ТРУДНО ВЗЕТО РЕШЕНИЕ

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Ирен се прибра в апартамента на Тони около обяд. Въпреки че той беше на удобно място в центъра на комплекса тя нямаше този навик, когато бе на работа. Но сега бе различно - независимо от липсата на време Ирен искаше да се оттегли. Когато влезе, постъпи както обикновено - изключи съобщенията, без да ги прегледа, дори и важните, подмина и обедното меню. Да, само с влизането си в дома човек активираше всякакви програми, които му бяха в услуга: колко досадно. Ирен отиде направо в банята, като ги заряза. Беше замаяна и уморена. Това не й попречи да си зададе въпроса защо отказва да мисли. Редно беше да мисли. Ситуацията го изискваше. Но главата й бе празна. Само понякога я обземаше смътно, смазващо безпокойство. Тя реши да поспи, но Тони си дойде в този момент.

- О, здравей! - усмихна се той. Очите му бяха топли, но независимо от това я гледаше много проницателно - половината от ангажиментите ти за днес вече са минали - допълни, без да сваля изпитателния поглед.

- Да - каза разсеяно тя. - “Бих ли могла да го излъжа, ако се наложи?”, запита се мислено Ирен. “Независимо от доверието той ще ме разкрие! Този поглед! Господи!”

Лицето й помръкна леко. “Но за какво би трябвало да го лъжа? Какво ми става?”, чудеше се тя.

- Не се притеснявай - продължи той в отговор на смущението й, - както виждаш тестовете са премахнати може би за изобщо. Просто трябва да се успокоиш и да разбереш какво ти казват.

- Да... Да... - продължаваше небрежно тя.

Но когато дочу:

- ...и така в 14:00 часа ще те закарам до института, а довечера към 22:00 часа ще дойда де те взема... - в главата й се отприщи аларма, която не можеше да спре.

Какво друго би могло да означава това, ако не, че тя е под засилен контрол! Никога той не я беше водил до института, никога не я бе вземал оттам. Вярно, че сградата бе отдалечена, стара, с голяма наземна част, че на една ръка разстояние бе градът на мутантите. Тя застина. Прикри смущението си, но умората и желанието за сън се изпариха моментално.

Сега всичко й изглеждаше различно. Докато си говореха и обядваха, тя сякаш не беше там. Стараеше се да не личи, но Тони разбра. Отдаде го на притесненията й, свързани с ПКМ. Изобщо не знаеше, че в нея се е задействала мощна реакция на самозащита.

Подсъзнанието й трескаво изработваше план. То ползваше интуицията и предишния опит в подобни ситуации. Тя все още не беше наясно какво ще реши, но фрагменти от този план изскачаха пред очите й. Ирен едва се овладяваше, давайки си сметка какво предстои.

Държа се неадекватно и безлично. Тони бе готов да се подпише, че ако това продължи, тя ще провали целия проект.

След два часа

Тони знаеше, че мястото, определено за среща в залата за почивки, отговаряше на условията за предаване на секретна информация. Няколко секунди след като той пристигна, се появи слаб мъж с хладно и сдържано изражение. Тони бе получавал важни сведения от него и друг път и то предавани устно, без никакъв материален носител. Този човек беше във връзка с канали, отговарящи за инфообмена между ЮК и МНС. При тази мисъл Тони настръхна. И без това получи индиректни сигнали от Морис, че там са попаднали по следите на Ирен. “Ако не беше наложителната работа по екологичния проект, тя сега щеше да е на много по-сигурно място в секретните бази на ПКМ”, помисли си той.

Мъжът застана до него и спокойно каза две изречения:

- От ЮК имат намерение да си върнат Ирен. Групата на Морис ще закъснее десет дни и в нея ще бъдат внедрени техни шпиони.

След тези думи и двамата се отдалечиха. Мястото беше от така наречените “глухи”. Там устройствата за подслушване нямаха покритие.

Откакто го приеха в ПКМ, Тони беше още по-ангажиран. Независимо от всичко трябваше да се види с Марк и да му обясни какво става.

След малко, докато отхвърляше задължителните тренировки в спортната зала, Тони разбра, че е много по-изнервен, отколкото е редно. Всичко го дразнеше, беше сприхав. Това повишаваше работоспособността му, но му създаваше и дискомфорт. Бе ясно - не трябваше да изпуска Ирен от полезрението си. Той беше човекът отговорен за нея, а от ПКМ нещо не бяха в час по отношение на безопасността.

* * *

Марк наблюдаваше Алекс. Опитваше се да разбере до каква степен би могъл да е обективен в преценките си. “Личи му например, че е работохолик, перфекционист и нервак - типичен учен”, мислеше си Марк.

- Въпросът ти е странен - каза Алекс, - но много уместен за човек като Ирен. Това, което за пет години не можах да разбера в нея например беше нежеланието й да проявява и развива способностите си. Ако случайно се изтървеше и направеше нещо, другите включително и аз се изненадвахме и както е редно, й подавахме ръка, нормално е... Но тя винаги се заинатяваше и отказваше. Мога да ти дам конкретни примери. Имахме голям проблем с производствена фирма. Не бяхме спазили едни срокове и в резултат на това те се оказаха нарушители. Очакваше се да повдигнат обвинение срещу нас. Бяха безапелационни. Освен че щяхме да покрием щетите, ни чакаха и глоби. Ирен разговаря с тях. Не й влизаше в правомощията, но тя го направи с лекота, сякаш цял живот с това се е занимавала. Упълномощените лица й отстъпиха неприятната задача с облекчение. За кратко време тя убеди фирмата да оттегли обвиненията си и да понесе глобите, които, естествено, ние покрихме. Беше изгодно за нас, но не и за тях, тъй като донякъде ги компрометираше. Незнайно как, но те се съгласиха и дори пожелаха и занапред да ги обезпечаваме с планове в ролята на екологична инстанция. Единственото им условие беше да кореспондират с нея. Тя била нормален човек, с нея можели да се разберат. Ние нямахме нищо против да я оставим на такава длъжност и дори да разширим дейността й към други компании. За всеобщо учудване тя категорично отказа. Не успяхме да я убедим, нито да я заставим да го направи.

- И какво обяснение даде за този отказ? - попита Марк.

- Каза, че съвсем случайно се е справила, че не й влиза в компетенцията, че се е занимавала с друг вид работа и какво ли не. Накрая се оттегли временно по здравословни причини, за да се отърве.

- А забелязал ли си да проявява страх, без да можеш да обясниш защо?

- Страх от отговорност бих споменал на първо място. Да не говорим за ужаса от похвала за добре свършена работа. Но този страх се проявяваше по особен начин. В екстремална ситуация, когато е необходимо да се действа бързо и хладнокръвно, тя реагираше веднага и то много добре. Два пъти сме били заедно по време на авария: веднъж в лабораторията, веднъж на открито - действаше перфектно. Сякаш е била обучавана. Страхът идваше после, когато другите признаеха какво е направила. Направо й призляваше. Никога не съм разбирал що за реакция е това.

- Кажи ми всичко, което не си разбирал в нея - продължаваше да разпитва Марк.

- Ами много са нещата, които не разбирам... в нея и понякога сме се карали точно заради тях, тъй като те спъваха работата. Например тя въобще не се постара за толкова години да запомни как трябва да изглежда стандартният вид на резултатите при вкарването им в базата данни. Всеки път й обяснявах и тя въобще не ме слушаше, накрая се налагаше аз да го правя. Но, от друга страна, способността й бързо и точно да открива закономерности по проблемите, над които работим, винаги ме е учудвала. Често в екологичните проучвания допираме до хаос, който трудно се навързва с рутинните схеми. Тя сякаш интуитивно намираше правилната посока. Страшното ставаше, когато идваше ред на научното доказателство: насред изследването се налагаше да учи цели дялове, за да може да обоснове откритието си. Имах чувството, че е паднала от небето или е забравила всичко. Въпреки това за мен тя е много добър специалист.

