ВСЕ ПО-БЛИЗО ДО ИСТИНАТА

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Златното сияние на зората обагри небето. Роберт скоро беше заспал, но светлината го разбуди. Отново бе сам в куличката. Извика Албиго - едно от най-доверените му лица, и му нареди:

- Доведи ми тук Вахора!

- От дълго време не знаем точно къде се крие тя. И нужно ли е това същество да идва тук в двореца?

- Не ти казах да разсъждаваш, а да ми я доведеш!

- Добре, господарю!

И той излезе.

Роберт погледна съобщенията с вида на човек, който ще повърне върху тях, и след малко сигнализира да му донесат закуската. Пищна прислужница след минути му я сервира. Имаше яйца, месо, зеленчуци. Все скъпи и редки продукти. В ЮК хапваха месна храна, за разлика от МНС, където само мутантите я употребяваха.

* * *

Още не бе изгряло слънцето. В гората, точно в подножието на планината, течеше струята на мощно въздушно течение. Някой прошумоля в гъсталака, зад който имаше дълбока бърлога, толкова дълбока, че може би стигаше до лабиринтите.

След миг Вахора показа носа си между мутиралите петури на растенията и подуши въздуха. Бе сигурна, че някой неканен се мотаеше из гората. А тя трябваше да си откъсне няколко билки точно в този час - на зазоряване, преди изгрева. Имаше достатъчно време да си набере от редките треви и да се скрие. Така и смяташе да постъпи. Бързо и леко се изхлузи от скривалището си и се спусна на малката закътана полянка. Там вирееха митичните треви със силните свойства, които все по-рядко се откриваха. Те не бяха претърпели никаква мутация и високо се ценяха от онези, които разбират.

Вахора бе дребно същество със сиво-кафявия цвят на гората. Облечена в лека и удобна роба, тя се движеше съвсем безшумно. Пъргава, с неопределена възраст. Да, наистина по лицето й не се четяха никакви години, но в изражението му се съдържаше умората от времето, мистичността от някаква далечна древност - някоя от хилядите съществували на земята, имаше печал и примирение, както и разбиране за отвъдното, за времената и циклите, за всички онези неща, които хората не можеха да видят, а така упорито искаха да узнаят, въпреки че ги отричаха. За самата Вахора казваха, че е диво същество, вещица, побъркана. Но когато някой “закъсаше”, идваше при нея, като последна надежда. В повечето случаи Вахора се показваше и разговаряше с тях, но винаги го правеше по собствено желание. При необходимост тя така можеше да се скрие, че никой да не я намери. Днес нямаше намерение да се среща с когото и да било, но в един момент усети кой я вика. Бе учудена. Той никога не би я попитал за нищо. Поне досега. Вахора обаче разбра: Ушите му трябваше да чуят някои нейни думи. Така бе писано.

Въведоха я в двореца. Тя мина през каменното му сърце и после достигна куличката. Роберт там я прие. От пръв поглед й стана ясно, че той се бе обвил в дебелия плащ на безизходицата. Сам не виждаше дори точка в тунела пред себе си. Затова бе или гневен, или печален.

- Вахора, ще те отрупам с богатства, но искам твоите честни отговори - започна той.

- Аз винаги отговарям честно - с достойнство му отвърна тя.

- Жива ли е Ирен?

- По-жива от всякога.

Той потръпна.

- А къде се намира сега?

- Едно време са казвали: “Нито на небето, нито на земята”, така бих ти отговорила.

Роберт се облещи.

- Това не е отговор! Искам да ми казваш нещата правилно - той бе съвсем искрен в тази молба. Ограниченията в неговите възприятия, в сравнение с тези на Вахора, бяха големи. Той не разбираше това, което тя вижда.

- Така и направих. Отговорът е ясен.

- Не напразно говорят, че си луда - почти на себе си промълви той.

- Какво не можеш да разбереш? - без капка обида попита тя.

- Нищо, нищо...

- Смисълът на тези думи е следният: небето и земята са фиксирани неща, както и териториите на вашите две държави. Това, че не е нито на небето, нито на земята, означава, че не знаете къде е, нито вие, нито те. А тези, които я виждат в момента, не знаят коя е.

- Това е невъзможно - възмути се Роберт.

- Но има и още нещо - прекъсна го тя, - това състояние се отнася и за вътрешния й свят. Много е тежко, когато човек се чувства нито на небето, нито на земята, и означава, че не се е определил, че изпитва огромно напрежение.

- Да не е в Буферната Зона, след като не е нито в МНС, нито в ЮК - внезапно го озари идея.

- Не бих казала, но там, където е, няма да я видите.

- А как мога да я открия?

- Това не е решено. Тя ще реши... ако се осъзнае.

- Какво!?... Пак започна да говориш глупости!

- В нея има голяма сила - продължи Вахора, сякаш не го е чула. - Сама не знам дали ще посегне към силата си, или ще я изгуби, за да я открадне някой, който не заслужава.

- Какво искаш да кажеш?

- Ако тя не се осъзнае, Синият идол ще изпие всичко. Той вече е вперил очи в нея.

- Какво е това Синият идол?

- Зло. Част от чистото зло. Дълго време дремеше, но сега идва гибел... огромна гибел. И той иска да пие скръб, сълзи и смърт.

- Къде е Синият идол?

- Някъде в лабиринтите. Никой не знае.

- Кажи ми как да намеря Ирен?

- Не е решено. В момента я пазят множество дребни събития и случки. Крият я от вас. От всички вас - големите. Защото вие сте толкова себични и деградирали, че дори не защитавате тези, от които имате нужда. Затова съдбата я е оставила в ръцете на случайните хора и моменти, добри или лоши, но те с незнанието си ще я защитят по-добре. Това е последният шанс на Ирен да опита, да осъзнае какво да прави.

- По-откачено обяснение не съм чувал! - почти изкрещя Роберт. Досега той се насилваше някак да разбере какво му казва Вахора. - Какви себични сили! Какви добри и лоши случайни моменти! Какво толкова има да осъзнава!... Чакай!... Да не искаш да кажеш, че аз съм деградирал!?

- Роберт, засега никой не може да я намери, дори и аз - каза Вахора.

- И това докога ще продължи?

- Всичко зависи от нея.

- Значи, тя ще реши кой да я намери и кога?

- Тя ще се определи.

- Вахора, ти си луда. Имаш ли да ми кажеш още нещо? - с отчаяние попита той.

- Да. Не отивай към Синия идол. Идва голяма смърт. Не знам дали ще я избегнем. Но не отивай към него.

- Та аз изобщо не знам къде е! - нервира се Роберт.

- Не мрази никого, не наранявай никого. Запомни това. Също и друго. Ирен не е твоя или на когото и да било. Тя е човешко същество.

- Върви си, Вахора, върви си... - той бе сломен и абсолютно объркан. Дали тези лудости, които му наговори, имаха някакво покритие? Нещо го жегна дълбоко.

- Изпрати я. Предложи й скъпоценности за отплата - каза той на Албиго.

- Добре.

Албиго отвори кутия със скъпоценни камъни и бижута и ги изсипа на един мек диван.

- Избери си, Вахора.

- О, не, не искам скъпоценности - каза тя, но все пак им хвърли един поглед.

- А какво искаш?

- Ами... Бих помолила, ако случайно имате от онези големите яйца, дето са колкото речен камък. Да ми дадете едно или две... яла съм само веднъж в живота си и страшно ми харесаха.

