КЛОПКА

Милен Стоянов

web

Почувства, че виси. Смътно. После усети болката, тъпа и постоянна. Нещо ръбесто и кораво се беше впило отзад в тялото му. Дълбаеше в месото между гръбнака и ребрата. Понечи да се надигне. Нищо. Не помръдна, сякаш нямаше крайници. В безсилието дори не повтори опита. Заслуша се в болката. Тя не отслабваше. Нещото напираше отзад, пробиваше го. А той продължаваше да лежи върху него с тежестта на своите близо сто килограма. Опита да си спомни откога беше тук. Нищо. В главата му зееше бездънна празнина. Изпита студ. Влагата лепнеше навсякъде по кожата му. Бръсна хладен ветрец и се чу тихо проскърцване. Нещо прошумоля. Усети как целият се раздвижва, заклаща се плавно като в люлка. Наистина висеше. „Но къде съм? Къде?” - напрегна отново памет. Течението просвири като в куха тръба. Обсеби го ужас. Мина му през ум, че е неспособен да помръдне и клепачите си. Поколеба се. После отвори очи: наоколо тъмница, през прокъсаните млечни парцали се просмукваше бледа лунна светлина като от далечна луминесцентна лампа.

Известно време се взираше нагоре. Беше утихнало. Парцалите се носеха едва-едва. Примряла, стаена тишина. Някъде наблизо, почти като шепот, шуртеше вода. Пое си въздух. Почувства как влагата и студът го изпълват отвътре и издиша. Парата заструя от устата му, закъдри се в мрака. Той завъртя очи. Тук-там сред нищото стърчаха тъмни прави очертания. Обграждаха го, подобно метални пръти на клетка. Пореха парцалите, разполовяваха ги. Наостри поглед. Линиите вървяха накриво, на места се пресичаха в ръбести, свити на юмрук възли. Бяха въжета. Дебели, груби въжета. Беше сигурен. Стисна зъби. Болката бе станала непоносима. Вече знаеше откъде идва - възелът под него бе твърд като кокал. „Разкош!” - помисли си. - „Сигурно сънувам.” Опита пак да се изправи. Нищо. Тежка, плътна вдървеност. Тогава шумна листак.

Изви вятър и шумът се усили. Шум на гора, дълбока и гъста. Светлината изтъня, изчезна почти. Поривът го блъсна, разлюля го. Въжетата заскърцаха едно в друго. Чу се трясък като от скършен клон и тялото му пропадна. Рязко. Въжетата се изопнаха. Кокалът отзад сякаш го продупчи. Той вися още миг. После целият се сгромоляса. Стовари се тъпо на земята. Сред буци кал. Въжетата се посипаха отгоре му. Неистово размаха ръце и крака, за да ги разкара от себе си. В ужаса и болката не се и учуди, че отново се движи. Освободи се от примката. Надигна се. Ръцете му опипаха влажната пръст. Тя се ронеше, вървеше стръмно нагоре. Разпери длани и се изправи по нея. Огледа се. Мрак. Горе едва-едва прозираше мътно сияние. Някъде далеч шумеше листакът.

Изведнъж заваля, нещо тъмно и лепкаво. Капеше тежко наоколо. Той настръхна. Сред глухия ритъм на капките открои дишане. Животинско. Учестено и силно. Приближаваше. Погледна натам. Изниза се миг. И от нищото изплува петно, по-черно от мрака. Залая без глас. Оплезен език и наострени зъби. Беше куче. Голямо. С едра глава. Напредваше бързо. Той вкопчи ръце в пръстта, но краката му тънеха в буците кал. Взе да крещи, също без глас. Животното беше до него… И тогава някой се спусна по насипа. Озова се в краката му. Беше малко момче. По фланелка, шорти и гуменки. Наведе се току пред муцуната на звяра и отлепи от земята голям камък, наполовина колкото ръста му. Повдигна го като перце над главата си и го стовари върху кучето. Животното изхърка, потъна в калта.