- В такъв случай защо е на свободна практика към института и защо заема толкова нисък ранг?

- Това е едно от нещата, които също не разбирам... никаква амбиция, никакво желание да се обвързва. Правеше всичко механично, сякаш въобще не я интересува. Нямаше да я оставя така - да прави, каквото си иска, но брат й е доста влиятелен и красноречиво ни намекна, да не я “затормозяваме”... точно така се изрази.

Марк усещаше как Алекс се дразни, докато говори за тези неща. Но също така личеше, че той много държи на Ирен.

Официално разговорът между тях бе в рамките на ПКМ. Но Алекс не бе запознат с подробности, нито имаше представа за Е-кси, тъй като бе включен в така наречените потенциални групи. Те щяха да бъдат активирани по-късно с напредване на самия проект. Засега хората в тях знаеха най-общо, че предстои катаклизъм.

Ирен и Тони пристигнаха в Института с неговия автомобил. Тони почти веднага тръгна, защото, както обикновено, бързаше. С влизането си в сградата, която беше тежка, грамадна и тъмна, Ирен изпита облекчение. Тя знаеше на какво се дължи. Винаги бе мразела стереотипите, но единствено те й подсказваха, че е жива, че прави нещо постоянно или периодично, че все пак има някаква стабилност. Останалото бе един безкраен хаос, който й изпиваше мозъка. Да, колкото и да ги мразеше, стереотипите бяха по-нормалното проявление в този свят и внасяха някакъв ред и спокойствие. Сградата на института имаше точно такова излъчване.

В лабораторията бе празно. Ирен трябваше веднага да се заеме с работата си, оттам, откъдето я беше зарязала. Тя бе сигурна, че точно това ще направи, поне до момента, в който започна да пише съобщение. И докато го пишеше, вече обмисляше тестването на излъчвателя в ръката си, за да прецени как да го елиминира, когато това се наложи.

Човекът, към когото Ирен се обърна, изобщо не беше случаен. Не се бяха виждали от две години. Обучаваха се заедно в екологичните курсове, но Ирен бе готова да се обзаложи, че Сандра е агент от добра класа. Отношенията, които се създадоха тогава помежду им, й подсказаха, че може да й се довери. Ситуацията в момента изискваше помощ.

Ирен изпрати съобщението. Все още не беше разгадала напълно схемата на излъчвателя и бе изпълнена с подозрение, че е от най-трудните, когато получи отговора. С вълнение и нетърпение прочете думите: “Мога още днес да ти доставя материалите, за които ме помоли. Ако искаш да напиша мнение за интерпретацията, която правиш на резултатите от утайките, ми я изпрати. Ще бъде готово например утре, ако много бързаш.”

Ирен не можеше да прикрие тази кореспонденция, но знаеше как да я замаскира и в най-добрия случай тя да остане незабелязана. Изпрати я в работната честота на института с личния си код, а не с този на лабораторията. Съмняваше се, че Алекс би се интересувал от всички съобщения през различните кодове. По-важните се изпращаха с кода на лабораторията, но той даже и на тях не обръщаше внимание, освен ако не потрябваше. Алекс не беше обучаван в специални групи, т.е. не беше агент. Ирен бе сигурна в това. Никога не биха му направили впечатление малките дребни факти, уж случайно навързани, зад които се криеше нередно деяние. Много повече трябваше да се пази от Тони: дори когато беше ангажиран или уморен, дори когато спеше, той беше опасен. Отговорът обаче истински я зарадва. Когато писа съобщението на Сандра, тя изпрати скрита информация чрез така наречения “плаващ код”. Такава информация бе почти невъзможно да бъде разкрита, защото за отправни точки на кода се използваха набор от елементи, които имаха смисъл и бяха известни само на тези, които си кореспондират. Този код се изпращаше в началото и служеше като легенда за разшифроване на цялото съобщение. Той изискваше също така да бъде потвърден при отговора или изпратен със съответни разширения, които се подразбираха при задаването му. Дори да бъде установен такъв информационен обмен, най-големият успех бе да лъсне схемата, но не и смисълът вложен в нея.

Ирен очакваше Сандра да я разбере и истински се зарадва, че не се е излъгала в преценката си. Отговорът беше написан по всички правила и смисълът му гласеше: “Днес ще дойда в Института. Искам подробности. Смятам, че мога да ти помогна”.

Нямаше да има проблем, ако се срещнат тук. И Сандра работеше в периферния изследователски комплекс, т.е. имаха еднакъв статут. Това улесняваше нещата, тъй като достъпът по принцип на когото и да било докъдето и да било, се осъществяваше с кодове и сензори за идентификация. А точно сега бе съмнително Ирен да си провежда произволно срещи на лесно достъпни места. Без да знае, че в ЮК са по следите й, тя усещаше, че Тони е нащрек. Привидната свобода, на която се радваше от няколко години, й бе отнета за отрицателно време и то без никакви обяснения. Тя дори не смееше да попита Тони какво точно става. Въпреки добрите отношения с него и спокойствието, на което преди се радваше, изведнъж разбра, че всичко й тежи като робски вериги.

Ирен вече се беше убедила, че излъчвателят на ръката й бе от най-сложните. Притеснена от факта, че Алекс всеки момент ще дойде, тя се зае с работата по проекта. Не мина и час, когато той се обади и каза, че ще закъснее вероятно до вечерта. Естествено, попита докъде е стигнала Ирен, като безапелационно напомни, че трябва да се бърза. “За да може след това завинаги да потъна в секретните бази на ПКМ и никога да не изляза оттам”, помисли си тя.

Лабораторията на Алекс беше малка, но много добре оборудвана. Самият Алекс я предпочиташе като работно място. Той ръководеше екип от изследователи еколози, които я ползваха, когато им бе необходимо. Но през повечето време тук нямаше никой. Ирен обаче прекарваше по-голямата част от работния си ден в нея. Това беше заради тишината и спокойствието и почти пълното отсъствие на хора, а може би и защото това бе едно от малкото помещения с прозорец. Понякога й се налагаше да търпи Алекс, но не беше чак толкова страшно.

Точно сега Ирен си биеше главата над едни диаграми и се мъчеше да прокара граница между два процеса, които така се преплитаха, че не ставаше ясно кое стартира определените като вредни реакции. Тя трепна, когато Тони се обади на секретната честота:

- Ирен, всичко ли е наред? - попита той.

- Да - отвърна тя, без да спира работата си.

- Защо е изключена визуализацията? - въпросът прозвуча строго.

- Всъщност не знам - продължаваше тя с още по-разсеян тон, - изключена е доста отдавна и ти нищо не си казвал.

- Ирен, това не е редно. Искам веднага да я включиш!

Тя хвърли всичко и му отвърна много остро:

- Тони, страшно ме изнервяш! Какво, по дяволите, означава това? Ами ако ми се наложи да вляза в изолационната камера, както например след малко ще направя, ти кой знае какво ще си въобразиш, че е станало!

Изолационните камери режеха всички сигнали. Там цареше истинска тишина. За много от процесите, които се изследваха и симулираха това бе необходимо, но отдавна не съществуваха подобни условия в различните честотни диапазони. Затова камерите се използваха почти навсякъде, където се правеха прецизни изследвания.

