Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧОВЕКЪТ В ЛОГОТЕРАПИЯТА НА ВИКТОР ФРАНКЪЛ

Мая А. Ангелова

web

Накратко за смисъла

Виктор Франкъл е име, което с условно-рефлекторна категоричност придружава понятието "смисъл в живота". Ръководствата за самопомощ, разработени със средствата на логотерапията и изразяващи изричното си преклонение към гуруто на смисъла - професор Франкъл, бивш концлагерист и последващ противник на идеята за колективна вина - използват понятието "смисъл в живота" със същото настървение, с което по-отдавна са били пускани в обръщение понятия като "едипов комплекс" и "либидо". Самият Франкъл, макар и обезпокоен от тенденцията за гуруфуциране на личността му, няма нищо против да използва понятието смисъл като рекламно средство. Той е наясно с изключителната му популярност, особено в ерата на абсурда. Смисълът на моя живот, ще се съгласи Франкъл в "Ненаписаното в моите книги", е да помагам на другите да намират смисъл в своя (Франкъл 2000а: 156). Още повече, според неговите свидетелства причината за възникването на логотерапията е личната му нетърпимост към редукционизма и нихилизма - два мисловни стила, които легитимират базисния концепт за живота и човека като "нищо-друго-освен"; животът не е нищо друго освен процес на окисляване, ще каже един от учителите на младия Франкъл и това ще породи у него нескрито възмущение (Франкъл 1978: 37). "Нищо друго освен" е мисловен ход, който изключва човешкото у човека, настоява Франкъл, това е същинското престъпление срещу човечеството, което е направило възможно такова немислимо събитие като Холокоста. Ако човекът не е нищо друго освен машина и комплекс от безусловни и условни реакции, тогава неговата значимост не може да надскочи тази на животното. А законодателят все още присъжда правото на живот единствено на абстракцията, наречена "човешко същество" - едно битие, категорично превъзхождащо останалите живи форми. Кое тогава е човешкото у човека, пита Франкъл, къде е оправданието за човешкото превъзходство, къде е оправданието и на усилието да се живее, ако то не е нищо друго освен самосъхранение, репродукция и доминация? Вероятно такива са били въпросите, вълнували младежкия ум на Виктор Франкъл, който споделя, не без гордост, че в ученическите си години разсъждавал върху въпроса за смисъла на живота всяка сутрин по време на сутрешното кафе (Франкъл 2000а: 18). Тези философски медитации трябва да са били особено интензивни като се има предвид, че на 25 години Франкъл, вече изключен от Дружеството по индивидуална психология, организира места за безплатни младежки консултации. Тук младежката съзерцателност прераства в социален ангажимент - Франкъл става автор на множество разяснителни кампании по въпросите на смисъла на живота, в резултат, по време на раздаването на годишните свидетелства на учениците, по негови данни, за първи път не е регистрирано нито едно самоубийство на травматизиран от училищния си неуспех ученик (Франкъл 2000а: 75). Двадесет и пет години по-късно, през 1955 г., Франкъл прави "откритието на живота си" - създава термина "екзистенциален вакуум", за да обобщи своите интуиции за болестта на времето, описани от него още през 1946 г. (Франкъл 1978: 23). Без да крие претенциите си относно значимостта на духовната си рожба, той не се посвенява да цитира свой колега, който го сравнява с Кант в областта на психотерапията (Франкъл 2000а: 64). Революционното в своето откритие Франкъл търси и разпознава във връзка с личното си усилие да открои автентично човешкото. Човекът, установява Франкъл, е онова същество, което въпреки задоволеността на своите основни природни цели - самосъхранението, репродукцията и доминацията - може да тръгне по пътя на деструкцията. Съвременният невротичен синдром - депресия, агресия, зависимости - е феномен, който засяга светая светих на съвременното демократично общество. Образованият (малко или много) и благоденстващ индивид на прекрасния нов свят е депресиран, агресивен и наркоманизиран. Причината за това е в неговото състояние на екзистенциална празнота. Не сексуална фрустрация, нито чувство за малоценност пречат на съвременния човек да живее добре. Той има достатъчно секс и достатъчно власт. Онова, което няма, е референтна рамка, към която да съотнася струпването на блага или недостига на блага в своя живот. Става дума за липса на идеали, на ценностна стратегия в живота на съвременния човек. Това е липсата на работещ гещалт относно регистрирането на блага. Благата могат да се регистрират като усешане, но не могат да означават нещо, ако липсва механизъм за тяхното възприемане в значеща цялост. Макар и принципно съгласен с близостта между понятията гещалт и смисъл (Франкъл 1975: 115), Франкъл не е особено доволен от тази аналогия, защото ценностите не са наличности, а са възможности (Франкъл 2000б: 128)1, следователно те не са сетивно достъпни. Все пак, за да може да се говори за гещалт, трябва да се работи с някакви наличности. А смисълът е у дома си на територията на абстрактното мислене, там, където преживяванията напускат буквалността и стават релационно организирани.

