ВЕЧЕР ОТ БЪДЕЩЕТО И ЕДИН КОШМАРЕН СПОМЕН

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Ирен вдигна глава и погледна през прозореца. Мракът бавно превземаше света и неусетно, тихо, всичко се изменяше: цветовете се губеха, призрачни отблясъци и сенки се преплитаха. Отново мина тежката земекопна машина по пътя към града Р58, който блестеше отсреща - просто всички се прибираха. Бавна и архаична, тя избръмча съвсем близо и Ирен видя съществото, което я управляваше: сковано, едро, обвито в тлъстини, с нехайно и летаргично изражение, като хората от старите времена, същество някак независимо в един свят, който изглеждаше като застинал. Така поне й се стори. Този човек беше от мутантите. Те живееха в свое общество: примитивно, неразбрано и отдалечено, но напълно зависимо и подчинено на друго - свръхинтелигентно и рафинирано. И то властваше над планетата, като налагаше законите си по изтънчено жесток начин.

Ирен почти не мислеше. Погледът й се плъзна в далечината. Последните лъчи на слънцето блестяха в прозорците на предградията. Мутантският град грееше като празничен. Гледката бе красива. Ирен не помръдна, дори мускул не трепна по лицето й, бледо и изящно в мрака. Парещата болка, която усети в гърдите си, тежката буца, заседнала в тях, и страхът останаха неизразени. Приказният град в гаснещи лъчи бе за нея болезнен спомен. Тя за миг отново преживя мъчителното очакване да разбере дали светлините са от лампите, или са само отражение на залеза. Уви, градът спомен, изплувал от съзнанието й, потъна в непрогледен мрак и нечовешка пустота легна над него, когато денят угасна. Това бе реален факт - пустеещите градове на нейния свят - света, в който живееше Ирен. Земята бе осеяна с такива. Мутантският град не бе пустеещ, но тя не искаше да гледа повече. Наведе глава и продължи работата си. В лабораторията се разля мека и приятна светлина. Минаха още часове. Ирен не можеше да разбере колко е уморена. След известно време пристигна съобщение от отговорника по проекта, над който тя работеше. Той бе и прекият й ръководител: “Надявам се, до девета точка всичко да е готово. Ако си все още там, ме изчакай.” Съобщението звучеше като небрежна молба, но тя знаеше, че не е така.

След малко той дойде. Алекс бе от онези хора, които изглеждат подвижни и вечно млади. По отношение на високото му научно звание той наистина бе млад, но рутинираността и бързите реакции издаваха голям опит. Тъмните му очи, интелигентни и проницателни, създаваха чувството, че е внимателен и възпитан, но това не бе в разрез с раздразнението, което понякога внезапно пламваше в погледа му. Перфекционист и психопат в професията си, той все пак нямаше славата на човек с лош характер.

Алекс седна и бързо започна да преглежда отчетите по свършената работа. Междувременно правеше непрекъснати забележки не по същността, а такива, свързани с начина на изложение, изписване и подобни:

- Аз знам, че не ме слушаш, като говоря, поне си откровена и си ми го казвала, но можеш да погледнеш предишния проект, там имаше същите изисквания... и тогава пак ги повторих сто пъти...

Ирен отговаряше усърдно и машинално и въобще не го слушаше. Тя си мислеше за мига, когато ще се прибере, ще си легне и ще изчезне в някакъв си сън. Знаеше, че е грозно това да бъде единственият приятен момент от живота й, но дори не се питаше за причините довели я дотук. Всъщност по-скоро се чудеше кога точно се е случило и установи, че не си спомняше дори прехода. Струваше й се, че емоциите, които е изпитвала преди, са били фалшиви и винаги се е чувствала както сега... Но добре знаеше, че това “сега” не е нормално. През лицето й мина сянка от напрежение и недоверие. Алекс веднага я долови и спря да говори. Той впери поглед в нея. Мразеше това изражение. Не разбираше причината и считаше, че тя не одобрява забележките му, че между тях се руши творческата връзка... От четири години те бяха в един екип, работеха по едни проблеми, добре се познаваха. Но това изражение! Когато го видеше, му се струваше, че тя е друг човек, непознат и студен, лишен напълно от онова, което ги обединява. Неловката ситуация бе прекъсната от ново съобщение. То бе за Ирен. Прекалено официално и от висока инстанция. Съобщението бе културно напомняне. Но подканите в това общество бяха недопустими. Реално беше заповед и втори отказ не се допускаше. Наредиха й да се яви на следващия ден, поради това, че е пропуснала да го направи днес, на теста “Омега 5”, провеждан абсолютно задължително за всички. Ирен просто трябваше да изпрати стандартен за този случай отговор. Тя обаче отвърна с гласово съобщение: “Какво по дяволите, искате от мен! Нали вече два пъти идвах!”

Очите на Алекс пламнаха като два въглена. Той се опита да предотврати изпращането, но не успя. Тогава стана рязко, погледна я, сякаш за пръв път я вижда, и постави ръце на раменете й:

- Как може да говориш така! Какво става с теб? И защо не си ми казала, че за трети път те викат на теста?

Ирен не отвърна. По лицето й се изписа отегчение, което сложи край на този разговор. Докато тя се приготвяше да си тръгва, Алекс се опитваше да изглежда естествен, сякаш зает с нещо, но в същност я следеше. Привидно спокоен, бе направо поразен от държанието й. Ирен знаеше какво си мисли той, но пет пари не даваше - така или иначе нямаше да разговарят на тази тема. В интелигентните сгради подобни въпроси не се обсъждаха, както ти падне. А и навсякъде другаде. Всичко се записваше. Излишните приказки не бяха полезни. И тъй като не я интересуваше какво ще стане дори утре, тя се почувства леко и приятно.

Когато Ирен излезе, остави след себе си един мъж донякъде объркан, но който си даваше ясно сметка, че има нещо скрито, свързано с нея. И това негово подозрение съществуваше отдавна. То би могло да се нарече интуитивно, защото проявите, които го подхранваха, бяха твърде дискретни. Колкото и да се дразнеше от тези неясноти, Алекс имаше голяма слабост към Ирен; първо, като към човешко същество - привличаше го нейният неуловим дух, жизнен и приспособим, деликатен и изследователски, който очароваше, сякаш е магия; като жена също я харесваше, но не искаше да залитне в тресавището на нейната противоречива природа. Той се владееше отлично, когато ставаше дума за този вид емоции. И това не беше чудно, такива бяха всички. Първото и последно нещо, което ги интересуваше истински, бе изявата им в работата и в обществото.

След като постоя около минута, загледан в празното пространство пред себе си, Алекс изпрати следното съобщение: “Тони, не зная откога не си разговарял със сестра ти, но е добре да обърнеш внимание. Изглежда уморена, ако трябва, нека вземе отпуск, но да не идва така в лабораторията. Не е моя работа, но тя дори не се явява на теста “Омега 5”.

Ирен напусна бързо сградата на института, която се намираше в края на града. Придвижи се към дома си с подземна мотриса, но слезе една спирка по-рано, за да повърви. Домът й бе в жилищна кооперация в наземната част - значително по-малка от подземната. Навън по принцип се излизаше само след като залезе слънцето. Независимо че прогнозираха с голяма точност мощните радиационни потоци, никой не стоеше на открито през деня. Градът живееше истинския си живот под земята. Но в този късен час, когато меката прохлада се бе втурнала по улиците, когато шумоляха дърветата и пробягваха сенки, той напомняше истинските земни градове, съществували през цялата човешка история; различни, но и еднакви: изпълнени с неясни шумове, със загадъчни плетеници от улици, сенки и светлини, звуци и миризми... глъхнещи в размита мелодия.

Ирен се опитваше да сравни представите си от виртуалните градове, които беше гледала, с това, което виждаше сега. Изведнъж й се стори, че е попаднала в миналото, когато хората са били далеч по-свободни, и че просто се прибира в дома си. Да, тя наистина се прибра в дома си, но с досада подмина поканата да прослуша съобщенията, като направо влезе да се изкъпе. След това реши да не ги слуша въобще. Отегчението, което изпитваше от ежедневието, бе непоносимо. Тя изяде един плод, дори не провери какво й се предлага за вечеря. Пусна тиха музика, изключи всяка възможност за комуникация и си легна. Изпадна в онова състояние, което не приличаше нито на сън, нито на будуване. Когато се унесе така, бе сигурна, че в стаята има хора, че те я следят и тя иска да се скрие от погледите им, но не може. Опита се да извика за помощ, но гласът й се бе изгубил. За известно време всичко потъна в тъмнина. Не бе за дълго. Чуха се гласове, появиха се образи - този път познати. Беше Роберт. Не го бе виждала от години. Той каза: ”Всички са за ликвидация!” “Но това е лудост!”, изкрещя Ирен. “За ликвидация са! И ние сме за там!“, продължаваше той. “Това е лудост, лудост...” Ирен не можеше дори да диша, гърлото й се скова...

