ПОСЛЕДНАТА УЮТНА НОЩ НА СВЕТА И КАК ЗАПОЧНА СТЪЛПОТВОРЕНИЕТО

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

- Ти й се доверяваш, Тони - започна Марк още с влизането си в кабинета му. Там Тони от часове се опитваше да разплете кодовете и координатите на Дейсън. - Според мен тя не казва цялата истина.

- Дейсън трябва да бъде тук до края на деня - отвърна Тони, като не откъсваше очи от монитора.

- Ето виж - продължи Марк и включи сателитни снимки от деня на бягството, - няма и следа от нея. Не я идентифицирахме заради успешното унищожение на информацията. Но сателитите би трябвало да засекат как е напуснала института, ако това е вярно, както и накъде се е придвижила. До базата, където Дейсън я е очаквал във въпросната нощ според Сандра, не отива никой.

Тони заряза това, което правеше, и внимателно се вгледа в архивите.

- В багера на мутанта - продължи Марк, - който минава тогава доста далеч от института, в определен участък се засичат двама души, а би трябвало да е един. Това е маршрутът му всеки ден и винаги е сам. Те стигат до блока, където живее Джилберт - така се казваше мутантът, - и вече не мога да ги различа. Снимките са ужасно лоши. Смесват се много хора. Като проследявам какво става около този блок, единственото съмнително нещо са контрабандните коли, които късно изнасят някаква стока. Това, което ме учудва, е, че докато са пътували по околовръстния път, някой е слязъл и е останал далеч от града. Опитвам се да увелича и опресня образа, но безуспешно. Нищо не говори, че това е Ирен. Още повече съществото загадъчно изчезва само след няколко минути.

- Дай да опитам аз да получа образ - каза Тони. - Прав си, дотук няма следа, която да ни води до Дейсън освен думите на Сандра.

- Може и да те е изпързаляла. Ти не я подложи на тестове.

- Но детекторът на лъжата беше категоричен - отвърна Тони.

- Знаеш, че не е достатъчен.

- Съмняваш се, така ли? А не ти ли е минавало през ума, че Ирен може да е използвала телепортационните си възможности и затова да я губим? По-добре да огледам подробно снимките на къщата, където Дейсън я е чакал тогава.

- Готов си да повярваш на всичко, но не и да се усъмниш в Сандра! Тони, какво ти става?

- Просто знам, че не ме лъже.

- И как знаеш? Ако беше толкова лесно, нямаше да ползваме тестове - Марк си вярваше на думите само до известна степен, тъй като влиянието на Морис го бе разколебало в правилността на психическото насилие. И докато на себе си вече разрешаваше този нов полъх на свободно мислене, за другите все още не бе склонен да го допуска.

- Имам развит усет, Марк. През годините и толкова хора... Онази вечер в залата за почивки... четиримата... помниш, нали? Ако ми беше позволил да пребъркам Ирен, щях да открия дубликата, който Сандра й занесе и с който ни заблуди, когато избяга. И може би това нямаше да се случи. Но аз не съм се сетил да те попитам защо застана на нейна страна тогава.

Марк свъси чело. Спомни си всички подробности. И сега да беше, пак нямаше да позволи. Не искаше никой да докосва Ирен, да я подлага на унижение. Не искаше да се отнасят с нея грубо и недостойно.

За пръв път си даде сметка за това свое отношение.

- Сигурно ме разбираш поне малко, щом след това не си я претърсил - не остана длъжен той.

- Значи, и ти сега ме разбираш поне малко.

Тони нямаше намерение да се предаде. Още повече, че Морис постоянно ги подтикваше към този нов начин на мислене.

- Ако приемем, че моите съображения тогава са били грешни и затова тя е избягала, защо ти сега ги повтаряш?

- Не се наемам да кажа, че са били грешни, Марк, но все пак какви са тези твои съображения?

Разговорът изглеждаше изострен, но никой не засягаше другия с язвителност или присмех. Фактите единствено засягаха. И двамата се стремяха да си изяснят ставащото, без да се конфронтират.

- Не искам да я унижавам - каза Марк и тъмният блясък в очите му говореше достатъчно.

Никой от тях не допълни тези думи.

- Ще прегледам отново подробно какво се е случило - продължи Тони. - Дейсън трябва да бъде намерен до края на деня.

Само след два часа Тони имаше ясен план. Твърдо бе решил да проследи събитията от фаталния ден, в който изгубиха Ирен. Искаше да си изясни помогнал ли й е някой или тя сама е успяла да се прикрие. Важно бе да знае дали Ирен така смело и контролирано използва силата си. Ако последното бе вярно, дори Дейсън не можеше да им помогне кой знае колко.

Двамата със Сандра се екипираха и тръгнаха по предполагаемия път на бягството. Когато прекрачиха прага на лабораторията, в мазето Сандра изживя пак усещанията от онзи ден. Бързото намиране на книгата, тайната врата, която ту се появява, ту - не, вихърът от сенки и ледената тръпка, изпълнили онова странно подземие. Не й се идваше тук, но Тони бе непоколебим. Този път вратата зад стената съществуваше. Той я отвори без усилие. Светлината на фенера му освети стари циментови стълби. Изпробва и шалтера. Не работеше. Тръгнаха надолу. Скоро пред тях се откри голямо помещение, наблъскано с вехтории - маси, стара електронна техника и полуавтоматични уреди. Нищо не показваше, че Ирен пак се е връщала тук.

Тони бе разгледал картата на института много подробно. Знаеше, че тук е имало още по-стара постройка, принадлежала на някогашен подземен град, който бе забравен, но части от системите му се ползваха и днес. На никоя от картите обаче не се даваше пряка връзка между тях и сегашната сграда. Затърсиха евентуален изход, който Ирен би могла да използва.

Нелогичност, пустота и безсмислие нахлуваха от всички страни и Сандра съзнаваше колко абсурдно е да са тук с Тони и точно тук да търсят Ирен. А навън бе светът - изпълнен с хаотични желания, разпъван от хилядите съдби, тресящ се от милионите различни посоки, които хората поемаха. И той, светът, в този си вид изглеждаше някак изкуствен и невъзможен на фона на една умираща звезда. Представата й за реалност бе безвъзвратно пометена, разрушени бяха устоите и правилата, равновесните точки не съществуваха. Теорията за телепортацията, която Тони надълго и широко й разясни, изглеждаше като от приказките, направо безумие... и в душата й нещо се счупи. Така се чувстваше човек, когато му кажеха, че животът си отива, в случай че е повярвал, разбира се.

- Ето, ето! Открих го! - Той бе намерил изхода зад стария автомат за кафе с избелелите усмивки. Отвори скърцащата врата и освети тесния, дълъг и гол коридор. Тръгна без страх по него. Сандра го последва. Той се обърна и очите им се срещнаха в тъмнината. Бе само миг. После Тони продължи с твърди стъпки. Тя го проследи с поглед - походката му, извивката на раменете... Искаше да бъде колкото се може по-близо до него. Как е могла досега да не разбере? Представи си, че го хваща за ръка, сякаш почти го докосна... и чудо... За пръв път желанието й се превърна в реалност... докато размахваше фенерчето нагоре-надолу и оглеждаше, докато говореше, а тя не го слушаше, той някак небрежно и естествено намери ръката й, стисна я в своята и продължиха. Сбъднато желание. А колко пъти бе мечтала Еди да направи така.

