ЗА ЙОЗЕФ ФОН АЙХЕНДОРФ И НЕГОВАТА НОВЕЛА "ИЗ ЖИВОТА НА ЕДИН БЕЗДЕЛНИК"

Младен Влашки

web

"Най-късният" немски романтик Йозеф Карл Бенедикт фрайхер фон Айхендорф се ражда една година преди Великата френска буржоазна революция да сложи началото на бурния поврат в представите и живота на Европа. На 10 март 1788 г. в имението Лубовиц, Шлезия, като син на пруски офицер и потомствен аристократ, започва земният път на един от най-популярните по немските земи романтически поети. Детските му години протичат в истински идиличен свят, който на фона на случващото се в историята на европейския човек изглежда като нереален, като чист свят на поезия - излети сред природата, ловни приключения, градински празненства, весели компании в семейния палат. Биографите са единодушни, че този период предопределя запазените през целия житейски път на Айхендорф негови качества - по детски чиста душевност, обвързаност на възгледа за света с природната естественост, благородство и възприемане на младостта като символ на единствената енергия, която движи света напред.

Формирани вероятно като неосъзнати, тези представи кристализират в студентските години и стават, тъй да се каже, програмни за творчеството на бъдещия поет. След гимназията в Бреслау (днес Вроцлав), където освен немски и полски, Йозеф е изучавал английски и френски език, заедно със своя две години по-голям брат Вилхелм той заминава в най-посещавания немски университет - Хале, за да изучи правото. Така през 1805 г. започват истинските години на учение. Хале е не само под силното влияние на просветените умове на XVIII век. Сред преподавателите там се открояват и "новите" - романтиците Шлайермахер и Щефенс.

В дневника си от това време Айхендорф отбелязва, че чете Новалис, Тик, Гьоте. В съседното градче Лаухщет през лятото гостува придворният театър от Ваймар, ръководен от Гьоте. А руините над Хале, Гибихенщайн, допълват света на романтическите идеи с истинско настроение, родено от преплитането на природната красота с тайнството на средновековния рицарски живот. Навлизането в романтиката на света двамата братя осъществяват и чрез дълги екскурзии през ваканцията. През лятото на 1805 г. познания за своята родина те трупат по пътя из планината Харц и стигат чак до морската шир при Хамбург. Изобщо пътуването ще се превърне в друга основна характеристика за живота на Айхендорф - в годините на неговата зрялост битието му ще е едно постоянно движение между Гданск, Дрезден, Виена и Берлин.

Младостта и пътуването отвеждат двамата братя в Хайделберг, след като Наполеон затваря университета в Хале. На 17 май 1807 г. те са в наистина романтичния немски град на река Некар. Случаен или не, този избор предопределя творческото развитие на бъдещия поет. Хайделберг става и градът на първите му публикации и пряко обвързване с романтическия творчески елит на Германия. Освен лекциите за немското минало и естество, които слуша при историка и публициста приватдоцент Гьорес, Айхендорф става част от кръжеца на поета граф Льобен. Първите си поетични опити публикува под псевдонима "Флоренс" в "Списание за наука и изкуство" именно под напътствията на Льобен. Влияние в лириката му се чувства и от току-що публикувания сборник "Чудотворният рог на момчето", в който други двама романтически авторитети, обитаващи в този момент Хайделберг, Ахим фон Арним и Клеменс Брентано са събрали народни словесни творения. Образците на фолклора с отразените в тях естествени човешко-родови отношения, с естествеността на израза и несложната поетическа форма намират радушен прием в душата на младия поет като естествено продължение на ценностите от детските му години. Взаимовръзката немско естество - народ - природа се превръща в основа на Айхендорфовия литературен възглед. Поради това изследователите на романтизма причисляват поета към Хайделбергската школа. Въпреки че, както ще видим от биографията му, познанства и обмен на идеи Айхендорф поддържа и с Фридрих Шлегел - водеща фигура на Йенската школа, и с берлинските романтици Хайнрих фон Клайст, Адам Мюлер, Фридрих де ла Мот-Фуке, Менделсон-Бартолди.

Хайделбергският престой приключва с ново образователно пътуване - до Париж. В края на 1808 г., след като са минали през Виена и Берлин, двамата братя се връщат в семейното имение, за да помагат на своя баща в управлението му. Тъй като финансови грижи започват да притискат семейството, през 1810 г. братята се отправят за Виена, за да търсят държавна служба. За Йозеф този престой в столицата на просветената дунавска монархия се свързва с вечерите у семейство Шлегел и със съветите, които Доротея и Фридрих дават на младия автор за неговия първи роман "Предчувствие и настояще".

