ГРАДЪТ ПИСТА. ДА ПОТЪРСИШ СЛЪНЦЕ

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Часът на зазоряването бе далеч, когато мутантите от махалите в цялата околност, както и хибридите, каквито се намираха по някой и друг, се изнизаха безшумно към клисурата. Събраха се и насядаха по земята или върху оскъдните си багажи. Това, което бе техен дом досега, оставаше зад гърба им. В мината също бяха на крак и се подготвяха. Елиас отиде да предупреди мутантите, че след половин час тръгват, и взе Вахора, защото искаше още веднъж да обсъдят нещата.

На големите маси в столовата се търкаляха картите, както и много чаши с кафета и други дреболии. С недоспал вид хората от управителният борд, семействата им и някои приближени мутанти се суетяха, но никой не приличаше на лидер в ситуацията. Бяха объркани и сякаш не вярваха, че трябва да напуснат всичко. Ирен се наливаше с кафе, като си мислеше как някога не много отдавна в UnionA12 по това време правеше редовните си физически упражнения. Не пропусна да огледа семейството на Рон. Три дребни малки момченца и кльощавата им майка, която изглеждаше доста по-симпатична от другите. Задружността в тази фамилия, макар и не показна, правеше силно впечатление. Ирен с учудване отбеляза, че Елиас бе готов на всичко за семейството на брат си, както и за родителите си.

Зуки се заговаряше с Ирен за маршрута, като се опитваше да изглежда спокоен, но никак не му се отдаваше. В този момент на вратата се появи Ейли и зад него Вахора.

- След двадесет минути тръгваме! Организирайте се какво ще взимате и си събирайте личните вещи. Да няма после това забравих, онова забравих! - озъби им се той. Гледаше ги направо зверски. И ако човек не го познаваше малко по-добре, щеше да бъде сигурен, че е много злобен.

Мона веднага предложи кафе на Вахора. Все още замаяна от краткотрайния сън, Ирен разглеждаше вълшебницата и се чудеше какви са тези персонажи и докога те ще дефилират пред нея, заплетени във всевъзможни абсурди. Чувстваше се лишена от съдържание и дори вчерашната болка, която така остро изпита, се прокрадна само в мига на събуждането й.

Но Вахора бе много решителна и имаше намерение сериозно да разговаря с Ирен. Тя отпи от кафето и каза:

- Искам да те предупредя: ще има големи трудности.

- Имаш предвид, че не знаем пътя ли?

- Не, Ирен, това е по-малкото зло. Тъмна сила се изправя срещу нас. И тя вилнее вече долу, затова са тези изчезвания. Искам да ти кажа, че ще се опитат да ни объркат. Не се доверявай на това, което виждаш там, и знай, че не бива да се разделяме. Останем ли сами, сме свършени.

Елиас нарочно ги остави да си поговорят. Той знаеше, че от тях, от него и от Зуки зависи какво ще стане оттук нататък.

- Имаш ли малка статуетка-божество с рубинени очи? - попита я Вахора.

- Да. - Ирен се учуди. - Откъде знаеш? - никога не би задала подобен въпрос. Но при разговора с вълшебницата думите, въпросите и жестовете приемаха друг, много по-непосредствен смисъл. Нямаше нищо лошо в това да се попита.

- Пази я като очите си и ми я дай, когато ти я поискам.

И да гледаха картите, и да не ги гледаха, беше все тая и затова след малко с неохота затвориха всичко, взеха си багажите и бавно се запътиха към коридорите с асансьори, водещи за галериите. В едно от разклоненията се отбиха към стария вход, за да пропуснат мутантите, които чакаха в клисурата. Елиас и Рон отвориха вратата с известно усилие. Лъхна ги свеж въздух. Но, утринта не бе дошла. Нито дори зората. Звездите грееха недокоснати. Ирен се прокрадна покрай Ейли и се показа навън. Зад канарата отляво се откриваше панорама към полето. Тя с лекота се хвана за ръбестия камък, повдигна се и надникна. Нощният мрак се стелеше. Далеч на северозапад, почти до нащърбения хоризонт бавно се движеха светещи точки. Ирен потръпна. Бе сигурна, че са автомобили. Там имаше наземен път. Много неприятно чувство заседна в нея и тя не си пожела да се върне.

- Чакай! Да не си решила да бягаш - избуча Рон, а брат му направо я натика обратно в тунела с думите: “Полудяваш ли?” След тях бързо и безшумно влизаха мутантите.

Асансьорите към долните нива бяха големи и въпреки това много време бе необходимо, докато слязат всички. Късно сутринта те най-после се отправиха по централната галерия на югоизток. Тя достигаше високите части на старата планинска верига, която още по на юг се сливаше с истинските планини на Буферната зона. Самата галерия се проточваше паралелно на планинската ос. По пътя си тя се разклоняваше на стотици ръкави, които водеха до обогатени зони, експлоатирани през различни времена и след това обезопасявани. Накрая се сливаше с лабиринтите, източната част, на някои от които стигаха и двореца на Робърт. Но никой не познаваше тези пътища и не би могъл да се ориентира. Ирен и Вахора имаха идея да използват източните части на мрежата от лабиринти и по тях да се изкачат до някой от многобройните пещерните изходи, каквито имаше в околностите на граничния град В50. Теоретично такива пътища съществуваха.

Първите два километра, които извървяха, имаше осветление, защото участъкът бе използваем. Но след това разчитаха само на фенерите си. Движеха се в колона и миньорите поеха ролята на охранители. Те се разположиха през определено разстояние и не позволяваха на никого да се отклонява или разсейва. А отстрани бе интересно. В полумрака зееха дупки, отвори, стърчаха канари или по плътните стени сякаш проблясваха жили от скъпи метали. Това бе най-вероятно илюзия, защото в такава тъмнина нямаше цветове. Отпред вървеше разузнавателна група от опитни миньори, след тях авангардна група, с всички ръководители и компетентни по отношение на маршрута. Накрая пак миньори и охранители. В дългата редица между тях бяха останалите - хората от махалите и селата, които тръгнаха. Непосредствено зад авангардната група се намираха семействата на управителния борд и техни близки.

Нижеха се часовете и нищо особено не се случваше. Рядко почиваха, а приказките все още звучаха от всички страни. В късния следобед спряха за по-дълго. Избраха едно разширение, което наподобяваше малка зала с няколко изхода. Насядаха и повечето извадиха храна и вода. Някои от децата мрънкаха и вече започна да се чувства дискомфортът на неестествената среда. Ирен, Зуки и Вахора се опитваха да определят кое от всичките разклонения може да мине за продължение на централната галерия. Бе объркано, коридорите по-широки от обозначенията, появяваха се такива, каквито на картата изобщо не бяха отбелязани. Ирен обърна гръб на всички и отиде няколко крачки встрани. Опита се да си представи какво точно става и накъде трябва да тръгнат. Този подход - да се определя незримото с откъсване от действителността се използваше много отдавна от хората в общество тип "А", но приоритет имаха от Буферната зона. Тя с изненада установи, че не може да усети нищо. Пустота и болка нахлуваха от всички страни, когато искаше да види пътя.

- Ела да хапнеш, че скоро ще тръгваме! - Елиас незабелязано я бе приближил. Тонът му си бе същият - заповеднически, но тя вече го познаваше, зад тази фасада в него имаше доброта.

- Не е дошъл моментът. По-късно. - Тя не можеше като хибридите и мутантите, които ядяха по всяко време и каквото им падне. Не умееха да ползват по-големи количества енергия от организмите си в екстремални ситуации и считаха, че постоянно трябва да се тъпчат, за да са добре. Ирен от опит знаеше, че в такива случаи консумацията само утежнява положението.

Избраха посока. Но тя не бе убедена. Много неприятно й ставаше при мисълта за пътя.

- Оттук нататък - каза тя на Ейли и Вахора - не съм сигурна в това, което правим. Зуки се опитваше да прецени по определени белези кой е главен и кой второстепенен тунел, тъй като имаше голям опит. Включиха се и някои възрастни миньори. Вълшебницата се опитваше да се придържа към посоките. Крайната заповед издаде Елиас, който се уповаваше на обективността и здравомислието си. Когато по-късно Ирен си спомняше за този момент, тя бе сигурна, че Елиас не сгреши. Но който и път да бяха хванали тогава, все едно, очакваше ги едно и също. Минаваха часовете, а те просто вървяха. Галерията бе монотонна, дълга и пуста. Пуста, но не запусната. Изглеждаше сравнително чиста и суха. Рядко някъде проблясваше мокро по пода. Ставаха все по-мълчаливи, сякаш вече и не мислеха. Нито умора, нито страх, нито желания имаше в главите им. Единственото, което ги извади от този унес, бе внезапният тежък и мощен тътен, който пристигна отнякъде и разлюля пластовете. Последваха го още две-три вълни. Дали бе земетръс или изкуствен взрив, не можеше да се определи. Едно бе ясно - дойде зад гърба им, там, откъдето идваха. Тогава решиха да спрат за малко. Но с тази по-дълга почивка съвпадна началото на нощта и те се приготвиха за сън. Някои от децата плачеха, но скоро всичко утихна. Ирен не заспа веднага. Почуди се защо така неестествено сетивността й бе спаднала. Дали от лошия въздух? Не й беше дори гадно, както напоследък, нито съжаляваше. “Нещо ни влияе, по дяволите!”, каза си тя. “Не трябва повече да се поддавам”, но после й се завъртя главата и тя заспа. Последното, което видя, бе жената на Рон, прегърнала децата си, будна, с много по-бистра мисъл и голямо притеснение в очите. И това остана в съзнанието й дори в най-дълбокия сън. Времето неусетно минаваше. Странна кремава светлина нахлу, а стените бяха светли и сякаш измазани или полирани. Гадеше й се. Плетеница от коридори бе навсякъде около тях. Малки белезникави и лепкави същества опитваха да доближат и успееха ли, се нахвърляха по хората и ги гризяха. Гаденето се усилваше и тогава я удари мирис на кафе. Тя отвори очи.

