СМРАЗЯВАЩ ОТКАЗ

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Още в бледата утрин преди изгрева Ирен се събуди. Обикновено по това време тя ставаше. Такива бяха ранните часове - бледи, а небето леко жълтееше. Розовото тайнство на зората бе останало някъде в далечното минало. Но тя знаеше за него, беше го срещала във виртуалните пътешествия, които си устройваше през свободното време. Така подбираше параметрите къде да отиде, че да наблюдава света и живота някак отстрани. Първо се разхождаше на случайни места, в различни селища, през различни епохи. Понякога посещаваше и напълно пусти местности. Опитваше се да усети живота или това, което е записано за него, така, сякаш тя е чуждо тяло, за миг потопено в този далечен свят. Тогава долавяше безброй много нюанси, но никога не се задълбочаваше в детайли, нито пък в емоциите, които съществуваха там. След това се отдръпваше на някаква височина над света, из който се е разхождала, и започваше да наблюдава проявлението му в различните нива на съществуване. В някои от тях той имаше силно присъствие, а в други - не. Или, с други думи, Ирен гледаше енергийното излъчване на системата. Приличаше на калейдоскоп: виждаше се например негативна, тъмна и нечиста струя, обхващаща определени пространства. Същата можеше много интензивно да се излъчва от някой дом и във вид на нишка да се свързва с много по-голямо петно. Нежни и ефирни енергии биваха хващани като в обръч от мръсно-кафеникави ивици: ефирните енергии се натрупваха и плисваха като вълни, по пръските и капчиците те се изтегляха и присъединяваха към подобни на тях, но по-големи. Това бе едно непрекъснато и странно движение, по-скоро - борба. Ирен ги виждаше винаги, независимо в коя епоха се намира. Тези проявления не си приличаха, като морето и те бяха неповторими. Но имаше закономерности, които при дълго наблюдение не можеха да убягнат.

И тази сутрин тя не се въздържа. След задължителните кратки и интензивни тренировки, Ирен реши, че има поне час време и за виртуалния модификатор. Включи се и наслуки определи времето и мястото. Озова се в зеления коридор на дълга улица. Утринната свежест и светлина напираха като водите на препълнен язовир. Бясно раззеленилата се пролет замайваше човешките сетива. Ирен се чудеше как древните са издържали да живеят на открито. Някаква надпревара, някаква жизненост трещеше от всички страни. Това не беше вредно, но уморяваше. Ирен си помисли, че сега хората явно много са се променили. Летейки из зелената улица, тя усещаше мириса на дворовете, събуждането на живите същества: някои къщи изглеждаха в унисон с утрото, а други стояха мрачни, затворени, сякаш искаха да се скрият от този кипеж.

Тя трепна от нечие присъствие и се изключи от почти реалната тримерна виртуална действителност. Не обичаше да се отдава на усещанията си, когато около нея имаше някой. Тя се обърна и видя Тони.

- Днес няма да ходиш на работа. Извинена си заради теста. Но може да си вземеш и цяла седмица почивка. Доста си преуморена - каза той и тонът му не търпеше възражение.

Ирен не отвърна. Това не го учуди, такава си беше, но този път го подразни. Въпреки това не й каза нищо.

След кратко мълчание тя попита:

- Струва ми се, че има нещо лошо, Тони, нещо, което ти все още не ми казваш?

- Ирен, ако трябва да съм откровен, петте безметежни години са към своя край. Причината за това не е в твоето минало, а в това, което са открили у теб сега. Необходимо е да се подчиниш. Инстанцията, която провежда теста, е от висше правителствено ниво. Тези изследвания са изключително важни и никой не може да им се противопостави.

Тя не реагира. Само го гледаше с пълно неразбиране. Как може той да говори такива тъпизми. Нима вярва в това! Наистина висшите инстанции са непобедими - но поне да не им вярва!

- Знаят ли коя съм?

- В момента - не. Но ако научат, ще са на твоя страна.

“Какво значи на моя страна?” - питаше се тя. - “И интересува ли го изобщо някой моята страна?!”

- Ти не се криеш от никого тук - продължи той, - миналото ти е в тайна за по-голяма безопасност, т.е., за да не те открият тези, от които избяга. Естествено, че необходимите структури, в правителството ни, които отговарят по съответните въпроси, знаят или всеки момент ще научат коя си. Няма никаква опасност, Ирен. Лошото е, че ти го приемаш като заплаха - Тони се взираше в нея и чувстваше как думите му звучат кухо.

Тя помълча и каза:

- Спомних си още подробности.

- За кое? - той подозираше, че е извън темата на разговора им. Тя често правеше така и не му беше ясно що за начин на мислене има. Едновременността, с която боравеше, го учудваше и често го объркваше, но все пак бе свикнал за тези пет години.

- За ликвидацията на екипажа - продължи тя. Той леко потръпна, не му беше моментът да говорят за това - наистина са убити, Тони, спомних си го съвсем ясно, досега не бях сигурна, имах бяло петно, но снощи с тази температура... възвърнаха ми се и други неща...

- А спомни ли си причината, заради която взеха това решение?

- Не - отговорът бе винаги един и същ. Ирен не помнеше как се е стигнало дотам.