Годините на учение са към своя край. Патриотичният порив все повече определя битието на младия благородник: през 1814 г. той пише на своя приятел Де ла Мот-Фуке: "Господ отново ни подари отечество и ние трябва да го опазим с вяра и усилие, за да станем най-накрая нация." Йозеф се записва доброволец в опълчението срещу Наполеон и служи в пруската армия до 1816. През 1815 г. се оженва за Луизе фон Лариш, а в Нюрнберг Раушенберг издава първия му роман. Тук някъде в годините биографите слагат границата между младежкия период, в който романтически се припокриват битието, мислите и чувствата на поета, и периодът на зрелостта, когато поетическата дейност на държавния чиновник, живеещ един неромантичен живот, обработва впечатленията и поривите от младежките години на учение и странстване.

През 1818 г. за покриване на разходи са продадени семейните имоти (след смъртта на майката през 1822 г. Айхендорфови продават и фамилния дворец в Лубовиц). Пред Йозеф няма друг избор освен държавната служба. След успешно положени изпити през 1819 г. той приема съдбата на висш чиновник - през 1821 г. е командирован в Гданск, през 1824 г. - в Кьонигсберг, през 1830 г. се връща в Министерството на културата в Берлин, където оглавява отдел "Католическо църковно и образователно дело". През 1844 г. е пенсиониран по собствено желание и до края на жизнения си път се занимава като свободен автор с литература.

Творчеството на Йозеф фон Айхендорф не е много обемно. Своята популярност авторът дължи предимно на стиховете си и на новелата "Из живота на един безделник" въпреки жанровото многообразие на написаното от него. Към прозата се числят романът "Предчувствие и настояще" (1815), новелите "Мраморната статуя" (1818), "Замъкът Дюранде" (1837), "Отвличането" (1839), "Рицарят на щастието" (1841), "Много шумене за нищо" (1832) и др. и автобиографичните текстове, неиздавани приживе - "Аристокрацията и революцията", "Хале и Хайделберг". В художествената проза са включени като вставни почти всички стихотворения на Айхендорф. В отделен том той ги обединява през 1837 г., когато те вече са добили широка популярност и много от тях са включвани в различни песнопойки и сборници. Драматургичните му опити не се изчерпват само с по-известните заглавия: иронично-сатиричната приказна игра "Война на филистерите" (1824) или трагедията "Последният герой от Мариенбург" (1830). Към тях трябва да се причислят и преводите на Калдероновите пиеси (1846-1853).

Освен художествените творби в трите литературни рода Айхендорф е публикувал и теоретичните си разработки "Върху етическото и религиозно значение на по-новата романтическа поезия в Германия" (1847 г.), "Немският роман на XVIII век в неговото отношение към християнството" (1851), "Към историята на драмата" (1854) и "История на немската поетическа литература" (1857). Дори само този бегъл преглед на жанровите параметри очертава образа на професионален немски литератор, представител на романтическото направление както в художествената практика, така и в теоретичен аспект.

Лириката на Айхендорф се отличава преди всичко със своята музикалност и фолклорно звучене. Това е и неговата "запазена марка" спрямо останалите немски романтици, въпреки че към същите художествени измерения са се стремили и Лудвиг Тик, Ахим фон Арним, Клеменс Брентано, за да споменем само някои от по-популярните имена. И съвсем не е случаен фактът, че музика към неговите песни са писали Франц Шуберт, Роберт Шуман, Карл Мария фон Вебер, Феликс Менделсон-Бартолди. Музикалността като висша проява на романтически художествен синтез Айхендорф обвързва с природата и човека, а не с абстрактна мечтателност, мистичност или артистизъм. Стиховете му изразяват копнежа към свободен живот, към единение с природата, към красотата на обикновените неща. Гората е постоянен образ в тях, изобразяващ добрата природа като убежище на поезията и красотата. Противостояща на този възглед е темата за филистера (често свързана с мотива "свети Георги убива змея"). Тя няма социалноконкретни измерения, а внушава, че в света на бакалските дреболии красотата е прогонена. Тази обикновена мотивна обусловеност на лириката е типично романтическа: истински и добър е светът на човешката индивидуалност, в случая свързана с постоянно променящата се природа и движението, а пагубен е унифицираният социален свят, в който зелето и картофите заемат мястото на цветята, а нощната шапчица покрива целия смисъл на битието.