- Пийни и се свестявай! Не може така! Ние сме замаяни. Трябва да се стегнем - Ейли говореше за пръв път с много по-човешки тон. Тя пое чашата, но й се стори, че белезникавият цвят от съня й се бе прокраднал наоколо. Дали очите я лъжеха?

Отново се опитваха да разберат накъде да вървят. Дори вече не бе ясно в галерии ли са, или в лабиринти. Все пак продължиха без особена промяна на курса.

“Така може вечно да потъваме”, мислеше си Вахора. Тя познаваше лабиринтите отчасти, но никога не бе виждала подобно нещо - гладка тъмно-млечна безкрайност. Странното бе, че желанието им да говорят и мислят се убиваше все повече и повече. Стигнаха голямо разширение, като зала, и то също липсваше на картите. Спряха безпомощни. В дъното буботеше река, а от другата страна покрай нея минаваше път, но нямаше видимост накъде отива, тъй като стените на залата пречеха. Чудеха се какво да правят и започнаха пак да вадят води и храни.

- Ирен, това никъде не е изобразено на картите. Имаш ли идея как да постъпим? - попита я Елиас. Тя се смая. За пръв път той се държеше нормално.

Но не знаеше какво да му отговори. Помнеше как искаше да им помогне да напуснат замърсения район и че това й се стори много важно тогава. Независимо колко бе разстроена и отчаяна, се отзова искрено. А сега сякаш не я интересуваше, че са напълно объркани и може да загинат, в това число и тя. “Не, ще се стегна!”, каза си. В този момент погледът й отново падна на онази дребна и ужасно сломена от кошмара мъничка жена, която държеше дечицата си. “Това не е нормално! Упоени сме. Та ние направо не сме на себе си!”

- Ейли! Трябва да предприемем нещо! Според мен сме замаяни! - тя обходи с очи залата, хората, накрая Вахора, Зуки... всички имаха вид на заспали, дори и да правеха нещо. - Погледни, за бога, трябва да се разбудим!

- Всички да се изправят! - извика той. - Стегнете си нещата! Свестете се!

Ейли и Ирен осветяваха наоколо и с почуда забелязаха, че отнякъде нахлу светла кремава мъгла, която се въртеше в странни форми.

- Нали помниш какво ти казах, Ирен? - Вахора се бе изтръгнала от унеса и разбираше, че нещата се влошават. - Не вярвай на това, което е пред очите ти! Само усетът за посока и неотклонното й следване могат да ни изведат!

И добре, че се усети навреме, защото идваха моменти, в които те изобщо нямаше да се виждат. Тя грабна черния камък.

- Не го губи! В никакъв случай! - и го хвърли на Ирен. - Дай ми статуетката!

Ирен успя да я открие и без да знае какъв е смисълът на всичко това, я запрати към Вахора, която в последния момент я улови. Зловещ рев изпълни залата и гъста мъгла ги обви. Хората се превърнаха в силуети, но дори и тогава Ейли и Вахора все още различаваха Ирен и с ужас видяха как тя върви към реката, където се бе формирал огромен екран от млечни цветове, сякаш път към други светове. Те искаха да я спрат, но нямаха тази сила. Вълшебницата Вахора знаеше, че двата силни предмета, които си смениха, ще бъдат свързани с един тъничък лъч и в решителния момент ще са единствената им връзка.

* * *

Марк никога нямаше да забрави колко много искаше най-после да намери Ирен. Бе онази нощ, която Вахора нарече: “Последната, уютна... на света”. И съвсем не бе дошъл краят й, когато окончателно потвърдиха, че Ирен е в мината. Точно както Тони предвиди, те тръгнаха много преди зазоряване. В автомобила се настаниха Морис, Марк, Тони и Сандра. След тях тръгнаха още няколко придружаващи екипа. Всеки бе зает с мислите си и малко говореха. Морис се опита още веднъж да им обясни, че най-вероятно няма да заварят Ирен там, когато стигнат, че тя вече ще е в лабиринтите, защото той се досещаше от думите на Су какво ще се случи. Единствената им алтернатива, отбеляза той, ще бъде да чакат излизането й. Но спътниците му не бяха убедени в тези думи. Между Сандра и Тони ледът се бе стопил и другите двама не пропуснаха промяната. Едва ли си даваха сметка обаче какво се бе случило.

Когато на зазоряване спряха пред мината, никой не излезе оттам и никакви аларми не известиха пристигането им. Навред бе наръсено със сорбента и той отразяваше златистото утро. В целия район не се виждаше жива душа. Постепенно разбраха, че хората са се изнесли, особено след като разгледаха по-подробно сателитните снимки. Стана ясно, че окончателно са напуснали. Обиколиха района, дори стигнаха клисурата и накрая се върнаха пред главния вход на мината. Това им отне почти половината ден.

- Разбери ме Марк, те ще излязат доста по на юг, където е града В50. Трябва да отидем там. Преминаването през лабиринтите е изпитание за тези, които вече са долу. Дори да ги последваме, няма да ги открием! Нима не ти прави впечатление, че отново липсва информация от камерите какво е ставало тук през последните няколко дни? Това не е наша битка и ние трябва търпеливо да изчакаме.

Марк искаше да го послуша, но му бе изключително трудно. Да я остави там някъде да се щура из проходите като невменяема... а той да нехае горе и да чака някакви хипотетични битки.

- Нека влезем! - бе категоричният отговор.

- Това не е правилен подход, Марк! - Морис излъчваше хладината и непобедимостта на наточено стоманено острие. Но не беше събеседникът му човекът, който би се спрял заради това. Нищо не можеше да застане на пътя на Марк, когато беше взел решение. А той вече го направи. Не желаеше да промени навика си да побеждава със сила, особено в момент, когато бе толкова близо до целта.

- Аз няма да ви придружа вътре - отвърна Морис.

- Значи, когато не сме на едно мнение, ставаме разнопосочни! И как ще победим тогава? - Много тъмни ставаха очите му, когато срещаше съпротива и този път беше така.

Тони също смяташе, че трябва да преследват бегълците и изказа мнението си. Но бе сравнително по-дипломатичен.

- Искам да ви напомня, ако досега не се е налагало, че аз съм с най-висок ранг и моите заповеди безапелационно се изпълняват! Не провеждам статистическо разследване кой на какво мнение е! Влизаме незабавно! - хладно каза Марк.

Спорът бе прекратен и те се приготвиха да разбият тежката врата на мината. Това не бе чак толкова трудно. Можеха да стопят защитите и да влязат. Морис не беше ядосан. Мъж от рода Касиди, а той беше един от тях, ученик на мъдреците от БЗ, човек, прекарал дълги години в екстремални ситуации, не се ядосваше. Той мъдро прецени, че Марк ще разбере грешката си в някой по-късен момент и дори знаеше, че няма да е фатално късен, тъй като пред тях имаше буферно време, т.е. биха могли да си позволят за малко да не са съвсем на ниво. А и не бе лесно да учиш такъв властен индивид като Марк, който досега не се бе съобразявал с никого. Със заповеди не ставаше. Трябваше сам да осъзнае новия начин на мислене.

Те разглеждаха офиса и вътрешните помещения. Камерите не съдържаха информация, колкото и да се ровеха в тях. Този феномен все по-често ги навестяваше и те сякаш свикнаха. По масите имаше разпилени кафени чаши, карти на проходите и ненужни дреболии.

- Сигурен съм, че от тази чаша е пила! - каза много ядосано Марк. Сигурен съм, че пие кафе!

Сандра му хвърли бърз поглед и дискретно се усмихна.

Ако камерите работеха, те щяха да видят, че на задния вход откъм клисурата са спрели няколко черни автомобила. Агенти от ЮК вече влизаха. Те също знаеха, че Ирен е в лабиринтите и твърдо смятаха да я преследват. Доста по-късно успяха да пробият защитите и напредваха към асансьорите, за да се спуснат в галериите. Към същата посока се стремяха Марк, Тони, Морис и Сандра.

