ПРИКРИТИЕ В ТЕЗИ НЕСИГУРНИ ГРАДОВЕ

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Повече от седмица Ирен работеше в разпределителния пункт, но не в халето със стоките, а в контролния център. Оттам се ръководеше преминаването на човешкия поток. Освен необходимите рутинни действия, свързани с този тип работа, тук имаше и секретни проучвателни отдели с големи правомощия, които при необходимост се намесваха.

Текучеството бе огромно, както и разнообразието от хора и изисквания. Ирен бързо навлезе в тази среда. Дейсън се чудеше: “Поне година е необходима, за да се справя така! Кой знае коя е и какво ще ми навлече?!” Това не му пречеше да се възползва от възможностите й. Постоянно я викаше за превод, за мнения, за каквото му дойде наум. На нея не й бе трудно - приличаше на работата й в ЮК, свързана с психологически портрети, оценки и прогнози. “Още малко и ще минем към второ ниво”, мислеше си тя, “моделиране на мисленето, мотивация за ново поведение, първи стъпки като освободен човек и последвалата безпроблемност, което всъщност означаваше обезличаване на душата... насилие, насилие, насилие... без край”. Гърлото й се стегна при тази мисъл. Ако можеше да не помни всички тези неща.

Вечерите бяха привидно спокойни. Хапваха и уж разговаряха, а Дейсън постоянно комуникираше с някого чрез съобщения или обаждания. После тя отиваше на тихата тераса, обърната към пустошта, и горещият полъх на отминалия ден я прегръщаше. Това бе най-приятният момент и тя наистина не мислеше за нищо. Казваше си: “Ето това е опашката на деня” и докато се чудеше откъде са тези думи, очите й гонеха последните светлини на залеза.

В една такава вечер Дейсън каза:

- Ще те разходя из града. Скачаме в автомобила и сме право там. Тук е много глухо. Колкото и да сме уморени, трябва да се живее - и съвсем между другото добави - а имам и една-две важни срещи.

- Аз ще остана.

- Ще дойдеш с мен. Освен това искам да “слушаш”. Евентуално може да се наложи. Но и да не беше необходимо, пак нямаше да те оставя! Така че оправяй се!

Тонът му бе бодър и рязък, а настроението добро. Ясно бе, че не би могла да откаже. Тя бързо се приготви. Сребристите и елегантни дрехи, които си избра, още повече подчертаваха различието й от средата, в която бе попаднала. Вече знаеше, че се набива на очи, но не й пукаше. Още първите дни забеляза, че хибридите са доста суетни и държат на материалния показ. Изразяваха го по странен и примитивен начин. Имаше модни и скъпи вещи, напълно ненужни, за които всички се конкурираха. В общество тип "А" най-важно за един индивид беше притежанието на информация и мястото му в йерархичната структура. Някои от качествата, които помагаха на човек да се издига в подобна среда, бяха самоконтрол на физическо и духовно ниво, съобразителност, владеене на различни техники, както и липсата на емоции. Но битовата обезпеченост и добрата организация на времето бяха даденост и бе немислимо някой с това да се хвали. Тук обаче бе ад. Задоволяваха тщеславието си с вещи - архаични и непознати за нея, дори инфоносителите бяха толкова допотопни, че тя никога не бе виждала такива. Затрудняваше се неимоверно, когато трябваше да ги ползва, а другите около нея се изумяваха от “невежеството” й. Бе трудно, много трудно. Какъв бе този свят, изпълнен с бутони и полимерни кожуси, щепсели и бог знае какво, вместо био-сензори, холограми и наночипове. И в гората от тези странни механизми хибридите надменно я подминаваха. Не, не, далеч не си бе представяла, че живеят по този начин. Дейсън бе забелязал това, както и проблемът с храната. Първите дни щеше да припадне, като я видя да прави упражнения. Но сега знаеше за какво става въпрос. Само внимаваше всички тези странности да не станат достояние на другите.

- Ще посетим едно заведение. Не се притеснявай за менюто. Избрал съм ти и направо ще ти го поръчам - каза той.

Тя кимна и леко присви очи. Бе ясно: не коментираха странностите, само я прикриваха.

- Разчитай на мен - продължи. - Сигурен съм, че ще ти хареса.

Независимо от огромните различия той си даваше сметка, че тя много добре се справя. Бе изключително гъвкава. Вън от всякакво съмнение бе бляскавият й успех в разпределителния пункт ниво едно "А" - работа с хора. Перфектно преодоляваше проблемните и скандални ситуации, разбираше мутантския език. Само колко неща му се изясниха оттогава. Не смееше и да си помисли какво щеше да стане, ако не беше разкрила провала на симулативните доставки СС900.

Градът на хибридите бе на около 50 км, а трасето подземно. Към края на маршрута излязоха отгоре. Наземната част не бе голяма. През деня това бе пусто място, окъпано в жълта светлина и лишено от живот. Тук-там зеленееха кичести храсти с огромни цветове и малки дръвчета. Те издържаха, защото ги отглеждаха под огромни навеси до самите стени, а бяха и от най-устойчивите. Но вечерта се различаваше. Всички бяха излезли, а сухият и горещ ден бе заменен с прохладен ветрец. Ирен се изненада: кокетни бели къщи, огромни саксии с цветя, изнесени точно след като залезе слънцето, разноцветни лампи, музика и шум - хорски шум. Те навлязоха в централната търговска улица, изпълнена с множество увеселителни заведения. Тежката миризма на цъфнали растения, парфюми, цигари и всякакви видове храни изпълваше въздуха. Ирен никога нямаше да ги забрави. В тези аромати и шумове сякаш бе заключена древността. Сърцето й се обърна при мисълта за невъзвратимото. Въпреки че вечерният град бе само бледо подобие на някогашните - един набързо аранжиран свят, краткотраен и илюзорен, в който шепа хора се опитваха да се разтоварят от ежедневието, тя се развълнува истински.

- Моля те, искам да се разходя по търговската улица! - Ирен изрече тези думи с такова нетърпение, че Дейсън се учуди.

- Нямаме много време, но човек как да ти откаже? Хайде, аз ще дойда с теб.

Тя не се съмняваше нито за миг, че Дейсън ще я придружи. Независимо че имаше излъчвател на ръката й, той просто бе от хората, които не се лъжат. Ирен не пропусна този факт, нищо, че нямаше намерение точно сега да бяга.

Те тръгнаха по уличката. Маймунки, папагали, разноцветни тъкани и сувенири от всякакви материали грабваха вниманието от всички страни. Но тя постоянно си мислеше, че никъде, никъде нямаше деца.

- Къде ги отглеждат? Искам да кажа... децата...

- Както знаеш, в специализирани центрове. Тук и сега не им е мястото.

- Знам... Но в някои мутантски градове растат с родителите си.

- И при нас може, но много рядко - отвърна той и погледите им се срещнаха. “Не каза хибриди, а каза нас, но е наясно, че аз съм чужда” - отбеляза Ирен. Тя се почувства неловко, защото знаеше, че между потомците на генетичните опити от миналото и незасегнатите имаше огромна пропаст в полза на последните. Погледите им се срещнаха и бе потискащо, че и двамата си го помислиха. В себе си тя никога не делеше хората, но нямаше как да му го каже.

- Това е скъпо място и трудно се поддържа. Е, навремето, много отдавна, така са живели, но сега тук идват само платежоспособни, за да прекарат приятно няколко часа. Всъщност тези открити вечери продължават малко след полунощ и не се организират повече от два-три пъти седмично.

- Но какво е това! - и тя посочи огромен бял пух, който една много изискана дама с показно добро настроение държеше в ръка.

- О, и това не знаеш! Захарен памук - той се усмихваше развеселен. - Още първобитните са го яли. Доста е скъп. Сега ще ти купя.

Ирен отчете за себе си, че тази усмивка го правеше по-красив.

- Ще ми купиш!

- Да, тук се купува. И навсякъде. Помежду си ползваме парични единици.

- Знам - натърти тя, - но е безсмислено, няма да го ям.

- Кое е безсмислено? Парите или памука! - засмя се отново той. - Е, аз ще ти купя, пък ти, ако искаш...

