ОДА ЗА КЛЕВЕТАТА

Петър Доков

web

И за Иван Вазов, и за Любен Каравелов, и за Захари Стоянов ще стане дума - няма как да пишем за отец Кръстю, без да отдадем дължимото на неговите именити хулители. Без тях никой нямаше да знае за скромния поклонник на Гьоте, Дарвин, Хегел и Хайне, за поета и публициста Кръстю Никифоров. Познайник на Левски и Раковски от Белград, той - с Библия, кама и револвер на кръст - изповяда клетвата на комитета в Ловеч, вътрешен център на готвеното въстание в Българско.

Ама менят се времената, менят се и хората; общият враг ги обединява, наследството ги скарва. В резултат попът биде предаден от съзаклятници; не в ръцете на чуждия поробител, а в родното пъкло за омерзени. Клеветите започват по време на борбите против турците и се развихрят в свободна България. Не, не грешите - става дума за владишкия наместник в Ловеч, познат на целия наш народ с натрапеното му прозвище поп Кръстю; това име става толкова омразно, колкото и името на Юда.

1.

Пътуваме от Троян за Ловеч. След мрака на железопътните тунели и тесните завои през Пресечения камък, пред нас неочаквано се отваря широк простор. Високо вдясно, огрян от лъчи на залязващо слънце или прожектори, се издига паметникът на Васил Левски. Долу в здрача, във Вароша, някога се е крила къщицата на отец Кръстю.

В миналото вицовете бяха толкова живи и истински, че със зор ги деляхме от сериозните приказки. Разправяха, че в проекта за паметник едната ръка на Левски сочела гневно към Ловеч, а неизречените му думи идвали сами на езика: Вие ме предадохте! Разтревожени, ловчалии взели мерки издигнатият паметник да не ги тормози със смразяващи жестове и хулни думи.

Ние пък, децата от този край, знаехме за поп Кръстю от даскалите и народния поет, той бе го изписал по-грозен и от Юда. Как да не им вярваме, нали затуй ходим на училище - да научим това, с което ще бъдем полезни на спонсорите на обществото.

2.

Видно е, отново тръгвам с черна на вид история, ама и този път намеренията ми са доброгледи. В текста няма да срещнете нови факти, само се опитвам да разширя достъпа до един светъл прочит на живота на отец Кръстю от Ловеч. Ще го сторя, макар да знам - хората на удобното и безметежно битуване няма да ми ръкопляскат. Даже ще питат ядно: тоя пък защо се рови из стари бунища, не го ли е срам да хвърля съмнения върху велики и достойни люде? Ще го сторя с чиста съвест, аз не обвинявам, само регистрирам стореното от тях.

Става дума за „Ръкописите на Поп Кръстю” на издателство "Чернат", на корицата четем и саморъчно написано от отчето верую: коги да е правото ще излезе на лице. Съставител е Светлана Колева, а редактор - Георги Мишев. Тук ще компресирам някои техни находки и размисли, ще добавя и резултати от други проучвания. Всички те показват: предреченото от отчето време е дошло и минало, но истината не бърза да излезе на широкия свят; плаши се, вън все още тътне одата на клеветата.

3.

Атаката срещу отец Кръстю повежда лично Любен Каравелов, през август 1873 г. той постановява във в. „Независимост”:

„Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя... Когато Васил излязъл из поп Кръстевата къща, то бил хванат от заптиетата.”

Каква категоричност! Ама нерде Ловеч, нерде Къкрина! Нали всички знаем, че в хана на това село е заловен Апостола! Да не бъдем твърде строги - от далечен Букурещ Каравелов може да сгреши с има-няма 20 километра, при това тази „неточност” не отменя неговите „позитивни” намерения. Без опровержения или обяснения, през следващата година той компенсира грешката си с нова вълна благородна жлъч:

„Много майки проклинат това смръдливо куче и молят Бога за отмъщение!... А ще търпи ли народът ни тие изроди още дълго време?”

