НОЩЕН ПАЗАЧ И БАРМАН

Пламен Петров

web

Кръчмата беше сред малкото заведения, функциониращи в източния край на селото. Бе изградена на самия бряг, извисяващ се над тясната плажна ивица и морето. Появих се тук в началото на юли, за да работя като нощен пазач без почивен ден до края на сезона. Бях предварително нает от двамата съдържатели, мои познати от родния ми град, които бяха дошли по-рано, за да подготвят нещата. Те изпълняваха и ролята на бармани, редувайки се на две смени, от 8 до 16 и от 16 до 24 ч. Келнерки бяха две млади курвета, които не само сервираха, но и се пускаха на клиентите, за да изкарат нещо отгоре.

Кръчмата бе на открито и затова трябваше да се охранява от 24 до 8 ч. По-точно намираше се под доста широк навес, подпрян с няколко забити в земята дървени диреци. С покрив и зидария бяха само кухнята и принадлежащите ѝ складови помещения плюс банята и стаята за спане, снабдена с две легла. Едното бе за готвача, защото имаше и такъв, а на другото отмарях аз след бач, тоест денем.

Работно място ми бе самият бар-плот, който гледаше право към морската шир. Щом застъпех, аз се барикадирах зад него и цяла нощ водех наблюдение върху наличния инвентар. Това бяха няколкото дузини маси и столове, разхвърляни насред циментирания двор под въпросния навес. Имаше и попадащи извън неговия обсег, които заедно с поставените до тях чадъри се кипреха на една тясна полянка отпред. Тя стигаше до ръба на стръмния бряг, под който, както вече посочих, бяха плажът и морето.

Изпълнявах и функциите на неофициален, трети барман, обслужвайки късните клиенти, които, макар и малобройни, все пак се появяваха почти всяка нощ. Лошото бе, че изникваха ненадейно от двете страни на двора, който бе без ограда, и от още един, доста коварен подстъп. Това беше свързаната с плажа тясна дървена стълба, по която любителите на нощното къпане изведнъж решаваха да се изкатерят горе, цъфвайки в мрака пред мен. В първия миг, когато изплуваха като призраци откъм бездната, аз се сепвах и целият настръхвах. Още повече че сред тях винаги имаше и по някой здраво подпийнал субект, когото останалите бяха принудени да укротяват с цел избягването на евентуални ексцесии. Някои само преминаваха, а другите идваха и засядаха, поръчвайки си пиене.

Раздвижването траеше докъм три и половина, когато, слава Богу, изчезваха и плувците, и пиячите. Всички мирясваха, прибирайки се да спят, и аз оставах сам, възправен на поста си зад бар-плота. След половин час започваше зазоряването, а към 5 вече с трепет наблюдавах самия изгрев. Виждах как леко потрепващо от собствените си изригвания, над морето изплува огромното кървавочервено слънце. Това бяха най-върховните мигове за мен, които неизменно озвучавах, пускайки по уредбата записи на Бетовен, Шаде и други изпълнители. Усещах как всичко се подчинява на ритъма на музиката - и самият величествен изгрев, и плавният полет на чайките, и лекото плискане на вълните, разбира се, при спокойно море. Същевременно сякаш долавях скърцането от грандиозното завъртане на планетата около собствената ѝ невидима ос. А при пълнолуние виждах как луната избледнява за секунди, загубила неравната схватка с притежаващото огромна ядрена мощ изгряващо дневно светило. Бях свидетел на вечния кръговрат, и то в космическите му мащаби. Мислех си също, че съм навярно сред малкото щастливци, за които всяка сутрин е юлско утро, както се пее в едноименното парче на "Юрая Хийп”. Не разполагах, уви, със записи на популярната група, иначе със сигурност щях да използвам и този ѝ хит при озвучаването на изгревите. Беше опасно обаче да се гледа директно към слънцето, понеже, макар и все още слабо, то бе достатъчно огромно, за да те ослепи. А малко по-късно, когато вече се вдигнеше нависоко и започнеше да прежуря, в организма ми настъпваше пълен срив.

