УЧИТЕЛЯТ

Антиутопия с елементи на екшън в 3 части

Пламен Петров

web

Действащи лица:

Учителят
Първа ученичка
Втора ученичка
Дежурна ученичка
Първи ученик
Втори ученик
Трети ученик
Четвърти ученик
Ученици (и техните гласове)/
Историкът
Съпругата на учителя
Директорът

Време и място на действието:

Близкото бъдеще, в един град

ПЪРВА ЧАСТ

Класна стая с боричкащи се и вдигащи шум ученици. Влиза учителят.

Учителят: Тишина! Баста! Сядайте си по местата. Започваме.

Гласове: Какво?

Учителят: Урока, какво...

Учителят съблича сакото си, под което е по риза и тиранти, и отива да го окачи на закачалката. Учениците го замерват с тебешири, които се разбиват в черната дъска. Той се обръща с лице към тях.

Учителят: Значи, отново война, така ли?

Учениците се смеят. Той посочва един от тях.

Учителят: Ти. Ще благоволиш ли да освободиш от присъствието си класната стая. Видях те, че ме замерваш.

Първи ученик: Кой, аз?! Не е вярно, господине. Да не би да имате зрителни халюцинации?

Учителят: Казах да напуснеш. Веднага! Изгонването ти ще бъде регистрирано в дневника с отсъствие за часа. Кажи си номера!

Първа ученичка (Ставайки поривисто от мястото си.): Вие, господине, нямате право да го гоните и да му пишете отсъствие. Това изрично е упоменато в правилника.

Учителят: Скъпа, отдавна са ми известни увлеченията ти към този, за съжаление, доста невъзпитан индивид. (Сочи провинилия се.) Но едва ли е нужно да ги афишираш по такъв борбен начин. По-добре си седни на мястото и запази високоблагородните си чувства за след часа.

Първа ученичка: Няма да си седна. И искам да ви уверя, че ако го изгоните, аз ще го последвам в знак на протест.

Смехове и дюдюкания.

Учителят: О, каква самоотвержена солидарност! Последвай го, защо не. Но бъди сигурна, че ще докладвам на директора за опитите ви, твоя и на всички останали, да саботирате часовете ми.

Първа ученичка: Много добре знаете, че директорът е мой баща и че няма смисъл да ме плашите с него. А и едва ли ще посмеете да критикувате пред шефа собствената му дъщеря. Нали вашата дързост може да го раздразни и положението ви в училище да се стъжни.

Отново смехове. Първи ученик самонадеяно започва да се разхожда между чиновете, раздавайки предизвикателно покровителствени юмручни удари по раменете на съучениците си.

Учителят: Седни си на мястото! Часът започна. Сега ти прощавам, но внимавай това да не се повтори. Тогава лично аз ще те изритам като мръсно коте оттук. (Към ученичката.) Ти също си седни и имай предвид, че ще поговоря с баща ти относно твоето поведение. Трябва да знаеш, че след работа служебните отношения между мен и по-висшестоящите ми колеги автоматично отпадат. Така че няма да ме уплашиш с татенцето си. Ние с него даже редовно си пием вечерното кафе в "Бадема"...

Гласове: В това снобско заведение! Подмазвач! Натяга се на шефа.

Първа ученичка и Първи ученик си сядат на местата.

Учителят (Към класа.) И този път ще си затворя ушите за анонимните ви подмятания по мой адрес. Но бъдете сигурни, че скоро ще настъпи денят за възмездие над вас. Тогава ще си платите за всички своеволия...

Първа ученичка: Матурата ли имате предвид?

Учителят: Приготвил съм ви друг сюрприз преди това.

Втори ученик: Какъв ли сюрприз може да измисли с това бедно въображение!

Учителят: Стани! (Ученикът се изправя.) Утре няма да бъдеш допуснат в часа ми, ако не доведеш баща си. Крайно време е да бъде уведомен каква невъзпитана твар е синът му.

Втори ученик: Баща ми е извън страната и моля да не ме обиждате. Но и да беше тук, едва ли би благоволил да разговаря с вас. Той не храни особени симпатии към учителите, а специално за вас мнението му е напълно отрицателно. Най-много да ви подведе под съдебна отговорност, ако го светна, че обиждате сина му. И то на публично място.

Учителят: Седни си на мястото, с теб ще се разберем след часа. И не се опитвай да ме шантажираш с баща си. Вече е публична тайна чрез какви съмнителни сделки се е сдобил с пари, за да завърти скапания си бизнес.

Втори ученик си сяда на мястото, смехове и дюдюкания.

Учителят (Към класа.): А сега запишете темата за писмената работа, която трябва да ми предадете в края на часа. (Поглежда часовника си.) Имате цели 35 минути и само от вас зависи как най-пълноценно ще ги оползотворите.

В стаята се надига вълна от ропот.

Гласове: У-у-у! Не е честно! Защо не ни предупредихте предния час? Как така ще правим контролно само за 30 минути! Писна ни от вашите теми!

Учителят: Моля без лозунги и скандирания! Не сме на митинг. Пишете! (Отива при черната дъска и започва да пише върху нея, диктувайки темата на глас.): "Героите на Достоевски и техните идейни трансформации в съвременната западноевропейска литература".

Към учителя отново политат тебеширени парчета, някои от тях го улучват. Той се обръща към класа.

Учителят: Сигурен съм, че отдавна сте ми подписали смъртната присъда и ако притежавахте оръжие, щяхте да ме разстрелвате не с тебешир, а с куршуми. Но за ваше най-голямо разочарование едва ли някога ще изпитате подобно удоволствие.

Втори ученик: Оръжие използвате вие, даскалите, а не ние.

Учителят: Дежурният да излезе и да допише темата!

Учителят сяда на стола си, който обаче внезапно се срутва с гръм и трясък. Той пада на пода и остава да лежи върху останките му. Неистов смях в стаята.

Учителят: Между другото, това е доста удобна поза. Искам да ви призная, че се чувствам отлично. Благодаря ви за усилията да превърнете обикновения ми стол в тъй удобен шезлонг.

Отново смях. На дъската излиза Дежурната ученичка, облечена в екстравагантна къса рокля. Тя предизвикателно кърши стегнатия си задник и дългите си бедра.

Дежурната ученичка: Господине, никак не е прилично един учител да се търкаля по мръсния под пред очите на своите възпитаници. Такъв ли пример ще ни давате?!