Той й поднесе огромния пух, завит около пластмасова пръчка имитация на дърво. Тя го опита. Така или иначе изядоха го двамата. През това време вървяха и опитваха да си бъбрят, но Дейсън често срещаше познати и непрекъснато се заговаряше. И всеки път Ирен усещаше недоумението им. Никак не я приемаха. По външност спрямо техните еталони тя не ги конкурираше: бе прекалено тънка, дребна и семпла, не блестеше с никакви атрибути. И все пак те чувстваха нещо: излъчването й бе силно и ги объркваше. Ирен долавяше респект, а след това хладината на новопоявилата се неприязън. Те не разбираха “що за птица” е това. Схващаха веднага, че е с порядъци пред тях във всичко, но не желаеха да го покажат. И реакцията бе: правеха се, че не я забелязват, но с крайчеца на окото я наблюдаваха.

- Не е зле да се връщаме - каза Дейсън след като се раздели с изискания мъж с много пръстени и дамата, която го придружаваше. Ирен стоеше пред подредените направо върху полираната улична настилка сувенири и странни дреболии. Те бяха красиви, пъстри и безбройни. Погледът й бе привлечен от малка, тъмна фигурка, патинирана и някак губеща се сред целия този блясък. Това бе древно божество с рубинени очи и сякаш я подканяше да го вземе.

- Дейсън, можеш ли да ми го купиш? - тя посочи малката статуетка.

Докато говореха, Ирен усещаше как се притеснява възрастният тъмнокож мъж, който продаваше вещите.

- Бих си я купила, но нямам пари, а и никога не съм имала... - последното го каза съвсем тихо.

- О, разбира се... никога не си имала - също толкова тихо отвърна той. Все пак бе успял да я чуе. А кое се разбираше, не стана ясно. Тя потръпна леко. Дейсън бе съвсем близо до нея и някаква топлина и вълнение, които струяха от него, я докоснаха. Той бързо подаде парите, а търговецът вече бе пъхнал фигурката в лъскаво целофанче. В следващия миг Ирен я държеше. Фигурката сякаш й обеща нещо, но Дейсън така я смущаваше, че тя не можеше да се съсредоточи. Притеснението на търговеца се разми в тълпата и се стопи. Всички тези странни и непознати чувства, както и протяжният звуково-ароматен фон отстъпиха място на прохладен полъх, остър мирис на соли и свежест - дъх на океан!

- Дейсън, тук има море!

- Да, в края на улицата се вижда. Има и пясъчна ивица.

- Нека отидем!

- Времето е малко. Имам делова среща в едно заведение. Вече ти казах! Има работа и за теб.

- Ако не беше спирал толкова, щеше да остане време - нацупи се тя.

- Добре де, може да отделим още тридесет минути и нито секунда повече - той се усмихна, - човек няма как да ти откаже, но трябва да ти призная, че наистина разбираш. Това, което купи, струваше много повече от всичкия боклук, който се продаваше на сергията.

- Но продавачът много се притесни - и Ирен погледна въпросително.

- Ти пък откъде разбра, че се панира!

- Панира! - недоумението й бе пълно.

- Добре де, уплаши се.

- Що за въпрос? Как съм разбрала? Просто се усети. И ти също го видя.

“Там, в тип "А", сигурно имат осмо чувство. Как може всичко да усеща!” - си помисли той.

- Трябва да те открехна, че не му личеше колко се страхува. Но аз знам, че е така. Тази фигурка е скъпа и със съмнителен произход, т.е. не може да докаже, че законно я притежава. Бързаше да се отърве. Щеше да иска повече пари, но ти го изплаши. Изглеждаш като подставено лице, като инспектор!... Направо го усмърти от страх - той гърлесто се засмя.

- Ама че тъпотия - учуди се тя, - затова ли всичките ти познати така ме зяпат?

- Да, трябваше да се наконтиш малко - той изглеждаше закачлив, но в погледа му имаше и възхищение, - обаче съм сигурен, че и това няма да ти помогне. Ти направо си като...

- Като? - тя го гледаше и очите й се смееха, - кажи де, кажи!

- Като извънземно! Но на мен ми харесваш!

- Нима!?

И точно тогава, след последния завой на уличката се разкри панорамата към океана. Погледите им се отправиха натам. В миг тя забрави за Дейсън. Душата й се изпълни с необятната шир и сякаш се разтвори в просторите и мрака на настъпващата нощ.

След малко стъпиха на пясъка и тя събу сребристите си леки обувки, за да усети допира с прохладата. Дейсън плащаше някаква входна такса и бързо я настигна. Ирен с учудване забеляза, че имаше доста хора, които лежаха по пясъка. Особено от едната страна на плажа, където бе почти като ден. Но светлината идваше от множество лампи.

Тя тръгна към по-безлюдната част и стигна до самия бряг. Бялата топла пяна на току-що разбитите гребени я докосна нежно. Дейсън говореше нещо, но тя не му обръщаше внимание. Опитваше се да изтръгне по-ясна информация от хилядите странни усещания, които летяха като топли облаци от всички страни. Тя изтича по-нагоре от брега и седна. Зарови ръце в пясъка и загледа хоризонта там, където чезнеше жълтото зарево от опашката на деня.

- Дейсън, пет минути ще постоя така и тръгваме.

След малко, на самия бряг, точно пред нея се появиха две фигури. Бяха мъж и жена, доста възрастни. Те се хванаха за ръце и така безмълвни стояха загледани в размития отблясък на залеза. Изведнъж Ирен започна да възприема по съвсем различен начин всичко наоколо. Шумът и светлините изчезнаха. Сякаш се пренесе на друга планета: нащърбена, самотна и тъмна. И в чезнещият ден останаха само тези двама души, хванати за ръце. Силуетите им чернееха на призрачно сумрачния бряг. Ирен разбра - те се обичаха. И ако ще светът да се бе превърнал в гола скала, а те да бяха още по-стари, каквото и да се случеше, нямаше значение... Те бяха открили, че се обичат. Тя знаеше, че скоро се бяха срещнали и за пръв път изпитваха подобно чувство. Животът и на двамата в миналото бе изпълнен с празния шум на ежедневието. Сега изглеждаха някак спокойни. Приемаха нещата, каквито са. Наслаждаваха се на секундите... и тук нещо се пропука... Те не подозираха, че спокойствието вече не съществува, че тихите залези ги няма, че на тях няма да се наслаждават нито децата им, нито децата на техните деца... Ограбена от това кошмарно усещане, стаено в тъмата, Ирен не издържа - тя сякаш се пързулна по земната крива в посока на отразената светлина и видя... видя... гранулирана огнена топка - туптяща, разсейваща нисък тътен, изпълнена с тъмни и ярки петна, които се появяваха и губеха, със стръвно избликващи фонтани някои от които се откъсваха в пространството, а други се връщаха обратно... Около нея - звездата, се разбягваха на всички страни звуково - светлинните проекции на милиони ярки точки. И тогава усещането й за време напълно се развали... като на бързи кадри видя как ядрото на звездата... Не! Ядрото на Слънцето, на нашето хубаво Слънце, съставено от същите тези точки, които се сливаха и туптяха сред неописуеми цветове и звуци... изведнъж трепна и потъмня. После точките се втурнаха навътре към центъра. Но странното бе, че те сякаш летяха по безкрайни магистрали и тези, които бяха едни срещу други, изобщо никога нямаше да се срещнат. В един момент свиването спря и започна разширение. Но в този свят това се осъществяваше по невъзможен начин - точките продължиха да летят в същата посока в безкрайността, изглеждаща за външните обекти като слънчев център. Единствената разлика бе, че те смениха нивото - станаха други, с различен цвят... и тонове, и изведнъж от някои се отдели лека, припукваща сребристо-виолетова светлина, която се понесе... достигна живото синьо балонче на земята. Докосна го и енергията на тази светлина се стовари върху света, след това от нея остана само едно тежко червено зарево, което бавно отмина. Ирен изпита болка. Това бе унищожителна радиация. Тя стоеше и не знаеше дори къде е. Бавно морският шум и прохладата на пясъка се завърнаха, чуваха се гласове - далечни и близки. Дейсън се раздели пак с някакви хора и като се приближи каза:

- Хайде, минаха доста повече от пет минути. Какво ти е? - той я изгледа потресено.

- Нищо. Стана ми хладно.

- Само не ме лъжи. Сигурно ти е лошо. Яни - каза с особен тон Дейсън, - искам да те прегърна.

Тя не отвърна. В последвалата прегръдка силното му мъжко излъчване направо я шокира. Тя вяло се дръпна, защото в ума й бе видението. Просто не искаше да си зададе въпроса: “Нима това е истина?”

- Нали запомни какво ти казах?

- Да.