- Изчакай ме един момент - Албиго излезе в другото помещение и попита Роберт разрешава ли да й дадат от така ценения продукт.

- Дай й пет - бе категоричният отговор.

Албиго се върна с пет яйца. Тогава Вахора го помоли за още нещо.

- От всичките скъпоценности бих взела това - и тя посочи късче черен камък, който на фона на останалите изглеждаше съвсем обикновен.

- Но разбира се, вземи го.

Скоро тя напусна двореца и тежките врати се затвориха след нея.

Вахора бързаше сред рядката гора нагоре по склона. Огромни слънчеви петна пламтяха между сенките. За никого не бе полезно да се излага на тази светлина и това вече не беше тайна. Скоро тя влезе в прохладната бърлога. След няколко завоя тясното коридорче откри миниатюрна стаичка. Приседна на едно пънче. Извади камъка и се загледа в него. На мъждукащото фенерче, което тя запали, той изглеждаше още по-тъмен. Опитваше се да разбере какво я е привлякло към него. Имаше някаква сила в камъка. Усети конфигурацията му, енергията му... знаеше, знаеше нещо за него преди...

След малко стана. Сложи камъка върху шарената покривка на масата. Взе алуминиева манерка и постави в нея едно от яйцата, а останалите четири прибра в малка прохладна ниша. Вахора предвкусваше как добре ще си хапне.

* * *

Ирен отвори очи. На едри крачки се завръщаше в действителността. Значи, наистина бе избягала. Автомобилът, на чиято задна седалка се намираше сега, плавно и монотонно преодоляваше някаква пустош. Тя протегна изтръпналото си тяло. Явно, от доста време спеше тук, защото всичко я болеше. На предната седалка имаше двама мъже. Управляваше този, с когото се запозна снощи. Дори не знаеше името му.

- О, ти се събуди. Надявам се вече да си добре - каза той, като й хвърли поглед от огледалото.

Тя не отговори, а седна, като така се сви, че коленете й се допряха до лицето. Сякаш бе лека и малка. Тази поза... Обичаше така да стои край реката и да събира мокри камъчета... Кога беше това... кога, кога? Мирис на вода, треви, слънце и на самата нея... Майка й, баща й... как искаше да си спомни повече!

- Кажи де, Яни, как се чувстваш? - въпросът я върна обратно тук.

- Много добре.

- Нали знаеш? Ти си Яни. Това е името ти вече.

- Да знам, снощи ми каза, а твоето име как е?

- Аз съм Дейсън, а той - Адриан. Занапред ще го виждаш често, колкото и мен. Ние сме съдружници.

Ирен забеляза, че държи в ръката си черупката на брахиопода. Как е възможно да не я е изпуснала досега и откъде изобщо се взе?! Тя считаше, че въображението й е претоварено от виртуалните пътешествия, а виденията бяха неговите лоши шеги. Но как може да донесе тази черупка от илюзорната действителност тук?

Автомобилът се движеше по наземна магистрала, сред хълмисто поле. Горещините бяха лишили пейзажа от естествения му растителен фон. Инфотаблото показваше, че навън температура бе почти 41 градуса над точката на топене на водата. Нямаше други признаци на живот - никакви селища или хора. Единствено от време на време се разминаваха с някой автомобил или навлизаха в рядка гора, която бързо оставаше зад гърба им. Двамата й спътници малко разговаряха. Диалектният им език не й беше особено познат и тя трудно ги разбираше. Замисли се за това, което виждаше отвън. От години минаваше по точно определени маршрути. С изградената представа поне бе свикнала. Сега пред нея се откри една жълта пустош. Нима светът се бе изменил толкова! Стори й се, че е призрак, завърнал се от нейде, но объркал времето. Тягостно чувство се настани в душата й. Отново се унесе и щеше да заспи, но спътниците й спряха автомобила в сянката на крайпътен пункт за зареждане и почивка. Мястото изглеждаше запуснато, а сградата не бе снабдена със системи за идентификация. Аларми обаче имаше.

- Все пак трябва да хапнем нещо, нали Яни? - отправи към нея загрижен поглед Дейсън.

Когато тя се изправи, й се стори, че е чужда на тялото си. Ослепителният жълт обеден пек ги удари с всичка сила, след като излязоха от автомобила. Ирен не пропусна да огледа сградата. Огромният навес, под който паркираха, бе обрасъл с храстовидни и влачещи се растения. Те почти винаги бяха в сянка и затова се зеленееха. Автоматичната врата ги пропусна без проблеми, но във фоайето ги посрещна мъж, въоръжен и доста як. Лицето му се разпъна в усмивка, като ги видя.

- О, Дейсън, как я караш?

- Супер добре! Ами вие?

- О, няма съмнение. Както виждаш, всичко е връх.

Той отвори вратата към заведението за хранене и междувременно се бе вторачил в Ирен с някакво тъпо учудване. Когато приближиха към една витрина, Ирен с изненада установи, че от това място ще си избират храна. Нямаше нищо общо с детекторите за индивидуално определяне на менюто, които тя познаваше. Те бяха чувствителни сензори, ползващи моментални биологични показатели. Достатъчно бе да сложиш дланта си на определеното за тази цел място и само след миг се отваряха менютата, които можеш да консумираш. Тя се взираше в тези храни и забеляза, че нито една не й е позната.

- Но какво има? Не си ли гладна? - попита Дейсън.

Чак сега Ирен разбра, че той не знае откъде идва тя. Избра сок и хляб, като се мъчеше да определи какви са другите храни. Долавяше се мирис на застояло с непознати оттенъци. Опита се да попита Дейсън, кое какво е, но ефектът бе потресаващ. Накрая се спря на някаква салата, като каза, че не е гладна. Той се учуди:

- Поне изпий едно кафе, да се свестиш малко - и се обърна към сервитьорката - добавете и три двойни кафета.

Ирен никога не бе пила кафе и смяташе да не се докосва до него, но когато магичният му аромат достигна до обонянието й, тя се възхити: “Нима е такъв! Виртуалният ряпа да яде!” - чудесна древна поговорка. И тя докосна хубавата бяла чаша в която тъмната гореща течност така предизвикателно ухаеше. Реши се да опита. Знаеше, че не е редно. Но какво от това. Отпи първата глътка и след това го пресуши, както беше все пак горещо, толкова й хареса.

- Искам още една чаша - каза тя, без да обръща внимание на смаяните си спътници.

Повечето от посетителите познаваха Адриан и Дейсън и се заговаряха или кимаха, докато траеше обедът. Нахраниха се бързо и стана ясно, че няма да се застоят. Скоро пак бяха в автомобила и пътуването им продължи. Ирен не искаше да спи, но се унасяше. Събуди се на стъмване. Все така единственият звук бе монотонното бръмчене. Движеха се сред планинска местност. Непълната, червеникава и отчуждена луна, далечна и бледа, огряваше причудливи дървета, растящи по стръмните поляни, провиснати над пътя. Прихлупени хижи се различаваха в дрезгавината. Навред сновяха припряно дребни хора. Те бяха друг вид мутанти. Не се виждаше никаква светлина, нито дори огньове. Очевидно предпочитаха да работят до късно или може би цяла нощ, но не и през деня, под палещите лъчи на слънцето. “И те вече не могат да издържат”, помисли си Ирен.

