съчиненията на много български литератори, изследователи, историци, които развиват същата теза в различни варианти, аргументи и образи. Статията на д-р Кръстев е датирана 22.07.1907 г. На списание "Мисъл" му остават 5-6 месеца живот, а вилата край Костенец ще приютява критика още десетина години. През тях той със сигурност ще е разбрал, че връзка между литература и власт има и че тя е изявена по най-категоричен начин във времето на войните. Част от имената на авторите, които самият д-р Кръстев е създал и които влизат в българския литературен канон, ще види по-късно като членове на редакционни колегии, цензори и автори на текстове в изданията на армията на Негово Величество през периода от 1912 до 1918 г. Ще ги види в униформи и с награди за заслуги към държавата, дадени лично от същия княз Фердинанд.

През 1907 г. д-р Кръстев не е забелязал, че владетелят твърде внимателно наблюдава личности, издания, литературни събития, читателски реакции и се подготвя да ги използва в подходящ момент. Макар и от най-прагматична, т.е. политическа, гледна точка князът все пак следи и дори изучава не само езика, но и българската литература и културните процеси в Княжеството, колкото и според свидетелствата на Добри Ганчев в неговите "Спомени за княжеското време" княз Фердинанд "за писателите питаше само кой от коя партия е" (Ганчев 1982).

Може би през 1907 г. е още рано да се види ясно сериозната работа на властта в полето на културата, но тя започва да инструментализира всичко в тази област чрез своите институции, представителни личности, мисловни нагласи, традиции, жестове, език и т.н. Статията "Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот" е емоционално издържана в характерния за времето полемичен и дори патетичен тон. Личната причина е ясна - уволненият от университета доктор е силно раздразнен и се включва в общия хор на критици - от крайно левите, през либералите до консерваторите. Времето между двете действия - закриването на университета и откриването - е запълнено с академични спорове, вестникарска врява, политически сблъсъци и лични драми. Крайният резултат са новите назначения, а формалният виновник за закриването, министър-председателят Димитър Петков (Свирчо), е убит през февруари 1907. Овладяването на интелектуалния елит вече е станало, а доколко и кой го осъзнава е друг въпрос.

Реакцията на д-р Кръстев показва, че той не е сред разбралите, а сред новите професори в университета. В началото на ХХ век механизмите на културния, интелектуален и литературен живот в общи линии са в ръцете на отделни личности, групи, кръжоци или корпоративни, но не и държавни организации. Намесата на княза или държавата в тази сфера изглежда немислима и неестествено натрапена. Всъщност тя е налице, но не се вижда ясно, защото издаването на учебници, христоматии, преводи, енциклопедии може да става чрез Министерството на просвещението като държавна институция и заглавията да влизат в книгописа на сериозни списания. Това обаче не е онази висока литература, над която бди сериозният литературен кръг "Мисъл". В действителност, по това време тече напрегната дискусия сред сериозните литератори какво е и какво не е литературното изкуство. Може да се обобщи, че се правят и опити да се създаде канон от текстове и пантеон от имена, делят се млади и стари, излизат и първите антологии на българската литература. Кой е писател, кой е критик, кой е културен читател и кой просто ползва текстовете с някаква утилитарна цел, са все отворени въпроси. За д-р Кръстев нито държавата, нито князът могат да им отговорят. Нататък следват аргументите: институциите дотолкова не разбират българския духовен живот, че ордените за изкуство и наука (държавен знак за заслуги) се връчват на хора като Иван Вазов, но не като писател, а като народен представител, "дейност, за която Вазов трябва да бъде обесен" (Кръстев 2003: 334), също и Антон Дръндар ("списовател"?).

Изреждането на другите княжески и държавни грехове към духовното продължава със сребърните ордени на художника Антон Митов, д-р Хелковски (ветеринарен лекар) и майорите Фичев и Хесапчиев. Списъкът завършва с търговеца Тодораки Димитров от Враца. Другите носители на ордена се оказват "иностранци", като сред тях личат фотографи, книжари, оберградинар и един прост градинар. Последните са оставени на мира, но споменатите поименно ги срещаме и нататък из статията, особено двамата майори. Социалната група, на която Кръстев отказва присъствие в духовния живот на България, са висшите администратори и военната каста.