- Мога ли да знам защо се ровиш толкова из миналото, с виртуалния модификатор? - попита той, като я гледаше проницателно.

Тогава тя му отговори толкова налудничаво, че чак го ядоса:

- Търся някаква връзка.

- Връзка с какво? - той се облещи.

- С бъдещето.

Тони не й отвърна нищо, но я изгледа с неразбиране.

- Миналото проектира бъдещето - изведнъж се оживи Ирен, но трудно подбираше думите, защото смисълът, който виждаше тя, някак си не можеше да се натика в този все пак човешки език. - Всъщност не знам какво точно ме интересува, но има някаква дълбока причинно-следствена връзка. Аз го усещам, когато се връщам там, чувствам, че търся някакъв отговор, някакъв изход... и когато го намеря, тогава ще разбера...

- След като миналото проектира бъдещето, значи всичко е решено - Тони се опита да влезе в нейния тон.

- Не е така! - отвърна енергично тя - не забравяй настоящето - единственият момент, в който можем да променим всичко. Настоящето има способността да влияе на резултатите от миналото и да проектира нашето бъдеще... “на крилете си то носи бъдещето и веднага се превръща в минало - само за кратък миг е във властта ни...”

Абстрактният разговор бе изчерпан. Тони не я разбираше. Той не искаше да води подобни дискусии с когото и да било, а най-малко имаше желание да засегне Ирен. Но не можа да избегне мисълта, че тя сигурно носи някаква лудост в себе си, вероятно породена от тежкия й живот в ЮК.

И тя нямаше желание да разговарят повече.

- Ще те помоля занапред максимално да ограничиш ходенията си в квартирата - допълни той.

Ирен кимна едва забележимо.

Тони много ценеше факта, че тя винаги му спестяваше разправиите, обясненията или каквито и да било усилия да я убеждава. Схващаше какво трябва да се прави и изпълняваше. Също така, не го лъжеше и не криеше нищо от него. Реагираше спокойно, независимо от ограниченията, които често се налагаше да търпи.

“Дали ги третират по този начин в ЮК, или просто си е такава?” - чудеше се Тони.

За тези пет години те бяха споделили един с друг доста неща и въпреки различията в характерите им все пак си допадаха и дори се разбираха. Още в началото стана ясно, че тя няма да оспорва лидерското му място, нито решенията му. Такава беше ситуацията и тя я осъзна веднага. Той си спомни колко уязвима и изчерпана изглеждаше тогава. Преодоляването на стреса стана почти незабележимо, сякаш някак вътрешно: За известно време Ирен се затвори в себе си, не искаше да излиза, да вижда хора, дори използваше медикаменти, но не се докосна до разпускащи програми. Неистово странеше от тях. Това не продължи дълго - започнаха да разговарят за най-обикновени неща, тя прочете някои книги: странно, не посегна към програми, а към книги. Това, между другото, се водеше за отживелица, но явно й помогна. После обсъдиха каква професия да си избере. Той й обясни, че пред обществото тя ще бъде негова сестра - Ирен Сандърс, и че е крайно време да спре с антидепресантите, за да може да я представи официално и да й се вгради микрочиповото устройство, чрез което да влезе в системата. Ирен се съгласи и отхвърли с готовност лекарствата. Това го учуди, защото с тях се привикваше и отказът ставаше постепенно. Но лекарят тогава не забеляза никакви проблеми. После всичко влезе в релси - пред нея бе един нов свят - Свободната Държава - Многонационалният Съюз. Струваше му се, че тя с възторг реагира. И наистина тук бе толкова различно от ЮК. Бързо и с желание Ирен усвои нови знания в областта на екологията и започна работа. Дълбоко в себе си обаче Тони смяташе, че тя не е преодоляла депресията, а просто я е заключила някъде... Когато я видя за пръв път пред входа на тунела, той се ужаси: тя бе напълно смазана и душевно, и физически, никога преди това не бе виждал човешко същество, толкова близо до смъртта, което да оцелее. Затова реши, че е много жизнена и адаптивна и напълно способна да потисне онова, което донесе със себе си от ЮК.

И така Ирен нямаше право на решения, без да се консултира с Тони, нито да се отдели напълно и да заживее самостоятелно - това бе невъзможно за човек с нейното минало. Тя спазваше всички уговорки. Но истината знаеха само те. За останалите Ирен Сандърс, сестрата на Антонио, бе дошла от далечна провинция и живееше с брат си.

Такъв бе животът им досега, но и двамата вече бяха наясно, че скоро всичко ще се промени.

* * *

Марк не вярваше на очите си. Освен, че енергията на Ирен, която успяха да измерят след третия тест, бе няколко десетки пъти по-висока и от най-високите стойности, то и параметрите й правеха възможно най-идеалното съвпадение с неговите.

- От всички досегашни търсения, които и без това са към края си - каза Симон Адамс, главен ръководител на ПКМ - тази двойка Марк и Ирен е най-успешната. Всъщност само на тях може да се разчита за първия пробив. Останалите ще се включват според силите си по-късно. Бих казал дори, доста по-късно. Такива възможности, каквито притежава Ирен Сандърс, дори не сме допускали, че може да има в човешко същество. Ще се правят допълнителни анализи и изследвания върху параметрите, за да стане ясно как ще се действа. Всички детайли максимално трябва да се проучат и внимателно да се обясни на притежателите им, т.е. Ирен и Марк, какво трябва да се прави, какво не трябва и какво могат да очакват един от друг. Това ще бъде цял курс на предварителна подготовка и тепърва ще се решава как да го проведем.

