ГАЙТО ГАЗДАНОВ - ЛИТЕРАТУРНО УРАВНЕНИЕ С НЯКОИ НЕИЗВЕСТНИ

Мария Славеева

web

Книжарници в режим non-stop

Аз съм от поколението русисти, които завършиха с идването на демокрацията. И изведнъж се оказа, че богатството на културата, която сме изучавали, сякаш не е необходимо в новите времена. Поне така изглеждаше в новите условия. Настъпиха американизацията и европеизацията, които не са лоши сами по себе си, но както винаги става, българинът бясно смени своите интереси и залитна в крайности, като не се опита да съхрани някои ценни страни от стария си опит и да се държи близо до своите славянски корени. Не мисля, че аз съм сантиментална на тази тема, българинът, дори да не го признава пряко, си остава славянофил дълбоко в душата си, а и аз нямах време дълго да се мая, защото времената изискваха да си активен. Разбира се, в свободното си време продължавам да се отдавам на четенето и на съвременни руски автори, които несъмнено пишат много интересно. В съвременната руска проза има невероятни книги, които стават бестселъри още със своето излизане. Във всеки от жанровете: от детективите през приключенските, та до сериозните философски текстове има богато разнообразие и в него се раждат шедьоври. За съжаление, българският читател е малко запознат с тях. И за разлика от съвременната западна култура, която бързо реагира и превежда съвременните руски автори, ние рязко се отказваме да ги приемем. Не мисля, че сме виновни за това. Може би наистина са ни дошли множко толкова години, в които се говореше само за Русия. Но е и глупаво да се отрича нещо, което е достойно. Слава богу, руснаците не се комплексират и имайки самочувствието на велика нация, макар и те да живеят с проблемите на съвремието ни, успяват да сътворяват стойностни неща. И едва ли ще кажа нещо много интересно и ново, но в Русия се четат книги. Там има огромен брой книжарници, които изглеждат като съвременни дворци, не просто като молове, както в последно време е модерно да се прави сравнение, и в тях можеш, без да усетиш как е минало времето, да прекараш часове. Работят денонощно и без прекъсване. Non-stop. С намирането на дежурна аптека може и да имаш проблем, но не и с отворена книжарница. В книжарниците на големите градове на Русия дори в типичните ледени зими е топло, уютно и тихо, въпреки огромния поток от хора, който постоянно преминава там. Когато се умориш, можеш да си починеш в кафето на същата тази книжарница и да продължиш да се губиш в лабиринта от щандове с красиво оформени и богато украсени книги и да се отдаваш на избора на най-подходящото за теб четиво. И не мислете, че са забравени съвременните информационни технологии. На всеки ъгъл освен любезен и адекватно реагиращ консултант има и компютри, на които може сам да потърсиш информация за дадена книга. Едва ли няма проблеми в тези огромни книжни обители, но те остават незабелязани от посетителя и той се изкушава от писмения текст. Може би тези традиции в четенето имат своите корени освен в манталитета на нацията и в историческото й минало. През 18. век, когато Петър Първи иска да приобщи Русия към западната култура, и приоткриване на библиотеките му е предложено да се събира такса за взета книга, той заповядва да бъдат пускани всички желаещи да посетят обществените читални не само безплатно, но и да бъдат гощавани за сметка на хазната с екзотичните за онова време кафе или горещ шоколад.

И често мислейки за това, че губим много, като почти се отрекохме в последните години от руските автори, чиито текстове по време на моето студентство търсехме чрез познати и размножавахме на циклостил, защото бяха забранени в Русия и се разпространяваха почти нелегално у нас, попаднах в една от тези огромни съвременни книжарници на името на писателя Гайто Газданов. Спомних си, че той е от творците на 30-те години на миналия век. Оказа се, че съдбата му е свързана с нашата страна и той е учил през 1923 година в България.