Армията - незабелязаната от д-р Кръстев културна институция. Военни интелектуалци и литератори

Можем да предположим, че те стават прицел на полeмичния патос на д-р Кръстев тенденциозно, защото офицерът Хесапчиев отдавна не е майор, а член на БАН, т.е. колега на Кръстев. Майорът Фичев е вече генерал и пет години по-късно ще стане Началник щаб на действащата армия в Балканската война. Той също е редовен член на БАН от 1909 г. Трудно е да допуснем, че действителният от 1900 г. член на Академията, д-р Кръстев, не е знаел нито военните звания, нито приноса на колегите си генерали към българската наука и култура. В допълнение, генерал Фичев освен всички основни европейски езици владее и всички балкански (общо над десет), притежател е на изумителна по богатство и разнообразие библиотека, автор е на военни съчинения по стратегия и тактика, изучавани в академиите на поне пет европейски държави (Шипчанов 1994: 234). Публицистичният патос на Кръстев жертва заради ефекта и внушението част от истината, но и незнанието не е оправдание. В исторически план е по-интересно как ефектите и внушенията надживяват фактите. Редица писатели, поети и журналисти от тази епоха подкрепят тезата, че държавата и нейните институции, както и върховният й представител - Князът, или въобще нямат отношение към българската литература, словесно изкуство и култура, или ако го проявяват, то е по начин користен, повърхностен и некомпетентен. Някои от тези автори д-р Кръстев споменава в статията си - Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Алеко Константинов, а други като Елин Пелин, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров сами свидетелстват за такова отношение в спомените си от военните години.

Устойчиво се налага представата, че държавата и нейните институции са безразлични към постиженията на литературния и духовен живот.

През годините от края на ХIX в. до Балканските войни се оформя една нова обществена прослойка с висок социален статус - офицерският корпус. Добре образовани, още по-добре заплатени и по правило произхождащи от влиятелни и заможни семейства, офицерите образуват своеобразна каста, донякъде затворена, но твърде влиятелна в обществения живот и възприемана противоречиво с преобладаващи критични акценти. Литературни следи на стереотип ясно очертават събирателните образи на "Офицерчетата" на Алеко Константинов, "Пикник" и "Вестовой Димо" на Г. Стаматов и по-късно - в романа "Хоро" на Антон Страшимиров - офицерът Гнойнишки. Комизъм с особено силно пародирани стилови линии на солдафонския жаргон личи при о.з. подполковник Гащаров Станчо и запасните гуляйджии у Чудомир. Като цяло в българската литература образът на офицерството е по-скоро негативен. Това е обяснимо за периода след войните, но и преди тях започва да избледнява "аурата" на "българския паша", сиянието му остава само в очите на слепия Дядо Йоцо.

Материалното положение на офицерите е под бдителните очи на пресата, при това в задължителна и дискретно критична съпоставка с високите постове в цивилния сектор и културните институции; дори и Иван Вазов определя средните си доходи от литературен труд "колкото на един капитан". Така в шуменския вестник "Новини" от началото на 1911 г. четем:

Заплатите, които началниците на местните учреждения и други по-големи чиновници ще получат по бюджета за 1911 г.: началник на дивизията, генерал майор - 12 000 лв., бригаден командир, полковник - 9 300 лв., командир на 7 полк, полковник - 8 400 лв... окръжен управител - 6 600 лв. и безотчетни 1 020 лв., околийски управител - 3 000 плюс 600 безотчетни, лекар - управител на държавна болница - 4 200 лв.; окръжен лекар - 4 800 лв.; председател на окръжния съд - 4 800; прокурор - 4 200; окръжен ветеринарен лекар - 4200 плюс 480 лв. безотчетни; директор на конезавода "Кабиюк" - 4 200 плюс 360 лв. представителни... (Новини 1911: 27).