Но не бе писано да се срещнат, нито дори да разберат, че са толкова близо едни до други. Глухо, продължително и зловещо бучене се разнесе и няколко резки сеизмични труса разлюляха планината. Тежък грохот огласи дълбините и люлеенето продължи още една минута. Земният трус предизвика срутване и за асансьорите вече нямаше път надолу.

Колкото и да не искаха, преследвачите трябваше да се откажат и да се върнат обратно.

Но това бе тежко изпитание за тях с изключение на Морис, тъй като той бе сигурен, че не е тази опасността, от която трябва да се страхуват.

Бе тъмно, когато потеглиха, но не към UnionA12, а към В50. Ако имаше шанс все още нещо да се направи, то най-вероятно щеше наистина да бъде там.

Присъствието на агенти от ЮК не остана за дълго скрито, но Марк бе толкова потиснат от развръзката, че не се впечатли изобщо.

Морис проведе разговор с Адамс и насоката на предстоящите им действия бе струпване на техни хора в града В50 в ролята на наблюдатели. А поводът бе фестивалът, който Роберт оповести преди ден-два. Също се стичаха и хора, подстрекавани от Дориан с цел да злепоставят политиката на ПКМ. Незабелязано обаче натам още тази нощ се насочиха най-високо технологичните защити, с които изобщо разполагаха в МНС. Същото правеше и Роберт от другата страна на граничната стена, която разполовяваше древното градче.

Когато той разбра какво бе попречило на агентите му да достигнат Ирен, жесток бяс го налегна. В яростта си дори бе склонен да обвинява МНС за земния трус. Считаше, че са го предизвикали по някакъв начин, за да му попречат. “Но те никога не биха си отрязали пътя към Ирен така абсурдно!”, казваше си: “Значи, тя не е в лабиринтите! А защо, по дяволите, им е да правят земетресение тогава? О, не! Сигурно е истина! Сигурно е загинала...” И докато се тресеше, разкъсван между тези непоносими въпроси, хората отвън се възхищаваха на образа му. От многобройните холограми Крал Вениамин приканваше с височайшата си усмивка всички да се включат във фестивала за благоденствие и помирение с МНС. И множеството се стичаше... стичаше...

От другата страна на стената, където бе територията на МНС, също бе много оживено. Постоянно пристигаха групи от висшите управленчески нива, както и различни апаратури и оръжия. Светлините и движението не секваха. Късно след полунощ пристигнаха Морис и спътниците му, заедно с придружаващите ги екипи. Настаниха се, както всички, в огромната кръгла крепост с вътрешен двор и многобройни апартаменти и зали. Сградата бе стара, солидна и необятна. Бяха в южното крило, с изглед към малкото море, на двадесетия етаж, т.е. някъде по средата от общата й височина. Електромагнитната защита вече бе факт. Морис знаеше, че остава много малко време до крайния срок, в който трябваше да заминат. На този фон те все още играеха с опасните си играчки и нехаеха, че трябва да ги оставят и да тренират отпътуването си. Но и това не го отвличаше от главната му задача. Освен да ги учи и напътства, той бе поел нелеката роля да балансира и свързва този човешки потенциал с енергии от по-високите нива, които се опитваха да им помогнат. Той контактуваше с Вендус - велик учител, наследник на древната мъдрост. Вендус не бе вече между живите, но бе обучавал навремето Морис. Духът му много по-напред в сравнение с тези на хората сега безрезервно отдаваше постиженията си, защото все пак е бил един от тях. Морис поддържаше телепатична връзка и със Су. В тези нива срещаше Адамс и бе благодарен на провидението, че поне един човек от обкръжаващите го можеше да му помага там. Вярно, че Е-кси пращеше с пълна сила в други, но обучението им не бе малко предизвикателство. Едно невнимание и Тя може би никога нямаше да се разгърне.

Преди да си легне все пак, за да поспи в края на нощта, Морис се отби при Марк:

- Знам, че си напрегнат, защото не ти е ясно какво се случи вчера долу. Преодолей го. И така ще се доближиш до Ирен, както вече си правил. Само тогава ще имаш поглед. Необходима й е помощта ти. Ти си далеч от нея, но дори и мисъл е достатъчна, ако долети в подходящия момент.

Стаите, в които ги настаниха, бяха обзаведени старомодно с външни мебели. На този фон Марк изглеждаше като затворен лъв. Нямаше вид на човек, който се кани да си легне. Той много съсредоточено изслуша Морис. Истината бе, че за пръв път разбираше какво означава страхът да не загубиш някого. Той му благодари за съвета и когато Морис излезе, загаси лампата и се изтегна незавит на леглото. Реши наистина да опита и да я потърси, но не точно сега... а по-късно. След известно време стана с намерението да постои на терасата. Спря се, защото видя Сандра и Тони в онзи участък, който бе срещу техните апартаменти. А след това се закова. Тони я бе прегърнал. След миг тя се извъртя и постави ръцете си на раменете му. Говореше му нещо тихо. Той се наведе и я целуна. Дълга, недвусмислена целувка. Марк се отказа да мисли. После напълно осъзна колко много иска да намери Ирен. И как би дал всичко, за да не й се случи нищо лошо.

Ирен бе изправена срещу невероятно красиви кремави и млечни светлини, които се подреждаха като огромен портал пред нея, или като жив екран към безгранични светове. Завладяващо и грандиозно. Как би искала да влезе там. И какво й пречеше? Загуби дори спътниците си. Поколеба се, но все пак тръгна. Дали мозъкът й бе промит или това бе някакво изкушение? Чувството, че греши обаче, не я остави. Та нали самата Вахора й каза да не вярва на очите си! Само ще провери какво е и ще се върне. Да, пътят към ада е постлан с добри намерения. А как не подозираше, че тази врата бе точно това. И защо да подозира? Тук не се виждаше нищо лошо. Нямаше умрели деца и плачещи кучета, които да я предупредят. Нямаше нищо стресиращо, а тя бе уверена. За пръв път разбра колко е хубаво това чувство. Но защо тук й се случи, защо пред вратите на самия пъкъл? Най-вероятно някой си играеше с нея. Някой бе успял да й вдъхне увереност, за да влезе сама там, където не трябва. И тя се запъти, без да чува стоновете на мутантите и молбите на Ейли, Зуки и Вахора. Но и тяхното изпитание не бе малко. Само след миг главите им се напълниха с мъгла и всеки попадна в своите илюзии.

А тя спокойно навлезе в този примамлив свят. Зад прекрасните млечни завеси, които си играеха със светлината като летни облаци, се откри приказна панорама. Пътища и градове, планини и селца, ливади и гори, полета и ниви, непристъпни върхове и морета... тя знаеше, че може да си избере къде да отиде. Бе достатъчно само да си го помисли. Но не се попита дали обратният път е така лесен. И неусетно тръгна към необятните гори на планинска земя, разположена върху огромни площи. Сякаш някой я отнесе там, зад дъбовите и букови вековни лесове, зад люляците и градините с тежки ароматни рози. Кокетни алеи между водоскоци я отведоха до величествените портали на дворец. Познат й беше отнякъде. Без колебание тя влезе. Все още не виждаше никого, но бе изпълнена с усещането, че искрено я очакват. Огромните зали, в които влизаше, бяха изкусно подредени и преливаха от приказни богатства. Тя преминаваше през тях, а понякога й се струваше, че отвъд кристалните прозорци вижда хора, които се разхождат из градините. Но всеки път, когато ги погледнеше, те изчезваха. Единствено не изчезна красивата колесница, която пристигна незабелязано. Ирен знаеше, че с нея идва един човек, когото тя силно очаква. Също така знаеше, че той й е скъп. Искаше да го види и я обзе вълнение. Огледа се как по-бързо да стигне до изхода и тръгна обратно. Но пътят назад не й се стори същият, по който дойде. Влизаше и излизаше през залите и все повече се объркваше. Породи се напрежение в душата й. Трябваше да се срещне с този човек, започна да разбира, че държи на него както на никого досега, започна да разбира, че... го обича. И тогава желанието й да намери изхода се превърна в търсене, а напрежението в лошо предчувствие. То се усилваше. Вече бе сигурна, че само ако го открие, кошмарът ще свърши. Навън притъмня, но залите останаха бляскави и светли. Тя приближи до един прозорец и с учудване забеляза, че в двора е приказна зима, сипеха се снежинки, а заскрежените храсти приличаха на грамадни букети. Отново се обърна и затърси. А атмосферата наоколо се променяше необратимо. Богатствата и дивната красота си оставаха все така примамливи и недокоснати, но вместо увереността и предусещането за радост, дълбока потиснатост я захлупи. Не беше нормално толкова време да не намери изход и дългоочакваната среща да се изплъзва в илюзорни светове. Светлите чертози, през които минаваше, се превърнаха в нагорещени пространства и душата започна да я боли. Както бе станало в мината. Тя с ужас установи, че навън е есен и тежкият златен листопад бе единствената музика, която съществуваше. Следващите няколко зали бяха отделени с арки и се виждаше доста надалеч. Призрачни стонове я подканиха.

