ЧЕТИРИ ФРАГМЕНТА ВЪРХУ РОМАНИТЕ НА АТАНАС ЛИПЧЕВ

Младен Влашки

web

Тихият бял Дунав и черното море на българската памет

Романът на Атанас Липчев "Тихият бял Дунав" (2005) е хубав пример за художествено "проговаряне" по темата за близкото минало на България. Неговият сюжет се строи върху събития от най-новата ни история - по-конкретно за времето от 1956 до към 1963 г. и от един епилог в 1992 г. Трите основни пространства, в които се разгръща сюжетът, са лагерите в Белене и Ловеч, битовият свят на градовете Омуртаг и Варна и столицата София с нейните "коридори на властта" и подземия на ДС. Процесът на човешкото унищожаване е показан чрез съдбите на бившия народен представител и журналист Георги Дюлгеров-Патриарха и неговото семейство; чрез историята на д-р Кулов и на сестра му Велика - фанатичен партиен член. В съдбовния ход на техния живот се намесват служителите на ДС, лагерните убийци Славе македонеца, циганинът Шако, Маня от "Слънчев бряг", та дори и другарят господар Тодор Живков. Освен чрез тази галерия от зловещи деятели на антихуманността пълнотата на обществената картина се постига чрез образите на добрия бай Ахмед и неговото семейство в Омуртаг, на почитателя на покера и сладкишите, варненския адвокат Луков, на словенски гранични каналджии и на много, много други участници в епичния сюжет. Обхватната картина на живота в България от висшите етажи на партийната власт до загубилите човешки облик убийци е предадена плътно и убедително - вярна както на историческия детайл, така и на епохалната атмосфера и на настроенията на хората. През разказа за "вечния лагерист" Патриарха са описани нечовешките събития в затворите, лагерите и ТВО-тата на социализма. Без да изоставя художествената мяра, Атанас Липчев преработва реални спомени на жертвите на българския комунизъм в един колкото конкретно достоверен, толкова и обобщен образ на жестокостта - фигурата на майор Дочев от лагера в Белене е ярък пример за умението на автора да преминава отвъд видимото и да създава убедителни психологически мотивировки за действията на злото в човешки образ. В този свят на социалистическото насилие попада и д-р Андрей Кулов, "осъден" за държавна измяна заради думите "Дълбоко съм впечатлен от маджарите - излезе, че са достоен народ", казани по повод на унгарските събития от 1956 г. Чрез неговия образ на порядъчен средностатистически интелигентен българин е продължена темата за насилието извън лагерното пространство. Веднъж белязан, социалистическият български човек неминуемо се превръща в гонено животно и ако иска да запази човешкото си достойнство, бива принуден да напусне родината си. Всеобхватността на зловещия обществен механизъм е художествено защитена и от историята на сестрата на д-р Кулов, фанатичната партийка, която от служител в ЦК "деградира" до никому ненужен субект и завършва живота си с полет от балкона на един бивш член на ЦК.

Повествованието ангажира читателя ту с обективното излагане на историческия контекст, ту с ироничните забележки на разказвача, ангажира го и чрез промяната на перспективата на разказа и нейното приближаване до тази на отделните герои. За емоционалното възприятие на романа не е без значение и авторското решение до двамата централни герои - Патриарха и д-р Кулов - да застанат две верни на съпрузите си жени. Така срещу света на насилието и смъртта се изправя изконният стремеж за човешка близост. Майсторското градене на цялостния епически сюжет чрез редуването както на епизоди от различните истории на основните герои, така и на епизоди с различни емоционални акценти прави разказа на Липчев увлекателен, въпреки нечовечността на изобразявания свят.

Въпреки богатата на похвати сюжетостроителна конструкция, която подсигурява широтата на изображението, в целия романов свят доминират два епохални сюжета - за зверското физическо унищожаване в лагерите и за перфидното насаждане на страх и унищожаване на човешкото достойнство чрез системата на Държавна сигурност. Първият, който се опира на документални свидетелства за "прочистване на нацията от деградирали елементи", е потресаващ. Вторият, като по-близък до ежедневните ни практики, изглежда още по-опасен, защото в него човешкото безсилие е смесено с илюзията, че си свободен и имаш права. Тежкото осъзнаване на загубата на тези вечни човешки ценности е основният психологически пласт в романа на Ат. Липчев, а основното внушение на разказа му - да разкрие насилието на една диктатура, за която ценности като човешкия живот, частната собственост, семейството на ближния, родовите традиции не съществуват; да разкрие нечовешкия образ на онези, които й служат; да разкрие как бива унищожаван духът, който прави човешкото същество най-висшето божие творение. Посланията на Атанас Липчев стигат до читателите чрез един психологически убедителен разказ в традициите на класическия реалистичен роман - съдбите на героите са показателни за цели поколения българи и най-вече за онези, преживели унижаването и унищожаването на нацията ни в годините след 1944. Преживяване, което се е превърнало в нейна колективна травма. Травма, която определя живота ни и днес. И е една от причините рядко да се появяват романи като този - исторически правдиви и художествено убедителни. А когато се появят - да остават "скрити" за широката читателска публика.

