В ПАРКА

Пламен Петров

web

Статуята беше от нещо като бронз и изобразяваше седнал направо върху земята мъж с атлетическо телоснажение. Не знаех нищо за нея и я виждах за първи път, защото от две седмици не бях стъпвал в парка, където беше монтирана. Намираше се до една от алеите му, по която в момента вървях, след като най-сетне реших отново да дойда тук и да се поразходя. Спрях и я огледах отблизо, установявайки, че няма нито название, нито пък надпис с името или автографа на създателя й. Този факт ме учуди, затова извадих смартфона и взех да я търся в интернет, който обаче не ми даде никаква информация за нея. Явно беше поставена току-що и официалното ѝ откриване предстоеше, щом никоя медия още не я бе отразила, си помислих. После я щракнах няколко пъти от различни ъгли и седнах на една от съседните пейки. Започнах да я съзерцавам от разстояние, забелязвайки, че никой от преминаващите наоколо не ѝ обръща внимание. Само две хлапета я посочиха с ръце в стремежа си да я покажат на майките си, които обаче изобщо не се впечатлиха от нея. Напротив, подбутнаха ги напред и я отминаха с безразличие, продължавайки да крачат заедно с тях към другия край на парка. "Явно не са ценители и нищо не разбират от скулптура, или пък вече са я виждали", си казах по повод това им поведение.

Беше ранен следобед в началото на април с температура към 20 градуса и аз внезапно усетих, че ми става топло. Поисках да се разхладя, затова станах и се прехвърлих в сенчестия бар, функциониращ на открито в участъка до близката напречна алея. Заех една от свободните маси под тентите и си поръчах кола и сода, от които жадно взех да отпивам, щом келнерката ми ги донесе. Около заведението растяха дузина стари дървета, чиито дебели стволове напълно закриваха фигурата, която вече изобщо не виждах. "Наистина е добра, завладява с класическите си форми", си казах и отново влязох в интернет с надеждата да намеря все пак някакъв отзив за нея. Нямаше нищо, така че затворих и се изтегнах на стола си още по-удобно, отдаден на удоволствието от настъпващата пролет. Всичко край мен се възраждаше за нов живот, цъфтеше и ухаеше с омайни, неповторими аромати. Извадих цигара, запалих и започнах да я пуша с наслада, като успях да направя и няколко кръгчета от дима й, докато го издухвах обратно. Изведнъж някой ме тупна по рамото и аз сепнато се извърнах, установявайки, че това е терминаторът, изникнал неусетно зад гърба ми.

- Здравей, амиго! Свободно ли е?

- О, френд, ти ли си? Здрасти, сядай! - отвърнах и той се настани на стола до мен. После си викна едно кафе, обръщайки се към келнерката, която бързо му го донесе.

- Какво правиш, отдъхваш ли? - попита.

- Да, релаксирам, кефя се на хубавото време. Търся и някакво инфо за новата статуя, но Гугъл нищо не ми дава.

- Няма и да ти даде, защото нея вече я няма?

- Как тъй я няма! - извиках, скочих от стола, направих няколко крачки, за да получа достъп, и погледнах измежду дърветата към въпросното място. Фигурата наистина я нямаше, сякаш се бе изпарила, сякаш никога не е била там...

Върнах се ошашавен при Арни, започвайки същевременно да загрявам за какво става дума.

- Видя ли, че я няма - подхвърли той.

- Тази статуя си бил ти, нали? - измучах.

- Позна. Това е новият ми камуфлаж, който наскоро сам разработих и инсталирах в себе си. Сега го тествах, престоявайки с него до онази алея близо два часа, без да мърдам и без да издавам никакви звуци. Бях в намален режим на работа и в статично положение, така че всичко да бъде, както трябва. Мисля, че експериментът ми беше успешен, щом дори ти не разбра, че това всъщност съм аз.

- А според мен е неуспешен и доказателство беше фактът, че никой не ти обърна внимание. Щом някъде има нова статуя, трябва и интересът към нея да бъде голям, но такъв в твоя случай изобщо не бе проявен от страна на гражданите.