Противопоставянето "студентски живот" - "свят на филистерите" е характерно за немския романтизъм. То е своеобразна реакция на житейски тенденции, свързани с духа на немската класика. В просветителския XVIII век, когато и в немските земи се налага антропоцентричната представа и мярка за света, мярата, редът и хуманността започват да се схващат като съизмерване с една идеализирана гръцка античност. На естетико-теоретично равнище Фридрих Шлегел пръв използва критически термина романтизъм и го свързва със Средните векове, с "онази епоха на рицари, на любов и на приказки, от която произлиза същината, а и самата дума" ("Писмо върху романа", 1800 г.). Неговият брат Август Вилхелм Шлегел обосновава в своите Берлински (1801-1804) и Виенски лекции "За драматическото изкуство и литература" (1809-1811) антитезата "класическо" - "романтическо" изкуство. Така на античната се противопоставя средновековната "модерна" литература, която произхожда от духа на християнството и от "германското племенно потекло на северните завоеватели": "Поезията на древните бе тази на притежанието, нашата е тази на копнежа; онази стои здраво на почвата на настоящето, тази се движи между спомен и предусещане." Житейската нагласа, която отговаря на тази теоретична формула, се оказва младостта. Младостта е копнеж без притежание, тя е движение, а не покой, при нея утопията и илюзията са по-въодушевяващи и енергични, отколкото неумолимата тежест на настоящето.

Студентската младеж на Германия в края на XVIII и началото на XIX век се идентифицира с романтическата идея. Учителите на тази младеж Фихте, Новалис, Братя Шлегел са развили вече теоретичните представи за романтическо изкуство. Шлегел е формулирал представата за универсална поезия, която се "стреми да помири един с друг и непрекъснато да слива тези два свята, между които се чувстваме разделени, духовния и сетивния. Ето защо романтическата програма изисква смесване на всички поетични форми, за да се достигне до "цялостната творба", която изразява безкрайното, протичащото, мелодичното. Този отказ от обективност, т.е. от конкретност, се компенсира от засилено внимание към човешкия Аз като поле на борбата между двата свята и към музиката като изкуство, което постига надпонятиен, сиреч надрационален смисъл.

Дори само тези най-общи характеристики на романтическото изкуство, формулирани от неговите немски теоретици, са достатъчни, за да се убедим колко романтическа е новелата на Айхендорф "Из живота на един безделник". В нея конкретният социален свят е подменен с приказното пространство на немските гори, реки, планини. Главният герой няма име и биография, а през неговия поглед (аз-повествование) светът изглежда създаден за пътешествия, музика и любов. Разказът често бива прекъсван от песните на "безделника", които озвучават представата и усета му за околния свят. Историята на неговото странстване по света е белязана от случайността, а не от пресметливостта, от вълшебството на природата, а не от нейната предсказуема полезност, от фантазията, копнежа, мечтателността, а не от планомерността, предвидимостта и преследването на целта. Основният мотив на сюжета идва от немската народна приказка, т.е. от колективния опит, и потвърждава, че онова, което смяташ за недостижимо в действителността, може да бъде постигнато - дамата на сърцето, която "безделникът" мисли за графиня, се оказва обикновено момиче и щастливият брак на финала се превръща в приказен знак за постигната хармония. Основният тон на новелата е идиличен. Сякаш Айхендорф реализира поетически разсъжденията на Шилер от "Върху наивната и сантиментална поезия" (1795-1796 г.): "Поетичното изображение на едно невинно и щастливо човечество е общото понятие на този вид поезия. Тъй като тази невинност и това щастие са изглеждали несъвместими с изкуствените отношения на по-голямата общност и с известна степен образование и изтънченост, то поетите са пренесли мястото на действие на идилията от шума на градския живот в простия пастирски бит и са решили, че мястото й е преди началото на културата в детската възраст на човечеството. Но добре разбираме, че тези определения са само случайни, че те се вземат под внимание не като цел на идилията, а само като най-естественото средство за тази цел. Самата цел винаги е единствено тази - да се изобрази човекът в състоянието на невинността, т.е. в състояние на хармония и мир със себе си и с външния свят.