Тя се събуди, вода течеше от нея, беше й лошо. Учуди се, че в стаята няма никой. След малко отново се унесе. През тялото й преминаха тръпки. Силната треска пак я обзе. Тогава в съзнанието й се появиха онези спомени - табу за нея от мига, в който се случиха... Да, те сега се възстановяваха с чудовищна яснота.

* * *

Марк си спомни мисълта, минала през ума му предишната вечер: “Искам да знам всичко за нея, искам да знам всичко за Ирен Сандърс.” След това обаче се бе натъкнал на пречки, които учудиха и самия него. Информацията, свързана с Ирен, се оказа засекретена след първите по-общи данни. Случаен човек без достъп до различните нива не би могъл да открие тази подробност. Но Марк, който заемаше такова положение в работата си, че буквално за секунди можеше де разполага с всякаква информация, бе наясно какво означаваше това. Вярно, че брат й Антонио Сандърс работеше в отделите за сигурност и бе нормално неговата и нейната биографии да не са достъпни, но чак толкова... Снощи Марк се обади, за да поиска допълнителни кодове, но му казаха, че ще ги има, след като Ирен се яви на теста следващия ден. Сега той с нетърпение очакваше да види резултатите и всичко останало. Какво бе учудването му, когато разбра, че тя въобще не е отишла. А обяснението: “Няма изтъкната сериозна причина”, заедно с отговора на Ирен, звучеше, меко казано, странно. Марк постоя още няколко секунди без реакция и след това си зададе въпроса: “Що за човек е тя?”

Бе ясно, че уморителният ден е приключил и Марк реши да не отлага почивката. Същевременно зародилият се интерес по отношение на Ирен му подсказваше, че има и друг вариант. Преди да се прибере, можеше да се обади на Антонио Сандърс, с когото се познаваха бегло, и да се видят в залата за срещи и почивки. Това бе прекрасно място за отмора в централната част на огромен комплекс, разположен под земята. Този комплекс бе интелектуалната част на града, неговият мозък. Самият град Union A 12 бе един от най-големите и значими в Многонационалния съюз. Различни модули, отдели, апаратури и човешки потенциал бе разпределен и работеше в пълен синхрон. Имаше участъци, предназначени за спорт, развлечения и релаксация, както и помещения за лично ползване. Интелигентните сгради бяха отдавнашна придобивка на човечеството, но този комплекс беше върхът на постиженията.

Докато Марк обмисляше какво би могъл да каже на Антонио, ако се срещнат, и разглеждаше различни снимки на Ирен, той си даде сметка, че няма представа какъв процент от хората извън затворения кръг, в който работеше, са запознати с това, което става. Работата на Марк беше причината той да се озове в центъра на зашеметяващи открития. Кариерата му бе започнала във военните структури и по-точно в националната сигурност. В научната област най-дълго се задържа в отдела за изследване на космическото влияние върху земята, където беше и в момента. И точно сега шепа хора от човешкия род бяха изправени пред факт, който самите те трудно приемаха. Не оставаше друго, освен да се търси изход. Ситуацията бе такава, че почти нищо не можеше да се направи, а и привилегиите отпадаха. Съществуваше известна надежда в Проекта Козимо Медичи. Този проект разполагаше с теоретична разработка, доста подробна и обоснована: провеждаха се изследвания и се трупаха данни - необходимо бе почти фантастичната теория да се докаже и на практика. Тестът “Омега 5“ бе свързан точно с това, но на обществеността бе дадено тривиално и невярно обяснение. ПКМ (Проектът Козимо Медичи) се ръководеше от управлението в сянка (УС). То се състоеше от висши военни с много добра подготовка във всички сфери. Световните богатства, както и всички съществуващи бази данни бяха в техни ръце. А самите те - малко на брой хора, йерархично свързани и напълно непознати за обществеността. Останалата част от човечеството бе дълбоко и непоправимо разслоена, като между отделните фракции нямаше голяма близост. Единствено централното управление (ЦУ) - лицето на УС, упражняваше контрол върху всички. Стотици години вече светът се състоеше от две държави - Многонационалния съюз (МНС) и Южното Кралство (ЮК), като явната власт и в двете бе подчинена на... най-общо казано “единно” УС. Думата “единно” обаче, никога не можеше да покрие смисъла си сто процента. А в реалния живот съвсем не означаваше, че между двете държави ще има разбирателство. В действителност те често враждуваха, не поддържаха икономически, културен или какъвто и да било вид обмен помежду си. Конкуренцията чии интереси да се наложат и как да се борави с информационните и материални ресурси бе това, което поддържаше играта и ги поставяше на противоположни фронтове. Те непрекъснато се следяха и се обвиняваха в какво ли не: в нелоялност към поданиците си, в контрол над личността с непозволени средства, в тотално заличаване на човешката индивидуалност. Не бяха пощадени и темите за екологията, космическите изследвания и въобще всичко, което можеше да бъде повод за раздор. Тази структура на света и УС представляваха една динамична система, в която те си влияеха взаимно. Но УС успяваше да запази контрола в свои ръце. На този етап то беше по-единно от всякога и имаше пълен достъп до властта и в двете държави.

Сред единствените останали на света високи планини, намиращи се в екваториалната част на земята, между най-южните части на двете държави, бе така наречената Буферна зона. Там живееха много малко хора, напълно чужди за фасадата на останалия свят. Те бяха наследниците на манастирите от древността и ученията за духовно усъвършенстване. С несъществени изключения управляващите не ги закачаха, а поддържаха добри отношения с тях. УС съзнаваше, че духовният потенциал, извоюван с хилядолетията, трябва да се съхрани. Въпреки че като цяло хората не владееха тези тайни, може би някой ден щяха да имат нужда от тях. Буферната зона беше нещо като свято място - всички добре знаеха това.

Мисълта на Марк разсеяно се плъзгаше. Само допреди три, четири години той дори не би помислил, че двете държави биха си сътрудничили. Вярно, че стана само на определено ниво, но вече бе реалност. Това, разбира се, бе във връзка с последното ужасно откритие. Ресурсите и на двете страни бяха прехвърлени само в едно направление: да се преодолее, ако може, предстоящият кошмар. Световните богатства бяха достатъчни, за да не се почувства все още нищо. Човечеството - малочислено и разслоено на общества по силата на природни и исторически събития, не подозираше какво става. Тези общества функционираха в една обща структура, но всяко си имаше свой свят, идеали, проблеми и развлечения. Хората там не се притесняваха много, че ги следят от високи инстанции, че ги контролират, защото получаваха поне отчасти това, което искат. Би могло да се каже, че желанията им са моделирани... Но от кого? Самите те ли го правеха едни на други или бе дело на нелеката, дълга, човешка история. Всъщност никой не беше планирал в миналото нещата да станат точно така. Но те вече бяха факт. Например хибридите обичаха виртуалните емоции и ги получаваха, това бе наркотикът на техния свят, източникът на най-голямото им удоволствие. Хибридите, децата на генетичната революция, потомците на многократно подобряваните. Отначало минавали за свръххора, но после станало ясно, че те са лишени от адаптивност, че нямат присъствие в онези нива, където се осъществява духовното развитие на човешките същества... Защото промяната идва първо от духа и ако се постигне изкуствено само на физическо ниво, то тя е краткотрайна и дори пречи. Не можеше нищо да се промени. От хилядолетия вече бяха такива и с времето разликата в развитието между тях и незасегнатите ставаше все по-очевидна или поне така се интерпретираше. Други трябваше да се грижат за хибридите, иначе те не биха оцелели. И така съвременниците им, които отчитаха тези различия, не си задаваха въпроса дали хибридите напълно бяха загубили своята виталност, или тя дремеше, скътана под някаква по-различна форма. Етикетът, че не са от най-добрата категория хора обаче негласно тегнеше върху тях, както и върху събратята им по съдба - мутантите.

Мислейки си в тази посока, Марк осъзна, че в момента никой от обикновените хора не подозира как човечеството, добро или лошо - такова, каквото бе дошло от дълбините на времето, стоеше пред смъртоносен капан. И това бе известно само в най-високите нива на властта. Да, те, тези, които имаха правото да се разпореждат със света, с другите, които притежаваха всичко, сега трябваше да поемат бремето на една истина и отговорността за намиране на изход.

