ИЗГУБЕНИ В ЕЖЕДНЕВИЕТО

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

В разпределителния пункт цареше поредният уморителен ден. Евакуацията в отровения район бе започнала. Част от хората бяха пренасочени към пункта C29D. Те, естествено, не знаеха точната причина за преместването им. В интерес на истината малко ги интересуваше. Всичко, към което се стремяха, бе да заменят досегашните си битови условия с по-добри. Персоналът на пункта, нает да ги приема и насочва към новите им домове, се оказа недостатъчен, тъй като трябваше да се справя с всички фалшиви данни, които хибридите представяха за досегашното си материално състояние. Незнайно как се навъдиха кодове за промяна на битовите характеристики, които те закупуваха за доста солидни суми. В един момент се оказа, че всички са много богати, просто по-бедни не е имало и съответно трябваше да им се предоставят същите условия, които те са напуснали. Да се проследят сега подобни бъркотии, бе абсурдно, а заплахите и споровете страшно спъваха работата в пункта.

- Яни, идвам при теб - обади се Дейсън.

След малко тя го видя през стъклената врата в огромното фоайе как се опитваше да се придвижи между навалицата от чакащи.

“Защо ли минава оттам”, учуди се тя, “като има вътрешни врати?”

- Това на нищо не прилича! - каза той след като влезе. - Нарочно ги огледах. Положението е неописуемо: лежат по земята върху багажите си, хранят се, където им падне! Въобще как ще стоят тук дни наред! На всичкото отгоре се увеличават! Непрекъснато идват нови и нови... и все богати! Никой няма да отстъпи. Да разследваме фалшификатите е абсурд, както и да се допитваме до по-висши инстанции за помощ. Трябва да измислим нещо, нещо хитро...

Тук Ирен бе съгласна. По-добре да ги изпързалят, вместо да търсят помощ. Как обаче, бе работа на Дейсън.

- Много уморително - продължи той, - ще работим и тази нощ до късно. Но съм планирал нещо хубаво за предстоящите почивни дни.

Тя въобще не му обърна внимание, а и нямаше точна представа какво разбира той под “нещо хубаво”. Но за него бе прекрасна идея. Независимо от проблемите в пункта, както и с една от нелегалните групировки от контингента, с който имаше търговски отношения, той бе изпълнен с желание да заведе Ирен на някое от онези по-луксозни и по-отдалечени места, където човек можеше истински да се отпусне. Знаеше, че е разумно да се отърве от нея по-бързо. Очевидно бе, че тя е от тип "А". Това влечеше последствия. Вероятно я търсеха. Дейсън не беше мекушав. Досега не бе залитал по жени до степен, в която да изпусне нещата от контрол. И точно сега, когато Ирен трябваше да е далеч от него, той с учудване забеляза как слабостта му към нея нараства с всеки изминат ден и му бе много трудно да си представи, че тя ще си тръгне. В нея имаше нещо, което я различаваше напълно от останалите жени. Естествено, Дейсън не познаваше никак хората от тип "А". Самият той бе хибрид и контактуваше цял живот с подобни, както и с някои от мутантите. Стандартната красота, която притежаваха жените в неговия свят, бе резултат от генетичните изменения. Приличаха на идеализирани кукли с доста пищни форми. Ежедневният им живот бе изпълнен с вещи, облекла и мода. Не на последно място бяха и виртуалните приключения, в които те всички много се вживяваха. При мъжете бе малко по-различно: групировки, корпорации, съревнование и борба за надмощие с всички средства. В този свят Ирен изглеждаше като извънземно, което осъзнало своята самота се опитва някак да оцелее. Трогателно безпомощна в бита им, приличаше на роботче, което се адаптира. Същевременно бе с порядъци по-образована и интелигентна от тях... но и това не бе най-интересният контраст. Далеч по-впечатляваща бе липсата на злоба, омраза или алчност... както и на чувства. Изглеждаше студена и прецизна, но той бе сигурен, че това не е истинската й същност. Струваше му се, че зад привидна фасада, която тя бе изградила, съществува безкрайна нежност, нещо привлекателно и необятно, което силно го притегляше.

Ето сега той я наблюдаваше как разговаря с Малиция. Хибридите, които се тълпяха в пункта, излъчиха представители да защитават правата им при евакуацията. И това бяха Малиция и Елрондо - известни от кръга на новите богаташи в града. Дейсън ги познаваше - надменни, абсолютно убедени, че са от онези, които могат всичко... Просто защото... така са се родили. Парадираха пред Ирен и се вживяваха в ролите на незаменими. Обясняваха й в момента колко ненадеждно е за компанията, поела разпределянето им, да се заяжда с тях, колко необмислено и не на последно място подсъдно е те да стоят тук дни наред, лишени от елементарни удобства.

- И така, вие не изпълнявате клаузите от договора. - Елрондо посочи едно копие. Въпреки че бе симпатичен в него имаше нещо мазно, подмолно и безогледно. - Тук пише - продължи той, - че веднага ще бъдем настанени и условията ще са равни на тези, които сме напуснали.

Повтаряше го за пети или шести път с явното намерение да стресне Ирен.

“Къде за Бога е работила досега?”, мислеше си Дейсън, взирайки се в монитора от съседното помещение. Ирен бе спокойна като човек убеден, че владее положението. С делово изражение, любезно и непроницаемо и с почти незабележима усмивка, тя изчакваше да ескалират заплахите. И когато изстреляха и последните си патрони, че ще съдят компанията, тя се усмихна снизходително и развеселено, като изобщо не излизаше от добрия тон. Така ги обърка още повече. Но те бяха твърдо решени да се заяждат.

Малиция се въртеше наперено и потракваше със скъпите си украшения. Пред нея, а и пред Елрондо бяха поставени уреди за комуникация “последен модел”.

“Различията между нас и тях наистина са огромни”, помисли си Ирен. “Ние се чудим къде да застанем, за да сме само за секунди извън мрежата и изобщо нямаме такава свобода. А те смятат, че колкото си по-прикрепен, по-търсен и наблюдаван от системата, толкова си по-значим. Да не говорим за самочувствието, което им осигуряваха тези допотопни уреди. Какво да кажем ние с наночипове в ръцете си и къде ли не още, с които не можем да се похвалим - прекалено са малки. Много жалко, защото и те имат, но дори не знаят.”

- Ето какво ви предлагам аз - внезапно пое инициативата Ирен. - Вие сте прави. Докато разнищим положението, ще мине време. Затова ще ви настаним безплатно в хотела за гости. Сами разбирате, че не можем да поканим всички, тъй като няма да стигнат местата. А и това си е привилегия. Ще ви помоля да внесете спокойствие сред хората, които представяте, за да обсъдим по-нататъшните си действия.

Ефектът бе налице. Елрондо се усмихна несдържано и надуто, а Малиция високомерно изгледа Ирен и сякаш каза: “Разбира се, малката, разбира се, че ще отстъпиш. Ние сме опасни хора.”

