Радостина А. Ангелова

web

Обича да гледа света оттук - не просто от покрива, а от върха на ветропоказателя му. Край него се събират ветровете от всички посоки, за да теглят чоп и да видят кой накъде ще духа през следващия ден. Земята е видимо кръгла и все още учудена в синьо от глупостта на хората, усъмнили се в думите на онзи странник, Галилей. Над осемхилядниците зазорява - изглеждат като връхчета хоуммейд австралийски сладолед в тавата на сергията по Витошка. Отдолу са само разтопени облаци, а всеки, който веднъж е вдигнал поглед нагоре, иска само от заснеженото. От големите ледници, които ясно се виждат оттук. От Еверест.

На хоризонта пурпурното набъбва, само още четири вдишвания от разредения въздух и - хоп! - слънцето се ражда отново. Нервните клетки крещят за кислород, а умът трескаво се мята... И колкото и да е банално, фразата е само една: “О, миг, поспри!” Тогава с адреналина долита някакво далечно птиче “фитчур, фитчур, вад-вад-вад-цииииии” и нахлува денят. Поредният ден.

Събужда се, поглежда отворения към улицата прозорец и си спомня. Не го затвори снощи, защото не посмя да отиде до него. Имаше тежка форма на хипсифобия - дори първия етаж, на който живееше, беше висок за него. Отдолу беше бездна... Но нищо. Лекарят му каза да не се насилва излишно, а половин час след лекарството на закуска да опита. Да затвори очи, ако трябва, и да опита да застане до прозореца.

И да погледне света откъм ветропоказателя.

© Радостина А. Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2011, № 12 (145)