Тайнствената фигура на един необикновен автор

Този автор със странен и звучен псевдоним, като име на герой от приказките на Шехерезада, е блестящ прозаик, публицист и литературен критик от осетински произход.(Осетия е етнолингвистичен регион, разположен в планинските и предпланински райони на Централен Кавказ.) По култура и образование е руснак и твори на руски език. Самият той никога не обяснява какво означава литературното прозвище, което си избира сам. А нелекият му живот, изпълнен с необясними тайни, по стечение на обстоятелствата е свързан с град Шумен, където завършва гимназия. Газданов е от многобройната руската интелигенция (около 2.5 милиона души), която емигрира след Октомврийската революция на Запад, а пътят на част от тези преселници преминава през България. В зрелите си години писателят живее и твори в Париж. Учи в историко-филологическия факултет на Сорбоната. Той е от поколението творци на Сребърния век на руската литература, в което значещи фигури са Бунин, Мережковски, Пастернак и Набоков, но остава в тяхната сянка и практически е неизвестен на широките кръгове. Творчеството му е оценено по достойнство в литературните среди на руската емиграция от 30-те години на 20. век, но остава дълго време в забвение за съвременниците му и е недостъпно в родината му. Газданов е от така нареченото "незабелязано поколение" на руската емиграция от този период и възникналия феномен на "руския Монпарнас". Гайто сякаш нарочно се забулва в тайнственост. Не търси показност. Харесва мистериозността около себе си. Често е сам поради стеклите се трудни обстоятелства в живота му или нарочно търси усамотеност, чувствайки, че е роден да живее в самота. Семейството си загубва много рано и има малко близки приятели, макар постоянно да е обграден от много хора. Необяснимо е защо, но не позволява на най-близките до него хора да му помагат даже когато те желаят това. Горда личност е и се обгръща с тайни. Оценен като интелектуалец с невероятни творчески заложби и майстор на изящното слово, през пролетта на 1932 г. е поканен и постъпва в руската масонска ложа "Северна звезда". Преминава през всички длъжности: Оратор, Привратник, Член на делегатската ложа, Първи страж. А през 1961 г. става неин Достопочтен майстор. Отново всичко около този акт остава в тайна, макар Газданов да пише в произведенията си за много от подробностите на интересната си житейска и странна творческа биография.

Романите и повестите му увличат с умението му да разказва за живота много истински. Стилът му е завладяващ, своеобразен и оригинален. Грабва неподправената искреност и шеметното развитие на фабулата в на пръв поглед спокойно развиващия се сюжет. Колоритът на романите и разказите на Гайто Газданов потапя в един свят, където животът много би приличал на приключенията на популярния киногерой на режисьора Стивън Спилбърг Индиана Джоунс, ако не бяха толкова истински. Сядайки от любопитство да се запознае с текстовете на Газданов, читателят се среща с една силна личност, която преодолява трудностите, без да предава идеалите си, без да стъпква други около себе си. Текстовете на нежния приключенец потапят в множество бързо редуващи се събития и свят на чувствени характерни персонажи, разкрити с тънък художествен символико-митологичен психологизъм.

Ходене по мъките на живота

Животът на Газданов може да се сравни с живота на героя на Алексей Толстой от едноименния роман. Гайто живее, ходейки по мъките. Животът го облъсква, нищо не получава лесно. Той е от писателите, които преминават бруталната школа на живота. След щастливото детство в Петербург в състоятелното и високообразовано семейство на родителите му Иван Сергеевич и Вера Николаевна, безбройните пътешествия по цялата Руска империя: Сибир, Белорусия, Смоленск, Полтава; и честите гостувания при роднините му в живописния Кавказ настъпват трудните години на емигрантство във Франция. Там след Октомврийската революция останалият без семейството си Гайто е принуден да живее сред отритнатите от обществото, маргиналите и лумпените. Опознава живота в бедняшките предградия на Париж отвътре и по най-трудния начин. Но младият писател не се предава и се съхранява като личност, която се развива. Недоумява искрено как негови сънародници, също емигранти, не желаят да се измъкнат от дъното, доволни са от убиващото ги всекидневие на просяци или бедни работници. Учудва се как хората, с които работи във фабриките, не искат да променят живота си към по-добро и им е достатъчно да работят тежкия физически труд, без да се развиват и съпротивляват. Но самият Газданов не ги съди за това. Не се отрича от тях. Напротив, съчувства им и им помага. Добрата му душа не му позволява да загърби неволите на бедните си събратя по съдба. Често помага на бездомници, като им дава последните си пари, грижи се безкористно за непозната бедна и болна възрастна проститутка и остава до нея в последните минути преди смъртта й, притичва се на помощ на клошари, изпаднали в беда. Всичко това прави, защото съвестта му го изисква. Гайто признава чистосърдечно в биографичните си книги, че не иска да помага, защото това са непознати хора, иска да ги загърби, да ги остави, защото не може да унищожи цялото зло на земята, но въпреки това е безкрайно добър и човечен и не остава равнодушен и безучастен към чуждите неволи. У тези отритнати от обществото хора той търси личността, запомня дребни характерни подробности в поведението им, открива уникалното в различните човешки съдби, които описва в текстовете си. Самият той изпада в плен на мрачни състояния и разказва, че понякога се затваря в малката си квартира, без да излиза по няколко дни, не желаейки да вижда никого, но после отново се хвърля в битката с живота. И въпреки че дълго време живее в блатото на човешките душевни нечистотии, похот и престъпления на нощния Париж и сякаш животът кърши много пъти крилете му, той не само оцелява, но и полита отново. Младежът се съхранява като личност с невероятно чувство за човешко достойнство.