Дълго се лутаха из мрачните синкави лабиринти на този забравен град, а над тях незабележимо се стелеха призрачни сенки. Онези, които не знаеха своята роля в ставащото, които служеха на мрака, навеки в плен на слабостта си. Те пречеха на Тони и Сандра. Да не се стремят един към друг, да не открият това, което ги привличаше да бъдат заедно, да не преодолеят оковите на обществото и несломимите бариери на съвременния свят. И падна върху тях бледият отвъден саван на тези объркани души. Докато Тони оправяше фенера, Сандра пристъпи напред. Жужене и неясни гласове изпълниха главата й. Заваляха в мозъка й кабърчетата на мъничките, боцкащи мисли с краткотрайна и параноична логика. Точно тези, които имаха свойството незабелязано да рушат всичко по пътя си. - Дали да не зареже Тони! Да избяга напред! Видя разклонение в лабиринта, ясно и осветено. Бе сигурна, че ако завие там, Тони няма да я открие. “Нима Ирен не заслужава да й помогнеш!”, говореше сякаш съвестта й или кой знае какво. “Нима повярва в тази поредна лъжа, от която Ирен бяга? И се доверяваш на странните си чувства към Тони, в името на които унищожи едно приятелство?” Здравомислието на Сандра бе поставено на изпитание. Качество, с което тя винаги се гордееше. И нямаше как да знае къде е истината, защото от нейната позиция и двете гледни точки бяха еднакво възможни. Единствено отвореността й към високите нива, или така наречената интуиция, можеха да я изведат във вярната посока. В общество тип "А" имаха невероятен напредък в това отношение. Но отчуждеността, особено в най-личен план, не бе пожалила новите им способности и бе стоварила негативите си и там. Затова и предстоящият процес на телепортация изглеждаше мъчителен и неусвоен. А точно там се изискваше любов и себеотдаване. За да получиш, трябва да умееш безвъзмездно да дадеш - закон, все още отвъд човешките постижения, който се отнасяше до висши умения, свързани с виждане и движение през световете.

И докато Сандра не знаеше какво решение да вземе, върху тях продължаваха да валят неясните дрезгавини и размътваха мислите им. Използваха слабите им места, за да ги объркат. “Това подло момиче”, чу Тони сякаш собствената си мисъл, “иска да те мами и манипулира. Ето виж! Бяга!” Той вдигна глава и през размазания и трептящ въздух видя как Сандра бързо се отдалечава. Но като че не беше тя... а някаква странна, фантомна, различна от онази Сандра, чиято нежна ръка преди миг държеше. Той спря, разтърси глава: “Каква е тази мъгла?”, каза на себе си. “Сякаш съм упоен! Да не би да изтича газ?”

- Сандра! - извика той и образът, отдалечаващ се и трептящ, се разпадна.

Не последва отговор и вече не я виждаше.

“Няма логика - мислеше тя, - но сме тръгнали заедно. Не искам да предам и него.”

- Тони! - гласът й проехтя из лабиринтите.

- Сандра! Къде си?

Тя се извърна назад и точно след завоя се сблъскаха. Той я прегърна. Топлината му я приюти.

- Ти трепериш - каза, - изглежда тук има някакъв газ. Да се махаме!

Много по-късно той разбра, че в системите за проследяване тези моменти отсъстваха.

- Да - отвърна тя, - да излизаме! - но изцяло бе в плен на сърцето си, отворено към Тони.

Завиха по другия коридор. Следващото разклонение той прецени за вярно като посока. Заизкачваха се и скоро стигнаха шахта с много стара, проядена метална стълба. През разровените боклуци и тръни отгоре прозираше небето - охреното небе на късното утро. Измъкнаха се навън с известни усилия. Личеше, че някой друг скоро бе минал оттук. За разлика от Ирен Сандра чу меланхоличните разпадащи се стонове, които останаха вътре. По-късно с Морис щяха да обсъждат тези странни проявления и окончателно да приемат правилния извод, че в определени моменти се намесват отвъдни сили.

- Сигурен съм. Оттук е излязла - каза Тони. Имаха противорадиационни костюми, а автомобилът им ги очакваше съвсем наблизо. - Отиваме при Дейсън. Теоретично до 24 часа трябва да открием и самата Ирен. - И докато говореше, извика автомобила чрез автопилота.

Блоковете на мутантския град Р58 блестяха, окъпани в жълто, а UnionA12 изглеждаше механичен, тайнствен и почти скрит, като се изключат наземните постройки от предградията.

Автомобилът им пристигна. Устремиха се към Р58. Преди да влязат обаче, на пътя се появи земекопната машина на мутанта. Тони го идентифицира, че е същият, който си минаваше всеки ден оттук. Работеше в близките строежи за ремонт на подземното трасе.

- Ще го разпитам - каза и спря бедния човек.

Тони формира холограмен образ на Ирен.

- Познаваш ли я? - и не сваляше острия си поглед.

Мутантът не реагира. Но гледаше изображението. Синята му набръчкана кожа висеше и мускулите му не трепваха.

- Излишно е, Тони - започна Сандра.

- Трябва да знам.

- Ти вече знаеш. Оттук е минала.

Очите на Джилберт бяха безизразни.

- Никога не съм я виждал - каза накрая той.

- Не ти вярвам! Преди две седмици си возил човек, когато си се прибирал. Тя ли беше?

- Не.

- А кой?

- Никого не съм возил.

- Лъже ме - обърна се Тони към Сандра, - не мога да понасям това. Ще го включа в програма и набързо ще ми каже всичко.

Тя инстинктивно изпита отвращение, но не знаеше как да предотврати намерението му. Мутантът разбираше, че нещата се влошават. За миг погледите им се срещнаха. Сякаш той долавяше, че тя е на негова страна. “Как да спра, Тони?”, чудеше се Сандра. “Излишно е...”. Направи й впечатление колко отсъстващи бяха очите на Джилберт, скрили дълбоко примирение и отчужденост. Точно това изражение преди две седмици впечатли и Ирен. То бе като на човек, отдавна оставил нещата да текат покрай него, може би защото не можеше да ги промени. Затова пусна бегълката в машината си и след това я улесни да се скрие в града. Но едно му хареса тогава - че сред онези, лудите, от тип "А", все пак се намираха и такива, които искат да избягат. Безумни му изглеждаха всички там и не желаеше да се намесва.

- Тони, задълбочаваме се в излишни детайли - каза Сандра, - нека намерим по-бързо Дейсън. Все пак ти решаваш, но няма време.

Той не би отстъпил. Първото, което му мина през ума, бе, че тя го манипулира. Но отново присъствието й промени мислите му. То бе така неподправено, както преди малко в лабиринтите. Та ако го лъжеше, нима нямаше да избяга или поне да опита. Зараждащото се бе начало на доверие, крехко и много несигурно.

- Върви си - каза той на мутанта. Права беше. Нямаха време.

* * *

Бе тежък жълт следобед и светът трещеше из времето, устремен към неизбежния си край. Развихрената звезда, която го държеше в гравитационен плен, топлила го с животворната си енергия толкова милиарди години, сега го къпеше в лека радиация, за щастие все още недостатъчно силна. За щастие поне на някои. Но не и на Синия идол - мощна сила от мрака, древна като земята. Живяла тук за сметка на мъките и сълзите, на грешките и слабостите на хората. Той желаеше агонията и края на тези същества, за да отнеме силата им навеки. Ненавиждаше онези от тях, които имаха способността да отхвърлят сянката на предстоящото унищожение. Очакваше с нетърпение да попаднат в лабиринтите и там необезпокоявано да сломи волята им.

Да, там в лабиринтите се ширеха проекциите на Синия идол. Неизменно присъстваха и противоположни сили. В момента цареше известно спокойствие. Точно тези енергии Ирен виждаше по време на виртуалните си разходки. Това бяха онези светли и тъмни струи, устремени във вечно движение. И не технологиите й позволяваха да ги съзре. Тя имаше готовност, имаше очи за незримото.