Марк не знаеше, доколко Антонио е запознат с фактите, но имаше пълното право да проведе предварителен разговор с него в свободна обстановка, защото за Антонио бе планирано да работи в ПКМ.

Преди пет години

Ирен усети мириса на страх. Наоколо всичко вреше. Извършваха се убийства. Целият дворцов комплекс на ЮК се тресеше от напрежение, а гражданското неподчинение нарастваше. Такова нещо не се бе случвало повече от век. Изтеклата информация за умишлено унищожение на изследователския екипаж, излетял преди около месец, влуди всички. Недвусмислено се разбра, че става въпрос за ликвидация на цялата програма и хората участващи в нея. Близките на загиналите 300 души бяха озверели, а обществеността ги подкрепяше. Започна се с взривове и разстрели и се приключи с крайна мярка от страна на управляващите - включване на ЕМЛ (електромагнитно лъчение), честотата на което предизвикваше главоболие, повръщане и кръвоизливи в очите. След това се издаде заповед никой никъде да не излиза, докато не се внесе ред и не бъде обяснено какво точно се е случило. Естествено, на бял свят се появи една голяма лъжа за нещастен случай, а хората бяха принудени да мълчат, защото всички знаеха, че ЕМЛ осакатява мозъците, особено на малките деца.

Всичко това стана в рамките на тридесетина минути. Ирен дори не разбра, че бунтът е почти потушен.

Морис влезе в информационната зала. Ирен беше сама. От простреляната й ръка шуртеше кръв. Стоеше пред един холограмен дисплей и не реагираше въобще.

- Нали знаеш, че всеки момент може де те убият? - попита я той. Тя не отговори. - Веднага тръгваш с мен! - продължи Морис, като се опитваше набързо да превърже ръката й.

Ирен направи усилие да се осъзнае и да напусне онзи миг, мигът на унищожението... но вместо това той започна да се повтаря все по-ясен, а тя, прикована към него с окови, които не можеше да разкъса. Сякаш времето се бе повредило. Тя страдаше жестоко и губеше представа, че съществува.

Мисията за окончателно разселване в слънчевата система бе отменена един месец, след като излетя първият пробен екип. Решението бе взето за 24 часа на базата на данни, получени от петте най-мощни научни бази, три от които се намираха в МНС, а две в ЮК и се отнасяше за всички мисии, които изискваха влагането на средства от този момент нататък.

Ирен чуваше ясно различните аргументи:

“При така създалото се положение те ще умрат, а не след дълго и ние. Ако изобщо преодолеем това, което ще се случи всеки момент, е ясно, че ще е необходимо финансите да се съсредоточат само в тази цел”.

“Не можем да ги върнем назад, нито да ги поддържаме енергийно занапред. Излишно е да пътуват, да стигнат дотам и да не получават подкрепата, която е планирана. А при новата ситуация не можем да си позволим този разход. По проект поне 5 г. трябва да ги снабдяваме...”

“Най-безболезнено е просто да изчезнат за секунди, преди още да са стигнали”.

“Тяхната агония ще е по-малка от нашата”.

Ирен беше високо квалифициран психолог във висшия отдел за човешки ресурси в ЮК. Тя бе и официалната съпруга на краля. Но само официалната. Като мъж и жена, и като хора, те бяха напълно отчуждени. Бракът им бе наложен от УС заради нейното име. Да, името на нейния род трябваше да влезе в кралското семейство. Това беше изфабрикуван, насилствен брак. Освен че използваха името й, използваха и нейните способности - силната й енергия съчетана с доброто образование, което получи. Тя не управляваше, но управляващите се интересуваха от нейните оценки, прогнози, идеи, психологически портрети, подбор на различни кадри; използваха я дори за шпионска или посредническа дейност. Ирен бе тази, която определи триста души екипаж за мисията и работи с тях като психолог. Това отне повече от три години. Психическата енергия на добре подбран екип от хора, които действат в синхрон и се разбират интуитивно, бе фактор номер едно за успеха на всяка мисия. Малко бяха психолозите, които можеха да изберат и формират екип. Обикновено по-късно се появяваха смущения в отношенията, които не са били предвидени. Такива сривове се случваха често и проваляха мисиите от какъвто и характер да са те. В миналото хората не са знаели за силата на общата енергия на група хора; нито за това, че междуличностните конфликти на енергийно ниво означават липса на цел и съответно негативен резултат.

Ирен се справяше отлично с такъв тип задачи. Тя познаваше всеки един от тези триста души. Нещо повече, приемаше ги като близки, вътрешният им свят не й бе чужд. Те имаха доверие в нея и Ирен най-вероятно ги обичаше посвоему, или поне така биха решили хората от древността, ако можеха да ги видят. Преживяха една пробна година в база насред пустинята. Тяхното пътуване беше и нейно. Разселване в космоса - това бе мечта от хиляди години. Все пак животът на слънцето клонеше към крайната си фаза. Къде другаде освен в космоса? Имаше още много време, но трябваше да се действа. Ирен вложи всичко от себе си за тази мисия. За 24 часа обаче нещата се измениха... Тя отказа да приеме ужасната новина като аргумент за ликвидацията. За нея това не бе нищо друго, освен проява на безумие. Тя добре познаваше машинациите на управляващите от ЮК. Знаеше, че са безкомпромисни. Но обикновено убийства се практикуваха само като крайна мярка. Още повече това се отнасяше за интелигентната част на обществото. Ако считаха, че контролът е слаб, подчинението се постигаше с други средства: най-често психическо насилие съобразено с индивидуалните слабости. Пълната прозрачност, следенето и нахлуването в личния емоционален и духовен живот бяха част от оръжията на властта. От интелигенцията се използваше най-ценният човешки ресурс, а именно: способността за творческо развитие и познавателната способност. Това не го можеше никоя машина, никой мутант, никой хибрид. Затова ги държаха изкъсо. Следяха ги, командваха ги, но никога не ги убиваха. Ако искаха да се наложат над някого, се действаше прецизно и индивидуално, защото всеки е различен. Съществуваше база данни, достатъчна за светкавична реакция. Но тук въобще не ставаше дума за контрол. Мисията бе грешка, а грешките се отстраняват.

Морис превързваше ръката на Ирен, а тя виждаше само едно - момента преди ликвидацията. Като човек, който бе вътре в работата, това стана пред очите й. Не счетоха за необходимо да крият от нея, нито предполагаха, че тя ще изживее толкова дълбоко тази “манипулация”. Решението бе взето от някакви хора в съответните структури, за които уж си чувал, но никога нищо конкретно не знаеш. Някакви хора, които не си виждал, но от тях зависят съдбините на света... Ирен бе наясно, че няма да спаси екипажа. Беше ужасно. Никой не чуваше думите й. Лицата на околните бяха безизразни. Тя се опитваше да спре това, което щеше да стане всеки момент - акт на безсилие и падение, унижение за всички. Но и животните правеха така, ако се наложи да умре една част в името на общото цяло. Нима стигнахме до тях, до най-низшите си инстинкти?! Мисълта, че все още има време, а е безсилна, бе най-жестокото наказание. Последва чудовищната ликвидация..., която се виждаше и на мониторите... Секундите потракваха, а между тях зееха луфтове - невероятно странни черни празнини във времето, които водеха незнайно накъде... И около хората от всички страни изгряха лицата на злото, облени със зловещото сияние на безумието. Ирен не можеше да разбере дали то само им се надсмива, или ликува, че ги е привлякло към себе си.

Те бяха мъртви.

Морис крещеше и я разтърсваше:

- Разбери, че трябва да тръгваме! Ти си в шок, по дяволите!

Накрая я грабна и изчезна с нея в таен коридор, чиято врата се задейства дистанционно. Ирен чу как тя тихо се затвори зад тях. Наоколо запримигва слабо осветление. Блъсна я миризма на застояло. Морис я повлече надолу по едни широки стълби, като я държеше за здравата ръка. Преминаваха през различни етажи и навсякъде за кратко светваха по стените слаби, старовремски лампи, колкото да покажат, че отклониш ли се по стълбите, те чака истински лабиринт. Въздухът ставаше все по-тежък и застоял. Някаква нездрава топлина лъхаше от дълбините. Ирен не задаваше въпроси. Главата й бе изтръпнала, болеше я и тя леко простена. Започна да й се гади. Според нея бяха слезли повече от десет етажа надолу. Дори в тази тъмнина тя разбра, че й причернява; загуби представа за посоките, краката й се преплетоха. Успя да дръпне ръката на Морис и да се облегне на него. Почувства стегнатото му мускулесто тяло. Усети физически неговата енергия. За миг се опита да се пропие с нея, да си помогне, след това промълви едва чуто, че иска само да си отдъхне малко. И изведнъж дойде състоянието на леко изместване; тя сякаш бе встрани от тялото си и нямаше сетивност. Така наистина можеше да си почине. След известно време се завърна и пропълзя бавно в себе си. Възприе всяка фибра от физическата си същност като уморена струна. Нещо в духовната й структура се беше разбъркало, нещо не беше наред, но тя не знаеше как да го оправи. Докато разсъждаваше, че сега не би могла да разреши този проблем, срещна погледа на Морис, който бе проникнал много по-дълбоко в мислите й, отколкото бе възможно. Тя го чу да казва:

- Не си забравила техниките.