След него Вазов ще възвиси и обогати арсенала на клеветата, в своята ода за Левски той ще добави мръсен червяк, низък роб и още смразяващи епитети; канонадата е зашеметяваща, тя не допуска трезви гласове. Народният поет е „деликатен”, той не споменава името на тоз издайник грозен, то би осквернило песента му, неговата песен. Иначе няма милост дори към майката на отец Кръстю: тя е луда - вероятно защото луда се римува с Юда. Унисонът между Каравелов и Вазов е впечатляващ, в одата отново срещаме и призив за линчуване:

„И този човек йоще живей между нас!”

На висока трибуна са се изстъпили тези величави мъже. Силни са, нямат нужда от доказателства за подхвърлените на тълпата обвинения, но всичко остава черно на бяло. Нямаме право да прощаваме, но вестникаря ще разберем, такава му е работата, да омаскари този или да разкраси друг. Има си той и основателни причини, за тях ще стане дума след малко. И от патриарха на българската литература не смеем да дирим сметка, смущават ни скверните му слова, но неговите песни още се четат. Някои неща обаче се виждат и без да се взираме.

4.

Години след това Захари Стоянов подхваща наново шеметните клевети. И той няма доказателства за някаква вина на отец Кръстю, но има готови мотиви за „предателството”; когато няма факти, въображението се развихря, нека се възхитим на неговата дарба да скалъпва истории:

„Първата осезателна причина е била, че да отхвърли той въжето от врата си, което щяло да му се падне като председател на комитета, то естествено беше, че той трябваше да го метне другиму; а това последното лице не можеше да бъде друго освен нашия герой. ... Втората причина, която е подействувала на отец Кръстя да стъпи на Христовото тяло, е бил златният телец. Както казах, у него е имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предателството на Левски.”

Невъзпитано е да се съмняваме в историите на изследовател от ранга на Захари Стоянов, но този текст звучи непонятно: авторът - жив участник в събитията - не знае, че председател на комитета в Ловеч е бил Марин поп Луканов, а не отец Кръстю! Може да е нехайност в диренията му, ама грешката може да е и нарочна. Ще си дойдем пак на думата, сега само питаме - дали и другите му писания са толкова точни?

5.

Скоро ще станат 140 години, откак клеветата хвърля семената си сред благодатната наша толерантност и сляпа вяра в издигнати люде. Свикнали сме с нея и не се тревожим, не усещаме, че тя трови всички нас. За някои май е удобно да сме родина на предатели, като че ли без тях не можем да имаме герои. Вярваме на голи хули и избягваме свидетелствата, даже се страхуваме от тях. Ако ги признаем, значи сме се оставили да ни излъжат и след това сме влели гласовете си в хора на клеветата. Човешко, разбираемо, но неприятно.

Вярно е - звучи драматично и провокиращо да чуем, че демонът на империята е предаден от свои, от наши. Съвсем друго е да научим, че потурите на националния ни герой се закачили на селски плет и той бил заловен от няколко келяви заптиета на гнилата турска империя. Как да пишеш ода за такъв човек, това не е достойно за велик като Вазова поет!

Знам, съзнавам: иронията тук може да прозвучи неуместно и затова бързам да декларирам: тя не е насочена към героя Левски, при неговото залавяне няма нищо деградиращо, такива са били обстоятелствата. Няма как Дякона да тръгне алафранга из българските села, той се стреми да се слее с местното население; не е виновен, че то носи потури. Недоволството ми е насочено към козметичните митолози на миналото и клеветниците на отец Кръстю, те обикновено работят съвместно, макар и не съвестно - изпускат едно, измислят си друго.

6.