- Перфектно! - на глас възкликна Дейсън, - отново се справи перфектно!

И той изхвърча при тях, но изобщо нямаше намерение да им се кланя. Разпореди се къде точно да бъдат настанени. Държанието му бе намахано и с достойнство. Личеше, че не му пука.

- Не трябва да им се сваляме прекалено много - каза той на Ирен, - ти отстъпи, но аз съм шефът и те трябва да знаят, че случилото се е по-скоро част от реда, отколкото привилегия.

Същевременно Дейсън даде и на други по-правоимащи възможността да се настанят временно в хотела за гости.

- Чудесна идея, чудесна! Така бунтът поне за малко е заглушен. Те ще се усмиряват помежду си, а ние ще отскочим на разходка през почивните дни. И без това работихме като луди напоследък. Я, погледни! Среднощ е. Ама се справи идеално! Но защо мълчиш?

- Не може ли да почивам тук? Просто да се затворя. От това се нуждая! - настойчиво го помоли Ирен.

- О, не! Освен да се развеселим, имаме и важна работа, там, където ще ходим. А и знаеш, че няма да те оставя сама. Не се притеснявай, ще бъде прекрасно.

И той я подкани да приключва работата.

Дейсън и Ирен влязоха в апартамента. Тя смяташе учтиво да му каже, че е уморена и веднага да се оттегли в стаята си, когато погледът й падна върху добре наредена маса за двама. Замълча, а той се усмихна широко и каза:

- Е, малко да се почувстваме като бели хора.

- Това е древна поговорка - оживи се Ирен.

- Да, но ние я употребяваме и сега.

- Ние - почти на себе си прошепна Ирен.

Той не отвърна нищо. Но, мисълта, че са от два различни свята, отново му напомни колко невъзможно е това нарастващо увлечение по нея.

Беше съобразил дори стила при избора на музиката. Тя се усмихна. Нямаше как да му откаже. Ситуацията й напомни за подобни вечери с Тони. Вярно, че не винаги за петте години бяха толкова близки, но това правеше споменът още по-ярък.

По време на вечерята приказваха за общи неща. Но изведнъж Дейсън стана прекалено откровен:

- Яни, няма да крия от теб. Харесвам те. Дори повече, отколкото мислех, че мога.

Тя отвори широко очи, а физиономията й бе някак ледена. После едва доловимо се усмихна.

- Това, доколкото знам, нищо не означава.

Той се приближи, въпреки че бе седнал близо до нея, и хвана ръцете й.

- Означава - прошепна, и тя усети дъха му. От него се излъчваше някаква особена топлина - бихме могли да бъдем много по-близки.

- Аз не нося данни за параметрите си, но дори и да ги имах, смятам, че това са излишни глупости - отвърна тя. Дейсън погледна като изумен. Той постоя така за миг и после отвърна.

- Значи, наистина е вярно! Наистина съвсем са ви промили мозъците! И не го ли правите?

Досега не бяха коментирали, че той е хибрид, а тя от тип "А".

- Какво значи “промили мозъците!” - възнегодува Ирен. - Ползваме стандартни програми. Всъщност не залагаме параметри на хора, които познаваме или въобще на реални личности. Какво им е лошо на виртуалните?

Дейсън бе потресен.

- Яни, аз ти говоря за съвсем друго нещо. Ти не ме разбираш!

- Дейсън, не ти ли е ясно? Не се харесваме помежду си. Ползваме виртуални партньори...

- ...и не залагате параметрите на познати хора от реалността! - допълни той.

- Да.

- А аз ти говоря за съвсем друго нещо!

- За какво?

- За теб най-голямата близост е да го направиш с реален човек, т.е. с неговите параметри?

- Има няколко степени на близост - каза тя, - най-голямата е, когато двамата ползвате параметрите си, т.е. има взаимно харесване. Но за виртуалните удоволствия подобно нещо съвсем не е необходимо.

- Аз не ти говоря за това - почти извика Дейсън.

- А за какво тогава? - стана някак дръпната тя. - Да не би да имаш предвид онези крайности, които съм чувала, че правят мутантите, пък и някои от вас? С една дума - истинска физическа близост! Това ли имаш предвид, Дейсън?

- Крайности! Не си права! - дръзко отвърна той. - Някога хората така са създавали най-скъпото си, така са продължавали рода си!

- И сега се продължава рода - прекъсна го тя, - не смесвай нещата...

- Не отричай природата, Яни! Тя е силна и досега се е запазила... Вярно е, че поколенията вече от хилядолетия се създават по изкуствен начин, но истинското не е забравено, въпреки всичко! А и добро не видяхме от тези бъркотии. Виж как намаляхме!

- Дейсън! Тези неща нямат нищо общо едно с друго. Репродуктивността, размекнатите състояния на психиката - така наречените чувства, и онази близост, за която говореше преди малко, нямат нищо общо...

- Имат! - отсече той, - на вас просто са ви промили мозъците. Не знаеш какво значи да се докоснеш до някого, да го харесваш, да го желаеш... и ние често ползваме програми, но някои са опитвали истинското и повярвай ми, разликата е огромна...

Той замълча. Ирен нямаше желание да продължи разговора.

- Аз те харесвам много. Много повече, отколкото ми се е случвало досега. Нека изживеем нещо реално. Повярвай ми! Няма да останеш разочарована!

- Не искам - отвърна сухо тя.

Той се приближи още повече. Беше напрегнат. Тялото му бе изопнато като струна и излъчваше някаква топлина, напрежение, сила... това бяха все объркващи, краткотрайни и странни усещания, които тя долавяше... и някак противоречиви. За миг й се стори, че ще се увлече в тази непозната вълна, но смутено се дръпна. Той бе още по-близо до нея. Прегърна я. Очите му блестяха. Изведнъж рязко впи устните си в нейните. Остави я без дъх. После я пусна и каза:

- Не бих направил нищо, което ти не искаш. Но имаш време, помисли си.

След това, сякаш не бяха водили този разговор, продължиха да се хранят. Почти бяха приключили вечерята. Наистина той вече познаваше предпочитанията й. Всичко на масата бе приятно и Ирен яде с удоволствие, както се хранеше в UnionA12... е, не съвсем: нямаше сензори, на които тя да опре длани и програмите да преценят менюто, нямаше ги лъскавите малки блюда, които изскачат от полираната метална стена на невидимите роботи, нямаше го спокойствието да ядеш сам - привидно сам... съзнавайки, че всичко се следи... от програмите... от системата. А тя - системата, бе насилие, дори на ниво мисъл... Това я жегна. Този спомен, съвсем пресен, за живота там. Бягството. Ами ако я открият? За пръв път, откакто напусна, тя ясно си даде сметка и я обзе страх. Дори не искаше да попита Дейсън какво ще стане с нея. Не желаеше да мисли за бъдещето, нито за утрешния ден.