“Погледни, погледни...” И тя се взря натам: “Погледни, погледни...” - и забеляза... някъде в дъното на висок постамент разкошно легло с най-красивите балдахини и украси. Някой сякаш спеше там. Ирен се опитваше да види кой е. Вървеше напред, но се оказа много трудно. Помещенията пареха сякаш пълни с горещо олово. Тежките дървеса отвън надничаха и се сипеха листа дори в залите. Бавна и тъжна музика се възцари навред и следваше ритъма на изнурените й крачки. Тя искаше да види лицето, да познае кой лежи там и тогава различи, че не легло беше, не легло... и не листа падаха... сняг се сипеше от небето... навред бе зима. Скреж и ледове вещаеха една безчувствена красота. Все по-трудно се движеше и все по-невъзможно й бе да стигне... “Иди при него, иди”... с широко отворени очи и убита душа тя разбра какво се е случило...

Ти не спеше, а вече беше мъртъв...
Листа валяха в тишината...
Секундите в години се превърнаха...
Годините - секунди в мрака...

... не легло, не... а бял ковчег на постамента, не балдахини, а надгробни цветя... не украса - сълзи...

Тя искаше да крещи, за да разкъса кошмара, но нямаше нито глас, нито хора, които да я чуят... За миг отново й се стори, че зад плътни стъкла вижда лица, сякаш нещо й казват, но бързо се изгубиха...

Аз виках - исках някой да ме чуе...
сняг валеше в тишината...
Дано света започне отначало,
че в безвремие умря земята...

Това, че искаше някой да я чуе, бе единственото, което успя да върне образите в стъклото още веднъж. И вместо да гледа напред, за да види кой лежеше там, тя се обърна. Тънка нишка от нея до стената привлече погледа й. Проследи и отново видя лицата. Не можеше да разбере, че това бе последната й надежда за спасение. В никакъв случай не трябваше повече да отива към ковчега, нито да разбира кой е в него. Видеше ли, щеше да предаде всичките си сили на Синия идол, защото тази добре изиграната илюзия бе програмирана, за да я сломи завинаги.

Светещата нишка бе между черния камък и статуетката. Ирен се вгледа по-внимателно. Тогава видя жената на Рон с трите си малки деца. Не биваше да я оставя безнадеждно изгубена. Нали бе тръгнала да им помогне? Толкова бе скована, че се чудеше как да помръдне. “Погледни, погледни”, отново долетяха неясните гласове... но, в плътното стъкло се появи Елиас, ставаше все по-реален, а след него и Зуки.

- В никакъв случай не се обръщай назад! - това бе най-отвратително заповедническият тон, който Ирен бе чувала някога. Милият Елиас, какво като говори така! Тя страшно се зарадва, че изобщо има човешки същества наоколо. Всичко би дала да тръгне с тях. Но не можеше да се движи.

- Ела насам! - продължи той.

- Не мога, Ейли!

- Само дай ръцете си, но не се обръщай!

И тя чакаше с протегнати ръце. А наоколо фучаха вихри, всичко стенеше и се извиваше. Ирен не искаше да гледа, затова си представяше дечицата на Рон и майка им. Те нея чакаха. Ейли и Зуки много бавно приближаваха. Пространството пред тях се огъваше и пращеше, за да не ги допусне. Най-после я достигнаха. С нечовешки усилия опитваха да я изтеглят, сякаш я вадеха от оловен свят... Накрая всичко се изгуби, остана хаос от млечнобели петна и усилието им да излязат.

В някакъв момент тя видя, че лежи на пода в същата онази зала, където се появи мъглата. Сега бе бистро, реката глухо бучеше, а другите спяха. Само Ейли бе буден и държеше ръцете й, а Вахора придремваше, но не я изпускаше от поглед.

Всеки бе преживял своя ад и те знаеха, че истински късмет ще имат, ако успеят да се измъкнат. Но най-големият кошмар бе предвиден за Ирен, тъй като Синият идол нея искаше. За другите не се постара толкова и там му бе грешката. Елиас успя пръв да се справи и потърси останалите. Вахора бе тази, която му обясни, че изгубят ли Ирен, всички са победени. При опита си да й помогнат, те отчасти станаха свидетели на нейното преживяване. Тя не разбра това, а и те никога не й го казаха. Но видяха колко много воля е необходима, за да извърне човек глава към правилната посока в момента на най-голямата си слабост. Високо оцениха това нейно достойнство и държанието им вече бе съвсем различно.

Дълъг път ги чакаше и когато се разбудиха, без много обяснения и коментари тръгнаха. След като им се озъби безкомпромисната действителност, само се молеха да излязат.

Ирен отново опита да усети посоките. Стори й се, че успява. Често с Елиас се хващаха за ръце и това не им изглеждаше неестествено. В напрежението тя някак се държеше, но светът й изглеждаше разрушен и всяка крачка напред или мисъл за бъдещето бяха за нея абсурд. Опитваше да си втълпи, че щом Елиас намира смисъл, значи най-вероятно има такъв, но никъде, никъде в руините не можеше да го види. Това не бе важно сега. Просто трябваше да се справят.

На другия ден всички обикновени новодошли в града В50 бяха обзети от еуфория. Това не важеше за онези, които знаеха повече. Те очакваха да видят дали мигриращите мутанти са оцелели след земетресението. Въпросът ще се появи ли Ирен в някой от пещерните изходи, не ги оставяше и минутка спокойни. Районът бе блокиран и се следеше. Времето се точеше бавно и никаква вест не идваше. Марк се обвиняваше, че не бяха евакуирали цялата област, за да няма повод Ирен да слиза долу. Но Морис бе категоричен:

- Този земетръс не ги е засегнал. Друг е проблемът. Там ще се води битка с тъмни сили. Тя е от решаващо значение и никой не може да предвиди какъв ще бъде изходът. Ако се справят, ще ги видим.

Общо взето те не се събираха много и не говореха. Потискащото очакване ги караше да се изолират и мълчаливо да понасят напрежението.

Така настъпи нощта, която за повечето от тях бе безсънна. Късно след полунощ някой почука на вратата на Марк. Това го откъсна от леката дрямка. Той стана и отвори на Морис.

- Победили са! Сигурен съм. Шансът да ги видим е много голям. Но дали тя го желае? Ето тук е проблемът. Тук може да се пропукат нещата.

Марк искаше да му повярва, но не можеше да се отпусне. Реализмът му бе прекалено голям и надделя, независимо че бе напреднал доста с новите си способности. Фактът, че вече държеше много на Ирен и истински се притесняваше за нея, го връщаше в чисто земните усещания, а там незримото оставаше недокоснато. Морис знаеше какво става, но не му обясни. Сам трябваше да разбере, че това са нормални чувства и не се иска да ги убиваме, а само да умеем да се издигаме заедно с тях. Марк щеше да се убеди едва когато видеше, че Морис е прав.

Да, Морис използваше всеки един случай за да изгражда необходимите качества в хората, за които бе отговорен.

И следващият ден отмина в безплодно очакване, а подготовката за фестивала вървеше с пълен ход. Никой от обикновените хора не подозираше каква треска люшка управляващите. Роберт се огъваше от нерви и не искаше да разговаря с никого. Постоянно следеше всички изходи и се молеше, ако излязат, то това да стане в неговата територия.

Настъпи отново нощта. Тъмна, безлунна и нехаеща. А градът В50 грееше празничен. Повечето хора бяха навън и навред цареше прекрасно настроение. Като правило в наземните градове, особено където живееха хибриди, денят се използваше за сън, за да избегнат радиацията. Но сега май никой не мислеше за почивка, нито денем, нито нощем.

Към полунощ, когато всички се веселяха на открито и навсякъде бе претъпкано, на пясъчната ивица точно под граничната стена, провиснала се отгоре върху малък нос се случи нещо странно. Започнаха сякаш изпод земята да излизат безшумно дребни мутанти, които притеснено се оглеждаха. Отначало никой не ги забеляза, бе преизпълнено с хора и от двете държави, които необуздано пируваха. Навсякъде бяха опънати маси, а в заливчето една в друга се опираха яхти-ресторанти. Нямаше съмнение, хибридите и от двете територии се вихреха. Това беше точно в техен стил и никой не им пречеше.

Когато Елиас и Ирен излизаха от единствения изход, който с големи мъки уцелиха, те изобщо не можеха да предположат, че ще попаднат в гнездото на осите. Мястото бе точно под скалите, върху които бе изградена граничната стена и представляваше тесен отвор към залива. Скоро всички разбраха, че положението е неестествено, но никой не пожела да се върне обратно дори ако трябваше само да се изчака. Елиас с усилие разпозна, че това бе градът В50 и то само по стената и крепостта в далечината. Той освободи мутантите да се оправят сами, тъй като бе поел ангажимент само да ги изведе. Смяташе със семейството си да потърси сред този хаос свои доверени хора, на които разчиташе. Без колебание предложи на Ирен да остане с тях. Вахора твърдо бе при роднините си.