- Въобще не ти вярвам. Ти не ме слушаш. Повтарям. На нашата маса ще бъде Рино. Аз ще те запозная предварително с него. Ще му обръщаш повече внимание, но ще се стремиш...

- ...да слушам всичко, което ще си кажат с ниският мъж на име Адион, особено ако говорят на мутантски език. Трябва да разбера параметрите на един обект, който е много важен и всъщност това те интересува.

- Добре. Сега съм спокоен. Дано се справиш. Само ми кажи какво ти е?

- Нищо.

- Не ти вярвам. Виждал съм те в много тежко състояние и като усетя подобни признаци се притеснявам.

- По дяволите, нищо ми няма!

- Яни, този речник контрастира с цялата ти същност.

- Но аз съм човек и имам право да избухна понякога, нали?

- И така ли избухваш Яни, като кажеш “по дяволите”?

- Или отивам на майната си... - тя изглеждаше разгневена, но на себе си. И то заради това, което видя.

- Моля!? - той се стъписа от тези думи. Не предполагаше, че тя може да говори така.

- Нека мълчим за малко - бе сухият отговор.

- Не знам как да ти кажа, Яни - продължи той, - но това са разпасани места, заведенията и всичко, което се върши вътре. Има много незаконни прояви и в такава обстановка хората се разюздават. Но не е и толкова нередно. В края на краищата за това са си платили. Има неща, на пръв поглед безобидни, които обаче не трябва да се правят. Не мога точно да ти обясня. Единствено разчитам, че ще разбереш какво може и какво не, т.е. ще се ориентираш правилно, както досега. Ако се затрудняваш, ме питай. Така или иначе сме заедно - той наистина не знаеше как да й обясни каква долнопробна бърлога се канят да посетят.

- Не се притеснявай. Мисля, че ще се справя.

Скоро стигнаха заведението и влязоха вътре. Изискано място за хибриди. Много маси, кристални сервизи, цветя. Имаше и панорамна тераса. Дейсън я запозна с някои от присъстващите и най-вече с Рино. Отегчение и умора я прихлупваха към отрупаните блюда и празните приказки. Тя включи автопилота и се заговори с Рино.

- Ама много е забавна твоята сътрудничка - смееше се той и дъвчеше невероятните кулинарни изобретения.

Колкото и да бе уморена от кошмарното видение, Ирен не пропускаше подробностите. Отчете, че всички консумират алкохол и най-вероятно и по-силни дроги. Част от жените се държаха доста неприлично. Разсъбличаха се, кикотеха се и се напиваха. Понякога напускаха на групички или по двойки и не всички се връщаха. Дейсън внимателно следеше какво става, но Рино и Адион нито веднъж не си проговориха на мутантски.

С напредването на вечерта обстановката все повече се разваляше. Жените ставаха арогантни, а мъжете гледаха с размътени погледи. Някои се решаваха да танцуват, но се клатушкаха странно. А музиката бе скърцаща и грубовата. Ирен не хареса нито гласовете на изпълнителите, нито мелодиите.

- Е, Яни, предлагам ти да се разходим из заведението, има много приятни места - ехидно я покани Рино.

Въпреки че консумираше алкохол, сивите му очи бяха остри и хитри. Очевидно искаше да се отърве от нея, като не очакваше тя да се съгласи.

- Не бързай толкова. Разваляш ми удоволствието - отвърна тя с леко лигав тон и това го обърка. Той реши, че може би се е излъгал поради прекалената си мнителност. Вероятно Яни бе най-обикновена служителка на Дейсън и нищо повече.

След малко дойде безличен младеж и каза на Рино:

- Заповядайте. Всичко е така, както сте го поръчали.

Рино стана, като се усмихна мазно. Тръгна нанякъде, както правеха и други.

Ирен не знаеше къде отиват, но структурата на това поведение й бе ясна. Сигурна беше, че след малко щеше да изчезне и Адион. Да, съчетаваха полезното с приятното. Тя отиде на терасата и се загледа в светещата улица. Дейсън застана до нея и прошепна небрежно:

- Нищо на своя глава! Ще стоиш тук!

- Къде е сервизното помещение? - попита тя.

- Ето там - той посочи, - казах ти, вече оставаш тук.

Тя го погледна с такова изражение, че Дейсън се стъписа.

“Тази жена има стоманен поглед!”, бе единственото, което си помисли.

Ирен отиде в сервизното помещение, но остана в стаята за гримиране, която беше без врата и от огромното огледало се виждаха масите. Тя фиксира Адион. Бе сигурна, че ще излезе след малко. Изведнъж на арката се появи жена, леко облечена и натруфена с накити. От празният й поглед струеше единствено агресия.

- Адион е мой и ще го оставиш! Да не мислиш, че така лесно ще ти го отстъпя!

В следващия миг тя се спусна с някакъв спрей срещу Ирен. Но това бе безсмислено деяние. Ирен отскочи встрани и с един замах удвои скоростта на разбеснялата се жена, която прелетя през помещението и се заби в един диван.

Ирен бързо излезе и се постара незабелязано да проследи Адион, който се отправи нанякъде.

Дейсън бе изнервен. И двамата с Ирен знаеха, че той не трябва да тръгва веднага след нея, за да не привлича излишно внимание. Тя запомни на кой асансьор се качи Адион и взе три етажа по стълбите, като на третия забеляза къде е слязъл. Натъкна се на малък проблем, но го преодоля изненадващо лесно.

- Не може без пропуск - посрещна я едър “левент”.

- Нима момичето на Адион ще бъде спряно? Та аз мразя асансьори. Посочи ми една причина да не използвам стълбите - и тя направи недвусмислен жест, че ще повика Адион. Левентът не каза нищо и я пусна. Тя знаеше от опит, че в такива моменти нелогичните фрази са от полза.

На четвъртия етаж, където слезе Адион, имаше коридор с множество врати. Зад завоя той изчезна. Ирен го видя в последния момент. На това място бяха само две врати. Първата бе открехната и тя безшумно се вмъкна. От малкото фоайе се виждаше неголяма стая, обляна в червена светлина. Талазите на опияняваща тежка миризма и отвратително чувство я блъснаха. На огромно легло в полумрака се виждаха разсъблечени жени, които стенеха и се кикотеха. Двама мъже с черни впити дрехи и камшици в ръце се забавляваха с тях по всевъзможен начин. Но Рино и Адион не бяха там. Тя безшумно излезе. Втората врата също бе открехната и Ирен чу гласа на Рино.

- Аз казах, че искам виртуални момичета, а не истински. В края на краищата платили сме си! Това на нищо не прилича!

- Има проблем с програмата - оправдаваше се някой, - другия път ще ти пусна двойно. Но и сега можете да се забавлявате. Тези са прекрасни. Сам ще се увериш.

- Не ми трябват истински! Казал съм сто пъти! И съм си платил!

- Добре, добре! Тройно ще ти пусна утре.

- Адионе, тая вечер е отвратителна - започна Рино на мутантски, - дори не можем да си поговорим. Навсякъде опашки.

- Е, сега поне никой не ни слуша - отвърна му другият на същия език, - честотата е 1010400, обекта S18А9301S856664107 в събота, знаеш между 21 и 23 часа.

Ирен се обърна и изхвърча като вятър. При асансьорите срещна Дейсън.

- Ще те пречукам! Знаеш ли какво може да ти се случи тук?! - той я стисна здраво за ръка и когато стигнаха на първия етаж, каза:

- Влез в сервизното и след пет минути ела. Аз ще съм в залата.

Той я погледна и бе сигурен, че е успяла да чуе нещо.

Те се носеха по обратния път с голяма бързина. Ирен нямаше желание да говори. Пред очите й бе развихрената звезда, но изводи не си правеше, нито мислеше, а единствено само я виждаше.

- Сигурна ли си, че цифрите са точно в този ред?

- Не ме питай. Сигурна съм.

- Ти ли подреди Велмира така?

- Коя е пък тази?

- Тя каза, че си ти. Оплака ми се от теб.

- А, онази лудата в тоалетната ли? Всъщност не разбрах какво искаше от мен.

Дейсън се замисли. Тази жена се справяше завидно добре, независимо колко чуждо й бе тук. Той се чудеше коя е и кога ще му се стоварят неприятностите от тези, които я търсеха. Сандра - единственият му инфо източник за този случай, изчезна недвусмислено. Това означаваше само едно - бе изгубила свободата си. Явно бе успяла правилно да се изключи и да заличи кодовете за достъп до него. Но това бе временно. Имаше начини да го открият. Единственият верен подход за такива случаи бе да се отърве максимално бързо от лицето, което прикриваше.