Той огледа насъбралите се около него десетина участници в проекта. Бяха експедитивни хора с голям опит. Никой не зададе допълнителни въпроси. Адамс ги освободи да работят по възложените им задачи. Единствено на Марк каза да остане.

Адамс беше представителен, с аристократично излъчване. Силният му дух бе покорил напредналата възраст. Той бе човек с доказани качества, с огромно влияние, ерудиция и опит. Член на УС, блестящ военен и учен, а сега и един от ръководителите на ПКМ.

- Марк, необходимо е да се запознаеш с Ирен - той му остави кодове - всъщност още днес трябва да се видите. Ти ще прецениш до каква степен като начало и по какъв начин да я въведеш в проекта. Ако има проблем, се обръщаш към мен и евентуално ще назначим психолог. Доколкото прегледах биографията й, мисля, че няма да се сблъскаме с трудности - наистина Адамс съвсем повърхностно бе погледнал тази биография, той дори не си представяше в момента, че Ирен може да се окаже опасност за проекта. Дори не знаеше, че тя е прехвърлена от ЮК в МНС. Е, не се бе постарал да погледне по-дълбоко кое е това “хубаво момиче”, но скоро на всички щеше да се наложи.

Адамс харесваше Марк, защото той бе отговорен, контролираше се без усилие, имаше ясна и логична мисъл и винаги довеждаше до край, това, което е започнал. Умееше да организира, да изисква и да осъществява операции, в които участват значителен брой хора.

- Радвам се, че точно ти си човекът, чиито параметри съвпаднаха с нейните - едва доловимо се усмихна Адамс, - имам ти пълно доверие, Марк. Дълбоко в себе си вярвам, че ще успеем.

В изключително суровите сини очи на Адамс проблесна човешкото пламъче на топлотата. Това бе, така да се каже, скорошна придобивка за него, но Марк не я пропусна, като бе напълно сигурен, че не е прословутото помъдряване с възрастта - не, това бе пределното осъзнаване на предстоящия катаклизъм.

* * *

Тони знаеше, че е задължен да даде някакви обяснения на Ирен за теста “Омега 5” и за ПКМ. А и тя го попита. Но той не можеше да започне, още по-малко да завърши, подобен разговор. Щеше да й прозвучи точно така, както преди са й втълпявали: да се манипулират и използват хората в името на по-висша цел. Ако кажеха и целта, тя по-скоро би умряла, отколкото да им повярва. За живота й в ЮК той бе уведомен достатъчно, а и от самата нея знаеше за усилията й да спасява хората от психически срив след така наречената манипулация от второ ниво. Тя се прилагаше за тези, които отказват да направят нещо, очевидно противно на волята им. В първо ниво те виртуално преживяваха всичките си най-дълбоки страхове; докато във второ ниво ставаше същото, но на живо. Всичко се случваше пред очите им - изтезания на близки за тях хора и т.н. Така се правеше, докато отстъпят, например да участват в нещо толкова долно, като това, от което се страхуват, с единствената разлика, че близките им например няма да са там.

Ирен бе работила дълги години преобладаващо в такава среда. Тони се чудеше как не е полудяла. И в МНС се ползваха понякога подобни методи, но много по-рядко. Докато ЮК беше страна на мракобесие и терор. След всичко това и след ликвидацията на екипажа той наистина не знаеше как да й обясни за проекта.

Преди десет години

Ирен седеше на работното си място и преглеждаше различни досиета, определяше срещи. В просторния кабинет влизаха и излизаха различни хора, приближени на Негово Величество. Те или изчакваха, или ползваха информация, Общо взето атмосферата бе безлична. Междувременно Ирен бързо триеше и разместваше данните за едно семейство. Това бе абсолютно незаконно. Тя се опитваше да изглежда спокойна и се учудваше как все още го постига.

- Ирен! Негово Величество иска незабавно да те види!

Съобщиха й го бързо и от вратата. Обикновено това се правеше по мобилната връзка, но сега я викаха лично.

Тя не отвърна. Забави се още пет минути. Едва след като успя напълно да прехвърли данните и да заличи дейността си стана и тръгна за неговия кабинет. Когато влезе, той бе с гръб към нея и в първия момент се направи, че не я е забелязал. След малко се обърна рязко и почти изкрещя:

- Не ти ли е ясно, че когато те викам, трябва да идваш веднага!?

Ирен го поздрави, усмихна се формално и се загледа тъпо в една точка. В този момент тя си мислеше трескаво: “Не е възможно да са ме разкрили толкова бързо какво правя - това е вероятност едно на милиарди. За нещо друго ме вика.”

Той я гледаше гневно, но това бе фасада. Погледът му я обхождаше, питайки се какво ли още го спира да не й покаже кой е. Той не се дразнеше от петте минути закъснение, въпреки че затова изкрещя. Дразнеше го нещо много повече - това, че не можеше да сломи духа й. Винаги го усещаше. “Да не беше толкова необходима”, си каза, “нямаше да я търпя въобще, щях да я пратя по дяволите!”