Но такова невинно състояние не се установява само преди началото на културата, а то съставлява и намерението на културата като нейна последна цел, ако тя изобщо трябва да има определена тенденция. Единствено идеята за това състояние и вярата във възможното му реализиране може да примири човека с всичките злини, на които е подложен по пътя на културата, и ако тази идея би била само химера, то биха били съвършено основателни жалбите на онези, които обявяват по-голямата общност и развитието на ума за същинско зло и представят онова изгубено състояние на природата като истинската цел на човека. За човека, който е обгърнат от културата, е значи безкрайно важно да получи сетивно потвърждение за осъществимостта на онази идея в сетивния свят, за възможното реализиране на онова състояние и понеже действителният опит, далеч от това да подхранва тази вяра, по-скоро постоянно я опровергава, то и тук, както в много други случаи, поетическата способност идва на помощ на разума, за да онагледи онази идея и да я осъществи в един отделен случай."¹

Позволих си този по-дълъг цитат не само защото чрез него става ясно зрима истинската поетическа стойност на новелата за читателя, "обгърнат от културата", а и поради факта, че първата известна авторова скица на текста, датираща от 1817 г., клони тъкмо към "идилията". Скицата е озаглавена "Семейна картина", обозначена е като "втора глава" на "безделника" и започва с описанието на селска идилия. За Айхендорф това е било вероятно литературно бягство от тежките моменти на променящия се живот. Тъкмо е положил първия изпит за държавен служител (декември 1816 г.), започнали са финансово трудните години за семейството, които ще доведат до ликвидиране на фамилните имоти, с една дума, щастливата безгрижна младост си е тръгнала, а младият мъж е принуден да се присъедини към филистерския свят. Тъкмо в тези години поетът в него балансира сетивата и духа чрез работата върху новелата.

От 26 септември до 7 октомври 1823 г. "Дойче блетер", издание за "поезия, литература, изкуство и театър" във Вроцлав, публикува първия журнален вариант на текста под заглавие "Една глава из живота на един безделник". Защо авторът се е решил на това заглавие, при условие че запазеният архивен ръкопис на текста е озаглавен "Новият трубадур", не е ясно. Какво го е накарало да изостави и ярко идиличния епизод от 1817 г. - също. За разбирането на новелата обаче тези два духовно съдържателни акцента от нейното възникване са важни. Окончателният ръкопис е завършен през октомври 1825 г. и е изпратен от Кьонигсберг, за да бъде издаден в едно томче с общото заглавие "Новели, песни и романси". За Великденските празници на 1826 г. излиза книжното тяло, озаглавено "Из живота на един безделник и Мраморната статуя. Две новели заедно с приложение от песни и романси от Йозеф фрайхер фон Айхендорф. Берлин 1826 г.". Същия текст на новелата авторът включва през 1841 г. в том четвърти от своите произведения, а година по-късно я издава като отделна книжка със седем рисунки. До 1857 г. отделното издание преживява четири тиража, а след това - като заглавие на издателство "Инзел" до 1932 г. - 65 тиража.

През 1837 г. Оскар Волф включва текста на новелата в том 2 на своята "Енциклопедия на немската национална литература". За широката популяризация е важно и подбирането й от Йозеф Керайн в "Наръчник по немска проза за училището и дома" (1855 г.), извършено без разрешение от издателството на Айхендорф "Фойгт & Гюнтер". По тази причина следващото издание на "Наръчника" от 1859 г. използва само част от текста и така реализира чрез фрагментарността засилване на читателския интерес.

Жанровото определяне на произведението, макар и извършено още при първата публикация като "новела", се възприема от германисти и литературоведи като не съвсем прецизно. Все пак трябва да си даваме сметка, от една страна, че днешните жанрови формули добиват относителна определеност едва в края на XIX век. От друга страна обаче, "Из живота на един безделник" не отговаря нито на Гьотевото твърдение, че структурата на новелата се определя от "нечуваната надареност" на нейния герой, нито на модела на Лудвиг Тик за действения сюжетен обрат. Самият Айхендорф не се е възпротивил на решението на издателя да се използва модният за своето време жанров етикет, доколкото той е коректен към "преднаучното" разбиране за новела като повествование, по-късо от романовото. В теоретичния си труд "Немският роман на XVIII в. в неговото отношение към християнството" (1851 г.) само отбелязва, че в новелата действието се отнася не до минали времена, а до настоящето, и че майсторът на немската новела е Лудвиг Тик в творчеството си след 1823 г., когато според Айхендорф той е преодолял романтизма.

От гледна точка на някои днешни жанрови представи "Из историята..." съчетава следните параметри. Разказът за събитията е близък до формата на пикаресков роман - спомени на главния герой, разказани от самия него като поредица от независещи един от друг епизоди; тази близост бива подпомагана и от типа на героя - негероичен, наивно-несръчен момък от нисък социален слой. Вътрешната структура на събитията обаче е сякаш предопределена от формулите на народните приказки, в които несръчният най-малък син се справя със задачата и постига щастието. Атмосферата на изобразения в разказа свят е идилична - или по-скоро героят, напускайки един идиличен свят, преминава в друг и описва този път като лишено от външни конфликти пътуване сред природата.