Крадлива кръв

Появата на романа "Крадци" (2008) на Липчев на българския книжен пазар заедно с книгата на Юрген Рот "Българските демони" е закономерна случайност. Двама автори, с два коренно различни подхода, единият романист, другият - разследващ журналист, от два различни края на Европа виждат в днешна България едно и също доминантно явление и се осмеляват да го изрекат всеки със своята словесност. Всъщност всеки от тях говори за това, защо преходът от социалистически феодализъм към капиталистическия модерен свят у нас не води българите към дългоочакваната свобода, а все повече към кошмарите на реставрацията - усещане за тотална липса на морал, за обреченост на обикновения човек, за гигантска манииулация чрез кражба. Кражба не толкова на национално богатство и капитал, колкото на човешките ценности и възможности на цял един народ. Защото е повече от ясно, че когато и без това не особено големият енергиен ресурс на нацията се управлява по стария начин на привилегироване на една малка група от хора и лишаване на мнозинството от възможността да бъде образовано, физически и психически здраво, за да върши делата си порядъчно, дълбоко и отдадено, не може и дума да става за свобода и демокрация.

Атанас Липчев прави своя анализ на българското време от втората половина на двайсети век (романовото време обхваща периода откъм петдесетте години до 1997 година) по формулата на класическия социален реализъм, позната от творчеството на Балзак и по-сетне на Зола. Неговите типични характери във взаимовръзките си с типичните за епохата обстоятелства осъществяват по художествен път анализ на българския "преход", подготвен и осъществен от БКП. Романът разказва за съдбата на четирима "братя". Всички те, независимо дали кръвни, природени или приобщени, тръгват от една бедна варненска махала и от едно общо детство. Тримата братя от семейството на татко Скруч и мама Дафи са преплели съдбите си с тази на Армен, сина на бедния и порядъчен бай Карник в публичния свят, но Армен носи друга кръв. Затова и неговите гени са неприспособими към кражбата, убийствата и всички подобни инструменти, които единствени могат да дадат сила на човек в едно общество, изградено по нечовешки правила. Затова и на финала той намира смъртта си от куршума на братята крадци, понеже ги познава до болка и ги е описал в един роман със заглавие "Крадци". Братята носят имената на евангелистите Лука, Марко и Матей, но единственото, истинското евангелие пише Армен. Тримата наследници на стария пияница и дребен мошеник татко Тодор са деятелите на новата антихристиянска история; за неприспособимия към реалния социализъм, по-философски устроен и вярващ във вечните човешки ценности Армен е "предопределено" да наблюдава и ако изрече истината - да загине. Тази сюжетна формула Атанас Липчев развива изключително умело като придава на всеки от героите специфични психологически мотивации и описва как психиката и гените реагират на еднакви социални обстоятелства. Обидата и омразата към рода превръщат Лука в безскрупулен мъж, който дори успява да се намеси в "плановете" на комунистическата олигархия за новата система от привилегии. Успява, защото като служител на ДС е придобил информация, с която изнудва онези, на които вярно е служил. Природеният му брат Марко не е от същата кръв, но е по-свързан със семейството, неговата чувствителност и емоционално общо детство с Армен му придават по-човешки образ, но, изпадне ли в ситуация на заплаха, и той действа по единствено възможния за това общество начин - с насилие. Най-симпатичен е малкият Матей, защото знае да обича, води се от свои принципи за света, но обстоятелствата в една безправова и подкупна държава го изправят пред възможността - да загине, или да стане един от братята. Това трио демаскира чрез защитата на своите интереси света на хората на Андрей Луканов, Огнян Дойнов, на висшия Тодор-Живков генералитет в ДС и всява един тих ужас у читателя, който вижда в деянията им колко малоценен е за тези "хора от друг свят" човешкият живот (описанието на случая със застреляния по време на лов викач е жесток в своя сарказъм текст). За моя прочит сърцето на романа е описанието на смъртта на татко Скруч. Дребният мошеник си отива от тази земя някак човешки, превърнал безумните си лъжи-оправдания в нещо като шмекерски артистизъм. Срещу този по християнски грешен, но иначе човешки образ, се изправя нечовешката твърдост на сина Лука, който не познава прошката и цинично обяснява своята омраза към бащата. Семейната кръв е превряла в някакъв дяволски казан - социалните обстоятелства на социалистическия феодализъм са превърнали податливия по ген греховен син в абсурден довереник на олигархията, превърнали са го от куче пазач в звяр. Само привидни са вече човешките качества в един свят, в който обидата, страхът, агресията, безконтролната власт са заменили любовта, християнското семейство, благородството и човешкия морал. Един свят, в който цивилизоваността се руши, понеже демони са откраднали човешкото от хората.