Георгий Иванович, каквото е рожденото име на Гайто Газданов, рано остава сирак. Едва на осем години загубва баща си. Двете му сестри също умират съвсем млади. От 1911 до 1919 г. живеят само двамата с майка си с изключение на една година, през която той учи в Кадетския корпус в Полтава. През 1912 г. заминава за Харков, където учи седем години в гимназия. Преломен момент в биографията на Газданов е 1919 година, когато шестнадесетгодишен постъпва в Доброволческата белогвардейска армия на генерал Пьотр Врангел и воюва като редови войник в Крим. Служи на брониран влак и когато Бялата армия се оттегля, Гайто тръгва с нея. За кратко се установява на турския полуостров Галиполи, а после заминава за Константинопол. Там случайно среща своя братовчедка, която е балерина и е напуснала Русия преди революцията. Заедно със съпруга си тя живее и работи в Константинопол. Те помагат на младия Гайто и той продължава да учи в гимназия. Тук създава първия си разказ "Хотел на бъдещето". През 1922 г. гимназията е преместена в град Шумен, където Газданов завършва средното си образование през следващата година. Веднага заминава за Париж и живее там тридесет години. За да се прехранва, захваща всякаква работа. През ноември 1923 г. е товарач на шлеп в Сен-Дени, където по осем часа на ден ежедневно носи шестпудови чували. През зимата на същата година е мияч на локомотиви отново в потъналото в нищета предградие на Париж, работник е и в автозавод на "Ситроен". Дъното достига през зимата на 1925-26 г., когато му се налага да води съществуване на клошар. Почти три месеца той спи по тротоарите и в подземните станции на метрото. За този труден период от живота си Газданов пише в "Нощни пътища". Но именно в тези ужасни за него години се ражда писателят Гайто Газданов. През юни 1926 г. в Прага в списанието "Свои пътища" е публикуван първият му разказ. Започвайки от 1927 г., друго пражко списание, "Волята на Русия", възглавявано от Марк Слоним, публикува всички разкази, изпратени от неизвестния млад прозаик. А през 1929 г. започва да публикува в Париж в издателството на Поволоцки.

Почти дванадесет години Гайто Газданов работи като таксиметров шофьор. През това време създава четири от деветте си романа, двадесет и осем от тридесет и седемте си разказа. Всичко останало пише през следващите тридесет години. В края на 20-те и началото на 30-те години на 20. век учи в историко-филологическия факултет на Сорбоната, като се занимава с история на литературата, социология и икономически науки.

През 1930 г. излиза първият роман на Газданов "Вечер у Клер", който се харесва на руската емиграция и писателят е признат единодушно за талант. Започва редовно да публикува разкази и романи заедно с Бунин, Мережковски, Алданов и Набоков в най-авторитетното списание на руската емиграция в тези години "Съвременни бележки". Активно участва в литературното обединение "Чергаруване".

