НАЧАЛОТО НА ЕДНО ИЗНУРИТЕЛНО ТЪРСЕНЕ

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

- Сандра, ти нормален човек ли си и въобще разбираш ли какво те питам? - за пореден път Тони зададе този въпрос.

- Вече всичко ти казах.

- Не си казала почти нищо и не ме дразни повече. Ще отговаряш точно на това, което ти е зададено.

Тя мълчеше. Той я погледна студено. Сякаш бе изгубена и сърцето й се сви.

- Просто ме принуждаваш да те разпитвам по друг начин - продължи той.

- Ами разпитвай ме, както искаш.

- Тя знаеше какво значи това. Блокират ти съпротивата, като те включат към определена програма и всичко, което знаеш, излиза наяве. Дори спомените и представите се симулират и могат да бъдат наблюдавани от другите.

- Нали имате камери? - каза с известно раздразнение тя. - Всичко се записва, какво толкова мога да скрия!?

Той я гледаше втренчено и същевременно слушаше съобщението, което получи в момента от Марк. “Информацията е заличена. Просто за това време и място, когато Ирен е изчезнала, няма никакви данни, никъде - нито в централните, нито в локалните камери, нито в сателитните снимки. Също не става ясно кой и по какъв начин се е справил така добре. Какво разбра от Сандра?”

- Нищо.

- Подложи я на тест, също и Аделаида. Аз ще разговарям с Алекс.

Тони получи съобщение да се яви при Адамс. Той стана и излезе. Когато вратата след него се затвори, Сандра скри лицето си с длани и потръпна. Как искаше да се махне!

Спомни си преди години, когато я обучаваха да работи като агент. Човекът, въвел я в тънкостите на този сложен свят, сякаш застана пред очите й. Винаги избираха за наставник някой, който особено много ти допада - за да подлежиш на обработка. И когато усвоиш всичко, внезапно и завинаги ви разделяха. Такава беше тактиката - не можеш да се научиш, ако си безразличен. Колкото и хората да си мислеха, че са безчувствени един към друг, инстинктивните пориви, дълбоко в тях се фиксираха от специални програми и това се използваше. След обучението съществуването на някакви си там емоции ставаше ненужно. По различен начин им обясняваха, че дори намекът за подобно нещо е срамен и влече наказания.

“Да, да... беше ми обяснил как да скривам мислите си! Бога ми, как точно ставаше?” тя се опитваше да си спомни. Нямаше надеждна техника за прикриване, но все пак бе възможно. И някои го правеха по-добре. Дори една дума, един знак можеха да се окажат ключови, за да се сети... Никак, никак не искаше да предаде Ирен. И тя неусетно се пренесе в онези далечни времена...

* * *

- Тони, агентът, когото намериха мъртъв в лабораторията, е от ЮК - каза Адамс, когато Тони се яви при него, - живее тук от петнадесет години и е от еднократните. Също е факт, че той е използвал задължителната техника за самоубийство след провал на мисията. Това обяснява смъртта му, но не обяснява какво го е накарало да реши, че не се е справил. До този момент всичко е вървяло по план. Успял е да нахлуе безпрепятствено в лабораторията, би могъл да плени Ирен, да пусне мощна електромагнитна защита, да напуснат сградата и чрез ултиматум да ни принудят да отблокираме защитите, а после да заминат със самолета, който ги е изчаквал в орбита. Целият им план вече е разкрит. Но някой го е възпрепятствал тогава. И това не сме ние. Разбрахте ли нещо с Марк?

- Не. Всички записи, както знаеш, са съсипани. Все още ги тестваме, но е безрезултатно, няма следа.

- Искам тези, които са имали контакт с нея през последната седмица да бъдат подложени на специален разпит. Имам предвид външни хора или такива, проявили самоинициатива. И въобще всички разговори и съобщения да бъдат щателно анализирани.

- Това вече е в ход - каза Тони.

- Докладвай ми веднага след като приключите.

Тони се върна в кабинета си. Около бюрото му светнаха холограмните образи на няколкото обекта, които го интересуваха. Единият бе Сандра. Той бързо го увеличи и тя застана пред него - седнала сякаш във въздуха, с глава опряна на коленете и ръце, захлупени отгоре. Не помръдваше. Това го раздразни още повече. “Как смееше да се прикрива!”, помисли си той. “Дори жестовете й го показват и не се свени да го демонстрира.” Беше сигурен, че тя не казва истината. Тони набеляза в ума си екип от трима души за тестовете и на секундата ги извика. Също разпореди да доведат веднага Аделаида без обяснения. Знаеше за случилото се сутринта и че тя си бе взела почивен ден.

- Алекс, искам дневния план на Ирен тук пред себе си. За вчера и за днес - тъмнина бликаше от острите очи на Марк, докато говореше.

- Нямаме такъв.

За миг Марк не реагира, после погледна свирепо и с тон, в който нямаше и следа от разбирателство, попита:

- Известно ли ти е какво означава това нарушение?

- Да.

- И откога не се водят такива планове?

- По принцип не сме водили досега.

- Вас кой ви контролира и как е допуснато подобно нещо?