Морис бе наясно с тези процеси. Никога не забравяше съветите на най-добрия си учител: “Когато се притаят така”, казваше старият Вендус, “ще се случи нещо и те го очакват. Но добре знаят, че изходът не зависи от тях и затова не се вихрят. Решението ще бъде взето от човек и те чакат. Стореното дотук, сторено. Каквото са направили досега - направили. Ролята им е малка в такива моменти и не е решаваща... Защото в човешкия свят решенията се вземат от хората...”

Морис крачеше замислено в едно от откритите места в залата за почивки. Онези, които бяха остъклени и изцяло навън. Посещаваха се от висши кадри. Точно сега съветът бе приключил и той искаше максимално да се разтовари. Безбрежните поля отвъд UnionA12, неизбежността на тези изгубени във времето следобеди го потискаха повече и повече... вече бяха на ръба на бездната. Морис го знаеше. Както си стоеше така замислен, изведнъж около него салонът сякаш се сви и отдръпна. Главата му се замая и неясна жълта пелена изпълни помещението. Тя се завъртя и избистри. Превърна се в най-красивите сребристи облаци, които са съществували на земята. От нежните им вихри изплува прелестната Су - съществото от фините нива.

- Морис - обърна се към него тя, а от гласа й струеше светлина, - нали знаеш - и се усмихна, а той усети както никога, че е мъдър и значим, - нали знаеш,... че вече нещата не са такива, не е така, както е било досега. Постиженията, които направихте в материалния и умствения свят са големи и това е добре... Но победите ви няма да се отчитат по тази скала. Не нанотехнологиите, не скоростите, не контролът върху мислите ще ви помогнат в момент, когато се изисква трансформация... Разбери ме правилно. Сменете подхода. Например вие търсите Ирен и вярвате, че това е най-важното за проекта. А по същество тя не е нито загубена, нито намерена. Дори да е тук сега при вас, може нищо да не се случи и да не успеете... Мислите си, че трябва да й обяснявате и тя няма да ви повярва, защото прекалено много се е разочаровала от живота до този момент. И виждате в това спънка за отключване на телепортационната енергия. Вярно е и не. Колкото и да е наранена, не това я спира. За да посегнете към искрящия кристал не трябва да сте с мръсни ръце. С една дума не сте готови, Морис, имате много негативи и ако не ги свалите, няма да заминете. Знам, че търсите изход. Пътешествията в миналото са точно това. Там се вижда как хората през времената са се борили и не малко пъти са губили. Но показва и друго - дали има виталност във вас, дали след поредния страшен провал отново сте ставали. Сега ви е нужно да повярвате, че можете. И дотук не се справяте успешно, което означава, че тъмната страна във вас не е малко. Не страдайте излишно, защото това пречи на прошката. Не искайте онова, което е на другия, защото губите себе си. Дайте вашето и тогава ще пораснете... Но още не сте достигнали до такъв вид енергиен обмен! В рамките на един процес бихте имали шансове да излезете нагоре. Но времето ви изтече. Звездата умира. Не усвоите ли новите изисквания достатъчно бързо, сте обречени. Дори няма смисъл да търсите Ирен. Съдбата ви събира. Друга е арената, Морис, друга. Много хора ще се стекат в една посока и ще бъдете заедно. Но дали душите ви ще се обединят? Дориан праща хора натам, за да ги манипулира срещу вас, Роберт е обсебен от идеята Ирен да бъде само негова, сякаш тя е вещ, и той се е запътил натам, да не говорим, че миграциите заради замърсяването също водят в тази посока. И ти ще отидеш и целите на твоите хора са нещо трето или четвърто... Но от това събиране зависи какво ще се случи с вас.

- Су, кажи ми още нещо, нещо по-конкретно! Знам, че не е правилно да те разпитвам - обърна се към нея Морис, - но липсата на опорна точка сред този хаос е непоносима. Как бих могъл да кажа например на другите какво се случва?

- А задал ли си си въпроса, Морис, защо въпреки че комуникативните ви възможности са огромни, а и разполагате с психологически средства в доста напреднала форма, вие не можете да уведомите обществеността какво става. Дори да им внушите тази информация, а вие сте царе на подобни методи, пак нищо няма да постигнете в посока усвояването на Е-кси. Давате ли си сметка, че там, където се намира тази енергия, е зоната на свободната воля и успехите не стават по програми?

- Сякаш сме обречени - тихо отвърна Морис.

- Положението е критично, но има изход и аз искам да ти го посоча - отвърна Су.

Тя трептеше и бе изпълнена със състрадание.

- Разбери ме - продължи, - вие сами трябва да се справите, това е закон. Както вече стана ясно, много от вас ще бъдат на едно и също място по едно и също време. Този момент ще бъде използван, за да ви се покаже какво предстои. Просто ще видите и разберете, тъй като не сте способни да се информирате взаимно. В случая това е ваше право. Степента на възприятието и реакцията са индивидуални и зависят къде се намира всеки един от вас в развитието си. Някои едва ще схванат какво става, а други ще получат дори енергия и знание как трябва да се действа.

- И как, като сме разединени, малочислени и ненаучени, бихме могли изобщо да заминем? Та този процес изисква всички хора да имат доста повече умения и да са на съвсем друго нравствено стъпало!?

- Това, което те притеснява, Морис, е вярно, - усмихна се Су, - но има възможност да се разчита само на определени хора, за тези качества, а останалите просто да отпътуват, така да се каже, “в пакет”. Кодовете за такова пренасяне са различни от индивидуалните и сумарната енергия е много по-малка. Процесът се ръководи от тези, които имат необходимите способности. Останалите се доверяват, но практически те нямат избор, защото със собствени ресурси никога не биха могли да заминат. Лошото е, че тези, които са в пакета, отнасят много негативи на новото място и това ще ви върне назад.

- Но все пак се изисква време - и докато казваше тези думи Морис изглеждаше като човек, на когото всички възможности са се изплъзнали необратимо. - А и никой от нас не знае как се постъпва в такива моменти!

- Имате шанс да успеете - каза Су, - Е-кси се генерира и препредава помежду ви. Процесът е започнал. Всеки ден се събуждате по-способни. Много хора днес притежават качества, които не са имали вчера. И маловажните и незначителните, както вие ги определяте, също усещат този подем. При една добра организация ще успеете. Но тези, които могат повече и са достатъчно напред, трябва да дадат всичко от себе си. Ти знаеш кои са. И си един от тях!

- Значи, събирането в граничната зона е решаващ момент - невярващо повтори Морис.

- Да. И запомни! Критично малко сте за процеса “телепортация в пакет”. Всеки един от вас е ценен и трябва да замине, ако успее да се адаптира.

- Доколкото знам, това е свободна воля. Кой би се отказал? - почуди се Морис.

- Така е. Но се иска осъзнаване на действителността, себеотдаване. Колко хора ще успеят, Морис? И не забравяй, че нямате енергийни ресурси да вземате и друго с вас. Едва ще успеете да пренесете себе си. Всичко ще остане тук. Знания, вещи. Генерирането на толкова много енергия за кратко време и без никаква подготовка гарантира отлив след това... Но ще го преодолеете, да се надявам, на новото място.

- А как ще го избираме все пак това ново място?

- Водачите знаят. Тези, които ще изведат хората, ще могат да видят и най-доброто място, което, между другото, Морис, вече ви очаква...

Той погледна Су с огромна благодарност, но напрежението му не стана по-малко.

- Пак ще се видим - каза тя, - действайте!

И се разтопи в жълтите отблясъци на деня.