Учителят: Изпълнявай си задълженията, а разсъжденията си запази за бъдещите си колежки от вертепите. Смятам, че с това разкрепостено поведение и скандално афиширане на природните си дадености няма да имаш никакви проблеми с практикуването на най-древната професия. А аз, ако поискам, мога да внеса в кабинета си и походно легло. Не ти си тази, която ще ми държи сметка за това.

Дежурната ученичка: Не ви е срам! Аз ще се оплача на директора заради отношението ви към мен.

Започва да пише, въртейки кръшно задника си.

Гласове: А-у, че задник! Скъпа, желая те! Много си секси!

Дежурната ученичка (Към класа.): Простаци, идиоти! (Към учителя.) Господине, направете им забележка. Как може да се държат така неприлично!?

Учителят (Изправя се и се изтупва.): Пишете, пишете...

Повтаря темата.

Първа ученичка: Господине, от името на целия клас ви заявявам, че не желаем да работим по тази тема. До края на часа остават само 30 минути. Не е по силите ни да се справим със задачата. Не искаме да ни наблъскате двойките само заради странните ви хрумвания през час да ни задавате разни теми, които изобщо не фигурират в учебната програма.

Учителят: От името на целия клас ли, госпожице, или от твое име? Кога класът успя за толкова кратко време да те упълномощи да говориш от негово име? И какво значение имат оценките? На всеки образован човек е известно, че успехът от дипломата за средно образование отдавна не влиза в общия бал от кандидатстудентските изпити. Важното са знанията, а не глупавите оценки, за които така неистово драпате всички. Млади и праволинейни кариеристчета - това сте вие, възпитаниците на нашата прославена гимназия.

Първа ученичка: Не ме интересуват вашите знания. Глупостите, които се опитвате да ни пробутвате, не влизат нито в училищните, нито в университетските програми. Не мислете, че съм толкова невежа, за да не се заинтересувам какво учат студентите. Аз, господине, се готвя за кандидатстудентския изпит вече втора година. И вие ще носите най-голямата вина, ако се проваля.

Учителят: А-у, каква амбиция! Каква желязна самодисциплина! Явно госпожицата е решила на всяка цена да завладее върховете на науката!

Смехове, дюдюкания.

Първа ученичка: Решила съм, да. Нямам намерението като вас да ставам обикновена даскалица с мизерна заплата, безброй комплекси и разбити нерви.

Учителят: И как ще станеш даскалица, след като имаш такъв солиден татко с високо положение в образователната система. Той никога няма да допусне собствената му дъщеря да вегетира като простосмъртна учителка. Шефовете разчистват пътя за любимите си деца още от най-ранната им възраст.

Първа ученичка: Не се опитвайте да ми внушите, че всичко, което съм постигнала, го дължа единствено на баща си. Ако нямах нищо тук (Сочи главата си.) и Бог едва ли би ми помогнал.

Учителят: Аз не твърдя, че нямаш нищо в главата си. Но знаеш ли колко много хора го имат, и то доста повече от теб. Ала нямат твоето самочувствие, защото не притежават трамплина на родителите си, който да ги изтласка нагоре. И така си остават обикновени граждани, обезличават се, смачкват се, изчезват...

Гласове: Също като вас. Отново започна с комплексите си. Писна ми от оплаквачки!

Първа ученичка: Да не би аз да съм виновна, че баща ви е бил никой и не ви е дал необходимото възпитание и воля за борба. Нима се опитвате да ми внушите, че трябва да изпитвам чувство на вина поради факта, че моят скъп родител е шеф на училище!

Учителят: Нищо не се опитвам да ти внуша (Към класа.), а се опитвам да ви накарам да си напрегнете мозъците и да пишете по темата. Кога най-сетне ще се научите да мислите самостоятелно и да не се интересувате от оценки и програми? Отговорете ми, млади дами и господа!

Втора ученичка: Вие, като мислите толкова самостоятелно, защо сте допуснал да си хабите нервите с нас срещу някаква жалка заплата? Не осъзнавате ли, че се превръщате в обикновен пъдар, който цял живот трябва да пази на възрастните децата, затворени в класните стаи.

Учителят: Твоето мнение в случая изобщо не ме интересува. Съдейки по редовните ти демонстрации на чудовищна неграмотност, предчувствам как цял живот ще си останеш най-обикновена чистачка.

Втора ученичка: Възможно е. Но няма да допусна да ме унижават разни хлапаци. С достойнството си компромиси никога не правя.

Смях, крясъци, ръкопляскания.

Учителят: Моля най-после да се заемете със зададената тема. Този път съм решил да бъда безкомпромисен, също като вашата съученичка, и да ви наблъскам двойките, ако не се справите.

Учениците се приготвят да пишат, надавайки все още сподавен ропот.

Гласове (На момчета.): Остават само 25 минути. Егати темата! Писна ми от тоя Достоевски! (На момичета.) Стига бе! Какво ми вдигаш полата! Не си ли виждал майка си гола! Махни си мръсните лапи! Не давам да ме опипват безплатно.

Учителят: Престанете с вашите глупости и пишете!

Дежурната ученичка: Аз мога ли да си седна вече?

Учителят: Сядай! Какво стърчиш още.

Трети ученик: Господине, отказвам да пиша по темата.

Учителят: Защо, ако смея да попитам?

Трети ученик: Защото не съм съгласен с методите ви на работа.

Учителят: В смисъл?

Трети ученик: Смятам, че вие сте насилник и тиранин.

Учителят: Какво?!

Трети ученик: Да, вие сте тиранин!

Учителят: Напусни! Веднага!

Трети ученик: Няма да напусна.

Учителят: Напусни, казах. Вън! Получаваш двойка и отсъствие.

Учителят, който междувременно се е озовал между чиновете, тръгва обратно към бюрото си. Втори ученик изведнъж се пресяга зад гърба му, прерязва тирантите му с ножица и я хвърля на пода. Панталонът на потърпевшия се свлича, той го прихваща с разтреперени ръце и се извръща. Бурен смях и дюдюкания.

Учителят: Кой?! Кой се осмели да ми среже тирантите? Питам кой, идиоти такива? (Хваща за ушите Втори ученик и Четвърти ученик, седящи най-близо от двете му страни. Панталонът му се свлича отново. Бурен смях.) Станете, изроди! Кой от вас двамата ми сряза тирантите? Да си признае веднага, защото ще ви отпоря мръсните уши (Дърпа ожесточено ушите им.)

Четвърти ученик: Ами отпорете ги. После няма да имате какво да дърпате така садистично.

Възползвайки се от суматохата, Първи ученик взема незабелязано дневника от бюрото и го скрива под чина си.

Учителят: Ще ви размажа, гамени, наистина ще ви скъсам ушите! Признавайте си!

