ЗА АКЦЕНТНАТА ОБЛАСТ НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВНО УДАРЕНИЕ

Мирена Пацева

web

Българското словно ударение традиционно се определя със следните фонетични, позиционни и фонологични характеристики.

1. Фонетични характеристики на българското ударение.

Във фонетично отношение българското словно ударение се определя като силно централизиращо или силно акустически изявено. Негова най-ярка типологична характеристика е, че то е силово или качествено - динамично (Тилков, Бояджиев 1978: 9-10).

Отделянето на ударената сричка в български език се извършва на базата на дължината, интензивността, височината и тембъра на гласа. Тези четири параметъра изграждат акустичната му характеристика.

Ударените гласни са с около 36% по-дълги в повечето случаи (Тилков и Мишева 1978: 84 и Златоустова 1962: 199 по Савицка, Бояджиев 1988: 134). Абсолютната стойност на дължината е зависима от фактори като темп на говорене, инхерентна дължива на звука, тип сричка. След-ударените и крайни гласни се удължават и съвпадат или дори надвишават в 50% от случаите времетраенето на ударените гласни (Тилков и Мишева 1978: 74 по Савицка, Бояджиев 1988: 134).

Интензитетът е по-голям при ударените гласни, макар и тук да има вариации: гласните в начална позиция и гласните в затворена сричка имат по-силен интензитет от крайните, както и от тези в отворена сричка (Тилков и Мишева 1978: 84 по Савицка, Бояджиев 1988: 133). Гласните в ударена позиция имат по-висока честота на тона, особено ако са в началото на думата. Към края на думата интензитетът намалява.

Тембровите различия между ударени и неударени гласни са важни за българския език: под ударение гласните се изговарят ясно и отчетливо, извън ударение гласежът им се променя. Характерна особеност на българския вокализъм е, че отсъствието на ударение предизвиква както количествени, така и качествени промени на гласните. Промяната във формантната структура води до промяна в качеството (тембъра) на гласните (Бояджиев, Тилков 1999: 182).

2. От позиционна гледна точка българското ударение е свободно или разноместно, а от морфологично гледище то е неподвижно в около 90% и подвижно предимно при словообразуването (Савицка, Бояджиев 1988). Ударението се привлича от корени и суфикси и в ограничени случаи може да е на представките.

Най-често то е на втората сричка във фонетичната дума. Следващи по честота са първата и третата сричка (Мишева 1991: 56).

3. Фонологична същност на ударението. Словното ударение е важен признак на думата. То организира нейния звуков състав и я характеризира, като се реализира едновременно с фонемите Ј (Бояджиев, Тилков 1999: 182). Словоразличителната (фонологичната роля) на ударението се установява при противопоставяне не на отделни звукове, а на цели думи. Тя се реализира главно в следните случаи: ударението диференцира смислово различни думи с еднакъв фонемен състав: роден - роден (еднакви във всичките си форми) и оси - оси (съвпадащи само в някои от формите си). Ударението спомага да се разграничат граматични форми с еднакъв звуков състав: два крака (бройна форма) - крака (множествено число). В подобни случаи се говори за суперсегментна морфема (Ницолова 2008: 12, Бояджиев, Тилков 1999: 183). Ударението до голяма степен определя и качеството на неударените гласни, фонетичния и фонологичния облик на думите и обуславя вокалните фонеми и алофонни редувания при редукция: и в случаи като бряг - брега, обяд - обед (Бояджиев, Тилков 1999: 184).

По отношение на ударението във фонетичните думи се разграничават два вида клитики. Енклитики са: кратки падежни форми на личното местоимение, както и на притежателните и възвратните местоимения, формите на спомагателния глагол съм и ща и някои частици. Проклитики са едносричните предлози, съюзи и някои частици. За чуждоезиковото обучение е важно, че след отрицателната частица не някои клитики се акцентуват (Бояджиев, Тилков 1999: 188): Не му давай!

Съвременният статут на акцентната проблематика представлява особено предизвикателство. Гледните точки към ударението в непрекъснато обогатяващия се в технологично отношение лингвистичен свят се разнообразяват. Прозодичната проблематика отдавна вече не е в периферията на езиковедските анализи. Върху нея се фокусират изследвания, изпълнени в различни научни парадигми и опериращи на различни езикови нива, като метричната теория и теорията на оптималността.

