Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪСНА ЕСЕН

Милен Стоянов

web

Валеше.

На кръстовището преди Семинарията се образува задръстване. Но причината не беше само дъждът. Автомобилите не се изчакваха. Всеки подаваше муцуна и напираше да мине пръв. А насред гъмжилото от нервни брони и фарове един колоездач уверено се опитваше да се промуши през тесните и криви пролуки. Караше стар и разнебитен, социалистически велосипед. Отзад, върху багажника, беше монтирана ръждясала метална касетка за едновремешна лимонада, пълна с големи жълти ябълки. Човекът носеше найлонов дъждобран. Беше слаб и жилав. Вкопчил пръсти в кормилото, въртеше педалите, бавно и съсредоточено. Умело пазеше равновесие, като току опираше крак в паветата. Почти бе прекосил кръстовището, когато една кола се изпречи на пътя му. Човекът рязко удари контра. Задницата на велосипеда подскочи и поне половината ябълки от касетката изхвръкнаха навън. Тупнаха върху паважа и се пръснаха в дъга под автомобилите. Човекът мигновено спусна крака и извърна глава. По набръчканото му, изпито лице изпод качулката не се изписа яд, нито отчаяние, а по-скоро примирение. И безутешно, паническо колебание - от увереността не бе останала и следа. Той стоеше вцепенен. Ни напред, ни назад. Секунда..., две... и клаксоните писнаха в дъжда. Човекът се обърна, оттласна се напред. След малко кривите велосипедни капли се затъркаляха по отсрещния тротоар. Мятаха назад фонтанчета обилни пръски вода, загребана от локвите.

Мъжът гледаше през стъклото отдалечаващата се размита фигура на колоездача. Чистачките равномерно пресичаха погледа му. Жужаха на пресекулки сред приглушения шум на дъжда. Хипнотично. Когато клаксоните отново писнаха, мъжът се опомни. Изгледа безучастно стрелналата се отляво кола - шофьорът вътре нямо го изпсува иззад стъклото - и натисна педала. Усети как под гумите нещо изхрущя. Беше минал право през разпилените ябълки.

На следващото кръстовище се наложи отново да спре. Зачака светофара. Русокосата жена на седалката до него се размърда, протегна ръка и извади цигара от кутията върху таблото. Щракна запалката, дълбоко всмукна. Изпафка облак тютюнев дим. Мъжът присви очи. Наскоро беше спрял цигарите, но в този миг изпита силно желание да запали. Жената сякаш усети това, спусна прозореца и се загледа навън. Носеше тъмни очила. От лицето, тялото и всеки неин жест лъхаше вроденият фатален сексапил на култова холивудска звезда. Беше на не повече от трийсет и пет.

Потеглиха. Пътят се изви през гористия парк. Те мълчаха. Някак тежко и потайно. Приличаха на отегчени един от друг съпрузи, потънали в два отделни, нямо враждуващи свята. Но само приличаха. Не повече от час преди това бяха вкопчили безсвястно тела на площадката между последните етажи на една стара софийска кооперация и се бяха изчукали като подгонени диви животни.

Подминаха Зоологическата градина. Мъжът взе да ускорява. Посегна да смени скоростите, но ръката му замръзна на лоста. Отново бе забравил - колата й беше автоматùк. Погледна я скришом. Тя пушеше, потънала в седалката, вятърът разрошваше косата й. Беше мислил, че всичко ще приключи бързо. В началото тя съвсем не изглеждаше разстроена. Когато излязоха от бара обаче и видя залитащата й походка, с която се отправи към колата, реши да не рискува. Бяха пили по едно, но още при първата целувка горе, той бе вкусил парещия дъх на водка. Продължи да подава газ. Усети как автоматичната трансмисия леко превключи следващата предавка. Той сложи ръка върху бедрото й и също се облегна назад. Скоро пресякоха „Околовръстното”. Дъждът бе секнал. Високо горе плуваха облачните парцали, накъсани и раздрани.

Вече добре размачканата, водниста ябълкова каша, разпльокана върху паветата на кръстовището преди Семинарията, беше прегазена от широките, тежки гуми на голям черен джип. Зад волана седеше едър мъж. Къс и дебел врат, овално лице с месести бузи, ниско остригана, прошарена коса. Изглеждаше як, въпреки провисналите мъжки цици и изпъкналото шкембе, което се подаваше от черно кожено яке. Бързаше. По-нагоре обаче го очакваше дълга автомобилна колона. Мъжът наби спирачки. Аматьорската дървена бейзболна бухалка, която лежеше напречно на съседната седалка, леко се полюшна.