И тогава дойде голямото му учудване. Ирен решително отказа всякаква помощ. Тя заяви, че може да се справи и го помоли повече да не се чувства ангажиран с нея. И през ум не му мина да се съгласи, но докато се разсейваше с проблемите на семейството си, тя незабелязано се отдалечи.

Вървеше по една отъпкана в тревата, съвсем обикновена пътечка. А с нечувана мощ в нея напираше онова, което напоследък се оформи като окончателно решение - завинаги да напусне ограничението, в което се намираше. И защо не? Щом можеше! Знаеше, че не е правилно, но добре помнеше обещанието, което си даде: “Толкова си амортизирана Ирен, че заслужаваш да си починеш. Иди в по-спокоен свят и там не мисли за нищо.” Тя дори знаеше как да го намери, да си го избере... и вече вървеше по една малка пътечка, подобна на тази, но не същата, морето бе далеч, а градчето пред нея спокойно и тихо. И в края му грееше прозорецът на нейната къща. А небето - дълбок ултрамарин със златния сърп на месеца. Там в къщата бе топло и я чакаха. Искаше да отиде, да отиде там, да легне в леглото си и да забрави всичко...

Малко след като тръгна по пътеката, Ейли забеляза, че тя се отдалечава, и хукна да я настигне. Остана като закован, когато по необясним начин тя изчезна. В следващия миг по целия бряг заплющяха електромагнитини защити, появиха се множество хеликоптери, мощни лазери осветиха всичко, бе по-ярко и от ден и високоговорители предупредиха никой да не мърда, защото това ще струва живота му. Плътно защитени и недосегаеми към Елиас от различни посоки тръгнаха четирима мъже. Това бяха Роберт, Морис, Тони и Марк. Мястото, на което се разиграваше тази сцена, териториално бе неутрална зона, а и като сили те не се превъзхождаха. Споровете кой какви права има в момента бяха абсурдни. Станалото бе непредсказуемо и никой нямаше контрол. Затова издадоха заповед: от двете страни извън тях четиримата да няма намеса, каквото и да се случи, до второ нареждане.

Вече стояха до Елиас и не задаваха никакви въпроси, защото знаеха какво става. Или поне някои.

- Опитайте се да я извикате! - почти изкрещя Морис. - Марк, намери я! Доведи я тук! Губим я, разбирате ли? В този момент я губим... ето сега може да се притесняваш, Марк, а не когато се срутваше земята...

После той се обърна към посоката, където тя изчезна, и извика:

- Илейн, върни се! Трябва да поговорим! Помниш ли къщата? Майка и татко? Помниш ли майка си и баща си Илейн?! Имам какво да ти кажа за тях! Не си тръгвай по този начин!

И останалите започнаха да я викат един през друг.

Това стигна до ушите й, а думите: “Илейн, майка и татко”, я накараха да се обърне. Не бе приятна гледка. Всичките й преследвачи се бяха събрали и я молеха да се върне. Да обърне посоката. Не и сега, когато знаеше, че след всяка нейна крачка по обратния път светът ще се руши под краката й... и душата ще я боли. “Не. Благодаря” - каза си тя. Но остана на същото място. Думите на Морис се оказаха много силни.

- Марк, накарай я да се върне! Иди при нея, защото само ти можеш - продължаваше Морис, - ако трябва я принуди, но не я изпускай!

Марк я виждаше съвсем ясно. Енергиите им бяха толкова близки, че той влизаше в нейните светове, ако, разбира се, не си бе тръгнала окончателно. Можеше да нахлуе там и да попречи на намерението й. Правил го бе вече. Знаеше как да я пречупи. Да я пречупи. Толкова неподходяща дума. Точно нея! Какво да пречупва? Та тя бе направо смазана! Той можеше да пречупи армия, нечия силна воля, себе си можеше да контролира, но не и някой, който нямаше сили да живее... “Да я пречупя към живот... това трябва да направя!”

- Ирен - каза той твърдо, с ясния си звучен глас, който тя много харесваше. - Съвсем просто е. Обърни се и ела!

Той приближи до нея. Тя се загледа в очите му. И тях харесваше. Откога не бе потъвала в мрака им. А там нямаше нищо лошо... зад искрите и силата оставаше благородство... но това бяха неосъзнати усещания. Единственото, което си помисли, бе, че последния път, когато така се гледаха, бяха в апартамента на Тони в UnionA12 точно преди бягството й. Тя не издържа тогава и се обърна, защото криеше и лъжеше... лъжеше, и както сега, искаше да си отиде.

Много бавно той хвана ръката й и спокойно я попита:

- Идваш ли с мен, Ирен?

Тя никога не можа да разбере какво я накара да каже:

- Да.

И бавно се отправиха по обратния път, но Ирен не бе готова за тази крачка. Затова светът се рушеше в краката й и душата я болеше.

Това не бе свободна воля и Морис го знаеше, също и Марк. Успехът бе нулев. За Е-кси направо отрицателен.

Но мълниеносните и непоправими събития, които протекоха след връщането им, когато се появиха пред другите, засенчиха тази тъжна констатация.

Тъй като силното електромагнитно поле на защитите влияеше отрицателно на трансформациите, които Ирен и Марк така свободно ползваха, се наложи да ги изключат при завръщането им. В противен случай то щеше да се осуети, забави или осъществи на друго място. Морис поясни това и пръв го направи. Другите го последваха, защото всеки един от тях дори не искаше да си представи тя да изчезне отново.

И ето, те, Марк и Ирен, се появиха недалеч и само след няколко крачки достигнаха невероятната група.

- Ирен, застани до мен и да си тръгваме - с тон, нетърпящ възражение, каза Роберт.

Тя не помръдна. Загледа се в него. Не се бе променил много. Само бе станал по-едър физически, а в очите му имаше нещо, което преди отсъстваше. Това бе едно пламъче, и то издаваше, че бе свикнал с лошата част в себе си, знаеше за нея и я бе приел, станал бе и по-свиреп заради загубите, и по арогантен в отношенията си с другите.

Той не изчака нито да му отговорят, нито да предприемат каквито и да било действия. Със светкавично движение извади лъчев пистолет и го насочи към нея. С нищожна разлика във времето всички посегнаха към оръжията си освен Елиас. Той скочи пред Ирен, за да я защити. Никога не се разбра дали Роберт щеше да стреля, ако Ейли бе останал на мястото си. Но в следващия миг Елиас лежеше мъртъв на земята, а Роберт падна покосен от изстрелите на другите. Самите изстрели представляваха силни лъчеви струи, които убиваха веднага. Независимо от това, Роберт почина след около минута. През оскъдното време, което му оставаше, бе извърнал очите си към Ирен и сякаш говореше чрез тях. Той прикова цялото й същество към себе си. Тя се спусна към него и с най-жестокия упрек каза:

- Защо уби Ейли? На него дължа живота си... никога нямаше да изляза от лабиринтите! А той дори не знаеше, че спасява и света... според теорията ви... той не бе чувал нищо такова... просто беше всеотдаен към хората...

После Ирен се извърна и загледа Роберт така, сякаш бяха сами на света.

- Помниш ли, Роберт, как в началото си мислехме... за малко, че може би се обичаме... както някога хората са можели... но това чувство отдавна умря... защо най-хубавите неща трябва да умират...?

С огромни усилия той промълви:

- Ирен, аз те обичах... през всичките тези години...

И си отиде... там, където никой жив не можеше да надникне.

Тя се обърна към Елиас, искаше да заплаче, толкова много искаше да може да го оплаче, защото той не заслужаваше такава участ.

Но никой не й позволи повече изобщо до гледа към тях. Вече бяха под мощна защита, извикаха хеликоптери, а забраната за действие още не бе отменена.

Адамс и Алтуир - най-приближеният човек на Роберт, веднага влязоха в диалог. Под неимоверен контрол започна изтеглянето на хората. Обявено бе извънредно положение а мероприятията - замразени.

Когато пристигнаха в крепостта, Морис вече знаеше, че моментът за пълно информиране, както му бе обяснила Су, вече бе дошъл. Той обсъди това с Адамс. Бяха под напрежение и в очакване, тъй като смъртта на Роберт можеше да доведе до непредвидени сблъсъци. Алтуир като много добър дипломат също не бе склонен да се стига до крайности. Още повече той бе ориентиран към ПКМ и нямаше нищо против Ирен да остане там, стига постиженията да не се пазят в тайна и заминаването да бъде повсеместно. С една дума, имаше реална представа какво се случва и сътрудничеството му бе ценно.

Ирен както никога досега желаеше само едно - да използват нощта по предназначение, защото след прехода в лабиринтите и последвалите събития тя не можеше вече и името да си каже. Но не. Бяха в огромна зала. Кръжаха и жужаха всякакви хора от структурите на ПКМ и бог знае още какви. Тя познаваше някои, но повечето виждаше за пръв път. Там беше и Сандра, но нямаше как да си говорят. Морис не й позволяваше изобщо да се отделя от него и това страшно я дразнеше. А присъстващите не пропускаха да я зяпат любопитно, колкото и да бяха сдържани.