Тук ще потърсим приложение на някои аспекти на теорията, отреждаща приоритет на главното ударение (Primary accent first) спрямо българското словно ударение. Хари ван дер Хулст я обосновава в серия теоретични разработки и я прилага в акцентната база данни Stresstyp (Hulst 1999, 2009). В нея (подобно на метричната теория) словното ударение се разглежда в рамките на метричната или стъпковата организация на речта. За разлика от метричната теория обаче, определянето на главното ударение не се извежда от повтарящи се стъпкови структури, а, обратно - второстепенното или ритмическото ударение се приписва след главното - като негово ехо (терминът е на Гард 1968 - по Хулст 2009: 226). Представянията на двете се разглеждат диференцирано. Главното ударение се приписва на гранична (най-лява или най-дясна) специфична сричка в рамките на акцентната област. При това специфичната сричка може да е: тежка (с мораична тежест), маркирана (с лексикална или диакритична тежест) или силна (в ритмичната структура). Ако в акцентната единица няма такива специфични срички, тогава се прилага регулярното правило (Default rule). При липса на специфични единици то маркира най-лявата или най-дясната сричка.

Освен в конкретни теоретични анализи подходът на ван дер Хулст е прилаган към типологична база данни, съдържаща информация за метричните системи на 510 езика, наречена Stresstype (Hulst, Goedemans 1998). Теорията се прилага на широка основа в изданието Прозодични системи на думите в европейските езици (Hulst H. van der (ed.) 1999).

Използването на методиката на Хулст за описване на българското словно ударение прави изследването съизмеримо на широка основа. Но най-съществената мотивация за прилагане на теорията на Хулст спрямо българското словно ударение е непротиворечивата и обхватна трактовка на лексикалното акцентуване (Hulst 2009: 227-228).

Тук предлагаме характеристики на българското словно ударение съобразно със следните параметри, набелязани от Хулст:

I. Област: непределна или пределна.

II. Екстраметричност: някои прозодични единици може да не участват в акцентуването. Ако има такива, това формално се отбелязва като екстраметричност (да или не).

III. Проекция: специфичната сричка се проектира на нивото на акцентната област. Проекцията може да е лява/дясна или лексикално маркирана.

IV. Регулярно правило: то се реализира при липса на специфични единици в ляво или дясно.

Ще се фокусираме върху първото от тях и ще щрихираме следващите.

Област

За да се диференцират пределните и непределните системи, се въвежда параметър на областта (domain parameter). Акцентната схема се прилага в област от две срички, в лявата или дясната страна на думата или в цялата дума, като се допуска екстраметричност. По отношение на стъпковата си организация акцентните области на езиците традиционно се делят на два класа (Hayes 1995, Hulst 1999, Bacovic 2004):

1. Пределни или ограничени (bounded).

2. Непределни или неограничени (unbounded).

Пределните акцентни системи се характеризират с редуване на акцентния модел в рамките на акцентната област. При поредица срички ударените и неударените се редуват по определена схема - хорей или ямб:

Стъпките се състоят от две срички и следват в повтаряща се схема по модела: . Той може да е с начална ударена (10) или с начална неударена сричка (01):

- хорей (10)

- ямб (01)

При непределните акцентни системи в редицата срички, представляващи прозодичната единица, има едно главно ударение. За второстепенно ударение може да се говори само при отделни лексикални единици. Главното ударение при непределните системи може да се позиционира на различни места:

или

Тъй като ударената сричка в редицата е само една, и стъпката може да бъде само една. Тя може да обхваща всички срички или да остави някои от периферните като екстраметричен материал:

, или .

Хари ван дер Хулст определя непределните акцентни области като системи с неограничен акцентен прозорец, който обхваща цялата дума, при възможно изключване на периферните срички. Според него езиците с непределни акцентни системи са чувствителни към тежестта на сричката. Отнасянето на български език към един от двата модела пределни или непределни е важно за акцентната му характеристика. За да имаме по-ясна картина, следва да се обърнем към видовете словни ударения в многосричните и сложни лексикални единици.

Акцентна характеристика
на българските многосрични лексикални единици

Български език дава възможност за съвместна употреба на префикси и суфикси и допуска прости лексикални единици с един корен с дължина до 6-7 срички: само с едно ударение: изпонасядахме - 6 срички, съотечественици - 7 срички.

