ПОЛЕТ ВЪВ ВРЕМЕТО

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Ирен и Тони прекараха една спокойна вечер. Напоследък те се виждаха рядко поради липса на време. Сега и двамата искаха да са заедно. Не споменаха проекта или каквато и да било друга неприятна тема. Тони не считаше, че приемането му в ПКМ бе нещо лошо. Но новината за неизбежната гибел на Земята му подейства потресаващо. Опитваше се да го преодолее. Подобни слухове не бяха новост. Дори и най-смелите от тях обаче, бледнееха пред това, което научи. От друга страна, той се радваше, че Ирен се оказа толкова специална. Въпреки че не му беше сестра, я чувстваше близка. Понякога не я разбираше, но толерантността му пречеше да я засяга.

Сложиха си маса - това се правеше само в специални случаи. Имаше какви ли не вкусни неща: сушени и пресни плодове, малки питки от различни зърна, коктейли, в които се съдържаха почти всички необходими хранителни вещества в лека и приятна вкусова форма. Направиха си виртуална разходка из древността. В така наречените замъци: с привидения, с много ненужни и тъмни кътчета, където те очаква какво ли не. Видяха древен пир, но не участваха в него. Бе неприятно. Ядяха животно и то с пръсти. След това посетиха Космоса такъв, какъвто бе в съвременните представи - днес на мода бе следното схващане: “Вселената е всичко, което не е.” През цялото време те се смееха и въобще не се задълбочаваха в нищо - това им напомни доброто старо време отпреди 4-5 години, когато често правеха така. Накрая изиграха една логическа игра и Тони излезе победител. Легнаха да спят едва когато напълно се измориха.

А навън, навън постепенно се доизсипа жълтеникавата светлина на късния следобед, последвана от мрак и тъмнина. Това бе дразнещата, дифузна светлина на атмосфера, изпълнена с изпарения и йони, които отнемаха синия цвят на небето. Във въздушната обвивка на Земята протичаха несвойствени химични реакции, породени от потоците заредени частици, които излъчваше слънцето. Те нарушаваха баланса на живота - обширни пространства от планетата изглеждаха неестествено пусти с оскъдна, изменена растителност. Оцелелите животински видове, мутирали още след ядрената война в праисторическо време, се появяваха нощем, а през деня сякаш ги нямаше. Сред равнините проблясваха градове, но те бяха пустеещи. Призрачни. С празни сгради в които кънтяха ветрове и странни шумове. С улици, по които се търкаляха части от рушащите се съоръжения. Самотата и страхът често се озъбваха иззад някой ъгъл и почти веднага изчезваха, приели формата на счупен прозорец или запустяла детска площадка.

После падна нощта. С небе без самолети и Земя без светлини. Такъв беше сега животът. Хората не се движеха на такива големи разстояния, както е било преди. Градовете им не бяха приказните електрически гирлянди от древността изпълнени с фестивали, празници, нощни емоции и задкулисни машинации. Днешните градове бяха скрити, с минимален разход на енергия от всякакъв вид и хора, разполагащи с много повече технически възможности и информация. Каква ли не. Дори най-личната бе складирана там някъде в бездънните сейфове. Вече никой не бе сигурен доколко са проникнали в психиката му, в мислите му... Бе създаден един огледален свят и какво от реалния се отразяваше или скриваше там изобщо никой не знаеше... Хората се опитваха да се контролират един друг чрез програмите, които създадоха. Тези програми се оказаха доста странно оръжие. Даваха почти неограничена власт, но дълбоко и непохватно навлизаха в душевния свят. Тълкуваха го все едно е на маса за дисекции. Играеха си с онова, което е най-интимната същност на душата и с което не се играе, защото е зародишът на превъплъщението и развитието, защото черпеше силата си от висши енергии и от света на опита. Всяка намеса там нанасяше унищожение.

* * *

Ирен влезе в залата, където се събираха членовете на проекта. В този ранен час имаше доста хора. Тя усети погледите им и разбра, че те вече знаят коя е. В първия момент се притесни, но после обходи с очи залата. Стори й се, че се е завърнала някъде, където я очакват с топлина. Тя с ужас прокуди това усещане за сродство. Бе убедена, че то е фалшиво, породено от неуравновесеност и остатъчни некомпенсирани, потискани емоции. Когато видя Марк в другия край на залата, сърцето й се стовари в петите. Тя не можеше да си обясни защо толкова се притеснява от него.

Срещу нея идваше представителен мъж с бели коси и ясни сини очи. Той вървеше с широка крачка и също така широко се усмихваше. Ирен забеляза, че е много суров човек и усмивката през годините на неговия живот не е била характерна за лицето му. Беше и проницателен. За миг й се стори, че тя е само едно объркано момиче, че не може да се прикрие. Това бе сигнал за нея да се включи в режим на максимална защита. Хората, с които щеше да си има работа, видимо добре настроени, бяха опасни. За нея не бе трудно да се предпази на по-високо психическо ниво. В ЮК така оцеля - там не би могла да се съхрани, ако не бе пренесла емоционалния си свят в друга реалност, ако не бе запратила реакциите си нейде в други измерения. И в режим на пълна безчувственост, където дори омразата е лукс, защото така само храниш злото; тя хладнокръвно успя да помогне не само на себе си, а и на други. Но през последните пет години сякаш си почиваше, ползвайки единствено защитата от сменени данни.

- Казвам се Симон Адамс и съм ръководител на ПКМ. Приятно ми е да се запозная с теб, Ирен Сандърс.

Той подаде десница. Ръкостискането му бе силно, а ръката гореща. Обичаят бе древен и се използваше като символ на доверие и сърдечен прием в затворените общества.

Ирен отвърна на поздрава и се усмихна формално.

Залата имаше островно подреждане. Хората работеха самостоятелно или по групи в зависимост от това как се налага. В момента бе доста оживено.

Адамс я покани на неговото бюро. Изглеждаше дружелюбен и непринуден.

- Вече се познаваш с Марк и си наясно с някои от проблемите - той я стрелна изпитателно, - както и най-общо с целите на проекта.

- Смятам, че в основни линии разбрах целта на проекта, но имам резерви - незабавно отговори тя. Кратките и изчерпателни отговори са били винаги добра защита, но Ирен съзнаваше все по-ясно, че попада на място, откъдето излизане няма.

- Резервите се разсейват, когато човек се запознае с материала - отвърна Адамс, - след малко ще имаш тази възможност. А сега да ти представя друг член от екипа - и той се обърна към изискана жена, която в този момент се присъедини към тях. Тя също подаде ръка на Ирен и леко се усмихна.

- Аделаида, приятно ми е.

- Тя е психолог - добави Адамс.