Удоволствието е наличност, то може да бъде регистрирано сетивно, но извън непосредствения опит то губи силата си, защо не и битието си, ако не бъде трансформирано в концепт. "Естетическият", сетивният подход към благата е като пунктир - между два момента на удоволствие има празнота; или като платно, на което безразборно са нанесени фигури, разделени от нищото на една "несводимост". А струпването на празноти, решава Франкъл, е непоносимо за човешкия ум. Ценностите (концепти, а не възприятия), от друга стана, не са непосредствени феномени, затова за тях трябва по-остро "зрение", но те са удобни с това, че битието им е закрепено в общия културен хоризонт и в този смисъл, те са винаги налични, дори в епизодите на неудоволствие, бездействие, скука, несполука, болест, злощастие. Но основното е това, че те могат да удължават живота на удоволствието като пренасят неговия емоционален заряд в областта на въображаемото, където се случва ефектът на осмисляне, или на намиране на място на съответното преживяване (концептуализиране). Да се намери място на едно преживяване означава да се открие неговия смисъл, да се схване неговата релационност: то трябва да се свърже с нещо друго, за да не остане откъснато и в този смисъл, неусвоено, "ненаместено". Тук не става дума за един елементарен континуитет от биографичен, идентичностен тип, а за способност да се "сглобяват" преживяванията като етапи или съставни части на един значещ проект. Ценностите са онези реалии (може би гещалти с по-висок ранг), осигуряващи шаблоните, с които може да се конструира понятие за "значещ проект". Те позволяват на ума да оформи идеята за блага, да разгърне в по-големи мащаби спонтанната способност на тялото да преживява удоволствия. Ценността в този смисъл е концептуализация на телесно-непосредственото добро. Тя позволява на въображаемото да екстраполира телесно разпознаваемото добро в сферата на такава опитност, практически напълно лишена от непосредствено добро. Концептуализираното добро може да съществува само в ума, на него не са му нужни сетивни потвърждения. Ценностите, трябва да се има предвид, стоят между непосредственото добро и персонализираното добро. Те са универсални "ментални" ходове за концептуализиране на положителния телесен и перцептивен опит. Без разбиране на удоволствието на концептуално равнище, умът регистрира само единични събития с положителен или отрицателен знак, които не са подредени като значещ текст. Без ценностно "зрение" нито многото удоволствие, нито многото страдание могат да направят живота да разбира сам себе си, разбира се, през концептуалната стратегия на местната култура2. Ценностите са местната граматика, която позволява на простото регистриране и назоваване на наличното добро да премине на по-сложно езиково равнище, това на разказа за доброто. Едва тук животът придобива формата на значещ проект.

Смислите от своя страна са ценности, преживени на дълбоко личностно равнище. Това означава, че смисълът не е единица, той не е количество. Той не е ето това или ето онова благо, нито тази или онази ценност. Смисълът е интимен стремеж, но и способност, да се легитимират значещи връзки между конкретната екзистенция, конкретната ситуация и ценностния свят. Смисълът е онази връзка между благата, интенциите и познанието в рамките на една конкретна екзистенция, която просветва на ума като безвъпросна непрекъснатост и дори насоченост на жизнения път. Смисленият живот е "наместеност" на стремежите, преживяванията, делата, само че тази под-ред-еност не е универсален порядък, а лична композиция. Екзистенциалният вакуум е обратното на екзистенциалната непрекъснатост, плътност, събраност; чувството за празнота е провал на усилието да се концептуализира личното добро.

По аналогия с ценностите да се живее смислено означава да се вижда отвъд наличното. Но наличното, ситуацията - болка, удоволствие или неяснота - не е символ, тя не препраща към едно универсално или трансцендентно битие; ситуацията е възможност - възможност да се намери място на ето това преживяване, на ето този човек, на ето това страдание в цялостния екзистенциален опит на личността така, че той да не се разпадне, а да продължи да звучи смислено. Когато екзистенцията престане да звучи смислено, когато събитията и делата станат шум, прекъсван единствено от откъслечните възклицания на еуфорията и виковете на скръбта, или просто от тишината на съня, тогава животът става невъзможен. Човекът не може да живее, без да преживява смисъл, категоричен е Франкъл, затова той трябва да бъде научен как да преживява смисъла. Логотерапията се опитва да изкаже "как се регистрира смисъл", а не кой е смисълът. Тя не е псевдоинтелектуална пропаганда, нито квази-религиозно учение. Франкъл не проповядва, не предписва, не морализаторства. Всичките му усилия са впрегнати в каузата да се направи проблемът за смисъла практически въпрос, да се намали метафизиката за сметка на терапевтиката. Човекът трябва да бъде научен да живее смислено най-вече в рамките на своето всекидневие. Смисълът трябва да стане начин на живот, а не да бъде заделян настрана като езотерична пикантерия. Смисълът в крайна сметка трябва да се сближи с личността, да бъде свален от небето на земята, да бъде преместен от планината в града, защото неговото място е в конкретиката на ситуациите и делата. Така че Франкъл не предлага много, той предлага само най-необходимото - едно ръководство за добър живот, което не отива по-далеч от това да очертае механизма за създаване на референтна рамка за добър живот. Смисленият живот е животът, в който събитията и делата означават нещо; тук личността е развила една високо организирана "перцептивна" стратегия - тя може да "вижда" опита си като значещ предмет3. Какво точно означава опитът обаче ще реши конкретната личност и тук Франкъл отстъпва пред свещеното право на екзистенциална неприкосновеност. Ето тази воля за смисъл, тази воля да се установява значението на събитията и делата на високо персонализирано равнище е уникалното на биването-човек.

Но има нещо в логотерапията на Виктор Франкъл, което някак винаги остава недостатъчно проблематизирано и това не е учението му за смисъла. Как логотерапията конструира понятието за човек и кой е реалният адресат на лечението през смисъл е въпросът, който винаги остава в сянката на пищния лозунг за смисъл в живота. Затова с оглед на по-доброто разбиране на темата за смисъла в живота е нужно да се започне с едно антропологическо и етическо изясняване в рамките на логотерапията, което да покаже как Виктор Франкъл разбира човешката природа и коя е максималната точка на самоосъществяване, която се вменява на екзистенцията.