Пожела му лек сън и се оттегли.

“Наистина са луди там, наистина!”, мислеше си той. “Сякаш са роботи. А е толкова хубава, толкова нежна...”

“Дали пък няма някой в рода му от тип "А", чудеше се тя, преди да заспи. Чувала бе за такива случаи. Трудно беше някой от тип "А" да успее да се внедри при хибридите, но да се прехвърли генетичен материал незабелязано, просто бе невъзможно. “Значи, и при тях има по-умни, по-адаптивни”, мислеше си. Впечатли я например нивото на самоконтрол, нетипично за тяхното общество. Усетила силната страст, не пропусна да отбележи как той се овладя. Ами ако бе продължил? Онези неща... как могат да ги правят! После си помисли: “Те за нищо на света не искат да дойдат при нас, а ние нямаме толкова против за обратния вариант... Дали не са прави...?”

Напоследък Ирен спеше лошо. Не смееше да се отпусне, събуждаше се почти непрекъснато. Натрапчивата идея, че ще види Марк, ако заспи, че ще прескочи някак през времето и пространството, както това вече се случваше и без модификатор, не я оставяше на мира. Тя в никакъв случай не искаше да го срещне по този начин. Но странно, неговата същност сякаш стигаше до нея и като че ли я принуждаваше към контакт. “Или полудявам, или наистина той прави нещо... как е възможно, как! С модификатора чудеса не стават! Нима наистина има такава енергия!”, и тя заспиваше и се събуждаше по хиляда пъти на нощ, а напрежението й непрекъснато нарастваше.

* * *

Сандра виждаше как земята под нея мълниеносно приближава. Гравитация, ускорение и вятър... и разбира се... страх, а мозъкът й бе скован и неадекватен. Тя постоянно се питаше истина ли е това, или е тест и как се постъпва в такива случаи. Изведнъж всичко се забави, тя някак увисна и тази реалност изчезна, буботейки глухо в главата й. Сандра се намери отново в стаята, където бе затворена от доста време. Всички удобства, с които бе свикнала, не липсваха и тук, но тя знаеше, че това е затвор, от който няма излизане, дори ако кажеше всичко на Тони.

“Не пренебрегвайте онова, което е проблеснало за миг в мисълта ви даже ако то се различава напълно от очакваното и стереотипа. Те - стереотипите, с които сме израснали, убиват нашите сетива. Ние възприемаме съвсем малка част от заобикалящия ни свят. Премахването на подобни филтри е много трудно, защото съществуват едва ли не от зората на човешкия род.” Тони премисляше думите на Морис. Бе решен да го послуша и затова изключи Сандра от теста, чрез който смяташе да я разпитва. Морис работеше усилено с Марк и Тони и ги въвеждаше в древните знания, достояние само на хора от БЗ. Това бе прекрасна подготовка. Едно от нещата, които Морис се опитваше да им обясни, бе, че тестовете са напълно излишни. Може да се контактува ненасилствено и да се разбере много повече чрез вътрешните очи. Той не наложи ембарго върху системата с тестовете само защото се надяваше, че съвсем скоро те ще го разберат. Ще разберат, че мощта е на друго място.

- Какво знаеш за ПКМ, Сандра? - попита Тони направо.

- Знам, че е проект за разселване в космоса - изглеждаше много учудена.

- Само това ли?

- Да.

- А какво предстои в близките години? За проблема със слънцето нещо да ти е известно?

- Не. За радиацията се дават различни обяснения.

- Но ти все пак свърза радиацията със слънцето, Сандра. - Тони се отпускаше все повече и повече. Не мислеше какво и как ще каже, а сякаш споделяше. - Ирен не ни повярва, когато й обяснихме истината, и оттам започна ходенето по мъките. Ти може да направиш същото, но преди да те разпитвам отново с тестовете, ще ти кажа за какво става въпрос. Може пък и да ми отговориш, без да ме караш да прибягвам до насилие.

Тя мълчеше.

Въпреки че той обясняваше без емоционална украса, когато Сандра чу за края на слънцето, в сърцето й заседна буца и дълбока тъга се възцари в душата й.

- Освен че притежава тази телепортационна енергия, да си чула нещо за миналото й? Сандра, имаш ли представа коя е тя? Защо й помогна? Какво знаеш за нея?

Той се взираше в стоманено сивите й очи. Не я бе виждал така объркана. Но с шамара, а и с този странен разговор, явно съвсем бе прекалил.

- Това не е реалността - и той посочи скрийнсейвъра с водопада, - а специално подбрано място. Статистиката е друга - той набързо избра случайни точки, които да се визуализират. Помещението се напълни с жълтеникавите пейзажи на смълчаната и нерадостна действителност.

Сандра не коментираше. Само леко стисна устни. Впечатляваща беше липсата на сини и зелени цветове. Тишината, пясъчните багри, оскъдната растителност, честите вихрушки, които безпрепятствено се носеха между хоризонтите...

- Ирен е в опасност - продължи той, - беше тук под прикритие. Тя е съпруга на Роберт Вениамин, момичето от рода Касиди. Вече знаят, че е жива, и я търсят. Коя си ти, Сандра? Кой те инструктира да й помогнеш в това добре планирано бягство?

- Не е истина - промълви тя, - какъв е този кошмар?

- Това е само част от кошмара - отвърна Тони, - ако добавя и факта, че Е-кси напира в нея и тя може да се телепортира, но без да е наясно за какво става въпрос. Необходими са й знания и помощ, за да не изчезне някъде в световете и да не успее или да не поиска да се завърне. Моментът е критичен: освен че не вярва в нищо и ни смята за врагове, вече дори не знаем къде е! Мислиш ли, че е правилно да си мълчиш! Можеш ли да носиш отговорност за такава постъпка?

Сандра разтриваше челото си и гледаше Тони. Вярваше му и не. За пръв път усети откровеност. За пръв път от десет години. Така беше и когато говореха с Еди. Но възможно ли е истината да е такава?

Тони бе изпълнен с очакване.

- Говори, Сандра - подкани я той, - говори!

Последната дума прозвуча безапелационно, а строгият му поглед контрастираше с непринудеността отпреди малко.

- Тони - отвърна тя спонтанно, - не съм оръдие на никого. Само исках да й помогна... не знаех нищо за нея...

- И как й оказа тази перфектна помощ сама?

- Това е загадка и за мен. Не подозирах, че е толкова търсена. Действах стандартно. Според това, което направих, и нивото, от което я издирвате, би трябвало да сте я открили вече.

Този отговор съвпадаше с подозрението на Морис, че има и други сили, замесени в случилото се.

- Сандра - започни отначало, - искам да включа детектора на лъжата.

Тя не се засегна. Само изрече:

- О, Ирен! Правилно ли постъпвам?

- Да, правилно е. Тя е в голяма опасност. Всяка секунда е скъпа. Кажи ми първо, откога я познаваш и защо й помогна?

