Радостина А. Ангелова

web

Крясъците й не са достатъчни, за да изразят цялата болка при вида на полепналата боя върху филца на шапката. Майсторите се крият по ъглите и чакат бурята да отмине: хайде, че господарката е сложила шапката си където не трябва, ясно, но те къде са гледали, като са мазали латекса, къде... Чак мониторите на охраната при входа губят образ от напрежението.

Крещи на майсторите, че ще ги изхвърли. Нахвърля се с думи срещу Роза, къде е спала, та шапката й не е на мястото си (в стаята за шапки). Фучи по горния етаж, слиза в кухнята, готвачката също го отнася, защото току-що купените аспержи, които лежат на кухненския плот, са твърде дебели.

Къщата замръзва в очакване, докато жената влиза със съсипаната шапка в личната си баня и се заключва. Майстори, Роза, монитори, готвачка и аспержи гадаят какво се случва вътре и дали гневът на господарката се е уталожил.

Топлата вода от чешмата тече по-слабо от сълзите й. Търка с пръсти филца, мекото на кожата под ноктите се пълни с черно, маникюрът се чупи, лакът пада, но тя вече се смее. Петънцата изчезват едно по едно, ще успее да ги изстърже... Кой идиот... Но нито може да изгони майсторите (няма по-добри от тях), нито Роза (тя е сирачето на братовчедка й и е много старателна камериерка), нито никой.

Нито може да върне малкото магазинче за шапки в центъра на града, вечерта, когато безпаричният още Питър я заведе в него, погледът на модистката, докато тя избираше първата шапка в живота си, любовта, която ги приюти в нощта (той гол, а тя - с шапка), великите планове, родени точно тогава...

Щастлива поглежда мокрия филц - боята я няма. Шапката е същата. Почти.

© Радостина А. Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2011, № 6 (139)