- Виж, Марк, ние не сме военни, а само учени. Още повече този институт е периферен. Нашите изследвания се използват навътре в академията, но самите ни екипи са доста свободни.

- Няма такова нещо “свободни екипи”. Всички имат еднакви задължения, а вашите са занемарени. За това ще се погрижа. А сега ми кажи какво е правила Ирен вчера и днес. Ако обичаш, внимавай да не изпуснеш нещо, колкото и маловажно да ти се струва.

Когато Алекс стигна до идването на Сандра, Марк попита:

- Ти ли разпореди тя да й сътрудничи?

- Не, но това не е проблем. Такова сътрудничество е практика при нас и не се иска назначаване от ръководител.

- Каква е тази анархия? - попита ледено Марк.

- Това не е анархия! Човек не може да работи в окови и ти, Марк, би трябвало да го знаеш, защото също си учен! - не остана длъжен този път Алекс.

Марк го изгледа. Контролираше гнева си, но не го прикриваше.

- И така, какво правиха двете? Имаш ли поне някакъв отчет?

- Обсъждали са резултатите.

- Нещо по-конкретно - не се сдържаше вече Марк.

- Мога да ти покажа работата й.

- Вие тук изобщо не сте добре! Какво са правили двете два часа и половина? Имаш ли дори бегла представа?

- Ирен е слизала в библиотеката - онази старата в мазето. Но не знам дали са били двете, или е ходила сама. Спомена ми го във връзка с книгата, която донесе. Трябваше ни много стара информация и я нямаше в мрежата. Отдавна се канехме някой да отиде.

- Нещо друго, което да ти се вижда маловажно и не считаш, че трябва да ми го кажеш!

- Не, Марк, вече се изчерпах!

- Браво! - бе студеният отговор.

С екип от експерти и добре въоръжени сътрудници Марк незабавно се отправи в мазето. Веднага стана ясно къде са влизали. Освен библиотеката бяха посетили и лабораторията. Имаше отпечатъци и следи и от двете. Най-съмнителното откритие бе, че са влизали в изолационната камера. От очите на експертите не убягваше нищо, но Марк просто ги надмина. Той едва ли не виждаше какво се бе случило тук. Сякаш разбираше мислите на Ирен, желанието й да се скрие, да избяга. Всичко това по някакъв неведом начин му стана ясно. Откри старателно замаскирания вход към малкото коридорче, дори възмутено нареди да се вземат фасовете и да се определи кога са пушени. Със специални лъчи обхождаха предметите и веднага се разбираше къде и от кого са били докосвани. Едновременно с това Марк ползваше и данни от сателитите във вид на сканиращи снимки. Разглеждаше ги в два варианта - необработени и вероятностни симулации в различни електромагнитни диапазони. Силуетите на несъщетвуващи обекти се появяваха в някои от тях. Той напредваше в пустото коридорче, което не му изглеждаше такова. То бе населено с нещо странно, недоизказано. Но фантомите, които Марк долавяше, изчезваха прекалено бързо, а усещанията, събудили се в него, не бяха смислени, за да ги анализира. Неусетно стигна до другата врата. Без колебание той я отвори. Това, което видя, не му хареса. Очакваше друго. Изпита чувството за лъжа, за пречка. Така или иначе пред него имаше стена. Плътна, стара и съвсем истинска. Отпечатъци липсваха, не само от Ирен и Сандра, нямаше изобщо никакви. И в този миг осезанието за тук преживения страх стана още по-силно. Същия, който Ирен изпита вчера. Не знаеше какъв е източникът, нито механизмът, позволил му да го разбере. Долови само, че е нещо далечно, потискащо и нелогично. Това бе кодово място и кодов момент, но Марк не можеше сега да ги разшифрова.

И когато по-късно отново и отново разглеждаха, както тези, така и всички снимки свързани с изчезването, нещата оставаха все на същото място. Марк много пъти се вглеждаше в уплашеното лице на Ирен при излизането й от камерата в мазето и се питаше какво се е случило, но отговор нямаше. Това лице единствено събуждаше въпроси и показваше, че интуицията му не го подвежда.

- Вчера Ирен ми каза, че са слизали заради по-голямата камера, каквато е изисквал опитът. Изобщо не знам, че им е трябвала книга - каза Тони.

- А пък аз знаех само за книгата - заяви Алекс.

- Извикайте Сандра! - отсече Марк, - можеш ли да обясниш - продължи той, когато тя дойде - какво сте правили вчера в мазето и защо всеки знае различна версия?

- Няма нищо нередно. Свършили сме си работата, която сме имали. Можете да проверите - отвърна тя твърдо.

- Сандра, мислиш ли, че някой ти вярва? - Тя замълча. - Действително ли изследването изискваше такива опити? - обърна се той към Алекс.

- В момента, ако трябва да съм откровен, нямаше въобще подобна задача. Но ние работим по-свободно. Възможно е да е имала основание за тези анализи.