По същество за човека

"Идея за човека" e понятие, което Виктор Франкъл (2001) често използва, настоявайки, че всяка психотерапия изхожда от една предварителна антропологическа концепция. Без да крие философските си претенции, Франкъл признава, че екзистенциалната анализа, която разработва като основа на терапевтичната си практика, е опит за антропология. При това тук се има предвид една "оздравителна" антропология, която трябва да поправи вредите, нанесени от вече индоктринирания "образ" на човека, конструиран от психотерапевтичната традиция в духа на физикализма, редукционизма или спиритуализма. В спор с психоанализата, индивидуалната психология, поведенческата терапия, мотивационните теории, психосоматичната медицина Франкъл настоява върху призванието си да "проясни" имплицитните антропологически мистификации, с които терапевтиката от началото на 20. в. замъглява същността на човека. Всъщност Франкъл не поддържа тесни връзки с есенциализма на понятието "същност на човека". Вместо него в "Лекарят и душата" се залага на понятието "imago hominis" (Франкъл 2001: 38), "образ на човека". Става дума за парадигматичния разказ за човешкото битие, служещ като теоретично "огледало", в което екзистенцията оглежда себе си. Един разказ, който в 20. в., настоява Франкъл, е "напълно деформиран", доколкото не взема предвид "свободата на духа от природата, съставляваща същността на човека" (Франкъл 2001а: 43). "Човешка същност" - да, Франкъл използва такъв език, но винаги в смисъла на една екзистенциалистки самоосъзната антропология. Същността на човека се мисли през базисните явености на човешкото-в-ситуация, а не като предхождащ съществуването проект. Тези базисни явености неизменно гравитират около разказа за свободата. Свободата като гарант на човешката уникалност, разбира се, не е нова идея, но на територията на психиатрията тя невинаги се ползва с добро име. "Автономният човек", твърди Скинър, служи като обяснение за нещата, които още не можем да си обясним по друг начин (Скинър 1971: 20). Франкъл е убеден, че подобни твърдения са изкуствена идеологическа установка, която не само представлява некоректно отразяване на фактите, но и некоректно индоктриниране в духа на нихилизма: науката често съдейства за това да се заучава безсмислие. Човекът, вярва Франкъл, има нужда да концептуализира живота си отвъд непосредственото наблюдение, че всичко опира до инстинктите, адаптацията и оцеляването.

Тъй като съчиненията на Франкъл гравитират около една и съща проблематика, без значими надграждания и завои, би могло да се каже, че цялата логотерапевтична психология представлява целенасочена и експлицитна рефлексия върху понятието човек. Това понятие се мисли в известен смисъл образно, доколкото "образното", "визуалното" и "пространственото" в него препращат към геометричната явеност на "дименсиалната онтология" на Франкъл (2001а: 38). Тъй като тук битието на човека се конструира на принципа на една пространствена игра на проектиране, трябва да се направи уговорката, че геометричният модел на човека в логотерапията е съвсем оправдан - пространствената аналогия е удачна относно едно битие, което търси смисъл, което търси място на себе си в света и на света в себе си. Човекът е в света, той се намира "някъде" и на всеобщата ситуираност на екзистенцията безспорно подхожда една дименсиална онтология.

Още нещо, тази образ-ност чисто езиково корелира и с психологическата категория Аз-образ, която насочва към крайния адресат на логотерапевтичните усилия. Франкъл смята за основен бенефициент на логотерапевтичния проект обикновения човек, човека от улицата, неексперта. От книгите си Франкъл говори на нуждаещия се, а не на лекуващия. Неговите антропологически тези представляват по-скоро оказване на "първа помощ" на застрашения от нихилизма, цинизма и екзистенциалния вакуум Аз-образ на съвременния човек, отколкото експериментални разработки, предназначени за научната общност. "Образът на човека", разбран като отражение на доминиращите антропологични настроения в рамките на една култура, въздейства върху индивидуалния Аз-образ и може да окаже съкрушителен ефект върху самооценката и чувството за смисъл, в случай че се основава на фатализъм, песимизъм, нихилизъм. Изчистването на образа, имиджа на Човека от скептицизма и песимизма ще гарантира повече свобода и конструктивност в изграждането на индивидуалния Аз-образ. Идеята за човека в логотерапията работи най-вече за адекватното личностно само-разбиране и чак после за успешното лечение на неврозите, което всъщност е невъзможно без подкрепата на подходяща, жизнеутвърждаваща философия за живота. Така че своеобразната философска антропология на Виктор Франкъл цели да събере в един "образ" минималната психологическа и етическа екипировка, необходима на човека в неблагоприятните условия на двадесетото столетие. Образ, матрица, модел, който да може да бъде успешно употребен при сглобяването на личния аз-образ.

Без да проявява излишна скромност, Франкъл не пропуска да изрази вярата си, че неговият антропологически принос ще помогне за изместването на остарялата психоаналитична "доктрина" от терапевтичната сцена на бъдещето (Франкъл 1967: 59); че "високата" психология ("height psychology", Франкъл 1964: 59) ще заеме мястото на дълбинната психология. Високата (височинната) психология на Франкъл е онази концептуална рамка, в която той изрично поставя логотерапевтичната концепция за човека. И ако Фройд, без да го е желал, си спечелва титлата "ид-психолог" (Фром 2003: 41), то Франкъл ще остане в историята със своя изключителен интерес към съвестта като "орган на смисъла". Не "его-психолог", а "супер-его психолог", психолог, отвъд психологията на Ида, но и на Его - това е мястото на Франкъл в общата география на човешките феномени. Съвестта е "свръх" спрямо инстинкта, но и спрямо личното благосъстояние. Съвестта като съсредоточие на смисъла (логос) е нещо повече не само от нагоните, но и от аза. Съвестта е високото постижение на екзистенцията и като такова заслужава своя отделна научна територия, една психология на високото. Така Франкъл разбира своята мисия в психологическата наука и без да е съвсем ясно дали тръгва от клиничните данни, или по-скоро от философските си убеждения, той създава психология, в която най-същественото у човека е неговият "дух", логос: свобода, съвест и смисъл.