Втори ученик (Невъзмутимо.): Хайде де! Направете го. Но май не ви стиска. Много добре знаете, че след това ще останете без работа. Баща ми не е кой да е.

Учителят: Ще си признаете ли, или да ви изритам при директора?

Двамата ученика (В хор.): Няма да си признаем.

Учителят: Тогава напуснете часа и ме чакайте пред кабинета на директора. (Към Трети ученик.) Ти също. (Освобождава ушите им, вдига си панталона и се насочва към бюрото си, сподирян от дюдюкания.). Сега ще ви натряскам отсъствията. А за десерт ще ви пиша и по една двойка. Къде е дневникът?! Кой гепи дневника? (Мълчание.) Искам веднага той да бъде върнат на бюрото ми. Иначе не ви гарантирам, че ще се измъкнете невредими от тази стая. Върнете дневника, или ще ви направя на пух и прах всички!

Учителят стоварва юмрук върху бюрото. То се разпада с гръм и трясък. Черната дъска започва да се откъртва със скърцане. Той отскача напред и тя се срутва зад него. Кански смях в стаята.

Гласове: Направо го сбъркахме. Сега ще изкукурига напълно. Голям майтап падна с тоя даскал.

Учителят: Кретени! Да не би да си мислите, че ще ме шашнете с пубертетските си номера? Сега ще ви накарам да се превърнете в порядъчни момченца и момиченца, за каквито се опитват да ви представят префърцунените ви майчета. (Завързва панталона си с тирантите, отива до закачалката, бръква в единия джоб на сакото си, изважда пистолет и го насочва към класа.). Хайде сега да видим колко сте непослушни, идиоти!

Шумът в стаята постепенно утихва. Чуват се само шушукания.

Гласове: Този път май не се майтапи. Тихо бе, ще вземе да стреля. Ш-т-т, пишете, пишете...

Дежурната ученичка: Господине, пък той ме закача и ми пречи да работя (Посочва ученика, седящ зад нея.).

Учителят: А, започнаха ли междуособиците вече! Къде остана вашата конспиративна солидарност? А? Май много бързо се превърнахте в кротки овчици. Сега чак се убеждавам, че оръжието е голяма сила. Жалко, че толкова късно реших да го използвам като възпитателно средство. Така-а-а. Двамата кретена, които ми отрязаха тирантите, да излязат и да застанат тук, до мен. Бунтарят също. Хайде, бързо, бързо!

Четвърти ученик: Но аз не съм виновен. Той ви отряза тирантите. (Посочва Втори ученик.)

Учителят: Няма значение. Ще те третирам като съучастник, понеже го прикриваше. А сега бързаш да предадеш другарчето си и да се измъкнеш. Предателството също се наказва. Хайде, излизайте по-бързо!

Тримата ученици излизат с наведени глави и застават до учителя.

Учителят: Този, който сви дневника, също да излезе!

Първи ученик излиза с дневника и застава до другите.

Учителят: А-а, ти ли си бил, хубостнико! Ето, че пак се издъни. Жалко за усилията на съученичката ти така пламенно да те защитава одеве. Така-а-а. Останалите да пишат. Накрая ще ми предадете работите си.

Втора ученичка: Но до края на часа остават само 20 минути!

Учителят (Стреля във въздуха.): Млък! Само още някой да се обади и ще му продупча черепа! Никой не ви караше да ме предизвиквате - сами си го изпросихте. Пишете, казах! (Към четиримата.) Вие ще стоите прави до края на часа. След това аз ще ви поискам писмените работи, а вие, естествено, ще ми отговорите, че нямате такива. Ще ви пиша двойките, ще ви натряскам отсъствията и ще ви отведа при директора. Ясно ли е? Мисля, че се разбрахме.

Четиримата (В хор.): Да.

В стаята се възцарява тишина. Всички пишат. Учителят взема някакъв резервен стол, поставя го отпред и сяда на него с лице към класа. В дясната си ръка държи пистолета, насочен срещу учениците. След миг в стаята връхлита Историкът, екипиран като десантчик. Той е с бойна камуфлажна униформа, с каска на главата и с лека картечница, готова за стрелба. При вида му учителят скача изненадан от стола си.

Историкът: А-а, колега, да знаете как ми олекна, като видях патлака в ръцете ви! Значи вие сте го взели от оръжейната. А как се изплаших, след като чух изстрела и видях, че липсва. Реших, че някой от тези гамени го е задигнал и веднага се изнесох насам. Представяте ли си каква пукотевица ще настане, ако наистина някой ден се снабдят с оръжие. Е, значи, най-сетне се решихте да използвате поверения ви пистолет. Ефектът е тотален, нали. Улучихте ли някого?

Учителят: Не. Дадох само един предупредителен изстрел в тавана.

Историкът: Жалко! И аз преди години, бидейки като вас млад учител, се опитвах да разговарям с тези тъпанари възпитано и интелигентно. Исках всичко да става с добро, да се разбираме взаимно. Също като вас се възмущавах от съветите на по-възрастните си колеги, които ме уверяваха, че знания не се придобиват без насилие. Даже за малко да загубя мястото си заради въпросните си алтруистични възгледи. И вас май в момента ви грози подобна опасност. Но не се безпокойте, всичко ще се оправи. Важното е, че се решихте най-после да използвате оръжие. За мой късмет и аз своевременно се отърсих от младежките си илюзии. Бързо разбрах, че щом съм от едната страна, а те (Сочи учениците.) - от другата, войната е неизбежна. Радвам се, че и вие вече сте го разбрали. На нас в края на краищата затова ни плащат - да бъдем безпощадни във войната с тях. В противен случай конфликтът ви с колектива нямаше да се разреши във ваша полза. Шефът рано или късно щеше да ви изрита. Нали знаете, че Системата е алергична към слабохарактерните и някой ден ги изхвърля.

Учителят: Да, започнах да се убеждавам.