В съзнанието й изплува нещо красиво, ясно и познато и тя се учуди как е могла да го забрави за толкова дълго време. Споменът й заприлича на огромна искряща ваза от прозрачен кристал, която се разби в каменния под. Чистият звън от счупените стъкла се разпиля и отнесе нанякъде цялата тази неповторимост. Всичко изчезна и Ирен не разбра какво си е спомнила. Тя бе облегната на една стена в коридора до широкото стълбище. Кога точно бяха спрели тук - не можеше да определи. Над нея мъждукаше лампа, а отстрани имаше спринцовка. Морис излъчваше напрежението на човек, който трябва да действа бързо, а е блокиран.

- Направила си го нарочно, не си изтървала нервите си. Нарочно уведоми обществеността за ликвидацията. Ти винаги си издържала тестовете за самоконтрол в извънредно тежки моменти. Просто сега си решила, че е по-добре да знаят. А не помисли ли, че ще загинат още хора? Ти си се представяла добре на тестовете за работа в екип, за способност да се подчиняваш. Какво ти стана, Ирен! Какво си мислиш, че правиш? Или ти дойде прекалено много? Вероятно е така. Предполагам, ясно ти е, че официалната власт иска смъртта ти. Ти ги предаде Ирен. Твоят съпруг и без това трудно приемаше независимия ти характер. Но ако беше го видяла сега, щеше да разбереш, че това е краят. Ирен, ако зад теб стояха само те - официалната власт, ти щеше вече да си мъртва!

Тя го гледаше абсолютно спокойно, все едно, че думите му не се отнасяха за нея. Проследи гъвкавото и атлетично тяло, спря се върху суровите черти на лицето му: правилно, изящно, но много сурово лице. Обигран и непроницаем. Той беше около петдесетгодишен, с прекрасен физически и психически баланс. Излъчваше спокойствието на онези, които са наясно със себе си и със света, в който живеят. Че е издръжлив и опасен го издаваха очите му. Въпреки мургавия му тен, те бяха светло сини. Властни и студени очи. Но ако човек задържеше погледа си в тях, студенината сякаш изчезваше и оставаше чувството, че си прозрачен, че всичките ти тайни са видени. Ирен се остави на това усещане, като се питаше какво не може да си спомни, свързано с Морис, а той от своя страна се опитваше да разбере до каква степен тя е наясно, че някои моменти от миналото съмнително й се губят.

През всичките тези години, когато бе живяла в ЮК, а те не бяха малко - почти петнадесет, Морис й бе най-близък. Не, че много си говореха, нито прекарваха времето си заедно, но когато имаше проблем, когато се чувстваше объркана или й трябваше нечия подкрепа, винаги той се отзоваваше. Морис отговаряше за дипломатическите отношения с БЗ, а също и за тези с МНС, ако последните въобще съществуваха. Официалните лица и истини, разбира се, бяха други: например Ирен по закон бе съпруга на краля и бе известно, че те са много щастлива двойка. Всъщност той живееше с поредната си любовница. Мястото на Ирен в двореца, като кралица, бе само привидно. Реално я използваха за други цели и живота й нямаше нищо общо с този на щастлива съпруга. Но единственото важно нещо бе поданиците да знаят, че родът Касиди от БЗ се е сродил с краля на ЮК.

По този начин навремето се постигна примирие по отношение на долината в подножието на екваториалните планини. По право тя принадлежеше на БЗ, но от дълги години бе спорна зона между Кралството и независимите наследници на манастирите. Новият крал не искаше да продължава с тези вражди. Според него те носеха само нещастия. Той не можеше да отстъпи напълно и да се признае за победен, затова му помогнаха да измисли компромисен вариант: да поиска ръката на момиче от рода Касиди, като върне долината на БЗ, но да запази някои икономически и административни права върху нея. Родът Касиди бе древен, богоизбран и обвит в легенди. От него се излъчваха лидери както в духовните, така и в управленческите структури на Зоната и УС. Предложението на краля бе прието от БЗ: защото долината им бе необходима. Тя бе единствената плодородна земя, която имаха.

Ирен за пореден път си даде сметка, че за живота си, преди да се омъжи за Роберт, почти нищо не помни, както и нищо конкретно за Морис. Тя не бе наясно защо той толкова й помага.

Не само миналото, но и настоящето в миг й се сториха нереални и далечни.

Погледите, които си размениха, както и пробягалите през ума им мисли не продължиха дълго. Ирен се опита да стане, не че искаше да се спаси. Нито спасението, нито смъртта я привличаха. Стана напълно машинално. Морис й помогна и те продължиха. Този път посоката бе хоризонтална. Личеше, че той добре познава обстановката. Не се замисляше, оглеждаше или криеше. Стремеше се само да преодолеят повече разстояние за кратко време. Явно времето беше проблем. Колкото и да не я интересуваше в момента, тя се впечатли от мащабите на този лабиринт. Учуди се, че въобще не е знаела за него. Доста секретна информация й беше под ръка през тези години и тя смяташе, че почти всичко й е ясно. Застоялата миризма, запуснатостта и липсата на каквито и да било предмети показваха, че тук никой не идва. Ако човек се вгледаше в криволиците, в мрака, в открехващите се тук-там по-широки помещения, непременно би го обзело поне леко чувство на самота и страх от заобикалящото го безумие. Тя се опита да си представи къде се намират. Стори й се, че са в сърцето на планината в чието западно подножие от дълги години съществуваше Дворцовия комплекс на ЮК. Всъщност не бе сигурна дали това наистина е така. Въпреки кошмарното душевно отсъствие Ирен изпита тревога. Страхуваше се, че Морис ще я изостави. Този страх бе неясен и тя не му се подаде много.

След известно време я удари мирис на скали, на земя, на мина. Коридорът неусетно се превърна в тунел, доста тъмен при това. Морис запали по-мощен фенер. Скалите във високите части на тавана бяха добре полирани, което говореше, че е протекъл процес на скално лющене - явно тунелът беше дълбок и стар. Те се изкачваха дълго. Главата и ушите й бучаха. Тя не знаеше дали това е от разликата в налягането, или защото й е лошо. Не чувстваше нищо, въобще не можеше да усети тялото си. От време на време почиваха, но Морис страшно бързаше. Според нея бяха минали вече 3 часа, когато долетя свеж полъх. Доста пред тях таванът на тунела се разкъсваше, виждаха се някакви стръмнини нагоре и оттам едва се процеждаше светлината на превалящия ден. Повървяха още в тази посока. Морис спря, като се ослушваше напрегнато и се взираше напред. Той стискаше силно ръката на Ирен, сякаш не искаше никога да я пусне. А на нея й се струваше, че всеки момент ще умре. Тя се чудеше как въобще стои на краката си. Докато се бореше с това състояние, изпусна мига, в който Морис забеляза нещо. Тя обаче го усети по реакцията на тялото му. Усети нещо лошо, тръпка, настръхване. Ирен вдигна глава и независимо че той се опита да предотврати това, очите й се заковаха право върху двата трупа, които лежаха на завоя, около десетина метра пред тях. Те бяха облечени в маскировъчни дрехи и вероятно убити от височина, защото точно над тях таванът беше процепен и се виждаха рушащите се планински хребети. Поради прекалената умора тя нямаше сили да реагира. Морис дори се усъмни дали е на себе си и разбира ли какво вижда. Тя не знаеше какви са плановете му, но бе ясно, че това е момент на безизходица. Той стоеше неподвижен и трескаво обмисляше по-нататъшните си действия. Не искаше да включва никаква електроника, за да разбере има ли нещо живо наоколо, защото така рискуваше по-лесно да ги открият. И без да отива до труповете, знаеше кои са. Бяха негови много доверени хора. Те трябваше да поемат Ирен, за да я отведат от страната. Самият факт, че бяха мъртви, подсказваше вероятността някой да знае за този план. Възможно бе и случайно да са убити от гранични патрули, преминаващи често над тази зона с хеликоптери. Но до два часа Морис трябваше да е в двореца, за да избегне всякакви подозрения, че е отсъствал. Официално сега той бе в спецгрупа за потушаване на бунта. Само един човек знаеше,че това не е така - този, който го заместваше. Акцията се извършваше на открито и противорадиационните костюми пречеха да се забележи разликата. Морис остави излъчвателя си у заместника, на когото имаше пълно доверие. Малко хора можеха да свалят излъчвателите си, чрез които се извършваше идентификация и връзка на всеки човек по всяко време с глобалните програми за управление и контрол. Морис бе от тях, защото реално принадлежеше към една от структурите на УС, а също така не беше поданик на ЮК. Притежаваше голяма свобода, но това бе очевидно само в кръга на УС. Официално се съобразяваше със заповедите и правилата, диктувани от явното правителство. Последното всъщност бе под контрола на УС, но тези механизми бяха много оплетени, често неясни дори за онези, които ги изграждаха, и напълно невидими за останалите хора. Фактът, че Морис разполагаше с по-голяма власт, отколкото подозираха в ЮК, имаше и положителни, и отрицателни страни. Събитията ставаха направо пред очите му и това бе добре, но в повечето случаи не можеше да реагира директно. Също така носеше отговорността и правото да действа сам, когато прецени. Затова разполагаше с много канали и възможности за връзка.