- Искам обяснение! Провери записките и ми отговори. - Марк разбираше колко абсурден е този път на разследване. Винаги можеше да се намери оправдание и винаги то можеше да бъде отхвърлено, а доказателствата се рояха и самоотричаха до припадък... “Не, няма да работим така!” мислеше си той.

- Сандра, ще ми обясниш ли какво правихте вчера! - изрева Алекс.

- Разбира се, че мога да обясня - Сандра направи кратко изложение и въпреки че приглуши нападките, то не прозвуча убедително.

Марк отново получи съобщение от Адамс. То бе един съвсем ясен въпрос. Но, за съжаление, не можеше да се отговори по същия начин.

- Искам да разбера следното: как тя просто изчезва от лабораторията? - питаше Адамс. - Нима мислиш, че е възможно с тези напреднали технологии да срещаме подобно затруднение! Та ние не сме някакви аматьори! Всички програми и апаратури са в ръцете ни...! Как може да се мотаете толкова време и да разправяте, че тя просто се е изпарила...?!”

- В момента провеждаме разпит - отговори Марк.

- Не си губете времето! При разпит човек лъже. Преминете на тестове. Очаквам отговор.

- Преминаваме на тестовете - обърна се Марк към Тони.

Екипа от психолози бе вече тук. Обсъждаха точно какви параметри да зададат на програмата, а те не бяха никак малко и от техния диапазон и подбор зависеше изцяло резултатът. Защото всеки тест сам по себе си беше експеримент, неповторим и уникален. Беше поглед към дълбока вселена и никога човек не можеше да застане на същото място в същия миг, за да види онова, което се е разкрило тогава... Първото условие бе оптимална конфигурация на параметрите, които ще бъдат зададени, и качествен анализ след това.

Марк разговаряше със Себастиан, но в ума му бе онова, което каза преди малко Адамс. “Не е възможно с тези развити технологии...” И отново се появи неприятната мисъл: “Ами ако това е много ловък ход на противника, толкова ловък, че да не сме го асимилирали още, и всъщност Ирен вече да е там... в ЮК... Не, никога не са имали предпоставка да бъдат първи” - отсече той накрая. Същите подозрения се тълпяха и в главата на Адамс. “Не е основателно - си каза, - кога са се представяли чак толкова добре, че да ни изненадат?”. После умората се яви като далечен здрач, като лилави вълни, но Адамс я пропъди.” Ти си един от първите умове в света, Адамс, и знаеш доста повече неща от другите, как може да нямаш логичен отговор?”, попита сам себе си той. Стоя зареян известно време. “Ще се обърна към тях“, реши той, “към мъдреците от БЗ или поне тези, които са останали. Като например Морис. За него може да се каже, че е и от нашия свят, т.е. от структурите на УС, но и от техния. В кръвта му е... та той е от рода Касиди и е обучаван от мъдреци... Този човек ми е необходим!”.

Сандра хвърли бърз поглед върху насъбралите се участници в теста, на който щяха да я подложат. След това седна и дори се завъртя с гръб към тях. Не искаше да ги гледа. И без това вече нямаше какво да се направи, за да излезе от противната ситуация. Всеки момент щяха да й сложат непретенциозния с нищо шлем на главата... Никой човек не обичаше това, никой не би си го пожелал. Докато траеше отвратителното и напрегнато очакване да нахлуят в мислите й, тя реши, че по някакъв начин трябва да помогне на Ирен. Без да знае защо, бе сигурна, че не бива да се разбере какво са си казали двете и къде се крие тя сега. Докато другите се суетяха и говореха, в ума й изплува един спомен.

* * *

Бе далечна вечер преди повече от десет години. Сандра седеше в колата на Еди. По стъклата блестяха ситни капки дъжд. Здрачът пристъпяше леко. Само пет минути я деляха от уличния бой, в който щяха да я смачкат. Оперативната група за разкриване на нелегален трансфер на оръжие бе в акция. Обичайно стълкновение в престъпен квартал в един от градовете на хибридите. Но за нея бе необикновено - бе първото й излизане на улицата. Тя се справи добре със стрелбата, с отровния газ, но когато попадна сред тях, в разгара на боя загуби нишката на инструкциите... Сякаш не бяха хора! В освирепелите им лица нямаше нищо нормално. Дръзки, бързи и безмилостни. Щяха да я прегазят. Един от тях я удари през ръката с метален прът и изби оръжието й. Замахна повторно, вероятно за да я убие. В този момент тя чу свистене от лазерен пистолет. Еди разблъскваше всички и успя да се добере до нея. Спуснаха се и други от техните и ги прикриха. Но ако не беше той - Еди, нейният инструктор, тогава тя щеше да умре.

Сандра стоеше в колата, където й заповядаха да изчака края на операцията. Сърцето й постепенно спря да блъска като затворена птица, а капките по стъклото се сгъстяваха и блестяха. Светът бе като приказка. Тогава дойде Еди. Той отвори вратата и заедно с дъха на студената пролет донесе и миризмата от уличния бой. Какви ли не химикали, барут, включително и модерни лъчеви оръжия използваха хибридите. На всичко можеше да се натъкне човек. Еди седна. След това се обърна и я погледна. Този поглед и този миг бяха предназначени специално за нея. Той наруши мълчанието:

- Знам, необяснимо ти е как разбрах, че с теб се случва нещо лошо, като бях по-далеч и нямах видимост.

