МОМЧЕ ЗА ВСИЧКО

Пламен Петров

web

Веднъж, нямайки какво да правя, се метнах на мотора, запалих, дадох газ и го подкарах в посока към бившата промишлена зона. Отдавна не бях стъпвал там, и за какво ли, след като знаех, че вече нищо не работи и няма никакво производство. Живеехме в постиндустриалната епоха и заводите бяха преустановили дейността си, оставени на произвола на съдбата и сполетени от тотална разруха.

Такава бе и картината, която видях, щом след половин час стигнах и спрях до някакъв порутен портал с изкъртена и паднала на земята ръждясала бариера. Слязох от мотора, избутах го до едно дърво, заключих го с помощта на дистанционното и продължих пеш към някогашните халета и складове. В движение смъкнах от главата си шлема и го напъхах в мешката, която си бях взел и която увесих на гърба си, за да не ми се пречка в ръцете.

Вървях и гледах възцарилия се наоколо потискащ пейзаж, съставен от изпопадали тухли, цигли, бетон, железа, стъкла, счупени климатици, изтърбушени вентилации. Всичко се разпадаше, покриви, фасади, стени, превръщайки се в руини и в печален спомен за отминалото време, когато тук гъмжеше от народ и се бачкаше на пълни обороти. Сега нямаше жива душа, а природата си бе отвоювала териториите, покривайки наличния терен с гъсти треви, бурени и храсти. Нямаше празно и когато цивилизацията отстъпеше, идваше тя и си възвръщаше онова, което ѝ бе отнел човекът. Слава Богу, поне въздухът бе идеален, кристално чист, пък и нали заради него бях дошъл, започвайки да го вдишвам с все сила.

Изминах известно разстояние и внезапно пред мен се възправи масивна постройка на два етажа, изградена, както бе видно, от съвсем нови тухли "итонг". Това ме учуди и аз се запитах кой ли е нейният собственик, защо се е заврял тук и какво възнамерява да върши сред тези пущинаци. Не стоях дълго в неведение, понеже металната ѝ двукрила врата изведнъж се отвори и от нея изскочи терминаторът, облечен в избелял и зацапан с гипс и боя работнически костюм. Очаквах да видя на подобно място всеки друг, но не и него, затова, щом го доближих и се уверих, че наистина е той, изненадано възкликнах:

- О, Арни, какво правиш тук? Да не би да си станал арбайтер?

- Позна, такъв съм. Работя по изграждането и довършването на този обект.

- Сам ли?

- Съвсем сам. Още повече, че владея всички строителни занаяти. Зидам, мажа, шпакловам, боядисвам, изолирам, правя кофражи, паркети, фаянс, окачени тавани. В същото време съм дърводелец, заварчик, шлосер, стругар, елтехник, както и проектант, изпълнител, дизайнер, хамалин. Това са програми и приложения, инсталирани в мен и помагащи ми да бъда голям специалист и момче за всичко. Но да не стоим отвън, заповядай! - каза той, покани ме и ние влязохме в сградата.

- Ти ли я иззида? - попитах, щом се озовахме вътре, стъпвайки върху циментовия ѝ под с доста груба замазка.

- Аз. Тухла по тухла, парче по парче, което ми отне около два месеца.

- Браво! - заявих и се взрях в сноповете дневна светлина, проникваща през дузината малки прозорци с размерите на амбразури. Над тях беше плочата на тавана, излята от бетон и поддържана по средата от няколко носещи колони на равни разстояния една от друга. В единия ѝ ъгъл имаше празно правоъгълно пространство, през което минаваха стълбите за втория етаж, направени също от бетон. На пода до тях бяха струпани греди, дъски, арматури, торби с пясък и цимент, както и две лопати, кофа, мистрия, трион, чук, тесла и купчина пирони. Открояваха се и току-що шпаклованите стени, чийто гипс на отделни места бе започнал да засъхва.

- За какво ще служи? - попитах, продължавайки да оглеждам вътрешността на сградата.

- Ще бъде склад за оръжия и боеприпаси на Съпротивата по време на предстоящата ѝ война със Скайнет. След още два месеца ще е напълно готова, след което ѝ слагаме електронна защита и силово поле, така че да бъде неоткриваема и неуязвима за вражеските попълзновения. После се свързваме със съответните доставчици и я пълним догоре с автомати, патлаци, картечници, патрони, снаряди, бронежилетки, радиостанции, устройства за проследяване и заглушаване, оборудвания за нощно виждане и за сателитно наблюдение. Правим я бастион, цифрова крепост с жива охрана, чиито екипи работят на смени и дават дежурства в командния ѝ пункт. Впрочем той е почти готов, ела да го видиш - каза Арни и тръгна към дъното в лявата част на сградата.