Единствен той можеше да сваля и излъчвателя на Ирен, но в ЮК това не бе известно на никого. Когато Морис разбра, че тя е виновна за изтеклата информация във връзка с ликвидацията на космическия екипаж, му стана ясно, че всеки момент ще я убият. Той блокира честотите на излъчвателя й, като зададе същите в един дубликат. Последния отнесоха на място в двореца, където инсценираха тежка авария с пожар. Повредиха и видеокамерите. Официално тя бе загинала тук и заместникът му бе основен свидетел. Данните от дубликата обаче бяха главното доказателство. След това той се върна в инфозалата, за да я отведе веднага. Негови хора щяха да я преведат през граничната зона до територията на МНС. Там имаше кой да я поеме, всичко бе светкавично уредено и то с човек, познат му от години. Не така бяха планирали нещата, но през последните месеци, а и часове се случиха непоправими обрати. Сега обаче двама души, на които Морис разчиташе, бяха мъртви, Ирен бе загубила доста кръв и очевидно имаше мозъчно сътресение, а него го очакваха да се появи всеки момент в дворцовия комплекс след акцията срещу нарушителите.

Морис се дръпна навътре в тунела, по който бяха дошли, и се опита да пропъди всички мисли от главата си. Трябваше да усети обстановката, за да реагира правилно. След малко той стисна решително ръката на Ирен, нежна и тънка, губеща се в неговата, и като я подкрепяше, тръгнаха назад. След около стотина метра завиха зад една канара, след това зад друга по-малка, промъкнаха се през тясно пространство и пред очите им се откри дупка. Морис погледна вътре. Дупката се разширяваше в тясно тунелче. Вероятно никой вече не знаеше за него. Той постоя за миг и отново се откъсна от всичките си съзнателни помисли. Ако го направеше както трябва, щеше да е напълно сигурен дали е безопасно да влязат. Почувства как се разтваря в околността и се опита да разбере дали тунелът е празен: усети структурата му, неговото движение през планината като една гигантска пукнатина, сякаш чу припукването на пластовете, рушенето на склона над тях, тихото тиктакане на времето в тъмните кухини, шумоленето на оределите гори, покриващи хребетите, звука от растежа на корените - толкова невъзможен за чуване. Като че ли нямаше никой. Но смъртта бе минала скоро оттук. На Морис му се стори, че е случаен инцидент, свързан с бунтовете, но не и с неговия план. Той трябваше да внимава. Пряка заплаха обаче не долови.

Морис и Ирен извървяха тъмния, неравен и сравнително начупен тунел за около петнадесетина минути. Когато излязоха, зловещото място остана зад тях, от другата страна на склона. Без да губи време, той извади тънък сребрист костюм, който леко отразяваше околните цветове, и помогна на Ирен да го облече. Този костюм притъпяваше до известна степен яркото топлинно излъчване на живите обекти в околното пространство. Като защитно средство при нестарателно оглеждане вършеше добра работа, поне колкото да не се набиваш веднага на очи. След това той отиде до изхода на тунела и стъпи на малка канара точно до стената, хвана се за стърчащите наоколо скали, набра се и изчезна в пукнатината между стената и тавана. Морис се озова в малка кухина с форма на триъгълна пирамида, доста суха и светла. Светлината струеше от неравностите между скалите, които я създаваха, защото бяха почти изцяло външни. Самите скали, изградени от бял плътен кварц и ортоклаз, като тук-там блестеше слюда, бяха помътнели от времето. Морис отдавна не бе идвал на това място. Надяваше се да го намери непроменено и наистина се оказа така. Той се върна при Ирен. Тя седеше с глава на коленете, напълно притихнала. Явно й беше лошо, явно разбираше, че той ще я остави.

Тя бе сигурна, че вече нищо не я интересува, когато стоманеният му глас прониза съзнанието й. Ирен го погледна:

- Не си казала нито дума, освен коментара: “Това по дяволите в ада ли води?”, когато слизахме по стълбите. Не те питам как се чувстваш, Ирен. Но ще ти кажа нещо и искам да ми отговориш.

- Добре - отвърна тя.

- Оставям те в кухината горе. Като се стъмни и си сигурна, че не чуваш нищо подозрително - излизаш. Преминаваш пространството пред теб около петстотин метра и влизаш в тунела отсреща. Той е последният от поредицата тунели, дълъг е около три км и е дъгообразен. От другата страна е краят на планината. Изходът му е на източен склон в предпланините на дългата верига, която дели ЮК от МНС. Обширната равнина насреща е територия на МНС. Ще напуснеш изхода, с който свършва граничната зона, вечерта, когато слънцето залезе, защото се очаква силна радиация. Докато чакаш там, трябва добре да се скриеш. Когато се стъмни, ще дойде човек, за да те прибере. Да повторя ли какво казах?

- Не.

- Ирен, знам как се чувстваш и че можеш просто да заспиш в тази кухина и да умреш. Но знам, че можеш да намериш сили и да излезеш. Наясно си, че нямаш право да се отказваш от предизвикателствата, които са ти дадени да преодолееш. Дори сега да не разбираш защо. Точно защото знам, че не разбираш, ще ти кажа: аз ти заповядвам да преминеш от другата страна, Ирен! Заповядвам ти!

- Добре, Морис, ще го направя, защото съм наясно, че нямам право... - отвърна тя някак механично.

Той закопча на ръката й гривна, която вибрираше на всеки два часа.

- Не се оставяй да те налегне много дълбок сън - каза Морис.

После закопча за костюма й малък лазерен пистолет и плик с вода, направен от лека и здрава материя. След това извади спринцовка.

- Тази инжекция ще ти даде сили поне още десет часа.

Той й помогна да се качи в кухината. Погледнаха се мълчаливо, преди да я остави. В този миг и двамата знаеха, че това е кошмар, който не може да се опише с никакви думи.

Стъпките му скоро заглъхнаха. Ирен лежеше, а наоколо се носеше тишината. Стори й се, че няма нищо по-меко на света от полираната повърхност на аплитова скала. Усещаше приятната й гладкост и прохлада на страната си, опряна в голия под. Дифузната светлина размътваше главата й, а притъпената душевна болка не си отиваше. Тогава й ñе стори, че нещо я залюля и тя сякаш спеше. Спеше, а съзнанието й бе по-ясно от всякога. Изведнъж чу Томи - най-малкото момченце от загиналия екипаж. Гласчето му бе същото, каквото го знаеше от толкова години: бодро и ясно: “Аз съм мъртъв, Ирен, мъртъв съм! Ирен!!! Аз съм умрял!!!”. Тя искаше да му каже, че е по-жив от всякога, че няма смърт, но глас от нея не излизаше. Искаше да го докосне, да го прегърне, радваше се, че все пак така ясно може да го чуе и се надяваше всеки миг да го види. Тогава прозвуча гласът на Едуард - ръководителят на мъртвия вече екипаж: “Животът е чудо, Ирен, животът е чудо! Никой няма право да го отнема! Това е невероятен синтез между енергията на духа и материята. Придобитото и видяно в това състояние е незаменимо!”