Ирен съзнаваше, че няма никакво право да говори така с Тони: недопустимо беше на тази секретна честота, бог знае от кого контролирана, да се правят коментари. Нямаше и морално право на подобно държание. Той винаги се бе отнасял с нея като с човек, а не само като с обект, който охранява. Беше му ясно, че тя знае как се говори, когато са в тази мрежа. Единствено можеше да си помисли, че си е изтървала нервите, но и това изглеждаше много глупаво. Ирен обаче го направи с такава цел - искаше да имитира, че наистина й е трудно да се контролира, че вече й е прекипяло. В случай че Тони се натъкнеше на някои нередни действия, най-лесно така можеше да се оправдае... Прекипяло... колко елементарно. Механизма, отговорен за това състояние, тя бе изгубила нейде по житейския път. Душевният й мир и цялото й поведение бяха белязани от безчувствие, резултат от продължителен стрес. То бе толкова силно проявено, че изменяше цялата й същност. Ирен бе наясно с това. А ефектът - очевиден и впечатляващ: не й пукаше, че всичките й представи за нормален живот са рухнали, нито за това какво си мислят другите за нея или за деградацията, връхлетяла я отвсякъде, и навън, и в душата й. Не й пукаше, че вече няма мечти, че се бори без цел с едно безумно ежедневие. Не й пукаше... Визуализацията беше възстановена. Тони гледаше в нея, а тя в диаграмите. Нямаше никакво желание да говори. Пред очите й беззвучно преминаха някои от събитията, довели я до тази чудовищна отчужденост. Тя с равнодушие очакваше безсмислената комуникация да бъде прекратена - нито можеше да се извини, нито да се зъби повече.

- Когато ти задавам въпроси, ми отговаряй по същество и спазвай необходимите правила! Ще ти се обадя по-късно.

Той изключи връзката, но я остави в работен режим, което означаваше, че има звуков и визуален запис както в базата данни, така и при него.

Ирен се погнуси страшно от този обрат и с отвращение си представи колко по-закодирано ще протече разговорът между нея и Сандра.

Времето летеше неусетно. Тя бързаше да отхвърли повече работа и само по жълтите отблясъци на напредналия следобед разбра, че денят преваля. След малко, сред леката мелодия, която звучеше в лабораторията, се изсипаха като ромон няколко тона, известяващи съобщение. Беше Сандра, която чакаше във фоайето на катедрата. Ирен приключи набързо и с нетърпение тръгна натам. Отдалеч още съзря усмивката и закачливия поглед. Винаги й беше приятно, когато е със Сандра, дори си зададе въпроса защо я избягваше напоследък. Всъщност това напоследък бяха цели две години. През тях тя напълно се отдели от новите си приятели, както ги наричаше, защото сметна тези отношения за безцелни. Отдели се въобще от хората и енергийният обмен, който така й помогна в началото, някак прекъсна. Несъзнателно тя го замени с виртуалния модификатор, но разумно обяснение за това нямаше. И Ирен се съгласи в себе си, че ако другите разберяха как точно си използва времето, с право щяха да я обявят за побъркана. Ако се забавляваше, щеше да има поне някакво обяснение... но не. Ирен се носеше без посока из миналото. Явно лудостта й ïрогресираше, щом заради това заряза хората, които можеше да нарече все пак приятели. Но най-чуден й се видя фактът, че в подобно състояние все пак се справя с безмилостните изисквания на извратеното им общество.

Такива мисли й прехвръкнаха през главата и гледайки ги от хумористичната страна, тя се засмя от все сърце и то на глас.

- Браво на тебе! Все пак се сети да се обадиш, когато имаш нужда, естествено. Как не те беше срам толкова време да се криеш?

Сандра се усмихваше, но думите й бяха искрени. Междувременно тя видя, че излъчвателят на Ирен е в работен режим. Това можеше да се различи само от професионалист. Тя присви крайчеца на устните си и сякаш каза: “Добре са те подредили”, и продължи в лекия стил, с който бе започнала:

- Нося ти материалите и е добре да ми покажеш как протича самата реакция... - тя вмъкваше специализирани термини и говореше с двоен смисъл през цялото време. Това забавляваше Ирен и тя си спомни за онази привидна свобода, която я привличаше още преди към Сандра и другите й приятели. Спомни си как за известно време се претопи в техния свят, но скоро след това като попарена се отдръпна. Дълбоко в себе си реши - не разбра, а реши, че мястото й не е там. Направи го съзнателно и без съжаление. Но в името на какво, Господи! В името на какво? Така и не знаеше. Все пак контрастът си беше контраст: Те бяха сравнително по-независими, а тя силно притисната от едно минало... от което нямаше отърване. Редно беше да превърти, да се затвори. Винаги, когато беше с тях, още по-силно чувстваше невидимите вериги и те не й позволяваха да забрави... Дори ако инстанциите я оставеха, как щеше да елиминира всичките тези спомени... нищо, че не мислеше за тях: беше се променила, изстинала, замръзнала...

* * *

И докато сградата на института изглеждаше спокойна, с малко хора, които тихо си вършеха работата, то в централния комплекс, където бяха и базите на ПКМ цареше оживление. Мобилизираните в проекта работеха активно, комуникираха помежду си, сякаш жужеше кошер. Адамс се бе погрижил работата на всички нива да върви с пълни обороти. Толкова енергия и воля струеше оттам, че направо се появи ореол в онези тънки нива, където почти никой човек не можеше да надникне. Тъмните сили, които винаги се дразнеха от такива приливи в сферата на чистите енергии, се трупаха в покрайнините на града, пропълзяваха като езици или малки вихрушки, но не можеха да стигнат до това място. Нищо не им пречеше обаче да се настанят и да наблюдават. Все някъде щеше да се открие пукнатина.

Ирен и Сандра бързаха да влязат в изолационната камера. Там, под прикритието, че наблюдават реакция, щяха да си кажат няколко думи извън обхвата на каквато и да е електроника за проследяване. Това, че разполагаха с такъв шанс, без да си навлекат подозрения, бе едно на хиляда.

- Единственото, което мога да направя, е в рамките на един-два дни да заминеш при хибридите със сменена самоличност. Разполагам с достъп до база, в която данните на някои починали хора не са променени и те се водят за живи. Знаеш как става. Ще ти уредя такива документи - започна Сандра в момента, когато се озоваха в малкото и тихо място, лишено от електромагнитния фон на външния свят.

- Разполагаме ли с възможност за преместване, ако се наложи? - попита Ирен.

- Да, краен вариант е при мутантите. Дано не стигаме дотам.

- Предполагам, че е излишно да заличавам данните си. Сигурна съм, че ги имат в неактивни депа извън мрежата. Само ще рискувам.

- В случая разчитаме не на “заличаване”, а на ефективно “внедряване” - т.е. подмяна. Ще използвам схемата на двойните данни. За по-високите инстанции ще се водиш като починал човек, а за по-низшите, с които ще имаш директен контакт, като жив. Слабото място на тази схема са кодовете, отговорни за идентичност на информацията. Към самите кодове са прикрепени малки програми, които следят точно това. Знаеш как е: те се подобряват, ние ги надхитряме и така...

- Изглежда, се занимаваш със сменяне на самоличност - каза Ирен, - подозирах, че си агент, но си е жив късмет, че правиш точно това, от което сега имам нужда. Предварително ти благодаря. Знам, че можеше и да не ми отговориш.

- На теб специално винаги. Ние никога не сме имали възможност да обсъждаме каквото и да било, но аз чувствам, че ти имаш необикновено минало. Както чувствам и друго: независимо колко си се изолирала, ти си от хубавите хора, Ирен, от най-хубавите...

Стоманено-сивите очи на Сандра бяха искрени и приятелски:

- Личи си, че много неща са ти ясни - продължи тя, - и сигурно имаш основание да предприемеш такива крайни действия.