Ирен изпита отвращение към професията. Същевременно бързо прецени жената. Имаше силно излъчване от типа на котешката порода. Изглеждаше агресивна. Сякаш не знаеше какво е да прости, но бе готова да анализира безкрайно, дори да осъжда. Наистина това бе отблъсващо, но все пак Ирен не можа да открие в себе си и следа от антипатия към нея. Дори Аделаида й се стори някак близка. “Аз се извратих - помисли си Ирен, - вече не мога да усетя отрицателната енергия в хората”. Изведнъж в нея се зароди мощно желание да избяга. Добре знаеше, че ако положи големи усилия, това вероятно би станало.

- В ЮК си била агент, но най-вече си се занимавала с научна работа. Каква точно беше тя? - внезапно попита Адамс.

Ирен знаеше от Тони, че няма данни за официалната й професия, нито, че тя е съпругата на Роберт Вениамин. Думата “агент” и прозвуча нелепо. Там тя беше жертва на договор, впоследствие я използваха като високо квалифициран психолог, или посредник, бе правила преводи на засекретена информация, но не би се нарекла агент. Подмина странното определение, защото не искаше да го заменя с каквато и да било информация, дори и лъжлива.

Тя спокойно отвърна:

- Изследвания в областта на екологията, жизнени цикли, рециклиране, баланс. Горе-долу това правя и тук.

- Необяснимо е - продължи Адамс, - че рангът, който си заемала там, е доста висок в сравнение с невзрачното ти място тук в института. Как се задоволи с това? Знаеш, че в общество тип "А" застоят е недопустим. Колкото и да сме различни от ЮК, и там има тип "А", хибриди и мутанти, и тези общества по същество не са толкова далечни.

- Конюнктурите в МНС и ЮК нямат нищо общо. Изискванията по отношение на ранговете не са еднакви. Необходимо ми беше повече време да се адаптирам - каза Ирен, като трескаво си даде сметка, че те разполагат с данни за ранга й, но не и за професията. Изгодно й áеше да лъже, че се е занимавала с научна работа и е имала висок ранг, но докога щеше да издържи?

- Колкото и да са различни, пет години са дълъг срок. А ти дори не си помръднала. На всичкото отгоре виждам и откази от по-високи длъжности. Основание за това си имала само поради формалността, че не си сключила договор с института, а си на свободна практика. Защо не покри минимума от изисквания и не се отнесе по-сериозно? - не спираше Адамс. - Още повече като агент с опит трябваше да се приспособиш.

- Приспособяването е едно, а разграничаването на две коренно различни среди е друго. Освен това ми бе необходимо и време да се отърся от миналото. Там животът не е лек, мисля, че знаете.

- Виж Ирен, ние не се опитваме да те съдим - каза Аделаида, - а само да разберем, дали този потенциал, който имаш в себе си, не ти е влияел. Не е логично, да носиш такава силна енергия и да не я изразиш никъде. Ние те открихме съвсем случайно. По нищо в дейността ти не личеше какво има у теб.

- Това, което си мислите, че е енергия, може да е страничен ефект от съвсем друго явление - отвърна Ирен.

Адамс и Аделаида я погледнаха, стигнали до един и същи извод. Тя парираше идеите още в зародиш, обезсмисляше разговора, а не изпускаше никаква информация. Алтернативата да се работи насилствено изглеждаше някак абсурдна. Вече не бе тайна за изследователите на Е-кси, че този вид енергия принадлежи към по-фините светове, където агресията няма място. Независимо че насилието бе доста използван метод в обществото им, как би могло да принудиш някого към себеотрицание? Да го накараш да скочи в неизвестното, да даде всичко от себе си, дори повече... заради другите!? Това се прави само с любов. Нима има любов, активирана с насилие? А знаеше ли вече някой какво значи да направиш нещо с любов?

След кратко мълчание я въведоха в малко салонче, където я запознаха чрез видео материали с историята на откритието.

А бе далечен ден,
валеше топъл дъжд,
шумяха, шумяха градините,
сякаш вековете изминали...
...............................................
нима отлетяха годините,
нима отлетяха епохите........

Ирен възприемаше кадрите, без да се противи на идеята и следеше внимателно детайлите. Паралелно с това й се стори, че е включена във виртуалния модификатор и отново се връща в миналото. Усещането набираше скорост. Тя започна да посещава с лудешки бяг различни епохи. Виждаше от друг ъгъл зараждането и развитието на живота, съществуването на Земята, изпълнено с усилия и драматизъм. Изведнъж се озова във водна дълбина, тъмна и топла. Там прииждаха горещи струи направо от недрата на планетата, а материята се стремеше към по-различни конфигурации. Бе някакъв хаос от точки, който дишаше. Вълни от нежни енергии преминаваха и някои от конфигурациите ги поемаха, като ставаха по-ярки и дълготрайни. Отделяше се музика, прилична на ритмично тиктакане, на песента на щурци - музиката на вечно движещата се материя. Сини древни морета люлееха в просторите си милиони малки телца на живи организми: брахиоподи и амонити, живеещи в тесните си черупки, сякаш мечтаеха да се откъснат от бремето на затвореното пространство, но все още не бяха готови за това. А през цялото време проблясваха като фон хиляди звездни светове, развихрени ръкави на галактики и купове. Сякаш бяха светулки в лятна ливада. Но освен звездните огньове, светлина идваше и от съществуващия живот. Тази светлина бе много по-различна - златиста, туптяща, тя прииждаше на талази, на приливи и отливи... И отново изригнаха безкрайно много събития, които Ирен долавяше едновременно. А музиката никога не спираше... Усещането бе мощно и завладяващо... тя дори не си зададе въпроса какво е. Съзнателният контрол над този достъп бе като кипеж от творчески усилия.

Още докато сядаше, Ирен забеляза, че има апаратура за записване на емоционалното състояние и мислите. Нямаше и съмнение - всичко преживяно и помислено трябваше да се изтръгне. “Нима сме без очи и уши! Защо разчитаме само на техниката?”, си каза тя. После обаче се отпусна, защото я оставиха. Нищо не притесняваше хората от този бъдещ свят толкова, колкото присъствието на някой друг. Те предпочитаха да са сами.

Смаяна от това, което виждаше без виртуалния модификатор, Ирен не забеляза, че Марк бе приближил. Той погледна към текущите данни и на свой ред онемя. Стойността на Е-кси в работен режим бе много висока. По принцип тя можеше да се засече само при допир на сензорите с обекта. Но в момента не я мереха. И въпреки това уредите отчитаха рекордни стойности и то в режим на усвояване. Значи не бе статично притежание, а с нея в момента се извършваше работа! Но каква? Марк все още не знаеше, че този въпрос ще го измъчва дълго.

Изведнъж очите им се срещнаха. Те мълчаха, но съзнаваха, че се е случило нещо важно. Може би искаха да се попитат един друг какво ли е, но никой не пророни дума.