Пътят към зимата

Под това заглавие излезе последният текст на Атанас Липчев, преди той да се пресели на някой от островите на блажените. Макар на титулната страница жанрово текстът да е обозначен като роман, той няма нищо общо с вида роман, който развиваше Атанас Липчев в българската литература - по модела на Балзак и Зола, аналитичен, граждански ангажиран и дълбоко хуманистичен в патоса си - роман за болезнените теми на българското настояще без модни заигравания, без компромиси, без отстъпления от ценностните ориентири на човеколюбивата европейска култура ("Тежки пари", "Тихият бял Дунав", "Крадци").

"Пътят към зимата" (2009) е по-скоро изповедна проза на един зрял автор, който, като си спомня, премисля и провокира отново енергиите на човешкото живеене - бунтарството на младостта, голямата любов, несподеляната, но изконна обич към родителите, човешкото чувство за чест, срещите със смъртта. Атанас Липчев не крие, че това е неговият "Амаркорд" - отчасти сантиментален, отчасти безгрижен, отчасти горчив, но никога лишен от жизненост и човешка потребност да си част от света на хората. Дори меко ироничният завършек открива една перспектива пред иначе изглеждащия лишен от смисъл в собствените премисляния, припомняния и заключения живот. Кръговратът е неизбежен - щастлив или не, успял или не, живял в страх или не, човекът винаги умира. И единствено приемането на тази мисъл е задачата на зрелостта му - животът не може да се върне чрез спомените, мъртвите - чрез плач.

В началото разказът започва откровено автобиографично и провокира прочита на текста да запази до края усета за една лично преживяна от автора история дори и когато повествованието се подчинява на измислени (за онези, които познават биографията на Липчев) ситуации и образи. За емоционалното единство на прочита спомага и постоянното внушаване, че, отнемайки голямата любов на младия човек, единствен Бог знае защо прави това, но тази загуба бележи живота на човешкото същество до последния му ден - той мисли в образите и спомените от голямата си любов. Поддържайки този основен тон, разказвачът отваря отделни епизоди от миналото и сякаш ги озвучава с характерната мелодия и ритъм за съответната възраст - детинското влюбване в братовчедката Тина и нахаканите жестове пред нейния обожател са наистина наивни, смешно-мили и носят в себе си усещането за това, че животът тепърва започва; любовните сцени с Мария носят атмосферата на хармония и сигурност, каквато само наистина влюбеният млад енергичен мъж може да усети във визиите си за бъдещето с любимата жена; естественият път на най-близкия приятел Люси към самоубийството поради умората от вечната борба срещу социалните тежести (бедност, липса на човешки отношения в семейството) преминава под знака на равнодушието, на меланхолията и отказа от младост; бунтарското поведение в ресторантското напиване и побой над гадния комсомолец, който е тормозил децата години наред с идеологическите си тъпотии, отзвучава в песен, която трябва да събуди целия град и т.н. Майсторството на Атанас Липчев като белетрист в тази изповедна проза се проявява тъкмо в импровизационното вариране на мотивите и настроенията върху основния тон и постигнатото чрез думите тотално обсебване на читателските емоции от този джаз на неизбежната предстояща смърт, през който става единствено видим смисълът на живота ни като обикновени хора, не като герои на своето време, или като хора, пишещи историята. Един истински "амаркорд" на майстор.