- Но аз толкова ви обичам - промълви тя.

“И ние те обичаме. Пази своя живот!”...

Настъпи отново тишина. А мисълта й все така продължаваше да бъде ясна. Тя не можеше да се примири с факта, че когато все още имаше време, не успя да направи нищо, за да убеди другите и да спаси екипажа. Такава й беше професията, би трябвало да може да убеждава. Значи, избра ги за мисията, като по този начин, без да иска, ги обрече, а когато трябваше да им помогне, не се справи... Съзнанието й изхвърча от кухината, излезе нагоре над полуголата планина, покрита тук-там с мутирала растителност, заблъска се в скалите, рушеше се като тях, свличаше се по склона и отново се обединяваше, но нищо от това не притъпи болката й. Тогава видя себе си отдавна умряла в кухината, просмукана в огромно дърво, но то бе изсъхнало... пустинни ветрове свиреха в голите му клони и кървави залези багреха опустялата стара Земя.

Ирен се стресна от вибрационната гривна и се събуди. Ако можеше да има настроение, то щеше да бъде ужасно. Тялото й бе като изтръпнало и сякаш бяха минали хиляди години. А навън цареше мрак. Чуваха се далечните гласове на някакви птици. Ирен не помръдваше и стоя дълго така, без мисъл да премине в главата й. След известно време различи неясно боботене. Освен притихващия, едва доловим ек на природата имаше и някакъв звук, който я усъмни. Не й хареса. Тя не искаше да напусне кухината. Отново бе задрямала, когато се стресна от силен гърмеж и от патрулиращи военни хеликоптери. Стрелби, прожектори и шум от мотори ту се усилваха, ту чезнеха нанякъде и така около два часа. След което отново настъпи тишина. Ирен пак бе заспала, когато се сепна от гривната. Тя реши да излезе, но я налегна тежък сън. Стори й се, че са минали пет минути, когато пак я усети. Тогава напълно се събуди и я обзе тревога. Сякаш бе стояла твърде дълго тук и бе изпуснала всички шансове да се спаси. Не, че толкова държеше на това, но не искаше да се сбъдне съня й: да бъде просмукана от дървесата и да види онази потискаща картина, напълно неспособна да направи каквото и да е. Спомни си думите на Морис и тези на Едуард... Не, не трябваше да остава повече тук. А и налудничавият страх, който я дебнеше от всички страни, я накара да се размърда. Тя пропълзя до пукнатината и се спусна през нея. Бе толкова скована и така я болеше всичко, че без да иска, се стовари направо долу. Усети остра болка в десния си глезен. Очевидно си изкълчи крака, защото не можа повече да се изправи. Стана ясно, че ще пълзи, но това не я отчая. Дори се чувстваше по-защитена. Излезе от тунелчето. Нищо не нарушаваше тишината. Сякаш само тя шумолеше в тъмнината. Огледа просеката до отсрещния хребет, където трябваше да стигне. Бе забелязала по светло, че почти не е затревена и тук-там има дървета. Твърдо реши да тръгва и да не мисли колко я е страх. Скоро изгря нащърбената луна. Тя се опитваше да различи къде се намира следващият тунел. Страхуваше се да се ослушва, да се обръща. Бе толкова беззащитна, че не искаше дори да знае какво има наоколо. Не усещаше болка при пълзенето, нито затруднение, а само ужас и желание час по-скоро да се добере до другия тунел. После щеше да решава какво да прави. Разпредели пътя си на етапи, като мислеше само за настоящия. В противен случай нямаше да издържи напрежението от това, което й предстоеше. Най-важното бе сега да премине просеката и да открие къде точно е тунелът. През цялото време се опитваше де не обръща внимание на пращенето в гората. Дълбоко в себе си знаеше, че то е фантомно и илюзорно. Започнеше ли да мисли какво го предизвиква, или къде да се скрие щеше да се оплете в по-голям страх. Някаква неведома сила й помогна и тя почти уцели отвора на тунела, който бе зашумен и не се виждаше. Когато усети познатата топла и спарена миризма на скали и застояло, тя седна и изпи половината вода от плика, който Морис й остави, и се замисли как да влезе в тази тъмна, непозната дупка, без да знае какво има вътре. После бавно припълзя, като се ослушваше. Когато я обгърна пълна тъмнина, а зад нея остана призрачно дрезгавият фон на планината, огряна от половин луна, тя бързо затърси лазерния пистолет, с функция и на фенер. Това, което остана в спомена й от тази нощ, беше отчаяното пълзене, заспиването, когато и както й падне, стряскането кой знае от какво... Тя се движеше покрай стената и понякога светеше пред себе си. В един момент се събуди с много ясна мисъл. Започна да се чуди колко ли време е минало. Сети се, че може да провери за часа върху пистолета. Беше 11:30 часа на следващия ден.

Лекият полъх я караше да предполага, че изходът е близо. Тя изпи останалата вода и заряза плика. Наистина тунелът правеше гигантски завой, защото светлината се почувства индиректно, а след известно време далеч и наляво блесна отворът. Часове й трябваха, за да стигне дотам. Понякога се питаше дали въобще пребивава в тялото си. В един доста ясен за съзнанието й момент тя видя, че е на самия изход. Спомни си, че последното, което трябваше да направи, за да изпълни заръката на Морис, бе да се скрие. Но как... и къде? Изведнъж съзря равнина, която се простираше пред планината. Бе обсипана със слънчева светлина и далеч някъде се белееше град. Тя притихна пред тази красота и дълго се взираше в нея. После заспа. В съня й се загнезди тревога. Имаше нещо нередно. Градът или изглеждаше изпълнен с живот, тиктакащ в своя ритъм, кипящ от енергия, или напълно пуст, изоставен много отдавна, безжизнен и страшен. Двете възприятия се сменяха с голяма бързина и това й причиняваше почти физическа болка, а в стремежа си да разбере кое е истината, изразходваше и последните си сили. За да излезе от този затворен кръг, Ирен възприе отново състоянието на леко изместване. Така избави тялото си от силната треска, а съзнанието й увисна малко над нея.

Подозрението, че градът е изоставен, не беше без основание. Това бе всеобща психоза, почиваща върху реален факт. Построените с ентусиазъм през последните 40-50 години наземни градове се превръщаха в пустеещи. Населението масово ги напускаше и се връщаше в предишните - под земята. Причината бе в завишената слънчева радиация. Подземните градове, убежище от стотици години, бяха доста съвършени и приспособени към нуждите на хората. Ядрената война в далечното минало и метеоритният удар направиха за дълго невъзможно да се живее на повърхността. Но екологичната катастрофа постепенно отшумя и хората се престрашиха да излязат. Изникнаха много нови градове. Всички искаха да живеят отново навън. Слънцето, въздухът, улиците с дървета, далечината, която трепти, ветровете, облаците и дъждовете - това бе техният свят. Скоро обаче радиационният фон леко се повиши. Обяснения не се даваха. Имаше часове, в които бе особено силен. После забраниха да се излиза изобщо през деня. Хората се умориха от това, отчаяха се, започнаха масово да се завръщат под земята. Цели градове останаха празни. Те зловещо се белееха в равнините и създаваха чувството, че планетата е безлюдна. Смислен отговор не се даваше. Говореше се за остатъчна радиация, за слънчеви бури, за среща с космически облак, който влияе лошо, било нормално, и в миналото имало такива периоди. Правителствата не се противопоставяха на лавинообразното завръщане под земята. Те като че ли безгласно го приветстваха. Не предприеха бърза евакуация само защото искаха да избегнат категорично обяснение какво точно става. Единствени мутантите все още живееха навън. Те бяха генетично изменени от предишните облъчвания. Доста издръжливи, но много променени психически, примитивни и отчуждени от останалите хора. Бяха заплатили своята устойчивост със завой в интелектуалната еволюция.

Най-после Ирен реши, че градът е жив. Тя гледаше как светлината от залеза грее в прозорците. Приличаше на празник, когато всички лампи са запалени в очакване на една приказна нощ. Нощ, в която хората се прибират в дома си, изпълнени с любов. Но какво бе това любов? Някаква дума от миналото? Нещо, което те са знаели, а ние не?! Нещо, което вероятно не е илюзия...

Миг преди да влезе в себе си, миг преди да се събуди, тя отново усети, че част от духовната й структура се е разбъркала и не е както трябва. Сега не можеше да я оправи, но знаеше, че това крие опасност. И Ирен отвори очи, за да стане свидетел как прозорците на далечния град един по един угасват с обръщането на земята. Целият този блясък и живот са били илюзия, породена от отражение на залеза. Бавно се спукаше мракът и нечовешка пустота легна над равнината. Страх и самота препускаха на призрачни сиви коне, в крилете на които се притаяваше безликата нощ.