Акцентните отношения при многосричните единици са обусловени от екстралингвистични и лингвистични причини, описани от Тилков и Бояджиев (Тилков и Бояджиев 1978: 70-86). Ще ги сумираме накратко:

А. Екстралингвистични фактори

А. 1. Дължина на думата и разстояние между ударенията

По-голямата дистанция усилва допълнителното ударение, а по-малката го отслабва или изключва. Например:

звукозапис и звукозаписвателен¹,

кинозала и кинопредставление

В двете двойки примери дистанцията между ударенията се състои от една сричка при първата дума и три срички при втората. При първата двойка думи по-голямата дистанция не предизвиква промяна на вида ударение - второстепенно и главно, но при втората двойка съотношението е променено. При кинопредставление има две главни ударения. Можем да предполагаме, че дистанцията от три срички между ударенията е гранична за акцентните преходи.

А. 2. Принадлежност на думите към специализирана или общонародна лексика: специализираните думи или термините обикновено носят две ударения, защото съставните им части са семантично самостойни: аминокиселина, паралингвистика.

А. 3. Честота на употреба: при по-честа употреба допълнителното ударение се разколебава и изчезва. Това се е случило например при автобиография и автопортрет, въпреки че съставката авто- може и да носи второстепенно ударение - автогол.

Б. Лингвистични фактори

Те са семантични, синтактични и морфологични:

Б. 1. Семантични фактори: когато връзката между съставките е по-силна и преобладава обобщеното значение, в думата има само едно ударение. В зависимост от конкретния случай може да има и различни изговори: лъжесвидетел и лъжесвидетел.

Б. 2. Синтактични фактори: при съчинителна връзка между отделните части има две ударения: аграрно-промишлен, хотел - ресторант.

Б. 3. Морфологични фактори

Б.3.1. При думи без съединителна гласна има две равностойни ударения при имена със съкратена първа част: авиоконструктор, аерогара, фотоапарат, макрокосмос, полусянка. Главно и второстепенно ударение има при: имена на селища: Ботевград, Благоевград; имена с първа част числително: стогодишнина, четвъртфинал; имена от чужд произход: киловатчас, битпазар; празници и именни дни: Атанасовден, Димитровден. Ако обаче дистанцията между ударенията е малка, като при Великден, Гергьовден, Никулден, второстепенното ударение отпада. В тези случаи се реализира общата тенденция да се избягва събирането на ударения. При имена с първа част повелителна глаголна форма, като: стърчиопашка, лапнишаран, когато разстоянието между ударенията е нулево, главното ударение се поема от втората част на думата: вариклечко, нехранимайко.

При повечето случаи главното ударение е на първо място и само при събиране на ударените срички то е на втората част. Не е така обаче в следващата група:

Б. 3.2. При лексикални единици със съединителна морфема и подчинително отношение между частите има два варианта, както и колебание между тях:

а. Без допълнително ударение са имената:

- със съкратена основа: стъклопис, живопис, водоскок, вододел, топломер;

- с втора част -вед, -въд, -вод, -яд, -ед: езиковед, растениевъд, екскурзовод, лешояд, людоед;

- отвлечени понятия: трудолюбие, стълпотворение, жизнерадост;

- лица и предмети: коминочистач, пътеводител, иконописец (за разлика от простите думи с ударена наставка -ец (творец), сложните имат пенултимно ударение);

- с втора част от чужд произход, която не се използва самостоятелно: картография, психология, лексикология.

Поява на допълнително ударение може да има при по-нови и по-дълги думи:

човеконенавистничество - 9 срички с 2 срички разстояние между ударенията;

тютюнопроизводство - 7 срички с 3 срички разстояние между ударенията;

клетвонарушение - 7 срички с 3 срички разстояние между ударенията.

б. С допълнително ударение са думи, чиято втора част се употребява самостоятелно: хлебозавод, проектодоговор.

Главното ударение и в двата варианта е на втората част на сложната дума. При подчинителни отношения обикновено самостоятелната част е носител на главното ударение, а подчинената - на второстепенното.

Авторите на анализа - Тилков и Бояджиев - формулират следните изводи: думите в български език поначало имат едно ударение, което осигурява фонетичната им цялост. По-голямата част и от сложните думи имат само едно ударение, което пада върху втората им част: дърводелец, водолаз. Само в някои сложни думи има второстепенни допълнителни ударения, които служат за смисловата членимост (Тилков, Бояджиев 1978: 14, 70).