Композиционно произведението е изградено в десет глави, всяка от които е спирка от пътя на героя, който тръгва от бащиния дом, преминава през двореца край Виена, през Ломбардия и замъка в нейните планини, за да стигне до световния град Рим, а после се връща обратно до двореца край Виена, където щастливо се жени и придобива свой дом.

Разказът за това пътуване се води от главния герой, който го прекъсва с песни, изпълнени от него самия или от художника Гвидо. Директната реч се среща по-рядко за сметка на описания на чувства или регистриране на различни мисли, които преминават в главата на "безделника". Пространството, макар и географски относително фиксирано, е фиктивно (не отговаря на пейзажа на истинския път от Виена до Рим). По-важна негова характеристика са природните описания. Те сякаш обгръщат символично света на новелата, в който и героите биват отбелязвани чрез сравнения с животинския и растителния свят. Времето, в което протича действието, е непроменливо като атмосфера - пролет/лято, и също добива символични измерения като време на пролетно пробуждане, на цъфтеж, на младост. Не може да се определи с точност колко време траят разказаните събития. Тази литературнообразна конструкция постига внушението едновременно за липсваща конкретност и за географска правдивост. Какъвто е всъщност истинският характер на спомена или на представата (Айхендорф не е пътувал до Италия и не познава Ломбардия и Рим). Сетивната убедителност на изобразения свят се постига чрез природните описания и чрез реалистичния маниер на говорене и пеене, в който героят проектира фолклорния езиков характер.

Самият главен герой няма име, определена възраст и месторождение. Майка му е починала, а бащата е мелничар. Той определя сина си като безделник и го изпраща по широкия свят да си търси хляба. Синът обаче тръгва да си търси щастието, което сам конкретизира по-сетне така: "беше млада, красива и богата, тъй че веднага можех да си намеря щастието. Пред очите ми се нижеха овни и прасета, пуйки и тлъсти гъски, пълнени с ябълки..." Всъщност младият мъж съвсем не е негодник, развейпрах, мързеливец или, казано иначе, пройдоха. Той може да чете, пише и смята, ходил е на театър, чел е старите книги на баща си, има отношение към религията, като "градинар" и "митничар" си гледа работата, а от Господ е надарен с музикален талант - свири и пее така, че настроението му се предава на всяка публика. Поетическата му натура е силно чувствена, а усетът му за любов минава отвъд физическото харесване и смътно напомня схващането за любовта като служба на дамата на сърцето. В своите неподправени реакции момъкът събужда симпатии, така че определението "безделник" губи негативния си смисъл и се приближава до схващането за някаква желана, естествена алтернатива на уседналия дремещ живот. Айхендорф стилизира своя герой (най-вече в първа и втора глава) по посока на средновековния трубадур. Свидетелство за това, че самият той се е опитвал при престоя си в Хайделберг да има подобен тип поведение, дава в спомените си състудентът му Вилхелм Буде.

Духът на куртоазната лиричност в текста е видим в образа на любимата - ангелизираната господарка на сърцето; в отгласа на една от творбите на немския минезингер Валтер фон дер Фогелвайде в изпятата от "безделника" песен "В дъбравата и в парка"; в лексикалната форма"gnäd'ge Frau", с която се обозначава любимата. Въпреки тази стилизация липсва строгото спазване на предписанието на куртоазната етика и изкусността на героя се свързва повече с дарбата, отколкото с упоритото овладяване на изкуството на любовната служба. Така изправен пред вътрешно романтическия избор за своя герой - рицарско-средновековен или фолклорно-поетичен тип, Айхендорф, без да се лишава от черти на първия, предпочита втория. Този избор освобождава персонажа от конкретни социални и историко-времеви черти и го приближава до вечния приказен герой. Същото внушение се допълва от аз-повествователната форма. Героят не проблематизира в своето мислене живота си. Онова, което сам нарича "философски размишления", са повторения на приказни формули или изреждане на народни пословици и поговорки: "При рождението си никой не знае какво ще стане с него; понякога и слепият петел намира зърно; който се смее последен, най-добре се смее; често те сполита най-неочакваното; човек предполага, бог разполага" - размишлявах аз..."