“Дванадесетият кобен час бе отминал”, така си мислеше Ирен, докато пътуваха. Главата й бе наблъскана с фрази от древността благодарение на виртуалните разходки. “Защо го правя? Какво толкова намирам в тези минали времена?”, чудеше се тя. “Що за странно удоволствие? И дотолкова полудях, че и модификатор вече не ми трябва, връщам си се ей така - от самосебе си. Но поне не съм като тези, които видях преди малко. Моята лудост е далеч по-безобидна и изобщо не е така отвратителна.”

Дейсън остави автомобила в подземния паркинг и след това се качиха с асансьора до апартамента му.

- Хайде да спим - бе нетърпелив той.

- Стига с това притеснение - отвърна му ядосано Ирен, - въобразил си си, че като се изморя, кой знае какво ще стане. Писна ми.

- О, ти вече започна да ми отговаряш! В началото не беше такава.

Наистина тя бързо свикна с техния стил. Такова държание в общество тип "А" не се допускаше. Тя си спомни каменните физиономии на Марк и Тони или на Адамс, когато някой път им отвръщаше по подобен начин. Своеволия от такъв характер не се подминаваха и обикновено този, който ги допуснеше, съжаляваше след това.

- Преди да си легнем, искам да те целуна - каза Дейсън.

Ирен мислеше да му обясни, че подобно действие е доста безсмислено, но си спомни как Тони я прегръщаше преди. Тогава тя имаше нужда от сила, от присъствието на човек, който да не я потиска, а просто само да я прегърне. Може би и Дейсън изпитваше нещо такова. Но мотивацията за тази целувка бе доста различна и тя бързо го разбра. Острият й поглед изгради между тях бариера.

- Е, добре, няма да те притеснявам - но той не пропусна целувката.

Когато си легна, Ирен вече знаеше защо ни е даден сънят. Духът не можеше да издържи дълго, натикан в тези странни тела, в тази съмнителна действителност. Необходима му бе истинска почивка... забрава... да отиде в реалния за него свят, при първоизвора... Щастлив или тъжен, объркан или разгромен - човек винаги заспива.

* * *

Елиас седеше в приветливия офис. Това бе първото помещение и ако човек искаше да влезе в мината, трябваше да мине оттук. Той очакваше Рон и затова не бе спуснал тежката метална завеса върху стъклената стена. Змеят изпускаше нормалната си оранжева светлина, защото камерите не засичаха нищо подозрително. Елиас се чувстваше гадно. Днес погребаха Зеида. Краят на мъките й дойде по-рано, защото той заповяда да й сложат инжекция. Още бяха пред очите му нещастните останки на поразеното от радиацията тяло. “Откъде се взе това? Откъде?”, не спираше да се пита той. Също така стана ясно, че апаратурата за установяване здравословното състояние на работниците е развалена и той не си намираше място. Не можеха да ги заведат някъде накуп и да ги изследват, защото щеше да стане съмнително. А ако имаше още някой като Зеида, то това щеше да е краят на компанията. От друга страна, този въпрос не търпеше отлагане: трябваше да знаят дали работниците са здрави, защото добивът зависеше от това. Имаше и други неприятни факти. Можеше контролните органи да установят, че не им е изправна апаратурата и да понесат глоби. В момента Елиас нямаше излишни средства, нито за глоби, нито за апаратура. Районът бе силно замърсен от разрушени стари радиоактивни депа. Водата бе отровена, безплатните доставки - недостатъчни, а допълнителните количества - безумно скъпи.

Автомобилът на Рон изръмжа и спря почти до вратата. Змеят пламна в червено, но само за миг и след разпознаването включи приятна зелена светлина.

Рон влезе с бързи крачки и Елиас позна само по изражението, че носи добра вест:

- Водата е чиста, Ейли!

- Не мога да повярвам! Това е единственото хубаво нещо, което съм чувал от сто години насам!

Двамата се удариха силно по раменете и се засмяха гръмогласно. Елиас взе листа, на който бяха разпечатани резултатите от пробите.

- Да, чиста е! Откога сме я дали! Но нали изследването е нерегистрирано, чакахме цяла вечност. Поне е имало защо. Това ни спасява, Рони!

Наистина тази вода беше богатството им. Тя избиваше от доста време в една от старите галерии. Запълваше се малко езерце. Направения преди години каменен резервоар не се използваше. Но откакто стана това замърсяване, започнаха да го пълнят, за да не се губят водите под земята. И през ум не им минаваше да регистрират източника, но трябваше да знаят чист ли е.

- Засега ще събираме водите - каза Елиас.

- Галерията е заключена и само семейството знаем за това. На този етап няма да пием, нека се събере повече. Нощната смяна слезе ли?

- Да.

- Само трябва да видим как ще ги изследваме - не спираше Елиас, - иначе работят по-добре, откакто Зуки слиза с тях. Но неговите неща тук започнаха да изостават.

- Аз ще се погрижа - отвърна Рон.

Те започнаха да затварят за през нощта, а след това се запътиха към столовата, за да вечерят. Имаха собствени помещения за лично ползване, но често се хранеха в общата част.

- Говори се, че ще евакуират района - започна Рон, но лично аз смятам, че мутантските селища, мината и транспортният център ще останат. Находището е изключително важно и те не могат да си позволят да го закрият. А за мутантите на никого не му пука и ще ги оставят. Щастливи са тия, които са под наша закрила.

- Рони, може и да не закрият мината, но има опасност някой да ни измести. Ако се разчуе за това облъчване, сме изгубени. А не дай си боже да има и други.

- Ще се опитам да уредя човек, който да направи измервания. Имам предвид, който може да помогне.

- Трябва да изследваме хората. А и за нас е опасно. Не знаем на какво се дължи това заразяване.

- Ейли, и това съм взел под внимание. До ден-два ще имам някакъв отговор.

Помещението, в което се хранеха, бе доста голямо, функционално разпределено на две части. В едната имаше около десетина големи маси, а в другата само две. От ъглите стърчаха стари бюфети, печки и какви ли не допотопни уреди, наблъскани с почернели съдове. Не бе приветливо, а светлината - жълтеникава и слаба. Рон и Елиас се хранеха бързо и говореха още по-бързо. Сякаш бяха на състезание. Но това бе привичното им поведение. Никой никога не ги бе виждал болни, отпаднали или да се оплакват. Приличаха на две обучени кучета, които бяха постоянно нащрек.