През 1936 г. отива на Ривиерата, където среща бъдещата си съпруга Фаина Дмитриевна Ламзаки. Тя произхожда от богато одеско семейство с гръцки произход. От 1937 до 1939 г. през лятото Гайто идва тук, на Средиземно море, и прекарва най-щастливите години от живота си. През Втората световна война Газданов остава в Париж. По време на фашистката окупация участва в съпротивата и помага на хора, които са в опасност. От написаното в този период получава признание романът му "Призракът на Александър Волф". След войната публикува книгата си "Връщането на Буда", която има голям успех и му донася известност и богатство, но писателят продължава да работи като таксиметров шофьор.

През 1952 г. му предлагат да стане сътрудник на радио "Свобода". Той приема това предложение през януари 1953 г. и до смъртта си работи там. След три години става главен редактор на новините в Мюнхен, а през 1959 г. се връща в Париж като кореспондент на парижкото бюро на радио "Свобода". През 1969 г. отново е изпратен в Мюнхен като старши, а после става и главен редактор на руската служба. Пътува до Италия и завинаги остава влюбен във Венеция.

През 1952 г. излиза романът му "Нощни пътища", а след това "Пилигрими". Последните му публикувани романи са "Пробуждане" и "Евелин и нейните приятели", които са започнати през 1950 г., но са завършени в края на 60-те години.

Газданов умира от рак на белия дроб на 5 декември 1971 г. в Мюнхен. Погребан е на руското гробище "Сен-Женевиев де Буа" до Париж.

Българската тишина

Малък остров на спокойствието в нелекия живот на Газданов е България, където идва през април 1922 г. За прекараните дни в шуменската гимназия, която завършва през 1923 г., той пише в разказа си "На острова", издаден през април 1932 г. в парижкия вестник "Последни новини". След като се оказва в Константинопол, Гайто е приет да учи в гимназия, в която се обучават руски емигранти, напуснали страната си по време на Октомврийската революция. След два месеца е определено цялата гимназия да бъде преместена в България. Избран е град Шумен. Гимназистите не са чували за град с такова име, но бързо го намират на картата. Пристигат в София, където остават около две седмици. Пътувайки с влака София-Варна, учениците са доволни от това, че са напуснали Турция и са в близка по манталитет и култура страна, но не знаят какво ги очаква, защото в очите им Шумен е малък провинциален град. Всъщност в този период Шумен е добре развит културен център, а и новооснованата гимназия е една от най-големите, които се разкриват за първата вълна руски емигранти. Гайто си спомня с нежна носталгия дните, прекарани в Шумен. Въпреки трудностите, които трябва да бъдат преодолени поради лошите битови условия, все пак в спомените му остават хубавите моменти и усещането за тишина и спокойствие. След преживяното по време на Гражданската война (службата на бронирания влак, участието в сражения и постоянно дебнещата смърт) бързо съзрелият юноша намира в България защитено пространство и доброжелателно общество.

Пари за нова сграда няма и затова е ремонтирана част от старата турска казарма, където са разположени гимназистите. Постройката някога е била изградена като дивизионна болница през 1837 г. от английски архитекти по поръчка на турския султан-реформатор Махмуд Втори. По време на Руско-турската война е руска дивизионна болница. Условията на живот са сурови. Средства за издържане на гимназията предоставя Българският земеделски съюз, който не е особено богат. Учениците сами събират дърва за отопление през зимата. А учебните занятия се водят и през лятото, защото през януари и февруари е невъзможно да се отоплят класните стаи. Макар стените на гимназията да са стабилни, през прозорците влиза сняг, който трябва да се изгребва, за да не се натрупа в помещенията. Но през летните дни Газданов се любува на природата, като си почива. Той пише: "Особено хубаво беше в гимназията през лятото, когато можехме да лежим в градината, да ядем прекрасните български пъпеши и дини. А около нас беше българската тишина и зеленина, всичко беше лениво, спокойно и красиво."

Повечето от преподавателите в гимназията имат специално образование, но не всички са с педагогическа специалност. Самият Гайто ги определя като "не съвсем обикновени хора". Но всички работят всеотдайно с ясното съзнание, че трябва не само да дадат достойно образование на учениците, но и да им предоставят добри условия за живот. Газданов разказва: "Болшинството от гимназистите до неотдавна са били войници, офицери или матроси. В седми клас най-малкият ученик беше на седемнадесет години, а най-големият - на тридесет и шест... Сред нас имаше огняри, моряци от търговския, военния и даже платноходния флот."