В допълнение всяко едно сравнение, с което той характеризира други герои, действена или чувствена ситуация, в която е изпаднал, е природообвързано, а не с културно-историческа или митологична насоченост: "Всичко това ме накара да се потопя в бездна от размисли. Обвих се като таралеж в бодливата броня на собствените си разсъждения, откъм двореца все по-рядко долиташе музика, самотни облаци се носеха над мрачния парк. Така, кацнал на дървото като бухал, прекарах "цялата нощ сред развалините на моето щастие." Поради тази авторова концепция за централния персонаж и последователното й изпълнение в новелата, Томас Ман интерпретира образа като "дете на Бога", т.е. това е човекът - и нищо повече.

Животът на този литературен персонаж е положен в напреженията между смисловите полета на понятията за филистер и за природа.

Филистерът, особено за романтиците, е негативното обобщение на образа на ограничения дребнобуржоазен човек. Това разбиране се появява в епохата на бурните устреми и на метежните гении. Гьоте го задава в младежкия си роман "Страданията на младия Вертер". Лудвиг Тик, Новалис и Братя Шлегел обосновават романтическото му разбиране. Според Новалис филистерът живее само ежедневие - най-високото равнище на поетичност той достига при пътуване, сватба, кръщение и в църквата; затова и развлеченията на тези люде са обичайни, диктувани от конвенционална представа за мода. Шлегеловото разбиране разширява представата до всички хора, които са непоетични, т.е. лишени от фантазия, подвластни единствено на просвещенския рационализъм и нагаждащи се към обществените "ползи". Самата дума "филистер" означава "филистимец" (нем. Philister) и се свързва с духа на битката, която Самсон води с тях (Съдии Израилеви, 13-16). Битката избухва, понеже филистимците не могат да отгатнат неговата загадка, а принуждават любимата му да им издаде отговора.

Айхендорф се опира на тази традиция и като използва устойчиви карикатурни знаци от творбата на Клеменс Брентано "филистерът преди, в и след историята" (най-вече лулата и нощната шапчица²), вгражда в житейския път на "безделника" множество причини за бягство от бездуховното битуване. Противопоставянето на романтическия поетичен човек на дребния бакалски свят авторът подчертава чрез обозначаването на своя герой с обидната във филистерския речник дума "безделник" (буквалният превод на Taugenichts е "не ставащ за нищо", "негодник"). И в този случай той се опира на предходна романтическа практика. Пръв Ахим фон Арним измества значението на думата от "престъпник, обесник, скитащ по улиците негодник" към "момък от народа, непригоден за филистерски живот". Хайделбергският романтик търси опора за това разбиране в типичната немска традиция на странстващите калфи. Странстването е последната фаза от обучението в занаят и начин да се докажеш като майстор там, където такъв е необходим, т.е. един вид естествена регулация на пазара за занаятчии.

Срещу света на филистера с неговия уседнал, дребен, заспал живот новелата на Айхендорф противопоставя света на природата. Той е свеж, радостен, празничен. Усещането за постоянно движение и природа се постига от редуването на нощни и утринни пейзажи, от често описваното пробуждане на героя, съпроводено със звуците на пощенски рог (недвусмислен знак за движение), което авторът свързва с житейските инстинкти на "безделника": "докато гласовете на петлите от околните села ясно долитаха през леко развълнуваните жита и сред светлите утринни ивици на небосвода започнаха да се стрелкат твърде рано събудените първи чучулиги, а пощальонът вземаше рога си и не спираше да го надува, noeмaйкu отново по пътя си - тогава аз дълго се взирах след колата, обзет от единствената мисъл, че незабавно трябва да се махна оттук, да тръгна по широкия свят". Устойчивото усещане за непреходна радост и веселие се внушава от специфичната авторова техника за изграждане на природни картини - независимо къде се намира съответният ландшафт, Айхендорф го описва чрез комбинации от едни и същи елементи, като задължително смесва непоетични ("кучешки лай", "гласове на петли") с ярко поетични ("чучулиги", "ловджийски или пощенски рог", "лунен или слънчев лъч"). Така читателят остава с усещането за един променящ се, но иначе вечен пейзаж, който носи чувството за свобода, като зове към пътуване и промяна. Тези два свята, на филистера и на природата, Айхендорф противопоставя и чрез самите действия на своя герой - първата му работа в митницата е да "изхвърли(х) картофите и останалите зеленчуци, които завари(х) в градинката" и да "засади(х) там само отбрани цветя"; когато за свиренето му дават "сребърна монета", той презрително отхвърля "грошовете", но с удоволствие приема "чаша вино" и "розата" на девойчето, натопило "човчицата си във виното".