Не след дълго се чу тихото движение на автомобил. Той спря. Оттам излезе някой и с бързи крачки се приближи към нея. Сетивата я лъжеха: Ирен нямаше представа нито за време, нито за посока, нито за силата на звука. Мъжът говореше нещо... но единственото реално усещане бе, че той излъчва топлина и сила. Когато я вдигна, за да я отнесе в автомобила, тя изпита благодарност и от допира си с него сякаш пое струя живот.

Когато дойде на себе си, Ирен се намери в широко легло, а наоколо цареше спокойствие. Погледът й бавно премина през завивките и обгърна помещението. То беше доста светло, просторно, а интериорът - изчистен. Тя не изпита страх. Някакво притъпено любопитство я накара да огледа наоколо. После се запита как ли се чувства. Протегна се леко, изтръгна се от нереалната мекота, в която беше изпаднала, и разбра, че е жива.

Изведнъж съзря Тони. Той се приближи отнякъде. Ирен не би могла да забрави този момент. Тогава все още не го познаваше. Но свежестта, позитивната енергия и усмивката му говореха преди всякакви думи. Тя разбра, че е в безопасност.

- Добре ли си, Ирен? - попита той. В светлокафявите му очи блестеше момчешки плам, въпреки че беше зрял мъж. Това бе неговият чар.

Тя му се усмихна:

- Добре съм.

- Здравата ни изплаши, но вече всичко мина.

Чак сега Ирен забеляза, че десният й крак бе счупен.

- Освен това - и тя го посочи - какво друго ми има? В този миг видя и превързаната си ръка.

- Не се притеснявай. Малко повече кръв беше изгубила, но се оправяш.

Не след дълго дойде лекар. Той включи няколко апарата. На Ирен вече й се спеше. Тони и докторът говориха нещо тихо. После донесоха сок и гъст солен бульон, който трябваше да изпие. Докато отпиваше последната глътка, тя реши, че не са чак толкова лоши. А преди да заспи, вече знаеше - беше в частен дом и явно малко хора я бяха видели.

Ирен заспиваше и се събуждаше много пъти, и така изминаха доста дни. Тони често беше там. Усещането за сила и безопасност й помагаше да се възстанови. Тя категорично не желаеше да си спомня ЮК и това, което бе оставила зад гърба си. Безсмислената надпревара, потиснатото отчаяние, самотата и страхът се явяваха в съня й, приели вид на объркани образи, но тя се бореше за малкото островче на надеждата - че ще съхрани себе си. Присъствието на Тони в тези моменти много й помогна. Дори когато мълчеше и се занимаваше с нещо друго, дори когато не знаеше, че тя е будна, и зает с хиляди неща, не поглеждаше към нея, тя чувстваше влиянието на неговата оптимистична природа. Да не бъдеш сам, когато си уязвим - това бе велик закон на оцеляването.

Сега

Гъвкавата архитектурна форма на залата за почивки й позволяваше да разполага и с наземни модули. По-голямата част, разбира се, бе под земята. Помещенията, които се “осмеляваха” да надникнат навън, бяха предпазени чрез специално стъкло. То бе дебело, с няколко защитни нива, вградени в структурата му. Самите нива представляваха тримерни решетки от специална сплав и те улавяха вредните лъчения. Решетките бяха изградени от толкова тънки нишки, че прозрачността на стъклото не можеше да се наруши. Звезди обаче не се виждаха.

Марк и Тони решиха срещата им да бъде в една от малкото зали със стъклен покрив. Тя бе изпълнена с цветя, декоративни дръвчета, фонтани и каменни колони с прохладни цветове. Двамата бегло се познаваха, но този факт не можеше да благоприятства или да пречи на предстоящия разговор. Те добре знаеха старото правило - минимално доставяне и максимално извличане на информация.

Тони бе вече наясно, че по някакъв начин Ирен предизвиква внимание към себе си с резултатите от теста “Омега 5”. Той защитаваше интересите й, откакто тя пристигна тук преди пет години. Само той знаеше коя точно е Ирен и носеше голяма отговорност за нейната безопасност.

- Сестра ти е хубава, Тони, въпреки че не я познавам лично. Предполагам, добре се разбирате. Доколкото знам, живеете заедно.

Още при тези първи изречения след кратките официалности Тони се почувства неловко. Изричното нареждане на тези, които я покровителстваха и й помогнаха да напусне ЮК, беше тя винаги да живее при него, в неговия дом - добре следен и защитен. Напоследък обаче Ирен непрекъснато ходеше в малкото жилище, което той след хиляди молби й разреши да ползва. То беше в наземната част на града. Така и не му стана ясно за какво й е притрябвало, след като в дома му имаше и удобства, и спокойствие. Тони не беше от хората, които се впиват, за да анализират всяка постъпка или дума на другите. Независимо че бе агент от дълги години и долавяше много повече детайли, отколкото бе нормално, винаги знаеше кой стои пред него и събитията трудно биха го изненадали, Тони нямаше навика да се възползва от тези свои способности извън рамките на необходимостта, така както той я разбира. С една дума, проявяваше либерализъм. Но сега му се стори опасно, че Ирен толкова често отсъства.

- Да, така е - отвърна той, - освен че е хубава, тя е и прекрасен човек. Винаги съм се разбирал с нея.

- Неявяването й на теста днес без уважителна причина ми се вижда направо странно - каза Марк. - Тони, сестра ти явно е особнячка. Чуй това! - и той демонстрира гласовото съобщение, с което Ирен бе обяснила отсъствието си.

Тони се засмя небрежно, но лицето му остана непроницаемо.

Разговорът рискуваше да стане безсмислен. Никой не откриваше огън по интересуващите го теми. А и двамата си пестяха ненужните изречения.

Марк се загледа в един от фонтаните. Не му се говореха излишни неща. Черните му очи сякаш поглъщаха светлината. Косите му, оформени в къса прическа, също бяха много черни, а тенът му - по-скоро блед. След кратко мълчание той направо попита:

- Какво знаеш за теста “Омега 5”?

- Свързан е с ново откритие. Става дума за способност да се отключва и използва мощна духовна енергия. Доколкото знам, подбират се хората, които могат да правят това или по-скоро притежават енергията.

С увереността и бързината на отговора Тони се опита да изглежда наивен. Той нарочно се показа директен и информиран, за да прикрие факта, че е осведомен повече. По този начин искаше да разбере дали Марк ще му каже истината за неща, които той уж не знае.

- Не се ли питаш защо викаме Ирен за трети път.

- Мен самия ме викаха два пъти - отвърна Тони спокойно.

- И други са били викани два или три пъти, но със сестра ти е не е така. При нея има проява, която я различава от всички.

- И каква е тя? - попита Тони.

Двамата се гледаха известно време в очите.

- Силата - продължи Марк. - Колко е голяма още не можем да определим. Надяваме се това да стане при третия тест. Но има и още нещо. За да се използва енергията, са необходими двама души, при които има, така да се каже, съвпадане на параметрите. Намирането на такава двойка се оказа доста трудно. Всъщност на пръсти се броят хората, които изобщо я имат.

- Нима повечето са лишени? - попита Тони.

- Откритието се оказа доста по-мащабно. Те не са лишени. Това е енергия, която съществува и може да бъде усвоявана от биологично-духовни същности, достигнали съответното развитие. Хората са на този праг. Но досега това ниво не е било използвано от човечеството. Там е празно: ние нямаме пробив, нямаме натрупване... Необходимо е някой да прескочи летвата. Тогава ще започне процес на бавно наслагване - опитност с човешки параметри. И колкото повече се увеличава тя, толкова по-достъпна ще става за онези, които не са я открили още. Началото обаче е най-трудно, бих казал направо мъчително.

Тони не желаеше да пита повече. Смътно в себе си, а и от неясните слухове знаеше ужасния отговор: за какво са се разбързали да използват тази енергия. Как на практика ще се борави с новата придобивка, все още напълно теоретична, дори не бе вълнуващо, въпреки нестандартното звучене. Нищо не бе вълнуващо, когато съвсем наблизо се мъдреше истинската причина за всички тези преждевременни открития, както и бързината, с която искаха да ги реализират. Колкото и нелогично бе да не попита, в края на краищата валидно бе и обратното. Той не беше от хората, които не знаят кога да спрат. Всъщност дотук не научи почти нищо ново. Все пак небрежно зададе въпрос, отговорът на който го интересуваше:

- Има ли човек, чиито параметри да съвпадат с тези на Ирен?