За сетен път Ирен се убеди, че помощта, когато трябва да ни се даде, идва сякаш случайно, често от напълно непознати хора. И независимо че тя много бе помагала точно по този начин, се учудваше, когато срещнеше това явление. Да помогнеш безвъзмездно на някого, без да си задължен! Дали това не беше романтика от миналото, или бе приоритет на бъдещето? Но думите: “...сигурно имаш основателни причини...”, сякаш я убодоха. Какви всъщност са причините? Отново в нея се надигна безпокойство, необясним страх. Нима това бе причина? Ирен не искаше да вижда нито Марк, нито Тони...

Вече бе крайно време да излизат. Тя си направи труда да осъществи някаква реакция, докато бяха вътре, но без връзка с изследванията.

Тони, естествено, веднага се обади, за да разбере какво става.

- Всичко е наред - каза любезно Ирен, - но може би ще се наложи да сляза до голямата лаборатория след малко и там вероятно ще се забавя половин час.

- Добре - отвърна той, - аз съм много зает... не стой дълго в тези камери!

Ирен даде знак на Сандра и те отново влязоха за малко.

- Нарочно казах “голямата”, а не “старата” - усмихна се Ирен, - предполагам, че мястото ти е известно. Не знам през последните десет, петнадесет години някой да я е посещавал. Там има действаща камера и то по-голяма. Ще си поговорим на спокойствие. Тук всеки момент може да дойде някой.

- Как ще ходиш без причина долу! Ще стане подозрително! - отвърна Сандра с укор.

- Не е подозрително. Алекс отдавна иска да вземе оттам едни данни. Няма ги в електронната картотека. Те са във връзка с това, което в момента правим, и няма да е съмнително - отвърна Ирен, - библиотеката е пълна със стари книги, които не са актуализирани в мрежата. Съвсем нормално е да се слезе долу за справка.

- Нормално е, но никой не ходи. Повече от 20 минути няма да се бавим - бе категорична Сандра.

Те се придвижиха до първи етаж с асансьор. След това преминаха голямо фоайе и завиха по дълъг коридор. Стигнаха до старата част на сградата в съседство с която бяха пристроени новите. Слязоха по широки стълби две нива надолу. Често се налагаше да се идентифицират, дори на едно място системата им изиска разрешение за достъп с днешна дата, но те се справиха и с този проблем. Беше мрачно. Осветлението - слабо. Нямаше никакви хора. Качиха се пак в асансьор от най-старите модели и той със скърцане ги свали още три нива надолу. Откри се дълъг и полутъмен коридор с пожълтели от времето стени, по които все още висяха стари фотоси на именити учени. Миришеше на затворено, на лишено от светлина място, на подземие и прах. Дъното на коридора завършваше с обширно фоайе и от едната му страна имаше две врати: на лабораторията и на библиотеката, а от другата - широко стълбище, което продължаваше надолу. Ирен се учуди. Това бе последното ниво. Къде надолу. Тя се опита да надзърне и в тъмнината видя, че то е запушено от нахвърляните в него стари лабораторни маси, бюра и електроника, излязла отдавна от употреба.

Когато човек не приема битието си и иска да разкъса оковите, в желанието да се освободи може да постигне обратния ефект и примката да се затегне още повече. Това не проличава веднага, но е неизбежно, ако така нареченото освобождение е било илюзия. За да осъзнае реалността и да вземе правилното решение - т.е. да сътрудничи на ПКМ, Ирен имаше нужда от помощ. Но такава не можеше да й се даде по две причини: хората около нея не я познаваха, а тя не можеше да им повярва за нищо. Да скрива и контролира чувствата си, никога да не се издава, беше втора нейна природа. Това й бе помагало да оцелее в много по-сурови условия, бе нещо далеч повече от навик, за да го преодолее просто така. Решението й да избяга бе продиктувано от страх. Да не я използват повторно за нещо ужасно, както преди. Смазващият режим, следенето, изискванията непрекъснато да се покриват максимуми, пълното безчувствие и самотата не й пречеха. Бе свикнала с тях. Виртуалните разходки в миналото й бяха достатъчни, за да се разтоварва от напрежението или поне така си мислеше. Но да я използват... отново експерименти с хора! Не! Това нямаше да стане!

Влязоха в библиотеката. Мирисът на прах бе първото усещане, а после автоматичното осветление се включи. Освен електронната библиотека имаше и чекмедженца с картончета. Ирен много се учуди. Никога не бе виждала такива.

- Нямаме време - каза Сандра, - търси по-бързо!

Те се ровеха в компютъра и картончетата, но ставаше бавно. А книгите сякаш им се надсмиваха от лавиците. Ирен трепна и незнайно защо се обърна. Някъде навътре сякаш премина сянка. Стана й неприятно. Сигурна бе, че ще зареже търсенето, но вместо това тръгна натам. След миг погледът й падна точно върху книгата, която търсеха. Библиотечен ангел! Нима! В древността много ги споменаваха. Но Ирен не мислеше, че са били тъмни. А сянката беше.

Сандра се учуди, но си замълча.

В лабораторията също изглеждаше подредено, но и някак страшно. Може би, защото нямаше хора. Личеше, че от години никой не е идвал. Хората създаваха енергийна наситеност, биополе, независимо дали са добри, или лоши, но когато нямаше нищо... и ако тази теория с унищожителния удар от слънцето беше вярна, така ли щеше да изглежда Земята... това си помисли Ирен, но не се вживя особено много, а по-скоро го отчете.

Двете със Сандра нямаха търпение да влязат в камерата и да си поговорят на спокойствие.

- Ирен искам да разгледам излъчвателя ти. Знаеш ли как да се отървеш от него, когато трябва?

- От най-сложните е - каза Ирен.

Камерата бе широка и вътре имаше бюро. “Много странно място” - мислеше си Ирен.

- О, това е гадно наистина. Едната част от излъчвателя е в ръката ти. Връзката между двата чипа - този отвън и този в теб се помни и при нарушаване на параметрите веднага се сигнализира. Чипът в ръката ти изпраща био-данни и при най-малката промяна, т.е. ако се извади - вече се сигнализира. Трябва ти дубликат, който да е зареден със запис от твои данни и при добър синхрон на включване поне докато дойдат, няма да се разбере. Твоят излъчвател трябва да бъде елиминиран и унищожен. При неумела работа...

- ...мога да пострадам сериозно... - прекъсна я Ирен, - с това ще се справя, само дето нямам дубликат.

- Много е рисковано, но тази вечер ще се видим в залата за почивки след 23.00. Зона Р4805802 - тя е глуха. Само ти го оставям.

- Наистина е рисковано - каза Ирен, - но друг изход няма. Всеки момент ще ме изтеглят в секретните зони на ПКМ. Предполагам, знаеш за този проект.

- Знам, да, в потенциалните групи съм.

- А аз в авангардните. Нямам представа какво са ти казали, но е голяма тъпотия. Намислили са нещо, но не искам да участвам. Този огън до болка ми е познат.

- От утре вечер в продължение на седмица аз или доверен човек ще те очакваме след полунощ в мутантския град Р58. В западната част е улица В4, къща №302 - бяла, с двор. Запомни кода, за да не задействаш алармата. Тя каза дългите и объркани символи.

- Разбрах - отвърна Ирен.

- Моля те - продължи Сандра, - знаеш правилата. Никой не трябва да те проследи. Как ще стигнеш дотам, е твой проблем и според мен не лек. Също така думите “в авангарда на ПКМ” ми показват, че ще те търсят усилено. Това означава, че по някое време може да се наложи да изчезна и аз.

- Опасно е - отвърна Ирен, - вземи мерки и се покрий или се откажи още сега. Трябва да ти призная, че ще ме търсят много. Както впрочем винаги е било.

