НОЩ

Милен Стоянов

web

- Кой се обажда? - в тъмното нервният, снижен глас на жената прозвуча обвинително. Телефонът бе звъннал по никое време. Около час след полунощ.

Мъжът й направи знак да мълчи. Беше се изправил в леглото, долепил апарата до ухото си. Слушаше внимателно.

- Момент - тихо се обади, - чакай да изляза от стаята. - Надигна се, заобиколи на пръсти леглото и почти безшумно се добра до вратата. Предпазливо я открехна и още по-предпазливо я затвори след себе си. Гласът му оттатък стана едва доловим.

Жената изпусна въздишка на досада, обърна се настрани и се сви в завивката.

Радиаторът в стаята работеше, въздухът бе пресъхнал. Тя рязко се изправи. Взе чаша с вода от нощното шкафче и жадно отпи. После стана. Взря се за миг в срещуположния ъгъл, притихнал в тъмното. Обърна се и мина покрай леглото. Стигна до прозореца, повдигна завесата и го отвори. Отвън я посрещна хладен, свеж въздух.

На връщане по обратния път се спъна в нещо на пода. Беше чехълът на мъжа й, подметката глухо тропна. Жената застина, притеснено погледна към ъгъла, ослуша се. Нищо. Тя внимателно се настани в леглото. Затвори очи.

Гласът на мъжа в другата стая внезапно се извиси, рязко утихна. Жената изпусна нова въздишка. Погледна припряно часовника на ръката си. Но времето всъщност не я интересуваше. Беше по-скоро жестът на изнервен пушач, припалил поредната цигара на мигновено, мнимо успокоение. Тя знаеше, че трудно ще заспи отново. А беше уморена. Неспокойният сън, бодлив и омразен, я преследваше вече месеци наред.

Затвори отново очи. След миг вратата на стаята се открехна. Чу го как се промъква до прозореца и внимателно го затваря. После вместо да си легне, взе да шумоли до леглото, сякаш се обличаше.

- Какво става? - попита тя шепнешком.

Той бе навлякъл пуловера си, тъкмо нахлузваше дънките. Дръпна ципа и пристегна колана.

- Излизам за малко - каза.

- Ти луд ли си!... Кой беше?

Мъжът приклекна, опипом намери чорапите:

- Кольо - започна да се обува. - Долу е.

Тя изпусна нервна въздишка.

- Отрязали са го от издателството.

- И?

- Нищо, напил се е и броди из квартала.

- Твоите загубени приятели.

- Сериозно. Трябва да се видим.

- Прави каквото искаш - тя рязко повиши глас. Обърна се с гръб и тихо добави: - И намали радиатора.

В същия миг от тъмния ъгъл се разнесе бебешки хленч. Звучеше умилително като накъсано, задавено скимтене на малко и безпомощно животинче.

- Е, браво - гласът й изпод завивката тежеше от укор и поражение. Тя прехапа устни. Всеки момент щеше да избухне.

Мигом се успокои, погалена от нежния му шепот.

- Спокойно, моето момиче... Спокойно, детенцето ми - говореше той като добър приказен дух. - Хайде, спинка, спинка, Сънчо... - Хленчът откъм ъгъла внезапно секна.

След малко мъжът безшумно се измъкна от стаята. Тя въздъхна. Още му се сърдеше. Но вече не знаеше защо. Слухът й долови приглушеното щракване на ключа от входната врата.

© Милен Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2011, № 9 (142)

Други публикации:
Страница, 2010, бр. 1.