Историкът: Така, така. Ще видите сега, след като се отказахте от ролята на добрия учител, ха-ха-ха, добър учител и лоши ученици. Какъв парадокс, нали, колега! На тези, които се опитват да вършат добро, винаги са им отвръщали с подигравки, неуважение и омраза. Та сега, след като станете за тях лошия учител, ще видите как ще започнете да се освобождавате от психичната си обремененост и от пипалата на излишните комплекси. Отново ще се успокоите и ще достигнете до необходимото равновесие, което ще ви накара да се чувствате умен, хладнокръвен и самоуверен. А какво по-хубаво от това да се чувстваш твърд и непоклатим на работното си място! Да не се колебаеш и да вървиш напред, а щом шефът те оцени - и нагоре. Ще ме извините, колега, че ви чета лекции пред учениците, но вярвам, че вече за вас те са само едни безгласни нищожества. След като употребихте оръжие, вие, надявам се, повече няма да се съобразявате с тяхното мнение, с техните инфантилни пориви и желания. Та това е чист мазохизъм - да се съобразяваш с интересите на онези, които са под теб, да се опитваш да бъдеш добър с подчинените си. Това означава автоматично да изгубиш войната, да се опълчиш срещу самия себе си и да се озовеш изхвърлен на улицата без работа и средства за препитание. Да се превърнеш в жалък просяк или да умреш от глад. Кой тогава ще чуе за героичния ти и самоотвержен хуманизъм?! Кой ще се трогне от факта, че някой си неизвестен даскал е пукнал от глад заради благородните си стремежи да бъде добър с възпитаниците си? Никой. Хората само ще се подсмихват злорадо и ще казват: "Още един наивник стана жертва на разните там възвишени идеи". Прав ли съм, колега, какво ще кажете?

Учителят: Струва ми се, че сте прав.

Удря звънецът. Учениците продължават безропотно да пишат.

Учителят: Предавайте си работите и се омитайте по-бързо! (Към четиримата наказани.) Вие получавате двойки, защото нищо не писахте. Ще ви пиша и отсъствия за часа. Кажете си номерата.

Първи ученик: Моля ви, недейте, господине! Това повече няма да се повтаря. Обещавам ви.

Учителят: Номерата!

Първи ученик: 21-и.

Втори ученик: 23-и.

Трети ученик: 14-и.

Четвърти ученик: 7-и.

Учителят вписва каквото трябва в дневника.

Учителят: А сега изчезвайте.

Учениците излизат, остават само той и Историкът.

Историкът: Така, така. Започвате да ми харесвате. Човек трябва да се държи с тях студено, надменно и заплашително. Бъдете обаче малко по-педантичен и по-настоятелен, за да ги смачкате напълно. Например тези четиримата, които, вярвам, са виновни за погромите тук, сега не трябваше да ги натирвате толкова бързо. Трябваше да ги размотавате, да ги притискате, да ги задължите да доведат родителите си, да ги заведете лично при директора и с една злостна моралистична критика да ги накарате да се почувстват виновни. Чувството за вина - това е един от най-важните методи за психологически разгром на противника. Нали знаете...

Учителят: Не е ли доста остарял и демагогски този метод, колега?

Историкът: Да, поостарял е и днес почти не се практикува. Защото светът се промени много. Трудно е да накараш вече някой непрокопсаник да се почувства виновен за нещо. Затова и се наложи в училище да се въведе като най-модерен метод на възпитание именно употребата на оръжие. Но не забравяйте, уважаеми, че по мое време никому не би хрумнала такава идея. Тогава тя би прозвучала скандално, като престъпление срещу човечеството. Ние, учителите, бяхме въоръжени само с дървени показалки и с умението да вменяваме чувство за вина.

Учителят: Да, спомням си. Самият аз бях ученик през този период. Такова чувство за вина ми насадихте, че едва ли някога ще мога да се оправя.

Историкът: Постепенно едно след друго бяха въведени полицейските палки, белезниците и накрая, о, слава на прогреса, и огнестрелното оръжие. За най-непокорните в началото бе предвидено и смъртно наказание, което всеки учител имаше правото да изпълнява на място. Разбира се, учениците се оказаха благоразумни и до такива драстични мерки изобщо не се стигна. Е, имаше продупчени крайници, но това бяха неизбежни етапи от историята на милитаризацията в системата. Сега положението е друго. Учениците станаха предпазливи, поучени от опита и времето, а нещата се усъвършенстваха. Нашите синдикати положиха немалко усилия, докато получат разрешение за употребата на оръжия с по-голяма стратегическа мощ. Сега е лесно. Просто инсталираш картечницата върху бюрото, слагаш лентата с патроните и часът си минава гладко и спокойно. Напоследък дори упорито се носи мълвата, че в скоро време към всеки учител ще бъде прикрепен мерач, нещо като екзекутор, на който ще се плаща, за да върши само черната работа. Ако се наложи, естествено. Тогава учителят ще бъде наистина само учител, а не пъдар, какъвто е сега. Разбирате ли какво велико постижение за образователната система ще бъде това нововъведение, колега! Учителят най-сетне ще има възможност да се занимава единствено и само с интелектуален труд. Няма да е принуден да изпълнява церберски функции. Това ще върши екзекуторът, или биячът, или както там го нарекат. Но и сега с оръжието в ръка ние не можем да се оплачем. Е, само дето вие, младите, създавате от време на време проблеми. Но тези частични пробиви в Системата очевидно са неизбежни. За щастие те се преодоляват бързо и лесно. Ето че и вие вече проумяхте къде е истината и сте на път да намерите разковничето на успеха.

Учителят: Аз отдавна съм проумял къде е истината. Да използвам насилието като метод на възпитание ми пречеше не моето заблуждение, а моите либерални възгледи. Просто не исках да си представя, че аз, доскорошният свободен студент, който отричаше всяка система, ще съм принуден да защитавам тази Система, и то по такъв идиотски и драстичен начин. Цял живот съм бил от другата страна - ученик, войник, студент - свикнах да се бунтувам. И сега изведнъж защитник на Системата. И то не на коя да е, а на образователната, тази, която всеки прогресивен младеж по света яростно ненавижда.

Историкът: Разсъждавате прекалено наивно, колега. Искате ли да ви кажа къде е вашата голяма грешка? Вие сте имали нещастието да се поддадете на онези анархистични идеи, които намират най-добра почва в главите на някои бедни, но будни и интелигентни младежи. Не е трябвало да се вживявате чак толкова в ролята си на бунтар. Напротгив, трябвало е да се научите как да станете безупречен служител на Системата, която е по-силна от всички. Ако бяхте го сторили, сега нямаше да изпитвате такива душевни терзания. Но нещата ще се оправят. Всички малко или много сме се увличали по такива свободолюбиви идеи. На тази грешна Земя единствено учениците и студентите могат да си поиграят на бунтари, защото не са обременени от мисълта за придобиване на насъщния. Нали скъпите им родители снасят мангизи. Нека видят децата си поне за малко свободни и независими, след като те самите цял живот са кротували и са пълзели, за да оцелеят най-вече физически. Нали знаете, колега, всеки родител мечтае детето му да бъде това, което той не е бил - богато, силно, свободно. Всеки родител си мисли, че наследникът му ще компенсира всичките негови житейски неудачи. Това обаче са илюзии. Системата смачква независимите.