Основната задача на логотерапията е легитимирането на един логотерапевтичен етос, ангажиран със "спасяването" на човешкото у човека (Франкъл 2001а: 37). Вместо да се гравитира около демоничното, болното, дефектното, проваленото, неосъщественото, неморалното, скритото и неудобното у човека, Франкъл предлага да се защити правото на човека да му се вярва, а също и правото на психотерапията да признае своите успехи. Човекът все пак подлежи на успешно лечение (Франкъл 2001а: 36), той може да измине някакъв път на само-надмогване, на само-подобрение. Чувстващият се хронично болен човек на 20. в. (Рийф 1965: 357) трябва да отстъпи място на един човек, в който има по-малко психика и повече ум, интелект, nous.

Не е разумно обаче да се прибързва с едно безкритично присъединяване на логотерапията към хуманистичната парадигма в психотерапията само заради отпадането на акцента върху болното и девиантното. Макар и недвусмислено човеколюбив, Маслоу - иконичната фигура на хуманистичната психология - е твърде аристократичен. Той "работи" в името на най-добрите, онези индивиди, които се равняват на олимпийски медалисти в областта на живота (Маслоу 2001: 40). Олимпийските постижения от своя страна изискват усърдна и целенасочена работа върху себе си, потопена в атмосфера на нетърпимост към изоставането, към възможността да останеш "неразгърнат", не-самоактуализиран. Така че психологията на потенциала, или идеята за само-актуализацията, не е мястото, където Франкъл би се почувствал у дома си: само-актуализацията е само непреднамерен, вторичен продукт на само-трансцендирането:

"Оказва се, че императивът на Пиндар - да станеш, това което си - с други думи, че човек трябва да актуализира своите възможности - е валиден само ако добавим думите на Карл Ясперс: ‘Човек става това, което е, доколкото е причина на самия себе си.’ Или, както казва Айбрахам Маслоу, ‘работата по само-актуализирането’ е най-добре свършена ‘през посвещаване или значима професия." (Франкъл 1975: 78).

Самоактуализацията следователно може лесно да се сбърка с едно оставане и внимаване в себе си, с едно самонасладително целене на собственото благосъстояние. Освен като елитарно подобно настроение може да бъде привидяно и като егоцентрично. Затова човекът в логотерапията трябва да бъде оставен извън територията на хуманистичния проект за самоусъвършенстване, там, където човек обикновено "търси себе си". Напротив, в логотерапията човекът ще бъде насърчаван да забравя себе си и да не се насилва да надскача личността си преднамерено и планирано. Интенцията - стремящото се начало у човека - работи адекватно само когато се прицелва към каузи и хора; ако тя пожелае едно "състояние" - тя ще го загуби. Сексуалният невротик например е жертва на преднамерено интендиране. Той си поставя за цел сексуалното удоволствие и това го обрича на повтаряща се импотентност. Вместо да желае своя партньор, импотентният по правило желае "да се представи добре" или да постигне оргазъм. Изходът от омагьосания кръг на "хиперинтенцията" (интенция, която сочи не към предмети, а към резултати) е в отклоняването на вниманието от себе си, в освобождаване на място за спонтанността и непланираното действие. А оттук ще произтече и основното настроение на логотерапевтичната етика - егалитарност по отношение на достойнствата и на постиженията. Щом дейността не бива да се превръща в предмет на нарочен стремеж, значи плодовете на смисления живот не понасят която и да е форма на състезателност.

Онова, което прави най-силно впечатление относно логотерапевтичното говорене за човека, е изключителната липса на критични забележки. Тук човекът е не само изненадващо податлив на терапевтично въздействие, но като цяло е справящ се с живота и проблемите си. Както обича да напомня Франкъл "Само висините на човека, това е човекът (Парацелз)" (Франкъл 2001б: 229). Данни за прословутата ригидност на невротика, за характерови съпротиви, за терапевтични неуспехи липсват. Пациентите на д-р Франкъл са схватливи, бързо пренастройващи се, осъзнаващи и постигащи скорошен, понякога мигновен напредък. Когато се позовава на някаква статистика или изследване, за да онагледи своите антропологически интуиции, Франкъл винаги извежда оттам характеристиките на един "духовен" тип човек: не непременно с акцент върху доброто, алтруизма и продуктивността, каквато е политиката на хуманистичната психология (Олпорт и Роджърс), а с акцент върху стоическата компетенция да се живее и страда с дистанция и достойнство: една непреднамерена и винаги налична компетенция, която издига личността над която и да е предполагаема малоценност. Човекът в логотерапията е предпоставен извън всяка дискредитираща диалектика; той не напредва на фона на поредица от противоположности, той вече е това, което може да бъде.

"Човешка природа" у Франкъл обикновено носи името "екзистенция". Неговата идея за екзистенция, както сигнализира самият той, е пристрастна, тенденциозна (Франкъл 2001а: 10) заради специалната мисия на логотерапията - да освободи място за повече свобода и оптимизъм в картината на живота. Франкъл признава своята едностранчивост, но не я анализира: логотерапията трябва да защити човешкото у човека, но на каква цена?