Зуки наблюдаваше контролния пункт. Почти всяка нощ той бе долу в галериите. Рон и Елиас разчитаха на него заради добрата му техническа грамотност, познанията му в минодобива и организационните му качества. Но това го уморяваше. Тези безсънни нощи му се отразяваха много лошо. Той привърши рутинните си проверки и като се убеди, че трите бригади работят по разписание, за миг леко се отпусна. Стори му се, че се унася, но в него без причина се прокрадна някакво много неприятно чувство. След малко го сепна аларма, сигнализираща проблеми по електрическото трасе на първа бригада. Той веднага попита какво става, но оттам му отвърнаха, че всичко е наред. След малко инцидентът се повтори, но отново му потвърдиха, че няма проблем. Зуки мразеше да безпокои Елиас и Рон, когато почиват, но прецени, че е по-добре излишно да им се обади, отколкото после да бъде виновен, че не ги е предупредил. Затова незабавно им съобщи за включването на алармата. Той не беше мързелив, нито страхлив и като извика две момчета от охраната, които разбираха и от поддръжка, сам отиде да провери какво става. Качиха се за по-бързо на магнитокара и потеглиха. Приемникът в ръката го информираше какво се случва в момента на аварийното място. Зуки се опитваше да мисли логично и бе сигурен, че няма нищо сериозно, но неприятното чувство не го оставяше. В този миг алармата отново се включи, но се чуха и странни шумове, нещо се събаряше, плющеше. Мутантите се суетяха и накрая завикаха: “Осветлението! Осветлението изгасна!” “Включете ръчно аварийното!”, изкомандва Зуки. “Не можем! Нищо не се получава! Какво да правим?” Изведнъж магнитокарът отказа да се движи, затресе се и с тъп удар падна върху лентата. Зуки и двете момчета изскочиха, но в следващия миг светлината изчезна. Зуки запази самообладание - извади лазерен фенер, също и оръжията си. Имаше още около сто метра до мястото и те се затичаха. Странният шум - сякаш нещо бучи и се събаря, все повече се усилваше. И съвсем ясно се откроиха на този фон изплашените възгласи на мутантите, като постепенно прераснаха в писъци. После над всичко изпъкна дрезгав провлечен стон, подобен на кикот или вой, и от него кръвта на човек се смръзваше. - “По дяволите, Зуки! Какво става долу?” - гърмеше гласът на Елиас, но челюстта на момчето се беше сковала и то не можеше да отговори. Въпреки това чувството му за отговорност бе толкова силно, че той продължаваше да тича натам и вече почти бе стигнал мястото. Изведнъж светлината на фенера му процепи разширяващата се галерия и той видя как ужасените мутанти бягаха в куп срещу него. А зад тях, точно където беше завоят, върху високата стена сияеше странно синкаво-мъгливо зарево, което се усили и стана мораво. В тази светлина от неясен източник бавно и зловещо се възправи огромна крива сянка. Зуки се потресе от ужас, но отчаяните писъци на тези, които изскачаха от завоя, накараха кръвта му да кипне. Той се завтече натам, като се опитваше да задейства механизма за електромагнитна защита. Но ръцете му отказваха. Сякаш невидима сила ги бе блокирала. И точно това му пречеше да се поддаде на всеобщата паника. Зает с упорството на всяка цена да я задейства, той стигна до завоя. Моравото зарево изпълваше като мъгла галерията. Удари го отвратителен мирис. И тогава съзря грозна крива фигура, която се опитваше да сграбчи изостаналите мутанти, като издаваше налудничави звуци. Силен гняв го изпълни. Негодуванието бликна от него и сякаш отприщи електромагнитния пистолет. Той изпусна мощен лъч, който послужи за преграда. Това не беше куполообразната непобедима защита, но все пак вършеше добра работа. Струята изсвистя и сякаш удари съществото през ръцете. Изродът нададе идиотски вой, обърна се и като буташе напред дълго копие, на което бяха нанизани четирима мутанти, започна бързо да се отдалечава, като не спираше да ги тика пред себе си. Те стенеха, повръщаха кръв и умираха в ужасни мъки. Пред очите на Зуки притъмня. Миризмата на кръв бе непоносима. Тогава някой го дръпна. Изглежда, бяха двете момчета от охраната, които не можеха да видят какво точно става. И това бе краят на кошмара. Когато по-късно Зуки се опомни, всичко бе свършило, бяха го качили горе и той лежеше на един миндер. Миризмата на амоняк го обгръщаше, явно тя го бе свестила.

- Камерите не показват нищо, а вие искате да ми кажете, че не е било срутване, а някой ви е убивал...

Елиас говореше силно, но гласът му бе много по-различен от друг път. Личеше колко е разтревожен.

- Да, някой искаше да ни убие - мънкаше един мутант.

- По какво разбрахте, че е искал да ви убие, а не е обикновена авария със срутване и частично разрушение на инсталациите?

- Нещо се измъкна от тъмното. Светеше особено, бе като мъгла. Пръхтеше, ръмжеше, хвана някои от нас...

- Някой видя ли как ги хваща!? - изрева Рон.

- Разбирате ли, че това може да е срутване, а тази светлина да е от токов удар или нещо подобно. Защо смятате, че някой е искал да ви убие? - продължаваше Елиас.

- Защото беше много страшно - отвърна плах глас.

- Кажете ми нещо смислено - ядосваше се Елиас, - и срутването е нещо страшно, но това не значи, че са ви преследвали!

- Я, Зуки се свести - извика Рон.

- Кажи, Зуки, какво стана долу? Дотук не разбрах нищо.

Пред очите на момчето отново се появи моравата светлина и всичко пак оживя.

- Не сега - промълви той, - утре.

- Поне ми отговори! Преследваше ли ви някой?

- Да.

От преживяния шок Зуки започна да трепери и това продължи доста часове. Той се бореше вътрешно. Опитваше се да изолира случилото се само като спомен, от който няма как да се отърве, но поне да стои отстрани и да не го докарва до треска всеки път, когато го зърне.

Елиас и Рон почти не спаха. Необходимо бе да формират спецгрупа, която да установи какво бе станало.

- Трябва ни и помощ отвън, в случай че не е срутване - започна Рон.

- Ако е криминално деяние, можем да се опрем на много малко хора - почти на себе си каза Елиас, - лошото е, че всеки загубен работен ден означава вече глад.

- Поне два дни можем да им запълним времето със сортировъчна дейност, без да се отрази.

- До два дни трябва всичко да сме разбрали и те отново да работят долу без страх. Мислиш ли, че може да стане? - Елиас гледаше Рон право в очите и в гласа му имаше голяма доза съмнение.

- По дяволите, братко, какво става там! Дори и да ги пратим на работа и да ги залъжем с нещо, ако някой ги убива, наистина ще останем без работници. Мутанти дал бог, но миньори трудно се намират.

- Все пак ще спим - след кратко мълчание каза Елиас, - надявам се утре Зуки да ни светне малко повече. И тогава ще видим.

* * *

В гората бе тъмно като пред буря. Вахора се чувстваше удовлетворена. Днес беше ден, пълен с енергия, и тя го оползотвори пълноценно. Успя да събере в достатъчни количества от всички билки, дори и от най-редките. Сякаш се събуди от сън, когато приключи. Да, това не бе обикновена работа. Струваше й се, че се е завърнала от приказни светове. Допирът с билките бе вълшебство, а притежанието им и знанията за тях - сила.

Вахора седна пред бърлогата си. Бурята бе далеч някъде към планините на Буферната зона, но идваше насам. Имаше време да свари последното яйце. Тя го изнесе и набързо стъкна огъня. Постави окадената каничка, наля вода от шарената стомна, пусна яйцето и зачака. Усети особен уют: в простите й вещи, в непретенциозната й, удобна бърлога. Харесваше си я: леглото - застлано със сухи, уханни треви, малката дървена масичка, няколкото рогозки, които имаше, съдовете и топлото й кожухче. Да, студените зими и горещите лета бяха толкова различни. И тя ги обичаше, обичаше утрините и вечерите, гората и живота, който течеше в нея. Водата закъкри и яйцето скоро се свари. Вахора го охлади, разчупи тънката му черупка и го постави в най-красивата си чинийка - онази, изписаната от баба й. След това го засоли с малко натрошена каменна сол и бавно го изяде като се наслаждаваше на всяка трохичка от него. Догарящият огън, монотонният горски шум, задухът, който предшестваше дъжд си казаха думата. На Вахора й се доспа. Тя не се поколеба и влезе вътре.

Колко време бе отминало, не разбра. Когато се събуди, жълтият следобед бе към края си. Вахора усети тягостно чувство. Точно то бе причината напоследък да избягва следобедната дрямка. Струваше й се, че е твърде стара, че животът й е отминал, без да го е изживяла, че е излишна и ненужна... Очакваше всеки момент да й мине и излезе навън да се разсее. Застана пред бърлогата и се огледа. Не бе валяло. Светът бе жълт като препечена курабия, като старите жълти копчета от жилетката на баба й. Стана й още по-тъжно. За пръв път изпита неописуема самота. Почуди се дори защо толкова години бе живяла сама. Всъщност тя не го бе приемала така. Животът й бе изпълнен с вълшебства и допир със силите на природата. Но сега си спомни за своите роднини - мутантите, които живееха по граничната зона с МНС. Това бе обширен планински район, населен с мутанти и от двете държави. Много време не бе стъпвала там и не ги бе виждала. Когато дойде тук преди години с леля си, в околността имаше доста вълшебници. Някои заминаха, други умряха. Неусетно Вахора остана сама, но едва сега си даде сметка за това. И защо ли точно днес? В най-силния ден? Ден, в който се бе докоснала до толкова много билки и енергии. Имаше нещо нередно. Не бе правилно сега да се чувства така потисната. Нещо трябваше да се направи или напротив. Вахора пробва да се концентрира, но не бе по силите й. Необходима беше помощ отвън и тя реши, че сега е моментът да се срещне с духовната си учителка. Не се поколеба. Пое през гората и стигна до един сипей. Така си представяше мястото за срещата. Пейзажът ставаше все по-каменист и безкраен. Мисълта й вървеше пред нея. Кристалчетата, с които бе посипана пътечката, се замениха с кремав фин пясък. Напред имаше голяма канара и завой. Вахора сякаш се носеше. Сребристи капчици се завихриха около канарата. От красивия облак се появи жена - приказно нежна бяла жена, с прекрасно излъчване. Това беше Тя - Су, духовната й учителка. Не се приближи много. Чертите на лицето й бяха правилни и чисти и тя излъчваше спокойствие. Изведнъж стана сияйна и светла, и напълно реална. Вахора знаеше, че Су идва от много висши нива на духовното съществуване. Рядко имаше шанса да я види така ясно и да говорят. Но много пъти усещаше присъствието и посланията й.