Пътуваха още дълго. Късно през нощта пристигнаха на нещо като високо плато. Имаше доста наземни сгради, осветени от прожектори, но не беше град. В далечината обаче се открояваше проекцията на подземно селище. Тъмните жилищни постройки на другия край на платото имаха потискащото излъчване на пустеещите градове. Ирен извърна глава, за да не ги гледа.

- Пристигнахме. Това е разпределителният пункт C29D - каза Дейсън.

Ирен добре знаеше какво е разпределителен пункт. Тук пристигаха суровини, готови продукти за бита, хранителни стоки. Съхраняваха се в огромни складове и се разпределяха по предназначение. Но това не беше търговска арена и дори не наподобяваше такава. Така наречените в миналото “борси” не съществуваха, защото всичко се разпределяше по схеми, които изчисляваха единиците труд и съответстващите им единици за потребление. Нямаше грешка. В договорите между висшите структури и различните райони и градове бе предвидено какъв обмен ще се реализира. В по-високите нива отчетът беше перфектен, но по-надолу в йерархията имаше достатъчно място за корупция, подкупи, измами и всякакъв незаконен транфер на стоки - системата се опорочаваше. Това се осъществяваше най-бурно в градовете на хибридите, които бяха главно производствени, по-малко при мутантите, където между другото трудът бе най-тежък и примитивен, и не съществуваше изобщо в общество тип "А". Някаква търговия се осъществяваше между различните компании или кланове, но тя бе задушена от общовалидната схема. Освен споменатите функции в разпределителните пунктове се извършваха най-различни контролни и статистически анализи. Изглеждаше сложно, но само на пръв поглед. Повсеместното използване на програми и роботи улесняваше процеса.

Слязоха от автомобила. Нощта бе топла и високо над тях трептяха бледи звезди. Сградата, към която тръгнаха, бе правоъгълна и бяла, с покрив тип писта, силно осветена от прожектори. На фона на тъмното нощно небе тя блестеше.

Настаниха се да вечерят в общо помещение с много маси. Ирен знаеше, че мутантите и хибридите се хранят на групи. Всъщност това не й се видя чак толкова лошо. Но съвсем друга си бе обстановката, с която бе свикнала - сензорите, менютата, спокойствието да се уединиш сам и да консумираш познатите питателни вкусове, съчетани точно с изискванията на твоя организъм. Тук се почувства дискомфортно най-вече заради непознатите храни. Миризмите не й харесваха, не знаеше какво да си избере. Най-после се спря на обогатен хляб и едни сочни и дебели листа, които приличаха на задушени. Много й напомниха едно меню, което обичаше.

- Но как ще ядеш само гарнитура! - бе озадачен Дейсън, - да не би да ти е лошо?

“Боже, какво е това гарнитура?”, питаше се тя и отвърна:

- Не, но не ям месо, а повечето неща са месни.

- Но как ще са месни! Това са синтетични протеини! Тук никой не яде месо! Да нямаш температура? Та ние да не сме мутанти! - не скриваше учудването си той. В МНС за разлика от ЮК дори и хибридите не ядяха месо.

“О, съвсем бях забравила, че само мутантите предават фронта! Каква излагация!”, мислеше си тя и се чудеше как да замаже положението.

- Слушай, Дейсън, аз не обичам соеви продукти и затова ги наричам така. Трябва да ти призная, такова безапетитие ме е обхванало, че ако не сте вие, изобщо няма да се сетя за храна.

Изведнъж погледът й падна върху витрината на един фризер. Там имаше наредени някакви топки с прекрасни цветове. Сториха й се привлекателни и тя реши, че ще ги яде с удоволствие. Но не знаеше как да ги поръча.

- Искам от това - каза накрая, като ги посочи.

- Ще ядеш сладолед, когато си болна! - не се разбираше шегува ли се, или е сериозен. - Не е правилно, Ади, нали? - продължаваше.

- Остави я! Не е малко дете! - отвърна намусено Адриан.

- По-зле е.

Беше й все едно какво говорят за нея и дали ще й вземат от това... как беше?

В края на краищата сложиха пред нея сладоледа и възторгът й бе искрен, когато го опита. Не каза нищо, но го изяде с видимо удоволствие. След това ги разби тотално като привърши вечерята със зелените листа и поиска за накрая чаша кафе.

- Тази вечер е късно. Ще спиш в моя апартамент, а утре ще видим - каза Дейсън.

За негово учудване тя изобщо не се притесни. Дейсън не изпускаше нито една нейна реакция и бе смаян от странното й поведение. Очевидно бе, че е обиграна и интелигентна, но защо тогава бе така неадекватна за повечето неща, сякаш бе паднала от небето.

* * *

Елиас бе бърз като вятъра. Хвърчеше из прашната равнина с автомобила си и като стигна назъбеното възвишение, рязко спря. Облаци прах се вдигаха. Той изскочи и на едри крачки стигна до сградата, която по-скоро приличаше на пещерен вход. И това бе така, защото постройката не бе самостоятелна, а прокопана в хълма. Фасадата бе хубава и отдалеч личеше, че е добре укрепена. Червен дракон бе нарисуван на стената до самия вход и от ноздрите му изскачаха лилави пламъци. Това бе мината за добив на редки елементи. Тук в тази постройка бе събрано всичко - офис, жилища, а под тях направо започваха галериите, които се свързваха с по-стари такива. Всичко бе оплетено и в дълбочина се губеше към лабиринтите под граничната зона. Обслужващият и ръководният персонал на мината живееха тук под хълма и по същество представляваха едно доста затворено общество. В съседство, от другата страна на хълма, се намираха няколко сгради на компания за производство на храни, които се занимаваха и с търговска дейност. Снабдяваха мината и околните селища с хранителни добавки и полуфабрикати. Целият експорт и импорт на района се осъществяваше от подземен транспортен възел, който завършваше недалеч от мината. Елиас бе един от собствениците и ръководител на минната компания.

В мига, когато той стигна до входа, очите на дракона светнаха, а когато сензорите го разпознаха, светлината стана зелена. Елиас влезе с трясък в помещението, което беше, така да се каже, представителният офис на компанията. Слаб и блед мъж вдигна уморените си очи от монитора на контролния пулт. Прецени, че Елиас е ядосан, и отново се загледа в това, което вършеше. Поздрави и други етикети изобщо отсъстваха.

- Рон тука ли е? - прогърмя Елиас.

Рон беше най-довереният му човек. И докато питаше, той вече го извика по мобилната връзка.

- Когато ти задавам въпрос, ще ми отговаряш! - продължи той, - та идвал ли е Рон?

- Точно преди пет минути беше тук - отвърна младежът с безлично спокойствие. Но едва видимото стягане на челюстта му показваше колко е изнервен.

Рон се появи веднага. Двамата с Елиас имаха почти еднакво излъчване - намахано, вълчо, налагащо се. Изражението на лицата им бе свирепо, но едно бе ясно - така оцеляваха.

- Зеида е облъчена - каза Елиас. - Радиация. Ако се разбере, сме изгубени.

- Само Ведес ли я е виждал? - попита Рон.

- Да.

Ведес беше лекар и човек от обкръжението на Елиас, т.е. зависим от него.

- Отивам да я докарам. Положението е безнадеждно. Тя ще умре, но трябва да го запазим в тайна. Ако Мейсън разбере, ще ни удари официално. Направо ще дойдат тука, ще запечатят всичко, а нас ще изхвърлят.

Мейсън беше конкуренция.

- Толкова години се справяме. И сега ще успеем - само не ми е ясно как е станало това?

