ЖЕГА С "МАЛКАТА ДОРИТ"

Пламен Петров

web

Беше невероятна юлска жега, а пък аз бях запил в стаята си на втория етаж със западно изложение - срещу слънчевия залез. Прозорецът ми, монтиран неотдавна, беше нов, от тези, които се отварят навътре, без да има какво да го държи, крепи и т.н. Беше от нашумелия напоследък стъклопакет, вкаран в дървени рамки, макар че те можеха да бъдат и от алуминий. Имаше и щори, но не ги бях пуснал, за да имам все пак някаква видимост към пейзажа отвън.

Бях започнал към 18.30, а сега беше почти 21.00 ч., но въпреки това жегата продължаваше. Дори ставаше още по-неумолима поради контраста между температурите вътре и вън и съответната промяна в атмосферното налягане. Добре, че четях поредната тухла, "Малката Дорит" от Дикенс, която ми беше под ръка - върху раклата на леглото ми до тъпия прозорец. Затова я взех и я подпъхнах между двете му крила, така че пролуката помежду им да стане по-голяма и в стаята ми да влиза повече въздух.

Междувременно слънцето най-сетне се скри зад отсрещния пететажен блок, единственият подобен в махалата, съставена от едно- и двуетажни фамилни къщи, каквато беше и нашата. Настана лек сумрак, което ме подтикна да пусна телевизора, попадайки на някакъв канал за живота на съвременните аристократи. Излъчваха филм, в който героите бяха такива, а съдейки по репликите и поведението им, се държаха като всички нормални хора. Разликата бе само в благосъстоянието им: замъци, фирми, коли, пари, капитали, инвестиции, сделки, приеми, коктейли...

Иначе "Малката Допит" беше типична хард-класика с много реализъм, сантиментализъм и нескончаеми описания на бита и нравите в Лондон от Викторианската епоха. Малката Дорит и още няколко от героите бяха наивно идеализирани от Дикенс, който обаче беше безпощаден към останалите персонажи и най-вече към тези от буржоазията. Беше тенденциозен, преднамерен и саркастичен спрямо тях, нещо, което на всяка цена се опитваше да внуши и на читателите. Това беше яка тухла от 943 страници, а аз след двумесечно четене (само по два часа на ден) бях стигнал едва до 430-а. Как ще се преборя с останалите и въобще ще я изтърпя ли до края, се питах все по-често, без да мога да си отговоря.

Всичко горепосочено бях написал набързо, механично, докато съм запивал и все още съм можел да мисля, преди алкохолът напълно да ме удари и да замъгли съзнанието ми. Бях гълтал бира в кутийки и домашна ракия от 45 градуса, така че направих здрав цимент и се отцепих до безпаметство. На другия ден, щом изтрезнях, се сетих за текста, прочетох го, прецених, че горе-долу става, а вечерта седнах, взех химикала и го продължих, вече на трезва глава. Ето какво се получи по-нататък:

Дикенс беше един от малкото ми пропуски в световната класика и първото негово нещо, с което се захванах, бе именно "Малката Дорит". В началото ми беше интересен, особено усетът му за абсурда, критичното му отношение към мизерията, модерният му (дори за днешното време) изказ и прочие. Може би беше първият автор, вкарал тъй наречения "поток на съзнанието", който по-късно, през 20. век, се беше превърнал в един от най-авангардните методи в западната литература. От своя страна диалозите му бяха типично британски, макар и доста високопарни и витиевати, още повече че се водеха между представителите не на висшата, а на средната или низшата класа. Постепенно обаче взе да ми втръсва, защото интрига в действителност нямаше, а имаше само размотаване на действащите лица насам-натам, безсмислени срещи и разговори между тях на теми, които, меко казано, бяха банални. А в центъра все малката Дорит: най-добрата, най-кротката, най-скромната, най-работливата, най-грижовната, най-невзрачната и... безличната.

Установих и нещо друго: че по-късните англоезични писатели, които масово бях изчел, са гребали с пълни шепи от него, че цялото им творчество се гради върху създаденото от него, че са му били ревностни почитатели и ученици. Явно в Англия беше издигнат на пиедестал и нямаше как иначе, след като е бил изключително продуктивен, пък и много известен още приживе. Не можеше да му се отрече дарбата да прави от тривиалното епос, за което му беше помогнало и времето, в което бе живял: без техника, машини, електричество, прибираш се вкъщи, палиш свещта и започваш да пишеш. А днес радио, телевизия, интернет, скайп, залепваш за тях, обсебен си, и все нямаш време за четене и писане.

Дикенс беше и своеобразен вдъхновител на рока, ако се съди по "Юрая Хийп", кръстили се на едноименния му герой, или по "Секс пистълс", измислили пънка покрай другия негов неподражаем образ, Панкс (пак от "Малката Дорит"). Като всички класици в същото време обаче беше възпитан, куртоазен, и щадеше достойнството на своите персонажи, каквито и да бяха те. Пример бе именно Дорит, която всъщност е дребна, слаба, ниска, но за да не я нарани душевно, той постоянно я нарича Малката Дорит. За разлика от Джоузеф Хелър, който (май беше в "Параграф 22") пише следното за една от героините си: "Тя беше дребно, живо курве, което правеше любов в складовете, бараките и т.н.". Или пък Кърт Вонегът, изпраскал в "Кланица 5" ето това разбиващо описание: "Уиъри беше къс, тлъст, зъл и дебел и миришеше на сланина, колкото и да се миеше". За Бъроуз, Буковски, Милър и другите като тях, обърнали литературата с хастара нагоре, не говоря, защото те са обект на отделен, много по-специален анализ.

Изобщо днешните автори в повечето случаи са сексуални, цинични, до болка откровени, така че на фона на тяхното творчество класиците изглеждат просто безобидни. Специално при Дикенс липсва и субективният план, защото той директно квалифицира героите си, вместо да ги остави сами да правят това чрез думите и делата си. Но все още става, доказателство за което е фактът, че в момента го чета, имайки предвид романа му "Малката Дорит". Използвам го и в борбата си срещу жегата, като го пъхам между крилата на прозореца, а това вече е нещо наистина рационално...

© Пламен Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2014, № 8 (177)