От направения преглед може да направим заключение и за типа на акцентната област: трудно може да разглеждаме многосричните думи като организирани в поредица еднотипни стъпки, както е при пределните системи, поради следните причини:

1. За български език не са необичайни многосрични думи с едно силно централизиращо ударение: основоположник, идолопоклонник. Невинаги има основание за обединяването на поредицата срички в двусрични стъпки².

2. При думи с главно и второстепенно ударение разстоянията между ударенията може да бъдат различни: от 0 до 4 срички, което изключва повтарянето на единен модел:

0: вариклечко 0210, губивреме 0210, нехранимайко 00210

1: стогодишнина 10200, мотописта 1010,

2: човеконенавистничество 020010000, хидростроителство 100100

3: тютюнопроизводство 0100010, жертвоприносител 200010

4: неохумболтианство 1000010, научноизследователски 010000100

3. Разстоянията между ударените срички и границите на думата също са различни. Те варират от 0 до 4 от лявата граница или от началото на думите:

0 карта 10

1 хотел 01

2 ресторант 001

3 лексикография 000100

4 основоположник 000010

Въз основа на тези аргументи следва да определим българската акцентна област като непределна в ритмично отношение.

Според ван дер Хулст непределните области обикновено се характеризират и с неограничен акцентен прозорец, т.е. ударението може да бъде на всяка поредна сричка. Такава е констатацията на Бояджиев и Тилков за позиционната характеристика на българското ударение: то е свободно и не е фиксирано върху определена сричка в думата (Бояджиев, Тилков 1999: 184).

Преминавайки към следващите параметри в анализа на Хулст: екстраметричност, проекция и регулярно правило, ще направим опит да конкретизираме тази постановка.

Екстраметричност и регулярно правило проекция

Третият параметър във формалния алгоритъм на Хулст е наречен проекция. Характеристиката му е в пряка зависимост от тази на областта. След като определихме акцентната област като непределна в ритмично отношение, очакваме проекцията на българското словно ударение да е зависима от лексикални и морфологични фактори (а не метрични). По думите на Савицка и Бояджиев: "... макар че е проблематично да се посочат еднозначни критерии за зависимостта на ударението от морфологичната структура... все пак този подход за определяне мястото на ударението е рационален, защото представя и обяснява най-характерните контрастно значителни особености в съвременната българска акцентна система. При този подход някои суфикси и окончания се характеризират като склонни да приемат ударението върху себе си (например овчар, колар, село - села, знаме - знамена), а други са непригодни за ударение (лозов, сладък)“ (Савицка, Бояджиев 1988: 136).

Както отбелязва Тилков, мястото на ударението в акцентогенната дума се определя както от морфемната структура на самата дума, така и от силата на морфемата да привлича ударението. Наставката -ач например при всички случаи привлича върху себе си ударението, наставката -тел изисква ударение на предходната сричка. От друга страна, морфемите проявяват различна степен на привличане на ударението, т.е. едни от тях са слаби по отношение на ударението, други са силни (Тилков 1983: 268).

Тук ще продължим в направлението, набелязано от Бояджиев, Савицка и Тилков, и ще скицираме акцентните характеристики на морфемите в нашия език, за да опишем в общи черти лексикалната или диакритична маркираност на проекцията³.

Акцентните характеристики на суфиксите са описани детайлно в нашата езиковедска традиция (Тилков, Бояджиев 1978, Радева 1991). Те може да се разглеждат разделени на два основни типа: рецесивни и доминантни (разделението е прилагано от Алдерет по отношение на езици с лексикално ударение (Aldetete 1999). За рецесивните е характерно съблюдаване на акцентната характеристика на изходната основа: ако тя е ударена, те не са, и обратно. Такива суфикси са предимно транспозиционни и модификационни (деминутивните и аугментативните) хлебец, но дъждец, бабичка, бабище, но женичка, женище. Доминантните суфикси елиминират акцентната характеристика на основата и налагат свои изисквания. Те закономерно участват в мутационни структури като: агентис: бръснар, акторис: бъчвар, инструмент: порфоратор, пациент: чертеж, локус: спалня, атрибут: ленивец.

Префиксите при глаголите и многосричните имена не се акцентуват: препиша, опиша, допиша; изречение. Те носят ударение в ограничен брой съществителни от мъжки род при т.нар. съкратени основи: изход, преход.