- Ирен Касиди! Не забравяй, че си ми съпруга! Не забравяй и благоволението, на което се радваш. Вместо да те изхвърля заради непоносимия ти характер и неуважението, което демонстрираш към мен, аз се примирих с унижението на пренебрегнат съпруг, крия всичко това от народа си, дори ти осигурих работа, а когато те викам, ти се мотаеш и само остава да започна да ти се моля!

Тя вдигна глава и го изгледа така, като че за пръв път го вижда: със смесица от полувъзхищение, сякаш е чула маймуна да говори, и с всеопрощаващата усмивка от типа: “не ти е лесно да си толкова зле.” Той се заяждаше и сумтеше, а очите му святкаха като на ядосан глиган. Четвъртитата му глава би имала хубави черти, ако не беше принизяващата злина, която изригваше на моменти от него. Общо взето тъмен, почти плешив, но пред народа си слагаше къдрава златиста перука. Добре сложен и едър, като парадираше с това. Да, той бе Роберт Вениамин - сто и петият крал на ЮК.

След малко се поусмири. Зададе й конкретни въпроси, свързани с определени хора, възложи й да направи няколко психологически портрета и след кратките насоки за предстоящите разпити на военни командири я освободи.

“Всичко това можеше да се направи и нормално”, помисли си Ирен, “но все пак, необходимо е да има тръпка, атака, бяс! Защо нормално, като може да бъде и ненормално?”

На излизане Роберт й хвърли поглед, пълен с ненавист: “Тя винаги изглежда наивна, малка и сладка кукличка, която е толкова добра, че дори не се сърди. Как е възможно да не й пука!“

Навремето той я харесваше. Бе влюбен, така да се каже. Но никога не можа да покори гордия й характер, да застане над нея. Дори когато Ирен си мълчеше, той чувстваше, че тя му се надсмива. А отвореше ли уста, обикновено го смазваше с логика. Той не обичаше логиката - напротив, много по-добре му беше да подхранва емоциите, беса си. Когато тя съсипваше този негов свят с тъпото си чувство за реалност, най-много го дразнеше. Така постепенно Ирен му отмиля. Толкова чужда, толкова префърцунена, като хората от тая идиотска нейна долина. За да не се чувства унизен, той я изолира от себе си, като не преставаше да я използва - родът Касиди, едно перфектно наследство, подкрепено с доброто образование, което тя получи. И не пропускаше случай да я тормози. През това време се утешаваше с други жени, а ролята на жертва му бе доста удобна.

Когато тя се завърна на работното си място, вече бе приключила напълно с подмяната на данните за това семейство. Бе заличила цялата информация за самоличността им досега, освен тази на мъжа, който нямаше да се мести. Него постави в регистъра на останалите сами поради трагични обстоятелства. А тях - жена му и децата му, в далечен град, където да живеят със статут на хибриди. Тези градове - на хибридите, бяха истински ад - центрове на корупция, измами, пране на инфо, трансфер на хора... По-трудно бе да се излезе оттам, отколкото да се влезе.

Самата подмяна на данните ставаше по верижен принцип, което бе трудно, защото базите данни в различните нива имаха връзка помежду си чрез прецизни програми. Последните алармираха дори и при най-малка промяна. Хората от различните общества бяха следени по различен начин - индивидуално за тип "А", в пакет за по-нисшите варианти, но пропуски не се правеха. Връзката ставаше чрез наночипове, вградени в самите хора, а настройките можеха да се извършват и отвън в зависимост от необходимостта. За да успее човек да излъже системата, бе необходимо да нанесе промените абсолютно едновременно и еднакво във всички места, където се съхраняваше информация, както и в наночипа. Почти невъзможно беше някой да “сътвори” нова личност или да извърши прехвърляне, без да обърка целия този лабиринт от нива, данни и кодове. И все пак имаше такива, които го правеха и то доста добре. Ирен притежаваше пълен достъп и някои познания. Досега не я бяха хващали - не се беше издънвала. Но знаеше, че може да заплати с живота си за такава постъпка.

И така тя приключи - вече бе много трудно някой да определи предишното място на тези хора. Ирен лично присъства на раздялата им. Нямаше да забрави как мъжът погали главичките на двете си невръстни деца, как хвана ръцете на жена си и за миг я притисна до себе си. После те се разделиха. Но цял живот Ирен щеше да помни залеза на надеждата в очите на тези хора. Това стана заради него. Беше загазил в работата. Той бе от контингента на живеещите в дворцовия комплекс със съответните задължения и интриги около себе си. Ирен виждаше какво става и го предупреди, но знаеше, че е безпомощен, затова направо извърши прехвърлянето. Той остана да се бори сам с действителността. След този случай й беше редовен пациент. Да имаш семейство, не представляваше интерес за никого. Най-често се използваше за изнудване. Изобщо семейството сега бе нещо като домашен любимец в миналото - прекалено несъществено. Хората почти не живееха заедно дори когато смятаха, че са формирали такава единица. Случваше се някои от тях да държат все пак на тези връзки и обикновено не им беше от полза.

