Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СРЕЩА С БЪЛГАРСКИЯ ЗАПАД

Росица Маркова

web

Беше горещо, макар че бе ранна лятна утрин. Возейки се в стария “Опел”, излизахме от София и си говорехме за различни неща. Колелата на нашето возило поглъщаха сивото, нагорещено шосе.

Ставаше все по-горещо и по-горещо. Аз с трепет си мислех за Босилеград. Чуя ли за Босилеград, обикновено започва да ми мирише на босилек. За първи път щях да се срещна с българи от Западните покрайнини. Все още си спомням как се изненадах, когато Е. ми съобщи, че в сряда ще пътуваме за Сърбия. Вниманието й бе привлечено от слуха, че в близкото село Извор някога е идвал Васил Левски да създава революционен комитет. Босилеградчани искаха да знаят дали имат наистина основание да се прочуят и с тази история, ако тя изрезе истинска. В града на 18 юли се поднасят цветя на издигантия бюст на Апостола. В тази връзка и Е. трябваше да изнесе някаква беседа в залата на Културния дом на Българската общност в Босилеград.

Ден преди пътуването се погрижихме за цветята. Нарочно подбрахме букет, в който да има и билки. Сред богородичките, турските кадънки, рози и грамофончета, в кошницата на цветарката до Университета се жълтееха скромните кръгчета на вратигата, които изпъкваха като парички сред останалите. Преценихме, че вратигата расте предимно на нашите географски ширини и пази дивия дъх на полята и така стана най-добрият избор за китка.

Лятото бе навлязло в своята зрелост, а аз си мислех колко съм щастлива, че пътувам. Към единадесет часа излезнахме от Перник и околностите. Слънцето все повече напичаше. По пътя си говорехме много. Е. държеше да бъда наблюдателна и да помня къде минаваме, както и да помисля хубаво за наименованията на местностите и селищата, край които прелитахме. И така пред нас се разкриваха красиви гледки и селца с наистина причудливи имена - Скриняно, Драговищица, Трекляно, Ръждавица, Горановци. Най-много стари къщи имаше в Драговищица, а в полето между Трекляно и Соволяно беше избуял ветрогон.

- За Краище често ще си правиш консултация с дядо си Йордан Захариев - често уточняваше тя.

Редуваха се вековни дъбрави в подножието на планината, а билата им също бяха прекрасни с дивата си непристъпна прелест. На границата нямахме никакви проблеми. Вече почти няма голямо движение край граничното село Олтоманци. Нашите много ни се зарадваха. Сърбите също ни пуснаха без проблеми. Последва тесен път, който бе затворен за ремонт. Табелата с възбраната за преминавате бе сложена точно в средата на село Райчиловци. Наложи се да минем по обиколен, черен път. Е. слезе. Предпочитала да върви пеша, защото й ставало лошо, когато маршрутът извива през неравни повърхности, с много завои, но най-вече клатушкането на колата й действаше зле. Наложи се да минем покрай едно гробище. Помолих Богдан да спре колата. Стана ми интересно да се взирам в снимките на покойниците и да чета имената им, годините земен път, прекарани тук, и да си мисля за преходността, на която сме осъдени всички. Имената бяха познати - Койна, Куна, Добри, Радой, Стоян. Много от тях са били на моите години, когато остават в пределите на сръбската държава. Дали наистина са съжалявали, че става така, дали са страдали за българското? Така пише в някои книжки. Не съм виновна аз, че си мисля такива работи. Лицата на паметниците нищо не казват днес. Говорят само за погубен човешки материал.

В този момент се сетих за една история, която баба ми е разказвала. В нейното село само нейният баща си е направил гробница. Много е смешна, издигната е от цимент и представлява нещо като стълб, който толкова сръчно е направен, че малко след издигането му се е килнал надясно. Гробницата на Марин Китката, един от най-големите зевзеци на селото, с много богат живот и с пълна торба с шеги и закачки. Стоейки край онова гробище край сръбското село, се сетих за един разказ, свързан със строежа на “гробницата”. Вечният дом на Марин Китката е бил снабден с врати с железни халки, които е държал да бъдат поставени обратно, т.е. откъм страната на покойника, а не отвън. Баба ми го запитала: “Тате, защо са ти тези халки и то откъм тебе?”. “Много просто”, казал Китката, “След сто години тук ще дойдат археолози, ще ми харесат гробницата и ще поискат да влезнат в нея. Ще дърпат вратите ми отвън, а аз ще хвана халките отвътре и ще дърпам навътре! Те дърпат навън, аз дърпам навътре! Затова”.

Качих се в колата при Богдан и продължихме. Е. беше много пред нас и я настигнахме. Черният път свърши и пред нас се изпречи шосе.