Пътуването е не само сюжетоизграждащ мотив за новелата. Като означаване на промяната, на движението той има романтически характер. Това не е път към определена цел, а по-скоро състояние на поетическия човек. Ако все пак в сюжета се поставя цел, то тя е "свещеният град Рим". Така той се превръща в повратна точка за пътуването на "безделника", мотивирано, от една страна, от самия инстинкт за пътуване, от друга - от стремежа към любимата. В новелата Рим заема особено място - сякаш това е символичното южно убежище на хората на изкуствата - за двата дни, които "безделникът" прекарва в него, той успява да попадне дори в картина с типичен за романтическата школа на назаряните сюжет. Но макар със своята забележителна архитектура и история градът да е привлекателно място за артистичните среди, в погледа на "безделника" не тези са истинските поетични натури - когато художникът Екбрехт говори за безсмъртието, за гениалността, героят определя разсъждението му като "усукани приказки", като "безумни брътвежи", и то малко след като цялото това артистично общество не е издържало на ритмите на неговата цигулка. С цялото свое загадъчно очарование Рим обаче не може да бъде по-силен от любовта към "прекрасната господарка", макар да изкушава с други, също интересни жени. "Лицемерната" по думите на разказвача Италия се превръща в крайна точка на безцелното скитане и в начална за обратния път към любовта и родните земи.

След като "безделникът" преодолява и изкушението Италия, не му остава нищо друго, освен да стигне до приказния финал - да се изяснят всички недоразумения и да получи ръката на любимата. Но все пак с мисълта след венчавката да заминат за Италия, за Рим.

Новелата "Из живота на един безделник" има нееднозначна рецептивна съдба. Още при появата й мненията се поляризират. Първите рецензии се движат от "в литературната общност романът е произвел сензация сред най-добрите естети" до "очакваш нещо комично, а то скучно". Необходими са обаче само четири месеца, за да се наложи констатацията, че произведението има "истински поетически характер" и "е добре прието навсякъде в Германия". Един от критиците, Даниел Лесман, обръща внимание върху културния факт, че с тази новела Айхендорф осмисля по нов начин думата "безделник" (1826 г.) в духа на романтическото отношение към света. Буквалното значение "не-годен" е допълнено от социокултурния контекст в смисъл - "за живота на обикновен еснаф". По този поетически път романтикът Айхендорф е превзел думата, за да обозначи с нея един тип човешки характер, който е деен и не мързелив, но енергията му е насочена към пътя и празника, а не към уседналия домашен бит и делника. Така се открива посоката на интерпретиране на "безделника" като образ на самата романтическа поезия. В зависимост от своето отношение към романтизма интерпретаторите възхваляват или унизяват този тип поетическо отношение към света.

През 1841 г. в своята "Обща история на романа" Оскар Лудвиг Бернхард открива нов тълкувателен вектор - "безделникът" е израз на немския дух". Тази насока намира много, и то влиятелни поддръжници от различни литературни среди. Свързаният с реализма Теодор Фонтане я изповядва в края на петдесетте години на XIX век. Така формулата "типично немски" става доминиращ ключ към новелата докъм средата на следващия XX век за реалисти, националсоциалисти, неоромантици, модернисти и т.н. Естествено, и този интерпретативен път се разклонява. Автори като Хофманстал, Херман Хесе, Томас Ман, застъпват универсално-хуманистичния смислов контекст и виждат в "безделието" артистичния живот, веселостта, природоестествения начин на живеене, музикалността.

За националсоциалистите важна става задачата да привлекат образа към идеологията за "немския човек". Те намират решение, като не противопоставят човека на песента на човека на дълга. Това става най-вече на биографична основа. В житейския път на отговорния държавен служител Йозеф фон Айхендорф идеологическите интерпретатори откриват доказателства за идеята, че "човекът на дълга трябва да има в сърцето си вътрешна свобода и стремеж към далечни хоризонти". Подвластни на нея чрез различни ритуални прийоми (музейни експозиции, чествания на годишнини и др.) националсоциалистите започват да стилизират самия автор като популярен национален поет.

След края на Втората световна война немската германистика започва да освобождава произведението от идеологическите напластявания чрез иманентните интерпретации на Оскар Зайдлин, на Рихард Алевин (чрез стилов анализ достигане до религиозни и дълбиннопсихологически пластове на текста), на Бено фон Визе (чрез жанрови наблюдения достигане до надконкретни исторически мотиви). Едва в годините на студентските движения (1968) Еберхарт Лемерт упражнява открита критика на националистичната и националсоциалистическата рецептивна посока и връща рецептивната нагласа към универсалните значения - например на поезията и поетическия светоглед като посредник между живота идеал и живота действителност.