Сега

Тони бе издръжлив човек. За пръв път обаче имаше усещането сякаш са го центрофугирали. Денят бе преполовил, но той изпитваше желание да е късно, да се прибере и да се наспи. Преди малко бе приет официално за член на ПКМ. Два екипа участваха в този проект: инструктиращ - създателите на теорията, откривателите на реално съществуващите прояви на тази енергия, която нарекоха Е-кси и я считаха за телепортационна. Те бяха хората, които решаваха как ще се действа. Другият екип бе оперативен и включваше онези, които притежаваха необходимите качества в много по-засилена форма от останалите. Чрез тях щяха да осъществят проекта с помощта на първия екип. Много от членовете бяха и на двете места. Засега Тони бе в оперативния, т.е. един от първите двадесет-тридесет души, които носеха в себе си така ценената енергия. Обясниха му защо е създаден ПКМ и необходимостта той да стане проект № 1 в световен мащаб. По този въпрос с ЮК вече се водеше доста добра политика на сътрудничество. В момента се очакваше оттам да пристигнат подходящи хора, които също щяха да се включат.

- Това ще се случи в предстоящите десет години - започна Тони, като се обърна към Марк, двамата вървяха един до друг, - има ли някакъв период, когато вероятността да е по-голяма? - попита той.

- Най-голяма е след една година и следващите три - отвърна Марк. Той знаеше как се чувства Тони. Добре си спомняше своята реакция преди пет години. Отначало си като смлян. После не вярваш. После пак си смлян, отчаян, протестираш. Накрая разбираш, че няма изход. Вкопчваш се в проекта и започваш да действаш като машина. Самият проект за пет години едва бе мръднал с милиметър, независимо от огромните средства, вложени в него. И това стана, откакто реално откриха Е-кси и че евентуално има хора, които я притежават. Така се потвърди теорията и се яви известна надежда. Но как ще се действа с тази енергия, как ще се осъществи подобна цел не бе ясно.

- Искаш ли да се видиш с Ирен, преди да говоря с нея? - попита Марк.

Тя все още не бе въведена в проекта и не бе запозната с целите му.

- Не съм във вид, който не би я стреснал, но ще говоря - отвърна Тони и не пропусна да отбележи, че Марк бе уверен и явно доста по-осведомен от вчера. Това бе неизбежно, но Ирен щеше да се разстрои много. Последните години тя сякаш повярва, че съществуванието й вече няма да бъде обвързано със секретни правителствени служби. Дори животът под прикритие не й тежеше. Не й тежеше нищо, защото не го усещаше, защото бе безумно амортизирана.

- Живяла е в ЮК и тук е под прикритие. Ти отговаряш за нея и тя не ти е сестра - внезапно каза Марк, като по този начин искаше да внесе доверие между него и Тони: готовността за сътрудничество той прояви, като показа докъде е информиран. Инстинктивно Марк чувстваше, че искрените отношения с Тони ще са му необходими.

- Това е истина - каза Тони, - но искам да те предупредя, че ще имаме проблеми с Ирен. Тя няма да повярва в проекта. Доколкото разбирам, Е-кси не може да се задейства просто така... поговори с нея и после ще решаваме. Вече ще си много по-наясно какво искам да кажа. Сега ще я видя и ще ти се обадя, за да я потърсиш - допълни Тони и двамата се разделиха.

* * *

Анжела и Себастиан бяха в научната група на военния отдел от инструктиращия екип на ПКМ. През последните часове усилено изследваха енергиите на Марк и Ирен. Стремяха се да разберат дали след като нейната бе толкова интензивна, би могла да бъде напълно самостоятелна. Оказа се, че благоприятното съвпадение на параметрите влияе не само върху интензитета, но има и коригираща функция. В крайна сметка се получаваше нова енергия с положителните качества на двете съставящи я. В случаите на неблагоприятно съвпадение бе точно обратното.

Преди да се види с Ирен, Марк се отби в лабораторията, където работеха Анжела и Себастиан за да провери няма ли нещо ново.

Себастиан - светъл мъж, доста намахан, със силно телосложение се усмихна широко, като видя Марк.

- О, ето го и нашият късметлия! Вярно е, че тя те води, Марк, но все пак ти попадна в първата двойка! Е, за утеха открихме, че нейната енергия се нуждае от твоята, за да се изрази в насоката, която ние искаме.

Засекретеността на ПКМ беше на висота, дори в представите на такова маниакално на тази тема общество. Вътре в самия състав обаче обстановката бе по-либерална, особено що се касае до комуникациите, откритията, вземането на решения и достъпа до информация. И може би това бе единственото по-нормално нещо. То бе породено от факта, че екипът работеше в неестествен режим: липса на време, напълно неизследвана материя, засилена вероятност за неочаквано развитие. Изискванията за дисциплина и допълнителните тренировки на които ги подлагаха, бяха нелеки дори за военните, свикнали на подобно отношение.

- ...което никак не е малко - допълни Марк, но не стана ясно дали се шегува.

- Я, какъв е дръпнат - усмихна се Анжела, - става дума - продължи тя - за така наречените отключващи и допълващи... ох, не знам как да ги нарека, не сме измислили още думата... Всъщност искам да кажа, че при съвпадение, което е нещо като интерференция, се получава различна от теоретичния модел картина. Това е резултат точно от тези допълващи и отключващи фактори, те си взаимодействат и...