- Подложихме я на много тестове, провокирахме я, пробвахме какво ли не! Резултатът беше нула. Кръгла нула - каза Аделаида с тон на човек, който не може да си обясни положението и не знае за какво да се хване.

- Това означава ли, че изобщо не използва енергията? - попита Адамс.

- Дотук не знам нито за какво, нито как я използва. Всичките проблеми, които й поставях чрез тестове, си ги разрешаваше без тази енергия. Или се контролира много добре, или нещо я е блокирало, или... нямам представа. Надявам се утре да разбера повече - отвърна тя.

Тестовете представляваха добре подбрани виртуални преживявания, а резултатите се интерпретираха както от самите психолози, така и от програми. Те правеха опит да открият скритите механизми, отговорни за представите, реакциите и поведението, които индивидът притежава. Освен че се домогваха да визуализират някои от прехвръкващите в главата на човек мисли, имаха и по-големи амбиции. Например да разтълкуват какво се крие зад една лъжлива усмивка или защо запомняме върху лицето на някого незабележимата трапчинка и лукавото пламъче в очите, а големия му нос въобще не сме забелязали. Симулираните ситуации стигаха и доста по-далеч. Те довеждаха човек до онези граници, където реакциите изпреварваха мисълта, а умът не можеше да се владее.

Марк слушаше внимателно разговора, но не взе отношение.

- От института, където работи Ирен, се обадиха преди малко и помолиха утре да я пуснем. Проектът, към който е ангажирана, е много важен и бързото му приключване е наложително - каза Адел.

- Ще я пуснем, но следобед. Утре искам напредък! - с твърд глас отвърна Адамс - между другото Алекс ръководи този екологичен проект. Той е одобрен и в програмата на ПКМ. Искам да разговаряме с него, защото познава Ирен почти от пет години.

Ирен се прибра късно вечерта. Тони все още го нямаше. Когато тя влезе в апартамента силата й рухна. Това, което я крепеше през деня, се стопи. За пръв път от дълги години усети пристъп на слабост. Реши да прибегне до виртуалния модификатор и да прекрати поне временно връзката си с тази реалност. Но като се включи, остана много изненадана: попадна в сив, зле имитиран свят, информацията за който бе неясна и изкуствена. Колкото и да се опитваше, не можа да преодолее този проблем, възникнал по неизвестни за нея причини. Тя все още не знаеше, че живите картини, които виждаше там, обикновено бяха резултат от нейните възможности, а не заслуга на програмите. Накрая изключи модификатора. Напълно притихна. Как би могла да се справи с умората и слабостта? Светът й изглеждаше недружелюбен, необяснимо студен и чужд. Не искаше въобще да знае за него. Тя бе наясно, че това е реакция от усилията й да се контролира по време на тестовете. Помисли си, че кошмарът от ЮК се завръща. Дори да издържи, какъв беше смисълът? Беше така уязвима, че не смееше да помръдне.

* * *

Въпреки уморителния ден Тони и Марк се отправиха към залата за почивки. И двамата изпитваха желание да поговорят. Тони се справяше добре, но потиснатостта, която го налегна, откакто научи за предстоящата гибел, изобщо не бе отминала.

- Вече съм наясно, че с тези тестове и с този подход към Ирен положението само се влошава. Познаваш я от пет години и си агент от високо ниво. Несъмнено си по-информиран и може би имаш идея къде грешим - започна без обиколки Марк.

- Ти и тя сте хората, които ще проведат първите експерименти. Не бих скрил нищо от теб. Ти си човекът, който трябва да застане на нейна страна. Без да съм професионален психолог, виждам, че станалото днес няма да е от полза.

- Какво значи да застана на нейна страна? - не скри учудването си Марк.

- Докато не дойде екипът от ЮК, не предприемайте повече нищо. Имам предвид тестовете. В този екип има човек, който я познава от дълги години. Сигурен съм, че той може да помогне.

- На какво се дължи това нейно отношение? - на спираше Марк. - Та тя не вярва в нищо! Въобще не мога да проведа нормален разговор...

Да, Марк очакваше смислено обяснение. Тони го гледаше преизпълнен с умора и с метален вкус в устата. Ситуацията му изглеждаше абсурдна. Смъртоносен слънчев вятър. Телепортация. Ирен, изградила хиляди прегради между себе си и хората. Напълно инертна. Нямаше опит в такива случаи. Дали пък не беше лъжа? Грозен сън? Черните очи на Марк го следяха като два въглена, изпълнени с напрежение и въпроси. Очевидно напълно осъзнаваше реалността и не бягаше от нея. Тогава Тони отвърна:

- Според мене тя въобще не се възстанови, откакто напусна ЮК. Изглеждаше, че го е преодоляла само, защото избяга от собствената си същност.

- Преодоляла какво? - Марк не знаеше абсолютно нищо и това личеше ясно.

- Смъртта на триста човека. Смъртта на хората, които тя избра за първата и последна мисия за разселване в Космоса. Предполагам, че случаят ти е добре известен.

Марк мълчеше. Не си бе представял подобно нещо.

- Високо квалифициран психолог за нея е малко да се каже - продължи Тони, - тя има феноменални възможности и в ЮК не са спали. Обхванати от идеята да завоюват първи територии извън Земята, са използвали това, за което вие се обръщате сега към нея. Да, в името на същата тази идея, заради която загинаха прекрасни хора, вие сега апелирате и отново искате. Ти знаеш ли, че Ирен имаше бели полета и изобщо не помнеше защо са провели ликвидацията. Спомни си причината едва когато я чу отново от вас. Нима мислиш, че може да ви повярва? Ситуацията е такава, че е най-добре да изчакате Морис, вместо да я подлагате на психологически анализ. Привидно, тя се запазва от атаките ви, но дълбоко в нея не знам какво става. През тези години ми беше трудно да я разбирам. Тя не реагираше външно. Дори смятах, че се е оправила, но сега виждам - не е така.

Тони замълча. Не знаеше какво повече да каже. Марк изглеждаше като човек, който прави равносметка, знаейки, че е твърде късно.

След малко те се разделиха.

Когато Тони се прибра, изпита угризения. Това, което видя, не му хареса. Ирен изглеждаше много напрегната.

- Възможно ли е да се скрия някъде? Възможно ли е това да се прекрати?

- Хайде да оставим разговора за утре - каза той и добави, - моля те, мисли реално. Не свързвай всичко с предишния си живот в ЮК. Опитай се да разбереш какво ти казват.

- Искам да ме прегърнеш. Искам да спим прегърнати - бяха думите й, преди да си легнат.

Тони я прегърна. Не искаше да я вижда така безпомощна.

