ПАЗИ, БОЖЕ, СЛЯПО ДА ПРОГЛЕДА

Петър Доков

---

Уважаеми колеги, приятели! Пред вас е мой текст, който отпадна от новия брой на "КИЛ". Бдителен редактор ви спаси от грях, той не позволява и частица неверие да падне върху един герой на всички времена. Аз обаче заслужавам информирана присъда; моля ви, произнесете я.

---

Текстът на Панко Анчев (2010) свестява неразумните и сащисва наивните, изправя историческите ни представи с краката нагоре! И други говорят с Бога, ама П.А. е обладал Божия промисъл и изстисква пред очите ни всички негови тайни; виждаме Вселената снижена в сянката на кремълските кули, от пъклото пък чуваме воплите на езическия Евросъюз!

За миг мирис на мухъл ме подкокороса да питам: да не би този текст да е измъкнат от архива на Азиатския департамент на царска Русия? Не посмях, спомените за братски канонерки в залива поставят всеки на мястото му.

Кой не знае П.А., кой не е чел за него - бивш главен редактор, бивш директор на телевизия, бивш закрилник на държавната тайна, бивш председател на комисия, джигит от модерните леви ескадрони...

Каптирам някои негови откровения. За тези, които са посмели да не прочетат този програмен документ. Четете предпазливо, Божият промисъл (на П.А.) е не по-малко ревностен от неговия стар другар, социалистическия реализъм.

В един свой трактат авторът постановява: "Предразсъдъкът е втвърдена представа за правилност, в която никой не се съмнява." Той е научил от уставите за служба на атеистични и религиозни вери, на командни и преходни щабове: втвърдяването не е случайно явление, то се насажда методично от жреци в Комисията по хигиена на мисленето - попове, фелдфебели, главни редактори...

Отправната точка на П.А. е: "Народите имат зададена мисия и когато я изпълнят, потъват в историята и изчезват в нея. Българският очевидно не е изпълнил мисията си, защото е жив." По-право е да се каже ни жив, ни умрял, защото е изпълнил бая чужди мисии, но в случая друго е важно - чрез Хегел авторът опростява причудливата игра на духовете и я прави достъпна за аудиторията на "КИЛ".

Става ясно - престоят ни под византийско иго не е фатален, гостите просто са ни интегрирали "с културата и цивилизацията, към която по принцип принадлежим...". Какво ти иго, то си е било манна небесна! Гърците ни култивират и през турското иго, но вместо благодарност Н. Бозвели сипе клевети: "Премилая, горка мати Болгария! (...) Те са същи гърци/ и грабят като вълци." И. Богоров пък мърмори: "Не са е изминало много време, откак ний, учените, бяхме гърци и се срамувахме да се наречем българи."

Л. Каравелов признава за българска литература само песните, събрани от братя Миладинови и други наши скиталци. Забравя требниците на гръцките попове и иска да чистим от езика си не само турските, а и гръцките, руските и черковнославянските думи. Учили на запад българи се инатят на лоялните опити на Найден Геров да поруси езика ни.

Спирам, някой може да помисли: оцелели сме въпреки охолното православно влияние, а не благодарение на него.

През ония времена - твърди П.А. - България се готви за ролята, която Божият промисъл й е отредил за "бъдещото величие на Русия": ние сме избрани за мост, по който вселенският център се мести от Константинопол към Москва. Рим напира към Византия, но на пътя му е България. Тя щеше да се отскубне по-рано от турско робство - съгласен е П.А., - ако бе откликнала на западното ухажване. За някои съплеменници на Гюро Михайлов обаче няма свобода извън православието и прегръдките на Русия.

А Русия не забелязва вярното ни служене; тя изобщо не ни забелязва. Книгата на Юрий Венелин "Древните и съвременни българи..." е освиркана от руските казионни историци. Какви българи, каква България, такива неща няма! И Дибич Забалкански не забелязва българи по нашите земи, тракийци и мизийци някакви видял там.