- Отговорих вече откога я познавам. Но защо й помогнах... - Сандра си мислеше колко е трудно да се обясни. - ... Ами... Винаги съм смятала, че тя е от хората, които са... много истински. Когато сподели с мен, че е застрашена, не се усъмних в думите й...

- И това стана в камерите, нали?

- Да.

- Значи, застрашена - повече на себе си каза Тони, - и какво те интересува теб това?

- Чувствала съм я винаги много близка, знаех, че не ме лъже... тя таеше болка в себе си, усещах го...

- Какви са тези думи “усещах, чувствах”! Сто пъти ги употреби! Не разбирам. Тя почти нищо не ти е казала, а ти й помогна от чувство! Нали си агент? И то от тип "А"? Няма такова нещо “чувствах!”

- Да, няма! Но ако нямаше, сега щях пак да мълча. Докато не ме нарежеш на парчета. Защото аз не искам да я издам! А нали видя, че контролирах мислите си по време на теста? Само защото и сега почувствах, че трябва да говоря и може би, да бъда откровена с теб... знам - изглеждаше съкрушена, дори не можеше да се подразни от забележките му, - знам, че това е много противоречиво... нищо не разбирам, Тони... и на нея вярвам, и на теб, а вие двамата сте на противоположни мнения...

- Виждаш ли докъде водят чувствата? - не се стърпя той, - затова отдавна сме ги премахнали. А ти ги слушаш. Значи, нещо си се повредила - в този миг Тони осъзна, че Морис не би отвърнал така.

- Да млъкна ли тогава? Знай, че мога и нищо повече да не ти кажа, дори да ме убиеш - Сандра наистина си придаваше голяма важност. Но Тони реши да не й обръща внимание.

- Не бъди толкова сигурна. Започнала си с чувства - давай тогава, - а за самоконтрола, който демонстрира, няма да ти се размине.

Иронията бе недвусмислена. Но само в думите. Очите му бяха изпълнени с настоятелност, благородни и сякаш я разбираха. Само това спаси положението.

Пейзажите трептяха монотонно. Бе тъжно и може би - не. Сандра ги гледаше и си представи отново как Ирен стоеше с ужас в тъмното помещение зад онази странна врата, долу в мазето на института. А когато я освети с фенерчето, изхвърча оттам с такава бързина, сякаш бе видяла дявола. Така и не разбра какво се бе случило. Нямаше време да говорят, а и не се видяха повече. “И сега, сега я предадох. Само заради подкупващата откровеност и вълнуващата тръпка да говорим това, което искаме...”, или може би се лъжеше, и това бе поредната програма...

- Онази врата, зад коридорчето, долу в мазето, при старата камера... - започна тя, като сглобяваше с усилие мислите си, - истината е, че там има стари стълби, които водят в някаква тъма... Тони, вие я отворихте и видяхте само една стена! Но не беше така, когато бяхме двете. Ирен слезе в непрогледния мрак. Потърсих я след малко, а тя изскочи отнякъде, побеляла от ужас. Нищо не разбирах, освен че е включила шалтера, който се оказа, че изобщо не работи... а впоследствие, че няма и стълби...

- Ще проверим отново. Но кажи ми сега за твоята роля в бягството. Явно, не са тези стълби. С какво й помогна?

- Уредих й свръзка, подмяна, всичко. Но трябваше сама да стигне дотам и сама да избяга от вас. Свръзка и сменена самоличност. Това е. Как е заличила следите си, не знам.

- Искам координати. И как да вярвам, че участието ти е само това, което, между нас казано, е достатъчно, за да си в немилост.

Сандра не му обърна внимание. Измъчваше се. Сега трябваше да предаде и Дейсън. А той й бе доверено лице. Бе й помагал много пъти и в различни акции. Разбира се, имаше облаги и за него, но не бе редно точно тези хора да бъдат издавани.

* * *

Дейсън и Ирен тръгнаха сутринта, но не прекалено рано. Бе около 9.00. Предполагаемото добро настроение като за уикенд липсваше. Ирен бе навъсена и недоволна от себе си, защото считаше, че липсата на контрол в храненето, намалените физически упражнения, пиенето на много кафе и други такива, откакто напусна UnionA12, й се отразяваха зле. Дейсън мълчеше и по всичко изглеждаше, че нещо много го измъчва. Не си говореха изобщо. Тя бе в обичайното си състояние на пълно душевно отсъствие. Дори спря да се ядосва. Просто не мислеше за нищо. Синьо небе и лек син здрач я обгърнаха. Каменен град и дълбок тюркоазен океан от изток бе гледката пред очите й. Сградите също синееха, тъй като белият камък, от който бяха направени, отразяваше неестествения странен цвят. Нито бе ден, нито нощ, а безлистните дървета с нищо не можеха да подскажат ранна пролет ли е, късна есен, или мека зима. Не беше ясно дали тъгата, която острият ветрец носеше, бе породена от вездесъщата самота на този пейзаж, или тя просто си съществуваше във всемира, за да я приеме някой, който би пожелал.

Ирен силно се стресна. Изведнъж разбра, че отново се е стоварила някъде, където не трябва, и вероятно всеки момент щеше да види и Марк. Вече не изпитваше удоволствие от тези виртуални разходки, а само страх. Но се бореше със себе си. Беше й трудно да се удържа. “Ще се взривя, ако не се пренасям. Какво става с мен? А изобщо нямам желание да виждам Марк. И какво прави той в моите преживявания? Май съвсем откачих”, мислеше си тя, като разтриваше слепоочията си, и в този миг й се прииска да изпие голяма чаша кафе. “Ами да, развалих се тука!” Дейсън й хвърли поглед като човек, който много добре знае, че става нещо нередно.

Но някакви грижи го бяха извадили от обичайното му леко настроение и затова мълчанието продължи.

Пътуваха така монотонно и дълго. В ранния следобед пристигнаха. Това бе градът АsinX12, в който живееха хибриди. Характерно за него бе обширната използваема наземна част. Естествено, както навсякъде, подземната част бе много по-голяма, но тук все още не се бяха изпокрили напълно. Сградите на повърхността се използваха и градът нямаше вид на изоставен. Дейсън караше из пустите улици. Прашни вихрушки се извиваха от време на време и засипваха гранитната настилка със сух пясък. Правоъгълните постройки изглеждаха непроницаеми, а тук-там оскъдно зеленееха мутирали дръвчета. Блокът, при който Дейсън зави, представляваше голяма и тежка сграда. Първият етаж бе просто безистен с колони и на места огромни халета за паркиране на автомобили. За да те пропуснат, се внасяше определена такса в автомата. Дейсън го направи механично като човек, който е идвал много пъти тук. След това пак на автомат, но вече в самия блок, поднови някаква регистрация и бе пропуснат. Отправиха се към един асансьор. Ирен не хареса мястото. Но не заради липсата на лукс. Беше си неуютно, отблъскващо и чуждо. Никак не приличаше на място за разпускане, както се бе изразил той предния ден. Дейсън сякаш прочете мислите й.