Неусетно земята бе прихваната от наситено нежно трептене. Приличаше на сребърни звезди, които се изсипват със звън, или ярки дишащи точки, донесли непознат полъх. И планетата засия в тези искрящи воали. Така започна да вали неспирно, но и неангажиращо потокът от информация към земните жители. И въпреки че беше вмешателство, навсякъде се разля усещането за свобода, лекота и спокойствие. За самите хора това бе като сън наяве, в който им се струваше, че стават по-чисти и по-добри... сякаш бяха се върнали в детството си. Постепенно по различен начин те разбираха, че е добре да станат задружни, да оставят настрана отрицателните помисли, да се освободят от напрежението, агресията и страха. След това да се доверят на тези, които могат да овладеят ситуацията, да се отпуснат в дълбок сън, изпълнени с най-прекрасните чувства, които успеят да събудят в себе си. Всичко това им бе обяснявано много пъти и по различен начин, като в информацията се съдържаха кодове, които даваха на способните за телепортация още по-големи възможности.

Това продължи цялата нощ, а и през жълтото утро. Късно преди обед воалът леко отшумя и светът в умовете на хората вече бе безкрайно различен. Малко или много повечето знаеха, че трябва да се мобилизират, да сътрудничат на тези, които знаят, и да направят всичко възможно, за да се присъединят към заминаващите. Разбира се, това бе идеализирана статистика. Разногласия и пълни различия в приемането на тази информация съществуваха на всички йерархични нива, проявяваха се по най-различен начин и последствията от това още не бяха ясни. Но скокът в способностите на хората от ПКМ бе очевиден и много обнадеждаващ. Паника в пълните мащаби, в които би могло да се очаква след подобно огласяване, бе избегната поради факта, че средно развитият човек не бе възприел каква точно е причината за заминаването, нито “абсурдната” за представите им идея да се телепортират. Безболезненото информиране и посочването на единна цел бе най-доброто пожелание и най-ценната услуга от създанията на другите светове.

Когато информационният сеанс отмина, Ирен не можеше повече да се противи. Осъзна, разбра и видя, че слънцето вече не е тяхното светило. Поради постоянния стрес, в който живееше от отдавна, тя нямаше капацитет да се натовари повече. Изглеждаше, че е приела леко този факт. Дори се съгласи с идеята за телепортация и след дългия разговор с Морис й се изясни какво бе правила досега с виртуалния модификатор, а и без него. Тази идея не й бе чужда. Та нали такава съдба си бе избрала - да избяга нанякъде. Лошото бе, че сега трябва да бяга с всички.

- Няма отърване от вас - тя се държеше свободно. Животът с хибридите и мутантите й бе подарил гъвкавост, събуди чувството й за хумор. Последното никак не бе чуждо и на Морис.

За кратко време - броени дни, древният град В50 се превърна в световен център, към който трябваше да се придвижат желаещите да получат компетентни инструкции. И тази възможност се гарантираше на всеки земен жител. Много от хората не искаха да напуснат домовете си и не вярваха.

- Без насилие - казваше Морис, - да идват само тези, които сами решат. Няма проблем мобилизацията да се осъществи от всяка точка на земята, стига хората да успеят да се синхронизират, да се оставят на вълната, която ще ги поеме. Но тези, които дойдат, ще получат специално обучение и ще съумеят да пренесат цялата си същност, всичко, което касае личния им енергиен код.

Ирен бе тази, която следеше да няма дискриминация и бе забранила да се употребяват думите “мутанти” и “хибриди”.

- Никога няма да ви помогна, ако чуя някой да ги нарича така. В тях има също толкова способности, колкото и в нас, само че изразени по различен начин. Дори в миналото да е имало проблеми заради генните намеси, лично аз, от собствен опит разбрах, че тези хора не са изостанали в способностите си, както се твърдеше досега. Това по-скоро е било удобно за определена политика. А и помнете - ние живеехме по съвсем различен начин и то в продължение на много дълги периоди от време.

Тя не можеше да забрави никога помощта на Елиас, Зуки и Вахора, които съвсем не бяха от тип "А".

- А има и друго: подлостта ви по време на евакуацията - тя не пропускаше да се заяжда по този повод. И колкото и да й обясняваха за заговора на Дориан, сякаш не ги чуваше. - Ако искахте наистина да помогнете на хората, нищо не би могло да ви спре. Просто не ви интересуваше.

Ирен получи специални поздравления от института за сполучливата разработка, благодарение на която радиационното замърсяване на нови площи бе овладяно. Тя много се учуди и искрено се зарадва. Но най-странно й се видя, че просветлението я бе осенило минути преди бягството й. Добре, че нахвърли набързо тези хрумвания, които Алекс е довършил после. Тя си спомни и неверието, обзело я тогава - неверието в собствените й способности. Дори в такова потиснато състояние се бе справила, да не говорим за малкото знания, които имаше в тази област. Това я накара да се замисли: “Може би в човека наистина има неподозирани сили!” А не го ли доказа и самият Елиас? “Осакатените хибриди” имат потенциала на хората от тип "А"!

- Спирането на замърсяването и запазването на В50 от радиация е от огромно значение - каза й веднъж Морис. - Вендус причисляваше този град към най-мощните енергийни точки на земята. Местоположението му, подобно на Великата долина в БЗ, го прави център от първостепенна величина.

Морис често заговаряше Ирен за БЗ, защото очакваше в нея да се пробуди нормален интерес към миналото й да го разпита за неща, които смътно си спомняше. Но нищо такова не се случи. Тя сякаш бе онемяла на тази тема. Това не му харесваше. “Цялото й държание е фалшиво”, мислеше си той.

Темповете на подготовката бяха стегнати и бързи. Адамс и приближените му внимаваха страничните проблеми, инциденти и вълнения да не смущават проекта. Дипломацията във все още съществуващите междудържавни отношения бе осигурена също от негова страна.

Работата на ПКМ се състоеше в постоянно обучение на групи отвън, както и на вътрешния състав. Своевременно се формираха методите и за това много помагаха от БЗ.

Ирен работеше индивидуално с Марк, в екип - с хора от ПКМ, и с групи от населението, които всеки ден се увеличаваха. Обучените от своя страна се завръщаха, за да помагат на останалите. Процесът обхващаше лавинообразно целия свят. Ирен се срещаше с много хора и не отказваше на тези, които желаеха да разговарят с нея. Често прекарваше времето си с Вахора и двете много се сближиха, също с Дейсън и семейството на Елиас, на които тя искрено се опитваше да помогне заради тежката загуба. Издири Джилберт, който караше земекопната машина и роднините му. Много се зарадва, когато разбра, че бащата на онези деца, в чиито дом се прикри, е останал жив след злополучната нощ, в която стреляха по него.

- А аз мислех, че си привидение - смееше се той.

Ирен контактуваше директно с хората и се стремеше да улесни усвояването на тази прословута енергия. С това, че защити всички и устояваше равните им права, което далеч не означаваше, че имат равни възможности, тя ги спечели. Все повече хора я познаваха. Илюзорният чар на известна личност, както се случваше винаги, ги подтикваше да й подражават. И не бе съвсем лошо, защото ставаха по-сплотени. Но други бяха изискванията към нея.

Самата тя забеляза, че използва всяка възможност да се дистанцира от хората в кръга на проекта. Бе готова да запълни времето си с най-абсурдни и безсмислени срещи, само и само да не остане насаме с Морис, Марк или Тони и дори Сандра не бе пожалена. Освен задължителната част, тя изцяло ги отбягваше.

Ужасното й поведение вече правеше впечатление на всички. Морис и Марк така й се бяха ядосали, че биха я убили, ако това можеше да помогне. Все още задържаха сериозния разговор, но той назряваше, защото Морис искаше да определи точно с какъв подход да поеме в новия абсурд.

През този период Ирен недвусмислено разбра, че разрушенията в душата й бяха непоправими. Безсмислието, което съзираше навсякъде, не я напусна, а се засили. Душевната болка също не си отиде. Тя не знаеше защо е така. Не желаеше нищо, нямаше сили за нищо. Ясно й беше, че това, което уж дава на хората, бе празна поза, а те, увлечени, че има кой да ги разбира, продължаваха тази ненужна игра. Много се умори от всичко и ако останеше сама, най-вероятно би се пръснала.

- Ето това е резултатът от всичките ни усилия - започна Морис, - вие с Ирен не бележите никакъв напредък освен технически подобрения в упражненията. Невероятно е, че навсякъде в света темповете на подготовка са много добри. Но това ще бъде напразно усилие, ако вие предадете фронта. А както виждам, сте на път да го направите. Етапът, на който се намираме, изисква всеки ден двамата да извършвате телепортация, насочена извън планетата и в последствие да увлечете и първите си последователи. Да отъпквате пътеката, така да се каже. Но нищо такова не е налице. Напротив налегнало ви е безгрижие: Ирен си ходи нагоре-надолу, с който си поиска, а ти сякаш не знаеш какво ни предстои...