- На мен също. Докато се върна - продължи Елиас, - ти ги събери. Ще говорим много сериозно. Искам всички да присъстват. Нощната смяна да закъснее с един час. Но това, което най-много ме безпокои, е дали няма и други заразени и какъв е източникът.

Рон гледаше загрижено в пространството пред себе си и не отвърна нищо.

След няколко секунди бронираният автомобил на Елиас изръмжа тихо и изчезна. Рон се обърна към младежа и му заповяда да изтеглят по-рано втората смяна от работните галерии, а нощната да изчака.

- Ще има събрание. В голямата зала. Присъствието е абсолютно задължително.

Когато Елиас се върна със Зеида, той въобще не допусна някой да я види повече. Закара я от другата страна в огромното хале, където оставяха колите и оръжията си. Там имаше и неизползвани стаи. Когато се завърна при останалите, вече бе тъмно. Спуснаха тежките метални завеси и затвориха сградата за външни посетители, каквито между другото рядко идваха и то само с предупреждение. Казано направо, барикадираха се за през нощта. А какво ставаше в близката околност, ги информираха камерите. Пълна червена луна и гола пустош, това бе навън. А вътре в голямото помещение с циментов под и доста разнебитен вид работниците в мината очакваха какво ще им каже Елиас. Той се появи. С още по-суров и вълчи вид, със студен и безмилостен поглед. Винаги, когато изживяваше нещо в себе си, външността му ставаше жестока и нечовешка. Другите или бяха свикнали с това, или владееха притеснението си. Рон съзнаваше какво означава този вид, но и той бе същият. Работниците бяха от дребните мутанти. Около двеста човека. Почти не говореха. Изглеждаха сиви и хилави. Елиас и Рон стояха като два хищника пред тях.

- През последната седмица трима от вас изчезнаха. Никой не знае какво е станало долу - започна Елиас, - сега Зеида е облъчена!

Сякаш мутантите леко простенаха.

- Сигурно пак не знаете как е станало! Радиацията, с която е наблъскана, е толкова висока, че просто нямам думи! Какво правите там долу! Как се вземат нови проби и къде се оставят? Малоумни ли сте, ви питам!? Как работите!?

Рон се разхождаше напред-назад и мълчеше.

- Ако сте се наговорили да ми правите номер, можете да бъдете сигурни, че преди да постигнете какъвто и да е резултат, ще ви застрелям всички! Знаете, че вие живеете само защото компанията е способна да оцелява! Сега ни искат два пъти по-висок добив за същото време и за същото количество храна. Това е, защото станахме скъпи поради липсата на вода. Вместо да се стегнете, вие намалихте добива! Изчезват хора, сега и облъчени! Аз имам къде да отида, ако ни закрият, но вие оставате навън. Наоколо са само пустеещи градове, вода няма, ще изпукате! Трябва да работите добре, за да се задържим! - той замълча, след малко глухо добави: - това е, защото не мислите, не се изпълняват инструкциите, въобще не знаете какво правите! Искам Зуки да прегледа всички видеоматериали от камерите през последния месец - обърна се той към Рон.

- А вие - започна Рон към сивото множество - ще напишете отчети според графиците за същото време! Кой какво е правил, какво е забелязал за другите и най-вече за Зеида. Утре искам да ги предадете!

Всички изстенаха, сякаш това бе най-лошата новина.

- Какво! Мързи ви да пишете ли! - изрева Елиас и настъпи мъртва тишина. - Също и инструкциите! Всички ще бъдете изпитани! Ако някой не знае, няма да са глоби. Мина това време. Направо ще уволнявам!

Чуха се леки стонове, но не и шушукане. Когато Елиас и Рон бяха ядосани, никой не смееше да се обади.

- Нощната смяна да започва! - заповяда Рон. - За понижената продуктивност ще има събрание утре.

- Зуки, отиваш в галериите и наблюдаваш работата от долния команден пулт! - обърна се Елиас към бледия младеж.

Галериите бяха на пет и повече километра дълбочина.

- Но нали трябва да преглеждам и материалите от камерите? - осмели се да простене Зуки.

- Ще ги прегледаш утре.

“Интересно, кога ще спя”, помисли си момчето.

* * *

“Яни, искам да дойдеш веднага при мен, има кой да те замества за момента!”

Това бе съобщението, което Ирен получи от Дейсън. Тя вече трети ден работеше в разпределителния пункт. Работното й място бе огромно хале с множество изходи към подземната магистрала. Тук се стоварваха доставените стоки. Имаше повече роботи, но човешкото присъствие бе задължително поради наличието на доставки симулации и фалшиви кодове. В халето ставаше силно течение и сухият вятър разроши на всички страни не много дългите коси на Ирен. Докато вървеше към асансьора, през мисълта й минаваха всички тези стоки - купища, истински, симулирани, нужни и ненужни - една безсмислена въртележка.

Асансьорът - първобитна машина, я изкачи над земята. Постройката горе бе приемателен пункт за доставките по въздух, които бяха много по-малко. Тя излезе в огромна остъклена зала на няколко етажа. Отвъд тази постройка бе пустош, окъпана в обедния пек, с пръснати тук-там пустеещи градове.

Ирен влезе в кабинета на Дейсън.

- Яни - каза замислено той, - какво да направя с теб? Направо ме постави в мат.

- Защо? - недоумяваше тя.

- Как е възможно да се справиш отлично с това, което най-малко очаквах, а с елементарни работи да създадеш такава бъркотия!

- Какво е станало?

- Ти не познаваш стоките! Това просто не може да е истина. Как успя например при сортировката да набуташ сокове при перилни препарати? Храната за животни при човешката? Сексуалните стимулатори при битови консумативи за почистване!... И въобще край няма... - и двамата мълчаха. - Ето този сок от цитруси например да ти прилича на препарат за миене на пода?

- А 5520 ли? Много се чудих за него, но по миризмата по-скоро ми се стори хигиенен - заоправдава се тя.

- Какво! По миризмата! Значи ти не можеш да го различиш по фирмата, по етикета, по името! По дяволите! И как по миризмата като въобще не мирише! И го помниш със серийния му номер?

- Да. Мога да те успокоя. Вече почти всички ги запомних.

- Но защо, по дяволите, номерата! Та ти не ги ли познаваш?

- Какво значение има как ще ги разпознавам?

- Всичко друго си представях за проблем, но не и това - говореше повече на себе си той. Вече му беше ясно - Ирен вероятно никога не бе живяла в техните градове. Не можеше да отрича очевидното. Тя бе от общество тип "А". Той разтриваше челото си и се чудеше какво да я прави. Сигурно усилено я търсят. Фактите, че Сандра изобщо не се обаждаше, а и каналите, по които можеше да се свърже с нея, бяха изключени, го навеждаха на лоши подозрения.

- В халето не ти е мястото - продължи той, - въпреки че там свърши доста добра работа.

- Не се сърди за грешките, няма да ги повторя - с готовност каза Ирен.

- Като казвам добра работа имам предвид точно това. Кажи ми как различи, че хранителните продукти от провинция 88Р са перфектна симулация от нов тип, които не можем още да засичаме?

- Доставка 4480 ли имаш предвид?

- Да, по дяволите! Само с цифри ли говориш?

- Засякох ги по образа. Беше нормален най-общо, но при стопиране и увеличение забелязах флуктуации, а при определени честоти ставаше съвсем рехав. Това е задължителна процедура - допълни тя с леко недоумение.