Учителят: Аз като че ли съм един от най-злокачествените продукти на тази система. Аз съм нейна жертва. От малък я ненавиждах и като компенсация се тъпчех само с книги, музика и филми. Започнах да си въобразявам, че животът извън Системата е възвишен като изкуството. Нищо друго не се научих да правя, освен да живея с мечти и идеи. Аз всъщност съм двойна жертва: и на Системата, и на изкуството.

Историкът: Та нали изкуството се прави от хора, които са осъзнали, че са слаби пред Системата. Те натоварват консуматорите на своите произведения със собствените си фобии, мании и комплекси. Изобщо изкуството третира проблемите на индивида винаги във връзка със Системата. Вашата грешка е, че сте повярвали, че то е свободно, вместо да проумеете, че също е в зависимост, макар и косвена, от Системата.

Учителят: Тъй като нищо друго не умеех да върша, освен да консумирам изкуство и да чета книги, след училище кандидатствах литература и ме приеха. Декадентската атмосфера в университетския град ме погълна изцяло и разривът ми със Системата се задълбочи. Всъщност аз я отритнах напълно. Започнах да се опълчвам и срещу класическото изкуство, намирайки го за остаряло и ретроградно. Започнах сам да творя, естествено апокрифи - да пиша стихове, разкази, поеми. И си създадох нова илюзия: че ще стана писател и по този начин ще бъда независим от Системата. Но за да си писател, не е необходимо само да пишеш като луд, а трябва и да ти плащат за труда. А за да ти плащат, трябва, разбира се, първо да те публикуват. Следователно, освен талант, е нужно да имаш и среда, нужни са познанства сред тъй наречения културен елит. А аз ги нямам. И как да ги имам, когато в неистовия си стремеж към независимост отричах всичко и всички. Това го осъзнавам едва сега. Аз всъщност нямам нищо. Нямам дори собствено жилище, а си въобразявах, че ще стана писател. Каква гавра само! Великият, независим и артистичен писател с пистолет в ръка стреля по учениците си, за да може да си плаща наема и храната...

Историкът: Ех, колега, не е трябвало да стигате толкова далеч в мечтите си, трябвало е да се контролирате. Трябвало е да държите сметка за социалната среда, от която произхождате. Трудно е човек да надскочи себе си. Вие сте развили, явно, мания за величие. Никой от хората обаче не е истински велик. Великите са плод на рекламата, на медиите и шоубизнеса. Има много талантливи хора наистина, но малцина притежават шанса да станат известни и да се препитават единствено чрез дарбата си. Но вие сам споделихте преди малко за този проблем, който сте осъзнали благодарение на собствения си житейски опит. Ако наистина ви е толкова трудно да упражнявате учителската професия, ще ви посъветвам да напуснете и да си потърсите друга работа.

Учителят: Уви, не владея никакъв друг занаят, нали ви казах. Нямам даже шофьорска книжка. От средното училище получих диплома за стругар, но никога не съм работил като такъв. А и вече съм прекалено книжен, за да се мотая в компанията на разни бачкатори.

Историкът: Тогава не ви остава нищо друго, освен да се научите по-хладнокръвно да държите оръжието. Уверявам ви, че няма да имате кой знае какви угризения на съвестта, защото едва ли някога ще ви се наложи да стреляте. Пък и да стреляте, законът винаги ще бъде на ваша страна. Просто трябва да държите оръжието насочено към класа и тогава няма да има нужда да го употребявате. Като много други неща оръжието отдавна се е превърнало в символ - символ на мощта и величието на Системата.

Учителят: Това впрочем бе последният час. Хайде да изпушим по една цигара навън, а после да си ходим. Пък и трябва да призова майстора да дойде и да оправи този погром тук.

Историкът: Окей, да тръгваме. Ще продължим разговора си в движение.

Двамата излизат.

ВТОРА ЧАСТ

Безлюден училищен двор на свечеряване. Влизат Учителят и Историкът.

Учителят: Нагли и дръзки хлапета - да се осмелят да натрошат инвентара в кабинета ми! Наистина плачат за бой. И как мислите - докога ще продължи всичко това? Докога хората ще живеят с насилие?

Историкът: Ха, че това е естествен физически закон! Всеки се бори за оцеляване и надмощие. Така е при животните, така е при нас, хората. По-силният побеждава, слабият губи играта и отпада. Човечеството от началото на своето съществуване живее с насилие. Всичко се крепи на насилието. Разликата е само в неговите проявления. Има открито, откровено насилие, когато с оръжие в ръка трябва да заставиш противника да отстъпи. Такова е насилието, което ние в момента упражняваме над учениците. А и историята ни дава немалко примери за подобно насилие: войни, революции, диктатури, преврати, терор. Има, разбира се, и имплицитно, изискано, рафинирано, скрито насилие. Тогава вече оръжието се заменя с финансова, икономическа и политическа принуда. Това насилие го упражняват тези, които стоят най-високо в йерархията и които дърпат лостовете. Те си служат с пари, интелект, влияние, заемайки ключови, стратегически позиции в обществото. Всичко зависи от коя страна на барикадата си. Ако си имал умението и хитростта да станеш високопоставена личност, твоето мощно оръжие ще бъдат парите. Парите, колега, наистина са най-силното оръжие - те управляват света. Който ги притежава, живее царски и никога не изпитва угризения заради жертвите си, защото за него те са нещо напълно абстрактно. Изправени с оръжие в ръка срещу враговете си, сме ние, дребните риби на Системата. Но какво да се прави, такъв е животът, такава е нашата съдба. Истината е, че Системата е най-силна, винаги е била, е и ще бъде. Само отделните ѝ елементи идват, задържат се за малко и си отиват. Следователно всички ние сме едновременно и нейни крепители, и нейни жертви: насилници за по-слабите и жертви на по-силните.

Учителят: И докога все пак ще продължава всичко това?

Историкът: Докато човек е смъртен. Осъзнал своята преходност, той е решил да създаде нещо вечно и това нещо е именно Системата.

Учителят: Човекът е смъртен, но душата му е безсмъртна, ако повярва в съществуването на Бог.

Историкът: Бог! Та за Него все още няма открити никакви доказателства.

Учителят: Вие не вярвате в Бога и затова превъзнасяте Системата.