След около двадесетина минути стигнахме и до Босилеград. Нищо особено като град, нямаше дори изобилие от босилек. В центъра на града е сградата на Българския културно-информационен център. Над вратата виси надпис: “Който дойде вендъж - пак се връща!”. Очакваха ни. Зарадваха ни се. Иван Николов ни посрещна като стари приятели, макар че се виждахме за първи път. Колко сила имаше у този човек и днес се питам откъде. Беше пренебрегнал здравето си, за да служи на другите. Имаше и един човек на име Радко Стоянчов. Беше изключително внимателен и отзивчив. И понеже жегите не ни оставяха на спокойствие, Е. остана в Дома на приказка с председателя на Българската общност, Иван Николов, и с някакъв местен краевед - Александър Младенов. С него си говорели за песни и предания от Босилеград, за произхода на наименованията и предназначенията на някои билки. Аз потеглих с Радко и Богдан към село Извор.

Не беше много далеч от Босилеград, но ми се видя много по-красиво. Къщите бяха стари, изоставени, вече лъхаше на усои. Състоеше се от няколко махали. Никак не бе малко, изглеждаше ми, че е от типа на пръснатите села. Разположено е в подножието на Рудина планина. В центъра се издига църквата “Св. Троица”, построена през 1834 година. Радко веднага я сравни с Дървената църква в Банско, като според него тази по нищо не й отстъпва по красота и изящество. Някога, много отдавна, изворяни са прибегнали до хитрина, за да могат да си осигурят широко пространство за построяването й и за двора. Изрязали волска кожа и от нея направили тънка и дълга връв, с която обиколили пространството, в което днес се помещава “Св. Троица” - една от най-големите църкви в Западна България. Така били оградени чертите на духовния дом. Край църквата бяха първото килийно училище от 1833 година, изоставената и доста порутена сграда на началното училище, което било построено в началото на ХХ век. Улиците бяха черни, не бяха застлани с асфалт.

В цялото село само в две от къщите имаше хора. В едната от тях живееше жената, която работеше в църквата и се грижеше за нейната поддръжка. В другата живееха семейство старци. Останалото бе празно. Хубави, големи къщи, но пусти. Само през лятото си идваха някои семейства, за да се занимават с градинарство. Явно домовете им бяха разположени далеч от центъра на селото, защото почти не видях жива душа на това място. Някога тук е идвал Константин Иречек и е нощувал. Обаче тогава е кипяло от народ.

Йордан Захариев пише, че наименованието на селото идва от извора, чрез който цялото село се е снабдявало с вода. Някога е било център на така наречената Изворска нахия, не е влизало в чертите на Босилеград, а е било обратно - Босилеград е бил в административно отношение подчинен нему. Там, край извора, който вече е каптиран, срещнахме един от местните. Пълнеше цистерни с вода.

- Ще се разберем ли с него, ако го попитам на български да ми разкаже нещо за селото? - обърнах се към Радко.

- Разбира се, че ще те разбере. Питай го каквото поискаш. Даже ще се зарадва, че си българка.

- Добре. - Добър ден! Искам да попитам за селото.

- Питай - засмя се човекът.

- От колко махали се състои и какви са наименованията им?

- Църквата е центърът на селото. Нагоре от центъра са следните махали: Каменичене, Миленовци, Неспезел, Вукарци, Кръстенци, Драйнци, Баба Ружинци, Печеръзовци, Ангелковци. Близо до центъра са махалите Джорговци, Длъга Орница и Мутавджинци.

- Тук колко семейства живеят днес?

- Не сме много. Само две-три и то си идваме само през лятото. Останалото време не сме тук.

- Ясно. А ти как се казваш?

- Асен Стоичков. Ти от България ли си?

- Да.

- Какво те води насам?

- Искам да разгледам Босилеград и околностите.

- Е, не останахме много тука. Пустеят земите ни. Този извор някога е наводнявал тринадесет воденици, а днес едва стига да си напълня варелите.

Радко ме повика и се отправихме към църквата и килийното училище.

Носех фотоапарат, съветски, “Смяна” на Е., с който през целия ден правех снимки. Дори и в църквата правих. Беше работено по нея и личаха пресни следи от реставрация. Тя е същата, както през тридесетте години на деветнадесетото столетие. Вече не се изнасят служби, но свещи можеше да се палят. По пода се търкаляше изоставена църковна утвар, от която се носеше ароматът на времето. Въздухът бе запечатал мирис на тамян и восък, независимо от течовете и мухъла, с които храмът е бил пропит през годините. В изоставеното пространство отекваха моите стъпки, последвани от глухия звън на миналото. Килийното училище все още пазеше своята камбана. Тогава единствените ученици бяха някакви пладнуващи овце. И тях ги мързеше много, гледаха ме безразлично. Бяха се скрили от слънцето под дебелата сянка на училищната стряха. В двора на църквата се издигаше силната снага на вековен дъб, който и нас ни спаси от палещите слънчеви лъчи.

- Тук времето е спряло - каза Радко.

- Именно това най-много ми харесва тук, защото времето е спряло. Колкото и да е горещо слънцето, земята пие жадно неговата топлина и отдава на чедата си чист въздух с аромат на суха трева.

- Няма я глъчката на модерния град.

- Няма я и по-добре. Тук всичко ме кара да си мисля за моите баби и за село.