- Почини си хубаво - говореше й, - сънят лекува всичко. Нощите са балсам за раните ни..., “или низ от кошмари...”, си каза на ум. “Да, идват нощи и дни, изпълнени с пустота. Всичко има край. И животът на тази планета също.” Мислите му бяха болезнени. Идващият сън ги правеше бавни и неясни, а чувствата ставаха по-остри, като ръбове на вулканско стъкло. И светът се превърна в мастилено синя тежка мелодия...

Утрото обаче бе различно. Ирен се събуди преизпълнена със сили и решена да се справи. Тя стана много преди предвидения час. Тони все още спеше. Отиде в спортната зала и навакса точките си за деня. Предпочете, както винаги правеше, спокойните древноизточни техники. В общество тип “А” всеки индивид бе привързан към програма, съобразена с неговите особености. Наричаха ги “съветници“, но повечето препоръки всъщност бяха задължителни. Особено тези, свързани с хранене, физически упражнения, дневен режим и умствени тренировки във вид на разнообразни тестове. Като се съобразяваха с моментните показатели, те предлагаха примерни варианти. При пропуски изпращаха напомняния, а при системни нарушения или драстично отклонение от стандартите препращаха информацията на друго ниво. Там специално обучен екип се заемаше със случая. Никой не искаше да си има такива неприятности и затова изискванията се спазваха стриктно. Сутрин и вечер се вкарваха данни. Това траеше секунди, но бе достатъчно за снемането на много параметри. Диагностицираше се ирис, пулс, температура, дори само от допира на пръстите се правеха хиляди заключения... беше ад и то само преддверието. Всеизвестна тайна бе, че се записват и данни, свързани с мозъчната активност, емоционалното състояние и бог знае какво. Хората наистина не искаха да знаят къде отиваше информацията за тях и до какво степен те са разбулени и пред кого.

Ирен се прибра от спортната зала в добро настроение. Въпреки че нямаше никакво основание за това. Но можеше да се каже и обратното. Защо да се ядосва? Един извод обаче изпъкна - някакви спомени й се мяркаха, твърде краткотрайни и неясни, за да ги разбере. Като трънче я боцкаше и мисълта, че за пет години не успя да оправи онази обърканост в духовните си структури, която почувства в тунелите, докато бягаше от ЮК. За дългото време, което бе прекарала в кралството, логичната й мисъл свикна да работи перфектно в съюз с интуицията. Така тя извоюва много. Можеше да разчита дори само на логиката си. Именно логиката сега казваше на Ирен, че отношението й към ПКМ не е правилно. Но вълна от мрак и страх се надигаше и се опитваше да заглуши всичко. Тук някъде беше проблемът. Ирен знаеше, че преди да потърси разрешението му, би могла да избяга далеч. Тази идея все повече я привличаше. Мислите й течаха така и тя почти не обръщаше внимание на досадните информационни програмки, които постоянно жужаха около нея. Заслуша се обаче в прогнозата за днешния ден. Не бе много по-различна от обичайните, освен бурните ветрове, които вече втори ден вилнееха по повърхността. И онова жълто сияние, онова неестествено жълто небе! Тя се бе вторачила в изображението му, а в ума й нямаше никаква мисъл. В този момент Тони дойде. Усмихна се и видимо се успокои, като видя, че Ирен изглежда в добро настроение.

- Имаме доста работа днес и се надявам да не се умориш като вчера - каза непринудено той.

- Тони вярваш ли, че Слънцето скоро ще ни изпрати унищожително лъчение? - внезапно попита тя.

Едва забележимо той трепна, погледна я в очите и отвърна кратко:

- Да.

* * *

Нито вечерта, нито сивото утро се сториха приятни на Роберт Вениамин. Да не говорим за дългата протяжна нощ изпълнена с кошмари. Напоследък го налягаха такива мрачни настроения. Опитваше се да се бори с тях, но без успех. Ето например снощи бе решен да изпита нещо хубаво и да го изживее истински. Компанията, с която се обгради, не беше лоша. Имаше и две три хубави жени, които в интерес на истината страшно му бяха омръзнали. Сякаш с невидими пипала, като октопод, той леко опипваше всеки един от присъстващите. Единственото, което усети, бяха амортизираните релси на ежедневните отношения, примесени с нестарателно раболепие. Това го умори. Той се отдръпна и затвори в себе си. Обикновено си го изкарваше на другите, но сега и за това нямаше желание. После, когато остана сам, пусна виртуалния модификатор. Но колкото и да се опитваше да набере показатели, които да му създадат идеално преживяване, той не успя. Мечтаната забрава се превърна в бягащ мираж. Нито красивите девойки, нито различните епохи, в които те се явяваха, за да му прислужват и правят всичко, което той поиска, нито бляскавите му победи, или властта, упражнявана от него върху живата и неживата природа, можеха да му спестят дълбокото недоволство и жизнения отлив. Това настроение го отведе в малката куличка. Там беше любимото му убежище. Вече от доста време предпочиташе да прекарва нощите си тук. Мястото бе особено. Като цяло дворцовия комплекс беше едно с планината, сякаш вграден в нея. Най-вече вътрешната му част, която потъваше някъде дълбоко и преминаваше в лабиринти и тунели. Някои се използваха при секретни мероприятия или бяха определени за скривалища, но повечето, като всяко наследство от древността, потъваха в забвение. Фасадата обаче, бе живописна и разиграна. Имаше колони, кули, външни стълби и площадки. Целият дворцов комплекс изглеждаше висок, защото планината създаваше това чувство, а и непосредствено пред него започваше широко поле с голям град и множество малки селища, пръснати в далечината. Всички те носеха отличителния белег на времето си - силно развита подземна част и едва загатната наземна. Малката куличка на Роберт беше една от най-високите точки на комплекса. Издадена навън, с видимост и към планината, и към полето. Изградена от здрави стени, с прозорци, разположени към всички посоки, включително и на тавана. Стъклата изкривяваха образа не само защото бяха дебели, а поради функцията им да спират вредните лъчения. Но това не беше беда. Куличката бе снабдена с толкова много “очи” и “уши” - последна дума на техниката, че обитателят й едва ли би страдал от липса на видимост, дори и за небесни явления.

И така, той се тръшна вътре, съзнавайки, че не може да направи нищо повече по отношение на душевното си състояние. Не чете книги, не включи текущата информация или някоя програма за развлечение. Скоро дори изгаси осветлението. Отправи поглед към един от прозорците - дрезгаво петно в тъмнината. После различи сенките и нощта. Небето бе облачно, но на места просветляваше. Вятърът си играеше, като разместваше непрекъснато неясните форми. От другия прозорец се виждаше планината. Близките дървета контрастираха на белезникавия мъглив фон, извиращ от гората. Те се движеха бързо, тласкани от мощните въздушни течения, клоните им наподобяваха гъвкави маймуно-подобни чудовища, които се катереха, кривяха и му се присмиваха. Те бяха навън, свободни, а той вътре, затворен и сам. Къде да избяга? Да избяга от себе си... Сънят дойде, неспокоен, придружен от хиляди спомени. Той не изпитваше угризения за бедите, които бе стоварил върху толкова много хора. Затова те и не присъстваха в антуража на хаотичните образи. По-скоро там се явяваха несбъднатите му желания. Онова, за което го бе боляло. Той обаче не си задаваше въпроса какви са причините, които водят до болката.