Последвах го и чак сега забелязах обособеното там по-малко вътрешно помещение със стилна врата от PVC-дограма и матово остъкляване. Влязохме и видях три бюра с няколко стола на колелца, ниска масичка по средата с две табуретки и два фотьойла към нея и черен кожен диван до една от стените, всички боядисани в сиво. Имаше и прозорец с щори, които бяха вдигнати и през които се виждаха някои от въпросните бивши халета, превърнати в руини. Пльоснах се на дивана, намирайки го за много удобен, оставих до себе си мешката, извадих от джоба на якето си цигарите и попитах:

- Пуши ли се, имаш ли пепелник?

- Пали! Изтръсквай на пода, накрая ще измета - отвърна терминаторът и седна на единия от столовете срещу мен.

- Фасовете ще ги хвърлям навън, защото много миришат.

- Добре - съгласи се той, а аз запалих и пак се огледах наоколо. Освен наличните мебели в стаята нямаше нищо друго, явно самата техника още не беше доставена.

- Компютрите ги монтираме по-късно - обади се Арни, проникнал веднага в съзнанието ми и разбрал за какво си мисля в момента.

- Ясно - изфъфлих в отговор аз.

- Купуваме и хладилник, който зареждаме с пиячка, така че, когато се скапе от дългите си дежурства, персоналът да има с какво да се подкрепи. Съжалявам, че сега нямам нищо за пиене, иначе с удоволствие бих те почерпил. В близкото бъдеще обаче всичко ще си е тук, и ако можеше да се телепортираш като мен, щеше сам да се убедиш и дори да опиташ от питиетата.

- Няма нищо, не се тревожи. Пък и в момента не мога да пия, защото съм с мотор - успокоих го аз и попитах: - Преди участвал ли си в такова строителство? Все сам ли работиш?

- Имам зад гърба си множество реализирани обекти, чийто собственик и инвеститор е винаги Съпротивата. Когато не са спешни, действам по изграждането им сам, но когато пусковият срок е кратък, тя наема и хора-работници. Бил съм заедно с доста такива субекти, пред които неизменно се правя на човек, за да не бъда разконспириран. Умело имитирам техните навици, тоест пипкам се, раздавам го тарикат и бачкам на принципа "яваш-яваш", без да си давам зор. Щом се наложи, пия и замезвам с тях, макар че обикновено се представям за въздържател. Възприемам и техния речник: псувам, ругая, говоря за мацки и за това как бих изпраскал тази или онази, ако ми падне. При по-големите напъни пускам пот и секрети, кихам, оригвам се и пърдя, за да бъда още по-автентичен.

- Ха, ха, ха! - изсмях се аз. - Голям майтап! Я демонстрирай! - казах и Арни веднага кихна няколко пъти. После извади от джоба си кърпичка и обърса изскочилото от носа му зеленикаво желе, приличащо досущ на човешки сопол.

- Част от плазмата, натъпкана в синусите, пък и в другите кухини в главата и корпуса ми - уточни той.

- Невероятно, велико! И какво, никой не може да разбере, че си машина, така ли?

- Абсолютно никой, поне засега.

- Само в строителството ли се изявяваш? - попитах отново, заинтригуван от тези подробности в битието му, които не ми бяха известни.

- По принцип имам програми за всички професии, включително артистичните. Владея актьорското, режисьорското и операторското майсторство, мога също да пея и да свиря сносно на разните музикални инструменти. Да не говорим за точните науки като математика, физика, астрономия, химия, където съм най-добър, понеже съм суперкомпютър, умеещ не само да мисли, но и да бъде мобилен и да извършва сложни манипулации във времето и пространството. Програмиран съм даже да бъда политик и да заемам високи постове, макар че още е рано за тях поради факта, че Съпротивата, към която принадлежа, е в нелегалност и опозиция. Иначе съм списвал някои нейни ъндърграунд вестници, играещи ролята на трибуна за атаките ѝ срещу властимащите.

- Значи си и журналист?

- Да, макар че по-рядко влизам в това си амплоа, служейки си с различни псевдоними. Написал съм доста материали, в които ту раздувам, ту свивам, правейки от мухата слон, а от слона муха взависимост от количеството и важността на попадналата ми информация. Бих могъл да творя и романи, но не съм се пробвал, понеже написването им изисква много време. А това ще ме отклони от основната ми задача да изграждам материалната база на Съпротивата, без която по-късно няма да има и надстройка. Пък и трябва да съм в крак с новите технологии, редовно извършвайки нужните подобрения в механиката и в електрониката си. Иначе ще изостана и ще загубя умения и позиции, което в никакъв случай не бива да допускам.

- Да, техниката се развива с бесни темпове и това, което днес притежаваш като неин продукт, утре вече безвъзвратно ще е остаряло - коментирах унило.

- Така е, безспорно. Оттук и голямото ускорение, защото откритията и нововъведенията следват едно след друго и вие просто не смогвате да ги усвоите. Техниката еволюира много бързо, отнема ви привилегиите и ви кара да се чувствате безсилни и малоценни.