В същата университетска среда под влиянието на големия авторитет Теодор Адорно протича и "спасяването" на новелата чрез неомарксическата светонагласа. Марксисткото литературознание в лицето на Дьорд Лукач, Александър фон Борман открива в типа на Айхендорфовия "безделник" докапиталистическия бунтар, носител на нискосъсловната енергия, бунтуваща се срещу социалната неправда. Тази посока се развива по-късно от литературознанието на ГДР, което причислява Айхендорф към "реакционните романтици" (поради неговия религиозен светоглед) и се стреми в много детайли от биографията и текстовете му да акцентира върху симпатиите на благородника Айхендорф към народни бунтове, въстания и т.н. Всъщност това е другият идеологически опит за привличането на "безделника" като неоспорим литературен авторитет към каузата на работниците и селяните.

В духа на 70-те години във ФРГ Йост Хермант разглежда героя на Айхендорф като прототип за поредица неоромантични литературни скитници, с които се идентифицират модерните тогава аутсайдери, включително и движението на "Flower people" - хипитата.

И до днес в зависимост от литературоведско-методологичните акценти в германистиката новелата попада в призмата на структурални (Щефан Нинхауз), на психоаналитични (Волфганг Паулсен) и други подходи, но всички те се придържат към вектора на общохуманните стойности и свързаните с тях представи за висока ценност на поетическото отношение към света, на свободата и естествеността, на лъчезарната младост.

Новелата "Из живота на един безделник" е провокирала и другите изкуства да влязат в интерпретативен контакт с нейния текст. В изданието от 1842 г. тя е илюстрирана от седем рисунки на Адолф Шрьотер. Към текста на песента "Бог праща по света" пръв пише музика Теодор Фрьолих (1833 г.), но много популярни са и музикалните обработки на Роберт Шуман (ор. 77/1-1840 г.) и на Феликс Менделсон-Бартолди (ор. 75/1-1844 г.). Озвучавани са и други стихове от новелата - "Поемеш ли път надалече" от Хуго Волф през 1888 г.; "В дъбравата и в парка" от Ханс Дфитцнер през 1894/5 г. През 1912 г. в духа на виенската модерност Хуго фон Хофманстал пише сценарий за балет, който остава непубликуван приживе на автора. Затова пък през 1930 г. във Виена излиза "Безделникът във Виена", балет от Грете Визентал, музика - Франц Залмхофер. Танцьорката Визентал е кореспондирала по тази тема с Хофманстал, тъй като неговият проект е правен тъкмо за нея.

От същите години е и първата филмова версия на "Безделника". През 1922 г. се разпространява немият филм "История от хубавия син Дунав в пет акта". В тази филмова шега лирическото начало на произведението е изоставено на заден план за сметка на веселбата. С цел по-силно развлечение е включен нов герой - вълшебникът Мумпицети, а за масовите вкусове от времето свидетелства неговото филмово присъствие - полети над Алпите, яхнал свиня.

Съвременните филмови опити по новелата на Айхендорф са от седемдесетте години на XX век. През 1972-1973 г. в ГДР се снима екранизация, в чиято главна роля участва американският актьор и певец Дийн Рид, добил популярност в тогавашните социалистически страни с роли в индианските филми на ДЕфА. Този филм е част от идеологическата интерпретация на текста, в която се засилват социалните контури на образа и за сметка на романтическите се подчертават обществено-критическите мотиви. По същото време във ФРГ е написан и сценарият на "Безделникът". В духа на студентските бунтове той акцентира аутсайдерството и неговата романтика. Забавянето на снимките и появата на филма през 1977 г. го превръщат в един анахроничен за засилената екстремистка обстановка по това време кинофакт. Съсценаристът и режисьор Бернхард Зинкел остава до днес най-близкият до духа на новелата неин филмов интерпретатор.

БЕЛЕЖКИ

1. Преводът е на Валентина Топузова (Шилер. Естетика. София: Наука и изкуство, 1981). [обратно]

2. Много ярко карикатурно тази традиция в немската литература е видима в творчеството на Вилхелм Буш (1832-1908) и особено в историите на пакостниците Макс и Мориц. [обратно]

© Младен Влашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2016, № 3 (196)