Преди двадесет години

Тъмните бронирани автомобили се движеха бързо към приказната Долина на Буферната зона. Днес щеше да се подпише договора за прекратяване на враждебните действия между изконните наследници и ЮК. Роберт се чувстваше изпълнен с решителност. Скоро се бе възкачил на трона и фактът, че бързо успя да приключи този дългогодишен спор му вдъхна увереност в самия него. Той запази някои от икономическите права върху БЗ, както и правото хора от кралството да се заселват там, но най-големият му успех бе годежът с една от наследничките на рода Касиди. Това не бе изгодно за управляващите от БЗ, защото момичето бе специално. От малко то живееше в онази среда, която се предлагаше на малцина избрани, за да се усъвършенстват и възприемат недостъпните знания. Но от Зоната се съгласиха, защото суровите планини - единственото, което притежаваха освен долината, не им осигуряваха прехрана.

Тогава Роберт наистина бе хубав, защото първо младостта си казваше думата. Докато се движеха, той с превъзходство оглеждаше красивите пейзажи. И наистина Долината сякаш бе недосегаема, с много оцелели видове, почти не засегната от екологичната катастрофа и от метеоритния удар. Бяха онези години, когато всички вярваха, че завръщането на повърхността е реалност. Слабата радиация се считаше за отзвучаващо явление, а не за начало на катаклизъм. Роберт не мислеше върху подобни проблеми. Друго се въртеше в главата му: “Ще бъда категоричен”, каза си той. “Тя ще отпътува с мен. Пълнолетието й за сватбата можем да изчакаме и в ЮК”.

- Ваше Величество, това е първият граничен пункт - сепна го гласът на един от охранителите му.

Роберт погледна надменно. Знаеше, че няма да ги спрат. Атрибутите на властта му, показани от първия автомобил, бяха достатъчни. Всъщност вече ги очакваха в лятната резиденция, намираща се в живописно малко градче на десет километра от границата.

- Променяме маршрута - заяви невъзмутимо Роберт, - завиваме към градчето еН-Си, откъдето ще взема бъдещата си съпруга, и след това ще подписвам договора. Уведомете необходимите инстанции.

У домакините настъпи известно смущение, но те бързо дадоха положителния си отговор. Роберт добре знаеше, че до последния момент се бяха надявали Ирен да остане при тях. “Абсолютно необходимо е да постъпя така”, помисли си той. “Тук трябва да има мир и да е ясно кой командва. А Ирен дори не трябва да помни тази долина”.

В центъра за отглеждане и възпитание на деца от БЗ, в градчето еН-Си, пристигна съобщение - Ирен да се приготвя за отпътуване по най-бързия начин. Тя пребиваваше тук от няколко месеца: откакто стана ясно, че ще бъде съпруга на Роберт. Скоро кралските автомобили пристигнаха там. Комуникативните системи, с които разполагаше Кралят, бяха настроени така, че да визуализират централната зала. Точно в момента се виждаше как Ирен се сбогува. Кралската охрана вече бе на мястото и въоръжените мъже нетърпеливо изчакваха да приключи семплата раздяла. “Тук са известни с нездравата си чувствителност”, помисли си Роберт. “А може и да не е така. Като гледам, на никого не му пука”. Наистина не се разбра дали има близки, дали й е мъчно; сякаш всички бяха марионетки, които само се движат. На фона на едрите мъже от екипа му Ирен изглеждаше съвсем крехка.

Когато излязоха навън, Роберт трепна. Виждаше я за пръв път на живо. Ирен бе далеч, но той долови най-същественото в излъчването й: тя не се страхуваше, сякаш властта бе нейна. Правеше го неумишлено, непретенциозно. Беше й вродено. Приближаваха. Роберт напразно се взираше в лицето й, за да открие поне следа от обърканост и боязън. Струваше му се, че е редно тя да изпита тези чувства. Желаеше да ги предизвика у нея. Само миг след това бе толкова възхитен, че й прости всичката надменност. Сините й очи му харесаха, изящната й конструкция, непринудената аристократичност, гъвкавите бързи движения - всичко, всичко му хареса! Ентусиазиран, той слезе от автомобила и я посрещна. Това бе извън правилника, но всички си замълчаха.

- Добре дошла, Ирен Касиди! - каза той и сам се представи, - аз съм Роберт Вениамин, сто и петият Крал на ЮК и твой бъдещ съпруг.

Тя отвърна на поздрава, погледна го с усмивка и като че искаше да му каже колко много се възхищава от него. Поне Роберт така си помисли тогава.

Да, хубави дни бяха.

“Преди двадесет години, преди двадесет години...”, мърмореше той в малката куличка, в тъмната нощ. “Нима е възможно да е било така хубаво преди двадесет години, а после да не знаеш кога точно е свършило всичко. Нали казват, че любовта е вечна, ако изобщо я има... значи, не е било любов... а, какво тогава, какво тогава?”

Роберт напълно се събуди. Отърси се от спомените си. Не можеше да повярва, че Ирен не е жива, че дори деца нямаха. О, не, защо му трябваше да се завръща там!

Нощта не бе отминала. Сякаш времето тъпчеше на едно място. Дано като заспи да му се присъни всичко друго, но не и спомени, свързани с нея. “Такъв провал! Такъв провал!”, повтаряше си. “С това нейно държание изобщо не можеше да бъде моята кралица. Но бе хубава, адски хубава...”. Роберт пъшкаше и се въртеше и не след дълго пак се унесе. Скоро на изток небето избледня и жълтият ден щеше всеки момент да настъпи. А през обърканите си сънища той все още чувстваше хладните тънки ръце на Ирен в деня, когато ги пое, за да й сложи брачната халка, чувстваше леките й движения, когато танцуваха на ледената площадка в двореца, чуваше гласа й, видя синия й поглед, усети цялото й присъствие. Сигнал от първостепенна важност разцепи слуха му. Той впери поглед в монитора.

- “Ваше Величество! До две минути важна секретна информация. Очакваме да известите Вашата готовност”.