Марк преглътна този упрек, не защото се чувстваше виновен, а заради новината, която преди минути получиха. Бе потресаваща. Очакваше се мощна вълна от заредени слънчеви частици. В тези времена земното магнитно поле бе много слабо и вредните лъчения безпрепятствено нахлуваха. Би могло да означава, че краят е съвсем близо.

- Ние трябва вече да заминаваме! Хората до известна степен са готови, но няма кой да ги изведе! Трябваше вече да можете, Марк!

- Остави ме да действам - отвърна той, - но започна ли аз, не искам да се намесваш. Знаеш, че няма да е от полза. Или ще успеем, или не. Не предприех нищо досега, защото от известно време ти обмисляше как да постъпим.

- Добре - каза Морис, - ще поговоря с нея и после опитвай ти.

Ирен бе на терасата пред стаята си. Една от многото в огромната крепост. Взираше се в оранжевите отблясъци на малкото море, което миеше брега отсреща. Чудеше се дали скъпите електромагнитни защити над В50 щяха да бъдат достатъчни, за да отклонят мощния поток, който очакваха да се изсипе. Най-вероятно - не. Мислите й напълно отсъстваха и тя се чувстваше чужда на себе си. В този момент Морис я извика.

Когато влезе в стаята и го видя, тя разбра, че моментът е дошъл и няма как да избегне сериозния натиск, който отдавна вече очакваше. Липсваше й желание да се противопоставя или да се инати. Би заминала, би помогнала на другите... но как можеше да стане такова нещо? Как да изпълни подобни изисквания? Старателно разучаваните упражнения никак не й помагаха.

Първото, което се опита да му каже, след като той я попита защо проваля проекта, бе точно това.

“Поне не й липсва желание да отговаря” - помисли си Морис.

- Ирен, ти си служиш с енергията. Проблемът при теб е, че нямаш вдъхновение. Не можеш да приемеш и свободата, която ти е дадена. А причините за това са много. Първо, ти не вярваш и в хората, би могло да се каже и в съдбата. Въпреки че си имала своите успехи, душата ти е смазана.

Лицето й посърваше след всяка негова дума.

- В теб има заключени, неизплакани сълзи. Болки, които си прибрала, а не си надживяла. През годините върху тях са трупани още и още... докато нещо в теб се е счупило... в желанието си все пак да избягаш от този ад, ти си развила неимоверните си способности. Но това не може да бъде основа за трансформация.

Тя не отвърна.

- Не ме попита за името Илейн. То ти говори нещо, но ти не искаш да се връщаш натам. Дори вече не те интересува тази обърканост в енергийните ти структури, която много добре усети в тунелите, навремето, докато бягахме. Ако не оправим тези неща... няма да успеем. И ще бъда директен - не искам да използвам хипноза, за да те върна назад и да отключим онова, което скрихме и от самата теб. Тогава бе необходимо да постъпим така, заради наложителното ти заминаване в ЮК.

Той я изгледа много продължително като се опитваше да разбере, дали тя не си спомня нещо. Ирен не даваше такива признаци.

- Ирен, нали помниш... като много малка... ние живеехме в долината. Ти обичаше да играеш до реката. Често ходеше там. Но веднъж, когато тичаше към къщи, аз те срещнах на пътеката, гушнах те и не ти позволих да се прибереш... и ти никога вече не се прибра в къщи, Ирен. Знаеш ли защо? Майка и татко бяха убити този ден... Продължителните размирици между БЗ и Кралството вземаха непрекъснато жертви... Аз не исках да ги видиш, не исках да влезеш и след това, в празната къща... не ти казахме... мина време, ти питаше, а ние все мълчахме. Това щеше да попречи на обучението ти, Ирен, а ти все питаше и питаше...

Тя не го слушаше. “Къде са мама и татко?” Познатото гласче. Нейното. Тя видя себе си - малко момиче. Никой не й отговаряше и всеки път, докато те така мълчаха, малкото момиче приближаваше до едно гробче в парка. Най-накрая един ден то влезе вътре... и остана там, а на паметника бе написано нейното име.

- Значи ти си ми брат...! - промълви тя

- Илейн, намери сили, моля те... виновни сме, не ти казахме тогава, и ти не можа да изплачеш тази болка. Щеше да навреди на учебния ти процес, а той вървеше перфектно... аз исках да ти кажа по-късно, но се наложи да заминеш и тогава заключихме знанията ти, заедно с този кошмар, за който ти дълбоко в себе си знаеше.

Пред очите й като на лента течаха онези минали дни, отдавна минали дни... и хубави, и лоши.

“Сякаш от друг живот - каза си тя, - а всичко ми е толкова близко.”

- Заключените знания успя да откриеш и използваш, но недоверието и болката не си победила. А трябва да го направиш, за да разгърнеш духа си свободен и да заминем...

- Нека си почина, Морис, нека остана сама. По-късно ще говорим.

- Според мен това е процес - започна Морис и много внимателно наблюдаваше Марк. Стори му се, че той не е нито съгласен с тези думи, нито доволен от резултата. - Предполагам, че не след дълго тя ще преосмисли нещата и в нея ще надделее силната част от природата й.

- Не смятам така. По-добре направо да започнем с опитите. Енергията ще укрепне в екстремални ситуации - бе категоричен Марк.

- Рискът е много голям. Аз не бих се наел. Ще заминете нанякъде, далеч извън пределите на земята. Но вие сте екип. По някое време тя ще се откаже, в което не се съмнявам, и ще останете, или ще трябва да се връщаш сам. Не, Марк. Помисли добре.

Не довършиха разговора. Бе късна нощ. Всички спяха и те последваха примера им.

А вятърът вяло се носеше из полята и градовете, много от които пустеещи. И сякаш нямаше желание да се усили, защото планетата бе тъжна - щеше да изпраща децата си.

На другия ден отрано се събраха в огромния двор на крепостта и започнаха упражненията. Марк успя, както никога досега, да мобилизира групата и да генерира много силен потенциал за трасе. Това би могло да се използва от подготвени хора за пренасяне на далечно разстояние отвъд земята. Бе невероятно добро изпълнение, но трябваше да се прекрати бързо, за да не се допуска разхищение. Защото, ако не се използва, си беше чиста загуба и не отиваше там, където се трупа човешката опитност. Морис очакваше всеки миг той да прекрати опита, но това не ставаше. Напротив, почти видимо и за най-несвикналите очи, трасето - път към неизвестното, сияеше над главите им с невиждано предизвикателство.

Морис искаше да заповяда на Марк веднага да прекрати този опит. Но добре знаеше, че няма смисъл. И пусна събитията от контрол, поне от неговия контрол... не можеше да се бори на два фронта: и с нея - инертната си сестра, и с него - свикнал винаги да побеждава. Оттук нататък щеше да наблюдава.

Марк се обърна към Ирен и каза:

- Тръгваме.

Тя се опита да направи нещо - каквото и да е, за да тръгнат, но я заля страх и затвори очите си. Стоеше така и чакаше той да пусне хората, защото нейното забавяне бе нечувано енергийно разхищение, в случай че останат. И дори бе готова след това да изтърпи упреците и разправиите. Мина доста време в пълна тишина. Тя се осмели да погледне. Всичко си беше така - в очакване. Предизвикателният път пламтеше над нея. Обърна се към Марк. Очите му спокойно я приканваха. Не й се сърдеше, не се гневеше. Там - в очите му, имаше усмивка. И цялото й същество полетя, без да знае как точно стана магията...

...светещи линии, пулсиращи точки, музика, която те води, но същевременно самият ти я създаваш, и този до теб... не можеше да се опише... нямаше времена, нямаше светове. Това бе само едно вечно движение...

Ирен пожела да спре, но знаеше някак, че той не иска. “Не точно на това място”, сякаш й каза. Импулсът обаче бе силен, наруши се синхронът и тя повече не успя да запази полета. Всичко се забави, светлините придобиха други цветове, музиката се разсипа на малки капчици и се сглоби в материалната им същност. Беше перфектно изпълнение. Но не и мястото. Спряха в странен, неприветлив свят. Нощ, звезди - непознати, разбира се. Скална пустош и черни ръбести очертания на хоризонта.

- Ще си починем малко - каза той, - ще се мобилизираме и ще тръгнем обратно. Трасето ще се запази известно време и ще можем да го използваме.

То сияеше над тях и с трептенето си можеше всеки миг да ги улови.

Марк обаче знаеше, че положението бе критично. Не успееха ли да заминат, преди да се разнесе енергията, щяха да си останат тука.