- Изпитвам тежест и самота, толкова силни, че реших да се обърна към тебе - започна Вахора, - какво не съм забелязала?

- Тежестта е, защото предстои изменение - гласът на Су бе приказно звънлив и от него се разнесоха сребристо-розовите светлини на жасминовите аромати, - изменение, съпроводено с много тежка борба. И ти го знаеш, но все още не предприемаш нищо.

Двете замълчаха.

- Самотата - поде отново тя - е, защото не си на мястото си. То сега е при роднините ти. Върни се при тях. Имаш какво да свършиш там.

- Благодаря ти - отвърна Вахора.

- Ще окажеш помощ. Освен на своите ще има и един човек отвън, на когото трябва да помогнеш с всичките си сили. Запомни: това, което ти ще дадеш, като сила ще е от решаващо значение. Помогни й. Знай! - Тръгнете ли веднъж по определения път, трябва да стигнете до края и това е възможно. Зависи от вас.

Су започна да се губи, но Вахора си спомни нещо важно и бързо я попита:

- А черният камък от двореца на Робърт... какво е значението му?

- Много е древен. Енергията му е не само природна. Парче е от силна икона... Черната Мадона. Носи го със себе си и й го дай...

- На кого?

- Тя има много имена... на Илейн.

Су изчезна, а Вахора се обърна и тръгна към бърлогата си. Но светът вече й изглеждаше страшно различен. Празен и страшен. Далечните дървеса по оределите хребети стърчаха и като че бяха единствените, които са останали. Този уют, който тя усети само преди няколко часа, й се стори изживяване от дълбоката древност. Тогава, когато светът е бил млад, а хората - изпълнени с жизненост и въображение, когато невероятната красота на живота е бликала от всички страни и е била забелязвана, когато над буйните зелени гори, населявани с всякакви чудеса, над планините, пещерите и реките с нимфи, над приказните долини и градовете, над всичко, над всичко е греел синият небосклон! Господи! А сега небето е жълто, грозно жълто... като старите копчета от жилетката на баба й! Вахора се прибра бързо. Подреди си нещата. После подържа черния камък в ръце. Навън се стъмни. Тя си легна на дървеното легло, застлано с уханни треви. Заспиваше, когато чу, че гръмотевици трещят по небето.

* * *

Роберт вървеше към старата дворцова библиотека. Не бе стъпвал там от години. Добре си спомняше последния път и какво се случи тогава. Откакто бе разбрал, че Ирен е жива, по някакъв начин се стремеше да преодолее спомените за ужасните разправии помежду им. Опитваше се да докаже на себе си, че не му пука, че е забравил. Всъщност при такива завръщания той изживяваше всеки детайл от онези събития съвсем като истински.

Ето сега седеше на тежката маса от светло дърво, която беше в средата на огромното помещение. От тесните и високи прозорци се стичаше жълта светлина. Бе някак уморено, нереално, светло и тихо. Той четеше мудно книга, свързана с древни техники за закодиране на информация, като се опитваше да улови мисълта си, да принуди вниманието си и те да следят само това.

Да, и тогава бе същото. Така миришеше на прах, дървени мебели и книги. А спокойствието лежеше вездесъщо. Изведнъж вратата се отвори. Спомни си чувството: как знаеше, че е тя - Ирен, преди още да я е видял, как от нея бликаше силната струя на енергичността й. Някаква проклета енергичност, с която се опитваше да промени мислите му, да се наложи и в края на краищата да му покаже колко е лош. След това идваше ред на ултимативните съвети, като ту му говореше с логика, ту биеше на чувство. Но при всички случаи от него се искаше да отстъпи, да бъде не той, а някакъв друг.

Роберт я виждаше съвсем ясно. Как седна срещу него, започна да му говори, като постоянно сваляше красивия си сребърен пръстен с диамант, който той й беше подарил, въртеше го между пръстите си и пак го слагаше. През това време не млъкваше, докато той тъпо се взираше в движенията й. Отново и отново се споменаваха убитите с химическо оръжие мутантчета по време на размириците, които вече бяха рутинни в живота. Та всеки път ли, когато умреше някой, трябваше така да му надуват главата? Тонът й непрекъснато ескалираше и приемаше ултимативни нотки. Той не се вслушваше в думите й, но напрежението го вбесяваше. Все повече му набиваха, че е виновен за всичко: за умрелите деца, за неразбориите... какво я интересуваше нея! Той удари с юмрук по масата и изкрещя да млъкне. Тя, разбира се, както винаги не му обърна внимание и Роберт усети ледената стена на нейната непреклонност. Да, от него се искаше да прекрати бойната операция. Тя си бълнуваше за невъзможни неща. “Не!”, изкрещя той. “Махни се!” Още повече се вбеси от това, че не й пукаше, че му вадеше душата с ченгел и не се съобразяваше кога трябва да спре. Защо пък да я търпи! Коя беше тя в края на краищата! Нещо блесна в главата му и той изгуби контрол. Извади пистолета си и запрати срещу нея електромагнитна струя. Тя падна и по лицето й Роберт разбра, че й е причинил голяма болка. Това го настърви. Взе я на прицел и докато тя се опитваше да стане, той крещеше, изпълнен с ярост: “Коя си ти! Спомни си само откъде си! Там, откъдето идваш, е пълно с идиоти! И въобще не си мисли, че ти ще управляваш тук! Никога! Никога няма да стане!” Знаеше, че това, което прави, не е много редно, но наслаждението от собственото му превъзходство замъгляваше всичко останало. И тогава влезе Морис. Агресията приключи. След това не я виждаше почти два месеца, а в редките моменти на техните срещи тя не му говореше. И с времето изглеждаше, че тези неща се забравят, но не беше така. Споменът не избледняваше, и както много други подобни, също остави горчивина в душата му.

Сега отново бе тук и всичко бе същото, дори и светлината, която се стичаше от тесните високи прозорци. Само Ирен я нямаше. И все пак едно бе хубаво: тя беше жива. Може би някога щеше да се върне, да преплете тънките си пръсти в косите му, както преди, и да каже: “Роберт, колко си ми липсвал... през всичките тези години...”

“Аз ще си я прибера от МНС, ще си я прибера! Те трябва веднага да ми я върнат!”, това каза Роберт и скърцащият му глас отекна в пустата библиотека.

Сигнал за свръхсекретно съобщение го сепна и той тръгна за куличката си. Предпочиташе да го декодира там поради добрите защити.

Повече от час мина в тестване, но нямаше признаци за фалшивост.

- Това просто не е истина - мърмореше Робърт.

После извика Белмор, който беше най-добрият специалист по декодиране, проследяване и тестване на инфо. Но и неговото заключение бе същото. Съобщението бе от Дориан - президент на МНС. Освен строго секретно, то бе и прикрито, т.е. по всичко личеше, че УС не знае за него или поне се опитва да покаже, че не знае. “Може би това ще им бъде оправданието да не я върнат... че е изчезнала! Толкова идиотско! Най-вероятно ще инсценират отново смъртта й... Всичко би могло да бъде истина или не... но ако това е вярно, че е изчезнала, както твърди Дориан, аз трябва да я намеря преди тях!” Така разсъждаваше Роберт, поразен от факта, че от МНС не знаят къде е Ирен.

Той обсъди ситуацията с най-добрите си съветници - Безион и Алтуир. И двамата бяха възрастни и хитри. От години знаеха всички машинации в държавата му, както и в инфотрансфера. Но и те смятаха, че съобщението не е фалшиво и сложиха вероятност 50%, която бе много висока. Накрая бе даден код за достъп за кореспонденция с Дориан, с фиксиран час в реално време. Белмор взе всички защитни мерки: намали до минимум вероятността за кражби от съседни по честота инфотрасета, включи програми за анализ на инфообмена и други подобни. Накрая потвърдиха готовност за включване. След пет минути получиха потвърждение и отворена линия. Започна се. Роберт наистина бе обхванат от нетърпение.

- Малко необичаен начин да си говорим, Дориан! Защо се криеш от своите?

- Защото всеки ще се спасява сам. Те искат Ирен за себе си. В нея е заключена възможността да се използва телепортационната енергия и това е единственият начин, чрез който бихме могли да заминем.