* * *

Тази сутрин Аделаида бе изпълнена с решимост. На всяка цена днес трябваше да постигне напредък по отношение на Ирен. По време на тренировките тя обмисляше как да внесе малко светлина в неясното положение. Нямаше никаква представа за проблема, който би могъл да блокира така Е-кси. Адел бе красива и властна жена, свикнала да успява. Гордееше се с факта, че е в екипа на психолозите към ПКМ. Не можеше да си представи, да не оправдае доверието, което й гласуваха, най-вече Адамс. Тя много държеше на него, беше й станал нещо като кумир. От няколко години тя бе член на огромния екип от съветници и консултанти, които той ползваше. Съвсем умишлено в подобни екипи нямаше йерархия и никой не знаеше какво доверие му се оказва. Дълбоко в душата на Адел имаше кътче, където ставаше точно онова, което бъдещото човечество бе изхвърлило на боклука - тя харесваше Адамс. Често се дразнеше от себе си заради тази своя обърканост и тогава се опитваше да се налага над Адамс, доколкото изобщо беше възможно такова нещо. А когато той й се наложеше, тя му се възхищаваше и пак продължаваше да се прави на независима. Това бе типично женско поведение. Аделаида обаче не искаше да си го признае. Тя знаеше, че работата й в проекта е прекалено отговорна, за да търпи провал. Но истинската й мотивация за успех бе: да бъде на ниво пред Адамс. Точно заради това трябваше да е обективна и спокойна. А тя дори не си даваше сметка за яростта, с която бе готова да изтръгне и мозъка на Ирен, само и само да постигне някакъв резултат.

* * *

Адамс бе в работния си кабинет от рано. Бе все още почти тъмно, когато той отиде там. Подреждаше и прехвърляше различни материали, свързани с проекта. Подсъзнанието му използваше всичко това като фон: привидно се занимаваше с тези неща, а в дълбочина изследваше други. Обстоятелството, че с Ирен не можеше поне засега да се установи нормален творчески диалог, не му даваше мира. А трябваше незабавно да се започнат изследванията върху Е-кси. Адамс искаше максимално да се дистанцира от действителността, да се почувства различен и чужд на всичко, което му е познато. По този начин щеше да долови съществени детайли от ситуацията, които в нормално състояние убягват. Докато се рееше така, получи съобщение, че Марк идва. Това го приземи. Наложително бе да поговорят по-обстойно.

Вратата се отвори и Марк влезе. Адамс вдигна сините си очи и го погледна. Първото чувство, което изпита, бе гордост, а вероятно мъничко преди това и облекчение. Да, все пак имаше на кого да се довери, да сподели огромното напрежение и отговорност, които тежаха на плещите му. Досега никога не бе изпитвал подобна необходимост. Начинът му на живот изискваше първо да бъде безмилостен към себе си. Самоконтрол и самодисциплина - това бяха основните и абсолютно задължителни качества за такава среда. Адамс съзнаваше, че бе успял много: справял се бе в тежки ситуации, умееше да взема правилни и бързи решения, свързани с обществеността и държавните дела. Но сега имаше и друго. Да си в авангарда, да проправяш път там, извън всякакъв опит и докато всички очакват да се справиш добре, ти да знаеш, че всяка грешна стъпка може да бъде фатална. В такива моменти Адамс разбираше: умората ще го навестява все по-често. И това се случи - той вече се уморяваше. Точно по този повод си даде сметка, че единствено Марк би могъл да го замести. Той беше способен. Перфектното обучение и личните му качества си казваха думата. Адамс знаеше какво означава умората за хора като него - бе редно все пак човек в края на живота си да се умори. Той събираше сили, за да проектира същността си в друго измерение. Но това не биваше да се случва точно в този момент. Тук и сега трябваше да се хвърлят много усилия. Адамс задържаше симптомите на процеса, знаейки, че е необходим. И какво облекчение бе да не е сам в непристъпните простори на отговорността, която си бе извоювал. За пръв път в живота си той изпитваше топлота към някого и това се четеше в погледа му, докато Марк идваше към него. С влизането си той донесе усещането за бодрост и енергия, и без заобикалки пристъпи към темата:

- Добър да е денят, Адамс - той обходи с поглед кабинета и го спря върху мъжа, седнал зад семплото бюро. Не му убягна напрегнатостта, която изпитваше - имам сериозни основания - започна направо - да смятам, че подходът с тестовете, който приложихме вчера, не е ефективен и дори бих казал - вреден.

- Бърза преценка. И какво е основанието ти? - въпросът звучеше строго, но в лицето на Адамс имаше дружелюбност.

Марк не пропусна да я отбележи. И той разбра: Адамс ще е на негова страна, но ще изисква издържан отговор, за да може поне известно време да отклони стандартните процедури, които Ирен сама си навлече.

- Реакцията на Ирен е това, което ме наведе на тази мисъл. Не така ще достигнем Е-кси. Вчера по-скоро отрязахме пътищата към нея. Смятам, че тестовете, колкото и да са приспособими към различните типове психика, все пак са едно ограничение. Сигурен съм, че съществуват хора, за които нито един вариант не е подходящ. Не е ли самата Ирен доказателство за такова изключение? Само при нея Е-кси е толкова силна. Би могло и в други отношения да е по-различна. Има начини да се стигне до диалог и откровеност и без тези тестове, които, между нас казано, са вид насилие.

- Интересно е мнението ти за някои от методите на модерната психология, Марк - усмихна се Адамс, - ти не си бил потърпевш, странно какво те е навело на тези заключения.

- Опитът ми. Вярно е, че възходът на цивилизацията ни се крепи на контрола, който упражняваме. Но последния се простира отвъд нормалните дадености. Проникваме и се намесваме в душевния свят на хората. Особено на тези, които са двигател на развитието.Точно при тях това се прави по най-изтънчен и безмилостен начин. Мутантите и хибридите направо минават между капките - там не се набляга на индивидуалността, тъй като тя и без това достатъчно е заличена. Но тази безапелационна дисекция тук при нас е убиец на творческия порив... Смятам, че много сме прекалили... Повечето ни проблеми идват от това и занапред те ще се увеличават..., т.е. биха се увеличавали...

Марк не довърши последната си мисъл. Пред очите му пробягна един свят, окъпан от есенното дихание на отиващия си живот - милиони, милиарди години живот и сега системата се изчерпва, условията драстично се променят. Той вдигна глава и прочете същите мисли в очите на Адамс.

- И така - продължи Марк, - ще бъда категоричен - трябва да се действа бързо. Разбери ме, Адамс, това не е играчка кой е прав и кой е крив. Не искам между мен и Ирен да застават никакви психолози. Проблемът трябва да се разреши, но не е този начинът. Считам, че мога да се справя, а ако ми трябва помощ, ще преценя към кого да се обърна. Имам и други основания да смятам това решение за правилно и ако държиш, ще ти ги кажа, въпреки че това не е най-подходящият момент.