Кампанията набира сили десетина години след обесването на Левски. Някои „другари” на отец Кръстю от комитета вече са властници, депутати и полицейски началници, те строят новата си България с грабежи на турски имоти. Кръстю Никифоров не се включва в тази патриотарска дейност, напротив, той разобличава „новите чорбаджии” в дописки и от амвона. Една негова статия е потресаващо валидна и след последното наше освобождение - „Слободията е по-лоша от неволията”. Негово стихотворение от първите ни свободни години пък се казва „Времето е шарлатанско!”

В друга дописка отец Кръстю припомня с неблагосклонен тон извършеното от Левски убийство на калфата, критикува работата на комитета в града и определени действия на Левски. Някои от тях, отбелязва отчето, са били твърде рисковани и са предизвикали нежелани резултати.

Видно е, всички тези действия на отец Кръстьо не прилягат на лице, което се стреми да скрие срамно свое деяние. Напротив, един примитивен човек ще си каже: този човек наистина е имал причини да предаде Левски. Ако не е на власт и не може да заличи следите, предателят би потънал вдън горите тилилейски или ще бъде осъден по бързата процедура. Никой обаче не приема предложението на отец Кръстю всичко да бъде изяснено в съда - има опасност там да се докаже неговата невинност, а това би подронило почвата под краката на влиятелни клеветници.

7.

Как да не се ядосват героите на новото време, нима напусто са се борили, да не са луди да позволят на някакъв си там поп да наднича в канчето им! Щурмът започва, всички средства са позволени, както пише Георги Мишев: „тръгва мълвата; тя се превръща в клевета, а клеветата - в легенда и мит, митологията - в историческа „истина”, предавана от поколение на поколение”.

Децата поемат парливата щафета на бащите; Христо, синът на отец Кръстьо, е малтретиран и изолиран в училище, обвинението „предател” се лепва и върху него. И тук идва основният въпрос: Виновни ли са били децата, защото са повярвали на национални герои и просветени люде? Нали тъкмо така ги учат в училище със средствата на поезията и историята - да мразят предателите!

През 1884 г. в Ловеч са изгорени много материали на бившите турски служби. Аман от тез пусти архиви, горят винаги, когато са потребни някому или неудобни другиму. На мястото на документите идват фалшификатите. Опитите на поп Кръстю да опровергае клеветите са неуспешни. Неговите статии до вестника на Петко Славейков „Марица” се изземват от пощата по заповед на областния управител Марин поп Луканов, бившия председател на комитета. Какво от това, че се е клел пред отец Кръстю!

Всички вкупом забравят, че поп Кръстю също е арестуван по донос след събитията в Арабаконак. Областният управител упражнява натиск за прикриване на истината, всеки кандидат за поборническа пенсия е длъжен да заплюе „попа-предател”. Иначе няма как да получи свидетелство за активен участник в комитетските работи.

8.

Турците докарват арестуваното в Къкрина лице в Ловеч и правят очни ставки с граждани и членове на комитета, между тях е и поп Кръстю. По-късно врагове го обвиняват, че е предал Левски тъкмо по време на срещите за разпознаване. А истината е друга. Али Чауш, участник в залавянето на Левски, свидетелства: Каймаканинът не разбра кого сме хванали. Ако неговата самоличност бе установена, той щеше да бъде откаран направо в София, наградата за главата му не е била малка. За гордост на Ловеч никой „не познава” Дякона и той е откаран в Търново, там той сам разкрива кой е.

Приживе Левски отхвърля някои местни обвинения срещу отец Кръстю, не се потвърждават и „податките”, че двамата са се срещали непосредствено преди ареста на Дякона. Мария Сиркова, в дома на която е отседнал Левски при последното си идване в Ловеч, свидетелства: поп Кръстьо не знаеше, че Левски е в града.

Петър, брат на Левски, участник в четата на Ботев и опълченец, през 1884 г. отива в Ловеч да убие отец Кръстю. Членове на комитета го разубеждават и той се отказва от намерението си. На тръгване споделя: Нема кабаат попът. Отец Матей Миткалото не може да остане безучастен към мълвата, отива в Ловеч и „разпитва” из града. Тръгва си уверен, че отец Кръстю не е погазил клетвата си.