В дълбочина логотерапевтичната едностранчивост се състои в липсата на категорично разграничение между "ниско" и "високо" в човешката природа. Разбира се, той артикулира нисши и висши измерения на биването-човек, но с уговорката, че тук не става дума за оценяваща класификация, а за обозначаване на измерения с по-голяма и с по-малка степен на включване. Тялото, психиката и духът не са единосъщни, всяко от тях действа относително самостоятелно, с тази разлика, че духът се откроява като най-висш, заради способността си да обхване по-нисшите измерения. Всички те действат паралелно, без непременно да си пречат. Човекът е всичко, което може да му се вмени, но без интригата на противоборството. Стремежите, желанията, апетитите, нагоните и прочее неудобни моменти в картината на човешкия опит не са нито смущаващо нечовешки, нито подозрително очовечени. Духът като разум, съзнание и смисъл не е нито твърде уязвим, нито прекалено разкрасен. Всеки дуализъм е излишен, настоява Франкъл, вече не е нужно да се драматизира въпросът за душата и тялото, защото този въпрос е фалшив. Равнищата на биването-човек не са в строга каузална зависимост и в този смисъл дебатът за това, кой владее аза, е безинтересен. Тялото, душата и духът дори не са равнища в истинския смисъл на думата, защото "отличителен знак на човешката екзистенция е съ-екзистенцията на антропологично единство и онтологически различия" (Франкъл 2001а: 38). Трите компонента на човешкото битие - тяло, психика, дух - са три онтологически равнища, а не равнища във функционален смисъл. Те съ-съществуват така, както съ-съществуват окръжността и правоъгълника като проекции на един снет в различни равнини цилиндър.

Фиг. 1.

Фиг. 1.

Проекциите на човека в равнините на тялото и душата винаги ще носят многозначна информация и няма да позволяват на психо-физичния проблем да намери решение. Всъщност за Франкъл не е важно колко и как си взаимодействат различните онтологични равнища, а че фигурата на човека е повече от сумата на своите проекции. Човекът е триизмерен - тук се намесва дименсионалната онтология на Франкъл - и трудността в изясняването на природата му идва от неуловимостта на неговата цялостност. Човекът е преди всичко дух, постулира Франкъл, и този дух е винаги тук, винаги налице, макар и скрит зад очевидността и непосредствеността на телесния и душевен живот. В този смисъл свободата е винаги налице, но никога не е толкова голяма, че да съперничи на божествената. У всекиго присъства достатъчно свободна воля, която да гарантира спасение от хаоса и безсмислието. Дали Бог асистира на тази воля за смисъл, както може би би настоял Св. Августин, не е въпрос, който Франкъл иска да обсъжда. За него теологията не бива да се смесва с антропологията (Франкъл 1969: 144). На Онзи, за Когото не трябва да се говори, на Него трябва да се молим (Франкъл 1969: 146). Ролята на благодатта в човешкото измерение не може да бъде проумяна, затова е по-добре за нея да не се говори, а само да й се говори, при това без да се чака отговор (Франкъл 1969: 154). Измеренията на човешкото и на божественото не могат да се смесват, следователно човекът е сам в своята пещера. Молитвата и съзерцанието няма да прозрат божествената сфера; човекът винаги ще вижда единствено сенките на преминаващи хора и предмети. Но на човека е дадено едно голямо преимущество - той може да заема позиция спрямо събитията в живота. За разлика от животното, което реагира, човекът концептуализира и после действа. Дали в света, или в ума, няма значение; човекът е свободен, защото винаги може да действа вместо да реагира. В този смисъл автентичността не подлежи на редуциране. Всеки човек независимо от неговите личностни характеристики има воля за смисъл; личността винаги се намира във владение на себе си въпреки пластовете детерминираност.

Личностите в разказите на Франкъл са във владение на необходимото за достойния начин да бъдеш човек: свобода. И то една свобода, която е, така да се каже, "безплатен" ресурс. За нейното управление и използване не се изискват сложни терапевтични тренинги или процедури, нещо с което Фром, а също и Маслоу например не биха се съгласили. Тъй като свободата е във факта на самодистанцирането (в смеха и в съзерцанието) и на самотрансцендирането (вечната насоченост към нещо или някого извън себе си), тя се намира винаги на една ръка разстояние. Така че ако има нещо в логотерапията, което наистина смущава, това е тенденциозното експониране на човешкия оптимум - свободата - като "лесно", достъпно постижение, откъдето и общия тон на последователно, изчистено от критически забележки, "придумване" към вяра в човешките способности за справяне с живота и смъртта. "Успокояващо е да ти кажат, че имаме абсолютна власт вътре в нас върху резултатите от съществуването си" - казва Дейвид Шулц (2004: 150), визирайки логотерапията.

Разбира се, свобода и отговорност не могат да съвпаднат; свободата е вградена функция на биването-човек. От друга страна, отговорността изисква някакво усилие. Отговорният човек е идеален хоризонт в логотерапевтичната етика и от него се очаква да е извършил определен екзистенциален "ход": онзи скок, който прави един живот да звучи човешки, достойно, смислено. Въпросът е какво е естеството на това усърдие - дали логотерапията ще застане на страната на аристократичната традиция в оформянето на идеята за добър живот, инициирана от Платон и Аристотел? Или ще се наложи да й се търси място в традицията на спасителните, терапевтични етики, които намират своите първоначинатели в лицето на Епикур и стоиците - етически проекти, скроени така, че да осигурят достъп до редиците на добрия живот и на по-непретенциозни личности. В тази връзка в "Лекарят и душата" Франкъл изказва своето притеснение така: дали логотерапията не поставя "прекалено високи изисквания към човека" (Франкъл 2001а: 13).