- Само за днес ще бъдем тук. Така се налага.

- Не съм казала нищо.

- Обещах ти по-весело да изкараме.

- На мен ми е все едно.

- Наистина ли?

- Да.

- Това в теб не го разбирам. Нищо ли не може да те развесели?

Ирен дълбоко се замисли. И не й дойде наум какво би я развеселило. Толкова странна дума - развесели... Това има ли нещо общо с думата щастлив, която бе още по-странна. Тези състояния не й бяха ясни. Тя погледна Дейсън с недоумение.

- Е, не го приемай така дълбоко. Какво пък толкова се замисли.

- А теб какво те развеселява?

- Когато нямам някакви належащи проблеми и обстановката около мен е приятна: музика, храна, хубави хора... общо взето такива неща.

Ирен не отвърна. Това съвсем не го разбираше.

Дотук не срещнаха никого. Влязоха в стаята. Тя бе обикновена. Ирен хвърли чантата си и приближи до прозореца. Леко отмести щората. Стъклата бяха от защитните, но през тях без проблем се виждаше навън. Намираха се на 14-ти етаж. Дълги прави улици. Монотонни сгради и опит да изглежда заселено, но почти безуспешен. Жълта дифузна светлина, прах и пустота бе всичко, което видя.

- Вечер и нощем става по-оживено. Ето там - и той посочи високо издигнатата магистрала - минава релсов градски транспорт. Забавно е, няма нищо общо с гледката сега... но по-добре не стой тук. Пусни си да гледаш нещо.

- Ще взема душ.

- Добре.

От банята тя чу, че Дейсън провежда някакви разговори.

Когато струите засвистяха, Ирен отново изпита приятния усет, че водата я отделя от света, измива умората и я успокоява.

Както се бе отпуснала, чу, че Дейсън извика, след това последва удар, сякаш по масата и всичко завърши с неясно трополене. Ирен спря водата и бързо се наметна. Когато се озова в помещението при него, Дейсън стоеше като гръмнат и гледаше ръката си. Ирен приближи и видя червена точка като от ухапано и от нея се процеждаше кръв. До него на масата стоеше захвърлен пистолет и много неприятната гледка на сплескано сиво змийче.

- Отровно е! Трябва веднага да ти стегна ръката!

- По дяволите! - каза той. - Искат да ме ликвидират!

Тя стягаше ръката му, а той мислеше на бързи обороти.

- Незабавно ни трябва противоотрова. Как ще процедираме? - попита Ирен.

- Не мога да пратя теб и няма как да отида.

- Не бива да се движиш.

- И не бива да ме виждат никъде.

Междувременно той изключи всички електронни уреди.

- Не, че не могат да ни открият и така.

- Кажи къде да отида за противоотрова?

- Това е лудост, Яни! Как да те пратя? Опасно е!

- Но ти ще умреш!

- Вярно. Какво да правим? - повече себе си попита той.

- Къде да отида? Не съм толкова задръстена. Ще се оправя.

- Това е голям риск, Яни!

- Всичко е риск.

- Ще те хванат. Няма да стигнеш доникъде. В подземията навсякъде са монтирани камери.

- Ще мина отвън.

- Не може. Знаеш, радиацията е силна.

- Ще се движа в сянката на сградите. А и костюмът ми е защитен. Кажи ми къде се намира мястото? Да умреш ли искаш!

Той не отвърна. Бореше се какво решение да вземе. Тръпки преминаха през тялото му. Беше пребледнял.

- Няма време - промълви тя.

Тогава той й начерта схемата.

- Лесно е, през три улици - каза й паролата и кода, - близък ми е, така да се каже, приятел. Казва се Аренс. Сигурно ще ти помогне, ако успееш да стигнеш до него. Предимство е, ако минеш отвън, тъй като сега е безлюдно. Пази се от внезапно и безмълвно нападение. Такъв им е стилът тук. Също стрелят с приспивателни и отрова. Движи се бързо и незабелязано.

Отново го разтресе. Ирен облече защитния си костюм.

- Скоро ще се върна - каза тя.

Излезе без да ползва асансьора и мина по аварийните стълби. Пробва прозореца над козирката на входа и той се отвори безпроблемно. Ирен се спусна оттам направо на улицата. Нямаше признак на живот и движение. Рядко някъде изсвистяваше автомобил. Вятърът и звукът от скърцащите под краката й песъчинки отекваха в стените на блоковете, а вихрушките носеха прахоляка на всички посоки. “С какво си се замесил, Дейсън, та се налага да опреш до мен, дето се крия от целия свят?”, мислеше си тя. Стараеше се да е тиха и незабелязана, като попиваше всичко с очи. Топлият и сух въздух пареше дробовете й, но тя не намали темпото. Сякаш никой не я видя и може би наистина беше така. Стигна до уреченото място и там в блокчето имаше дълбок, тесен безистен. Тя набра кода и металните решетки се отвориха. Червендалест мъж излезе отнякъде и я попита от името на кого идва, защото не я познаваше, и също така при кого отива.

- Дейсън ме изпраща при Аренс.

- Влизай! - каза той, като я изгледа малко учудено. Направи му впечатление, че тя дойде отвън. Ирен забеляза, че имаше стълби със същата решетъчна врата, които водеха към подземна магистрала и там беше доста по-оживено.

Аренс бе потънал в работа. Той отмести поглед от компютъра към посетителката, която влезе с паролата на Дейсън. Не беше я виждал досега. Изглеждаше слаба и доста елегантна. Но в монитора не различаваше добре лицето й. Той отвори вратата с дистанционно и я покани да влезе. “О, господи!”, помисли си, щом я зърна на живо. “Прилича на същество от друга планета! Ами да, тя е от ония, от тип "А"! Те са точно такива - безтелесни и като премити.” Както при всички хибриди, в главата на Аренс правилният модел за човек беше този на тържествуващата плът. Деликатността и духовността на тях им бе чужда. “Лошо... в какво ли се е оплел Дейсън?”

- Слушам - каза той, като не я изпускаше от очи.

Ирен набързо разгледа отрупаното с какви ли не рафтове и чекмеджета помещение.

- Дейсън ме праща, за да ви предам този код - и тя каза серия от числа.

- Ясно. Добре, ще го има.

Той й подаде плоско шишенце също с код и каза:

- Дейсън знае как да си служи. Предполагам, ясно ти е, че трябва да побързаш - междувременно вървяха към изхода, - сигурна ли си, че безпроблемно можеш да се върнеш при него?

- Само 50% - отвърна тя.