В едно писмо Левски пише, че председателят на ловчанския комитет нарушил устава и употребил за „ден-два” комитетски пари. Може би тъкмо затова Захари Стоянов „назначава” поп Кръстьо за председател на комитета? Нещата стават по-ясни едва през 1974 г., при изкопни работи в двора на бившата къща на Луканови откриват над 1360 златни монети. Нека добавим - за да храни децата си, след смъртта на отец Кръстю баба попадия пере и боядисва в чорбаджийски къщи.

9.

Няма никакви факти зад обвиненията, че поп Кръстьо е предател, те си остават гола и злостна клевета. Има множество свидетелства, че той не може да бъде предател. Ама как след повече от сто години да доказваш на хорицата, че революционери и писатели като Любен Каравелов и Захари Стоянов нарочно са лъгали хората! Към тях се е присъединил не кой да е, а сам народният поет Иван Вазов! Той пък е обладан от патетична небрежност, по-деликатно от това не можем да се изразим.

Не е излишно да помним, че само Левски и отец Кръстьо се обявяват против приемането на Димитър Общи за апостол; Любен Каравелов го „инсталира” зад гърба на Левски, тук не е трудно да се проследи сръбската връзка. Ако говорим за предателство в по-общия смисъл на думата, то идва тъкмо от Димитър Общи, със своите действия и показания той разстройва цялата организация. Неговият покровител в Букурещ обаче не поема отговорност за намесата си, той търси „предател” далеч от обкръжението си.

Няма данни, че Васил Левски е предаден от когото и да е - от Ловеч или от друг град. Присъединявам се към проучванията на Николай Хайтов и прозренията на баба Ванга: той е заловен при проверка в Къкринското ханче. С едно уточнение - проверката е предизвикана от съмнителното поведение на двама души, които не вървят по отъпкания царски път, а се промъкват през нивята. Това са Левски и другарят му, тяхната прекалена предпазливост се оказва фатална. За проверката са изпратени пет заптиета - твърде малко за залавяне на „страшилището”, от което трепери цялата империя.

Ловчалии, а и всички българи - поне в този случай - нямат причини да се срамуват от някакво предателство, но има нещо друго: Левски е местен три пъти след арестуването му - от Къкрина до Ловеч, от Ловеч до Търново и от Търново до София. Къде е създадената от Апостола революционна мрежа, която трябваше да „катурне” султанската власт над цяла една държава? Тя се оказва безволева или безсилна да освободи един-единствен човек - своя вожд.

10.

Отде иде тази омраза? Инстинктите на местните първенци са видни, те ерозират разкритията на отец Кръстю, откъде накъде хората ще вярват на някакъв предател!

Любен Каравелов не може да обясни един крайно неудобен факт: пазеният при него в Букурещ архив попада в турския съд в София и служи като основно доказателство за обесването на Левски. Там е и личното писмо на Левски до Каравелов, с което той обяснява как и защо е убил калфата в Ловеч. Не е ли по-добре да намери друг „предател”, преди да обвинят него, Каравелов?

На всичко отгоре Левски не е изпълнил нареждането на Каравелов за незабавно въстание - организацията още не е готова, разкритията на Димитър Общи водят до арести, комитетската мрежа е разстроена. Това може да е вярно, но на Каравелов му е поръчано въстание. Кой пък казва, че то трябва да е успешно? Ами ако българите се освободят сами, то за Русия няма да остане приличен повод да потегли към Босфора! Работата е съвсем друга, когато то бъде смазано с азиатска жестокост - руските войници ще бъдат мотивирани да спасяват православните си братя славяни, а Европа ще си мълчи.