- Също и това, че знаеш какво си мисля сега - отвърна тя.

Бе сигурна, че Еди иска да поговорят по-свободно, защото го видя, че изключи с влизането си по-голяма част от записващите устройства. Въпреки че при едно щателно проучване всичко можеше да се възстанови. Малко хора можеха изобщо да изключват каквото и да било. И те рядко го правеха, за да не се набиват на очи. Единственото преимущество на такова изключване беше, че при рутинно прослушване нямаше да се чуе разговорът им.

- И ти можеш да го направиш, можеш да разбираш много повече - продължи той, - просто недей пропъжда непонятния образ, проблеснал отвъд съзнанието ти. Остави го да се формира и се понеси на неговите криле. И пред теб ще се разкрие информация, която иначе няма откъде да знаеш.

- Никой не ми е говорил за тези неща.

- Не говорим за тях, но ги използваме. Те се предават на определени хора неакцентирано. Ако не ги усвоиш, не би оцеляла в дълбоките структури на проследяването, както на хора, така и на информация. Няма програма, която така прекрасно да улавя незримото както човека. А често се налага да надникваме в него. Има хора, които доста добре умеят да го правят.

- Но има и друго - започна напрегнато Сандра, - как бихме могли да скрием мислите си? Чувала съм, че е възможно. Та това е най-жестокото оръжие, което притежават хората!... Да навлизат в мислите, в мозъка на себеподобните си и то с машини, с програми... и резултатът е сурогат, никога една машина не може да отрази душевността, мисълта, духовния поглед... но факт е, че ни разголват, реда в главите ни е ясен за други, които нямат място там! - Сандра млъкна изведнъж. Безумие беше да се говорят подобни неща. - Съжалявам, Еди, ако може, забрави какво казах...

Той поклати глава. Очите му не я упрекнаха, но устните му скептично се свиха и лекият жест с глава показаха, че Сандра много е прекалила.

- Мислите Сандра са по-необясними и от светлината. Не могат така тривиално да се интерпретират. Изобщо не би трябвало да се използват по този начин. И въпреки това ние го правим. Но информацията, изтръгната така, е нищожна.

- И все пак разбират онова, което искат! - не отстъпваше тя.

- Бих нарекъл нивото на подобна разшифровка първично. А и това се прави от официални органи и то само когато е необходимо.

Очите, с които тя го гледаше, не вярваха на тези думи, а неговите се смееха, но не малко горчивина имаше в този смях.

Тогава той каза:

- Няма надеждна техника за прикриване на мислите, нито такава за пълното им разкриване, но някои хора са доста добри и не е мит, че четат в главите на другите и без тестове, а самите те са непроницаеми.

Тя не искаше да пита как става това. Знаеше, че решението дали да й каже, бе само негово и всякакви думи - излишни.

- Когато решиш да скриеш мислите си, най-простата схема - спокойно започна той - е да изградиш модела, който искаш да предложиш. Изгради го с лекота, бързо и без страх. После си го повтори и не мисли за истината. Запомни: не се страхувай. Ако те обхване това чувство, ще провалиш модела. Веднага след като завършиш представата си, с пълна сила и с всички детайли, изживей спомена за нещо, което те е покъртило из основи, което е толкова силно, че не можеш да го преодолееш. Енергията от този спомен, ако е протекъл както трябва, т.е. без допълнителни по-късни представи за него, ще обгори и спои пукнатините в лъжливия модел и ти ще го приемеш за истински.

Той замълча. Сандра знаеше, че е казал много. Изпитваше топлина към него. Чувстваше го близък. И същевременно усещаше, че те един ден непреодолимо ще се отдалечат, че малките късчета от моста между тях ще са едно безвъзвратно минало. Душата й тръпнеше и не желаеше това да се случи. Той не повтори повече обяснението за модела, но често “акцентираше”, както обичаше да се изразява, на неща, които само те знаеха какво означават.

Сандра изживя спомена за тази далечна вечер с неочаквана за нея яснота. “Може би трябва да изпробвам техниката”, помисли си тя. “Почти бях забравила това обяснение”. В действителност тя дори не се бе упражнявала, тъй като не й се бе налагало да крие мислите си. Така е, като живееш според правилата.

Тя обходи с поглед присъстващите и реши да създаде лъжливия си модел. Изграждаше го бързо и се надяваше без страх. А през цялото време хората около нея жужаха в някакви усилия: Марк отново разговаряше с Адамс, Тони, Ивет и Ален уточняваха как ще се проведе тестът. Сандра познаваше Ивет. Тя бе от добрите психолози в секретните служби. Имаше период, в който двете бяха доста близки. Но когато човек изпаднеше в немилост пред официалните органи, вече не можеше да разчита на никого. Тя с безразличие констатира студенината в лицата на тези хора. Инстинктивно отдръпна погледа си от Тони, защото той по някакъв начин й напомняше за Еди. Валяха думи и изречения отгоре й, и тя различи гласа му:

- Не те интересува нищо освен разговора между двете вчера и къде може да е Ирен - казваше Тони, - всякакви други подробности може само да объркат резултатите.