Историкът: Да, тя е най-великото творение на хората. Това велико творение може да се поддържа единствено и само чрез насилие. Какво е Свободата, колега - илюзия, мечта, анархия, безредие, разруха. Свободата не създава нищо. Но не ви ли се струва, че разговорът ни придоби твърде метафизични измерения. Човек преди всичко трябва да се интересува от конкретните си лични проблеми. Тези отвлечени дебати май винаги се превръщат в територия на такива празни дърдорковци като нас, интелектуалците от средна ръка.

Учителят: И въпреки вашите теории, аз не вярвам всички на тази планета да са само жертви и насилници. Но и така да е, аз не бих искал да съм нито сред едните, нито сред другите. Аз искам да съм свободен човек!

Историкът: Много искате. Това да не ви е концерт по желание...

Чуват се изстрели. Историкът заляга на пода, чевръсто зарежда картечницата и започва да стреля напосоки. Учителят се оглежда озадачен наляво-надясно.

Учителят: Май насилието не само крепи Системата, но понякога се опитва и да я събори.

Историкът: Залегнете и стреляйте! Случи се това, което отдавна очаквах. Тези идиоти са се докопали до оръжието. Залегнете, залегнете веднага!

Учителят: Понякога май и бунтарските идеи, колега, се превръщат в реалност.

Историкът: Залегнете, кретен такъв, и се отбранявайте! Не виждате ли, че тези хлапета не се шегуват. Това е техен комплот най-вече срещу вас. Вие с вашето малодушие и мекушавост сте ги провокирали да се осмелят да ни нападнат. Досега историята на тази гимназия не познава подобен прецедент. Залягайте бързо!

Пукотевицата се усилва.

Учителят: Аз не съм нито за Системата, нито за битката срещу нея. По-точно не искам да съм такова примитивно оръдие в нейните ръце. Аз мразя насилието и не мога да стрелям по хора, още повече по младежи. Аз съм против цялата тази мръсотия и искам да ме оставите на мира! Какво се държите с мен като към подчинен и ми раздавате бойни команди! Аз преди всичко съм интелектуалец и естет, а не някакъв стражар. Гуд бай, колега, аз изчезвам.

Учителят тръгва да излиза.

Историкът: Останете и се борете, гнусен страхливец! По-добре умрете тук, пронизан от куршум, отколкото после да агонизирате от глад, изхвърлен на улицата. В никое училище няма да ви приемат, след като научат, че позорно сте напуснали полесражението. Останете и се сражавайте! Чувате ли ме, гадно мекотело? Не ме оставяйте сам! Вие сте длъжен да подкрепите Системата! (Продължава да стреля.)

Учителят: Майната им на вашите сбъркани теории! Има моменти, когато човек е свободен сам да направи своя избор. Този е един от тях. А вие наистина сте една обикновена пионка, лишена от способността да взема правилни решения. Вие можете да действате само по правилници и инструкции. Пожелавам ви героична победа над врага. Чао!

Историкът: Останете и се борете! Заповядвам ви! Ние заедно трябва да ги направим на решето тези копелдаци. Трябва да ги смелим на кайма и да ги превърнем в купчина от кървави кости. Останете, чувате ли. Долен предател и дезертьор!

Чува се изстрел. Учителят изохква, хваща се за левия крак и се срутва на пода. Пукотевицата става все по-ожесточена. Няколко мощни взрива разтърсват сцената. Тя се подпалва, обгърната от гъсти кълба пламъци и дим. Чува се вой на сирени.

ТРЕТА ЧАСТ

Семпло мебелирана стая. Учителят лежи със затворени очи в леглото, изпод чиято завивка се подава бинтованият му крак. Влиза съпругата му. Той се размърдва, отваря очи и се надига, озъртайки се.

Учителят: Ох, жив ли съм, или съм мъртъв? Имам чувството, че съм се преселил на оня свят.

Съпругата: Жив си, бъди спокоен. Само си поодраскан малко.

Учителят: О, скъпа, нима съм си вкъщи!

Съпругата: Вкъщи, уви, не си, защото нямаме къща.

Учителят: Е, да, да, в квартирата съм, виждам. Кой ме пренесе тук?

Съпругата: Докараха те с линейка. Не помниш ли?

Учителят: А какво стана с историка, жив ли е?

Съпругата: Жив е. На, вземи и чети (Подава му вестник.).

Учителят (Разгръща вестника и чете.): Да-а, ето: "Двама учители водят героична битка с въоръжените си възпитаници. Бунтът в училището е потушен благодарение светкавичната намеса на полицията. Жертви няма. Ранени са само двамата учители. Единият е настанен в болницата, а другият, който е по-леко пострадал, е откаран в дома си. Екипът на вестника възнамерява да ги интервюира, след като те се възстановят напълно"... В дома си съм бил откаран, значи! Как само раздуват тези журналистчета! Да наричат мизерната дупка, която държим под наем, мой дом!

Съпругата: Това как наричат дупката ни, изобщо не трябва да те интересува. Вместо да си им благодарен, че все пак щадят жалкото ти достойнство, ти отново започваш да роптаеш. Не разбираш ли, че единствено в тези журналисти ти е шансът? Ако я раздухат достатъчно тази история, ще станеш заслужил учител, герой на училището, а може и да се издигнеш. Има и нещо друго - можеш да си пробуташ и творбите. Нали все хленчиш, че си роден за писател, но нямало кой да те открие. Ето ти сега чудесен повод. Не се ли възползваш, мисли му! Само да сгафиш нещо пред репортерите! Започнеш ли да се правиш на много умен, ще провалиш всичко. Тогава вече ще те зарежа, защото ми писна да споделям мизерното ти битие.

Учителят: Да, това е наистина изключително рядък шанс за мен. Но ми се струва, че ще стане по-скоро обратното. Историкът ще издрънка на шефа за моята предателска слабост и за опита ми да дезертирам и аз ще бъда изритан от даскалото. А може би го е сторил вече. Тогава никакви журналисти не ще могат да ми помогнат.

Съпругата: Ама ти си се опитал да избягаш от полесражението! Ама, че си глупак! Всъщност как се забърка в цялата тази гнусна история, скъпи? Снощи нищо не можах да науча от теб, защото те бяха натъпкали с успокоителни заради шока, който си преживял. Щом те докараха, ти веднага заспа и се събуждаш едва сега. Разкажи ми какво точно се случи.