Морис остана в остъкленото помещение - една малка част от комплекса UnionA12, излязла в безбрежното, изпълнено с тишина поле. Минаха доста минути, а той бе все така вглъбен и неподвижен. И по-ясно виждаше как привичките им, целият им начин на живот, представите им и всичко, всичко трябваше да се промени.

* * *

Зуки и Ирен замерваха вече доста време. Вини се стараеше синовете й много да не ги безпокоят. Самите те, както и Зейдан, се правеха на заети, но хвърляха по някой и друг поглед.

- Всичко е чисто - каза Ирен, - така и предполагах. Според мен заразяването е станало чрез вода или храна. Имате ли някакви водоизточници или разчитате само на доставки?

Въпросът беше парлив, но тя нямаше как да знае.

- Нали се сещаш, че не използваме водоизточниците си - започна Ейли жлъчно, - районът е отровен.

- Боя се, че е станала грешка и някои от хората ви са използвали, без да знаят, замърсена вода. Най-вероятно така са се заразили. Тук е чисто. Няма нито обекти, нито подземни струи, носещи радиация - каза в заключение Ирен.

Елиас мълчеше. Загледан в някаква точка пред себе си, имаше вид на човек, готов да убие. Само след миг, без да каже нито дума, излезе. Вини, Рон, Зейдан и Зуки го проследиха с поглед, но не зададоха въпроси. След около пет минути той се върна и като влизаше, извика Мона с тон, от който останалите се смръзнаха.

- Единствено ти имаш ключове от склада - той следеше Мона изпитателно и потропваше по бюрото с грубите си пръсти. Тя се бе изкривила от притеснение. - Също майка ми, брат ми и баща ми - говореше той строго и бавно, като ги наблюдаваше по ред.

Чак сега Ирен бе сигурна в подозрението си, че те са семейство.

- Искам да знам защо крайната бутилка с вода, на предния рафт в склада, която сме забранили да се използва, е наполовина празна? Кажете ми кой я е пипал?

Някои вече се досещаха какво означава този въпрос. Водата беше от необявения източник от трето ниво, който донесе толкова радост, когато при изследванията се оказа чист.

- Кажете ми, по дяволите, къде е тази вода!

Мълчанието стана непоносимо.

- Не зная, Ейли - плахо отвърна Мона, - аз не съм пипала нищо.

Кой знае защо Ирен си помисли, че това е редовен отговор. Хората тук бяха толкова смачкани, че искреността отдавна не съществуваше, а истината бе това, което е най-удобно за момента.

- Тези, които се мотаят наоколо, да излязат! - Елиас имаше предвид някои от работниците, които сновяха мълчаливо насам-натам, уж заети с нещо. - И вие! - той заповеднически изгледа Ирен и Зуки - Всъщност защо пък да излизате? Стойте тук! Сега започва да става весело!

Ирен не искаше да слуша техните вътрешни разговори и с голямо съжаление остана.

- Можеш ли да разбереш чиста ли е тази вода? Имам предвид дали е радиоактивна?

Ирен попита Зуки за някои подробности в оборудването и отвърна кратко:

- Да.

- Татко, слезте със Зуки до трето ниво с охрана и донесете вода от контейнера. А ти - обърна се той към Ирен и очите му я пронизаха с агресивността си - ми кажи каква е тази вода! - и той посочи с поглед полупразната бутилка, която донесоха от склада. - Но не ми се мотай и не ми се прави на притеснена, защото изобщо нямам нерви да гледам това втори път! Майко - продължи с малко по-мек тон, - искам да разбереш дали някой от вас, включително и децата, не сте пили от тази бутилка! Веднага!

В тази нажежена обстановка Ирен сглобяваше измервателната схема или поне подбираше онези детайли, за които и сама се сещаше. С нетърпение очакваше идването на Зуки.

- Чакаш го, нали? - не се стърпя да се заяде Ейли. Ирен не му обърна внимание, но й идеше да го замери по главата с това, което й бе под ръка.

- Никой не е пил - каза Вини, след като се върна запъхтяна.

- Аз не съм сигурен - отвърна той, - нали разбираш за какво става въпрос?

- Ейли, никой не е пил, нито децата, нито ние. Или поне така смятам - Вини се бе облещила от нерви, а по бледото й лице се стичаше пот.

Отново Ирен и Зуки мереха. Този път не им отне много време. Но след първите печални резултати обстановката стана още по-ужасна. Възцари се мълчание и мислите на всички сякаш бяха излезли от главите им, плющяха в тишината, удряха се в стените и тъй като не можеха да ги пробият, се връщаха обратно върху тези, които ги бяха създали. И като се блъскаха една с друга, превръщаха привидното спокойствие в гърч, изпълнен с взривност.

След неколкократните повторения Зуки и Ирен вече не съобщаваха резултатите, а сякаш се чувстваха виновни за ставащото.

- Сигурна ли си? - питаха Ейли и Зейдан.

- Да. Зуки също разбира и може да повтори - водата в бутилката, която донесохте, и тази от трето ниво е една и съща и е силно радиоактивна.

Ирен дори знаеше точния състав, защото с този проблем се занимаваха в института. Но не бе необходимо да го съобщава. Това не ги интересуваше и не го разбираха.

- Налице е голяма грешка и добре, че не започнахме да използваме водните си запаси от трето ниво - започна Елиас - и аз се сещам как е станало. От известно време гледам тази бутилка с надпис откъде е водата, като си мислех, че някой я е донесъл, татко или ти, Рони, но се оказва, че по невнимание сме дали чиста вода за анализ и оттук нататък вече е ясно. Зеида е объркала бутилките. Резултатът е налице - тя умря, защото е ползвала радиоактивна вода, както вероятно и след това е правено. А ние не сме си отваряли очите! Можеше също да сме мъртви! Ставащото е направо идиотско! - гневът на Ейли нарастваше, но освен него в очите му се четеше и безумна умора. Другите мълчаха и той продължи след кратка пауза:

- Нямаме никакъв избор. Не съществува възможност при това положение да останем. Доставките не стигат и тепърва ще намаляват, а ние нямаме водата в трето ниво! Първоначалният ми план беше - обърна се той към Ирен, - ти да изведеш голяма част от мутантите през лабиринтите, тъй като минните галерии граничат с тунелите в планината. Отвъд пак е граничен участък, но далеч оттук и е чисто. Казаха ми, че познаваш района. - Беше и вярно, и не. А Ирен само слушаше и изобщо не желаеше повече да мисли.

- Мутантите умират без вода - продължи той. - Вероятно знаеш, че евакуацията не ги засегна. Просто ги оставиха да се оправят сами. Ти щеше да излезеш с тях от другата страна на планината, а там мои хора да те поемат. Но сега... - той замълча - нямаме алтернатива! Заминаваме всички!

Чу се шумолене и лек стон сред присъстващите. Ирен се хвана за главата - животът й напоследък се свеждаше до едно: сякаш се бе заела да сипва вода в каца без дъно... едно и също, едно и също... без резултат!

- Но Ейли, как ще зарежем мината! - тюхкаше се Зейдан.

- Обречени сме тук. Ти, майка, децата на брат ми. Не, татко, не мога да допусна това.

- Знаеш, че ако тръгнем, има голям риск. Може и да не излезем - продължи Зейдан.

- А може и да излезем - бе твърд Елиас, - но останем ли тук, сме обречени. Днес съобщиха, че заради успешната евакуация доставките ще намалеят още. Мината е в пълен състав, а доставките непрекъснато се съкращават, прави се, за да ни прогонят. Огромен късмет имаме, че това не се случи по-рано. Щяхме да сме мъртви. Грешката с водата щеше да е нашият край.

- Той е прав - каза Вини, но очите й бяха разширени от ужас. - Ейли, няма да се измъкнем от тези лабиринти. Долу има нещо.