Дейсън мълчеше.

- Добре де, що за човек си ти? Това ти е ясно, а не разпознаваш домакинските уреди. Вчера си питала кое какво е.

“Няма ли да престане!”, ядосваше се Ирен.

- Ами някои работи не са ми ясни! - каза гласно.

- И кои са те?

- Сигурно са хиляда неща, но в момента съм смаяна от спокойствието ти. Как може - и тя посочи екрана, на който течеше информация от пунктовете за проверка - така невъзмутимо да слушаш тези заплахи?

- Какви заплахи? - той се учуди. - Не виждаш ли, че наш агент сключва договор за доставка!

- А ти не чуваш ли, че вашите клиенти ви готвят капан и са разярени от фалшивите доставки СС900?

- Значи ти ги разбираш!? - облещи очи Дейсън.

- А нима ти не можеш!?

- Този език е техен. Да не искаш да кажеш... по дяволите, Яни... Да не искаш да кажеш, че ги разбираш? Разбираш езика на мутантите!

- Но какво чудно има? - недоумяваше тя.

- Че не си мутант е ясно - каза той, - този древен език си го разбират само те, или по-точно някои от тях... а ти откъде го знаеш? Впрочем този въпрос е излишен. Нямаме време.

Дейсън изглеждаше много нервен. След като изпрати няколко съобщения, нареди на Ирен да му преведе разговор. Това бе нещо като проба и резултатите категорично показаха, че тя не си измисля. “Но това е много лошо”, мислеше си Дейсън. “Нима са разкрили, че доставките СС900 са наши!” Доставките СС900 бяха перфектна симулация, появила се отскоро в търговската мрежа. Фирмата, която ги представяше, беше фантомна. Предлагаха се битови продукти от всякакъв вид. Зад тази машинация стояха няколко реални фирми, една от които бе на Дейсън. Разчиташе се на светкавично появяване на тези доставки на много места едновременно и бързото им изчезване. Но разговорът, който Ирен преведе, бе потресаващо разкритие, че някой се е натъкнал на реални следи, които водеха до фирмите организатори на измамата.

Ирен вече няколко часа превеждаше, а Адриан и Дейсън нямаха намерение да я оставят. Те вкарваха закодирана информация, изпращаха съобщения и бяха страшно нервни.

- Все пак се изморих - каза Ирен късно вечерта, - няма ли да спим?

- Ако не свършим всичко както трябва, ще станем пушечно месо - отвърна Адриан, - ще спим като приключим, т.е. трябва да отклоним проблема.

Как го отклоняваха, не й бе ясно. Но едно бе очевидно - излизаха една след друга безскрупулни измами без оглед кой ще пострада, виртуални доставки на храни и стоки от първа необходимост в бедстващи райони, отклоняване и задържане на реални стоки, нелегално снабдяване на враждуващи кланове с оръжия, като умишлено не се даваше превес на никоя от силите, за да не умре пазара... И всичко това бе само част от ежедневната работа на компанията. “УС не може да не знае за това”, мислеше си Ирен. “Явно, тази ситуация им е по-удобна. Само на нас ни държат сметка за всичко. Мутантите и хибридите правят, каквото си искат, но вътре в рамките, които УС им е начертало.”

- Яни, стегни се и превеждай, каквото трябва - избуча Адриан.

- Още малко и те пускаме - каза Дейсън, - но отсега нататък само ще прослушваш разговори. Халето въобще го забравяш! И ще спиш ей там - и той посочи апартамента си, зад официалния офис. - Е, прослушването понякога ще е на живо. Тук има голямо текучество на хора. Освен доставки, преминават и пътуващи граждани и такива, които уреждат сделки. Ще видиш как е. Сигурно ти е ясно, че информацията, която знаеш, ти отнема всякаква свобода. Не че много я имаш - усмихна се гадно той.

Мина още време. Напрежението тежеше и сякаш струеше от самия въздух. Докато тя превеждаше, те постоянно спореха, пращаха и получаваха съобщения и междувременно слагаха различни напитки на масата. Ирен пиеше някакъв плодов сок и от време на време кафе. Откакто бе дошла тук, се чувстваше зле. Храната не й понасяше - почти гладуваше, не успяваше да си направи добре сутрешните тренировки. Тук това не беше задължително както в общество тип "А", дори се смяташе за голяма тъпотия, но на нея й липсваше. Изведнъж я обзе студ и странна умора. В главата й нещо звънна, появи се напрежение, което постепенно затихна,тъй като попадна в трептенето на така познатия резонанс. И тя усети мощна енергия - съзнателна и програмирана. Бе хубаво. Остави се на крилете й и полетя над някакви зелени хълмове. Освежителна влага, небесна синева! Тя пиеше от тази красота, която извираше от всички страни. Зад хълмовете и дърветата бе пясъчният бряг и трептящият океан. Зелените северни брегове! А топлите течения, прииждащи като огромни реки в океана и въздуха, носеха една дългоочаквана пролет. Нима е възможно да не те плени тази животворна струя? Та тя дори чуваше нежния звук на напиращите дървесни сокове. И тогава светът й заприлича на блестяща дъждовна капка, събрала в себе си цялата светлина. Тя вече беше на плажа и вятърът я галеше. И изведнъж разбра: бе най-самотното същество на земята. Не защото бе склонна да изпитва подобно чувство, а поради факта, че наистина нямаше никъде никого. Нещо бе объркано. Струваше й се, че отдавна е умряла или по-скоро, че изобщо не се е раждала. Какво не би дала в този миг за една човешка дума, дори само за присъствие!

- Ирен!

Да, това бе той! Марк! Тя знаеше, че може да се обърне и да го види. Нещо повече, би могла да изтича към него, да потърси закрила от тягостното чувство, точно както веднъж вече се беше случило. Но не, Ирен бързо се осъзна: Марк, Тони, ПКМ, това бяха неща и хора много по-опасни от цялата самота на света. Никога нямаше да се върне към тях... стори й се, че тежи като олово. Трябваше да избяга от зелените хълмове, от самотната пролет и от Марк, но не можеше. А той бе силен, хубав и безумно обаятелен. Искаше да я накара да се обърне и почти бе успял. Тъмният пламък в очите му, направо я изгаряше в гръб... И в нарастващото напрежение, в ужасяващата тишина се чу как Дейсън вика:

- Яни! По дяволите! Ще си почиваш! Няма повече да превеждаш! Какво ти е? По дяволите! Кажи поне една дума...

Той я разтърси и тогава тя разбра, че има някакви сили да се изтръгне от онази действителност. И го направи.

- Когато се преумори, й става така - каза Дейсън, - това вече категорично го забелязах. Ама и ние прекалихме. Хайде, отивай да си лягаш! Достатъчно ни помогна. Ще се справим. Утре трябва да сме на линия, затова се наспи хубаво.

Той я избута към стаите навътре, като й посочи нейната - онази, в която спа първата нощ. Ирен взе душ и си легна, без да мисли за нищо.