Захари Стоянов не обича православието и неговите свещенослужители, за един масон няма никакъв проблем да наплюе някакъв си там поп! Иван Вазов пък се нуждае от потресающ фон, на който образът на неговия Левски да бъде още по-величав. И полага в темелите на одата си честта и достойнството на един борец за църковна и национална независимост. Да бе поразпитал поне Колчо Слепеца от Бяла Черква, можеше и да не влезе в този грях! Видно е, талантът може да стори големи поразии, когато не е озаптен от чувство за отговорност. В света на фантасмагориите е позволено почти всичко, но не и когато става дума за жив, конкретен човек.

Всички те свършиха тяхната си работа, а нас оставиха да живеем с лъжата; преклонението пред Апостола стана немислимо без омразата към човек, набеден в черно предателство. Днес изчистването на паметта на отец Кръстьо е невъзможна, без да се хвърли съмнение върху Любен Каравелов, Захари Стоянов и Иван Вазов. Малко трудна задача, но едно можем да кажем без риск за грешка: тези хора не се невинни.

Няма как да сме доволни от историците от последните няколко поколения, те биха могли да бъдат по-великодушни, да позволят на тези именити хора - макар и със задна дата - да допускат грешки, волни или неволни.

11.

Съпротивата срещу клеветата започва отдавна, но не може да пробие нагнетената от предубеждения масова и официозна нагласа. Срам не срам, тук ще направя сравнение с един класически подход на клеветниците. Те знаят: трудно е да докажеш, че сестра ти не е проститутка, ако си единствено дете в семейството.

Един атеистичен режим използва клеветата срещу отец Кръстьо в издевателствата си срещу църквата; щом попът е „мръсен”, то такава е и религията. Тъй е, но не там е цялата вина; нали сме управлявани и от богоугодни десни режими, и от демократични уж правителства. Защо повече от 130 години никое от тях не дръзна да потърси истината, нали не само за поп Кръстю, а и за Васил Левски става дума! Може би тъкмо поради това?

Имаме си Академия на науките, исторически музеи и институти, имаме си даже и министерство на просветата. Кой от нас не е бил подложен на неговото влияние, колцина не са декламирали одата за Левски - на годишнини или по задължение, пред черната дъска? Тъй ни учеха нашите учители, те пък тъй са научени от техните... Без съмнение - волю или неволю - училището е участвало в клеветата, не е ли време да я отхвърли и опровергае ясно и отчетливо?

Няма спор: трудно е за един учител да признае, че е бил обладан от клеветата и в продължение на години или десетилетия е бил активен неин разпространител. Разбираемо е, когато той - като защитна реакция - се опитва да се скрие от истината. Греховно е обаче, когато той съзнателно се опълчва срещу нея.

12.

В наше време е създадено Културно общество „Поп Кръстю”, в него участват признати писатели, поети, артисти, научни работници. Те издават и в. „Поп Кръстю” по повод на кръгли годишнини. През 2003 г. ловчанският митрополит Гавриил - по предложение на същото дружество - даде съгласието си на входа на църквата Успение Богородично, да се постави паметна плоча с надпис:

В ТОЗИ ХРАМ СЛУЖИ ПОП КРЪСТЮ ТОТЕВ НИКИФОРОВ, ... БОРЕЦ ЗА ЦЪРКОВНИ, НАЦИОНАЛНИ И СОЦИАЛНИ СВОБОДИ, СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ БЕ ПОМРАЧЕНА 120 ГОДИНИ.

Хвала на всички тези добри хора, но техните усилия не предизвикаха значим национален резонанс; идеята не бе подета от съпричастни научни, културни и образователни институции. В днешни дни място за оптимизъм май няма, най-добре е да си припомним веруюто на отец Кръстю: коги да е правото ще излезе на лице. И да чакаме търпеливо, това поне го можем.

© Петър Доков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2011, № 9 (142)

Други публикации:
КИЛ (Варна), бр. 8, 2011.