- А не си ли измивате ръцете? Колко по-удобно ще ви бъде да не ни я върнете! Как да ти вярвам?

- Не бих могъл да те убедя. Освен предоставянето на информация от моя страна за евентуалните параметри, където да я търсим, и организирането на еднократни изпълнители, както и текущи подробности, друга гаранция не мога да дам.

- Дори и да не знаете къде е, в случай че я открием, ти ще си първият, който ще се опита да ми я отнеме. Не се и съмнявам, че ще бъде така.

- По-добре ще е да попадне в моите или твоите ръце, отколкото в ПКМ. В момента наистина никой не знае къде е тя, но това няма да продължи дълго. Размисли. Ще се свържа с теб отново.

И Дориан прекрати връзката.

- Той беше, нали? - попита Роберт.

- По всички показатели - да - отвърна Белмор.

От този момент нататък Роберт не си намираше място. Той мислеше само за разговора с Дориан. Вечеря машинално и не усети вкуса на храната. Искаше да си върне Ирен. Това стана за него идея - фикс. И не страхът от предстоящата гибел бе основното. Той дори не осъзнаваше тази заплаха, както би трябвало. Не можеше да си представи, че толкова солидно нещо, каквото бе светът, ще изчезне ей така, само с един полъх. Нито пък се поддаваше лесно на масова паника. И така, по никой параграф не можеше да се изплаши. Но фактът, че бе измамен, че Ирен е жива и толкова търсена, направо го подлудяваше. Откъде накъде други ще се разпореждат с нея! С неговата Ирен!

Той се прибра в куличката си и дълго се въртя, преди да заспи. Точно на границата със съня изведнъж осъзна: Дориан не го лъжеше!

* * *

Марк приключваше упражненията с групата, която бе формирана от няколко дни. С нея експериментираха натрупване на Е-кси в нивата, които благоприятстваха пробива на хората в тези енергийни полета. Това се правеше благодарение на Морис, който запознаваше Марк с древни техники. Процесът бе труден. Всичко се правеше за пръв път. Теория в тези учения имаше, но силата на Е-кси никога не е била така голяма. Това поставяше експериментаторите в неочаквани ситуации. Факт беше, че Е-кси при Марк се бе усилила неимоверно много през последните седмици, особено от срещите му с Ирен отвъд тази реалност.

Той освободи хората, като преди това даде няколко инструкции и самостоятелни упражнения, и се прибра в кабинета си. Там бе Морис. Огромното количество данни, включително и от виртуалния модификатор, свързани с Ирен, бяха преминати от него за отрицателно време. Той не разчиташе на подбор от програмите, а сам намираше това, което му трябва.

- Според мен са само четири вида - каза Марк.

Той имаше предвид четирите различни типа телепортационна енергия. Синхрон и взаимна връзка се осъществяваше само между един тип, но както при кръвните групи и тук имаше универсални.

- Да, и древните учения казват, че са четири - разсеяно отвърна Морис. - Започнах да разбирам какво е търсила чрез модификатора - продължи той, - с тези качества и с това обучение е ясно, че вече подсъзнателно знае за опасността, за Слънцето. И иска да помогне. Но от друга страна, търси нещо в света и в хората, което да й даде вяра, защото видяното дотук може да убие и най-силната воля. Сигурен съм обаче, че реално не си дава сметка. Добрата новина е, че за формирането и развиването на Е-кси тези посещения са били от голяма полза, в случай че е видяла нещо обнадеждаващо. Тя е анализирала енергиите, излъчвани от нашата реалност през различните времена, както и тези, които ни влияят отвън. Процесът личи ясно винаги когато е била на подобна “разходка”. Предполагам, че един такъв поглед би я мотивирал, евентуално да включи Е-кси, протичаща през нея и да помогне в предстоящата криза. За съжаление, това не става само с подсъзнателно желание. Енергийният трансфер в тези нива иска ясна мотивация и самоконтрол. Унищожителните чувства на отвращение, страх, мъка и подобни са пречка.

- С една дума, интуицията я алармира какво да прави, а съзнанието отказва да приеме - каза Марк.

- Да. И това се случи, защото й сервирахме прекалено много. Точно на нея. Точно когато не трябва - отвърна Морис.

- Значи, освен да я открием, е необходимо и да я убеждаваме и то, когато слънцето всеки момент ще ни убие!

- На пръв поглед - да. Но в тези по-високи нива мислите имат огромно влияние. Дори единствени те могат да променят космическите и звездни процеси. Може само заради една наша мисъл неумолимият ход на развитие да спре за миг, ако наистина сме готови за тази трансформация. Но ние целенасочено трябва да поискаме това. Ти, Марк, например би могъл да го направиш, както и да се опиташ да разбереш къде е Ирен. Но не я принуждавай да говорите. Тя сама трябва да поиска.

Марк не отвърна. Но Морис бе сигурен, че е разбран правилно. Нещо повече - възхищаваше се на твърдостта му и липсата на отчаяние, на експедитивността му. Организацията и обучението беше в пълен ход. Генерираната енергия все още не беше достатъчна за отключване на телепортационните възможности, но тя бе задължителна основа и фон за първите стъпки.

Марк излезе. Морис се опита да разсее напрежението, прииждащо от всички страни, като се откъсна за секунди напълно от тази действителност. Потъна в снежна безбрежност, северни гори, заскрежени и безмълвни, и полярните ледени простори... Той се запита дали целият този мраз може да охлади мислите му. После се отправи за кабинета на Адамс, защото имаха сериозен разговор.

* * *

Вече бе изминала повече от седмица от изчезването на Ирен и откакто Сандра загуби свободата си. За нея това бе равносилно на цяла вечност. Стоеше напълно изолирана в един апартамент и съответно не получаваше никаква информация. Направиха й още няколко теста. За резултатите не знаеше нищо. През двата последни дни, в които почти никой не дойде при нея, тя следеше различни забавни програми, за да се разсейва. Но дълбоко в себе си бавно и сигурно достигна до отчаяние, което се породи от факта, че не можеше да промени действителността. То не бе резултат от внезапна емоция или неуравновесеност. Приличаше на тъмните, безкрайни дълбини, отварящи се пред удавниците. Сандра установи, че това чувство е болезнено. Но болката бе далечна и абстрактна. Тя разбра, че няма нищо против да умре, въпреки че не бе песимист по природа.

После си представи, че е в някое от остъклените наземни помещения на комплекса - такива имаше в почивната зала и в някои лаборатории. Искаше да се почувства свободна поне за малко, да си поеме дълбоко дъх и да загърби целия този хаос. Тя включи няколко реалистични скрийнсейвъри и обиколи стаята с тях. Така се наричаха специално подбрани пейзажи, които се излъчваха в реално време и приличаха на живи тримерни картини. Сандра винаги ги предпочиташе. Но имаше нещо неестествено и тя го знаеше: този жълт умиращ свят - липсваха буйните гори, синевата. Животът трябваше да блика неудържимо, както винаги е било...

Мина известно време, през което тя съвсем притихна и спря да мисли. Съпротивата й постепенно изчезна и действителността сякаш я бе победила. Винаги се бе стремила да се приспособи към изискванията на обществото в което живееше. На всички в тип "А" им беше внушавано, че липсата на гъвкавост и своеволията са причина за възникването на конфликти. Напоследък бе сигурна, че дори всеки един да изпълнява на 100% реда, пак нямаше да е достатъчно. Струята на хаоса и противоречието не бе резултат само от липса на изпълнителност.

Вратата се отвори и влезе Тони, без каквото и да било предизвестие.

Инстинктът й за съхранение проработи и в нея се надигна силна неприязън. Няма ли да я оставят на спокойствие! Все пак беше тежко да достигнеш момента, в който не ти се живее: “Но може би вече сме толкова безправни и незначителни, че не ни се полага да останем сами дори когато сме се изчерпали...”, помисли си тя. Външно обаче не показа нищо.

Тони знаеше, че след такива тестове човек се чувства страшно скапан и като погледна уморените й очи, си каза: “Страничните ефекти не подминават никого”.

С влизането му Сандра усети природата на една силна личност. Тя обаче не искаше да знае за това чувство и се затвори в себе си. Той спря насред стаята, огледа скрийнсейвърите и нея, но нищо не каза. Мисълта му бе ясна, защото изминалата нощ бе първата, в която си почина по-добре, откакто изчезна Ирен. Твърдо бе решил, че няма да остави ситуацията с тях двете така объркана. Това личеше в изражението и позата му.