Умората и напрежението, които бях насъбирал през нощта, си казваха думата и дрямката ме връхлиташе безпощадно тъй, както си стоях прав. Направо умирах за сън, но не можех дори да поседна, защото точно по същото време започваха да прииждат сутрешните кафеджии. Поръчваха си, а аз сковано задействах машинката, която бе комбинирана с мощна мелачка. За всяка отделна доза тя правеше по няколко завъртания, превръщайки в прах предварителното сипаното в нея кафе на зърна. Вдигаше шум, който, макар и доста сподавен, наподобяваше този от ръчна бензинова резачка. После екстрактът потичаше през двете дюзи на тънки струйки и напълваше поставената отдолу чаша дотам, докъдето според желанието на клиента трябваше да му се сервира или нормално, или дълго кафе. Да, биваше си я машинката, пълен автоматик, само дето бе доста шумна...

Някои от клиентите се обслужваха сами, но на другите аз трябваше да поднасям кафето. Това се превръщаше в изключително трудна задача за мен, когато те сядаха на по-отдалечените маси. Тогава, едва пристъпващ и с треперещи ръце, аз се дотътрузвах до тях, рискувайки всеки миг да изтърва или разлея чашите. След като също тъй непохватно ги поставях на масата, измучавах едно "заповядайте” и се оттеглях леко прегърбен към бар-плота. В тези моменти се чувствах като жалък лакей, осъзнавайки, че не мога да бъда дори любезен и приветлив, както се изисква от един барман или келнер. Да не говорим пък за неумението ми да завържа що-годе някакъв разговор по повод често подхвърляните от клиентите реплики "Днес денят обещава да бъде хубав”, "Оттук се разкрива чудесна гледка към морето” и други подобни. В отговор само изфъфлях нещо от рода на "ъ-хъ”, усещайки се като последния задръстеняк, и отново побързвах да се барикадирам зад бара, единственото място, където се чувствах защитен. Вярно, тази ми неадекватност се дължеше преди всичко на треската и умората в резултат на това, че по цели нощи изкарвах на крак, без изобщо да мигна. После идваше превъзбудата по време на изгревите, за които говорих по-горе. Пречеше ми и махмурлукът, тъй като все по-често взех да посягам към пиячката. Не можех да не се изкуша, след като отвсякъде бях обграден от бутилки, които сякаш ми казваха: "Вземи ме и ме изпий!”. И аз пиех, разбира се, предимно бира, като по-леко питие, успокоявайки се, че в крайна сметка съм пазач, а не барман.

От друга страна обаче, нямаше как да не обслужвам отбиващите се при мен курортисти, след като, щръкнал зад бара, вече бях създал у тях впечатлението, че кръчмата работи нон-стоп. Впрочем не можеше и да бъде другояче, понеже, намирайки се на открито и лишена от ограда, тя наистина не би могла, образно казано, да удря кепенците. Оттук и цялата двойственост (и нелепост) на положението, в което се намирах. Стигнах даже дотам постоянно да си задавам въпроса пазач ли съм аз, барман ли, или и двете едновременно?

Знаех само едно - че ще ми платят за пазач, по 200 лева на месец, което обаче бе значително по-малко от възнаграждението на един барман. Дори не бях сигурен, че изобщо ще видя някакви кинти в брой, понеже всичко изядено и изпито ни се удържаше, и то на кръчмарски цени, само с 10% намаление. Безплатни за персонала бяха единствено обедната супа и, разбира се, филийките хляб, които имахме правото да консумираме и препечени. С други думи, май пак щях да гризна дръвцето, както това ми се случваше често през последните години. Работил съм какво ли не, включително журналист, но навсякъде ми подхвърляха някакви жалки трохи. Напоследък дори взеха нищо да не плащат с неизменното оправдание, че нямало мангизи. В действителност стана така, че ти дават заплата или хонорар, обаче... само на думи. В крайна сметка ми писна, зарязах всичко и ето ме в това парвенюшко село, напъващо се да стане курорт. Кошмарът обаче настъпи, когато на десетия ден от появата ми двамата съдържатели изведнъж обявиха, че ставаме чалгаджийска кръчма.

- Но как?! - възроптах аз. - Не е ли по-добре да пускаме всякаква музика? Да задоволяваме желанията на всеки, без да се ограничаваме в един жанр. Най-добре е дори да бъдем неутрални, тоест музиката да звучи тихо и да бъде само фон...

- Не - отвърна единият бос, яко момче с дебели синджири и кичозни татуировки по ръцете. - Ще пускаме чалга, защото нейните почитатели са най-платежоспособни.

- Но това са абсолютни маниаци. Ако само такива ни станат клиенти, другите ще избягат...