- Добре, така да бъде - отвърна Ивет.

И точно тогава Сандра стартира този спомен, който трябваше да изгори отново душата й и да спои фрагментите на лъжливия мисловен модел.

...Беше задушен жълт следобед, изгубен нейде във времето, разпилян в парите на тежкото небе, което все не можеше да се извали. Тя бе някъде сред голямото голо поле в един от специализираните автомобили на отдела “радиоактивен фон и околна среда” и в момента вкарваше данни от проведените полеви анализи. Изведнъж на честотата за световни новини прозвуча сигналът за онези известия, които бяха свързани с инциденти. Тя си спомни как това, което чу тогава, звучеше някак невъзможно. Не можеше да се изрече с такава лекота и толкова бързо... Но в един момент думите се изкривиха и на нея й се стори, че те скърцат, забавят се и спират... “Внезапен инцидент, обстоятелствата, около който се разследват, доведе до трагичната гибел на първия екипаж от мисията за разселване в космоса - Нова Каледония, провеждана от ЮК. Както е известно, в този екипаж имаше и хора от МНС. Тежката загуба...” Думите спряха, всичко спря, стана тъмно. Тишина легна над просторите, а гърлото и мозъкът й се сковаха... Еди!... Еди беше там... Тъмнината бавно се разсея и тогава Сандра видя един съвсем различен свят... Друг свят, объркан, изгубен, чужд и това повече никога не се оправи.

“Надеждата умира последна, но когато някой е мъртъв, не можеш да вярваш, не можеш да очакваш...”, това си помисли Сандра и в този миг нахлузиха гривната на главата й.

- Чакайте! - извика Тони, - аз разчитам на вас като на специалисти, а вие сякаш не забелязвате! Сандра не изглежда добре!

- Ще проверим веднага всички параметри - отвърна Ален.

- Но трябваше да го направите, без да ви се казва! Нали за това сте сложени тука! Да наблюдавате! Излиза, че не си вършите работата!

Всички замълчаха, съзнавайки, че Тони трябва да е много изнервен, за да говори така.

- Показателите са наред - каза след малко Ален.

- Показателите са наред, но тя не е! - отвърна Тони. - Излезте, искам да говоря с нея насаме.

Когато другите се отдръпнаха надалеч от тях, Тони попита:

- Страхуваш ли се?

- Не.

- Кажи ми какво става? Кажи ми нещо! Знаеш ли как изглеждаш? Не мога да ти нахлупя гривната на главата, като имаш вид, сякаш си на заколение...

Тя мълчеше.

- Разбираш ли, че изчезването на Ирен е ужасен удар върху ПКМ? Въобще наясно ли си какъв е този проект! Съзнаваш ли, че всички ще умрем!

Настъпи още по-тежко мълчание. После той внезапно каза:

- Оправи си вида, за да проведа теста!

Противоречия раздираха Сандра. От една страна, тя бе сигурна, че Тони е прав, а от друга, не можеше да предаде Ирен. Накрая си помисли: “Нека се случи това, което трябва, то да се случи, то...”. И от този момент нататък спря да се товари. Сякаш предаде на провидението или на по-висши сили проблема, който не можеше да разреши. Еди й го бе казал някога: “С цялата си воля помисли желанието си и го пусни, без да се страхуваш за него, дай му живот и то ще се справи”.

Процедурата по провеждането на тест беше едно от най-потискащите неща на света. Задаваха въпроси. Човек отговаряше, но в този миг се визуализираха и мислите му. Отговорите естествено бяха напълно искрени. Не можеше да се лъже. И Сандра установи защо: усещането за инвазия и безпомощност бе толкова силно, че единствената реакция бе подчинение.

- Какво правехте в камерата? - бе поредният въпрос.

- Говорихме си.

- За какво?

- За анализите.

Визуализираните й мисли бяха толкова объркани, че почти нищо не се разбираше. Сред този хаос, който потресе всички, се появи учуденото лице на Ирен, когато тя намери книгата в старата библиотека, и излизането от камерата с нечовешкия страх, отпечатан в очите й.

- Какво мислиш за Ирен? - продължиха въпросите.

- Тя намери книгата изведнъж. Това бе странно. Не знаехме къде е... в картотеката я нямаше... Сандра зацикли.

- Какво мислиш за това?

- Нищо не мисля.

Продължаваха с въпросите. Прости и невинни. Вероятно се бе издала. Главата й сякаш не бе нейната - светът звънтеше в нея, а тя бе някъде далеч, всичко съзнаваше, а беше напълно безсилна, унизително безсилна. Струваше й се, че всички я газят, унижават и тъпчат. Помисли си: “Те виждат това, което аз си представям, когато говоря, а виждат ли представите за това, което не казвам?”. Започнаха да се визуализират образи-символи. Всички гледаха смаяни. Такъв резултат при тестване излизаше рядко. Сякаш вървяха заедно с нея по пустото каменисто било, тук-там обрасло с трева. Мрачната гледка контрастираше с далечините, които бяха примамливо красиви - планини, гори, поля и къщички. Всичко се виждаше ясно, с орлов поглед. Из градините имаше хора, плодни дръвчета и огромни розови храсти. Сандра много искаше да отиде там, но знаеше, че не може.