- Знаеш, че не вярвам на резултатите от тестовете - погледите им се срещнаха и неговият бе особено настоятелен, - сигурен съм, че си замесена и няма да се измъкнеш така!

Тя леко отстъпи, като гледаше ту широките му рамене, ту холограмните пейзажи около него. Появи се водопад. Пестелив, малък водопад, но все пак реален... Законът в тази ситуация бе на страната на Тони. Тя не можеше да направи нищо, за да се защити. Затвореното пространство, непоколебимостта му и лошата й кондиция я накараха сериозно да се замисли. Защо бе стигнала дотук? Каква бе причината толкова да търсят Ирен? И как да предотврати последствията от своето участие в бягството й.

- Ирен първа те потърси. В съобщенията, които сте си разменяли още в началото, има закодиран смисъл. Това малко ли ти се вижда?

Сандра продължаваше да мълчи.

- Разбираш ли, че тя е в голяма опасност!? Изобщо знаеш ли за какво става въпрос? Знаеш ли за отговорността, която й се пада в проекта? - напрежението ескалираше с всяка една негова дума. - Още преди да си попаднала повторно на конвейера с тестовете, ще съм изтръгнал всяка една твоя мисъл, свързана със случая...! Не ме принуждавай да го правя по начин, който не искам!

Отново замълчаха, но този път тя гледаше в пода. Сандра се чудеше как да постъпи. Никога досега не бе правила нарушения... но въпреки всичко не можеше да предаде Ирен. Когато тръгна да й помага, не бе наясно, че работата е толкова сериозна. След това Ирен я предупреди и тя пое риска.

- Убеден съм, че ти знаеш къде е - каза Тони, като се питаше какво я крепи в тази безнадеждна ситуация. Той си представи колко беззащитен трябва да е човек в подобно положение. Чувствайки силата си, изпита нежелание да й причинява този тормоз. Защо не му отговаря направо? Защо всички са свикнали да им изтръгват насила мислите? Нима е толкова трудно да поговорят нормално? Изведнъж му се прииска да й разкаже колко ужасен катаклизъм предстои и как трябва да се обединят... Колко е неуместно тя да се инати в този момент... “Не, така не се води разпит! Това е извън правилата. Никой не говори подобни неща”, помисли си той

- Седни - каза й, като пак погледна скрийнсейвърите - явно обичаш природата.

- Сигурно.

- Иска ти се да живееш навън, да се разхождаш, когато слънцето грее, и да знаеш, че каквото и да се случи, то ще си пламти на небето и най-много един крем или под чадъра... както е било някога...

Тя го гледаше с широко отворени очи. Всичко друго бе очаквала, но не и тези думи. Какво искаше да каже?

- Да, Сандра, както е било някога... А сега на въпроса! Какво искаше Ирен от тебе, когато те потърси в лабораторията, след като две години не се бяхте чували?

- Вече знаеш - каза механично Сандра, - да обсъдим резултатите от нейната работа.

- Не съм дошъл да слушам това! - той се изправи. Вбеси го празният й поглед. Да, същият, който придобиваха всички, в случай че ги разпитваха. Който въобще имаха хората от тип "А", когато някой започнеше да се интересува от тях.

- Защо си навличаш още проблеми, Сандра?

- Теб какво те интересува? - и все така, с празен поглед. Тони се приближи и най-неочаквано й удари един шамар. Бе толкова силен, че тя падна и от носа й потече кръв. Той я вдигна.

- Докато се правиш на интересна, всички ще умрем! Разбираш ли? Всички ще умрем!

Не му стана жал, защото това беше нищо в сравнение с последствията, ако тя продължаваше в този дух.

Сандра изобщо не очакваше подобна постъпка. Разпити не се водеха по този начин. Физическият аспект не се засягаше. Имаше много по-мощни оръжия. Тя бършеше кръвта си и го гледаше потресено. Да не би да полудява! Ами ако я удари още по-силно?

За себе си той отчете, че поне празният й поглед се бе заменил с някакво чувство. По-добре да е уплашена и объркана, отколкото като зомбирана.

- Какво искаше от теб Ирен!? - той гледаше свирепо.

Сигнал за съобщение прекъсна тази разправия. То бе от Адамс и Тони веднага трябваше да отиде.

- Като се върна, ще продължим! Разбери, че нямаш избор! Трябва да ми кажеш всичко.

Когато той излезе, очите на Сандра се напълниха със сълзи. Тони страшно й напомняше Еди и в нея се събуждаха други чувства, но държанието му бе съвсем различно и тя още по-силно изживя студенината.

* * *

- Не, категоричен съм - говореше Марк, когато Тони влезе в кабинета на Адамс - всички ще бъдат евакуирани. Остава само мината, която ще поддържаме.

- Може и да не хвърляме толкова усилия за мутантите. Те и без това живеят разпръснати в планините. Спокойно могат да се придвижат на юг, където има повече вода и замърсяването не би достигнало там - отвърна Адамс.

- Не съм съгласен - продължи Марк. - Ситуацията е много деликатна. Отсега нататък хората ще започнат да разбират какво ни предстои. И ако имаме късмет да ни остава все още някакво време, ще започнем прехвърлянето... Всяка една грешка в поведението ни ще бъде тълкувана в наша вреда и хората ще загубят доверие... Тогава всичко може да се очаква... Ние трябва да бъдем железни - никаква дискриминация! Много добре знаете, че броят на онези, които могат да заминат, ще бъде от решаващо значение за успеха ни.

- Да, но ще ни излезе безумно скъпо да ги евакуираме. А те са мутанти. Вероятно Е-кси е недостъпна за тях. Водят се три махали, но са повече. Населението е разпръснато и доста по-многобройно - започна Виторио.

- Марк е прав - каза Адамс, - не трябва да делим хората. Това е вредна политика точно в този момент. Ще евакуираме всички! Тони - започна той, като изпитателният му поглед не пропусна напрежението, което изразяваше младият мъж, - има изтичане на инфо към ЮК. Някой се е опитал да уведоми Роберт, че Ирен е в неизвестност. Не е ясно доколко са повярвали, но фактите сами говорят. Около Дориан е формирано ядро и аз в момента нямам доверие почти на никого. Искам пълна секретност по случая с изчезването. Само тук присъстващите не са заподозрени.

- Знам, че търсенето се провежда по различни канали - започна Виторио, като се обърна към Тони, - като най-безнадеждният е да се проверяват всички новопристигнали или съмнителни в селищата. Но имаме сведения, че Дориан точно това прави без нареждане от наша страна. Възможно е той да е в съюз с Роберт.

- Става все по-абсурдно - процеди Тони през зъби, - трябваше да сме я открили.

Виторио и Елсинор обсъждаха контрола по граничната зона, където положението се влошаваше.

- Знам - каза Адамс като се обърна към Тони, - че и стандартните, и нестандартните процедури за откриването й са в пълен ход, знам, че и работата в енергийните нива също е ползотворна. Но моля ви, побързайте! И както ме разбра вече - строга секретност. Само тук присъстващите сме сигурни.

В сините му очи имаше оптимизъм и топлина, които Тони не бе забелязвал никога досега. Но бяха изпълнени с воля и безпощадни. Очи, които, след като те погледнат, може и света да обърнеш.

- Довечера ми докладвай! А сега продължавай работата си - приключи Адамс.

- Тони, отдели ми пет минути - каза Марк.

И докато другите обсъждаха евакуацията на отровения район и военните действия по граничната зона, Марк включи един запис, който не се нуждаеше от коментар.

Виждаше се Дориан. Мястото беше от така наречените “имитирани глухи“. Чрез тях се проследяваха секретни разговори, в които участващите имаха известна увереност, че не ги подслушват, освен висшите структури и то само при необходимост. Образът беше доста лош, но думите ясни и недвусмислени: “...и аз не съм сигурен”, говореше разпалено той, “но от Марк и Тони всичко може да се очаква. Много е вероятно Ирен изобщо да не е изчезнала, а да я крият и използват за себе си.” “Може да се спретне обвинение”, каза другият мъж. Той беше агент в службите за инфотрансфер с ЮК. Не беше съвсем непознат на Тони.

- Намерен е мъртъв преди два дни - каза Марк.

“Да, обвинение може да се спретне, но зависи кой е зад гърба им”, продължаваше Дориан.

- Ясно - каза Тони, - проблемите се множат. Но аз съм много зает в този момент, Марк. Като приключа, ще ти се обадя.

И той излезе.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011