Зуки бе станал жълт. Но никой не взимаше отношение по този въпрос.

- Имаме проблем долу в галериите - започна Елиас, като внимателно наблюдаваше Ирен. Тези думи бяха предназначени за нея. - Между другото, как ти беше името?

- Ирен - отвърна тя и сама не можа да си обясни защо каза истинското си име. Само разбра, че не й пука, че й е абсолютно все едно какво става вече.

- Май беше някакво друго, но както и да е. Та, Ирен, искам да ти кажа, че долу става нещо, което не сме си обяснили още.

И той втренчено се загледа в нея, сякаш очакваше тя да помогне за разрешаването на тази загадка.

И отново Ирен, както не веднъж досега, видя над себе си и над другите, с които по случайност беше, как се трупат буреносни облаци - фрагменти от действителността им, вплетени в неразрешими ситуации. Но за пръв път видя и друго - как в душата й бавно и непоколебимо се настани някаква болка... и това бе едно ужасно чувство, което не беше за разправяне. Болеше я цялата й същност, без да знае защо. А безсмислието като вездесъщ господар я хвана за ръка. И полетяха из безпределните коридори и огромни хангари на един празен свят. Но през призмата на тази болка всичко ставаше непоносимо. Ирен с копнеж си спомни за прекрасните светове, на които неведнъж се бе натъквала при виртуалните си разходки. Прекрасни не заради нещо кой знае какво. Там имаше простота и неподправеност, а напрежението не те превръщаше в непонятно за самия теб същество. “Боли ме душата, боли ме!”, тя извърна глава, защото й се стори, че всички разбират какво се случва. Тази болка не беше за пред никого. И чак сега Ирен разбра, че не е плакала от много години, не си спомняше кога изобщо го е правила. Нямаше нищо против да заплаче, но просто не можеше.

- Какво! Нима се отказваш? - попита незабавно Елиас.

Досега не й се бе случвало да не може да отговори. Но и този ден дойде. Знаеше какво, искаше да го каже, но гърлото й бе сковано.

- Ейли, оставете ни, ние ще се разберем - започна разпалено Вини.

- Зуки, ела да видим къде са картите на лабиринтите - започна Елиас, сякаш всичко бе наред. Без да акцентира, той предостави този труден момент на майка си.

- Ела, Ирен - Вини я хвана за ръка и минаха в задното помещение, първото от серията мазни, големи и наблъскани, - ела, успокой се - продължи тя, но се опитваше да разбере какво провокира тази реакция.

Ирен приличаше на човек, който сега ще умре. Нищо жизнено и нормално не остана в нея. Вини предполагаше, че знае нещо лошо за лабиринтите. Не би могла да види истинската причина. А тя бе предчувствие. Не препятствие бяха тези лабиринти, а арена. Борба. Път нагоре, но единствен. Преломен момент. Ирен бе решителна. Не й пречеше нищо да се втурне. Но не можеше да победи безсмислието. То оцвети света в невъзможна светлина. Безвъзвратно бе изгубено всичко. Затова дойде болката, която усети днес, тук и сега, и с която никак не беше свикнала. Ирен опитваше да се отрезви от кошмара и така започна да мисли. “Каквото и да се случи, това поне трябва да направя - да излезем оттук. Така и не намерихме оптималните състави за извличане на радиацията или поне не ги открихме навреме. И тези незащитени хора трябва да понесат удара на разделението, според което едни имат право, а други - не”. Болката ставаше по-силна и носеше мрак, а Ирен започна да моли сама себе си и да си обещава някакъв хипотетичен изход: “Не се размазвай сега, Ирен, не сега! Излезте оттук и тогава. Тогава рухни в някой от онези светове, където много пъти си ходила и ти е харесвало. Някъде далеч и отдавна, и там ще останеш, обещавам ти, колкото и да е неправилно, ще останеш. Ти се изчерпа и аз разбирам това. Ще останеш...”

- Какво те притеснява? С лабиринтите ли е свързано? - достигнаха до мозъка й част от въпросите на Вини.

- Ще излезем оттук - обърна се към нея Ирен, - ще успеем да се справим.

- Много ме изплаши - започна Вини като видя, че се е посъвзела. - Изглеждаше, сякаш ще умреш. Знаеш нещо за долу ли?

- Нека разгледаме картите - Ирен не обичаше да дава обяснения. Никога не го правеше и затова се престори, че не е чула.

И така, започна проучвателният етап. Събраха се заедно: обсъждаха, разглеждаха стари и нови карти и всеки разказваше, каквото знае.

- Не е на хубаво - продума тихо Мона на Ирен, - баба ми някога казваше, че оттам трябва да се стои по-далеч. А какви времена дойдоха! Да влизаме вътре!

Всички наостриха уши, защото в такова затворено общество маниакалното следене бе нещо обикновено.

Ирен добре помнеше схемата на района и навързваше тези знания с картите, които имаха в мината. През това време говореха за инцидентите, които се случваха долу напоследък. Ирен ги слушаше, задаваше им въпроси, но си мислеше и други неща: като например как е възможно такава доходоносна мина да е оборудвана със стара техника, а вместо специалисти, тук работеха предимно мутанти.

- Не забравяй, че те са потомствени миньори - отвърна й Елиас. Но обяснението не й помогна да намери смисъл в тези контрасти.

- Мината е печеливша. Правителството няма да я остави на произвола на съдбата - вметна тя.

- Други искат да ни изместят - Елиас отново стана рязък, но също така се изненада от факта, че Ирен смята правителството за ангажирано с проблеми от толкова ниско ниво. - Друга фирма се опитва да застане на нашето място. Достатъчно влиятелни са и се бъркат в доставките на вода. Те ни притискат.

- Всъщност разбирам - каза тя.

Факт беше, че управляващите не се вълнуваха коя групировка ще изпълнява ръководни функции. Ако локалните напрежения не напускаха определената рамка, никой повече не го беше грижа.

- И така, проучваме лабиринтите, организираме хората и утре много рано тръгваме - каза Елиас.

Тягостното напрежение се усилваше и щеше да пръсне малкия офис.

* * *

Същият този ден, още преди пладне. Вахора стъпи на родната си територия. Това бяха местата, засегнати най-тежко от замърсяването. От много, много години не бе идвала тук и независимо от промените сърцето й трепна, защото позна очертанията на планините, дори някои от горите изглеждаха както преди, само дето бяха по-редки. Вярно, че вече не бе така пищно, но пак й се видя красиво. И чак сега си даде сметка - небето бе много по-жълто!

Тя вървеше в обедната тишина на една гора, пътят през която я водеше право в селищата на нейните роднини. Съчките леко припращяваха под краката й, а огромните сиви стволове на дърветата сякаш се взираха в нея. Изведнъж се чу леко топуркане. Скоро от близкия рядък храсталак се появи сиво магаре, натоварено с найлонови съдове за вода. След него подтичваше дребна мутантка от същия тип като Вахора. Те бяха много устойчиви и дори засилената напоследък радиация все още не им вредеше. Въпреки това и те се криеха от слънцето, както и всички останали.

- Добър ден - каза Вахора.

- Добър да е, макар да не е от най-добрите - отвърна жената.

Вахора се почуди какво да отвърне.

- Закъде пътуваш? - попита я мутантката.

- За Качеровите долове. Още малко ми остава.

- Отдалеч идваш, нали?

- Да.

- Сигурно заради събора довечера.

Вахора я изгледа с недоумение, но не отвърна.

- Много хора идват заради него. Уж, за да решим какво ще правим с водата, но повечето вярват на поличбата, че ще дойде вълшебница и ще настъпят промени към по-добро. Но какво му е доброто? Водата си е отровена и това е. Ето, празни са ми съдовете. Само един наляха и то до половината. Всеки ден ограничават дажбите.