- Да. Но все още не е ясна степента на съвпадане, защото уредите, използвани в първите два теста, не можаха да измерят интензитета на нейната енергия - той се оказа по-мощен от обхвата им. Поради това в резултатите има някакво изместване.

За известно време и двамата мълчаха.

Докато Тони си представяше как ли би се отразило на Ирен приключването на петте сравнително спокойни години, той се опита да почувства излъчването на Марк. На пръв поглед, за свое собствено учудване, Тони го бе харесал. Енергичността и непоколебимостта обаче, въпреки че бяха овладени и осъзнати, създаваха силно напрежение около него. На всичкото отгоре той имаше много бързи реакции и не се нуждаеше от обяснения, просто схващаше веднага каква е ситуацията и как трябва да се действа. - “Типичен военен” - помисли си Тони с лека нотка на омаловажаване. Дълбоко в себе си сякаш се противопостави на хубавото впечатление, което Марк му направи.

Марк знаеше, че всеки един конкретен въпрос по отношение на Ирен, би издал факта, че той не е могъл да стигне до тази информация. Това го поставяше в неловко положение и отслабваше позициите му. И за да научи все пак нещо, той зададе въпроса си много общо:

- Тони, разкажи ми нещо за сестра си. Какво представлява като човек, има ли по-широки интереси?

Тони прецени, че Марк не е наивен, за да пита по този начин, и мигновено разбра - засекретеността по отношение на Ирен не е разбита, поне засега. И той каза някои неща, но по-скоро свързани с характера й, отколкото с реални факти. Общо взето прозвучаха доста клиширано. А за да върне жеста за трохичките информация, които Марк му подхвърли Тони пропусна две-три съществени изречения:

- Тя е прекрасен човек, както споменах, но пътят към нейната същност е почти невъзможен според мен. Много е затворена. Можеш да си приятел с нея, да бъдеш разбран, да ти олекне само като я видиш. Всичко това изобщо не означава, че я познаваш. Докато се чувстваш добре и ти е дала частица от себе си, тя е някъде далеч... и не защото ти не си й дал това, което търси. Тя просто си е такава, във вечно движение, без да очаква от никого нищо. “В последното поне се убедих за тези пет години” - продължи наум той.

Думите на Тони прозвучаха като разбъркани мисли, не редактирани, но казани от дълбочина и искрени. Марк обаче прекрасно схвана смисъла им. Той остана благодарен в себе си за тази малка яснота в картината, която се очертаваше. През цялото време му се струваше, че Тони се тревожи за сестра си, въпреки че с нищо не го показа.

- Не се притеснявай за Ирен - каза той, изпълнен с добро чувство, - гарантирам ти, че всичко свързано с нея, ще бъде както трябва.

Кой знае защо Тони стана по-угрижен.

* * *

Веднага след като се разделиха, Тони направи опит да се свърже с Ирен, но не успя. Всички възможни канали за комуникация бяха изключени. Това не го учуди. Напоследък тя често се изолираше по този начин, след като се прибереше в малката си квартира. Като имаше предвид последното съобщение от Алекс и разговора с Марк, Тони се упрекна, че не се интересуваше много за нея. Той й се обади на секретната честота, която ползваха само те двамата, при това рядко. Отговори му сънен глас. Тони направо я уведоми:

- Идвам да те взема - и прекъсна.

След малко паркира тъмния си безшумен автомобил до квартирата й в наземното предградие. Управлението на този вид превозни средства бе изцяло компютъризирано. Кооперацията, до която спря, бе триетажна, бяла, почти скрита от три широки и клонести дървета. Те принадлежаха към така наречената мутирала растителност. Предишните нормални растения се отглеждаха само в изкуствени условия. Навън оцеляваха няколко силно изменени вида.

Прохладата му направи впечатление. Нима е възможно все още да има прохлада? Той рядко излизаше на открито. Когато вдиша нощния въздух, започна да разбира донякъде защо Ирен държи на квартирата си. Между дърветата грееха кръгли фенерчета и сенките се преплитаха върху бялата стена. Той разполагаше с кодовете и безпроблемно влезе в сградата, а след това в апартамента. Направи му впечатление, че всичко изглежда така, сякаш тя отдавна не е идвала. Съобщенията не бяха преглеждани, хранителните менюта също, да не говорим за консумация. Затова пък виртуалния модификатор бе доста употребяван. Тони се смая. Нима е възможно Ирен да се поддаде на такива безсмислени занимания. Но като погледна по-отблизо, той се учуди. Това не бяха виртуалните измислици, на които се отдаваха хибридите. Тя използваше реални данни и симулациите почиваха на достоверна информация. Такава имаше съхранена още от древността. В началната фаза на информационната революция хората не са си представяли, че буквално всичко се запечатва и в най-примитивните инфоносители. Да не говорим например за обикновените спътникови снимки. Със сегашните възможности дори само чрез тях можеше да възстанови миналото от различни гледни точки: битова, социална, климат, екология, съзнание и т.н. или просто да се разхождаш в техния свят, да ги виждаш. Симулираха се точно различни моменти, взаимоотношения и въобще всичко, което може да ти дойде наум. Симулациите се привеждаха в цифров вид, диаграми, сбит текст, образи - както частични, така и изцяло имитиращи света, който възкресяват. Например: разхождаш се виртуално из някоя улица или влизаш в дом, разгледаш го - от какво е направен, какви хора го обитават, какво излъчване имат, какви са проблемите им и въобще целия енергетичен баланс на зададеното място. Точността на достоверност теоретично бе около 60-80 %, но реалната не бе известна на никого. Имаше данни, че тя дори би могла да достигне и 100%, а в други случаи да падне значително под 50, и съвсем не беше просто да се предвиди в кой случай сме попаднали, защото не бе открит алгоритъм за това. За тези виртуални пътешествия в миналото освен архивни спътникови снимки се използваха и всякакви други данни. Правеше се с изследователска цел. Често обаче, особено в обществото на хибридите, това бе една атракция без дъно и извор на съмнително разнообразие. Разликата бе, че те не използваха реалните данни, а произволни, и световете, които създаваха, нямаха нищо общо с действителността.

Тони се учуди, че не знае за новото увлечение на Ирен. Не му се вярваше да е някаква научна програма, в която тя да участва. И то с такъв ентусиазъм! Дисциплина и старание той забеляза по отношение на новата й професия, но не и ентусиазъм - зад привидното й спокойствие той бе доловил дълбок отлив от заобикалящия я живот. Ирен никога не би се захванала да прави това извън работно време. Нито би се забавлявала по този начин.

Той приближи другия край на помещението, там, където тя спеше. Беше се скрила в завивките. Не му се искаше да я буди. Активира сензорите и получи чаша вода, отпи бавно глътките, като се загледа през прозореца. Тихо избръмча уредът за рециклиране, който прибра чашата. Известно време Тони остана неподвижен. Късният час и умората си казваха думата.

След малко Ирен се събуди. Тони се обърна и каза:

- Обличай се и да се прибираме.

- Има ли някаква конкретна причина за това? - попита тя.

- Освен целия този хаос около теб и факта, че въобще не си идваш напоследък, друго няма. Но ще говорим утре.

- Ако е само това, няма смисъл. Късно е и съм изстинала.

Той хвърли по-обстоен поглед към нея. В приглушената светлина тя изглеждаше малка, бледа и някак стресната. За миг Тони изпита нещо като жал, въпреки че подобни усещания му бяха непознати. Не беше жал заради това, че е изстинала или й се спи, бе за нещо друго, но той мразеше дори полъха от каквито и да било чувства и затова веднага ги изхвърли. После със същия тон, но по-бавно каза:

- Хайде, приготвяй се и да тръгваме.

Когато вратата на автомобила се отвори пред нея, Ирен усети познатата миризма на уют и комфорт. Нещо в стомаха й трепна. Беше страх. Дълбок и слабо доловим. После тя си представи как се извърта, побягва и изчезва в тъмнината. Това бе някак изкусително, но и идиотско. Да избяга от този, който я защитава, от най-надеждната си опора. Тони беше човекът, отговорен за пълното прикриване на самоличността й. Ако имаше нещо нередно, той пръв щеше да я предпази. А и такова бягство не би могло да се реализира - в този свят се следяха дори мислите.

Земята се бе извъртяла и краят на нощната сянка наближаваше, когато те си легнаха. Понякога нощите минаваха неусетно, но не в сън, а в разбъркани усилия - последица от напрегнатите дни.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011