- Казах вече - прекъсна ме той. - След полунощ, когато си на работа, си слушай каквато музика искаш. През другото време обаче тук ще звучи само и единствено чалга.

И се започна: неистово виене сякаш на пребити кучки, сладникави хълцания и извивки, просташки текстове за любовни срещи и разлъки и всичко останало от чалгаджийския репертоар. При това усилено до дупка, на свръхмощни, умопобъркващи децибели, което бе най-ужасното в случая. Понякога барманът, който ме сменяше сутрин, надупваше стереото още към 9 ч., тъкмо когато, взел си един душ, си бях легнал, опитвайки се да заспя след дългата уморителна нощ. Но какво ти спане при този отвратителен шум, съчетан отгоре на всичко с дневната светлина, която, макар и оскъдна, проникваше заедно с него през двете малки прозорчета в горната част на помещението. Скачах и ги затварях плътно, за да отслабя поне силата на звука, но понеже стаята беше тясна, вътре веднага ставаше адски задушно. Тогава, страшно изнервен, изскачах навън и за по-напряко минавах през кухнята, която водеше до бар-плота. Появявах се откъм гърба на бармана и сърдито му казвах да намали музиката, защото ми се полагат 8 часа сън. Той с неохота приемаше тази ми забележка, намаляваше звука и аз се оттеглях в стаята, отварях прозорците и се хвърлях в леглото.

Потъвах в тежък, мъчителен сън, но само след 3-4 часа отново бивах събуждан от мощните децибели. Това беше един от пиковите моменти, тъй като кръчмата се напълваше от дошлите да се натъпчат за обяд посетители на плажа. Вече нищо не можеше да се направи, така че оставах да се гърча в леглото още около половин час, ругаейки наум всички тези тъпанари. Чувах ги даже какво си говорят, особено седналите на масите в непосредствена близост до стаята. През открехнатите прозорци долитаха самодоволните им гласове, обсъждащи все някакви повърхностни, незначителни проблеми. Чудех се как могат да плюскат на такава силна музика и що за безчувствени идиоти са, щом това изобщо не ги притеснява.

Накрая ставах, измивах се в банята, слагах си банския и отърчавах в кухнята при готвача да си викна от безплатните гозби. Напоследък, понеже от мазните му чорби вече ми се повръщаше, предпочитах препечените филийки, поръсени със сол и пипер. Щом бяха готови, ги поглъщах на крак, грабвах торбата с хавлията и цигарите и се изстрелвах към плажа. Замъквах се чак на другия му край, далеч от цялата тази ужасна дандания. При хубаво време стоях до 19 ч., като често влизах в морето, за да не се опека на слънцето. В крайна сметка и това взе да ми писва, пък и наистина почернях и заприличах на циганин. Но нямайки друг избор, стоях, след като знаех какво ме очаква в оная шибана ненормална кръчма.

И наистина, интелигентните физиономии, които в началото ни посещаваха, постепенно изчезнаха, бидейки заменени от някакви мазни еснафски мутри. Да, това бяха феновете на чалгата, сред които, уви, имаше много млади, пък и доста секси (на пръв поглед) мацки. Не бях и допускал, че заразата е станала толкова всеобхватна и направо се изприщвах, щом ги видех как щракат с пръсти и мятат гьобеци под звуците на тази антимузика. "Това не е Европа, това е Азия”, обобщавах наум, минавайки гневен покрай тях на връщане от плажа.

Започваше вечерната част от шоуто, която впрочем се различаваше от дневната единствено по това, че сега децибелите ставаха още по-силни. А този от съдържателите, който беше поел втората смяна, стърчеше зад бара, подпрял ръце на тезгяха като някакъв бабаит. И двамата бяха възприели визията на мутри, ходеха със синджири и се обличаха в тесни вталени тениски, подчертаващи яката им мускулатура. Постоянно се перчеха, още повече че демонстрацията на груба физическа сила бе задължителна за типовете от техните среди. Особено пък когато трябваше да се върти бизнес по морето, където обаче не винаги по-силният печелеше. След като бяха разкрили чалгаджийската си същност, превръщайки ме в заложник на тези си страсти, аз вече почти не общувах с тях. Избягвах ги, един вид уж ги наказвах за психотормоза, на който ме бяха подложили. Не се сещах за нищо друго, което да ми помогне да им се противопоставя по-радикално, без това да ги накара да ме изритат. Не можех дори да се изнеса на квартира, понеже такива разходи те не поемаха и сам трябваше да си я плащам. Единствено тук, в кръчмата, спането беше безплатно, привилегия, от която се ползвахме само аз и готвачът. За разлика от нас, келнерките бяха на квартира, наемът за която им се удържаше от заплатите. На квартира бяха и двамата босове, но хлябът и ножът бяха в тях, тъй че изобщо не можех да ги мисля. И откъде накъде, нима те се съобразяваха с моето положение?! Напротив, интересуваха се само от скапания си бизнес и хич не им пукаше за мен. Аз им бях нужен като пазач, а през другото време ме нямаха за нищо...