Вахора продължаваше да мълчи.

- Какво? Не знаеше ли за това?

- О, не, не - отърси се тя, - знам, разбира се, но се чудя за какво наистина ще бъде този събор.

- Говори се, че много хора ще получат възможност да заминат през лабиринтите. Но дали е така? Довечера ще видим.

- Ти ще ходиш ли? - попита Вахора.

- О, да. До скоро. Може и да се срещнем по-късно.

- До скоро.

И Вахора замислено продължи пътя си. Не след дълго тя изкачваше хълма, обрасъл с огромни дървеса. С нетърпение очакваше да види поляната, на която открай време бе разположена родната й махала. Самата поляна бе заобиколена с гори, които се спускаха към тъмни долища. Никакви особени звуци не долитаха оттам, а тя напрягаше всичките си сетива. Гората завършваше със завеса от дребни храсти и лианоподобни, много устойчиви растения. Вахора изскочи от тях и впи поглед в къщичките на горния ъгъл. Имаше и нови колиби. Бе доста променено. Кучетата и децата я забелязаха веднага. Тя преодоля по-голямата част от пътя към дворовете сама, но все повече мутанти излизаха и любопитно я гледаха.

- Лельо! - една от племениците й я позна и се спусна да я посрещне. След нея се юрнаха всички. “Леля е вълшебницата! Леля си дойде! Вълшебницата дойде... значи, е истина!” От всички страни валяха подобни възгласи. Много бавно Вахора започна да разбира, че всъщност очакват нея. Тя се опита да им каже, че сигурно грешат, но те изобщо не я слушаха. Радваха й се безпределно. А малките деца направо я боготворяха. Обиколиха я, разпитваха я какво ли не. Тя на всички отговаряше, а в усмихнатите им лица разпозна много свои роднини.

Приеха я в новата колиба на най-голямата й племеница. Бе приятно и подредено. Варосаните стени ухаеха на чисто, пръстеният под бе застлан с нови рогозки от лиани. Поляха й да се измие и сложиха софра. През цялото време разказваха какви ли не истории. После й предложиха да си почине, но Вахора предпочете да разгледа дворовете и да посети други роднини. Топлият въздух от градините носеше ухание на зеленчуци. Естествено, всичко се отглеждаше под навеси. Друг бе въпросът, че нямаше да ги берат. Вече бяха достатъчно заразени. Тя се помота още малко и реши да подремне. Оставиха я в светла и чиста стая на втория етаж. Когато легна на миндерчето и затвориха скърцащата врата, тя разбра колко е уморена. Погледът й остана върху стария скрин от тъмна дървесина. Помнеше го много добре. Унесе се. В съня й се появи бряг. Имаше хора. Тежки вълни дойдоха отнякъде и заливаха все повече и повече малката суша. После вълните се успокоиха и Вахора си помисли, че всичко ей сега ще отмине. И тогава брегът изчезна, водите пред нея се разцепиха в огромна бездна, която ставаше все по-дълбока и широка. Но отсреща вместо бряг бе плътната завеса на чудовищна вълна. Оловно-сребърни капки летяха и тежък тътен огласяше света. Вахора видя до себе си млада жена. Двете се хванаха за ръце и сякаш искаха да спрат вълната. Изведнъж жената й показа малка статуетка с рубинени очи, а Вахора като по чудо държеше черния камък от двореца на Роберт. Те си ги смениха и тя видя очите на жената: сини и решителни. После кучешкият лай разтопи съня й в сребро, а тя си повтаряше безспирно: “Тази ще е последната уютна нощ на земята, последната, друга няма да има, защото се е отворила бездна.” Вахора се събуди бавно и тежко, а на плещите й тежеше отговорност. Тя обаче не знаеше какво точно трябва да прави.

- Лельо, лельо! Пускат топъл сняг от небето! - събудиха я възгласите на децата. Жуженето и бученето от съня й се оказаха хеликоптери. Наистина ръсеха нещо бяло и меко от небето. Възрастните мутанти вдигаха рамене в недоумение: “Онези пак полудяват”, продумваха.

Следобеда прекараха до огнището в приземната част. Колибата бе двуетажна, вкопана отзад в малък изкуствен хълм и горният етаж едва стърчеше от нивото му. Дворът бе терасиран и натъпкан с навеси. Оттам надничаха цветовете на устойчиви все още цветя и зеленчуци, от които никой нямаше да хапне.

Мисълта за предстоящия събор и за това, че може би ще се случи нещо необикновено, създаваше приповдигнато настроение. Суетяха се, пиеха и хапваха различни неща и си говореха. Разказваха странни случаи, запазили се с времето легенди или просто обсъждаха живота си. Децата лапаха лакомства с широко отворени очи и така минаваха часовете в очакване на знаменитата вечер.

* * *

- Това е - трескаво говореше Вини, а Ирен я слушаше с празен поглед, - в лабиринтите има нещо, на което най-вероятно ще се натъкнем, когато тръгнем. Така или иначе, не е добро. Изчезналите напоследък са над десет души. Никога преди не са ставали подобни работи... - тя замълча гузно и се опита да смени темата, когато Елиас влезе. Но той знаеше какво си говорят двете. За разлика от друг път не се ядоса. Събитията променяха реакциите на хората. И през ум не му мина, че това е клюкарстване, както обичаше да се изразява. Той също искаше Ирен да бъде наясно какво може да се случи долу.

- И така - каза й, като я гледаше с неговия си остър поглед, - отиваме с теб на събора. Ще се срещнем с хора, които са ни необходими. Вождовете и някои възрастни знаят много за подземията. А чух, че е дошла тяхна гадателка, на която много разчитат. Ще ни е само от полза, както се досещаш. През това време тук да се стягат за път.

- По-добре вечеряйте, преди да излезете - каза Вини, - мутантите предлагат ядене, ама нашето си е по-хубаво.

Хапнаха бързо и мълчаливо в общата столова. Ирен успя да пошушне на Вини да й сипе нещо съвсем леко. Свирепо същество беше този Елиас и тя още по-силно го почувства, докато се хранеха един до друг на масата.

Те се качваха в автомобила, Вини ги изпращаше с поглед от външната врата, а змеят-охранител грееше в зелено. Този тип автомобили не бяха изцяло на компютърно управление.

- Сипват нещо, за да затворят отровите - каза Елиас и огледа равнината, поръсена с бял пухкав материал. Ирен не отвърна, но мислено отбеляза, че той не прави разлика между отрови и радиация. Освен това видя, че изливат и някакъв разтвор. Затова на места прахта бе станала на кал.

- Говори се, че е много ефикасно, но този район вече е отписан - тонът му бе на компетентен и отворен човек, а тя изглеждаше отчуждена и незаинтересована. И там беше нейната грешка. Независимо че знаеше и можеше много повече, тя бе неуверена. Преодоляваше го само в критични ситуации, но в нормалния живот - не.

Докато той приказваше, тя се питаше коя ли формула са използвали. Без съмнение, разработката беше на техния институт.

Минаха покрай едно синкаво езеро. Колата се пързаляше по тесния път. Едва се измъкнаха.

- Затова не обичам компютърно управление. Човекът преценява и регулира най-добре.

Тя не отвърна. Бе различно. Магистралите и автоматизираните коли бяха едно цяло и нямаха нищо общо с тази кал тук.

- Защо мълчиш? - попита той с неговия си тон, сякаш си ужасно виновен. - Страхуваш ли се? - и бързо я стрелна с поглед.

- Не бих казала.

Достигнаха изоставена махала и мъртва суха гора. Колибите бяха почернели сякаш от пожар. Тук-там от разтвора се бе разкаляло в неприятни катранени цветове. Далечното ехо на хеликоптерите не спираше.