Изпитите за завършено гимназиално образование протичат в присъствието на представител на Министерството на просветата. Обикновено това е един от директорите на някое от шуменските училища. Неговият подпис върху дипломите дава същите права като на завършващите български гимназисти, следователно и признание зад граница. А това означава и възможност да се учи в чужбина. Голяма част от учениците, завършили с отличен успех, получават стипендии и заминават за Германия, където се съсредоточава руската литературна интелигенция. А Газданов се възползва от обявата, че автомобилните заводи във Франция предлагат работа и виза. Така след абитуриентската вечер Газданов заминава за Париж.

От България Газданов запазва милите спомени за спокойните ученически дни и възхитата си от красивата природа. В своя разказ, посветен на годината, прекарана в Шумен, той говори за острова, където намира умиротворение и душевен покой след бурните военни преживявания в родината си. Когато завършилият гимназист попада във водовъртежа на непосилните емигрантски дни в Париж, той отново мислено се връща към спокойния остров на българската тишина. В края на своя разказ "На острова" Газданов споделя, че спомняйки си тези дни, се вижда как е застанал на балкона на гимназията и наблюдава буйната зеленина, която се слива с необикновено синьото небе и преминава в безкрайна синева. Писателят казва, че има усещането за море, макар то да не съществува наяве в Шумен.

Въпроси без отговор

Прозаик с безспорен литературен талант, който се проявява още в ученическите години, Гайто не обича математиката. С хумор той разказва как въпреки отчаяните усилия на учителя му в гимназията никой от съучениците му не може да си спомни формулата за квадратно уравнение. Самият Газданов е загадъчна личност и неговият необикновен живот се превръща за изследователите в уравнение с някои неизвестни. В него има много въпроси, които остават без отговор.

Необяснимо е как, след като започва да публикува произведенията си и получава за тях добри хонорари и след като се оженва за заможна жена, с която прекарват много лета на Френската ривиера, е било необходимо да продължи да работи като таксиметров шофьор. Може би е бил силен страхът му за утрешния ден. В едно от най-популярните си произведения "Призракът на Александър Волф", по чийто сценарий е направен филм в Холивуд, Гайто пише: "Над всеки човек, над всеки живот виси истинската заплаха от всичко в неговото безкрайно разнообразие: катастрофа, сблъсък на влакове, земетресение, буря, война, болест, нещастен случай - всякакви проявления на сляпата случайност и безпощадната сила, особеността на която се заключава в това, че ние никога не можем отрано да определим минутата, когато това ще се случи, този мигновен срив в историята на света. И на този, който има душевна сила да преодолее страшното съпротивление на това, изведнъж се отдава възможност за известно време да бъде по-силен от съдбата и случая, земетресението и бурята и да знае точно, че в тази секунда той ще спре еволюцията на чувствата, мислите и съществуването, движението на многообразния живот, което е било длъжно да го размаже в своя неудържим ход напред. Любовта, ненавистта, страхът, съжалението, разкаянието, волята, страстта - всяко чувство, всеки закон и всяка съвкупност от закони - всичко е безсилно пред тази минутна власт на убийството. На мен ми принадлежи тази власт и аз също мога да стана нейна жертва, и ако съм изпитвал нейната притегателна сила, то всичко останало, намиращо се извън пределите на това съпротивление, ми се струва призрачно, несъществено и неважно и аз не мога да разбера този интерес към множеството незначителни неща, които съставят смисъла на живота за милиони хора. От тази минута нататък, откакто аз зная това, светът за мен става друг и аз не мога да живея като тях, като останалите, които нямат нито тази власт, нито това разбиране, нито това съзнание за необикновената чупливост на всичко, на това ледено и постоянно съседство на смъртта." За това говори Волф, когото младият белогвардеец смята, че е убил някога. Волф излага своята своеобразна философия на човека, който е видял лицето на смъртта, а самият автор разбира, че срещу нея може да се бори само с нейните оръжия, но така само се приближава до зловещия свят, чийто призрак го преследва толкова дълго време. Има нещо, което е трудно преодолимо, което не му позволява да се отдаде докрай на тази тягостна истина. И този, преодолял много трудности, човек следва препоръката на своя учител от гимназията в Шумен, който го съветва да приеме максимата на Дикенс, че животът е даден на човека с непременното условие храбро да го защитава до последното си дихание. И това е кредо в начина на мислене на Гайто Газданов. Препатил много, той обича живота и го живее с наслада, радвайки се на обикновените неща, въпреки екзистенциалните страхове, които го владеят, както всяка интелигентна и чувствителна натура.