Една вечер ни посетиха лагеруващи в селото ученици от някаква езикова гимназия. Бяха предимно момичета, водени от техните даскалици. Заеха всичките маси за импровизирания си купон и аз си помислих, че като по-интелигентни ще искат да слушат свястна музика. Какъв бе потресът ми обаче, когато още в началото се разнесе воят на поредното чалгапарче. Веднага побързах да се свра в душната стая, където затиснал ушите си с ръце, взех да се моля то да свърши по-скоро. След него обаче прозвуча друго подобно отвратително парче, после още и още... Бях съсипан, смазан, разбит, и то от някаква гнусна чалга. Минаха около 40 минути и не можейки повече да издържам, реших да предприема някакъв спасителен ход. Излязох и малко се успокоих, установявайки, че хлапетата все още си седят кротко по масите, без да са се развихрили. Но чалгата продължаваше да се носи навсякъде, натрапена вероятно от самозабравилия се барман. Забелязах едната от даскалиците - застанала на ръба на стръмнината, да съзерцава нощното море. Отидох при нея, представих се и ѝ казах:

- Вие сте клиенти, при това правите групово посещение. Следователно ние сме длъжни да се съобразяваме с музикалните ви желания. Лично аз мразя чалгата, но босовете, нали разбирате...

- Аз също я мразя - отвърна тя. - Колко пъти съм им говорила на тия мои хлапета, че това не е музика! Но ето, виждате ги какво правят, носят си дисковете навсякъде, където отидат...

- Ама това техни дискове ли са?! - възкликнах изненадан.

- Ами да. Защо се чудите? Те само чалга слушат.

Хванах се за главата и избягах, отпрашвайки към центъра на селото. "Щом заразата е проникнала и в тъй наречените елитни училища, нещата наистина са много зле”, си мислех, докато се размотавах по главната улица.

След няколко дни се случи нещо подобно, само че с много по-малки клиенти, питомците на някаква детска градина. Те също бяха на лагер и дойдоха на купон при нас заедно с учителките си. Последните ги настаниха на масите и им поръчаха ядене и безалкохолни. Минаха няколко минути и... чалгата изведнъж затрещя. Всички хлапета скочиха вкупом, изпадайки в транс, сякаш бяха зомбирани. Започнаха танците, които продължиха почти без прекъсване повече от час. Бе невероятно да гледаш как 5-6-годишни хлапетии се завалят на земята под въздействието на кошмарната музика. Този път едната от даскалиците сама се почувства длъжна да се изповяда. Бях седнал за малко на бара да погледам целия този цирк, когато тя се доближи до мен и гузно промълви:

- По принцип не обичам тази музика, но...

- Тогава защо не им забраните да я слушат. Нали в крайна сметка сте им учителка - прекъснах я нервно аз.

- Тогава знаете ли какво ще стане? Когато се приберем, ще се оплачат на родителите си, които масово слушат чалга. Както виждате, така възпитават и своите отрочета. Мога дори да си загубя работата, ако ме обвинят, че нарушавам правата им - изхленчи в отговор тя.

Паднах от коня. Нямах думи. Станах и се махнах.