- Това беше другата ми задача: да направя проучване за отклоненията в човешката психика, установявайки, че те наистина са големи. Хората са станали напълно индиферентни и вече нищо не ги впечатлява, да не говорим за произведенията на изкуството. С изключение на теб и на ония хлапета, никой друг не се спря и не ме погледна. Снимахте ме само ти и още трима пича, но те го направиха отдалеч, без да ме доближават - заяви Арни.

- Така е, отдавна на никой не му пука за нищо.

- Което е много лошо за вас, защото в предстоящата ви война със Скайнет ще се окажете страшно уязвими. Тогава той постоянно ще ви атакува чрез коварните си машини, които, извършвайки разни метаморфози, ще ви дебнат на всяка крачка и от всеки ъгъл. Изпращал е някои от тях дори в древността с цел да ви дестабилизират още в зората на цивилизацията. В Съпротивата имаме данни, че змиите, нападнали Лаокоон и неговите синове, са били именно терминатори-метаморфи. Такива са били и доста от митичните същества: дракони, цербери, минотаври, циклопи и т.н.

- Нима? - попих вяло, защото нищо вече не можеше да ме учуди.

- В далечното минало някои от тези терминатори се правят и на богове, макар че още не ни е известно на кои точно - не спираше Арни.

- Така ли? Според уфолозите обаче в ролята на такива богове са влизали извънземните, посетили тогава Земята - измърморих.

- Може, има логика, макар че още не е доказано. Знае се само, че те са били невероятно потентни и масово са оплождали представителките на слабия пол, явявайки им се в различни превъплъщения. Следователно, ако е вярно, ще се окаже, че и вие сте извънземни, и по-точно техни наследници.

- Сигурно сме едното от двете. Или извънземни, или полубожества - казах аз. После внезапно усетих, че се затъквам от някакъв киселинен секрет, образувал се в гърлото ми. Взех да кашлям и да кихам, но, слава Богу, след миг се оправих.

- Какво, алергии май...

- Да. Имам свръхсензитивност към прахоляци, цъфтежи и какво ли още не. А уж съм в парка, който е място за сливане с природата.

- Сливането с природата е голяма ваша илюзия, която никога не може да стане реалност. Ако можеше, щяхте да се превърнете в храсти, треви, дървета или най-малко в животни, насекоми и други подобни твари. Природата е красива само когато я гледате отстрани, любувайки се на пейзажите, които ви предлага. Иначе е опасна за вас, както и вие сте опасни за нея, радикално застроявайки я и изчерпвайки ѝ ресурсите. Наближава мигът, когато напълно ще си повредите планетата, затова трябва да палите двигателите и да изчезвате.

- Кои двигатели?

- Тези на звездолетите.

- Но ние още не сме ги построили.

- А какво чакате, да дойдат извънземните ли?

- Да. И тях чакаме. Интересно ни е да ги видим какво представляват и дали са като нас - заявих.

- Наивници! Те едва ли ще дойдат с добри намерения, изминавайки огромните разстояния от много светлинни години между звездите и галактиките. Ако долетят при вас, ще бъде само поради факта, че планетите им също са се скапали и трябва да ги заменят с по-свестни. Следователно ще искат да ви завладеят, макар че е по-вероятно да ви се размине, защото и вашата Земя не става за нищо. Пък и нали предците им вече са били тук, както посочихме преди малко. Според мен този път просто ще ви отминат транзит по пътя си към някоя по-млада и девствена планета. Към такава планета е време да се устремите и вие, като започнете да я търсите отсега в някоя друга звездна система - заяви Арни.

- Защо да се юркаме? Имаме време. Остават ни още 5 милиарда години до превръщането на Слънцето в огромен червен гигант, който ще ни погълне.

- Ами метеорите и кометите, прелитащи покрай вас и заплашващи всеки момент да ви ударят? Може да избухне и някоя свръхнова и да ви помете, както и да се пръкне черна дупка наблизо и да ви засмуче. Да не говорим за постоянно водените от вас войни, включително тази срещу машините, която отдавна започна.

- Как започна? Нали уж ще се състои в близкото бъдеще?

- А кой стреля по вас в сегашните ви въоръжени конфликти - безбройните автомати, картечници, оръдия, танкове, крайцери, хеликоптери, самолети. Те какво са? Нали пак са машини, наричани с основание бойни...