Зад хълма бе по-приветливо. Гъста растителност и спретнати колиби. Цареше някакво оживление. Имаше много мутанти. Ирен и Елиас спряха на открито място до няколко автомобила и дървени возила с животинска тяга. “О, това са каруци!”, тя ги оглеждаше. За пръв път виждаше истински.

- Тук ще е съборът - каза Елиас, докато излизаха.

С притъмняването ставаше все по-интересно. Засвяткаха огньове. Печаха се храни. Говореше се. Елиас я запознаваше с различни мутанти. Черпеха я, подаваха й чаши.

- Ето това е истинско вино - каза един.

Огънят хвърляше светлини върху странните им, малки и спаружени лица. Но те не бяха озарени само от него. Там се четеше вълнение, любопитство и напрежение. Тя не забелязваше агресия в тях. Докато я разглеждаха, нямаше и следа от престореност и надменност както при хибридите. Струваше й се, че много по-лесно биха я приели.

С мрака поляната и гората засияха от съзвездията на огньовете. И звучаха историите за миналото, смешни и тъжни случки от живота им, и надвисваха представите за скорошното им пътуване в лабиринтите. А нощта прикриваше нищетата на запустяващата природа и на белия изкуствен сняг, който радваше само децата. Тя - нощта, превърна всичко грозно и тъжно в пелерина от тайнствена нежност и любов, и земята с нея ги прегърна.

Ирен белеше малките индигово сини картофчета, когато забеляза да приближава дребна жена, заобиколена от много хора. Чуха се възгласи:

- Вълшебницата Вахора идва!

- Тя познава лабиринтите - посочи я с поглед Елиас. - Добре е да поговорите. Вие двете май сте най-ориентирани. Хайде, синхронизирайте се - той се засмя.

Само след миг те бяха една срещу друга. “Колко странна жена”, си каза Ирен, като не пропусна да отбележи, че мъдрост и устойчивост даваха облик на изражението й. “Да, тя е”, помисли си Вахора. “Същите очи, но не са така решителни. За нея ми говореше Су. Но защо ли изглежда като попарена?” Докато ги запознаваха, двете се преценяваха бясно.

Ставаше все по-тъмно. Седяха на затоплените от огъня камъни. Пръстта и сухите клечки ухаеха. Разговорите все повече клоняха към лабиринтите. Присъединиха се повечето вождове и Елиас. Факт беше, че всички искат да отпътуват. Заразените почви и води правеха невъзможно оставането им. С напредването на нощта все по-странни случки се разказваха.

- Това е известно открай време - поде един възрастен, - още баба ми казваше, че зъл демон пленява човешки души и изпива телата им. Той обитава дълбоко там в подземен замък, някъде в сърцето на планината.

- Никой разумен човек не ходи навътре, нито денем, нито нощем.

- Казват, че спял по сто години, но сега се е събудил.

- И как ще заобиколим тези места? - чудеше се друг.

Оказа се, че не всички участъци от маршрута са им ясни. И както и да ги сглобяваха, този пъзел имаше места, за които никой нищо не знаеше.

А през цялото време Вахора си казваше, че това бе последната уютна нощ на света. Въпреки че не й бе ясно какво се крие зад тези думи.

Накрая се разбраха да се чакат призори в дългата клисура в дъното, на която имаше стар вход към мината и оттам към лабиринтите. Да носят малко багаж и всичката вода, която имат.

Умора, умора, отново същата позната нечовешка умора. Това чувстваше Ирен в автомобила на път за мината. Когато легна на двуетажното легло в малката непозната стая, където я отведоха, тя не заспа веднага. Под нея се въртеше и пъшкаше Вини, като от време на време похъркваше, а в тъмнината се кривяха фантомни, тънки, сини усмивчици и те се явяваха, когато Ирен си представяше лабиринтите. А над пустошта грееше нащърбената луна и никой, никой не бе останал навън.

Дори Роберт, който с нетърпение очакваше следващия ден, също бе заспал. На сутринта щеше да отпътува да града В50, който бе пресечен от границата. Там тя представляваше странна стена, напукана от времето, тъй като селището бе много старо. И не сега бяха годините на неговия разцвет. От двете страни на границата в този район имаше много пръснати махали и села на мутанти. А в скалистите планински участъци се криеха кланове, които, меко казано, нарушаваха законите. Точно на тях Роберт разчиташе за размириците, с които притискаше МНС. Малко континентално море миеше едната страна на града, но серия от тесни провлаци го свързваше все пак с океана.

При усилените разследвания къде всъщност е Ирен, стигнаха до заключението, че тя е в мината или в околностите й. Роберт бе твърдо решен, че трябва да я заловят и смяташе да контролира нещата лично и чрез негови хора. За тази цел градът В50 бе много удобен за отсядане. За да прикрие истинската причина за присъствието си и да не предизвика напрежение, той организира фестивал за благоденствие и разбирателство в името на бъдещите отношения с МНС. Доста хора вече пътуваха, а размириците стихнаха.

* * *

- Ти не се отпускаш Сандра, много си напрегната - говореше Морис, като я следеше внимателно. Тя наистина бе прекалено скована, независимо от различните техники, които всеки ден упражняваха. Групите все повече и повече се увеличаваха и се водеха целенасочени действия за усилване и концентриране на телепортационната енергия, която още навремето нарекоха Е-кси. Едно от редовните упражнения, което правеха, бе връщане в миналото с реални параметри. Морис смяташе, че след като по този начин Ирен е започнала да се приучва към телепортация, вероятно това бе правилен подход. Той не знаеше кое точно в метода има най-голямо значение, но му бе ясно, че натрупването в тази посока, след като вече едни бяха успели там, ще доведе до нов пробив.

- Не ме ли разбираш? Така предубедена и несигурна не би могла да успееш. Тони например е много по-спокоен от теб.

Тони и Сандра имаха сходни параметри и работеха заедно по време на индивидуалните упражнения, при които двама души управляваха процеса, като им се даваха предварителни инструкции. При груповите тренировки участваха много хора под ръководството на един.

Морис хареса Сандра още като я видя за пръв път. Опозна я също, когато обсъждаха бягството на Ирен. Оказа се, че Е-кси при нея се стабилизира много бързо и доста се усили от упражненията. Но до добри резултати не се стигаше именно заради някакво напрежение и потиснатост, които Сандра не можеше да преодолее.

Психологически програми Морис забрани да се използват, тъй като те сриваха Е-кси. Той реши да подтикне Сандра чрез разговор сама да разбере какъв е проблемът.

- Кажи ми за усещанията си, когато ти възложат задача? Имам предвид работата ти досега - попита той.

- Следвам схемата и използвам това, на което са ме учили, включително и интуиция и концентрация. Стремя се да не пропускам детайлите в плана и да успея.

“Ужасно са надъхани”, помисли си Морис.

- Питам те как се чувстваш? - продължи Морис.

- Мобилизирана.

- А сигурност има ли?

- Може да се каже.

- Защо?

- Съществува схема. Работим в екип.

- Значи, разчиташ на други. А ако трябва да водиш операция, да вземаш решения напълно сама? Тогава какво ще е положението?

Тя се замисли.

- Не ми отговаряй веднага. Опитай да си представиш една такава ситуация. Неясен враг, но силен и ти сама преодоляваш трудностите и отговаряш за другите, защото си по-добра от тях. Но не знаеш дали това е достатъчно.

- Ще бъда много изнервена, но най-вероятно няма да откажа. Да, ще ми бъде нервно, тъй като другите чакат на мен. Нека и те се включат повече.

- А потиснатостта? Нея би ли усещала?