- Сега ще отидем на “Славче”. И там има неща за разказване.

- Какво е “Славче”? - попитах аз.

- Една поляна, разположена високо на билото на планината, съвсем близко до сръбско-българската граница. По времето на Тито там се събирахме на свиждания с роднините. Ние останахме със семействата си след Ньои тук, роднините ни в България. Как да се виждаме помежду си и къде, освен в деня на селския събор и по Великден? Събирахме се на “Славче”. Всички се приготвяхме, обличахме си хубави и нови дрехи, вкусна храна, баница, ракия, домашни храни, и тръгвахме натам.

- И там сте се срещали и сте се наблюдавали как се променяте, растете и стареете всяка година? - не спирах аз с въпросите.

- Да. Така беше. Само за по един ден. И после кой откъде е...

- Тъжно.

- Навремето се събирахме до петдесет-шестдесет хиляди души! А сега от години вече не се събираме. Пустее “Славче”. Пустеят и душите ни. Кога бяхме млади? Кога всичко се промени, но не стана по-хубаво и по-добро.

- Нека да видя “Славче”.

- Разбира се! Хайде, по козите пътеки, през връх Бясна кобила и сме там.

Тръгнахме. Взирах се продължително в надписа “СФРЮ”, издълбан върху граничните каменни блокчета, короновани с червена петолъчка. Не зная защо, но ме побиваха тръпки край тази граница. В същото време в съзнанието ми изпъкна изображението на една най-обикновена съвременна геополитическа карта на България и съзрях същите тези криволици, изрисувани с червено върху хартията.

По широката гръд на “Славче” имаше разпилени кутии от кисело мляко, консеревни кутии и хартиени опаковки, които ми напомняха за някогашна глъчка и нескрита радост.

- Скоро събирали ли сте се? Няма ли отново да се виждате?

- Преди две години се виждахме за последно. Трябва отново да организираме нещо. И тук вече няма военни. Махнаха ги заради НАТО.

- Непременно трябва. Все едно ви чувам как си говорите и наоколо кипи от оживление. Виждате се българите от България и тези, които сте до България, която май ви забрави.

- Да. Забравени сме - въздъхна той.

- За сметка на това пък, надуват ми постоянно главата за български емигранти на Запад. А за Западните покрайнини, нищо... - сбърчих нос.

Свърнахме обратно към селото. Богдан ни чакаше в колата. Бях изпълнена с впечатления, които исках да споделя с Е. Предстоеше й да изнеся лекцията за Левски, след което щяхме да поднасяме цветята и разбира се, тогава щяхме да му оставим и нашият букет от вратига. Така и не се разбра истина ли е, че Левски е основавал комитет в Извор. Но важното е, както Е. заключи, че дори и да не е вярно, босилеградчани могат да се гордеят много със своето родолюбие и чувство за принадлежност към българската земя, изпитани и доказани през годините.

Денят завърши в местен ресторант. Влизайки вътре, всички местни се извръщаха към нас и ни гледаха с нескрито любопитство. Явно беше, че тук всички се познават и ние бяхме пришълците. Сервираха ни сръбска плескавица с люти чушки, сливова ракия и газирана вода. Пиех сръбската газирана вода като невкусвала дотогава. Студената кисела течност се разливаше в мен и ме охлаждаше след този така дълъг и пълен с разнообразни впечатления ден. Сетих се, че цял ден не бях слагала залък в устата си, нито бях почувствала жажда. Едва сега усетих непреодолима умора.

Е. се оживи в разговора с Иван, но аз не можех вече да следя нишката на техните мисли. Само си седях кротко, пиех вода и не се противях на силната сръбска “турбомузика”.

Потеглихме за София към десет и половина през нощта. Богдан ни чакаше както винаги в колата. Вече нямаше затворени пътища до границата. Не се наложи да обикаляме никое село, за да стигнем до граничния пункт. Това се правело само през деня, а ремонт на пътя изобщо няма. Хората в селата не обичали шума на леките коли. Беше ми направило впечатление, че след Рибарци, дори и в центъра на село Извор, беше пълно с изоставени модели от различни години и производства на “Застава”. Аз си мислех за с. Извор с бистрата, студена вода, която някога е обединила хората да създадат селище под слънцето. Тези хора са издигнали църква и училище, които днес ми се видяха призрачни.

Границата също ми се видя призрачна.

- Това е така, защото това са несигурни земи - поясни Е.

- Искаш да кажеш, че самите сърби не са очаквали Западните покрайнини да останат за дълго в техни ръце?

Да - потвърди тя. - Въпрос на дипломация.

Погледна ме и се усмихна. Аз насочих очи към небето, протегнах ръце върху облегалката, отпуснах главата си на тях и се вгледах в широката, бяла артерия на Млечния път, която вече раздираше черната пелена на небосвода на две. В средата на юли бе рано за падащи звезди и трябваше да чакам до август, за да си пожелая отново разни неща. Два часа по-късно прекрачвах прага на своя дом.

 

 

© Росица Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2010, № 8 (129)