- Не, няма да се откажа. Положението като цяло е напечено, гадно. Не знам дали си наясно. Аз съм в службите по контрол и разузнаване на престъпността в райони, където има сътрудничество между хибриди и мутанти. Убийства, корупция, измами. Това е техният свят. Общество тип "А" е отстрани, занимава се с по-възвишени неща... спират престъпността само доколкото ги касае тях. Дори им е удобно да има такава. Иначе какво биха правили всичките тези хора. Аз виждам много несправедливости, а съм безсилна. Това не се издържа. Искам да се махна, но съм в системата. Ако изпадне удобен случай, бих се оттеглила. Животът на агенти като мен е ужасен... диви и свирепи са тези хора, не прощават за нищо. Постоянно сме застрашени, а смисъл няма...

- Времето ни за приказки изтече - каза Ирен. - Дано всичко върви по план. Ще те помоля да излезеш и се прави, че търсиш нещо. Аз ще остана още малко. Искам да погледна излъчвателя на спокойствие.

Ирен остана сама, но направи друго. Тя със замах дръпна подвижния екран, който привличаше погледа й през цялото време и зад него се откри врата в самата камера. Тя беше със същия код като другата, но без никакви сензори. Ирен я отвори и попадна в тясно коридорче, успоредно на стената. Нямаше автоматично осветление. Тя натисна ключа и се задейства електрическа крушка. Коридорчето бе голо, с груба мазилка, потъмняла от времето. По пода се търкаляха стари фасове и пепелници, еднократни чаши и някакви стъклени бутилки. Ирен се досети за какво е било използвано това място. Слушала бе, че някои от учените глави преди време са се изкушавали от древни пороци - алкохол, пушене. Това, естествено, бе забранено и наказанията строги. Но явно някога някой си го бе позволявал. В дъното имаше друга врата и противно на здравия разум Ирен тръгна натам, привлечена като от магнит. Тя рязко натисна дръжката и вратата със скърцане се отвори. Слабата светлина от коридорчето разкри още едно нарушение: вдясно имаше автомат за кафе. Избелелите, някога разноцвенти реклами показваха колко е приятна употребата на кофеин. Вляво стърчеше шалтер. Напред беше тъмнина и лъхаше тежък въздух, а надолу едва личаха стълби. Ирен бързо прецени, че те са огледални на онези от фоайето, тъй като бяха на една и съща линия - следователно водеха на едно и също място. Но къде ли... без да мисли тя дръпна шалтера. В следващия миг сякаш се разнесе странен звън: едновременно далечен и близък, остър и провлечен - ушите й писнаха, главата й изтръпна и й притъмня. Към нея долитаха особени миризми. Ирен се почувства толкова замаяна, че не можеше да разбере дали върви, или е паднала. След малко различи дрезгави петна и накрая разбра, че това са старовремски полилеи с мрачно жълти електрически крушки в тях. После с учудване забеляза колко много хора има, повечето седяха на овехтели пластмасови маси и се хранеха, като говореха, силно надвиквайки се с протяжна мелодия, и накрая всичко се сливаше в размазана глъч. Този тътен бе съпроводен от кълба цигарен дим, алкохолни пари и противна миризма на застояла, тежко изпържена храна. Подът беше една мазна напукана мозайка. Ирен забеляза как току-що слиза от стълбите и стъпва на него, като едва влачи краката си. Непрекъснато минаваха различни хора, носеха метални чинии, чаши, бутаха се, говореха силно. Тя се опитваше да разбере дали не й обръщат внимание, или изобщо не могат да я видят. Но все пак някои я забелязваха, защото смаяно обръщаха глави към нея.

Ирен стигна да нещо като голям бар, окичен със странни лампиони, с мухоловки, празни шишета за реклама, с мръсни банкноти и други неразбираеми вещи. Три пълни жени говореха високо и се смееха. Срещу бара имаше автомат за кафе. Изведнъж почти до нея се появи мъж, едър и кокалест. От него лъхаха няколко доминиращи миризми, но нито една не беше приятна. Той настървено се караше с една млада жена. Явно бяха доста близки, но отношенията им издаваха напрежение. Ирен усети като камшик порциите агресия. Жената с писък побягна към автомата за кафе, но почти никой не й обърна внимание. Той с ярост скочи към нея. Сграбчи я. Тя се дърпаше и сякаш искаше да достигне автомата. Тогава мъжът извади пистолет и стреля три пъти в нея. Тя се строполи още с първия изстрел, а след всеки следващ движенията й затихваха. Накрая изкривеното й лице се отпусна. Ирен се опитваше да й помогне, но не можеше да се допре нито до нея, нито до мъжа. След изстрелите настъпи ужасяваща тишина. Ирен за миг погледна останалите, а след това се спусна към простреляната. Трябваше да й окаже помощ, но се закова като видя лицето й. Болката в него се бе заменила с мъка по гаснещия живот и се изкривяваше все повече в налудничава усмивка... Това бе безумното желание да не си отиде... на всяка цена да остане под някаква форма - дори със завой към низшите нива, където се скитат изгубените души. Всичко, всичко би приела само за да изживее по някакъв начин спомена си, че е била жива. Тъмните сили бяха онези, които можеха да осигурят енергия за това, а в замяна тя им ставаше подвластна. И в момента, когато се осъществяваше тази сделка, Ирен виждаше как се променя изражението й. А келнерката вече изпълняваше първата си поръчка от света на мрака и ясният й силен глас отекна в стените: “Ако бях побягнала по-рано, щях да се спася! Зад кафе-машината има таен изход. Стига чак до пътя зад оградата в полето. Само да бях побягнала по-рано... по-рано... по-рано!” Ирен се дръпна с отвращение от това лице, а думите трещяха в главата й, която щеше всеки миг да се пръсне.

Ярък светлинен сноп разцепи пространството. Ирен погледна натам и видя Сандра горе на междинната площадка с фенерче в ръка. Тя направо се развика:

- По дяволите, Ирен! Какво правиш в тъмното? Тони вече три пъти те търси! Каза веднага да излизаш!

- Сега идвам - отвърна през зъби Ирен. Тя бе в стрес, но съзнаваше, че може да провали всичко, ако Тони се усъмни. Без никакви обяснения направо изхвърча от това място. Дори не знаеше откъде се е взела проклетата светлина, тъй като според Сандра шалтерът въобще не действаше.

- Тони, какви се тези кошмари! Не мога да работя нормално, само ме прекъсваш! - тя се опитваше да изглежда спокойна.

- Камерата беше отворена, т.е. без защита, а от теб нямаше и следа! Какво правиш, Ирен?

- Това са глупости! Има грешка. Бях вътре на затворена врата и с включена защита. Върни записа и ще видиш! Тони, моля те, спри. Не мога да работя, като ме изнервяш така... зарязвам всичко и се качвам горе.

- Предупредих те да ми отговаряш без коментар за това какво си мислиш. Качвай се горе и стой там, докато дойда!

Ирен и Сандра се изнесоха по най-бързия начин, без много приказки те се разделиха на първия етаж и всяка пое по пътя си. Докато Ирен се качваше, в главата й ехтяха думите “...само да бях побягнала по-рано, по-рано...”, и отново виждаше разкривеното, непредвещаващо нищо добро лице.

Келнерката бе проводник на тъмните сили към ПКМ, а страхът на Ирен - пукнатината, през която те се промъкнаха. Така започна да се изпълнява желанието й да избяга - подпомагаха го онези, които искаха животът на земята да изчезне, а те да пият до замайване от агонията... ад, сълзи и смърт... но не само - те мразеха изобщо живота - тъмни сили с древни корени. Но всяко зло за добро - са казвали някога.

Скоро Ирен вече бе на бюрото в лабораторията и се опитваше да придаде завършен вид на работата си. Навън притъмня и последните отблясъци на деня, отразени в далечния мутантски град, изчезнаха. Градът Р58 - все още функциониращ, жив. По шосето край института мудно премина земекопната машина, управлявана от мутанта, който Ирен така често виждаше, сутрин или вечер. Той работеше в близкия строителен обект. Ирен посвикна със странния му вид, а с причудливата машина направо се забавляваше. Мутантите не й бяха толкова познати. В ЮК почти не се бе сблъсквала с тях, докато с хибридите бе контактувала повече.