След малко джипът потегли, измина десетина метра и отново спря. Няколко автомобила по-напред, над кръстовището, във все по-уплътняващата се здрачина светеше червената лампа на светофара. Мъжът спусна ръка към пепелника и взе оттам недопушена тъмнозеленикава пура. Захапа я. Опъваше силно, намръщен. Сякаш засмукваше дебел и дълъг маркуч, потопен в бензинов варел. Напразно. Пурата беше загаснала. Мъжът остави пурата обратно в пепелника и припряно натисна с палец запалката на автомобила. Зачака. Когато секунди по-късно кръглият бутон на запалката щракна навън, беше време да тръгва - светофарът вече светеше зелено. Мъжът стисна волана и пое напред. Изниза се от кръстовището и потъна в завоя сред високите дървета на парка.

Казваше се Иван. Но отдавна никой не го наричаше с истинското му име. Единствено жена му продължаваше да му вика галено Ванчо. Изговорено от нейната уста, това име често, особено когато бе пила, звучеше подигравателно и обидно. Тогава в душата му напираше гняв, който той успяваше, макар и трудно, да сдържи. Защото от мига, в който я бе зърнал, той я бе заобичал. И продължаваше да я обича. С упорита, първична любов на не особено умно, бойно куче.

В ръката й димеше цигара и сега. В просторния, обвит в полумрак, семеен хол. Лежеше в голям черен кожен диван, притворила очи под единствената светлина в помещението, която струеше от висок, сребристо сив лампион. Стената вдясно беше изцяло от стъкло и отражението й прозираше призрачно във внезапно спусналата се вечерна тъмнина на ноември.

- Не вярвам, че наистина го искаш - гласът й беше ясен, без видима следа от алкохол.

Той погледна часовника си. Беше седнал върху облегалката на широк, масивен фотьойл.

- Трябва да тръгвам.

Жената всмукна от цигарата и бавно издиша дима.

- Сигурно е много по-лесно от това да спреш цигарите - надигна се и загаси фаса в пепелника на ниската масичка пред дивана.

- Престани. Не мога да се понасям, разбираш ли...

Тя стана, заобиколи дивана и пристъпи към ъгъла.

- ... Побърквам се. Не смея вече да я погледна в очите, нито себе си мога, нито... - От ъгъла се разнесе тих плисък, тънко звънна стъкло. Беше говорил с наведена глава. Вдигна очи и я видя с чаша в ръка, изправена до огромния прозорец-стена. - И ти откачаш, не виждаш ли...

Навън бе започнало отново да пръска. Духаше вятър. Клоните на високия бор в двора се поклащаха тежко като криле на гигантски прилеп. Измежду тях, далече в ниското, блещукаше София.

Жената отпи от чашата. Фокусира лицето си, отразено в стъклото, и тихо каза:

- Жалка, разгонена мутреса. Това виждам.

- Какво?

- Нищо... - беше сигурна, че я е чул. - Помниш ли асансьора?

- Беше лудост.

Тя отпи нова глътка:

- Както и днес.

- И днес, и вчера,... и всеки път... Не мога повече.

Погледна го през рамо, прегърбен в тъмното. Прииска й се да го прегърне.

- Закъсняваш - обърна се и надигна чашата.

След миг тъмният му силует в стъклото се размърда и колебливо приближи. Спря до масичката и посегна към цигарите. Тя затвори очи. Чу щракването на запалката. После отдалечаващите се стъпки. Заплака.

Клоните на бора се полюляваха в мрака. Дъждът вече се лееше.

Сигурно беше полунощ, когато се събуди от неясен шум в стаята. Примигна под запаления лампион и се втренчи в рехавата тъмнина отвъд.

- Ванчо?!

Мъжът във фотьойла беше мокър до кости. Дишаше тежко.

- Тъпа путка... - каза. - Тъпа, поркана путка.

Бухалката розовееше в краката му.

 

 

© Милен Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2011, № 9 (142)

Други публикации:
Страница, 2010, бр. 1.