Българското словно ударение е често на корена в непроизводните лексикални единици при имената от женски род и глаголите (около 85% и в двата лексикални класа: маса, ходя). При около 90% от едносричните имена от мъжки род то е също неподвижно на корена във всички форми: хляб, хляба, хлябът, хлябове, хлябовете (Тилков, Бояджиев 1978: 18). В тези случаи можем да приемем корена на думите като лексикално маркиран в акцентно отношение. Извън тях остават честотни лексикални единици от базовия фонд с ударение на окончанието или на членната морфема. Те са семантично обособени. Назовават базисни имена и действия, прототипни и гранични същности, носители на напрежение и/или активност. Акцентните им характеристики ги извеждат от преобладаващия модел при единиците от тяхната група.

Сред едносричните съществителни, които изместват ударението при членуване, може да се обособят следните семантични групи, съпоставими с аналогични при имена от женски род с окситонно ударение:

Имената от групата на неакцентуваните корени се характеризира с приложение на дясно регулярно правило. В тези случаи ударението се поема от членната морфема или окончанието. Дясното акцентуване оформя мъжката стъпка ямб, характеризираща активните елементи и гранични зони, която често маркира поантата в поезията. Тод Бейли развива тезата за идиосинкретичната (индивидуализиращата) роля на ударението (Bailey 1995). То може да придаде допълнителна сигнална функция - освен на отделни лексеми и на семантични групи.

Ударението е на членната морфема при:

1. Около 10% от едносричните имена от мъжки род (сънят);

2. Около 1800 съществителни от женски род, окончаващи на съгласна (есента);

3. Бройните числителни след три⁴ (четирите).

Окончанието поема ударението при ограничен брой семантични характерни двусрични и трисрични имена от женски и среден род (жена, дете) и при около 15% от глаголите (чета). Окончанието за множествено число се акцентира при отделни съществителни от мъжки и среден род (дъждове, мъже, деца).

От краткия преглед на акцентната характеристика на отделните морфеми се оформя заключението, че акцентната проекция се реализира по-скоро на морфемен принцип, отколкото на ритмически. Регулярното правило е - дясно има място в специфични от семантична гледна точка случаи. Освен по отношение на отделните морфеми можем да направим обобщение и по отношение на обща акцентна тенденция на основата на думата.

Количествено изследване на акцентните модели при съществителните от женски и мъжки род (Таблици 1 и 2, виж Пацева под печат) очерта тенденции към дясната граница на основата на думата:

Таблица 1. Преобладаващи акцентни модели при съществителните от мъжки род

Таблица 2. Преобладаващи акцентни модели при съществителните от женски род

Ориентацията към дясната страна на основата предполага екстраметрика на окончанието и членната морфема в повечето случаи (извън тях са набелязаните обозрими изключения).

Ако приемем трактовката за членната форма и окончанието за екстраметрични, се очертава трисричен акцентен прозорец, изравнен отдясно. При имената от мъжки и женски род изключение правят около десетина думи с акцентен модел 001000 от типа на съотечественик. При имената от женски род извън трисричния прозорец (без екстраметричност на окончанието) остават около 150 съществителни със суфикс -ница:

Модел брой

1000 мартеница 110

01000 привърженица 10

001000 наблюдателница 3

0001000 дарохранителница 1

00001000 корабостроителница 1

(По данни на Обратния речник - 1975, под редакция на Андрейчин)

Ако приемем окончанието им за екстраметрично, те също се включват в трисричния прозорец.

При многосричните съществителни от женски род (от пет до осем срички) са възможни само три акцентни позиции: на втората, третата и четвъртата открая. Началните и крайната не се акцентуват (Пацева под печат). При повече от 84% от глаголите ударението е пенултимно (ходя, чакам), а при останалите оксинонно (чета, благодаря). Само няколко десетки глагола имат антепенултимно ударение със суфикс -нича: нервнича. Така че трисричният акцентен прозорец може да се отнесе и към областта на глаголите.

*

При анализа на българското ударение не можем да следваме чисто прозодичните изисквания, без да ангажираме морфологични фактори. Това се налага от лексикалния тип ударение в езика ни. Затова приемаме алгоритъма на анализ, предложен в рамките на теорията Приоритет на главното ударение на Хулст (Hulst 1999, 2009). Според този алгоритъм българското словно ударение има следните характеристики:

А. Област: непределна в метрично отношение и ориентирана към дясната граница на основата - т.е. пределна в морфологично отношение.