* * *

Марк се събуди преди сигналите за ставане. Това бе обичайно за него и той отиваше веднага в залата за тренировки. Сега обаче не бързаше. Чувстваше в себе си нещо различно и се опитваше да го разбере. Почти неуловими бяха в този миг първите кванти светлина, губещи се в мрака, също както и промените, настъпващи в него. Но той си даваше сметка за тях. Първото нещо, появило се в ума му, след като отвори очи, бяха симулациите за мислите на Ирен през последните дни, преди да изчезне. Проследи ги снощи, като използва най-ефективните програми и наличните данни за нея. Резултатът бе странен. Получиха се откъслечни образи и цветове, бръмчене и последвалият звуково-визуален хаос индикация за липса на декодер. И нищо смислено не изтръгна независимо от това колко се опитваше. Марк вече знаеше, дълбоко в себе си го бе проумял - не е този начинът да разбере каквото и да е за Ирен и за Е-кси. Друг беше пътят и той усещаше талазите на тази мощна енергия, която го привличаше непреодолимо. Той се отдаде напълно на преживяването си от снощи: изпита отново удоволствието да зареже симулациите някъде из човешката безизходица, да поеме от свободата и да не му тежат тягостните усещания за провал. Всичко това вече не можеше да просъществува в душата му. Той искаше да види Ирен, да знае къде е тя, и напълно осъзна, че всъщност няма никакви пречки за това. Силната струя на внезапното откритие, което направи, го понесе и той влезе в трептенето му. Тогава разбра, че може да управлява случващото се, че има силата да избира и променя. И вече знаеше къде иска да отиде. Златистият полъх не можеше да бъде сгрешен. Марк видя пред себе си зелените брегове и свежата влага го лъхна. И там, до самите скали, стоеше Ирен с гръб към него, сякаш загледана в морската шир. В този миг той възприе мислите й - безизходица и обърканост, умора и нежелание за каквото и да било. Но нямаше и следа от отчаяние. То не съществуваше в нейната природа. Сред този зелен свят с прекрасен син купол за небе, появил се нейде от времената, изплуваха тъмните петна на несподеленото изживяване и той разбра колко много я гнети липсата на доверие и съпричастност, съществуващи в този етап на живота. Тя усети присъствието му и въпреки цялата тази тежест намери сили да не се обърне към него и да предпочете самотата. Колкото и да си подхождаха, колкото и да биха могли да се разбират, между тях зееше пропаст. Нейният живот я бе променил. Да, в тези светове на висши енергийни трансфери имаше пречки от друг характер - не времеви или пространствени, а такива, свързани с осъзнаването, нравствеността и свободната воля. Той можеше да я застави да се обърне, но искаше тя да го направи по собствено желание. Затова прояви силата си само дотолкова, че тя да разбере, но не и да я принуждава. Марк много добре усети точната граница и спря. За пръв път не изпитваше стремеж да контролира положението на всяка цена, да побеждава и да насилва другите, а даваше превес на човека срещу себе си и това бе съвсем ново усещане за него.

Сигналът за събуждане го стовари там, където трябваше да бъде. Погледът му се насочи към екрана, пресъздаващ действителния изгрев. Жълтото зарево му подейства потискащо. Знаеше, че то е резултат от променената атмосфера, както и много други фактори, свързани с процеси в слънцето. Но тази информация досега за него бе само теория и не я бе усещал с душата си. Рязка мелодия, възвестяваща съобщение от първостепенна важност, привлече вниманието му: “Морис е тук, заедно с екипа от ЮК. Среща след час в С589”. Марк се приготви и тръгна към залата за тренировки. Почти привършваше, когато Адамс го извика в кабинета си. Когато Марк пристигна забързан, завари Адамс да търси някаква информация, а около него безцелно трептяха холограми с действия от граничната ивица в реално време, както и такива, проследяващи слънчевата активност и различни космически параметри за последната година. Марк си помисли: “Той вече изобщо не спи”. Адамс вдигна поглед - очи, които съзнаваха действителността, приемаха я, и търсеха изход. А действителността бе ужасяваща и само изумителна воля и ясен разум можеха да издържат на подобно напрежение.

- Вече знаеш, че екипът от ЮК е тук. Искам да те предупредя: доверие може да гласуваме само на Морис. Останалите са добри учени или са с по-високи стойности на Е-кси, но те в никакъв случай не трябва да имат достъп до инфомрежата на ПКМ, дори и до най-стандартния вариант.

- Разбирам - отвърна Марк.

- По въпроса, свързан с Ирен, няма да коментирам нищо. Ти, Морис и Тони сте натоварени с отговорността да я намерите по най-бързия начин. Също така изследванията за Е-кси трябва да са в пълен ход. И там си главно действащо лице. Ще ти помагат Себастиан и Анжела, които са най-добрите специалисти в тази област. Моя е грижата за контрола около вас, както и за граничната зона. Нещата и там са в застой, като пред буря. Нито един от проблемите не е решен. С това няма много да те занимавам, но държа да знаеш, че хората от официалната власт преминават в лека опозиция спрямо нас. Президентът Дориан и висшият му съветник интерпретират изчезването на Ирен като двойна игра от наша страна с цел да се възползваме само ние от възможността за телепортация. Това е зародишът на бъдещо разцепление и борба за контрол над Е-кси. Такова примитивно разбиране за телепортацията може да убие всички ни. Усилията им в момента са да обвинят теб и Тони за изчезването на Ирен и да всеят раздор сред нас... Знаеш, че Дориан добре се справя с длъжността си, но е подъл и от него може да се очаква измяна. Ще те държа в течение.

Марк мълчеше. Чутото не бе неочаквано. Но за сетен път показваше, че пълна прогноза и контрол на събитията не може да има. Все пак те протичат по закони, които не винаги са предвидими.

- Разбираш ме, нали? - гласът на Адамс бе някак бодър, а очите толкова сини... като онази синева обгръщала земята в далечните епохи на младостта и процъфтяването й. - Вие откривате Ирен, после действате само по въпроса Е-кси. Останалите удари отбиваме ние - аз, Елсинор, Виторио, Даниъл и Морис. А, ето ти и кода за данните на Морис.

Марк четеше и все по-ясно му ставаше кой е Морис. Че беше от УС не го изненада, вече го знаеше. Дейността му - отговарящ за инфотрансфера между ЮК, МНС и БЗ показваше, че е от ядрото, от онези, за които нямат значение границите и които притежават илюзорната “пълна” информация и способността за синхронни действия с останалите като него. Порази го фактът, че освен поданик на БЗ, беше и истински наследник на учителите, овладял пълното обучение в манастирите. Беше от рода Касиди...! Преминал и висшите военни школи. Бе заминал с Ирен в ЮК и бе изпълнявал длъжността на съветник и дипломат между ЮК и БЗ. Но коя е тогава Ирен, след като такъв човек стои зад нея?

- Не я търсят само защото тя е истинската Кралица - започна Тони, който в този момент влезе. Марк го стрелна, но не отвърна. - И аз сега го разбрах... Чети за нея:

"...не само че е от рода Касиди, в нея се е събрало цялото бъдеще - нечувани досега възможности има в нея. Тя трябва да бъде специално обучавана и пред хората ще се открият невероятни светове...”

- И е била обучавана - продължи Тони, поне до заминаването й в ЮК.

- Значи, тя е онова дете, на което толкова са възлагали и за което не се знае дали е изчезнало, или починало... Онова дете, което щеше да промени... Да промени...

Само Морис можеше да внесе яснота по тези въпроси.

В кабинета за секретни срещи SC99 почти едновременно влязоха Адамс, Елсинор, Виторио, Даниъл, Тони, Марк и Морис.