- Какъв е този спомен? - я попитаха отново.

- Това не е спомен - отвърна.

- А какво тогава?

- Пустота. Това е пустота. Само слънце, вятър и камъни. А онези градини и хора са много далеч и аз не мога да отида там.

Присъстващите на теста бяха много затруднени. Целта бе ясните отговори, но такива нямаше. Сигурно са объркали някъде: при подбора на въпросите или в интензивността, с която влияеха на мозъка й. И най-малкото несъответствие проваляше експеримента.

- Отлагаме теста.

Никой не подозираше, че това беше ефектът от защитата.

- Нивото на символите е дълбоко в подсъзнанието и картините там са отвъд обикновената интерпретация - започна Ален, - ще повторим теста, а засега толкова. Все пак тя каза някои неща...

- Само още един въпрос - прекъсна го Тони. - За какво мислеше точно преди теста - обърна се той към Сандра, - защо се притесни?

- Мислех си за Еди.

Тони усети, че в мозъка му пламва искра. Нещо го жегна. Дори не знаеше какво е. Трябваше да прецени секунда повече дали да зададе следващия въпрос. Но той не го направи.

- Кой е Еди?

- Инструкторът ми преди 10 години.

- Защо сега мислиш за него?

- Защото е мъртъв и ми е мъчно. Той загина в мисията Нова Каледония.

- Цели 10 години! И мислиш за него точно преди теста!

- Винаги, когато ми е тежко, мисля за него.

- Защо?

- Той успяваше някак да ме разбере. Отнасяше се човешки. Душата ми се стопляше от присъствието му, точно заради това. Изпитала съм го и знам какво е. Въпреки че и той не се различаваше много от всички нас - бе студен, безкомпромисен и затворен... Отиде си с лекота и без желание да се видим повече... А после си отиде завинаги...

Всички мълчаха. Провалът на теста бе очевиден. Но тези странни приказки и то от агент, при това не лош звучаха много зле. Та нали правеха рутинни проверки за психо-физическото състояние? Не би могла да се прикрива дълго, ако има отклонения. Или може би бе превъртяла точно днес?

- После ще обсъждаме - каза Марк, - да идва Аделаида.

Докато очакваха Адел, всички се разприказваха. Тони приближи до Марк и каза:

- Озадачен съм, Марк. Според теста, който не е от успешните, все пак излиза, че не лъже. Но според мен тя успя да се прикрие. Дори подозирам, че това е планирано от Ирен бягство.

- Ще направим визуализация какво е мислила Ирен, след като разбра за ПКМ. Това е трудно и ненадеждно в нейно отсъствие, но ще пробваме - отвърна Марк.

Себастиан влезе едва ли не с трясък.

- Оставям Адел да изчака в другото помещение, за да ви покажа нещо, което е добре да видите преди теста. Ето с какво се е занимавала днес, след като си е взела почивка! Надявам се всички знаете за нарушението, което тя извърши спрямо Ирен.

- Какво толкова е направила? - попита Марк.

- Става дума за преживяна сексуална симулация и тя надхвърля допустимите граници за човек, на когото се гласува доверие и от когото се искат съвети - всички млъкнаха, а той продължи - днес явно сте решили да чупите рекорди като полудявате един след друг и то само жени - той погледна към Сандра строго и безмилостно.

Себастиан бе начетен и умен. Работеше от години като изследовател на човешката енергийна структура, на подсъзнанието и други подобни аспекти. Но в тази цивилизация трудно се приемаха нивата на емоционален безконтрол. Така се гледаше на секса. А любовта между мъжа и жената отдавна бе изгубила смисъл. И защото тези пориви все още не бяха изчезнали у някои от хората, най-удобно бе да ги канализират във виртуалните светове. Там не пречеха и бяха добър източник на информация. Лесно бе да се грабнат от мрежата фантазиите и да се хвърлят на дисекционната маса. Затова никой не смееше да се развихря истински. Ползваха се стандартните неинформативни програми. Но Адел бе “прегрешила”. След подминаването на точка “ета”, тя не издържа на изкушението и реши да се отдаде на едно изнурително и дълго потискано желание. Затова, след като се прибра, настрои програмата така, че да изпита всичко, което таеше дълбоко в себе си. След това съжали, но беше късно. Самата програма веднага сигнализира за нестандартните настройки. Това винаги, абсолютно винаги се отчиташе от други програми и в краен случай ставаше достояние на лицата, които отговаряха по съответните въпроси.

- Добре, нека ги видим тези симулации - каза Тони.

Още в първия момент на включването, от картината, която се създаде, лъхна зной. Въпреки че всички бяха наблюдатели, а не виртуални участници, те безпогрешно доловиха високата интензивност на страстта, формирана там.