На много места Франкъл отбелязва, че перспективата на висотата, апелът към отговорност, е най-силното терапевтично оръжие срещу болестта и безсмислието (Франкъл 2001а: 13). А ако изискването за отговорно отношение към затрудненията в живота може да оказва по-скоро благотворен ефект върху пациента, тогава самият Франкъл би трябвало да си дава сметка, че отговорността не може да изплаши никого. Всъщност общото настроение в логотерапията е такова, че по-вероятно изглежда смисленият живот да е идеал, който не би затруднил обикновения човек. Това се потвърждава и от неизброимите уверения на Франкъл в успеха на логотерапевтичния подход. Очевидно е, че с оглед на показаната ефективност (75.7 % успеваемост при парадоксалната интенция, включително тежките случаи, Франкъл 1967: 153) на логотерапевтичната практика, изискването за поемане на отговорност "работи". Остава да се намери задоволителен отговор на този казус. Как става така, че "тежкият" идеал за отговорно и смислено съществуване намира такъв широк отклик у пациентите на Франкъл? Причината за тази неочаквана отзивчивост на обикновения човек към идеята за лична отговорност трябва да се търси най-вече в обстоятелството, че в логотерапията разстоянието, което дели човека такъв, какъвто е, от човека такъв, какъвто трябва да бъде, не е аристократически преувеличено. Достъпът до категорията смисъл не е предназначен единствено за най-добрите, най-надарените или най-страещите се; етиката, която стои зад апелите за смислен живот, е една включваща, "екзотерична" етика. Отговорността, която се вменява на личността в логотерапията, е отговорност от особен вид: отговорността на уникалния индивид. И доколкото всеки е уникален, то всеки е равен на другия, ако не в друго, тo в идеята за всеобща незаменимост на животите.

"Политиките на егалитаризиране", с които Франкъл може да припознае смисъл и постижения навсякъде и у всекиго, са обосновани дедуктивно, т.е. аксиоматично - всеки човек е уникален и неговата незаменимост оправдава разглеждането му като пълноправен член на духовното царство, независимо от размера на неговите постижения и заслуги. Изравняването на смислите и на основанията да се живее минава през анулирането на въпроса за "външното оценяване". Животът е матура, казва Франкъл, но единственият проверител, поканен да вземе участие в този изпит е личната съвест. При липсата на единен критерий за оценка на постиженията, въпросът за степените на представяне отпада. Почти всеки жизнен проект е едно постижение. Спомняйки си за своите лагернически години, Франкъл размишлява за страданието така - размерът му няма значение, защото то винаги изпълва от край до край живота на страдащия (Франкъл 2000б: 49). В унисон с тази логика може да се отиде една крачка напред и да се каже, че размерът не е решаващ и относно постиженията и заслугите. Колко и как ще се отличи един човек, е без значение, ако се допусне, че чувството за достойнство може да изпълни от край до край живота на действащия (в постъпките или в ума) индивид. Така че в логотерапията няма значение дали става дума за "малко" или "много" отговорност. Отговорността не се мисли количествено и качествено. Тя се мисли като наличие, без ясен обем и строго съдържание. Да си отговорен, означава най-вече да концептуализираш личния си жизнен път, т.е. да го правиш разбираем, значещ, но не във всеобщ план, а най-вече за себе си.

В логотерапията отговорността не означава абсолютна автономия и здраве, както свободата не означава абсолютна осъзнатост и превъзмогнатост на всички обусловености. Да си човек, означава да можеш да удържаш своята воля за смисъл въпреки и едновременно с една или друга детерминираност. Отговорността не идва само в едно чисто от телесно-душевно-социални зависимости съзнание. Тя е възможността да се живее "човешки" и при най-нечовешките условия. Отговорността не иска много свобода и много талант, на нея е нужно съвсем малко - достатъчно здрав разум и отказ от претенцията за удоволствие и власт. Само че тази стъпка:

  1. Не се мисли рационално, следователно тя е непроницаема.

  2. Не може да бъде интендирана, следователно не може да бъде предмет на целенасочено усилие.

  3. Не може да се разкрие качествено и количествено.

С други думи, между това, което човекът е, и това, което той трябва да е, не е поставен претенциозен списък от психични/морални добродетели, чиято реализация служи като разделителна линия между тези, които могат, и тези, които не могат, между надарените и по-малко надарените. Тук всеки аристократизъм е изоставен.

Идеалът за самоосъществяване, за водене на смислен живот в логотерапията, е организиран така, че да предлага възможности за широка лична "употреба", за отговорност, скроена "по мярката" на "клиента". В този смисъл идеята за автентично биване-човек у Франкъл е едновременно "висока", но и удобна, т.е. тя е натоварена с достолепие, хуманизъм и героична тежест, но в същото време е достъпна, щадяща, намираща се на "една ръка разстояние": високото е достатъчно високо, за да легитимира ценността на човека, но и достатъчно ниско, че да легитимира ценността на всеки, независимо от неговата степен на напредналост в процеса на личностно израстване. Тази двойственост на човешкото битие в логотерапията представлява повече или по-малко съзнателна политика на радикално егалитаризиране. Всички могат да бъдат равни, не просто в смисъла на равен старт. Много теоретични усилия са вложени в една имплицитна идея за равенство относно постиженията. Високото, разбира се, е въпрос на решение, то е избор, "саморазгръщане" на личността и като такова е монумент на човешката свобода, от друга страна, тази монументалност е мислена без конкретен обем, размер, тегло. Личността трябва да бъде разбирана през отговорността й спрямо една конкретна задача, която е изпълнима от гледна точка на неговата уникалност и незаменимост. Висотата, максимумът на смисления живот, е точка "вътре" в координатната система на конкретната екзистенция, а не универсален хоризонт на човешкото битие изобщо. Така че "високите изисквания", с които логотерапевтът конфронтира човека, са високи, но не са високо.

Един от емблематичните логотерапевтични случаи е публичният разговор в "сократически стил", който д-р Франкъл провежда пред студенти със своя терминално болна пациентка. Става дума за г-жа Линек - 80-годишна - в последна фаза на раково заболяване. От диалога става ясно, че през целия си живот г-жа Линек е била домашна прислужница. Тя се чувства благодарна за живота, който е имала, и си спомня с умиление за семейството, у което е работела, защото понякога те я вземали със себе си на концерт. Повече данни за нейната личност не са предоставени. Сред бурни аплодисменти на развълнувани студенти Франкъл екзалтирано сертифицира нейния живот като достатъчно смислен:

"Виждате ли, г-жо Линек, тези аплодисменти са за вас. Те са за живота ви, който е едно голямо постижение. Можете да се гордеете с него. А колко малко са хората, които могат да се гордеят с живота си! Бих искал да ви кажа, г-жо Линек, Вашият живот е монумент. Монумент, който никой човек не може да заличи!" (Франкъл 2001а: 238).