Както вече споменах, за да бъда далеч оттук, вечер взех да излизам и да правя тегели из центъра на селото. По този начин убивах и времето, докато наближи часът за нощната ми смяна. Разбира се, всички кръчми от двете страни на главната улица също бълваха чалга, но тя не можеше да ме порази, тъй като не стоях на едно място, а се движех. Крачех бързо, слаломирайки между тълпата, която хем ненавиждах, хем благославях за това, че поне ми помага да се чувствам анонимен. Отвсякъде ме връхлиташе и тежката миризма на печено, сякаш се намирах в някаква огромна кухня. Въртяха се чевермета и грилове, върху които плувнали в пот келнери периодично набучваха нови трупове на заклани животни и птици. От готовите чевръсто приготвяха огромни порции и ги поднасяха на многобройните клиенти в кръчмите. Започваше голямото плюскане, при което, докато ги наблюдавах, неизменно оприличавах местните балкански субекти на глигани, а западняците - на прасета. Стигнах до извода, че съм свидетел на триумфа на плътското и телесното над духовното начало. Казвах си, че това е отвратително село, царство на еснафи, дебили, бездуховни и безидейни същества, отдадени на първичните си инстинкти.

Впрочем картинката не бе по-различна и на плажа, който на всичко отгоре бе тесен, мръсен, каменист и с много тънък слой пясък. И тук се търкаляха някакви безпричинно щастливи типажи, очевидно същите, които нощем виждах из центъра на селото. Бяха предимно здравеняци и шкембелии, които (включително децата им) по цял ден нагъваха кебапчета и сладоледи или се наливаха с кола, бира и други напитки. Както се казва, чувствата им минаваха през стомаха и явно не можеха да бъдат други, освен разлагащи се физиологични същества.

И нали бях глупак, едва в началото на следващия месец научих, че имало втори, по-хубав плаж. Открих го бързо - беше в южната част и наистина се оказа много по-качествен и просторен. Зарязах другия и следобедите си вече изкарвах тук, търкаляйки се в горещия гъст пясък или цамбуркайки в прохладните води на морето. Посетителите бяха долу-горе същите тьомбели, само малко по-загладени и с наченки на стил, явно новобогаташи. Впечатляваха ме особено дамите, които, изпаднали в пристъп на ексхибиционизъм, масово се печяха по монокини. И млади, и стари с охота афишираха природните си дадености, показвайки ту малки и щръкнали, ту огромни разплескани гърди. Имаше даже над 60-годишни разголени баби, с аморфни тела, готови всеки миг да се разпаднат. Направи ми впечатление, че почти нямаше хубавици и че всички представителки на нежния пол бяха с някакви стръвни физиономии и телоснажения. Само тук-там се мяркаха отделни секси парчета, съвършени като отливки, над които обаче неизменно опекунстваше някой зализан кавалер. Но дори и да бяха сами, не можех да бъда сигурен дали не са проститутки или още по-лошо - евентуални чалгаджийки. Затова реших, че е безсмислено (и рисковано) да им се пускам, още повече че никога не съм се изживявал като гларус, дори напротив, ненавиждам представителите на тази порода преднамерени свалячи.

Но да се върнем на кръчмата, за която изведнъж осъзнах, че наистина се намира в най-плебейската зона. Оказа се, че сме заврени в кучи гъз, че вегетираме в задния двор на това идиотско село. Стигнах до този извод благодарение на съпоставката, която вече можех да правя, след като взех да ходя на южния плаж. Помогна ми фактът, че пътят за там минаваше покрай обширна почивна база, съставена от красиви еднофамилни къщи и още по-луксозни хотелчета за тузари. Отпред се синееха кокетни басейни, наобиколени от отмарящите тук представители на хайлайфа. Всичко беше перфектно, стилно, естетически издържано, отговарящо на неизменния порив към удоволствията и лукса на тези хитреци. Виждах ги през решетките на високите метални огради, завършващи с остри шипове отгоре.

Това е друг, паралелен и недостъпен свят, нямащ нищо общо с моя, си казвах, докато омърлушен минавах край въпросните типове и скатаните им местенца за отдих. Да, те наистина бяха ярък контраст на кръчмата, в която бачках и в която, уви, отгоре на всичко се прояви още един голям проблем. По принцип той ни създаваше главоболия само при дъждовно време, но сега, когато навлязохме в разгара на сезона, взе да ни тормози всеки ден. Ставаше дума за една изкопана насред двора шахта, играеща ролята на предпазна клапа срещу задръстванията в мръсната канализация на селото. Когато валеше силно, капакът ѝ задължително трябваше да се вдигне, тъй като изпод него започваха да изригват мазни потоци отпадни води. Разливайки се нашироко, те преминаваха през нашата територия, стигаха до плажа и накрая се вливаха в морето. Беше истинска отврат, понеже оставяха след себе си дебел слой от воняща черна тиня, смесена с фекалии, презервативи, тампони и всякакви други мръсотии. След спирането на дъжда те веднага трябваше да се почистят, нещо, което денем вършеха двете келнерки, а понякога и самите съдържатели. Грабваха лопатките и маркуча и започваха да стържат и мият пред погледите на озадачените клиенти.