Марк не я слушаше, умът му бе някъде далеч.

* * *

Ирен отиде малко по-рано в залата за почивки, където щеше да се състои срещата й с Марк. Тя се чувстваше объркана от това, което Тони й каза - звучеше хаотично, неопределено... Помоли го да спре с обясненията и реши лично да отклони всякакви изисквания и нареждания, които щяха да предявят към нея. Представи си, че най-добрата тактика е да ги разочарова в очакванията им. Дълбоко в душата й се надигна страх - инстинктивен, неоформен, но способен да я измести от неутралното положение, с което си бе свикнала. Тя притвори очи и се заслуша в ромона на фонтана. Върна се в последното виртуално преживяване. То изглеждаше като безмълвна загадка. Мястото - екваториален плаж с огромни палми зад пясъчната ивица. Бе спокоен следобед, последван от искрящ залез. На плажа нямаше никого освен една двойка: жена от европеидната раса и мъж от монголоидната. Те бяха красиви хора. Помежду им имаше хармония и грееше златистото сияние на любовта. Ирен много пъти го бе виждала у древните и безпогрешно го различаваше, въпреки че й бе трудно да улови същността му. Но от страна на жената то бе помръкнало и като че причината бе някакво раздвоение. Да, тя даваше от чувствата си и на някой друг. Ирен пробва да погледне света през очите й... И усети как плува, как обръща гръб на брега... на всичко... пред нея бе откритото море, настръхнало, в отблясъци, застрашително и величествено... Жената знаеше, че от ситуацията няма щастлив изход. Ирен се чудеше как може да делиш любовта си, но бе забелязала, че древните, често са го правели. Теоретично не бе възможно, но тогава хората са били други. Какво ли биха си казали те, зачуди се Ирен, ако някак бяха научили, че в далечното бъдеще изобщо никой няма да се вълнува по този начин. А тези, които се впечатляват от факта, че си допадат, ще бъдат все по-малко и излиянията им ще траят през “размножителния период”. Но той и без това щеше да бъде излишен, тъй като процесът на репродукция ще се осъществява само в изкуствени условия с известен и подбран материал. Въпреки че сега генетични намеси вече не се извършваха, шансът да се получи човешки зародиш, който да оцелее, бе много малък. Най-големият удар на тази цивилизация бе изключително занижената репродуктивност - това бе последица от ядрената война в далечното минало, от метеоритния удар и от необузданите генни намеси, които някога, далеч са надминавали борбата с болестите. Ирен се замисли за днешните деца. Семейната единица се бе разпаднала особено в общество тип "А". Всеки предпочиташе да живее сам. Децата се отглеждаха в специални центрове, където ги подготвяха за бъдещия им живот много добре. При хибридите и мутантите имаше и семейства и те не бяха малко, но по принцип това се смяташе за отживелица. А ако някой искаше да изживее нещо, какво по-хубаво от това да намери сбъднато желанието си! Виртуалните емоции от подобен тип бяха въпрос на личен избор и съвсем нормална необходимост. Съществуваха общоприети програми за сексуално разтоварване и те бяха за предпочитане пред варианта сам да си сътвориш преживяването. Защото данните от тези занимания се използваха за личностна характеристика и отиваха в съответните бази, където определени структури винаги имаха достъп. Унифицираната информация в този случай бе дезинформация. Затова хората от тип А не използваха въображението си, а готовите продукти.

Да, Ирен бе дошла доста по-рано и толкова мисли прехвръкнаха през главата й. Цветовете на минералите във фонтана преливаха и тя ги гледаше разсеяно, когато рязко изпита силно безпокойство. То мина като вълни през нея и се концентрира в стомаха и в гърдите й. Ирен вдигна очи и видя елегантен тъмен мъж, висок и строен, който идваше към нея с енергична походка. Облеклото му, също тъмно, добре подчертаваше стегнатото му тяло, но не подсказваше с нищо принадлежността му към военните или към ПКМ. Той се приближи и както й се стори, я огледа с любопитство, но все пак дискретно. След това се представи, като почти незабележимо се усмихна и седна. Веднага пролича, че се чувства много свободно, че е свикнал да се разпорежда, без да го приема като привилегия: то бе част от неговата същност и съответстваше на работата му.

- И така, Ирен - каза той полушеговито, но само за фасада - необходимостта ни срещна и аз трябва да те запозная със ситуацията и подробностите около проекта.

Той я изгледа право в очите и тя с изненада установи, че не може да издържи на този поглед. Не трепна, не искаше да отстъпи още в първия миг, но за да избегне влиянието, придоби кухото и празно изражение на човек, който бяга в друга действителност. След малко се овладя и го погледна: лицето му имаше правилни черти, бе леко продълговато, с почти прав нос, косата черна и къса, вратът му създаваше чувството, че в него има нещо хищно от типа на тигрите. Очите - също черни и много проницателни, властни, магични очи. Правеше впечатление, че бързо и адекватно преценява, че се ръководи от разума си, че може да владее себе си и другите. “Напористо същество... Ужас”, помисли си тя.