- Засега мога да отменя тестовете до идването на екипа от ЮК. Но за после ще са нужни сериозни доводи. Аз те подкрепям, Марк, и знам, че действаш правилно. Още днес те оставям с Ирен. Може да проучвате параметрите на енергиите си, които продължават да се изследват от Себастиан и Анжела. Следобеда нека тя да отиде в института и да продължи работата си в екологичния проект. До идването на екипа ще разпределяте всеки ден времето си така. Искам отчет - ежедневен, както се досещаш, и най-вече - напредък. Днес трябва да се говори с Алекс. Допълнително ще ти се обадя да ти кажа дали ще присъствам, или ще бъдеш само ти. Засега Аделаида няма да участва. И въобще няма да има назначен психолог.

Марк изпита благодарност към Адамс или може би към провидението. И си даде сметка какво означава едно неразбиране в такъв момент. Когато си тръгваше, излизайки от кабинета в обширното фоайе, точно преди работната зала срещна Аделаида. Явно, тя отиваше при Адамс. Поздравиха се. В погледа й имаше изненада, която тя опита да прикрие с небрежна любезност.

* * *

Ирен погледна съобщението къде трябва да се яви тази сутрин. За нейно учудване това не бе кабинета, където вчера провеждаха тестовете, а залата за почивки. Когато пристигна на указаното място, там вече я очакваше Марк. Бе все още рано, дори нямаше седем. Ирен усети отново познатия необясним страх и въпреки усмивката му не пропусна изпитателния поглед. Имаше намерение да го попита какво става с тестовете, но предвид силното безпокойство, което не отминаваше, реши да не води задълбочени разговори.

- Изглеждаш много добре, Ирен. Не очаквах така бързо да се възстановиш след вчерашните притеснения.

Тя го погледна отровно и не си спести жлъчния отговор:

- Значи, се досещаш, че тези тестове не са най-голямото удоволствие, което човек може да си пожелае!

- Надявам се, че повече това няма да се случва - отвърна Марк, - бих искал, ако става дума за удоволствие, то да е свързано с напредък върху проблема, който ни е събрал.

- В противен случай обратно в пържилника. Добре сте го замислили - или нещо ужасно, или това, което вие искате, а то при всички положения е подбрано да бъде по-малко ужасното. Не се съмнявай, Марк, аз не се вживявам във вашите аранжировки. Както виждаш, нищо ми няма.

“Не съм сигурен, че нищо ти няма”, помисли си той и я загледа, без да отговори. “Очевидно в началото трябва да й се заповядва. Но заповедите да бъдат изпълнявани съзнателно, не с насилие. Съзнание. Как да се събуди? По отношение на този проблем тя отказва да прояви съзнание. Въпреки всичко си служи с енергията! Какво точно я провокира? Явно, не такива разговори. Вчера, вчера тя направи нещо невероятно! Искам то да се повтори! Искам да знам какво открехва тази сила!”

Ирен разбра, че той няма намерение да изкаже мислите си гласно. Лекотата, с която се възцари мълчанието, говореше достатъчно: нейното поведение за него бе поредната задача. Не виждаше в нея равностоен партньор поне за момента. Стана й неприятно. Обикновено Ирен успяваше да се наложи, което в този тип общество означаваше известно равноправие и поне някакво уважение. А “уважение” бе да не те третират по стандартния начин, т.е. да те изслушват все пак понякога. Но Марк бе толкова самостоятелен, че тя въобще не можеше да му влияе, дори индиректно. На всичкото отгоре, той много внимаваше да не я засяга, когато разговарят. Неразбираемо: взискателност, но и внимание. Никога досега не бе срещала подобна комбинация. Като се имаше предвид страхът й, и това, в което искаха да я въвлекат, ставаше очевидно: най-добрият вариант бе да избяга. Поне веднъж да използва способностите си в своя полза. Дълги години бе помагала на другите и знаеше как се прави.

* * *

Съобщението за Роберт бе от най-секретните нива. След като го обработи с няколко програми за разшифроване той остана като поразен. То гласеше: “Ирен е жива и от пет години пребивава в МНС. Била е под прикритие без активно присъствие в никакви структури. Но по последни данни е приета в Проекта за евакуация на земни жители Козимо Медичи”.

- Господи, каква лудост! - изрева той. - По дяволите! Това не е нормално! Толкова години да не могат да я разкрият! Ама че лъжа!

Той не можеше да се побере в кожата си от бяс. От умората, тъгата и проблясъците на съзнание не остана нищо. Изведнъж се почувства изпълнен с желание за мъст. Веднага реши да се измъкне от куличката, за да свика съвет, както и незабавно да спре заминаването на екипа на Морис за МНС, докато не внедрят в него подходящи за случая хора.

Роберт изглеждаше неузнаваем. Промени се за секунди. Кипящото му излъчване контрастираше на вида му през последните месеци. През тях той сякаш правеше усилия да разбере, че наистина предстои катаклизъм. За тези пет години дълбоко в себе си смяташе, че нещо са сгрешили в прогнозите. Но тъй като никой не изказа такава хипотеза, а усилията да се излезе от положението продължаваха, Роберт се реши да направи опит и да си представи какво всъщност ще стане. И тогава, за най-голямо негово учудване, започна да съжалява за някои пропуснати неща. Едно от тях беше Ирен. Внезапната й смърт. Недоизказаните неща между тях... И сега, изведнъж, тази гавра! Докато той е страдал, се оказа, че са го лъгали. Умело при това. И то цели пет години. Срам за разузнавателните му служби! Чувстваше се като глупак и това го вбесяваше страшно.

Последваха наказания, уволнения, санкции. Но това бе само началото. Той тръпнеше при мисълта за истинската цел - Ирен. Да, трябваше да си я върне отново. Ако нещо се прави - като ПКМ например, то щеше да бъде тук, под негов контрол, на негова територия.

О, какъв ден, какъв ден бе тогава! Роберт никога нямаше да го забрави.

* * *

Два часа по-късно Марк и Ирен се занимаваха с материалите, които й бяха предоставили предишния ден. Той разясняваше всеки един детайл от изследванията. Целта му беше между тях да се утвърди по-спокойна атмосфера. Разговорът вървеше свободно и засягаше много теми.

- Изследването е мащабно. Изисква конкретни и задълбочени познания, затова, ако има пропуски, те не могат да се забележат толкова бързо - каза Ирен, - от друга страна, подобна странична позиция може да се окаже и предимство. Например на един незапознат човек му прави впечатление липсата на сравнение между предишни етапи на повишена слънчева активност и този, който в момента се проследява. А също и тълкуването на спектрите само в интересуващата ни насока. Те са много по-информативни, но не са разшифровани изцяло, защото според вас, другата информация не е важна за този случай. Но не се знае, никога не се знае “от кой трън какво ще изскочи” - и тя се засмя, - тези древни фрази! Толкова неочаквано си ги спомням...