Обучавана и възпитавана от руски офицери в един подчертано кастов модел на мислене, тази обществена група създава свои професионални и културни институции - офицерски събрания (полкови, дивизионни, гарнизонни), военни издателства, училища, клубове, библиотеки и медии (списания и вестници).

Вестниците на професионалния военен, войника и вестовоя

Първият армейски вестник е на Шести Търновски пехотен полк, списван и издаван от поручик Н. Фичев през 1884 г. (ръкописен в 20 екземпляра). С присъщата на институциите последователност и планомерност по-късно започват да излизат военни периодични издания, насочени към различни групи на специфичната за тази среда йерархия, съответно за офицери, подофицери, войници, действащи и запасни. Някои от тях като "Военни известия" са строго професионални. Те съдържат служебна информация за рутинни и извънредни кариерни повишения, размествания, награди и общоармейски заповеди, а други съдържат освен военна информация литературни текстове, очерци, репортажи. Типичен пример е списание "Войнишка сбирка", което започва да излиза от 1893 г. До войните броят на тази специализирана периодика нараства до няколко десетки заглавия, както издавани от Военното министерство, така и от частни издатели и обществени организации. Всички тези издания се отличават с функционална организация, тематично планиране, редовно отпечатване, високо техническо качество и дълголетност. В редакциите работят компетентни журналисти с военни звания при добро и гарантирано заплащане. Разпространението на изданията е осигурено чрез система от абонаменти и военни библиотеки. От материална гледна точка това са най-добре осигурените и трайни издания, някои от които като "Военно-исторически сборник", "Отечество" и "Български воин" днес отбелязват близо стогодишна история. На техните страници срещаме имената на почти всички известни български писатели, както и на строеви, щабни и запасни офицери, а в някои случаи - и двете качества. В едно свое изследване Ив. Шипчанов посочва точния - и внушителен - брой на военните периодични издания от Освобождението до средата на ХХ век - общо над 392 заглавия¹.

Този обзор потвърждава впечатлението, че армията със своята периодика, библиотеки и клубове има съществена роля в българския литературен и духовен живот. Една от нейните функции е образователната и част от обучението на военните е свързано с ограмотяване и образование, включително и литературно. Показателно е убеждението за мисията на офицерството в културата на свободното слово и литературата сред самата елитарна прослойка: в шуменския вестник "Воин" през 1904 г. под заглавието "Писмовната свобода. Офицерът в печата" неизвестен автор, очевидно офицер, под инициалите "Ш-й" споделя:

Може би ще доживеем до това време, когато правото да се работи с перо ще бъде включено в обязаностите на ония от нас - военните, у които се побира (Воин 1904: 13).

Авторитетни свидетелства за културното равнище на офицерите откриваме в спомените на Ал. Т.-Балан. Като най-педантичен "ревнител" на българския език и литература, в "Книга за мене си" Балан оценява високо обучението по тези предмети във Военното училище и смята да остане като преподавател там. За тази цел се обучава по военни специалности и взема десет от дванадесетте изпита, нужни за придобиване на офицерско звание (Балан 1982: 64). Тази оценка показва, че един от големите филолози, една от значимите културни фигури в тогавашна България, оценява като много добро литературното и езиково обучение на бъдещите офицери. Това, че те разбират от тази материя, се доказва по-късно, когато трябва да оценяват стойността на литературните текстове и да ги използват за задачите на армията от гледна точка на тяхната полза за възпитанието и образованието на "долните чинове". Самият Балан ще участва активно в съставяне на програмите за избор и издаване на текстове от български и чужди писатели за целите на армията през войните. Доколко един завършен военен специалист владее символичните техники на пропагандата изглежда частен въпрос, но като цяло се полагат грижи офицерите да са подготвени за патриотична идеологическа педагогика във войската и извън нея. Просто, ясно и с войнишка откровеност един от героите на Балканската война - полковник Луков, формулира задачата:

Ние ще воюваме с телата на нашите селяни, но преди това трябва да вземем душите им (Пряпорец 1912: 37).