“Железен мъж”, си помисли Марк, като видя Морис. Силното му тяло, суровите черти, непроницаемият поглед - всичко това можеше да се изрази само с тези думи. След кратко официално запознанство и няколко общи фрази другите излязоха и останаха само Адамс, Марк, Тони и Морис.

- Предполагам, че си разгледал материалите, свързани с изчезването й - започна Адамс.

- Да, прегледах ги.

- Досега не сме се натъкнали на реална следа. Липсата на записи, повредите и смущенията са от неясен източник - говореше Адамс, но Морис сякаш не му обръщаше внимание. Той погледна Тони право в очите. Ясно бе, че през тези години те бяха поддържали връзка. Този безмълвен диалог си беше техен.

- Тепърва ще има да питам и то за много неща - каза Морис.

- Както и ние - не остана длъжен Марк.

- И така - продължи Адамс, - оставям ви и разчитам да бъдете екип. Но не такъв, подбран от психолозите и синхронизиран, тъй като тези глезотии не са за нас. Провидението ни е избрало и ще бъдем заедно, докато не изпълним мисията или не се провалим, а заедно с нас и другите. Това е. Друг избор няма.

Това изрече и излезе, защото го зовяха хилядите задължения.

- Кажи ми, Тони, в какво състояние я намери тогава... преди пет години? - попита Морис и въпросът изобщо не съответстваше на суровото му изражение.

- Беше почти в безсъзнание. Доста седмици й отне да се възстанови. Можеш да прегледаш архивите.

- Не, не искам да ги гледам. Искам да го чуя от човек. И те питам, защото тогава бе много тежък момент за нея. Смъртта почти я бе докоснала. Структурите около физическата й същност бяха с настройка за смърт. Самата тя не се съпротивляваше. И точно в този момент, когато бе понесла и физически, и душевен съдбоносен удар, аз трябваше да я оставя сама... сама в тунелите, в настъпващата нощ, заедно с болката... не знам как е излязла...

Тези мисли му бяха тежали пет години и сега ги каза на глас. Морис почувства облекчение. След това погледна Марк. Да, такъв си го представяше - властен, енергичен, с много голяма вътрешна сила. Морис винаги разчиташе на първото реално впечатление и никога на холограмните.

Включиха записите и отново видяха огромните отрязъци от тъмни хаотични петна, вместо случилото се по време на изчезването й.

- Морис, знам, че съм виновен. Не я опазих. Но кажи ми какво е това? Как е възможно навсякъде да има такова прецизно унищожение на информацията? Кой е в състояние да го направи, без да бъде засечен поне от един уред?

Морис присви студените си и остри сини очи и стоя известно време загледан в бързотечащите кадри.

- Това не е човек - почти на себе си каза той.

- Какво!? - в един глас реагираха Марк и Тони.

- Не е човешко деяние и точно от това се опасявах.

- А какво е?

- Казано накратко и без обяснения, неидентифицирана същност, с параметри, различни от тези, които ние възприемаме, енергийно субсидирана и направлявана от глъбините, където съществува чистото зло. И това е лошо. Но показва, че Ирен има с какво да привлече внимание... лошо е, лошо е... това момиче нищо не разбира...

Хората в онези времена и особено тези от общество тип "А" бяха наясно, че чистото зло не е измислица в техните нива на съществуване. Приоритет в този тип познания имаха хората от БЗ. Затова думите на Морис бяха посрещнати сериозно. Никой обаче не се бе сетил да разгледа събитията през тази призма. Такава директна намеса от други светове, естествено, бе изключителна рядкост и никога не се приемаше за обяснение.

- Сигурен съм - продължи Морис, - че тя не си дава сметка за това, което показва, че е в опасност.

- Но къде се намира в такъв случай? И въобще всичко е много неясно за интерпретация - каза Марк.

- За мен това е планирано бягство - започна Тони.

- Имаш ли основание да го предполагаш? - попита Морис.

- Мисля, че имам.

- Кажи ми, Тони, какво е впечатлението ти за нея през тези пет години?... Ще я открием, но ми трябва помощта ви.

- Особена е. Трудно ми е да я опиша. Изключително силна личност и същевременно страшно чувствителна. Контролираше се много добре. Нямах грижи с нея. Никога не сме се карали. Не ме е притеснявала с държанието си. Всичко изпълняваше. Имаше обаче проблеми със себе си. Не го показваше, но аз знаех това.

- Откъде? - попита Морис.

- Понякога споменаваше потресаващи случки от живота си в ЮК. Знам, че не можеше да се примири с тях.

- Например?

- Например за убитите с химически оръжия мутантчета. Или за насилието при изтръгването на информация. Случвало се е насън да говори, страхуваше се, че Роберт ще я убие.

- Значи, сте спели в едно помещение?

- Но това беше отдавна. Напоследък ходеше в нейната квартира.

- Защо й позволи да има такава?

- Не беше редно, но тя много ме помоли. Каза, че й липсва въздух и простор. Къщата е в зеления квартал.

- Роберт искал ли е да я убие? - попита Марк и усети почти неконтролируема ярост.

- Много пъти - каза Морис и се вторачи замислено в него. Сякаш погледна в душата му. Той знаеше какво става там и какво означава този въпрос.

- И защо?

- От ревност, от необуздания си характер. Всъщност той не я е забравил дори и сега. Всичко би дал, за да си я върне. Те бяха прекрасна двойка преди. Но после отношенията им се влошиха и накрая стигнаха до крайност. Така стана, защото той не приемаше нейната природа, независимостта й, достойнството й. Искаше напълно да я подчини, да я смаже. А тя бе Ирен Касиди! Разбираш ли? Те се различават от другите. Благородството и толерантността им само подчертават духовната им сила. Колкото и да бе гъвкава Ирен, точно тази сила най-много дразнеше Роберт. Родът Касиди са горди и непристъпни, но много помагат на хората, а тайните знания са им дадени от Бога. Роберт и това не можеше да й прости.

Настъпи мълчание. И тримата мислеха за едно. Е-кси бе най-силна именно в човек от този род.

- Какво правеше тя в квартирата си? - продължи с въпросите си Морис, - не може да не знаеш.

Тогава Тони му разказа за виртуалния модификатор.

- Отначало мислех, че участва в проект за исторически изследвания, но после разбрах, че е самоинициатива. Казал съм на Марк, предполагам, че той има по-добро обяснение в тази насока.

Морис се обърна към Марк с очакване.

- Не мога да работя с Ирен - започна той - в областта на енергийния обмен, да я срещам в нива, които и за мен са нови, без да зная нищо за миналото й, за личността й. Това е много трудно. Имам въпроси! Какво я е направило така инертна, защо не ми вярва? Знам, че между нас много неща биха могли да се обяснят и прекрасно да се разбираме... но тя ми обръща гръб и изведнъж, без причина поставя ледената преграда на страха и недоверието.

- Тези думи ме впечатлиха! - Морис гледаше Марк с възхищение, - та ти си дръпнал здраво и без учители! Говориш ми за обмен на енергия, за нивата... Това е огромен напредък! Разкажи ми по-подробно за тези неща.

- Казано без заобикалки, ние с нея няколко пъти се озовавахме на много странни места, при това напълно непознати. Ставаше по необясним начин. Усещах прилив на сили, нещо се открехваше, резонанс, музика и отделяне от настоящето. Но винаги в такива моменти срещам и нея. Тя е там.

- Ще ми разкажеш подробно всеки случай. Имал ли си такова преживяване, след като тя изчезна?

- Да, само едно. Тя не пожела да говорим и дори не се обърна.