“Отива й да се прави, че много разбира.” Той вече знаеше от Тони, че тя е била психолог. “Просто прехвърля стандартни правила от сфери, които са й по-добре познати, в тази. Но нищо конкретно”, помисли си Марк и каза:

- Личи, че древността ти е добре позната. Предполагам имаш образователна степен или си работила известно време с такава материя - докато й задаваше този въпрос, Марк се питаше дали би се досетил, че тя не е била научен работник в ЮК, ако не се беше информирал вече от друг източник. “Докога ли щеше да прикрива този факт?” Изведнъж погледът му се спря върху ръцете й. Те трепереха. Тя прелистваше и правеше различни движения, говореше, и през цялото време... те трепереха. “Това наистина не е нормално!”, мислеше си Марк. “Какво й правя сега...? Какъв е този страх и как въобще ще работим така!”

В този момент Ирен си даде сметка, че всичко, което знаеше за древността, а то не беше малко, се дължеше на увлечението й да изчезва в миналото чрез виртуалния модификатор. Тя дори се запита що за провал беше последният й опит: сива, безнадеждно неясна действителност. Но съществуваше и контравъпрос: защо на предишния преглед върху тези материали, светът блесна пред нея невероятно странен, вълнуващ и непознат и то без модификатор! Ирен така се замисли, че трепна, когато Марк каза:

- Оставям те за малко, имам няколко съобщения за пращане.

Той искаше да я наблюдава отстрани. Надяваше се вчерашния момент да се повтори. Това, което се случи обаче, надмина очакванията му.

Когато Ирен остана сама, желанието й да напусне обикновеното измерение стана непреодолимо. Тя не знаеше как тези материали могат да бъдат отключващ фактор. Но когато гледаше слънчевите спектри, снимките от повърхността, протуберансите, изведнъж разбираше, че няма нужда от виртуалния модификатор, че може да попадне в онези светове и без него. Стори й се, че част от съзнанието й лети с голяма скорост, а когато реши да спре, тя се намери в безкрайно хълмисто поле. Растителността бе ниска и по-скоро оскъдна. Нямаше признаци, изобщо не се разбираше кое време е. Еднакво логично й изглеждаше самолет да прелети в небето или някой динозавър да надзърне зад горичката..., а може би и конници с тежко оръжие да преминат безмълвно. Тишина и безвремие се стелеха в тази гледка. Ефирните енергии бяха сравнително спокойни и неподвижни, тъмните също. Лъхаше някаква застиналост. Ирен трепна и се отнесе другаде. Странно, но сякаш не беше сама. Това някак й влияеше и тя трудно уцелваше местата, които предпочиташе. Сега попадна в екваториален свят. Мястото бе богато на енергия, а създанията сякаш нямаха право да умират. Всичко кипеше от жизненост: палмите, вълните, светлината, искрящите кристали по плажа. А ако някой изпиташе умора, бързо се отърваваше от нея, като я прогонваше в празните черупки на раковините, в сенките на скалите или под падналите петури на тежката растителност. Да, това бе свят, преливащ от сила. Ирен знаеше къде отиват излъчените късчета умора - далеч на север, където материята бе замряла от студ и водни кристалчета покриваха просторите...

Тя обаче не беше сама. Това много я объркваше. Точно поради тази причина не издържа и се стовари с пълна сила в настоящето. Усещането за реалност обаче не се завърна. “Сигурно полудявам”, мислеше си тя. “Как без модификатора виждам всички тези неща!”

Марк бе застанал в другата част на кабинета с гръб към нея и с пълното съзнание, че не може да обясни какво става. В момента, когато уредите засякоха, че Е-кси се използва активно, той усети силно трептене, нещо като резонанс, който обхвана целия му мозък. Сякаш светът се открехна, помръдна и той пропадна в бързо движещ се поток. Понякога незнайно защо потокът се забавяше и Марк различаваше фрагменти от други светове. Бе сигурен, процесът зависеше от него, но можеше да протича и без участието му. Когато успяваше да контролира събитията с по-голяма сила, Марк изживяваше чувството на удовлетворение, на висше удоволствие и паралелно с това, още по-силно желаеше да може повече, да научи повече.

Всичко свърши така внезапно, както беше започнало. Първите няколко секунди Марк остана неподвижен. После постави длан върху челото си и леко го разтри. Въпреки че беше с гръб към Ирен, той почувства погледа й. Знаеше, че ако се обърне, дори и да мълчат, ситуацията ще стане напълно ясна. Знаеше и друго: не бе този най-подходящият момент, в който Ирен да признае пред себе си, а и пред когото и да било, че територията, която бе открила, не е само неин приоритет. Той дори подозираше, че тя използва Е-кси несъзнателно. Усети как в нея се надигна съпротивление. Сега той бе само нашественик. А как искаше да премахне тази бариера помежду им! Нямаше смисъл от разправии и инат. Защо ли бе така недоверчива? Въпреки всичко той ликуваше. Вълнение го заля в секундите, последвали мисълта му. Това бе първият пробив! Независимо от предстоящите трудности Е-кси бе извела част от тях двамата в други светове...! Той все още не се бе обърнал, когато сигнал за съобщение разля нежна мелодия. Марк небрежно го включи. Беше Адамс. След разговора той се усмихна приветливо на Ирен и каза:

- За днес програмата ни приключи, защото ме викат спешно. Почини си два часа и след това отиди в Института, където те очакват. Утре отново ще се видим. Но ако имаш някакви въпроси, винаги може да ми се обадиш.

Тя с облекчение прие думите му. Марк обаче знаеше, че помежду им е започнала безмълвна война.

* * *

В кабинета на Адамс се проведе събрание. Както обикновено не всички присъстваха, но тези, които бяха извикани, изживяха отново бесния натиск от страна на по-високата инстанция - в случая Адамс. Той беше безпощаден - изискваше, следеше, форсираше. Спрямо Марк бе по-сдържан и то с единствената цел, да не акцентира върху не съвсем правомерното решение Ирен да бъде отстранена от психологическите тестове. Аделаида обаче не смяташе да остави така случая. Тя непрекъснато твърдеше колко неправилно е подобно решение. Незабелязано от другите Адамс напомни на Марк за отчета, който трябваше да му представи още тази вечер. За себе си Марк вече беше решил: ще оформи отчет, по възможност приличен за случая, но нямаше никакво намерение да спомене истината. Абсолютно сигурен беше, че ако другите приближат, дори съвсем малко до този непознат механизъм на трансформация, те ще прегазят и последните стръкчета надежда да се разбере какво е това. Интуицията му показваше, че трябва да предпази Ирен от всякакво вмешателство, за да не изгуби малката следа, която бе блеснала пред него. Необходима му бе още информация и засега мълчание.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011