Това кратко метафорично обобщение може да звучи като пропагандна фразеология. Изказано обаче в навечерието на войните, то обобщава не само намеренията, но и систематичната работа на институцията, нейните служби и отделни представители. Тя е започнала още със създаването на армията след Освобождението и продължава целенасочено през целия период. Средствата за въздействие върху съзнанието се обогатяват и умножават със създаването на система от ритуали, чествания, военен календар, печатни издания и литература, свързана с професионалното и идеологическо обучение и възпитание на армията.

Един от факторите, които все повече влияят върху възможностите в тази посока, е постепенното нарастване на грамотността и довършване на онези процеси, започнали през Възраждането, които оформят българската национална политическа митология и пантеона от герои. Наред с другите средства и литературата има своя дял в налагането на основните митологеми като "национално единение", "Велика България", "възвръщане на отнетото", "историческото величие и права на българския народ" (Шипчанов 1994: 230-232).

Посоката е ясна - армията овладява медийното пространство и го прави целенасочено, като влага средства и човешки ресурси, работи в посока на различните социални образователни и възрастови групи. Например списание за ефрейтори и редници "Войнишка сбирка" (1893-1914 г.) продължава под името "Отечество" (1914-1918 г.), а после като "Български войн" до 1940 г. Целевата група остава същата. Военният вестник, предназначен за офицери и подофицери, е "Военни известия" (1892-1919 г.) и продължава като "Народна отбрана" до 1944 г. Списание "Военен журнал" е научно-популярно и е орган на Военното министерство от 1888 г. до 1947 г. То продължава да излиза и доскоро като списание "Военна мисъл", като от 1992 г. е преименувано пак на "Военен журнал". Отделните родове войски също имат своя периодика като "Наша конница", "Артилерийски преглед", "Съвременна пехота" и т.н. Отделно излизат армейски вестници и списания по гарнизони и войскови съединения. Можем да говорим за тиражна политика, съобразена със ситуацията - в мирно време предимно за армията, а във военно и за гражданството, като например вестник "Военни известия" през Първата световна война е с 50 000 екземпляра; през Втората световна война например седмичникът за войника и гражданина "Нашенец" достига 150 000 екземпляра.

Тематичният диапазон е доста широк - от военни заповеди и съобщения на Министерството до рубрики като "Поезия", "Проза", "Критика", "Хроника и забавни страници". Командването следи и направлява рецепцията на изданията, като изисква отчети от щабовете на съединенията за това дали се четат самостоятелно или колективно, какво се избира за четене, какво е съотношението между четене и слушане. Тази комплексна дейност по управление на печата е наблюдавана, управлявана и финансирана от Военното министерство, висшето командване на армията и княза. Разходите минават през военния бюджет, респективно през Народното събрание и одобрението на владетеля. Материалната обезпеченост на военните издания и тяхната дълголетност дава възможност да се трупа опит и да се обхващат области, теми, образи и форми на въздействие върху масовото съзнание. Това пряко се отнася и към проблема за връзките между литература и медии, защото подборът на автори и текстове и начинът за тяхното използване за нуждите на армията е част от общата политика и стратегии на пропагандата. В мирно време това е някак по-незбележимо и действията са затворени в армейската среда. През военния период става ясно, че в редакциите към Военно-издателския фонд работят хора не само с висока военна компетентност, но и с поглед върху цялостния обществен, научен, културен и литературен живот. Много преди войните обаче е прието правилото редакторите и техните помощници да са офицери с академично образование, назначавани след избор. С опита си във военните издания тези кадри се превръщат в добри медийни специалисти. Ако употребим военни термини, те са "тактиците" на армейската пропаганда.

Стратезите са на още по-високо ниво, като споменатият генерал Фичев.