Б. Екстраметричност: да (с определени изключения, когато е в сила Г.).

В. Проекция: лексикално маркирана (морфемите имат акцентни характеристики).

Г. Регулярно правило: дясно.

Анализът на акцентните характеристики на морфемите се вписва в търсенето на аспекти на взаимодействие между фонологията и морфологията.

БЕЛЕЖКИ

1. Ще означаваме главното ударение с удебеляване (Bold), както навсякъде, а второстепенното - с подчертаване. Цифровото им изразяване е 1 - главно ударение, и 2 - второстепенно. [обратно]

2. На този етап не намираме общовалидно основание за обединяване в стъпки, въпреки съществуващите наблюдения, например на О. Брок: "след главно ударение в думата следва слаба сричка, след това второстепенно ударение, после евентуално ново отслабване и ново усилване на издишването, например:

(по Якобсон 2000: 402). [обратно]

3. В мащабното представяне на европейските акцентни системи под редакцията на Хулст, Хендрикс и Вейер български език се разглежда заедно е източнославянските езици, като за основен обединителен фактор се приема диакритичната тежест. Приема се, че мястото на ударението се определя лексикално за съществена част от лексикона (Hulst, Hendriks, Weijer (еds.) 1999: 458). [обратно]

4. При членуване на бройните числителни двете и трите може да говорим за синтактична диференциация: двете деца, но Доведи и двете! В последния случай е възможно както окситонно, така и парокситонно ударение. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Андрейчин 1975: Андрейчин, Л. (ред.) Обратен речник на съвременния български книжовен език. София.

Бояджиев 1982: Бояджиев, Т. Ударение. - В: Граматика на съвременния български книжовен език. Том 1. Фонетика. София.

Бояджиев, Тилков 1999: Бояджиев, Т., Д. Тилков. Фонетика на българския книжовен език. Велико Търново.

Мишева 1991: Мишева, А. Интонационна система на българския език. София.

Ницолова 2008: Ницолова, Р. Граматика. I част. Морфология. София.

Пацева (под печат): Пацева, М. Акцентни модели при някои съществителни имена от мъжки и женски род. - В: Годишник на Факултета по славянски филологии на СУ, том 96-98.

Радева 1991: Радева, В. Словообразуването в българския книжовен език. София.

Савицка, Бояджиев 1988: Савицка, И., Т. Бояджиев. 1988. Българско-полска съпоставителна граматика. Т. 1. София.

Тилков, Бояджиев 1978: Тилков, Д., Т. Бояджиев. Ударението в българския книжовен език. София.

Тилков 1983: Тилков, Д. Акцентната единица в българския език. - В: Изследвания върху българския език. София.

Якобсон 2000: Якобсон, Р. Езикът на поезията. София.

Alderete 1999: Alderete, J. Morphologically Governed Accent in Optimality Theory. Doctoral Dissertation, directed by J. McCarthy, Amherst: Univ. of Massachusets, ROA 309.

Bacovic 2004: Bacovic, E. Unbounded Stress and Factorial Typology, OT in Phonology, A Reader Blackwell.

Bailey 1995: Bailey, T. Nonmetrical Constraints on stress, PhD Dissertation, Minnessota.

Hayes 1995: Hayes, B. Metrical Stress Theory: principles and Case Studies, University of Chicago Press, Chicago.

Hulst 2009: Hulst, H.G. van der. Brackets and Grid Marks or Theories of Primary. Accent and Rhythm. In: E. Raimy and C. Cairns (eds.). Contemporary views on architecture and representations in phonological theory. MIT press.

Hulst 1999: Hulst H. van der (ed.) Word Prosodic Systems in the languages of Europe. (Empirical approaches to language typology), Berlin: Mouton de Gruyter.

Hulst, Goedemans 1998: H. van der Hulst & R. Goedemans Manuel StressTyp: http://stresstyp-test.leidenuniv.nl.

Hulst 2004: Hulst, H.G. van der Toward a simple theory of primary accent (Rhythm being done later), in Cuny Symposium on Phonological Theory.

© Мирена Пацева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2010, № 3
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2010, № 9 (130)

Други публикации:
Български език и литература, 2010, № 3.