Когато обаче пороят удареше през нощта или на разсъмване, тоест по време на моята смяна, с тази задача се заемах аз. Така че всеки може да си представи как, грабнал лопатката и стиснал с едната ръка ноздрите на носа си, изхвърлям с погнуса вонящата тиня в едни храсталаци върху склона, надвесен над самия плаж. И представете си, там през деня отдъхваха хора, без нищо да подозират, някои даже шляпаха в коритото на рекичката, през което бе текла ужасната мръсотия. Най-кошмарното бе, когато трябваше да я чистя в състояние на махмурлък, обикновено сутрин, след като облаците се бяха разпръснали и слънцето вече препичаше неумолимо. Тогава едва се удържах да не си издрайфам червата при вида ѝ и вонята, разнасяща се от нея.

Напоследък обаче тази гадост, както вече споменах, започна да ни връхлита всеки ден, някъде в интервала между 6 и 7 ч. след обяд. Причината бе, че точно тогава летовниците се прибираха от плажа в квартирите си и пускаха душовете, за да се измият от солената морска вода. Да, но канализацията не издържаше, тъй като бе пригодена за малко село и никой не си бе направил труда да я разшири през тези години на разцвет на туризма. Местните като бесни строяха само къщи и кръчми, за да печелят от наеми, без изобщо да мислят за подобряването на инфраструктурата си. Но ето, бумерангът вече се връщаше и те бяха на път да се удавят в собствените си изпражнения. Потоп от лайна - така с две думи можеше да се нарече бедствието, което ги заплашваше.

Поне в нашата кръчма положението беше такова, дори можеше да се наблюдава следната ориенталска картинка - някой седнал на масата и си пийва ракийката под звуците на чалгата, а до него идилично бълбука рекичката с избълваните от шахтата мръсотии. Впрочем такива шахти имаше на много места в селото, поради което над него постоянно се носеше неудържимата миризма на клоака. При нас обаче бе най-драстично, тъй като все пак бяхме питейно заведение, колкото и треторазрядно да бе то. В крайна сметка всичко това отблъсна и най-непридирчивите клиенти и кръчмата опустя. Навсякъде се разнесе славата ѝ на долна дупка, заплашваща всеки миг да се превърне в огнище на някоя опасна зараза. Жалко за хубавото местенце, на което се намираше, с изглед към морето...

Никой вече не идваше през деня, само нощем тук взеха да се мъкнат някакви тъмни субекти с вид на рецидивисти. Бяха постоянно пияни и първото, което искаха, щом седнеха, бе да им се пусне чалга и звукът да се усили до край. Не можеха дори да пият и се лигавеха по няколко часа над една-две чаши. Като хипнотизирани зяпаха в краката на келнерките, които, понеже бяха безмозъчни същества, постоянно се фръцкаха пред очите им. Нарочно ги предизвикваха с късите си плитки поли и подаващите се над тях ластици на влезлите в тлъстите им навирени задници антигащи, наречени прашки. Да, това бяха истински маниаци, които навярно никога не бяха спали с жена. А кой знае, може би са содомити и некрофили - мислех си аз, понеже, както по всичко личеше, имаха крайно съмнителен произход. Някои ми приличаха на маймуни, с остри скули, големи усти и тесни хищни очички, втъкнати в черепните им кутии. Говореха нечленоразделно, с дрезгави, пресипнали гласове, и често ги избиваше на кавги. Веднъж двама дори се сбиха и едвам бяха разтървани от другите типове. Изобщо ставаше опасно, още повече че ние от персонала се превърнахме в техни заложници. Лошото бе, че се заседяваха все по-докъсно, често дори докъм три след полунощ. Барманите обаче не ги гонеха, а ги чакаха сами да се наканят да си тръгнат, тъй като това бе единствената жътва за тях.

- В началото ви предупредих, но нямаше кой да ме чуе - започнах злорадо да им подхвърлям аз. - Ето че прогнозите ми се сбъднаха и останахме без клиенти, само с тези мутанти.