Учителят: Ами най-после не издържах и реших да ги респектирам с оръжие онези гамени. Те ми скъсаха нервите. Замерваха ме с тебешир, един ми отряза тирантите, друг сви дневника, преди това разглобили бюрото ми и откъртили дъската и те изведнъж рухнаха. Въобще водят тотална подривна война срещу мен. Накрая не издържах, извадих патлака и дадох предупредителен изстрел във въздуха. Малко по-късно историкът направи десант в стаята, защото чул изстрела, пък и видял, че пистолетът липсва от оръжейната, за която отговаря. Щом часът свърши и учениците се ометоха, останахме само ние двамата и той взе да ми развива своите налудничави теории за Системата и за насилието, което уж я крепи. През цялото време се опитваше да поощри първата ми колеблива стъпка към използването на оръжие. Имам чувството, че този тип е агент на директора, натоварил го със задачата да ме следи и контролира. Понеже бе последният час, времето напредна и май никой освен нас не бе останал в сградата. Излязохме навън, където вече се бе стъмнило и където продължихме разговора. После отекнаха изстрели, завиха полицейски сирени, а аз благоразумно се опитах да се оттегля. Някакъв подъл куршум обаче ме цапна в левия крак и рухнах на земята, усещайки адска болка. Това помня, понеже веднага загубих съзнание и се свестявам чак сега.

Съпругата: Не ставаш за даскал, скъпи, за нищо не ставаш. Какво падение само! Да стигнеш дотам, че тези хлапаци да се осмелят да ти отрежат тирантите! Това е невероятен позор! И защо си стрелял пръв?! Нали знаеш, че сегашният правилник разрешава употребата на оръжие единствено в случаите на въоръжена атака от страна на учениците. Оръжието се зачислява на учителите само за да респектира и да държи в покорство техните възпитаници. Ако беше започнал да влизаш в часовете си още от самото начало с пистолет, сега нямаше да си в такова окаяно положение. Откога те съветвам да зарежеш глупавите си принципи, но ти не ме слушаш. Видя ли докъде те доведе твоето либерално отношение към тези разгащени хлапетии?! Ти се провали окончателно! Как можа пръв да натиснеш спусъка?

Учителят: Но изстрелът беше във въздуха. Нали ти казах, че историкът ме поощри за това. Ако той наистина е човек на шефа, не виждам никакви основания да се опасявам, че ще ми бъде потърсена отговорност по този повод. Все пак бях предизвикан по крайно драстичен начин.

Съпругата: Историкът, историкът! Какво го слушаш този пироман и параноик. Не си ли разбрал, че при него всичко е само празно бръщолевене. Готова съм да се обзаложа, че през цялата си кариера на даскал той нито веднъж не е натискал спусъка, като изключим единствено вчерашния случай, когато сте били нападнати. Той е достатъчно хитър, за да се придържа стриктно към правилника. Въпреки че явно гори от желание да воюва.

Учителят: Всъщност колко е часът сега? Колко време е минало от началото на тази отвратителна история?

Съпругата: Около половин денонощие. Докараха те снощи към 20 ч., а в момента е 10 сутринта.

Учителят: Интересното е как не съм умрял от глад? За първи път ми се случва да не сложа нищо в устата си толкова дълго време.

Съпругата: Я, моля ти се, престани с този плосък хумор! Ти се благодари, че не пукна, пронизан от куршумите, а от глад винаги можеш да умреш. Какъвто си непрактичен и неадекватен...

Учителят: Дай ми нещо за ядене!

Съпругата му подхвърля пакетче със солети.

Съпругата: Нямаме нищо друго. Сега, ако те изритат от работа, гладната ти смърт ще е в кърпа вързана. Мислиш ли, че не съм проумяла какъв мазохист си. Ти си готов да умреш от глад само и само да не работиш. Мързелът ти е толкова голям, че може би ще си първият човек, който ще умре от мързел.

Учителят: Скъпа, защо отново се нахвърляш така злостно върху мен. Много добре знаеш, че моят стремеж е да стана писател. Аз също обичам добрия начин на живот. Но мога да го постигна единствено чрез писане.

Съпругата: Вече втора година умело подхранваш илюзиите ми, че си гениий. Че с нас ще се случи някакво чудо и отведнъж ще забогатеем. Чудя се на себе си защо ли те търпя още, докога ще се поддавам на ловките ти манипулации и ще живея в постоянен недоимък. Твоите приятели отдавна успяха в живота, а ти още собствено жилище нямаш.

Учителят: Защо ме търпиш ли? Защото си като мен: потисната и с комплекси. Навън си кротка, вода ненапита, а вкъщи си го изкарваш на мен.

Съпругата: Нима ти не си същият? Не можеш да се бориш. Но ти все пак си мъж и трябва да бъдеш силният. Не предявявай към мен подобни претенции, защото аз съм жена. А ти си се отпуснал и я караш хей тъй, по течението.

Учителят: Ако пробия с писането, друга песен ще запееш.

Съпругата: Ще пробиеш! С твоите смотани разкази и поеми...

Учителят се пребърква, изважда си телефона, задейства дисплея, поглежда го и пак го прибира.

Учителят: Странно, никой не ме е търсил през цялото това време!

Съпругата: Да те търсят?! Че на кого му пука за теб...

На вратата се звъни. Съпругата отива и отваря. Влиза директорът.

Директорът: Добър ден, добър ден!

Съпругата: О, заповядайте, господине! Седнете (Предлага му стол.). Сега ще ви направя кафе.

Директорът: Не, няма нужда. Дошъл съм да видя героя и да му стисна ръката (Приближава се до лежащия учител.). Как сте, колега, боли ли ви раната?

Учителят: Понаболява ме, но съм добре горе-долу.

Директорът: Ще се оправите, ще се оправите. Юнак без рана не ходи. Искам да ви изкажа своята благодарност, задето с колегата по история достойно защитихте името и честта на училището. Аз преди половин час бях в болницата, но не ме пуснаха при него. Казаха, че трябва да мине още малко време, докато преодолее шока. Все още не бивало да разговаря с никого. Иначе раните му не са тежки, бързо щели да заздравеят. А при вас как е? Разбрах, че не сте пострадали сериозно.

Съпругата: Куршумът само го е одраскал по лявото бедро. Дори не го е пронизал - и слава Богу...

Учителят: Да, извадих голям късмет. А какво става с нападателите, известно ли е кои са?

Директорът: Задържани са, задържани. Четирима гамени от 11 Б клас. Слава Богу, че сред тях не е и моята дъщеря. Ха-ха-ха! Представяте ли си? Моята скъпа щерка - терористка! Щеше да бъде голяма сензация за журналистите. Макар че има една важна подробност, за която те нищо не знаят.

Учителят: Каква подробност?