...Бе селище - древно и забравено от Бога, закътано между хълмове, а зад него високи планини. Независимо от горещината всички бяха наизлезли... захвърлили оръжията си, отворили домовете си... те бяха победени. Врагът влизаше в селището им. Адел бе млада, хубава жена с буйни коси и светла рокля. Тя също бе навън. Сякаш без страх се взираше в лицата на завоевателите, които прииждаха въоръжени и на коне. Лица, толкова много мъжки лица, изсечени, сурови. Те бяха посвоему хубави, но един се отличаваше особено. Яздеше едър кон, бе снажен и още по-безмилостен от другите. Той веднага я забеляза. Не откъсваше очи от нея и приближаваше. Тя се изплаши, но не можеше да мръдне, а той идваше все по-близо. Гледаше я с погледа на победител, с погледа на човек, който знае, че всичко му е позволено. Главата на Адел се замая, с последни усилия тя се извърна и побягна. Той се усмихна с пренебрежение и с лек тръс почти я настигна. Никой не й помогна, никой не смееше да му противоречи. Тогава тя хукна към една горичка. Сред гъстите и оплетени клони конят му не би могъл да се провре. Но той го остави и като се смееше, с лекота я догони, стана толкова бързо, че тя се почувства напълно обречена. Но все пак този мъж й харесваше. Привличаше я, и я плашеше. Тя опита да се дръпне от него, а той само с една ръка изви нейните зад гърба й. С другата намота дългите й коси като гривна около китката си. Силните му мускули, обгорялата му кожа, цялото му мъжко излъчване просто я замаяха. Той изви главата й назад и се притисна силно към нея. Лицето му беше над нейното. Очите му я пробождаха. Хищни очи, пълни със страст. Впи устни в нейните. Сякаш щеше да я изпие. Освободи ръката си, като я притискаше все по-силно и я галеше неспирно. Тя тръпнеше. Тялото я болеше... от желание да бъде негова.

Изведнъж той я грабна и я отнесе на коня си:

- Не тук, не. Ти ще бъдеш моя в шатрата ми.

Адел се чувстваше като пластилин в ръцете му. Това, което той я караше да изпитва, бе като взрив. Допира, погледа, всичко я изпепеляваше. Тя гореше в пламъка на тази страст.

- Прекратете симулацията! - разпореди Марк.

Настъпи тишина.

- Прекратете я веднага! - почти извика той.

Себастиан я изключи и картината изчезна. Всички стояха като треснати. Освен чувството, което бликаше така безконтролно и заразително и от което те, щат не щат, поеха, имаше и нещо друго. Мъжът, победителят, завоевателят - беше Адамс, макар и по-млад, но беше той.

- Този проблем е на Адел и с него има кой да се заеме. Симулацията не е информативна по отношение на въпроса, който ни интересува - мълчанието продължаваше, - извикайте Адел, за да я разпитаме чрез теста - продължи Марк.

- Не беше излишно все пак да знаеш - започна Себастиан, - та тя е един от добрите ни психолози. Как е възможно това да е в главата й? И защо рутинните проверки мълчат?

Марк не отговори, но за пръв път се запита нужно ли е всичко, което се върти в ума ни, да е достъпно и за другите, “имаме ли право” почти гласно се попита той.

Разпитваха Адел надълго и нашироко. Не се разбра абсолютно нищо по отношение изчезването на Ирен. Единствено излезе наяве интересът й към екологичния проект, но до каква степен бе успяла да проникне в засекретените пластове, не стана ясно.

Марк се отегчаваше от тази безизходица. Бе убеден по някакъв начин, че не тези разпити ще му открият истината.

След известно време Адамс повика Марк. Бяха се събрали девет човека членове на УС. Там беше Даниъл, Елсинор, Харисън, Виторио и още няколко души - все от онези, разполагащи с почти неограничена власт. Това бяха хора от ядрото на ПКМ. Марк много добре ги познаваше, но рядко се случваше да се съберат така.

- Положението е почти пред война - каза Адамс, - знам, че в момента си много зает с издирването - обърна се той към Марк, - но предстои да се вземат важни решения. Случилото се с Ирен е един абсурд - допълни, - просто не може такава да е истината. Не е възможно някой да изчезне без следа. Прочети това съобщение.

То беше от ЮК. Марк зачете: “Ирен е поданик на ЮК. Мястото й не е в МНС. Незабавно я върнете. ПКМ е световен проект и тестовете са повсеместни. Експериментите могат да се осъществят на наша територия. Очакваме безпроблемното й връщане. В противен случай мир няма да има.”

- Съобщението е лично от Роберт. То е секретно, но е официално - каза Елсинор.

- Според мен думите “мир няма да има” съществено се различават от “обявяваме война”. Те се страхуват от нас - допълни Даниъл.

- Най-вероятно не са я отвлекли те - каза Марк.

Внезапно той се оживи. Погледът му стана стоманен, а гласът - нетърпящ възражение.