- Прав си, уви. Но ето че въпреки тези опасности, нищо не правим и само пасуваме.

- Преди бяхте по-дейни и ентусиазирани, успявайки да кацнете дори на Луната. Сега обаче сте зациклили и използвате техниката главно за битови нужди. Произвеждате телевизори, печки, хладилници, перални, телефони, таблети и какви ли не още залъгалки. Постоянно се фотате и качвате снимките си в социалните мрежи, където ги коментирате и се отдавате на клюки. Такава суета на суетите не е имало дори в библейските времена - каза Арни и се взря в непознатия индивид, който внезапно щръкна до двама ни. После, без изобщо да ни поиска позволението, грабна единия свободен стол и го премести на съседната маса, където се настани при някакви свои познати.

- Мулю! - изсъсках злобно по негов адрес.

- Това е нещо средно между муле и мухльо, така ли? - попита Арни.

- Точно така. Един приятел го използва за подобни тъпунгери, когато те го ядосат и трябва набързо да ги охарактеризира. Употребява също синонимите му лолю, хаплю и ую.

- Последната дума е доста нецензурна.

- Не чак толкова, защото първата ѝ буква липсва. Все пак има някакъв евфемизъм - уточних, влизайки в ролята на лингвист.

- Вярно - съгласи си Арни, а аз извадих втора цигара и понечих да я запаля, но запалката ми отказа.

- Мамка му, не ще! Явно, газта ѝ свърши. Сега ще трябва да моля за огън околните като някакъв просяк - изфъфлих.

- Споко, няма проблем - каза той, след което щракна с пръсти и от палеца му изскочи реотанова жичка с насочен нагоре тънък син пламък. Поднесе ми го и аз запалих, виждайки как пламъкът после веднага угасна и как се прибра обратно в палеца му.

- И това ли можеш?! - възкликнах.

- Да. Мога също да бъда невидим, което е другият ми нов камуфлаж. Да ти демонстрирам ли?

- Давай! - рекох и от Арни в следния миг не остана нищо, сякаш се беше анихилирал. Той обаче си стоеше до мен, понеже ме ръчна в хълбока и ме попита:

- Виждаш ли ме?

- Не. Виждам всичко останало, но не и теб. Само дето е леко деформирано, дигитално.

- Защото го гледаш отблизо. От далеч изобщо не личи.

- Значи си и прозрачен? Също като Хищника...

- Именно. С тази разлика, че той е измислен, филмов герой, а аз съм истински.

- Така е. Иначе нямаше да седиш сега на тази маса...

- Да. Нямаше изобщо да ме има - отвърна Арни, след което отново се материализира, възвръщайки образа си. Освен мен никой друг в заведението не забеляза превъплъщението му, станало много бързо, само за няколко секунди.

- Напредваш, еволюираш - коментирах.

- Да, ние машините се развиваме. За разлика от вас хората, които в последно време търпите голям упадък. Тресат ви мании и комплекси, връхлитат ви и психози, особено след като медиите раздуят за някой проблем в стремежа си да го превърнат в сензация.

- Като каза медии, си представих следното заглавие: "Статуя от неизвестен автор се появява в парка, после мистериозно изчезва". Имам и снимки, тъй че би излязъл добър материал...

- Дерзай! Информирай журналистите, макар че едва ли ще ти повярват. А за снимките ще кажат, че са монтаж или че си ги копнал от някой сайт.

- Да ги информирам?! От какъв зор? Аз сам бих написал материала, но нямам такова намерение. Просто се шегувам - рекох.

- Твой бизнес. Сега обаче ще тръгвам, защото ми предстоят и други задачи.

- Какви?

- Секретни. Свързани с дейността и кадровата политика на Съпротивата.

- Ясно.

- Аз плащам. Викни си още нещо за пиене - каза той, стана и хвърли една десетачка на масата.

- Благодаря! Ако видиш Конър, поздрави го от мен.

- Ще го поздравя. Чао - отвърна Арни и излезе на алеята, поемайки в посока към градския център.

- Чао! - извиках след него и постоях още малко в заведението. После също станах, платих и се отправих към най-близкия магазин, за да си купя нова запалка...

© Пламен Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2019, № 4 (233)