През 1885 г. военни издания няма. Сръбско-българската война нито е подготвена, нито е отразена медийно. Гражданските издания спират. Въведена е цензура върху телеграмите, които офицерите изпращат от фронта.

През Балканските войни обаче подготовката е много сериозна. Общественото мнение се обработва от военни и военизирани издания далеч преди 1912 г. Такива са вестник "Военен глас" (1908-1915 г.), продължен от вестник "Военна България" (орган на запасните офицери).

Социални и образователни параметри на военната читателска публика

Във важното изследване на Красимира Даскалова "Грамотност, книжнина, читатели и четене" са анализирани факторите, формирали войнишката читателска публика:

"Въвеждането на задължителната военна служба и създаването на наборна армия след 1878 г. (наред с образованието) са сред лостовете за национална хомогенизация на модернизиращата се българска държава. Българската казарма е една от институциите, в които чрез сказки, лекции, тържествени обряди се извършва процес на превръщането на "селянина в българин". При това 80-90 % от войниците са земеделци и скотовъдци, а преобладаващата част от офицерите произхождали от градските слоеве. В казармата устната, фолклорна, народна култура се среща и подменя с писмената, градска, унифицираща култура на модерното време, за да прекрои съзнанието на довчерашния селянин в български войник и патриот, готов да жертва живота си за Родината. Социализиращите патриотични ритуали на казармения живот се допълват от многобройни приповдигнати патриотични текстове на писатели и публицисти, използвани за формиране на обаятелен образ на Отечеството - представено в неговата природна красота и историческа слава. Така казармата става едно от местата за масирано патриотично възпитание, а кулминацията на този процес е по време на Първата световна война, когато специално за войниците на фронта е подготвена "Походна войнишка библиотека" (Даскалова 1999: 182).

Главният адресат на тази добре организирана дейност е войникът както в действащата армия, така и сред подлежащите на мобилизация. В този смисъл е важен анализът на възможностите за въздействие върху него, т.е. литературната прагматика. В разглеждания тридесетгодишен период нейните параметри се променят. Нивото на грамотност и възможностите за въздействие чрез печатното слово се увеличават. Кой е обектът на въздействие на пропагандната машина, кои са каналите, по които пред наличното ниво на образованост това въздействие ще е най-ефективно, дали аналитичните конструкции, публицистиката или литературната образност са ефективните инструменти за въздействие - това са все въпроси, на които трябва да отговори литературната институция, а не индивидуалният читателски вкус. Изтъкнатото от К. Даскалова съчетание между кодовете на високата авторска литература, фолклора и градските му модификации например личи в шуменската "Войнишка библиотека Крали Марко", която излиза през 1911 г. под редакцията на капитан Л. Калицин. Илюстрирана с наивни рисунки за подвизите на митичния юнак, библиотеката се препоръчва от щаба на армията като "занимателно, полезно войнишко четиво", а най-интересно е, че книжките следват като във фолклорния цикъл генеалогията на Марковия род и юначествата му - от "Марковите родители и неговите младини" - до "Крали Марко ранен и неговата смърт". Художествената литература, която е призована да формира войника като патриот и читател, вече е обстойно изследвана в студията на Г. Атанасов "Походна войнишка библиотека" (Атанасов 1987). Показателна като рецептивна директива е докладната записка на поручик Орешков до тогавашния началник на щаба полковник Луков. С негово одобрение на 31 декември 1916 г. д-р Орешков изпраща писмо до 24 най-видни български учени, литератори и писатели, с което Щабът на действащата армия ги приканва да препоръчат издания, които да "освежават, ободряват и развличат духа". Скоро след това, през януари 1917 г., Орешков организира седемчленна комисия в състав: Боян Пенев - професор по история на българската литература от Възраждането; Ив. Д. Шишманов - професор по история на всеобщата литература и председател на Читалищния съюз в България; Ст. Чилингиров - главен библиотекар на Народната библиотека; Б. Цонев - професор по българска филология и член на просветния комитет към Министерството на народното просвещение; Ст. Младенов - професор по история на българския език; М. Арнаудов - професор по всеобща литература. Комисията решава да се издадат произведения на 43-ма автори в 52 отделни книжки. От тях 41 са оригинални произведения от български автори, а 11 са преводи от произведения на 10 чужди автори.