- Всичко губи смисъла си, война, екологична катастрофа, борбата с мутациите, с нелегалния трансфер на информация и ресурси. Всичко се обезсмисля. Ние ще умрем всеки момент. Дори хората не могат да осъзнаят какъв е спасителният им път, нито да разберат, че привилегии няма, просто едни биха могли, а други не. И незабавно да стартираме ПКМ, и успешно да провеждаме телепортационни опити, пак няма гаранция, че ще се мобилизираме, за да тръгнем. А представете си, ние дори това не сме направили! Да обясним на хората, направо изглежда утопия. Ние и на заемащите ръководни постове не можем да обясним - или започва борба за привилегии, или просто недоверие и бягство.

- Да, откриването на Ирен всъщност е най-важното, напълно съм съгласен - отвърна Елсинор.

- Но все пак ние имаме непосредствени проблеми - продължи Адамс, - на границата направо се води война, а районът за добив на редки химични елементи, изключително важни за нас, е опасно замърсен. Това не може да продължава така. Ето погледнете кадри от спътниците - налице са пожари, издевателства, разрушение. Това е необявена война. Терорът ще навлиза навътре в страната ни. Недопустимо е.

- Разполагаме с какво ли не. Ще вземем на прицел стратегически обекти - отвърна Марк.

- Добра идея. Не бива да забравяме, че на границата бандите са като невидими. Планините и лабиринтите са прикритието им. Ние трябва да поставим официален ултиматум - продължи Адамс.

- Електромагнитните защити над важните обекти трябва да са тройно осигурени, а в опасните райони да се изпратят ваксини и оръжие - допълни Елсинор.

Електромагнитната защита бе скъпо удоволствие, но обезпечаваше спокойно небе.

- Колкото и да им е трудно в добивния район, работата там не може да спира. Всеки милиграм от тези редки елементи ни е безкрайно необходим.

- Виторио - прекъсна го Елсинор, - времето за живот на тази планета е изтекло. Буквално всяка минута можем да бъдем унищожени. Всичката ни енергия трябва да се насочи към ПКМ.

- Но ако имаме още една година живот, или две, което статистически е горе-долу така...

- ...Със същата сила важи и схемата един-два часа - прекъсна го Харисън.

- ...Та ако имаме там някакво си време да отделим за проекта, нали няма да го направим насред полето под убийствените лъчи на слънцето? Колкото и да е странно, животът трябва да си върви нормално до момента на смъртта ни или до евакуацията - продължи Виторио.

- Да, той е прав - каза Даниъл - освен това, ако хората разберат какво точно става, ще настъпи паника.

- Не само - продължи Виторио, - ние не можем просто така да легнем и да умрем. Системата на нашия свят изисква обезпечаване. Представяте ли си, ако всичко спре?

- А колкото за паниката, такава ще настъпи и в общество тип А - започна Елсинор - и в най-висшите му нива. Всеки ще иска пръв да стигне до този изход. Давате ли си сметка какво означава това?

- И тук ще се намеси моралния кодекс на ПКМ - каза Марк, - независимо дали сме го открили, или не, той съществува. А предимството ще се определя от нашите лични възможности. Само сътрудничеството може да ни е от полза. Напредъкът в духовните нива и развитието ни като цяло са определящи. Така че паниката и пререждането ще останат приоритет на нашите предци, които, между нас казано, поне са имали едно спокойно слънце. А сега и това е лукс. Всеки трябва да се обърне към себе си и да попита: “Докъде съм стигнал? Какво трябва да направя?”

Марк се учуди на лекотата, с която изрече тези думи. Не бе мислил досега за бъдещия морал. Думите му го отличиха сред останалите. И те разбраха, че наистина той ще ги води.

Сред настъпилата тишина нахлуха първите мисли за евентуален нов живот. Ами ако успеят да се телепортират, ако намерят нов дом! Какъв ли ще бъде той? Какво ли ще бъде новото слънце?

- И все пак инфоанализът не подсказва ли нещо за Ирен - обърна се Елсинор към Марк.

- Не сме открили нищо.

- Този абсурд ме дразни - каза Адамс, - за толкова години не съм се натъквал на подобна безизходица.

В момента течаха директни кадри от района с размириците.

Харисън състави отговор за ЮК и го представи.

“Проблемът с Ирен е политически. Той може да бъде разрешен с преговори. Но те ще започнат, когато прекратите нападенията по границата. Това трябва да стане незабавно. Ние ще бъдем безкомпромисни, ако не се вслушате в искането ни. Дайте си сметка, че едно влошаване на отношенията ни точно сега не е в интерес на никого.”

Приеха го единодушно и го изпратиха. Независимо че бяха уморени, тази нощ се очертаваше безсънна.

* * *

А не толкова далеч, сред мрака, легнал над полето, там, където се простираше градът Р58, в бялата еднотипна къща - една от стотиците, спеше Ирен. Сънят й бе тежък, а треската все още не бе отминала. Мъжът, който бе поел ангажимента да я прикрие, стоеше в стаята до нея, съзнавайки, че не може да й помогне. Рисковано бе да вика лекар. Правеше каквото е във възможностите му, опитваше се да свали температурата. Надяваше се да не се наложи веднага да тръгнат. И през цялото време се питаше коя е тя.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011