Вече бе късно, когато Алекс пристигна. Ирен изпита неприятното чувство, че трябва да се отчита и да обяснява. Непрекъснатото надзъртане в работата й, коментарите, че се разхищава време, че не се работи както трябва, я изнервяха. Това стана напоследък заради ПКМ, който съкращаваше престоя й в института. Алекс имаше вид на човек, готов да продължи дългия ден и през цялата нощ, но ясно личаха умората и раздразнението, натрупани до този момент. Той обаче се контролираше и не желаеше да натоварва с тези негативи никого. Ясно му беше какво означава, че при влизането му Ирен трепна и направи излишни движения, с които скапа няколко настройки. Тя се опита да замаже всичко. А той си мислеше: “...това ли съм аз за нея - човекът, от когото се стряска”, и продължи на глас:

- Пиши си спокойно, Ирен. Аз сега излизам. Имам работа до кабинета. Няма да те притеснявам.

- Ти не ме притесняваш - тя бе учудена. “Значи, все пак има нещо човешко и в него”.

- О, ти си слизала в старата библиотека!

Той разлистваше книгата, която в последно време се канеше да потърси. Не си представяше, че Ирен ще поеме тази инициатива, нито имаше намерение да я кара да ходи там. Но не се усъмни и с любопитство продължаваше да разглежда.

Ирен отвърна машинално. От нея се стичаше вода. Това бе напрежение. Тони щеше да дойде всеки момент и какво пречеше да заговорят за лабораторията в мазето? И двамата знаеха различни неща за слизането долу. Бе достатъчно за Тони да се досети, че има нещо нередно и щеше да се провали целият план. “Сигурно ще стане точно така”, каза си тя. “Не ми пука! Няма да избягам и толкова!” Това донякъде я успокои - провал и готово. Мечтаеше за сън. Алекс излезе, след малко пак се върна. Най-накрая се осмели да погледне работата й. Опитваше се да бъде внимателен, но погледът му беше остър, безкомпромисен и напрегнат. Въздържаше се от забележки и все пак правеше такива.

Тони дойде. С влизането си донесе точно онази струя, която Ирен обожаваше. Той изглеждаше свеж, сякаш сега е започнал денят. Колкото и уморителни часове да бе имал зад гърба си, просто не му личеше.

Те се поздравиха и Ирен долови отново леката неприязън, която съществуваше открай време между тях. Особено от страна на Алекс. Той преглеждаше резултатите от работата много бавно. Заговориха с Тони за незначителни неща. Всеки момент щеше да стане дума за камерата. Отново се стичаше вода от Ирен. Вълна от непреклонност я заля и тя изстреля едно взривно мнение:

- Аз, естествено, не питам, а само искам да подчертая колко нелогично изглежда това екологично изследване на фона на проблемите, които поставя за разрешаване ПКМ. Наистина предвид бързата и неизбежна смърт, която ни обещават оттам, на кого би му пукало за някаква си екология. Но с тази роля на безмозъчни марионетки ние нямаме право да задаваме подобни въпроси.

Тони и Алекс я гледаха, знаейки, че не могат да направят нищо, за да предотвратят записването на тези думи. Едно такова изказване влечеше големи проблеми, в зависимост от това кой го е казал и кога. При сегашното си положение Ирен можеше да попадне в системата за психологичен анализ по най-бързия начин. Но можеше и да не обърнат внимание. Кой знае, в тази суматоха. От ЮК идваха различни новини, положението беше напрегнато и се менеше с часове. По-незначителните неща отстъпваха.

Но ефектът бе налице. Алекс захвърли работата й с гневен жест, а Тони каза със студен и нетърпящ възражение тон:

- Ирен, тръгваме си и не желая да слушам абсолютно нищо!

Докато сядаха в автомобила, точно когато потегляше, той я изгледа много изпитателно през рамо и попита:

- Наистина ли си толкова зле, или се преструваш с някаква цел?

- Нима въпросът ми не е логичен?

- Не ми отговаряй с въпрос!

- Аз имам право да питам за това и ще продължа да питам, докато не чуя нещо смислено. Или искаш да ми кажеш, че докато чакаме ядрен удар, за разнообразие ще правим екологични проучвания. Би ли ми обяснил какво, по дяволите, става!

Ирен наистина се вживя в думите си. От известно време тя мислеше за това несъответствие.

- Понякога имам чувството, че си паднала от небето. Не знам как го постигаш - продължи той, без да очаква, че ще бъде разбран, - ясно ти е, че никой не се държи така, просто няма да ти го позволят.

- Тони, все ми е едно какво ще ми позволят.

- Не бъди предизвикателна. Само ще си навредиш. Не ме интересува за кое ти е все едно. Не е този начинът, много добре знаеш.

Настъпи мълчание. Ирен се взираше навън. Магистралата фосфоресцираше пред тях. Предградието бе по-тъмно, а вътрешността на града приличаше на механична играчка. Подземната част на места се проектираше на повърхността във вид на странни съоръжения, които бяха осветени и строго охранявани. До такива участъци не можеше да се стигне по земен или въздушен път. Магистралите от предградията постепенно изчезваха под земята и поемаха по определени направления. Имаше и мотриси за обществено ползване, но навсякъде се изискваха карти за идентификация. С навлизането в града-мозък заработваха свръхчувствителни сензори на контролните пунктове. Паралелно с тях навсякъде имаше записващи устройства. Данните се анализираха от програми, съхраняваха се и при нужда се използваха.

Автомобилът се плъзгаше спокойно и преодоляваше всички тези невидими прегради. И това бе така защото, те бяха част от цялото, част от този неспирен водовъртеж.

Ирен знаеше, че отново се изолира от околния свят и непоправимо се затваря в себе си. В такива моменти той - светът, й изглеждаше абсурден и далечен. Когато се прибраха, тя мечтаеше само за едно: да се свие на топло и да заспи. Беше й студено, не й се говореше и тежък пристъп на умора се стовари отгоре й.

- Ирен, уморена ли си само, или има нещо, което те тормози?

Тони я погали по косата и се вгледа в очите й. Той не очакваше отговор. Тя му бе станала достатъчно скъпа, за да е безразличен към проблемите й. Виждаше, че напоследък нещата не вървят. От една страна, се дразнеше от неразбирането й, а от друга, му се искаше да я види малко по-щастлива. Но не. Общо взето ситуацията бе неразбираема. Вместо да се опита да преодолее това, което й тежи, да говори - поне с него, тя се затваряше в себе си.

Пръските вода се стичаха и я обливаха. “Да измия умората! Да я измия! Така искам да спя... Боже... Нямам желание да правя каквото и да било. Не ми се излиза в залата за почивки! Не ме интересува проклетият дубликат! Защо не ме оставят на мира?! Докато дойде унищожителният удар, можем да си почиваме... ето, последните дни на уникалната земна история стоят бледи и неми в края на една тежка влакова композиция - огромна. Всяко хилядолетие е отделен вагон натоварен с какви ли не странни пътници... и всеки вагон е толкова различен от другите. Те гърмят и трещят из времето и сега ние виждаме последния... докато не си е отишъл, можем... да си починем малко”. Ирен се стресна от тези мисли. Как е възможно да разглежда света през призмата на тази налудничава теория? Та тя изобщо не вярваше в нея!

Топлите струи продължаваха да я обливат. Беше приятно и тя спря да мисли. След малко чу гласа на Тони:

- След около час и половина се връщам.