Той отвори външната врата. Излязоха в подземна улица. Не липсваха хора. Аренс смяташе да я посъветва как по-безопасно да се върне, когато изведнъж млъкна, смаян от физиономията й. Ирен имаше вид на човек, който е видял дявола. Стори му се, че е ужасно бледа, почти прозрачна. Това трая секунда и Ирен много предпазливо отстъпи назад.

- Не мога да изляза - каза тя твърдо, - докато този мъж стои там.

- Кой?

- Този с тъмните дрехи до черния автомобил.

- Забеляза ли те?

- Не.

- Дали знае, че си тук?

- Нямам представа.

- Ще те изведа на улицата, откъдето дойде, но през друго място. Върви след мен.

Тя бе сигурна, че Аренс се изнерви и бърза да се отърве от нея. Преминаха през множество тесни коридорчета и стълби, напълно безлюдни и полутъмни. Движеха се бързо и мълчаливо. Стигнаха до малка врата, зад нея имаше друга - метална. Той погледна в камерата и след това рязко отвори. Нахлу ярката дневна светлина и Ирен се озова навън. Без да каже нито дума, Аренс затвори бързо вратата зад гърба й. Тя се огледа и пое обратната посока. Не знаеше какво да мисли. Човекът, когото видя, бе от ЮК. Някога бе обучаван за еднократен агент. Познаваха се много добре. Не можеше случайно да е там. Бе активиран в мисия. При всички случаи щеше да стане много лошо, ако я беше видял. “Това е абсурд”, мислеше си Ирен. За толкова години не бе имала подобен инцидент. Никой не я бе смутил. “Може да е чиста случайност...”, си каза, но знаеше, че не е.

Тя се прибра в блока и се качи до апартамента без проблеми. Но лошото се беше случило. Присъствието на този човек тук и сега не вещаеше нищо добро.

Дейсън веднага изпи противоотровата, но остана все така блед и от време на време го разтрисаше. Не изпитваше апетит и изглеждаше адски уморен. Той обаче заяви, че нищо му няма и че всичко е наред. Ирен не знаеше дали неговите проблеми са свързани с това, което видя, но и през ум не й мина да го пита.

- Нямаме голям избор. Може да дойде някой неканен. По-добре обаче да изчакаме Адриан. Ще пристигне тази вечер. - Той дори не правеше опит вече да й обяснява как така прекрасно планираният уикенд се превръщаше в нещо толкова неприятно.

Дейсън продължаваше да държи уредите за комуникации изключени, както и всичко, чрез което можеха да ги проследят. Умората постоянно го надвиваше и той задрямваше седнал, но отново само след миг се събуждаше. Следобедът бе потискащ: пуст град, жълтеникави отблясъци, усилващ се вятър. Ирен също дремеше. Незнайни шумове ги събуждаха и те с размътени погледи се опитваха да ги идентифицират. Сега бяха слаби. Мълчаха и чакаха. Чакаха да дойде Адриан. И какво ли още? Дейсън, така или иначе, не казваше какви планове има. Но бе ясно, че се мътеше нещо лошо.

Накрая умората окончателно ги надви. Той заспа дълбоко, както беше седнал, а Ирен се примъкна на голямото легло, сви се в единия ъгъл и също заспа. Тя отваряше очи понякога, за да види как постепенно денят избледнява и се настанява мрак. Виеше й се свят. “Но защо, защо и аз съм така отпаднала?”, чудеше се тя. Звуковият фон се повиши: шум от автомобили, потракване на електрически мотриси и различни сигнали отекваха в блоковете. Ставаше все по-тъмно в стаята, защото Дейсън бе изключил и лампите. По стените тичаха светлини и сенки. “Бих се страхувала, би ми било ужасно, ако можех да се отпусна”, мислеше си тя. Неусетно заспа още по-дълбоко. Толкова, че да не се събуди от спомена, който ненадейно изникна. Бяха насред пустинята с екипажа на Еди. Празнуваха зимното слънцестоене. Ето го и Томи. Ирен го хвана за ръце. Да, това е той! Съвсем истински и тя може да му се радва и да го прегръща. “Но аз съм забравила цветните фойерверки! О, другия път трябва да ги взема...”, сепна се Ирен. Да, наистина ги беше забравила. Но сред целия този шум и веселие не пролича много. Сякаш го забеляза само тя. Много по-късно си спомни отново... много по-късно, когато тези хора вече ги нямаше... Когато забравяме нещо и казваме “Другия път”, не ни идва наум, че друг път може би няма да има... Езеро, изпълнено с мрак и ледена неизбежност бе реалността, която се появи, за да й подскаже, че това бе сън. Тя не можеше да задържи повече Томи и нищо от онова, което е било. Изведнъж отвори очи и се намери в тъмната стая с танцуващи светлини по стените... да не беше заспивала, да не беше сънувала... “никога няма да купя онези фойерверки, никога няма да ги пусна... няма да върна приятелите си...”

“По дяволите! Кой е този човек?”, тя се сепна и в следващия миг разбра, че това бе силуетът на Дейсън, който не помръдваше. Изведнъж размазаните звуци, имитиращи тишина, отстъпиха място на тихо скърцане откъм на вратата. Някой се опитваше да влезе. Ирен се доближи до Дейсън. Стори й се, че той гледа с широко отворени очи в тъмното. “Сякаш е мъртъв”, помисли си тя. “Но не е възможно... тук няма усещане за смърт.” В следващия миг той й направи знак да не мърда. Отново се разнесе скърцането.

- Скоро ще влязат. Четирима са - прошепна. Засякъл ги беше с уред, който улавяше топлинните лъчи. Той представляваше мек шлем, снабден с няколко вида сензори с различни информационни възможности. - Напръсках дрехите ни със спрей, но може и да са отчели вече присъствието ни - продължи той. - Ето ти пистолет U5. Служиш ли си с него?

- Да - каза тя. Познаваше цялата серия още от ЮК.

- Няма да се отделяме. Не бива да те залавят.

- Кого ли търсят?

- Точно сега мисля, че повече мен - той се обърна към нея и въпросителният му поглед проби тъмнината, - съмняваш се, че са за теб ли!?

- Не съм сигурна, но има такава възможност.

- Плътно един до друг, помагай ми и ме прикривай, когато трябва. Зацепваш ли?

- Да.

Той скочи бързо и застана от лявата страна на арката, която отделяше тяхното помещение от входното фоайе и банята.

- Бутонът отдясно на шлема ти дава възможност да дишаш 10 минути - и той й подхвърли един. В този момент външната врата се отвори с трясък. Тихи и бързи стъпки нахлуха, но се спряха някъде насред коридора. Със светкавично движение Дейсън бутна Ирен зад масата, която бе близо до тях, обърна я и се приготви за стрелба.