Събуди се премръзнал. Синкавата светлина на утрото блуждаеше в стаята, наводнена от свежия, планински въздух. Пееха птици. Беше се омотал в одеялото. Размърда се и го отметна. Изкриви лице. Пъхна ръка под гърба си и извади празна ръбеста бутилка от евтино уиски. Остави я изправена на пода. Стана и се протегна. Беше с обувки, по пуловер и дънки. Загледа се през широко отворения прозорец - високо горе над гребена грееше румен ореол.

В кухнята беше малко по-тъмно. Той включи печката. Извади от скрина прашясало джезве. Изплакна го, сипа вода и го сложи на котлона. Ръсна вътре кафе направо от ръждясалата кутия, която също откри в скрина. Навсякъде беше мръсно и прашно. По ъглите трептяха паяжини. Прозорецът беше отворен и тук. Навън плуваше накъсана рехава мъглица. Избуялата трева на двора се разстилаше нагоре по склона почти до границата с гората.

Както зяпаше навън, той извади телефона от джоба си. Повъртя го в ръка. След малко го погледна и взе да набира.

- Събуждам ли те? - обади се. - Извинявай... Исках да те чуя... Не. Вече съм тук... Да, бе, на вилата. Да... Ами, от снощи. Просто така... Тръгнах следобед. Мхм... Хубаво е, има мъгла..., малко е хладно... Не, без проблем, оправили са пътя донякъде. Да... Добре е. - Той хвърли поглед наоколо. - Е, има... и паяжини малко... Мхм. Спах на отворени прозорци и вече не мирише... Не, нищо няма да пипам..., автентично да си седи... - Излезе от кухнята и тръгна по коридорчето. - Сериозни са, да... Към десет... Знаят, обяснил съм им точно... Ами, в понеделник, казах ти... - В стаята извади цигара със свободната си ръка от кутията на масата, върху която бяха разпилени множество снимки, и взе запалката. - Да, направо при нотариуса... Мхм, с превод... Копието съм го дал..., обаче... - Седна в леглото. Пружината скръцна под тежестта му и висна почти до пода. - Да, да..., само че... Не, не, всичко е наред с тях... - Захапа цигарата и щракна запалката. Всмукна и изпафка дима. - А бе, гледай, аз се отказвам. Ще им звънна след малко да не се разкарват... Съвсем сериозно... Сега го реших... Ами, ей така... Не, не съм. Знаеш, че отдавна не пия... - Той погледна бутилката и я катурна с върха на обувката си. - Прав си, аз настоявах... Явно не съм го обмислил добре... Не, не е заради парите... Нищо не е станало... Не още... Ще й кажа. Не ме интересува... Не знам, ще измисля нещо... - Изправи се и закрачи из стаята. Ръсеше пепел по земята. - А бе, майната й на банката. Майната им на вноските... Да знаеш само как ме е стегнала шапката. Зверски. Само гадости са ми в главата... Както и да е... - Спря до прозореца. Ореолът горе грееше по-силно, всеки миг щеше да лумне. - Знам, че щеше да е против... Мхм, помниш с колко зор я направи тая вила... Е, да, помагахме му... Хм, тук намерих някакви снимки. Има една като ученик. С медал. От някакво състезание. - Усмихна се. - Виждал си я, с тениска, бели шорти и гуменки. Абсолютен катил... Да, не се предаваше лесно старият... - Отиде до масата и угаси цигарата в препълнения пепелник. - Не, в понеделник... Ами какво, ще окося тревата и ще се разходя. Утре може да отида за риба... Добре. Хайде.

Чу съсък откъм кухнята. Отиде точно навреме. Кафето вече се надигаше. Свали джезвето от котлона и затършува в скрина за чаша. Замръзна. Тихо се приближи до прозореца. На двора пасеше сърна.

© Милен Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2011, № 9 (142)

Други публикации:
Страница, 2010, бр. 1.