От литературно-социологическа гледна точка българската армия от военния период, а и преди него, се проявява едновременно като подател, спонсор, цензор и като един от най-значимите потребители на художествени текстове. През войните тя ги използва за тотална мобилизация чрез стратегическа програма, боравеща с литературни произведения. Литературният авторитет се включва в "бойните редове на армията" и става част от нейната идеологическа инфраструктура. Сред активните автори на военното, но адресирано и към по-широк кръг читатели списание "Отечество" - Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Ст. Чилингиров, Л. Стоянов, К. Христов, Ст. Дринов, Д. Дебелянов, Ц. Церковски, В. Карагьозов, В. Павурджиев, Г. Райчев, А. Страшимиров, Ст. Л. Костов, Д. Немиров, Д. Калфов, Елин Пелин, К. Константинов, Н. Райнов, Й. Йовков, както личи, само забравеният В. Павурджиев не е поместен в Българския канон, но "реабилитацията" му не е изключена в предпозитивистки или постмодерен ключ...

Първоначалното "канонизиране под пагон" на тези и други автори цели образите в техните произведения - все едно дали създадени под прякото въздействие на военната конюнктура в културата, или препрочетени инструментално - да се превръщат в оръжие. Целите на това оръжие са хората, които могат освен да четат и да разбират съответните текстове. Съчетанието между грамотност и образованост като готовност за разбиране е в някакъв трудно уловим баланс и се мени с годините, социалната принадлежност и образователното ниво на войника като обект за въздействие от строевата заповед до препоръчаната му литература. Тази е основната задача и улавянето на баланса може да се приеме като постижение и загуба както на пропагандата, така и на литературата. Очевидно е, че нито патосът на пацифиста д-р Кръстев за липсата на държавни културни инстутиции у нас, нито гневът срещу "обмундированата муза на българския писател" у лявата част от българската интелигенция през военните години не отразяват специфичната ситуация с българската литература тогава - системно планирана и дисциплинирана от строги институции, тя накрая достига до човека и читателя у войника.

БЕЛЕЖКИ

1. "Мащабът на проявление на военната периодика като количество от първия военен вестник на поручик Фичев "Народна защита" (1886 г.) досега достига 450. В периода от 1886 до 1944 г., т.е. държан в сянка, изданията са 392. Този голям брой се класифицира по периодизацията на армията, спецификата на издателствата, интересите на читателите... Ако около деветдесетте години на миналия век Военното ведомство започва с едно теоретично списание "Военен журнал" (1888 г.) и един вестник "Военни известия" (1892 г.), след петдесет години неговите издания са вече тридесет и пет. Отделно са гражданските издания като тези на Съюза на запасното войнство - 17, на пленниците и пострадалите от войните - 21, на ПВХО - 11 и т.н." (Шипчанов 1994: 234). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Атанасов 1987: Атанасов, Г. Походна войнишка библиотека 1917-1918. София, 1987.

Балан 1982: Балан, А. Т. Книга за мене си. София, 1982.

Ганчев 1982: Ганчев, Д. Спомени за княжеското време. София, 1982.

Даскалова 1999: Даскалова, К. Грамотност, книжнина, читатели в България на прехода към модернизация. София, 1999.

Кръстев 2003: Кръстев, К. Млади и стари. София, 2003.

Шипчанов 1994: Шипчанов, И. Проблеми на българския военен периодичен печат. // Печат и литература. София, 1994.

Воин, № 13, февруари, 1904.

Новини, № 27, 22.01.1911.

Пряпорец, № 37, 08.1912.

© Станислав Симеонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2012, № 8 (153)