В еуфорията на това привиждане или приписване на героизъм и смисъл Франкъл си позволява да посочи г-жа Линек с думите "Ecce homo!" (Франкъл 1969: 123), подсказвайки, че истинският човек може да бъде съвсем обикновен, непретенциозен, дори посредствен. Монументалното в живота на пациентката не е монументално според размерите на всеобщия човешки опит. Г-жа Линек е емблематична, защото приема и зачита живота си, защото независимо от скромните ресурси тук става дума за живот, който намира себе си като значещ предмет. Отговорността, както е очевидно, не е познавателна, нито дори морална задача. Отговорността на г-жа Линек е в областта на вярата, на доверието: тя се доверява на своя живот, вярва в неговия смисъл, оставя се да бъде убедена, че той означава нещо. Да си отговорен, означава преди всичко да вярваш и чак после - да знаеш или да можеш.

Този урок е преподаден още от Уилям Джеймс (1983). Кой е по-отговорен: онзи, който има по-големи успехи, или онзи, който има по-малки амбиции? Отговорно ли постъпва човекът, който не може да понесе да бъде втори в едно състезание, онзи, за когото второто място не означава нищо? Този човек не може да привиди като смислено нито своето усилие, нито своето представяне. А отговорен ли е човекът, който, поради страх и малодушие, отказва да се състезава изобщо, който не намира смисъл в усилията и действията? Кой е същинският проблем на лисицата, която не може да има гроздето, къде е нейната безотговорност - в това, че не полага достатъчно усилия, или в това, че зачерква едно недостижимо за нея добро от списъка на възможните блага? Според Джеймс изкуството да се живее се основава най-вече на адекватното чувство за себе си, на онова, което сега наричаме самочувствие или самооценка. Самочувствието е плод на личната концептуализация на благата: какво искам и какво мога решава в голяма степен дали животът ми ще се подреди като значещ проект. Интригата тук е в това, че благата не са общодостъпни, следователно искането и моженето не са достатъчни за изкуството да се живее. Лисицата иска, но не може, това е драмата на връзката между човека и благата. Дори да може, тя ще иска още и това е трагедията на безотговорността. Лисицата е безотговорна не защото не остава при гроздето, за да намери способ за неговото постигане, а защото го отрича, защото отказва да признае неговата ценност и да му намери място в своя жизнен път. За лисицата епизодът с гроздето е изгубено лично време, шум, празнота, абсурд. Ако се вземе предвид, че човекът е обречен да преживява подобни епизоди непрекъснато, то количеството празнота ще нараства с увеличаването на ценностните апетити. С увеличаването на претенциите личността ще губи все повече от свята вяра, че нейният живот има тежест, значение. Решението на Джеймс звучи така:

"Подходящият тип човек, от друга страна, подхожда по съвсем друг начин що се отнася до увеличаването и включването. Очертанията на собствения му аз не са достатъчно ясни, но за сметка на това тяхното съдържание е удивително разгърнато. Nil humani a me alienum. (...) Величието на тези широко скроени натури е наистина трогателно. Такива личности могат деликатно да се възторгват от това, че независимо колко нездрави, злочести, посредствени и сами са, те продължават да са съществена част от този прекрасен свят (...)." (Джеймс 1983: 298).

Безотговорно в този смисъл е самоотрицанието, омаловажаването на благата и на собствения живот като базисно благо. Отговорността, от друга страна, е вярата, че независимо от провалените планове и мечти, независимо от недостъпността на много от благата, личността винаги запазва тежестта си, значението си, на някакъв фактор в общия жизнен поток. Отговорността е невъзможна без ирационалната убеденост в смътния факт, че независимо кой съм аз, моите решения оказват някакво влияние, имат някакъв смисъл.

Не натрупването на блага, а отношението към благата е сърцевината на отговорността, разбрана логотерапевтично. Не гроздето, а отношението към гроздето решава смислеността на един живот. Неговото отрицание, а не неговото пропускане, е същинската безотговорност. Но безотговорност е и безкрайното чакане на едно невъзможно благо. Лисицата би била не по-малко нелепа, ако беше останала при гроздето, търсейки до безкрайност начин да стигне до него.

Ценностите, а следователно и благата, са всеобщи. Те имат притегателна сила за всички и не губят битието си само заради своята недостъпност. Но личностите могат да имат само някои от благата, съобразно своята уникалност, единичност. Така ценностите стават смисли - личността намира онова свое отношение към достъпните и недостъпни ценности, което ще подреди жизнения й път и ще го издигне над абсурда, над хаоса или над безразличното струпване на биографичен материал. Смисълът в живота не съвпада с никое от известните блага, следователно "киселото грозде" не може да бъде критерий за определяне на това, кой в действителност е сериозен играч в полето на смисъла, т.е. кой притежава ресурсите да живее добре. За мнозина от хората успехът, здравето, късметът, талантът, любовта ще останат само далечно изкушение и въпреки това дефицитът на тези, най-престижни, блага не означава зло, абсурд, нищожност. Смисленият живот не минава през величието на безкомпромисния завоевател на блага. Смисленият живот е най-близо до готовността да се подминават с лекота и без обида онези блага, които не могат да принадлежат на ето тази личност. Смисълът идва с гъвкавостта на ценнностните планове, с отговорността да се зачитат онези възможности за добро, които стоят най-близо до личността. Виктор Франкъл конструира такъв човек, от който не се очаква да загърби всичко останало в името на едно върховно универсално добро. Максималното, което Франкъл вменява на човека, е здравият разум да се прави това, което е на пътя и по силите на конкретната личност и при това да се прави с вярата, че нищо по-смислено не стои в далечината на големите претенции.