Газданов никога не пише за коварната болест, сполетяла го в последните години от живота му. Предпочита тогава да не говори какво изпитва в края на жизнения си път, въпреки че много пъти се сблъсква със смъртта и нееднократно размишлява за нея в текстовете си. Загадка остава и защо след кончината на писателя съпругата му предпочита да предаде личния му архив в Харвардския университет, макар да не е малък интересът от страна на руските изследователи.

Оптимизъм до кръв

В човешкото съществуване има някаква повторяемост. Времената, в които живее Газданов, са сходни със сегашните времена на промени. Той е част от една бурна епоха, когато Октомврийската революция променя съдбата на много хора. В годините на безкрайния преход към демокрация, в които ние сега живеем, отново става подмяна на ценностите, макар тя да протича без явна война. В такива моменти обикновено се проявяват същностните характеристики на личността. На повърхността изплуват безчувствените и безскрупулните хора, които са готови на всичко - да унищожават, да тъпчат другите, да лъжат, дори да убиват, за да се чувстват те добре. А интелигентните и чувствителни хора трудно оцеляват и често се предават на убиващите ги грижи на непосилното ежедневие.

Гайто Газданов е силна личност и не се предава, както става с героите на съвременния американски писател Пол Остър, които в забързания съвременен свят не могат да се справят с натиска на ежедневието и объркано бягат от реалността, загубвайки представата си за нея и самоунищожавайки се. Газданов не се разпада като личност в безтегловността на произтичащия катаклизъм, какъвто е ставащата в Русия революция, когато е неясно какво предстои, а старият строй е безвъзвратно унищожен. Младият войник, застанал на страната на белогвардейците, воюва за своите идеали и сякаш става по-силен. В началните години на емиграция в Париж той живее много бедно, спи на улицата, но не спира да пише дори в тези най-трудни за него времена и като Джек-Лондоновия герой Мартин Идън се бори за съществуването си и успява да се реализира като творец. Гайто Газданов е пример за едно достойно оцеляване, за запазване на човешкото достойнство въпреки ужасните изпитания, на които го подлага животът. Сред нищетата на парижките предградия, далеч от близки и без семейство, за което мечтае и винаги е мислел, че ще има в духа на старите руски патриархални традиции, писателят успява да запази добротата у себе си. Въпреки високото образование, което получава, като емигрант той се препитава, вършейки черна и непосилна за него физическа работа, но не престава да учи и да се самоусъвършенства. Владеейки до съвършенство френския език, успява от обикновен репортер в различни парижки ежедневници да се издигне до редактор на високо уважавана медия. Неговата съдба може би е сродна със съдбата на много наши сънародници, принудени да напуснат в последните години страната ни. Дали те успяват да съхранят общочовешките ценности у себе си. В живота на Гайто Газданов особени поводи за радост няма, но той остава светла личност. Не се смесва с черните персонажи около себе си. Не се оставя на безизходицата. За него винаги има утре.

Днес, откривайки за себе си като читатели невероятни личности като Гайто Газданов, ние сякаш преоткриваме отново културата и през 21. век. Когато ни се струва, че всичко е в безизходица, че побеждава масовата липса на култура, произведенията на един не много известен писател като Газданов ни карат да вярваме, че може би щом той е успял в едно такова трудно време на промени да се съхрани и да остане докрай добър човек, неподвластен на заобикалящото го зло, то ние също трябва да се опитаме да направим всичко възможно, за да съхраним оптимизма си и да вярваме в бъдещето, което ние трябва да създаваме, защото зависи и от нас. А се знае, че доброто в живота се съхранява при многократното му повтаряне.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Орлова 2003: Орлова, Олга. Гайто Газданов. Москва, 2003.

Камболов 2003: Камболов, Тамерлан. Письма матери. // Камболов, Тамерлан. Штрихи к портрету Гайто Газданова. Москва, 2003.

© Мария Славеева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2011, № 1 (134)