Ярка светлина обля стаята. Нападателите включиха прожектори, монтирани на шлемовете им. Те нахълтаха в помещението, като стреляха. Дейсън и Ирен също не останаха длъжни. Първият падна сякаш мъртъв, другият бе ранен, но двамата след тях продължиха със стрелбата. Дейсън въобще не изчака, а вдигна масата и я запокити отгоре им. Стана пак тъмно, после отново светло. Започнаха да се налагат и стрелят безразборно. Някой хвърли димка. Дейсън се биеше с двамата, пистолети се търкаляха по пода и всеки искаше да се докопа до тях. Раненият се вкопчи в крака му. Ирен изрита в главата единия от здравеняците, зает с Дейсън, и хвърли стол върху ранения на пода. Другият обаче опря пистолет в главата й.

- Предай се - изсъска той на Дейсън.

Отново стана тъмно, но Ирен видя силуети до вратата. В следващите секунди се чу свистене и мъжът, който я заплашваше, се олюля. Ирен отскочи и го блъсна. Той се стовари по корем и тя видя кръв около главата му. Дейсън я грабна и завлече към вратата. Адриан и двамата мъже с него продължиха стрелбата. Те напуснаха много бързо хотела през авариен изход, но така или иначе, никой не ги спря. Скоро стигнаха до автомобила, оставен там от тях. След малко той тихо избръмча и изчезна в тъмнината.

Известно време пътуваха мълчаливо през някаква пустош. Не за пръв път, а за хиляден Ирен усещаше назряването на някаква развръзка, резултат от проблемите на очевидно ненормалното човешко съществуване. И точно както всеки път, тя - същество от сивата зона, без статут, с хиляди прикрития, заключено от неизбежни обстоятелства, въведено в ситуацията без никаква подготовка, ще трябва да изиграе поредната решителна и невидима роля, с неизчерпаемата си или може би хипотетична енергия, която все се взимаше отнякъде. С една дума, тя знаеше, че Дейсън ще я помоли за съдействие. Помоли, а не притисне. Точно в този тип ситуации нямаше насилие над нея. Обикновено то нахлуваше неконтролирано отвън. Здравият й разум не й позволяваше да остане безучастна към подобни молби и най-често тя се отзоваваше на тях.

- Дейсън, може да поискат и теб да убият, защото нямат намерение да изпълнят условията ти. А ти знаеш много и не би отстъпил в този случай. Това е на живот и смърт. Отмъщение, а не изнудване. Просто ти си на мушката, т.е. близък за теб човек...

- Единствената ми надежда е да засека разговора. Успея ли, ще разбера къде са. Не си представях, че това се отнася за Ида, когато преди няколко дни получих координатите... дано, дано разбера къде са!

- Дейсън, ще опитаме, но шансовете са малки - каза Адриан.

Отново млъкнаха.

Нощта бе тиха. Блестяха съзвездия и въпреки че нямаше луна, от небето валеше нежна сребърна светлина. Местността, през която пътуваха, беше хълмиста, тук- там осеяна с малки ръбести връхчета. Бе по-скоро каменисто, отколкото заселено, но на места изпъкваха разрошени горички или малки, вероятно зелени, ливади. Независимо от тишината, някакво движение и неясни звуци напираха и глъхнеха, като подсказваха, че съществува своеобразен живот: птици, животни, а може би и мутанти се бяха раздвижили. От време на време се виждаха странните очертания на колиби или къщурки.

А на една полянка, точно покрай пътя, играеха някакви малки животинчета. Те се изплашиха от автомобила и със смешни движения, тъй като бяха трътлести и обли, избягаха в гората.

Никой от спътниците на Ирен не обръщаше внимание на подобни неща. Тя напразно погледна лицата им - да се бяха заслушали или засмели. Но, не. Те пътуваха по равния спокоен път, обсебени единствено от проблемите на собствения си живот. Тя усещаше напиращите им силни тела: такива бяха всички хибриди - красиви и доста силни. Това бе някак потискащо, поне на Ирен така й се струваше. Те почти не я забелязваха и изстрелваха изречения, които при добро желание можеха да бъдат сглобени в една не много приятна история. Ирен периферно и механично схвана нещо от това, но цялото й сърце сякаш бе навън: пустошта на жълтия ден бе отстъпила място на нощ, изпълнена с живот под блясъка на далечни галактики. Бе необикновено. В градовете не се усещаше, че земята диша и че съществата, скрити през деня, я изпълват със своето присъствие.

В такава нощ сякаш никой не спеше...

Далеч някъде в предпланините, доста преди границата с МНС, сред редките гори и сипеи, вървеше по отдавна забравени пътища Вахора. Тя предпочиташе да пътува, когато е по-хладно. Беше си същата: кафява, малка, през рамото с торбичка, пълна с билки и камъчета, с хляб и сушени плодове. Познаваше ги тези пътища. Още от малко дете бе минавала тук. Тогава се излизаше през деня. Майка й, леля й, баба й - бяха така млади, а наоколо имаше хора и къщи, бе шумно и весело. Спомни си как един техен познат ги настигна по пътя и предложи да ги закара донякъде с допотопното си камионче. Такива вече нямаше. И те се возиха! Бе толкова хубаво. Баба й - ...добра и усмихната, винаги носеше от онези, кафявите захарчета... и всичко бе сигурно, или поне така изглеждаше. Вахора знаеше, че сега никой няма да я хване за ръка и да я попита уморена ли е, никой дори не знаеше къде се намира, нито се интересуваше... не тези мисли, само не те... “Аз просто пътувам при роднините си и това е”, каза си тя. И когато се отърси от спомените, усети движението на живите същества. Но освен него, имаше и нещо друго. Някъде в горите се мобилизираха и устремяваха тъмните петънца на ледения страх, на изгубеността, на обърканите и вечно търсещи превъплъщение мъждукащи съществувания, подвластни на изпълнените с жестокост, самота и скръб селения от преддверията на чистото зло. Студен и безнадежден полъх, който като прозрачна морава мъглица се разстилаше или потрепваше като огънче - това видя Вахора. Но не само. Там далеч зад тунелите, някъде в лабиринтите, дълбоко в планината се носеше тътен и той бе част от най-черната болка и от най-тъжния плач. Този тътен идваше от нещо дълбоко и страшно... и призоваваше всички подобни да се събират... там...

Вахора потръпна и за пръв път осъзна, че предстоеше сблъсък, грандиозен сблъсък. За пръв път така ясно тя почувства мобилизацията на енергиите - дори и най-слабите: приличаше на движението, породено през пролетта в дървесата, на цикличните процеси. Самите енергии не знаеха защо става така. Бяха подвластни на много по-силни и съобразно природата си реагираха... съобразно природата си... Вахора се питаше: “Поне за това имали ли сме избор някога? Каква да е природата ни.” Опита се да си спомни за себе си, но душата й знаеше отговора: “Да, може би само за това имаме избор - каква да бъде природата ни независимо от даденостите, както и към кого да се обръщаме през дългия път, който ни чака.”

В такава нощ сякаш никой не спеше...

