Радостина А. Ангелова

web

Михаела е на тротоара, а котенцето мяука някъде на балкона. Хранили са го навън, преди да отидат на работа, и са го забравили, защото от сутринта оглася квартала с воплите си. Балконът е нисък, но недостатъчно за деветгодишното момиченце, което иска само да гушне котето и да си поиграе с него. Вече няколко пъти оглежда тухлената стена: не може да се покачи (а и чужд дом е все пак, щрака в главицата й, не бива така). Но вместо тръба за оттичане на водата балконът има просто дупка, от която надничат малките сладки мустачки на сивото котенце. Ръчичката на Михаела минава през дупката, само котенцето трябва да й позволи да го хване. То обаче не се дава. След известен размисъл Михаела отива до блока, в който живее на петия етаж, и се връща с парче салам. Котето не идва до дупката, страх го е. Михаела изяжда салама и отива да играе на люлките, но желанието да гушка котенцето не я оставя на мира. Отново се качва пеша до апартамента горе (асансьорът не работи), взема ново парче салам и се връща под балкона. Котето или вече е гладно, или доверчиво, и подава муцунка към протегнатата през дупката ръчичка. Михаела сграбчва дясната му лапичка и започва да дърпа. Дърпа с все сила и - макар охлузено - котето минава през дупката.

Врясъкът му е страшен и момиченцето се опитва да го гушне. Най-после пухкавелчето е в ръцете й! Котето обаче оголва зъби и нокти и със зловещо съскане дере ръцете и лицето й. Изплашена, Михаела изхвърля с все сила котето през парапета на балкона обратно и побягва.

Може би Михаела помни тази история и до днес. Може би да, а може би не.

© Радостина А. Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2011, № 6 (139)