- Добре - отвърна тя, като си даваше сметка, че данните, които получаваше за нея, не се архивираха, а направо стигаха при него, защото днес той включи работния режим. И така щеше да знае всяка една секунда и местонахождението й, и всичко. Как щеше да се видят със Сандра? Каква лъжа трябваше да измисля? Все пак тя реши да не се отказва от срещата, защото се остави в ръцете на автопилота си. Ирен наричаше така онази част от себе си, която бе напълно механична. В случай на умора и криза автопилотът се справяше по-добре. Там имаше заложени няколко прости правила: изпълнява се непосредствената задача, без да се мисли за следващите, както и за смисъла им, не се променя нищо, което е решено преди това с по-висши мисловни средства, не се обръща внимание на факторите, които са скапали системата и са я довели до управление с автопилот.

Марк и Тони пристигнаха почти едновременно на уреченото място. Избраха го от категорията с по-висока защита, т.е. данните от записите да отиват директно в базата на проекта, а не в общия достъп. Общество тип "А" бе йерархично. По-висшите нива имаха повече права върху информацията и така, докато се стигне до УС. Специализираните групи, работещи в определени проекти, разполагаха и с места, където можеха да говорят по-свободно.

Само след няколко минути двамата се преместиха в напълно “глухо” място. Знаеха, че е съмнително, но предпочетоха този риск в името на един по-свободен диалог.

- В ЮК вече знаят, че Ирен е жива - започна Тони. - Ясно ти е как ще реагират, особено Роберт. Морис ще закъснее и ще пристигне обграден с шпиони. Не са изключени и нелегални конфликти и сблъсъци в граничните райони. Те се стремят към контрол над проекта и затова Ирен им изглежда още по-необходима. А истината е, че контролът над ПКМ е илюзия. Не ни остава време за подобна надпревара. Просто трябва по най-бързия начин да организираме заминаването си. А в това приоритети няма. Лошото е, че малко хора го разбират.

Тони изстреля на един дъх тези думи. Марк се бе втренчил в една точка, а очите му изглеждаха невероятно тъмни. Споменаването на Роберт му напомни колко малко знае за миналото на Ирен. А може би там някъде бе ключът за разгадаване на кошмарното й държание.

- Тони, засега преценявам, че мога да кажа само на теб за напредъка по отношение на Е-кси. Бях свидетел как Ирен я използва. Все още не ми е ясно кой е отключващият механизъм, но станалото красноречиво потвърждава теорията.

Тони мълчеше в очакване на повече яснота.

- За втори път наблюдавам това, но сега сякаш участвах и аз. Някакво трептене или резонанс ме отнесе на странно място. Видях света по съвсем различен начин - събитията, времето... Необяснимо е, но теорията не го отхвърля. Според мен, Ирен не знае с какво борави. Тя обаче усети присъствието ми и това никак не й се хареса.

Докато говореше, Марк преживя отново този невероятен случай. Тони анализираше думите му, когато вълна, идваща от дълбочината на душата му, го изпълни със силна радост или бог знае какво. Така и не разбра, но явно бе някакво чувство. После разумът му отсече - чутото направо бе оптимистично.

- Да, да... необходимо е сериозно да се работи в тази посока - каза той и изведнъж се оживи, - но и пречките не са малко. Участието й в екологичния проект трябва да се прекрати. Тестовете също са опасни, ние вече говорихме за това. Има други начини за подобряване разбираемостта между хората, без да се използват манипулации. От БЗ са много навътре в тази материя.

- Екологичният проект включва разработване на състав, който да поеме опасните елементи в композиции. Вече е унищожен не малък участък. Ореолът на замърсяване около разрушените древни депа за радиоактивен боклук става все по-голям. Не бива да си позволим лукса много хора да бъдат заразени и неспособни на по-късните етапи да се включват в ПКМ. Локализирането и стабилизирането на телепортационната енергия - Е-кси в човешките измерения и то за такъв кратък срок изисква многочисленост. Последната е наложителна за да можем да отнесем нещо съществено със себе си там, където отиваме, а не само най-първичните структурни кодове на нашите същности. Дори сега, ако успеят да парират замърсяването, категорично е, че двата най-засегнати града трябва да бъдат евакуирани.

- Има и още нещо - усмихна се Тони, - градовете не са два, а биха били четири, ако броим махалите на мутантите. Нали се сещаш, че тях няма да евакуират?

- Имам подозрение, че наистина ще направят така, но официално не е споменато. Категорично е, че индустриалният район няма да бъде затворен. Ще ги снабдяват, защото добива на редки елементи от мината е крайно необходим.

- Само едно ще ти кажа по този въпрос - продължи Тони, - ако Ирен разбере за подобна дискриминация, няма да има сила, която да я накара да повярва, че ценностната система на МНС е много по-различна от тази на ЮК.

За миг Марк застина, сякаш точно сега разбра, че до известна степен тя ще бъде права. Но до каква? Ако се направеше съпоставка кое все пак е правилно, резултатът можеше да съкруши и здравомислещ човек. Та какво е това общество - лидер, което претендира за хуманност и взема решения... едни да живеят, а други - не... за такова общество има само едно определение, такова общество просто е болно! “Много е труден единственият възможен път, който е останал пред нас”, мислеше си Марк, “и като изход от катаклизма и като човешки взаимоотношения. Съвсем очевидно е, че в задаващата се развръзка ще са необходими хора с високо съзнание и самодисциплина, които не се поддават на излишни емоции. Ако контролът не се поеме от такъв екип, ще настъпи хаос”. Колкото и да се владееше Марк, върху хубавото му лице остана сянка.

- Открити враждебни действия между нас и ЮК не се очакват - каза след малко той, - но подмолна дейност и тероризъм - да. За да работим спокойно, докато трае началото на хаоса, който не зная дали ще предотвратим, най-добре е да се оттеглим в секретните бази на ПКМ. И това трябва да стане възможно най-скоро. Да ти кажа право, Тони, голям проблем ми се струва и самата Ирен. Сигурен съм, че бих могъл да се разбирам с нея, но това е само докато не си е отворила устата. Такива изкривени представи, студенина и самозатваряне трудно можеш да си представиш.

- Такава е - поклати глава Тони, - не приема и не предава, но напоследък това се усили. Надявам се, Морис да внесе повече яснота, когато пристигне.

Беше редно до сменят глухата зона, защото продължителният престой там никак не бе препоръчителен.

- Марк, бих искал да знаеш за едно странно занимание, на което Ирен посвещава голяма част от свободното си време.

Марк смръщи леко чело, но сякаш очакваше нещо подобно.

- Тя задава реални параметри на виртуалния модификатор и се завръща в различни периоди от земната и човешката история. Не го прави за развлечение - кодовете на подобни програми и настройки отсъстват. Нито е участие в проект. Не я разбирам, не я притискам да ми отговори, а и тя не изгаря от желание да обясни.

Марк продължаваше да мълчи и само присви още повече тъмните си очи. Само след миг двамата вече не мислеха за това. Изненадата бе пълна. Ирен се бе появила в по-далечните части на залата. Явно имаше среща, защото към нея приближи млада жена и сякаш й подаде нещо. На всичкото отгоре това стана в една от малкото глухи зони. Те не се задържаха, а сякаш небрежно минаха оттам. Изтъркан номер. Говореха и се смееха. Изглеждаше, че се разхождат.

- Нали я следиш постоянно, как може да не си разбрал, че излиза - учуди се Марк. - Ние сме само от пет минути в глухата зона.

Когато я напуснаха, Тони разбра как са го преметнали.

- Намалила е интензитетът в границите на допустимото, за да не забележа, и тогава глухите зони направо изключват връзката. Хитро, но само за кратко. Това не ми харесва - допълни след малко той, - опит за заблуда, макар и не професионален. И днес в лабораторията направи нещо подобно. Какво е намислила?