- Нищо. Добре, че са те. Иначе отдавна да сме фалирали. Сега е моментът да им одерем кожите - отвръщаше настървено единият бос.

- Всичко стана заради тази тъпа чалга! Спри я, или поне намали звука...

- Няма. Щом плащат, такава музика ще се слуша - не се вразумяваше той.

Накрая барманите взеха да изчезват, оставяйки ме сам посред нощите с въпросните идиоти. Просто ми ги натрисаха като тежко наследство, оправдавайки се, че след като е дошла моята смяна, те няма какво повече да правят тук. Разпореждаха се аз да ги обслужвам и се изнасяха заедно с келнерките, без да им пука как ще се справя и дали изобщо ще оцелея до другия ден. Вече не издържах, понеже отгоре на всичко тези типове бяха мнителни и агресивни и за най-малкото нещо започваха злобно да ръмжат и да скачат срещу мен. Принуден бях да им угаждам за всичко, включително да им пускам чалга, иначе трябваше да се стигне до бой. Готвачът от своя страна също се спасяваше, тъй като никой не можеше да го принуди да бачка след полунощ. В крайна сметка му се полагаше почивка, макар че вместо да се прибира да спи, той обикновено се изстрелваше към центъра, пускайки се по нощния живот. Така че при евентуално нападение не можех да разчитам и на него. Бях сам срещу глутница побеснели пияндури, притиснат, заклещен зад бара, последната крепост, в която тези вандали заплашваха всеки миг да нахлуят. Вече се чудех как да се отърва, когато, слава Богу, съдбата ми помогна сама.

Една сутрин (тъкмо се канех да си лягам след поредната тежка смяна) на проверка дойдоха инспектори от ХЕИ. Отнесе го босът, който току-що ме бе сменил и на когото те съставиха акт именно за това, че допускал изтичането на отпадни води към плажната ивица и морето. Действаха по сигнал, а той, глупакът, подписал и сега го заплашваше глоба от 1000 лева за въпросното нарушение. Добре, че бях аз да го светна, че има право на възражение в 3-дневен срок, което направих, след като малко по-късно внимателно се запознах със съдържанието на документа. Написах му и възражението, като обясних, че отпадните води не са от кръчмата, а от канализацията на селото. Следователно - уточних аз, - не той е виновен, а кметството. С други думи, спасих му гъза, за което обаче този тип не каза дори едно "благодаря”. Но както и да е...

След няколко дни пък самият собственик на кръчмата, някакъв местен тарикат, безапелационно поиска от двамата ми господари да му заплатят сумата за изконсумирания ток. Интересното бе, че тя също възлизаше на 1000 лева, които те трябваше да му наброят най-късно до обяд на следващия ден. В противен случай собственикът, както сам ги заплаши, щял да ни дръпне шалтера и да ни остави без електричество. Платиха му, къде ще отидат, и останаха без никакви оборотни пари. Още повече че бяха отдавна вътре заради отлива на клиенти и изразходваната за наем и зареждане тлъста сума от общо към 7 бона. Така че (беше краят на август) обявиха преждевременно затваряне на кръчмата, която иначе възнамеряваха да въртят и през септември. За другите не знам, но на мен наброиха 130 лева, това, което ми беше останало от възнаграждението, след като бяха ми удържали за изяденото и изпитото през тези два месеца. Бях изненадан, понеже, както вече споделих, очаквах едва ли не да бъда завлечен и този път.

Грабнах парите и сака с оскъдния си багаж, но вместо за родния си град отпраших на стоп към Созопол. От 11 години не бях идвал насам, разбира се, поради липса на средства. А беше любимото ми местенце по морето, което преди посещавах почти всяко лято. Когато пристигнах, със задоволство установих, че той е успял да съхрани свободния дух и артистичната си атмосфера. Въпреки комерсиализацията. Намерих си евтина квартира и веднага се пуснах по живота. Освен старите, и по-точно тези, които бяха оцелели, открих и няколко нови готини кръчми. Изтръшках ги всичките и след 5 дни имах в джоба си само 50 лева. Една трета от тях ми бе нужна за път, така че ми оставаха около 30.

Отидох на автогарата, купих си билет и се качих в потеглящия автобус. Предстоеше ми няколкочасово пътуване и аз се отпуснах в седалката, без да знам от какво ще преживявам, когато се прибера...

© Пламен Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2011, № 8 (141)