- Бих искал да знам чувала ли си за ПКМ и въобще какво знаеш по този въпрос?

- Не съм запозната. Добре известно е, че не е редно и няма откъде да имам друга информация освен оповестената. Също така ми липсва желание да научавам подробности и въобще тези изследвания не ме интересуват.

Настъпи кратко мълчание. Ирен отчете факта, че Марк не отвърна на атаката. Той не се поддаде на манипулацията да спори или да я убеждава. Направи си някакъв извод, но не промени линията, която намираше за необходима.

За него бе ясно - с първото изречение удари на камък. Той се чудеше какво би накарало някого да се държи така. Още повече с Ирен имаше усещането, че могат да си говорят много по-естествено. Погледна я. Сини очи, светъл тен, тъмни коси, слабо лице. Не можеше да отрече, че е красива, но изглеждаше някак безучастна. Прикритото напрежение и страх обаче не му убягнаха. Беше стройна и фина. Най-силно впечатление му направи колко е нежна: и физически, и душевно. И това бе в контраст с другите жени, особено с тези, които искаха да подчертаят, че живеят добре - те винаги търсеха начин да внушават, че пращят от сила и самостоятелност. Последната, между другото, им бе дадена само привидно. Ирен не парадираше с нищо и не се опитваше да изгради някакъв специален образ за себе си, с който да се представя. От нея обаче се излъчваше сякаш на по-високо ниво жизненост, която изглеждаше непобедима. Марк се опита да си я представи напълно съсипана, но не успя.

Мълчанието, което настъпи, не ги смущаваше. Ирен гледаше в една точка, а Марк я оглеждаше. Той не искаше да я притиска с факти, но друга алтернатива нямаше: или трябваше да остави разговора за психолозите, или да го проведе сам. Така или иначе щеше да работи с нея. По-добре бе да пробва да разчупи ледовете.

- Ирен, не си ли се запитала защо се върнахме да живеем под земята?

Ползвайки виртуалния си опит, тя за миг почувства ветровете и дъждовете, които са обливали повърхността милиарди години, усети квантите животворна енергия. Защо сега не беше така и тази енергия носеше унищожение? Защо не можеше да се стои навън? Жълтото небе, необичайните бури, горещините и студовете... радиацията... само се усилваха... какво беше това?!

- Ирен, екологичната катастрофа отшумя. Защо не можем да се върнем горе? - продължи още по-настойчиво той.

Кой знае поради какви причини започнаха да й се преплитат кадри от ликвидацията на екипажа в ЮК. Тя се овладя, но болезнените спомени минаха като сянка през лицето й. Тъмните му очи не изпускаха нито една нейна реакция. Усещането й бе, че е много притисната.

- Имам ли право да прекратя това? - рязко попита тя.

- Да прекратиш разговора ли? О, да. Можеш да си тръгнеш веднага.

- Не - каза Ирен, - да прекратя цялата тази идиотия и да ме оставите на мира?

- Не - отвърна Марк, - ако сега си тръгнеш, този разговор ще се проведе утре, но ще ти го обяснят повече хора и по-специално.

- Значи нямам избор - тя го каза механично като напълно потисна емоциите си.

- Опасявам се - да.

Този силен поглед. Какво не би дала да спре да я гледа. Но тя дори не извърна глава. Опита се да изглежда спокойна.

- Какво има толкова за казване? - и Ирен вдигна сините си очи.

След това безразличие Марк би могъл да се почувства като безумец, дръзнал да сътворява някакви измислици. Той обаче се вбеси от нежеланието й да осъзнае, че принадлежи към хората и техните проблеми.

- Хубаво е да преосмислиш поведението си. Занапред това държание ще поражда само неприятности и за теб, и за нас - плътният му глас, с ясна дикция и приятен тембър, звучеше безапелационно и се запечати в главата й, като тя не предусещаше нищо добро. А от събеседника си долови как струеше напрежение и някакъв вид агресия, които той контролираше. Идеше й да избяга, но бе натежала от неясни спомени и горчиви мисли. Гърлото й пресъхна и тя нямаше никакво намерение да говори. Погледът й падна върху двете му ръце, опрени на масата - изящни и силни: той или жестикулираше, или ги свиваше в юмруци. Ирен се ограничи да наблюдава само това, като правеше опит да го слуша.

- Аз не те познавам, Ирен, дори не съм се интересувал много подробно от психологическия ти портрет - при тези думи тя се засмя снизходително. “На стар краставичар краставици ще продава”, помисли си тя. Това бе древна поговорка. Къде ли я е срещала? Някъде из виртуалните разходки...

Марк не беше наясно, че Ирен е професионален психолог. Данните, приведени за нея от ЮК, бяха нищожни.

- Но искам да знаеш - продължи той, - че инатът, който проявяваш, излишно ще утежни положението. Необходимо е да ни сътрудничиш с всички възможни усилия. Времето ни тук вече е малко.

- И опряхте точно до мене! - тонът й беше на човек, който няма да повярва в нищо.

Той я изгледа строго и леко учудено.