- Марк, това са първите успешни прояви на телепортация! Не знам до колко процента сте се материализирали на новите места, но енергийната ви структура и съзнанието ви са били там, т.е. пренасяли сте се.

Той не отвърна. Помислял си бе такова нещо. Дори бе сигурен.

- Тони, искам да ми доставиш от виртуалния модификатор на Ирен настройките и симулациите, които е предпочитала - продължи Морис, - положението е лошо. Започнала веднъж да се пренася, тя няма да спре. Но за ползването на тези нива има определени условия. Ирен е много добре обучена и знае древни техники. Съзнанието й ги е забравило, защото се наложи да блокираме отчасти тези нейни умения. Тя не помни, но използва възможностите си, а повярвайте ми, те не са малки. Когато спряхме обучението й, за да я пратим в ЮК, въобще не сме знаели, че слънцето ще стане опасно и ще ни грози смърт. Просто трябваше да се опазят знанията от ЮК. Това е сила, опасна в ръцете на диви хора.

- Може ли да се възстановят знанията й?

- Да, но ще е трудно. И не възстановяването на знанията й е проблем, а на волята. Защото животът й в ЮК не беше лек. Той се стовари отгоре й с такъв грохот, че не знам как издържа. Насилието, на което беше свидетел толкова години, може да убие всеки. В ЮК не се шегуват. Лошото е, че такива преживявания особено когато не са преодолени, а са стаени в душата, свалят човек в ниските нива, откъдето ползването на телепортационната енергия става много опасно. Докато живее в света на болката и я носи в себе си, тя не може да управлява Е-кси. Да не говорим, че след смъртта на екипажа, вече не вярва и в хората като цяло, и в нищо. Но, разбира се, това не й пречи да се телепортира. Учили сме я. И би могла да използва знанията си, за да избяга от действителността. Както знаете, вече го прави. И най-лошият вариант е да се изгуби някъде из времената, без да пожелае завръщането си. Защото при телепортацията се борави както с времето, така и с пространството.

- Да не би да се е случило? - попита Марк с ледения тон на човек, който вече е видял грозната истина.

- Не, още не е. Защото си я срещнал. Поне засега не го е направила, което ме навежда на мисълта, че в нея има една нишка по-тънка и от лъч, която все пак я свързва с хората. Но силата на нейната воля е пречупена. След смъртта на екипажа тя не е същият човек, когото познавам. Затова не ти вярва, Марк! Разбра ли сега? Затова не ти вярва...

Марк не отвърна, а мисълта му го пареше. Подобно обяснение вече бе чувал от Тони. Дори със същите думи за финал. “Значи, ние сами сме убили волята на човека, от когото сега имаме най-голяма нужда. Смазали сме го напълно, а след това невинно се обръщаме към него за помощ, безкрайно учудени защо той не може да реагира”. Сякаш го бе казал гласно, защото Морис му отвърна:

- Аз ще ти помогна, Марк. За техниките, за учението, за това да я намерим, да й обясним... Искам твоята откровеност и знай, че ще се справим.

- Разбира се.

“Убитият екипаж. Ликвидацията.” Марк много добре знаеше, че това бе проект на ЮК, но в него вложиха не по-малко средства и от МНС. Всъщност както винаги УС контролираше осъществяването му. Идеята за бавна колонизация на други планети бе добре обмислена и дълго планирана. Първата заселническа мисия бе вече факт и пътуваше към далечна цел - планетата Дуайз, много подобна на Земята по параметри. Тя се намираше в края на спиралните ръкави на появилата се преди около десет хиляди години галактика, която се приближаваше и щеше да премине съвсем близо до нашата. На Дуайзкия небосклон грееше младо слънце - жълто джудже, което щеше да живее спокойно още много милиарди години - естествено, дуайзки, но много прилични на земните. Екипажът бе обучен перфектно и изпратен с най-модерната апаратура. Щяха да пътуват около двадесет години. Дванадесет пъти в годината за период от десет години от земята щяха да се изстрелват в същата посока ракети, които да доставят всичко необходимо за установяването на първата колония. И точно тогава - месец след като излетяха, науката и светът направиха най-жестокото откритие през човешката история: слънцето завършваше своя нормален живот много по-рано, отколкото се предполагаше. Процесите, протичащи във вътрешността му, го бяха довели на прага на едно изменение, което бе началото на неговия край. Това обясни и завишената фонова радиация през последните двадесет години. Всеки момент щеше да се излъчи ядрена вълна от звездата в околното пространство, достатъчна, за да прекрати съществуването на земния живот. За последвалите събития, като топлинно разширение и апокалиптичните последствия от него, свидетели просто нямаше да има и ако някой искаше все пак да надзърне в тези бъдещи кадри, можеше да проследи някоя от създадените симулации по темата. И така, финансирането на подобен проект като мисията Нова Каледония беше чиста загуба и на средства, и на време. В рамките на десет години този ядрен удар щеше да е факт. Примамливата възможност да се използва планетата Дуайз като нов дом на земните хора, остана несбъдната. Нещо повече, финансирането трябваше да се пренасочи към изследванията на телепортационната енергия. Направените напоследък сензационни открития в тази насока вдъхваха известна надежда. И тогава УС постави ултиматум: да се спре поддържането на всички проекти, гълтащи излишни средства, като недвусмислено бе казано, че Нова Каледония е лукс, който не могат да си позволят. Не се уточни как ще бъде спрян проектът. Изобщо не бе коментиран този въпрос. “Те щяха да умрат сами в чуждите светове, ”трескаво си мислеше Марк “..., но имахме ли право ние да ги убием? Или трябваше да ги оставим бавно да загиват без поддръжка, докато ние се борим с радиацията... със смъртта... и изгубени някъде в просторите, трябваше ли те да очакват вест от нас, от нас, които вече няма да ни има... Кое е правилно, кое?”

- Морис какво се случи с Ирен по време на ликвидацията?

- Тя присъстваше. Още я виждам... Ужас се четеше в очите й, нямаше цвят - сякаш бе безкръвна, а тялото й потръпваше от треската на този кошмар. Тя опитваше да спре случващото се, молеше, обясняваше... но никой не я чуваше...

А Марк виждаше това описание с очите си. Нещо повече, той долавяше нейните усещания... Нима стигнахме до тях! До най-низшите си инстинкти! Секундите потракваха, а между тях зееха луфтове - невероятно странни черни празнини във времето, които водеха незнайно накъде... и тогава от всички страни, около хората, изгряха лицата на злото, озарени от чудовищното сияние на безумието... Марк изживя цялата болка на Ирен, събрана в онзи момент. И вече знаеше - да убиеш друг, означава, че си убил себе си...

- ... и после настъпи хаос - говореше Морис, а Марк постепенно се завръщаше, - тя светкавично уведоми обществеността за случилото се. Работата й бе свързана с достъп до инфоканали. Никой не очакваше, че ще го направи. Последва гражданско неподчинение, бунтове, но ги потушиха бързо. След подобна постъпка Роберт щеше да я убие. И наистина той бе твърдо решен. Тя за него беше предател. Но дори и да не я убиеше, щеше да я подложи на жестоки мъчения...

- Стига, Морис. Не искам да слушам повече - за пореден път Марк забеляза, че му бе непоносима дори мисълта за насилие върху Ирен, а още по-малко да го допуска отново, - нека се съсредоточим върху материалите преди изчезването й.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011