Тя бе сигурна, че не се страхува. Но имаше нещо друго обезпокоително. Светът, който и да бе, отново по същия начин се рушеше под краката й и полъхът на безизходицата отново бе в нея. Запита се дали не сънува. На сън приличаше. Чуждо и призрачно. Само те с Марк. А тя - с убита душа... без желания, без импулси... Дали се досещаше той какво става, Ирен не разбра. Но завинаги му остана благодарна за това, че мълча. Остави я насаме със себе си. Сигурно му е било трудно да вижда как трасето над тях постепенно избледнява. Как последната им възможност да се завърнат, се топи. А тя му обърна гръб и дълго остана така. За да изживее с пълна сила разрушението: как всичко трещи, разпада се и си отива, и няма никаква надежда, защото тъмнината е вътре в нас, в душите ни и ние не можем да я изгоним... Сред този ад по някое време тя съзря Томи, сам и изгубен. Той я викаше и тя искаше най-после да го намери и завинаги да останат заедно. Това бе непосилно. Тя се обърна към Марк и каза:

- Замини сам. Ще остана. Не ме чакайте.

- Опитай се да тръгнеш! - отвърна той, като нямаше и следа от слабост в гласа му.

- Не, Томи е тук. Сега разбирам защо спрях. Трябва да го намеря!

- Това е най-абсурдното нещо, което съм чувал, Ирен. Помисли! Томи никога не би те провокирал, за да останеш на подобно страшно място. Той иска ти да си добре. Да се справиш! Как може да се поддаваш на тези болестни видения?

- Винаги много ми е липсвал - гласът й трепереше.

- Това не означава, че трябва да се разрушаваш. На теб са ти липсвали и други хора. Аз мисля, че твоят проблем е в това, че ти не можеш да простиш за понесената от теб болка. Не можеш да пуснеш нещата по техния си път. Нима се съмняваш, че любовта има ограничения? Когато оставиш всичко да си върви по собствена воля, ще има и ново начало. Опитай, Ирен.

Той й говореше и с думи, и с очи - най-настойчивите очи, които някога бе виждала: в тях имаше молба и заповед, любов и благородство. Тези очи искаха тя да живее.

Ирен отново му обърна гръб. Сега планетата й се стори друга. По искрящите минерали, посипали повърхността, играеха отблясъците на далечните звезди. И те сякаш се раздвижиха. Ирен премести поглед нагоре и видя... Томи. Но беше различен. Спокоен и усмихнат. И до него видя родителите си. И те се усмихнаха: “Ирен, най-после се научи да живееш - прошепнаха те в ума й”. А тя бе страшно благодарна в този миг и може би бе най-щастливото същество, защото от очите й се стекоха сълзи и след тях други, и като река отмиваха болката... В неясна далечина видя гробищния парк и паметника с нейното име. Оттам излезе малката Илейн и тръгна към нея. Тя бе лъчезарно дете и с желание се завръщаше. “И кое име си избираш - попита закачливо, - като малка беше Илейн?” “Нека остане Ирен. С него все пак спечелих доста битки”. И тогава двете се сляха.

А, времето минаваше и пътят над тях ставаше все по-блед.

- Нека опитаме, Ирен, да заминем - обади се Марк.

И се започнаха едни мъки. Та как да се концентрира след тези сълзи. Тя усети резонанса и положи всички усилия да успее. След многобройните несполучливи опити се отказа.

- Марк, тръгвай. Излишно е да останеш и ти. Ще се справиш. Моля те, заминавай.

Немислимо бе и едното, и другото. Но трасето почти изчезваше. В последния момент то почервеня и сякаш започна да пада към повърхността на планетата. Марк се устреми към него. Все още бе възможно да го използва. Когато навлезе натам, осъзна, че в тази постъпка няма никакъв смисъл. Както всички хора, така и Ирен бе една необятна вселена. Нима ако остави дори и един човек, ще има доблестта да се бори за други? Ако двамата имаха сили за останалите, защо да не могат да се справят тук, дори и без трасето? Та нали законите се пишеха сега! Сега откриваха новите територии! А тя успя да преодолее себе си. Написа ново изречение на белия лист. Извоюва огромна победа. И той си помисли: “Светът ще се спаси, когато се научим да не обръщаме гръб на тези, които обичаме, и на тези, които са до нас, заради някакви си идеи.” А Марк вече знаеше, че я обича.

Страховете, че са се провалили, че усилията са били напразни, че не са се справили, се стопиха, когато Ирен видя отново пред себе си Марк. Беше се върнал заради нея. Независимо от това, че тя не можеше да замине.

- Притеснението ти е излишно. - каза той. - Това, че се преумори и не успяваш, не означава, че винаги ще бъде така. Не беше ли брат ти, който каза: “Когато има защо, дори звездите ще ни изчакат.” Всичко е наред, Ирен. Няма да те оставя. И ще се справим.

И тогава пътят засия, но не над тях, а вече беше ги обгърнал. Той затрептя и резонансът ги пое някак неусетно, за да ги отнесе на земята.

Потоците от слънчев вятър ставаха все по-интензивни. Не ден, не час, а и минута повече бяха немислими. Хората се мобилизираха енергийно според инструкциите и очакваха отпътуването си. Техните способности неимоверно се бяха увеличили и не им бе чужда идеята, че ще се телепортират.

Защитата над крепостта все още не бе пробита, но това можеше да стане всеки момент. Нямаше време за почивка, нито за наспиване.

- Когато първите тръгнат, ще се отпуши огромен канал и всички следващи ще успяват все по-лесно. Запомнете това - говореше Морис.

- А както знаете - бодро поде Адамс, аз оставам тук, докато не замине и последният човек.

Допускаше се обаче, че ще има и такива, които няма да успеят. Адамс искаше да посрещне края на дните си на Земята. Той бе останал на нея само за да помага. Неговият път отдавна вече беше отвъд. Силната му воля и себеотрицанието му го държаха все още сред хората.

Адел застана до него.

- Дошла си да ми кажеш довиждане? - с много нежност я погледна той.

- Не, Адамс, аз също ще остана.

Тези, които чуха, а те не бяха малко, замълчаха смутени. Много от тях изпитаха угризение за това, че се присмяха преди време на чувствата й.

- Ти си млада, Адел, и си прекрасна жена. Имаш голям потенциал. Моля те, замини!

Тогава се намеси Морис:

- Адел, знаеш, че енергиите ни много добре съвпадат. Имаш време, помисли! Аз искам ти да дойдеш с мен.

Но то, времето... бе свършило и първите трябваше да тръгват.

Малко преди да започнат формирането на първото трасе, Ирен отиде за последен път в стаята си. Погледна за последен път през прозореца и си спомни онзи ужасен сън в кухината - червената, пуста земя. Да, стара, много стара беше милата ни земя.

- Сбогом - каза тя. Каза го и на тези, които нямаше повече да види. Хората се разделяха на четири групи според типа енергия. Всяка от тях щеше да се засели на различно място. И Ирен така се сбогува. Нямаше време. Съжаляваше само, че със Сандра не можаха никога да си поговорят като хората.

И в този момент нещо прошумоля. Ирен се обърна и я видя:

- Сандра! Мислех, че няма де те открия!

- Нали не ми се сърдиш? - някак механично се отрони от нея този въпрос.

- Никога не съм ти се сърдила! Няма за какво. Жалко само, че с теб в този живот, на тази земя никак не ни стигна времето да се опознаем повече, да изживеем заедно нещо хубаво...

И не можеше да каже сбогом, просто замълча. Сандра също мълчеше, стоманените й очи блестяха, а стиснатите скули може би издадоха, че тя преглътна сълзите си. Дойдоха Тони и Морис. В този момент не бе възможно да се говори. Тони погали Ирен по косата, а Морис държеше ръцете й...

“Любовта е безгранична... значи, някога, някъде ще се срещнем...”, мислеше си тя и само това си повтаряше, защото иначе би се пръснала. Но си задаваше и въпроса: “Защо създадохме толкова студен свят и защо бяхме така затворени...?”

И с Марк се отправиха към площадката, от която щяха окончателно да заминат.

- Този път - усмихна се той, - заедно ще решаваме къде да спрем. Нали не искаш да уцелим някое пусто място! - изглеждаше уверен и спокоен.

А пътуването им бе необятен простор от светлина и музика. И някъде сред тези грандиозни, безкрайно свободни и светли магистрали през световете те почувстваха топлина и желание да спрат. От този момент нататък тя не помнеше нищо. Колко време бе минало? Тъмнини и светлини... Водопади от музика... Милиони сглобяващи се точки... и после сън... дълъг, безпаметен...

Яркото слънце я топлеше. Чувстваше мекота и се протегна. Скалата под нея бе нежна, изтъкана от светлоцветни минерали. Те пречупваха лъчите в приказни дъги. Ухаеше на треви, ветрецът я галеше, чуваше се жужене и плясък на вълни.

Ирен отвори очи и видя купол от синьо небе... беше истина! А слънцето си грееше спокойно. Видя Марк малко по-далеч сред скалите, над които блестяха зелени хълмове. Той оглеждаше наоколо. Погледът й остана по-дълго върху стройната му фигура. А налягалите по брега хора вече се събуждаха.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011