Директорът: Оказа се, че вашите нападатели са използвали халостни патрони - искали са не да ви убият, а само да ви сплашат. А вие и историкът сте станали мишени за заблудени полицейски куршуми по време на суматохата. С две думи, пострадали сте от тъй наречения приятелски огън.

Учителят: Невероятно! Добре, че поне сме останали живи.

Директорът: Да, именно живи.

Съпругата носи кафе, кекс и бонбони и ги поставя на малка масичка до директора.

Съпругата: Заповядайте, почерпете се, специално за гости ги пазя.

Директорът: Благодаря! (Към учителя.) Каква прекрасна съпруга имате само! Направо да ви завиди човек. Сега си спомням романтичното време на моята младост. Ние с моята скъпа съпруга също живеехме в подобна малка стаичка под наем. Ех, каква идилия беше. Колко невинни и хубави бяхме като млади! И колко влюбени! А сега задължения, кариера - няма я вече онази младежка любов. Искрено ви завиждам, че сте млади. Пред вас е животът. Вие сте длъжни да извлечете най-прекрасното и полезното от него. Но да се върнем на въпроса, колега. Аз дойдох при вас, така да се каже, преди всичко със задачата на следовател. Искам точно да разбера как се стигна дотам, че да употребите оръжие. Задържаните ученици например твърдят, че вие сте стреляли пръв. А знаете какво гласи точка 49-а от най-новия правилник: "Учителят има право да използва оръжието само в случаите, когато учениците първи започнат да стрелят срещу него. През останалото време той е длъжен само да го държи заплашително насочено срещу класа". Искам да разбера вярно ли е това, което твърдят задържаните. Отговорете ми кратко. Да или не? Вашият отговор ще тежи повече, защото вие сте преподавател. Аз, естествено, съм склонен да повярвам на вас, а не на ония хулигани...

Учителят: Ами какво да ви кажа, господин директор...

Съпругата му прави отрицателни знаци, застанала зад гърба на директора.

Директорът: Кажете, кажете, не се притеснявайте. Виновниците ще си получат заслуженото.

Учителят: Ами той класът ме предизвика. Държаха се страшно арогантно с мен, отрязаха ми тирантите...

Директорът: Как така са ви отрязали тирантите?! Откъде накъде ще си позволяват такова своеволие! Та изваденият пистолет не ги ли респектира? Ако ефектът е слаб, можем да ви зачислим картечница. Макар че сте още млад учител и не ви се полага.

Учителят: Искам да кажа, че пистолета после го извадих. Да ви призная, вчера за първи път извадих пистолет. Дотогава влизах в часовете без оръжие.

Директорът: И по този начин системно сте нарушавали правилника. Естествено е всеки нов учител в началото да се съпротивлява, озадачен от факта, че трябва да държи оръжие, но това продължава само първите две-три седмици. А вие май попрекалихте с вашия инат, колега. Аз отдавна получавам сигнали, че влизате в час без оръжие, но все изчаквах. Исках да ви оставя сам да се решите, да не ви оказвам натиск. Та нали насила хубост не става, както е казал народът. И ето, годината почти изтече, а вие едва вчера сте се решили. Но важното е, че се решихте. Това, че досега сте влизали без оръжие, все някак ще го оправим. Проблемът е друг. Вашето бавене предизвика ответна реакция от страна на учениците. За първи път в историята на училището те решават да се опълчат с оръжие срещу преподавател - нищо, че са използвали само халостни патрони. Тук вече носите вина, колега. Макар и не цялостна. Защото аз много добре отчитам и историческата обстановка. Сега времената са други: по-враждебни, както се казва. Младежта като че ли стана по-агресивна, по-непокорна. Така че логично е тя да се опълчи с оръжие срещу Системата. Това, че се е случило на вас, е просто една случайност. Ако не бяхте вие, друг щеше да бъде. Но искам едно да запомните: на стар и опитен учител те никога нямаше да посегнат.

Учителят: Но аз, господин директор, виновен ли съм, че съм се родил по-късно и съм започнал работа в тези, както се изразихте, по-враждебни времена?

Директорът: Аз не ви обвинявам за това. Аз, както виждате, гледам обективно на тези неща. За мен е важен само един-единствен конкретен факт - кой пръв е натиснал спусъка. Учениците или вие? Ако сте вие, значи сте в явно нарушение на точка 49-а от правилника.

Учителят: Но вие сякаш не желаете да отчетете факта, че и аз съм продукт на своето време и че грешките, които вашето поколение е допуснало при възпитанието на моето, при дадено стечение на обстоятелствата могат да надделеят и някой да натисне спусъка.

Директорът: Значи, вие сте стреляли пръв?!

Учителят: Да, но във въздуха.

Директорът: Това няма значение. Вие сте нарушили правилника и подлежите на дисциплинарно уволнение.

Съпругата: Но, господин директор, не можете ли да се застъпите за него! Той остава без работа. Аз също цяла година съм безработна. Моля ви!

Директорът: Ще се опитам да ходатайствам пред експерта от Инспектората по образование, който отделно се е заел със случая. Но вероятността нещата да се развият във ваша полза е много малка. Довиждане. (Към съпругата.) Благодаря ви за почерпката! Вие сте отлична домакиня. Вашият съпруг може само да се гордее с вас.

Излиза.

Съпругата: Защо му призна бе, идиот!

Учителят: Следствието само щеше да стигне до отговора на загадката.

Съпругата: Ти си жалък нещастник, лишен от всякаква воля за борба! Напълно се провали и сега вече наистина ще пукнеш от глад.

Учителят: Как няма да пукна, като не ми даваш нищо за ядене. А на този демагог веднага му извади сладкиши. Собствения си мъж държиш гладен, за да се натягаш на шефа. И за какво? За да ме изрита от работа. Сякаш училището е негово!

Съпругата: Аз те напускам, глупако.

Започва трескаво да рови в гардероба и да напъхва вещите си в един сак.

Учителят: Не, аз те напускам.

Става от леглото и накуцвайки, тръгва към вратата.

Съпругата: Как така ме напускаш! Къде ще ходиш тъй обинтован?

Учителят: Все ще намеря къде да се свра. Пък и какво ще ти се обяснявам. Важното е, че те изпреварих. Веднъж да изоставя жена, преди тя да ме е зарязала.

Излиза.

Съпругата: Стой! Аз съм тази, която трябваше да те зареже. Върни се! Чуваш ли? Нямаш моралното право да ме изоставяш. Сега какво ще правя сама в тази дупка! Скъпи, моля те, върни се! Аз те обичам, глупако!

Тръшва се по очи на леглото и започва да ридае.

Завеса

КРАЙ

© Пламен Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2012, № 3 (148)