От другия бряг на реката Лета

Последният роман на Атанас Липчев е много различен от емблематичните за автора епически повествования като "Тежки пари", "Тихият бял Дунав" и "Крадци", "mailer daemon или другият бряг на реката" (2010, издаден посмъртно) е алегоричен текст за творчеството и смъртта. И в същото време е горчив образ на днешния български живот, почти напълно лишен от класическите ценностни ориентири на хуманната европейска култура. Лишен до садистични изкривявания в образа на имитатора, фалшификатора и убиеца, братовчеда Сачмо. Всъщност отраженията на доброто и злото в повествованието са двамата братовчеди - Павел Тухлата, с прякор, навярно измислен от самия него, Сачмо, и художникът, с чийто глас и от позицията на чието съзнание се води разказът. Съвсем условно разказът може да се раздели на три части - експозиционно запознаване с двамата братовчеди, техните майки, сестри и голямата любов на художника, Соня, телесно подвизаваща се с френски арт шарлатанин, но запазена в образ на най-доброто и все още недовършено платно на художника; същинско действие - празникът за седемдесетгодишнината на майката на художника, който протича в една особена, колоритна в представителността си на участниците компания, и последващите нощни часове, в които демонът на Сачмо се развихря и след като убива самотната майка Мери, ритва и табуретката под краката на току-що отказалия се от самоубийството художник; в третата част духът на артиста заедно с пратеник на отвъдното наблюдават последствията от земната смърт и най-вече съдбата на картината с голата Соня, за да се стигне до директно обръщение на повествуващото съзнание към християнския бог в търсенето на просветление. В най-обща междутекстова перспектива романът кореспондира с библейски текстове - чрез мотото в самото начало и чрез тълкуванията на един от гостите - поп Иван; кореспондира с атмосферата на руската класическа литература - Гогол, Достоевски, Чехов (пряко подсказани връзки в самото повествование) - и с "Портрета на Дориан Грей" на Уайлд. Тази литературна постройка е споена от огледалната основна линия - художникът търси идеал, вяра, свобода, без да изпада в заблуда за околния свят, а нечистоплътният му братовчед (т.е. фигура, свързана със същата кръв) търси женското тяло, за да онанира, уж рисува, за да продава, убива в заслепение беззащитна майка, и най-вече обича "да сере навънка, сред природата". Разбира се, оголването на тази конструкция тук с оглед на анализа може да подлъже читателя, че романът е по-някакъв начин позната вариация на вечната тема за сблъсъка между идеала, въплътен в художествения поглед към света, и земно похотливия консуматорски подход. Майсторството на Липчев е тъкмо в това, че обработва подобна, като че ли широко позната тематична линия, от една страна, с напълно неприкрити отпратки към познати образци, а от друга, с повествование, което има своя конкретна атмосфера, свое лутане във вечните въпроси за реалното и паметта, за смисъла на човешкото живеене и творчеството, за вярата в отвъдното и божественото, свой начин на достигане да метафорични обобщения. С подобно умело конструктивно дозиране на познато и ново той постига съпричастност за по-широк кръг читатели, за да ги въвлече в света на едно стигащо да алегория за загубата на човешкия облик повествователно пространство. В разказа на художника, изправен пред близката смърт, обкръжен от агресивен и отдаден на индивидуалните човешки отклонения свят, единствено майката остава опора на истинността. В погребалната сцена човекът е изоставен в последния си път и от църквата, и от държавата (поп Иван отказва да го опее, а полицаите приключват следствието с категоричното: "Тези интелигенти са доста лабилни откъм психика..."). И тогава сили намира само майката, за да се обърне с молитва към Бог и подели сина си с него: "прости на починалия Твой раб и мое чедо всичките му прегрешения, които е сторил волно или неволно. Амин."

За бъдещето изследване на творчеството на Атанас Липчев този роман ще е от особено значение, защото заедно с другите два написана в годината преди края на земния му път - "Фустанела" и "Пътят към зимата", очертава един концептуален обрат в творчеството му - от епично аналитичното повествование, което се занимава с обществените проблеми на българския преход (впрочем никой друг български автор не направи това така концептуално и майсторски като Атанас Липчев), към екзистенциалната проза с алегоричен тон, която може да се сравни с творбите на Камю. "Фустанела" е метафоричен разказ за битката за живот, "Пътят към зимата" е поетическа равносметка за остаряването и ролята на любовта в човешкия живот, a "mailer daemon или другият бряг на реката" е разказ за търсената среща на твореца със смъртта като преход към вечността.

© Младен Влашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2015, № 7 (188)

Други публикации:
Дунав се влива в Черно море. Сборник в памет на писателя Атанас Липчев. Съст. Сава Василев, Ангел Дюлгеров. Велико Търново: Фабер, 2012, с. 64-73.