- Пичовете от киберсредите не мирясват, ставайки просто неудържими. Типичен пример е ексцентричният изобретател Илън Мъск, който наскоро изстреля колата си в космоса. Междувременно неговите колеги създадоха и първия хуманоид, дарявайки го с женско самосъзнание. Роботката София, така се казва, като древногръцката богиня на мъдростта. Чу ли за нея?

- Да, в интернет гъмжи от писания и видеоматериали за тази изкуствена дама - отвърна Арни.

- И какво ще кажеш, става ли?

- Като физика е гърчава, направо безпомощна, но поне може да ходи, да мисли и да говори. Иначе е своеобразна сензация и вдъхновява Дан Браун да я използва като един от персонажите в най-новия си роман. Сяда да го пише след няколко седмици и я представя като отвлечена от някаква тайна организация, решила да я превърне в свой агент за мокри поръчки. Появява се обаче главният му герой професор Лангдън, който започва да я издирва, разгадавайки символи и ребуси, подреждайки пъзели и обхождайки най-известните храмове, дворци и музеи. Романът излиза след три години с надеждата от страна на автора да стане бестселър, но късно, вече не е актуален...

- Защо?

- Защото тогава идват терминаторите, които са много по-съвършени, изтласквайки хуманоидите на заден план. Сред тях съм и аз, програмиран от Джон Конър така, че да мога да върша всичко и всеотдайно да служа на човечеството. По-късно Скайнет създава още по-мощни терминатори, плазмени, метаморфи, превръщайки ги в сериозна заплаха за Съпротивата. Става все по-трудно да им противостоя, затова се налага Конър постоянно да ме препрограмира, като ме отваря и започва да ми бърника в черепа. Това ровичкане не ми е много приятно, но търпя, понасяйки го стоически заради каузата, на която съм се отдал.

- Бъхтиш и вършиш толкова много неща сам, построил си и цяла сграда. В такива моменти не се ли чувстваш използван, експлоатиран? - заинтересувах се аз, сменяйки темата.

- Не, това състояние не ми е познато. Аз съм машина и нямам чувства, нито изпитвам умора или нужда от храна. Имам само цели и задачи, опитвайки се да ги постигам и изпълнявам в рамките на капацитетите и възможностите си. Сега се възползвам от твоето присъствие и спестявам малко енергия, после веднага се заемам с направата на перила към стълбището за горния етаж.

- И там ли всичко ще бъде натъпкано с оръжия?

- И там. Всяко свободно местенце ще бъде заето от тях. Ще ни трябват за тежките битки, които ни предстоят и от които трябва да излезем само и единствено като победители. Нужно ни е и захранване, затова в идните дни тук пристигат и слънчевите колектори, които ще монтирам в съседния участък отвън. После пускам кабелите и сградата вече ще се радва на електричество, нещо, което е много добре и за мен...

- В смисъл?

- Ами вече няма да се телепортирам толкова често в бъдещето, за да си сменям акумулатора, а ще го зареждам направо оттук - заяви Арни.

- Вярно - казах аз и погледнах часовника върху дисплея на телефона си, който показваше, че наближава 5 след обяд. Докато разговаряхме, бях изпушил още три цигари, чиито фасове мятах навън, като отварях прозореца на стаята, хем малко и да я проветря. Пепелта обаче бе останала върху пода, заплашвайки да го захаби, за което аз щях да бъде виновен.

- Времето напредна и трябва да се изнасям. Уви, направих ти доста боклук заради тъпата си страст към тютюна. Имаш ли с какво да почистиш?

- Имам, не се безпокой - каза Арни, стана и измъкна изпод бюрото до себе си компактна прахосмукачка с футуристичен дизайн и с покритие от емайл в тъмносин приглушен металик.

- А в какво ще я включиш? Нали в сградата още няма ток...

- В себе си - промълви той, вдига десния крачол на панталона си и оголи прасеца си, докосвайки леко с ръка задната му част. Оттам веднага с леко свистене изскочи стандартен вграден контакт, в който чевръсто напъха щепсела на прахосмукачката. Задейства я и набързо обра пепелта, после издърпа кабела и я върна на мястото й. От своя страна и контактът се прибра, изчезвайки обратно в крака му, с което зрелището приключи.

- Върховно! Ти си и генератор!

- Аз съм всичко. Разбирам и от медицина, понеже основните трудове по тази наука също са вкарани в харддиска на паметта ми. Така че, ако нещо пострадаш, или се разболееш, идвай при мен за преглед, консулт и лечение.

- Окей. Макар че е най-добре да не ми се налага.

- Мога да те виждам като през рентген или скенер, но само с твое позволение, иначе не - довърши ме той.

- Ще те имам предвид. Сега изчезвам, чао - заявих, грабнах мешката, станах от дивана и излязох от стаята, следван от Арни, който ме изпрати до външната врата. После я затвори и се прибра вътре, а аз закрачих през зоната обратно към мястото до портала, където ме чакаше моторът ми...

© Пламен Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2018, № 3 (220)