Марк приближи до холограма, която изобразяваше част от космическото небе, така както го виждаше един от многобройните земни сателити. Той често ходеше в почивната зала на космическия център. Тук сякаш космосът бе нахлул от всички страни. Така изследователите, дори когато почиваха, не можеха да напуснат работната си среда. Докато пиеха някоя ободряваща напитка, можеха ей тъй, небрежно да зърнат нещо от дълбините на вселената.

В момента обаче нямаше никой. Спокойствие и безмълвие царяха в залата. Дискретните проекции на този необозрим свят във вид на холограми, допълваха чувството за непонятност, съпроводено от нежна и протяжна музика - рожба на тези странни интелекти, каквито бяха хората.

- Да Морис, ела - отвърна Марк на току-що долетелия въпрос: - “Имаш ли няколко свободни минути?”

След малко Морис влезе. Той си взе разхладителна напитка и седна върху тъмните канапета в стил “лека мебел”, разположени в средата на залата. Светлината бе приглушена. Той отпи няколко глътки, а погледът му се плъзгаше по холограмите.

- Има голям напредък - започна той, когато Марк приближи, - стойността на Е-кси при теб се увеличи невероятно през последните дни. Това влияе добре и върху хората, с които работиш. Синхронът в групата е отличен.

- Все още сме далеч от умението да прехвърлим биологично духовния си код едновременно някъде, където бихме могли да продължим живота си.

- Марк, опитай се да разбереш къде е Ирен, но по телепатичен начин. Така трябва да я открием, а не чрез системата.

- Аз почти я усещам. Знам, че много иска необезпокоявана да се разхожда във времето. Сигурен съм, тя не разбира, че това е процес на телепортация, който се усъвършенства с всеки един опит.

- Но това, което е постигнала, влияе и на теб, нали си наясно, Марк? Затова имаш напредък. Вие взаимно си помагате в онова ниво на информация, където се трупат данните за човешката раса. Инфообменът там не е затормозен от нищо. Вие вече действате заедно. Разбери, Марк, работата е в ход.

- Сам знаеш - отвърна Марк, - че на този етап се иска много повече.

- Потърси я, но не я притискай. Не я карай да се чувства преследвана. Довери се на собственото си усещане как да действаш. Ако не намерите верния подход един към друг, нищо няма да излезе. Дори ако сте затворени в една стая за вечни времена.

- Как точно се намира верният подход, Морис? Та аз никога не съм правил подобно нещо!

- Вече знаеш доста. Аз би трябвало да те питам как - отвърна хладнокръвно Морис и сините му очи излъчваха убедителност.

- Ще запомня това - усмихна се Марк, - когато едва си разбрал нещо и питаш учителите за съвет, защото вие от БЗ сте точно такива, те недвусмислено ти казват, че вече знаеш повече от тях. Как става това?

- Питаш за нещо, което най-силно усещаш в сравнение с другите. Сам намери отговора. Но помни! Необходимо е спокойствие и готовност за това, което става. Само така може да “видиш” по-напред. Учителите могат да те научат как се постига спокойствие и готовност. Да гледаш, трябва да се научиш ти!

Ако досега не бе участвал в недвусмислени пробиви към други светове, Марк не би повярвал в тази теория. Как става “номерът”, не бе ясно, но очевидното не можеше да се отхвърли. Човек се научава да прави нещо, а много по-късно започва да го разбира. Той си мислеше как тези забъркани човешки истории щяха да изглеждат тривиални и по детски глупави в онзи недалечен ден - смъртния ден за живота на земята. Тогава тези ненаучили се деца щяха да разберат, че нямат повече никакви шансове. Та възможностите им до този момент не бяха достатъчни, дори числеността им бе гранична. И вина дори нямаше да имат, защото никой не ги бе предупредил. Но и да знаеха... сякаш бе късно за този скок... Онези, които можеха, а те бяха малко, трябваше да се преборят сами.

Късно, същата нощ, когато все пак някои вече заспаха, автомобилът с Ирен, Дейсън и техните спътници спря в подножието на полуголо каменисто възвишение. Наоколо нямаше и следа от селища.

- Излизайте! - извика Адриан.

Навън бе хладно. Тя с нежелание се измъкна. Досети се какво целят. Тръгнаха към върха и бързо го изкачиха. Монтираха приемно-предавателно устройство и го настроиха.

- От теб се иска да преведеш всичко - каза Дейсън.

Бе сигурна, че това е мястото, чиито координати онази вечер чу. Дейсън изглеждаше напрегнат и притеснен. Ставаше нещо лошо.

След двадесетина минути приключиха.

- Аз няма да ти кажа къде се намира сградата, ако не ми обясниш за какво става въпрос! - заяви Ирен.

- Ти си в позиция, от която не можеш да ми поставяш условия - отвърна Дейсън и гняв припламна в очите му.

Тя замълча, защото беше прав.

- Слизайте към автомобила. След минутка идваме - каза той на другите.

- Опасно е да се заседяваме тук, Дейсън - напомни му Адриан.

- Няма да се бавя. Яни, остани! И ми кажи координатите!

- Какъв е този пакет, който няма да се върне! Какво е това седем, което ще бъде раздадено на шест места и вече е обещано, т.е. платено? Кодовете, които използвате, ме навеждат на подозрението, че става въпрос за трансфер... на хора! Дори по-лошо! За използването на тези хора в качеството на донори! С това ли се занимавате, Дейсън!

- Яни, млъкни! Става въпрос... Яни, моля те за съдействие... наистина е така, но аз искам да го предотвратя...

Той едва се владееше.

Ирен не вярваше на ушите си.

- Отказвам да приема голи приказки. Каквото искаш прави, но няма да ти кажа координатите.

- Дейсън, трябва веднага да тръгваме - обади се от подножието на хълма Адриан.

- Ще ми ги кажеш, защото става въпрос за дъщеря ми! Защото след един ден тя ще бъде разфасована и продадена на части и ако дори през ум ти мине да ми създаваш проблеми, значи, искаш да умреш!

Очите му блестяха. Ирен изтръпна от тези думи. Двамата се гледаха и независимо от тъмнината лицата им изглеждаха изопнати и ъгловати.

- Какво толкова направи, та се подреди така? Но защо ли питам? - гърлото й бе сухо. Тя му повярва. Можеше и да е манипулация, но хибридите не ползваха такива изтънчени методи.

- Изтекла информация, провалени сделки, убити хора... и накрая - отмъщение... нима подробностите са важни! Не знаеш ли какво е домино? Едно падне и край... Кажи ми координатите!

Ирен ги каза без повече коментар.

- От този момент ми помагаш. До 24 часа трябва да сме се справили. След това заминаваш. Тук почти си разкрита. Където ще те пратя, са сигурни хора. Само дано за това денонощие те опазя. И твоята работа е много оплескана... Здраво те търсят! И така, ясен ли съм?

- Да.

Той стисна ръката й и тя не се отдръпна. След това заслизаха по хълма.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011