Името "българи" става нужно на Русия, когато там загряват: няма как да стигнем Босфора без помощта на околното население, нека го приобщим към нас. Започва обучение на български ученици - не в България, а в Русия, там се учат на преклонение пред Господаря Всеславянски. Руският вицеконсул в Пловдив реекспортира Кирил и Методий. И слепите виждат: братя сме, един език глаголим, по един тертип се молим; дядо Иван ще ни освободи, а за отплата конете му ще си пият водата на Босфора.

П.А. е неумолим: "ако през 1878 г. Русия се бе възползвала от даденото й от историята право да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. Източен въпрос щеше да бъде окончателно решен". Да, ама тогава Русия не иска този град! Без службата на П.А. тя не може да се издигне до висотата на Божия промисъл - нейната едничка грижа са поробените православни братя.

Днес "езическата" западна империя се крие зад маската на Евросъюза и откъсва от Русия православни народи - вижда П.А., но е спокоен, има защо: "Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на християнско-православната концепция за европейско устройство, а това значи и на Божия промисъл, поради което не може да се осъществи за дълго време".

"Правилно и целесъобразно, по Божи промисъл" - триумфира авторът, "Вторият Рим" е необходим на историята. България е мостът, по който ще минат витязите - този път от Москва към Цариград.

(Аман! Кой накъде тръгне все нас гази, а ние любезно на мостове се престорваме. Хайде един път и ние пътници да станем, а не мост за неотразими братя!)

В наши дни виждаме П.А. в близост до митрополит Кирил, откога ли блика тази негова любов към църквата? Гелме съм в този край, затуй подирих помощ от приятели. Красимир Машев, бивш редактор в издателство "Г. Бакалов", се отзова с едно старо произведение на Панко Анчев, тогава главен редактор в същата фирма; насладете се и вие:

"Другарю Директор,

В качеството си на длъжностно лице по опазване на държавната тайна прегледах снимките от алманах "Фар-83". Под № 40 е включена снимка от освещаването на подвижния аспарухов мост, състояло се през 1939 година... На нея са показани тогавашните градски първенци, начело с митрополита... Моля Вашата намеса за сваляне на снимка № 40. Вярвам, че докладната ми ще се изтълкува като необходим опит да се предотвратят нежелани грешки от идейно-политически характер..."

Тогава П.А. шкартира снимка на владика, днес търси закрила от негов наследник. Грехове ли изкупува или просто минава от ленински на църковни, пак панславистки позиции?

През 1886 г. трима сръчни политици (Бурмов, М. Балабанов и Д. Цанков) декларират: "Ще развиваме вътрешното устройство на България въз основата на православното християнство, като отстраняваме нелепостите на демокрацията." Руският окупационен фонд благославя тази вярност с 300 000 франка.

(В наши дни П.А. става почетен доктор на "Максим Горки" - институт, дал плеяда борци срещу гнилата демокрация и упадъчната религия. За келепир никой не бърза да говори.)

През 1886 г. на руска плата са и български офицери. В Бургас кап. Бендерев вдига бунт срещу омразния на дядо Иван наш княз, за награда след време става генерал в руската армия. Болшевиките тоже ценят неговите умения, той е пратен във Варна да вдигне на бунт белите офицери и да създаде червена съветска република. Странни неща са ставали край морето и преди.

К. Маркс, бивш гуру на П.А., вижда в Русия "крепост на реакцията и мрака". "Панславизмът" - пише той - "не е само за национална независимост. Това движение иска да изтрие от лицето на земята всичко, създадено от историята за хилядолетия... След това то няма да може да гарантира своето съществуване без покоряване на Европа." Днес П.А. вижда в тази опасност Божа благодат. Свят широк...

Грозно е българин да забрави стотиците хиляди руси, положили костите си за прогонване на поганците от земите ни; тъпо е някой да ни убеждава, че Господаря е имал една-едничка цел - да освободи България. Подобни предразсъдъци нараняват русофилските чувства сред голяма част от народа ни.

Няма спор, днес западният глобализъм отблъсква мнозина. Колцина обаче ще предпочетат православното крепостничество или равенството във фермата пред демокрацията, каквато и да е тя? В края пред очите ми пак се премрежва съмнение, този път спасително - не Бог, а паднал архангел е диктувал на Панко Анчев. Дай, Боже!

© Петър Доков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2010, № 9 (130)