- Да, “опряхме” точно до тебе. И що за дума е това? Колкото до ПКМ, ще започна направо: той преследва една цел - преселване на земните хора по други системи и планети. Това може да се осъществи само чрез телепортация, а необходимата енергия се проявява в биологично-духовните същности в определен етап от развитието им, по-скоро духовното. При човека това е възможно, въпреки че е малко рано. Тази енергия е налице. Трябва да се стигне до пробив в новото ниво и до натрупване на опитност. Ако оставим на естественото развитие, може да се наложи да чакаме доста дълго. Но ние нямаме време за това! Земята ни ще умре скоро. Слънцето е пред прага на последния си стадий. Смъртоносен ядрен удар може да се излъчи всеки момент оттам. Тази радиация, която се сипе напоследък, е началото на края. За съжаление, такива са неоспоримите факти. Констатирахме ги доста късно и те са в пълен разрез с предишните ни изчисления, според които ни оставаха поне още около милион години спокоен живот.

Ирен се облегна на масичката. Тя цялата пламтеше. Просто вдигна температура. Спомените й се върнаха. Затова ликвидираха изпитателния екип! Заради същата проклета теория! Затова умряха Томи, Еди, Мадлен и всички те - триста човека, които тя избра и на които толкова държеше!... Най-вероятно чувството й към тях бе подобно на обичта, на любовта, съществували някога между хората.

Трепереше. Но съвсем леко. Продължаваше да следи движенията на хубавите му ръце. Очите й бяха сухи и горещи. Тя спокойно каза:

- Марк, ти си умен човек. Как можеш да вярваш в това? По този начин се вършат машинации и се преразпределят ресурси... Защо, по дяволите, замесвате и мен?!

- На това ли те научиха в ЮК? Ако Роберт Вениамин е преразпределял ресурси, нима целият свят е такъв! - Марк бе възмутен. За пръв път срещаше човек, който да се отнася с такова презрение към гибелта на хората. - Откъде идваш ти, за Бога? Вече пет години живееш тук! Или може би ти изглеждаме като онези диваци?

Тя мълчеше. Какво не би дала да се разплаче. Погледна към Марк, но усети, че той не я разбира. Вярно, че знаеше за ЮК, но можеше да е в пълна неизвестност за останалото. При всички случаи тя нито искаше да сподели нещо, нито имаше сили за това. Въпреки че не го познаваше, той й се стори някак близък. Ако не беше проклетият страх, сигурно щеше да опита и да поговори нормално с него.

- Утре ще ти покажат нагледно доказателствата, изчисленията и ще се убедиш, че е така.

- Тези доказателства може да се симулирани - тя го каза още по-спокойно... съмнително спокойно.

Той я гледаше стъписано, но не излезе от добрия тон. Докъде ли можеше да стигне изкривената й представа за манипулация. Все пак беше права. Всичко можеше да се симулира. Той знаеше, че в случая не е така. Беше учен. Участваше в екипа, който установи тези факти. Ако можеше да се вярва на досието й, и тя се е занимавала с научна работа в ЮК. Сама щеше да се убеди, ако й демонстрират изследванията си.

- Марк, искам да се прибера. Изпитвам ужасна умора. Не знам какво друго да ти кажа. Не вярвам в това, което чух. Ако имате малко мозък в главите си, ще ме оставите. От мен няма какво да се очаква.

Това беше чисто отстъпление. Тя просто искаше да избяга. Марк се дразнеше от такива хора и обикновено, ако работеше с тях, ги караше да дадат всичко от себе си, за да им стане ясно, че не бягството решава проблемите. Но с нея не искаше да се държи сурово.

- Другата част от това, което ще ти кажа - продължи той, сякаш не я е чул, - е, че от теб има какво да се очаква и то е много. Енергията, за която ти споменах, е реално съществуваща и определени хора я притежават. Установява се с теста “Омега 5”. Фактите са успокояващи само в насоката, че изобщо я има. Лошото е, че това са 20-30 човека. По този начин пробив не може да се осъществи. Така мислехме, докато не се натъкнахме на теб. При теб силата на тази енергия е с цели порядъци по-голяма от досега срещаните. Ти си единствената ни надежда за бъдещи експерименти в тази насока.

Той замълча, като я наблюдаваше.

Тя промълви едва чуто:

- Вие сте напълно откачени.

Идеше му да я сграбчи, да я разтърси, да изкрещи: “Ирен! Събуди се!” Не си спомняше някой дотолкова да го е изкарвал от равновесие. Бе напълно убеден, че това държание не е нормалното за нея. Не можеше да си обясни какво я караше да бъде такава. Изглежда, тя прочете мислите му, защото го погледна с разбиране, но после отново мина тази сянка през лицето й - отвращение и страх, и тя стана непроницаема.

Разговорът им премина в обикновени теми. Той я разпита за професията й, за изследванията, които правят. Не споменаха повече през този ден причината за запознанството им. Марк реши основно да проучи миналото й, преди да я види пак. Интуитивно чувстваше, че има нещо лошо, нещо много лошо, което им пречи.

Преди да се разделят, той й се усмихна от сърце, изпълнен с добри чувства. Дори се учуди от себе си. Тя го ядоса, а той й се усмихваше, сякаш нищо не е било. Никога досега не бе реагирал така. Ирен погледна встрани, безкрайно смутена, и така си тръгна.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011