- Винаги е в мен. Малко или много.

- И знаеш ли какво я предизвиква?

- Не.

- Кога е по-силна?

Сандра се замисли.

- Усещам я много ясно, когато съм в непривична ситуация, защото се разрушава навика и тя става по-контрастна.

- Добра мисъл - отвърна Морис, - и показва, че това чувство при теб едва ли не е вездесъщо. А спомняш ли си някога да е била по-слаба, нещо да я е разсейвало?

- Да.

- Разкажи ми по-подробно. Ако искаш, разбира се - и той се усмихна.

Сандра обаче знаеше, че трябва да му разкаже. Вече бе под опеката на ПКМ. Но оцени толерантността му.

- Някога, отдавна се случваше при разговорите ми с Еди. - Морис знаеше много добре кой е Еди. - Особено в началото, когато не си давах сметка, че ще се разделим... тогава я нямаше тази несигурност. Изпитвах подем, топлина, които не мога да сравня с нищо след това.

- И само тогава ли?

- Да.

Морис не пропусна да отбележи, че тя нарече потиснатостта си несигурност.

- Защо си несигурна Сандра?

Тя нервно вдигна рамене, поклати глава и в очите й сякаш блеснаха сълзи.

- ...не зная Морис. Никога не се замислям защо е така.

- Опитай да се замислиш и да разбереш причината.

- Просто знам, че има студенина навсякъде, и в другите, и в мен и се опитвам да не я забелязвам, защото не мога да я премахна.

- А случва ли се и с други хора това чувство да намалява, освен с Еди, за когото спомена?

- С Ирен го усетих. Затова й помогнах. Но то противоречи на вашите думи и много ме обърква. Излиза, че не е трябвало да й помагам. Още повече ме обърква Тони. За кратко ми напомняше Еди. Но изпитвам страх. Не искам изобщо да усещам такива работи, Морис. Не искам да знам дори за тях!

- Да... поклати глава замислено Морис, - за Ирен си права. Тя заслужава всичката топлина на света, която обаче първо трябва да открием къде съществува. Но в този случай самата Ирен е объркала пътя и оттам идва проблемът. А за Тони ще те посъветвам: остави страхът да излезе. Ако трябва го визуализирай предварително и просто си представи, че той те напуска, когато видиш Тони. След това опитай да задържиш онова краткотрайно начално усещане, за да разбереш какво е. Желая ти напредък. Утре ще продължим.

- Добре.

- Ако нямаш въпроси, си свободна - той пак й се усмихна.

Знаеше, че хората от тип "А" са ужасно сковани в отношенията си заради самата система и винаги, когато можеше, опитваше да троши ледовете с усмивката си. А да видиш усмихнати толкова безкомпромисни очи като неговите, няма как да не се замислиш: “Нима аз предизвиках това! Значи заслужавам нещо специално и хубаво!” На всички от това общество с изключение на лидерите им липсваше самочувствие. Прикриваха го под една или друга форма, но беше факт. Бяха напълно смазани, обаче не го осъзнаваха. Независимо от постиженията им в други области, те бяха много несигурни в себе си.

Като се прибра в стаята си Сандра реши да остави мисленето за утре, тъй като всеки опит да разгадае ребуса, поставен и от Морис, й създаваше още по-голям дискомфорт. И без това чувството й за вина спрямо Ирен не я оставяше. Добре, че поне успя да спаси Дейсън от тестове. Тъй като беше хибрид, а и укриваше много важна информация, никой не би се замислил по какъв начин ще го накарат да говори. Накрая склониха първо тя да опита с добро. Но беше трудно, много трудно. Никога не бе очаквала, че хибрид може така да се запъне и то, когато не става дума за облага. Наложи се надълго и нашироко да му обяснява защо я търсят. Естествено, бяха й разрешили. За Дейсън така или иначе връщане назад нямаше. Накрая той й каза къде я е пратил, но по възможно най-увъртяния и труден начин. Сандра се досети и не го разпитва повече. За незапознатите в схемата, а именно всички останали, това негово премълчаване остана скрито. Но тя не пропусна да отбележи, че Дейсън се бе променил много от последното им виждане. Точно се чудеше защо, когато Тони влезе.

- Тази нощ ще разберем къде е Ирен. Периметърът се стеснява все повече. Нищо чудно да тръгнем по никое време - той я гледаше и отново започваше да се ядосва на разсеяността й. Нито му отговори, нито реагира.

- Сандра, не ти ли пука? Не те интересува нищо, нали? Не... По този начин не може да се работи! Затова тъпчем на едно място!

- Нали щяхме да вечеряме? - Сандра се чудеше как да го отклони.

Напоследък в него пламваха особени импулси, които лавинообразно растяха при всяка тяхна среща. Особено ако го ядосаше. А, това се случваше често. Тя вече не знаеше как да му угоди. В опита си да избегне случващото се, реши да послуша Морис и да визуализира страха си. И той се появи пред нея, взел формата на огромно сиво и рошаво зайче. Но вместо да избяга, скочи в стомаха й. А в този момент Тони се приближи много, много повече, отколкото беше редно. Гледаше я право в очите. Хвана я за ръцете.

- Сандра, това не може да продължи... ти изобщо не ме слушаш!

“Та вечно ли трябва да слушам! Нали Морис се опита да ми каже сама да вземам решенията си!”

И тя пробваше точно това да направи. Но страхът се усили и много й пречеше.

- Спри, спри Тони - тя се опита да издърпа ръцете си, - остави ме! Така не се разговаря!

Той искаше да я подчини с поглед и жестове. Но тя още по-силно се дръпна и отскочи назад. И независимо от страха, поиска да знае какво става... какво става със самата нея. Тогава видя Еди. И разбра - винаги бе търсила тази настойчивост в неговите очи, тази властност в неговия устрем към нея, бе очаквала да бъдат много, много по-близки. Но вместо това остана раздялата, болката от пустотата, от смъртта... и страхът да си признаеш, че искаш да изживееш онова, което ти се полага. Изведнъж сивото зайче изскочи от гърдите й и побягна надалеч. Сандра разбра, че също толкова силно желае и Тони, но досега го бе крила от себе си. Тя приближи и се остави в прегръдката му. Горещата прегръдка на един хубав мъж, харесван много от нея. А той бе завладян от желанието да я победи, да я направи част от своя свят, там, където с по-голям късмет тя би могла да стане неговата царица. Да, подобни са мислите на мъжете и жените, когато страстно се харесват. Сандра и Тони за пръв път дадоха воля на тези чувства в себе си. Те изживяха най-хубавото пътешествие в любовта и разбраха, че нито едно виртуално преживяване, колкото и перфектно да е, не може да притежава интензивността на истинското. А това беше така, защото то се подхранваше от енергиите на реални хора и не консумацията, а борбата донасяше чувството за удовлетворение. Борбата да победиш другия, борбата да се оставиш в ръцете му. И никоя програма не би могла да имитира сложния и фин психологически живот, източник на тези прекрасни изживявания.

Не след дълго те спяха. Грееше нащърбената луна. А навън нямаше никой, никой.

Целият свят беше заспал, само Адамс се въртеше и в ума му бяха думите на Морис: “Трябва да ги оставим да се съберат в В50. Така е предопределено. Като начало ще бъдем наблюдатели. И ако се наложи след това ще вземем отношение. До В50 не е достигнала радиация и най-вероятно ще остане чисто, тъй като сорбентът се оказа много ефективен.” Адамс имаше пълно доверие в Морис. Той бе човекът, който можеше да види повече от другите, имаше много познания и перфектно се контролираше. Последното не бе за подценяване, защото всяко изтърване на нервите в тази ситуация би обезсмислило последния им шанс.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011