Кой е смисълът на живота е възможно най-неуместният въпрос на територията на логотерапията. Това е въпрос, който Аристотел задава, имайки предвид телоса на човешката форма. Но Аристотел може да си позволи да зададе този въпрос, защото не пише за широката аудитория; той пише за малцинството знатни мъже на класическото древногръцко общество, които не могат да си позволят да останат посредствени. Съвършеният, благородният човек на Аристотел е мъжът, който ще посвети живота си на това да овладее върховната добродетел. Той ще се състезава заедно с други мъже в тази надпревара на умовете и характерите и няма да претендира, че всеки има свой собствен, уникален път към щастието, ако му се наложи да оправдава своето изоставане. Смисълът е един и това несправедливо от гледна точка на съвременния демократичен дух положение не смущава аристократично възпитаната личност. Когато телосът е един, само малцина могат да стигнат до него и да се прославят като съвършено щастливи. Такъв е урокът на Аристотел и неговата елитарност, суровост и може би тоталитарност, подхожда най-много на онзи тип личност, която не живее в света на уникалността и правата. Справедливостта, учи Аристотел в "Никомахова етика" (1993), е да се отсъжда пропорционално, да се зачитат ранговете. Справедливо е само малцина да смятат себе си за съвършени, ако се вземе предвид, че само малцина разполагат с ресурсите за това - природата на едни е в по-голяма готовност за щастие, защото природите са неравни: робите, жените и занаятчиите изобщо са изключени от ценностната надпревара. Но ако идеята за справедливостта се преориентира от темата за привилегиите към темата за правата, става все по-неудобно разказът за добрия живот да бъде усложняван с оглед на това да се отсеят само най-добрите. Самата идея за най-добри личности в областта на интимната (екзистенциалната) сфера не може да предизвика симпатия, дори разбиране, у най-новите поколения демократично възпитани граждани. Затова процедурата за придобиване на достъп до добрия живот трябва да бъде максимално облекчена. Тъкмо това прави Виктор Франкъл със своята логотерапия: смисленият живот, като телос на човешкия живот, става етикет, който всеки може да заслужи с минимални усилия. Достатъчно е да се надхитрят депресията, скуката и страхът; достатъчно е да се обича живота и да се вярва в тежестта на волята. Резултатът от този етически минимализъм се нарича смисъл - запазване на една интимна, персонална връзка с ценностния свят и при най-мизерните условия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Възприемането на смисъла се различава от класическото понятие на гещалтвъзприемането дотолкова, доколкото последното подсказва внезапно осъзнаване на "фигури" върху "фон", докато възприемането на смисъла, както аз го виждам, се свежда по-определено до осъзнаване на възможности на фона на реалността или, да го изразим с прости думи, осъзнаване какво може да се направи при дадена ситуация." [обратно]

2. Във връзка с идеята за местния характер на граматиките, описанията и смислите виж Герджиков (2007). [обратно]

3. Това "виждане" у Франкъл не рядко се припокрива с феномена на вярата. Смисълът изисква ценностна грамотност, ценностно зрение, но решаващото тук е "убедеността в невидимото", а не неговото рационализиране. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Аристотел 1993: Аристотел. Никомахова етика. София: ГАЛ-ИКО, 1993.

Джеймс 1983: James, William. The Principles of Psychology. Cambridge: Harvard University Press, 1983.

Герджиков 2007: Герджиков, Сергей. De-cogito. Отмисляне на измисления свят. София: Екстрем, 2007.

Рийф 1965: Rieff, Philip. Freud: the Mind of the Moralist. London: University Paperback, 1965.

Скинър 1971: Skinner, B. F. Beyond freedom and dignity. Harmondsworth: Penguin books, 1971.

Франкъл 1964: Frankl, Viktor. The Philosophical Foundations of Logotherapy. // Phenomenology: Pure and applied. Erwin W. Strauss (ed.). Pittsburg: Duquesue University Press, 1964, pp. 43-59.

Франкъл 1967: Frankl, Viktor. Psychotherapy and Existentialism. Selected Papers on Logotherapy. New York: A Touchstone Book, 1967.

Франкъл 1969: Frankl, Victor. The Will to Meaning. Foundations and Applications of Logotherapy. New York: A Plume Book, 1969.

Франкъл 1975: Frankl, Viktor. The Unconscious God. Psychotherapy and Theology. New York: Simon and Schuster, 1975.

Франкъл 1978: Frankl, Viktor. The Unheard Cry for Meaning. Psychotherapy and Humanism. New York: Simon and Schuster, 1978.

Франкъл 2000а: Франкъл, Виктор. Ненаписаното в моите книги. Спомени от моя живот. София: Леге Артис, 2000.

Франкъл 2000б: Франкъл, Виктор. Увод в логотерапията. Смисълът в живота. София: Планета 3, 2000.

Франкъл 2001а: Франкъл, Виктор. Лекарят и душата. Основи на логотерапията и екзистенциалната анализа. София: Леге Артис, 2001.

Франкъл 2001б: Франкъл, Виктор. Теория и терапия на неврозите. София: ЛИК, 2001.

Фром 2004: Фром, Ерих. Мисията на Зигмунд Фройд. Анализ на неговата личност и влияние. София: Захарий Стоянов, 2004.

Шулц 2004: Шултц, Дуейн. Психология на растежа. Модели на здравата личност. София: Наука и изкуство, 2004.

 

 

© Мая А. Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2012, № 2 (147)