- Прекалено мнителен си - каза Марк, - да не е луда, другата алтернатива е ЮК. Абсурдно е.

- Тук става нещо - почти на себе си промълви Тони.

“Дали пък не е прав?”, помисли си Марк. “Той е един от най-добрите, развил е усет с годините, а и добре я познава”.

През това време двете вървяха и си говореха. Почти се бяха скрили зад малък остров от цветя и фонтани, когато Ирен ги забеляза. Тя не знаеше, че двамата имат среща тук в залата. При излизането си, като не можа да измисли как да се прикрие, просто намали излъчвателя до най-малката допустима стойност. Каза си “По дяволите, най-вероятно ще ме хванат!”. Ефектът бе пълно прекъсване в глухите зони, които тази вечер всички ползваха на общо основание. Изглеждаше горе-долу професионално, но бе чиста случайност. И така, никъде нямаше да се запише как Сандра набързо й подаде дубликата, ако провидението не се бе подиграло и не ги бе показало точно пред очите на тези, от които Ирен се криеше.

Почти веднага Тони възстанови връзката и стана ясно, че наистина Ирен се притеснява. Разговорът между двете звучеше фалшиво и безлично и за никого не бе тайна - така говорят всички, когато знаят, че в момента са подслушвани.

- Ирен защо не ми каза, че излизаш? - попита Тони толкова спокойно, че стана чак неприятно.

- Не се свързах в момента.

- Знаеш, че това е невъзможно.

Тя мълчеше.

- Беше намален интензитетът - продължаваше той.

- Не знам, Тони.

- Няма как да стане от самосебе си, нали се сещаш, Ирен!

Тя отново замълча.

Марк направи знак на Тони да прекрати разговора.

- Не я разпитвай така, това не води до никъде.

- Нито за миг не трябва да си мисли, че намеренията й ще останат скрити. Ще бъда откровен. Не очаквах от нея подобни проблеми. Винаги е изпълнявала всичко. Трябва незабавно да проуча тази Сандра.

Само няколко секунди отне идентификацията и почти толкова осмислянето на кодовете.

- Естествено, агент от низшите нива. В направление екологичен контрол в градовете на хибридите. И нищо по-особено. Но както знаеш, всички, които имат преки контакти с хибридите, добре познават различните видове измами и завои в инфотрансфера, типовете фалшификации и тяхната постоянна “еволюция” - каза Марк.

- Не е за подценяване - отвърна Тони, - както никой в общество тип "А".

- Не е чудно, че се познават, учили са заедно, работят в рамките на един институт, може напразно да я подозираш.

- Не - отсече Тони, - няма случайни неща! Но какво цели тя?

- Единственото спасение са секретните бази и съвсем скоро ще бъдем там.

Колкото и да беше уморена, Ирен много се притесни, когато видя Марк и Тони. Чудеше се как да прикрие дубликата, който беше в ръкава й. Дрехите й бяха елегантни, т.е. повече тесни отколкото широки и това бе много лошо. Сандра се стремеше да изглеждат непринудени. Те бавно вървяха към масата, където двамата мъже разговаряха и съвсем скоро двете седнаха до тях. Ако някой ги гледаше отстрани в тази приятна обстановка, така спокойни, не би допуснал, че са ужасно уморени, че помежду им цари напрежение и че се дебнат за всяка мисъл. Още след първото изречение почти се бяха преценили. Новият елемент - Сандра, бе приета като човек, който не е съвсем за подценяване. Самата тя знаеше, че без значение кои са, вече бе нарушила периметъра им, а това, както обикновено, не предвещава нищо добро. Не бива да се забравя и фактът, че колкото и бъдещо да бе това общество, мъжете все още не обичаха да признават качествата у жените и продължаваха да се смятат за ръководещи. Между другото, редно бе да се спомене, че в структурите на УС над средното ниво жени вече не се допускаха.

- Тук е приятно - каза Сандра, - винаги, когато имам време, идвам.

- А ти често ли имаш време? - попита Тони.

- Не - бе краткият отговор.

- Всъщност аз не познавам никой, който да има много време, за да виси тук - допълни Ирен.

- Да виси значи! - започна Тони. - На това му казваш висене. А ти защо дойде да висиш тук?! - той хвана ръката й като подозираше, че тя държи нещо. И наистина! Там имаше някакъв малък предмет. Той го взе и смаяно го огледа. Парче камък! Някакъв зелен минерал!

- Какво е това? - попита той и го постави на масата.

- Зелен диопсид. Много опасен минерал - започна жлъчно Ирен, - в него е закодирана информация... Вземете го и го изследвайте непрестанно, докато не откриете най-накрая и формула за управление на слънцето. Нали то ви е проблемът! Иначе всичко друго ви е наред!

- Ирен, млъкни! - каза Марк и я изгледа много остро. Тонът му не търпеше възражение и след тези думи настъпи мълчание.

- И защо носиш такива неща в ръцете си? - обърна се след малко към нея Тони.

- Хареса ми как лъщеше мокро до един фонтан и си го взех. Какво чудно има в това?

- Ами много чудни неща има, и то целия ден. И в камерите със Сандра и срещата ти с нея тук вечерта. Почти съм сигурен например, че ако сега ти станеш - той я дръпна от стола и когато се изправиха, плъзна ръцете си по тялото й - и ако аз по-внимателно се вгледам в теб, може и да открия нещо, което да внесе повече яснота.

Марк се изправи и незабавно ги раздели.

- Мисля, че много се разгорещихте и двамата - каза той.

Сърцето на Ирен биеше до пръсване и тя се чудеше дали другите не чуват ударите му.

Сандра си мислеше: “На какво се е нацелила Ирен. Тия двамата са побъркани и опасни. Кой знае с какво се занимават и кои са зад тях”.

Разговорът и без това не вървеше, но след тази разпра бе напълно изчерпан. Затова четиримата бавно се отправиха към изхода на залата. Марк бе до Ирен, а Тони до Сандра.

- Дължиш ми обяснение, но ще го оставим за утре - каза Марк с усмивка. Ирен се сепна и го погледна. Очите му блестяха особено. Тя никога не го бе виждала да гледа така. Излъчваше топлота, но и непримиримост, заповед и молба... тя се усмихна, без изобщо да разбере какво иска да й каже.

- На твое място много бих внимавал - каза Тони на Сандра.

- Ще го имам предвид - бе отговорът.

Прозвуча му ужасно и той отправи най-лошия си поглед към нея. Сандра потрепери вътрешно, но не го показа. Най-опасното нещо бе другите да видят страха ти.

- И така, Тони, няма да я репресираш - полушеговито поде Марк, като погледна към Ирен с усмивка. - Утре ще му мислим, сега трябва да почиваме. И ти, Сандра, бъди по-внимателна. След тези думи те си пожелаха лека нощ и се разделиха. Апартаментите им бяха нейде из дълбините на грамадния комплекс.

Докато се прибираха, Ирен непрекъснато очакваше, че Тони с един замах ще открие дубликата - малка сребриста гривна и топче - едно истинско електронно мозъче, прикрепено към нея. Те бяха небрежно закътани в ръкава й. Напрежението се усили с влизането им. За нейно учудване той не направи нищо. Изглеждаше уморен и отвратен.

Тя отново взе душ, като бързаше да си легне. Когато все пак това стана, нощта бе превалила първата си половина. Преди да заспи, Ирен бе сигурна, че чува стържене. Тя си представи, че това е стърженето на Земята по орбитата й при нейното движение. Налудничаво видение и при това доста ярко. Гадеше й се, а този звук й ðазцепваше главата.

- Тони не ми се сърди, за нищо, за нищо... - промълви тя, без да знае дали той я чува.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011