ДНИ, ИЗПЪЛНЕНИ С НАПРЕЖЕНИЕ

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Все още не се бе показало жълтото сияние на зората. Малко бяха онези, които не спаха въобще. Дори Рон и Елиас дремеха на една дървена маса в общата столова. След дългите разговори те се бяха предали на съня. Тихо съобщение разбуди Елиас. Той го прочете навъсено, но чертите на лицето му се отпуснаха.

- Братко, стани, хей Рон! Събуди се! Ще ни изпратят помощ! До един ден ще имаме човек, който може да замери радиационния фон и познава лабиринтите!

За пръв път от толкова дни по умореното и освирепяло лице на Рон се появи усмивка. Двамата се удариха по раменете - навик от детството им. Рон и Елиас бяха братя, но това не се коментираше, въпреки че повечето хора знаеха или се досещаха. В обществото на хибридите не бе прието да се акцентира на роднинските връзки. Както и в никое друго.

Напоследък тук ставаше все по-тежко. Облъчени се оказаха още двама души, които също умряха. Нямаше как да се изследват останалите. Рон и Елиас играеха ролята, че всичко е наред с фирмата, но положението бе направо зловещо и ако хищната конкуренция знаеше какво става, щеше да избяга и да забрави всички свои апетити. В галериите изчезнаха по незнаен начин още няколко души. Вода се доставяше във все по-малки количества. Близките мутантски селища бедстваха. Очакваната евакуация не ги обхвана. От липсата на вода всеки момент щеше да избухне епидемия. Елиас не беше безразличен към мутантите. От години тези селища и мината поддържаха тесни контакти и си помагаха. И той знаеше, че може да разчита много повече на тях, отколкото на далечното правителство или на лицемерните хибриди.

В същия този час Алекс стоеше все още буден в лабораторията, където изчезна Ирен. Вечерта случайно бе открил последните, недовършени записки върху изследването и създаването на оптимални моделни препарати, които да поемат и задържат радиационните отпадъци. С крайчеца на окото си той зърна началото на една идея, която изглеждаше все по-обещаваща. Цяла нощ работи върху това и бе почти сигурен, че правилното решение вече е налице. Чудовищното петно в граничната зона трябваше да бъде спряно. Дори в ума му мина смелата идея, че съставът е достатъчно добър, за да намали пораженията в самия засегнат район. Въобще не чувстваше умора и продължаваше трескаво да работи. Той сякаш би рекорд тази нощ, защото дори Роберт, който тръпнеше при всеки сигнал за съобщение също бе заспал. Кралят беше сигурен, че Ирен наистина е избягала и неговите хора все повече и повече стесняваха периметъра, където тя се укриваше. Даже и жилавата и енергична Вахора дремеше в клоните на едно дърво...

И тогава се появиха далеч от изток жълтите светлини на деня. Автомобилът, в който пътуваше Ирен, наближаваше един кокетен град, също населяван от хибриди. Когато навлязоха в него, първите слънчеви отблясъци вече грееха по сивите и бели стени на правоъгълните блокчета. Малки дръвчета зеленееха предвидливо посадени в специални декоративни сенници. Уличките бяха прави с красива настилка. Бе свежо от наскоро превалелия дъжд. Тук-там галеха окото малки, добре подредени магазинчета, както и детски кътчета. Това така учуди Ирен, че тя напълно се събуди. И тогава разбра, че в днешния ден ще има да се бори много със себе си. Този град й действаше отключващо и пред очите й нахлуваха виденията за други такива градове, също толкова уютни, но с купол от синьо небе над тях. Ирен така се объркваше, че понякога различаваше действителността само по жълтия цвят. Лошото бе, че кадрите се наслагваха, усещанията от различните светове се преплитаха и тя оставаше изгубена сред тях. А освен всичко й се струваше, че Марк е наблизо. Тогава разтри челото си и промълви: “Господи, не ме наказвай! Това не е нормално. Не искам да виждам нищо... нищо... дори и реалния свят!” Напрежението, което изпита, така я умори, че тя заспа безпаметно. Но, уви, не за дълго.

Същата сутрин Сандра наблюдаваше изображение на изгрева в реално време и се разхождаше из стаята, където прекара поредната нощ, сама, изолирана и без право да излиза. “Аз се оказах предател”, мислеше си тя и това я разяждаше. “Предадох приятелката си, Дейсън, а сега нагледно ще покажа и вероятния изход, който е използвала Ирен... затъвам все повече в този кошмар...”

В красивия град, който така впечатли Ирен, Адриан имаше къща. Отседнаха в нея. Спаха до обяд и се заеха веднага с разчитането на кода, отговорен за местонахождението на сградата, където беше дъщерята на Дейсън.

- Лъжеха ме, Ирен - сякаш се оправдаваше той, - тя бе в центъра за отглеждане на деца. Но от една седмица е била похитена. Няма да я пуснат. Това не е изнудване, а отмъщение. Казват ми, че ще я върнат, за да ме манипулират, но аз знам, че ако сам не си я взема, няма да я видя.

- Жестоко е - отвърна Ирен.

- Фирмата ни е снабдявала незаконно групировка, противна на тяхната. За мен това са търговски отношения. Но с наше оръжие е бил убит високопоставен човек. И моята дъщеря е изкупителна жертва. Те считат, че съм ги предал, че е изтекла информация... искат да я убият по най-жесток начин, за да ме сломят.

Обяснението ставаше все по-сложно и излишно. Но Дейсън дълбоко в себе си приемаше Ирен много сериозно. Той не искаше да изглежда в очите й като случаен мошеник, толкова задръстен, че да застраши живота на детето си. Не можеше обаче да й го докаже и разбра колко ненужни са подобни приказки. Затова млъкна. Но тя нямаше намерение да става свръхдобра и да разтоварва всеки срещнат по пътя си от чувството му за вина. Стигаше й дето я въвличат в съмнителни ситуации, като използваха нейната състрадателност. Затова разговорът не продължи.

Опитаха се да съставят план и подварианти. А напитките и кафето просто се лееха.

- Всичките деца ще измъкнем - каза Ирен.

- Не е задължително - отвърна Дейсън.

- Тук ще бъда безкомпромисна - продължи тя, - няма да съдействам. Този въпрос не подлежи на обсъждане.

- Защо мислиш, че ти ще казваш какво да се прави? - попита Адриан с раздразнение.

- Не ми пука, Адриан! Сега ще изляза и нека ме заловят!... Ако искате да помогна, ще спасим всички деца!

- Така да бъде - отвърна Дейсън.

След това спречкване работата продължи горе-долу нормално.

- Мога да блокирам камерите, да създам лъжлива симулация за някакво кратко време и да не разберат, че сме влезли. Но уредите и програмите са от много стар тип и това ме затруднява - продължи тя.

Като се имаше предвид колко трудно откриха къщата и колко отдалечена и изолирана беше тя, бе ясно, че за да се определи точно вида на охранителните системи, щеше да отнеме повече време, отколкото изобщо имаха на разположение.

- Как може да не са ти познати? - недоумяваше Дейсън.

- Толкова стари версии нищо не ми говорят. Единствено мога да разчитам на схеми, ако ми предоставиш такива, и на въображението си - отвърна тя.

- И всичко ли при нас ти изглежда така отживяло?

- В техническо отношение - да. Но и иначе сте много различни.

- Ние ще ти помагаме. Не забравяй, че на нас тези защити са ни познати.

Задръжките бяха паднали. Време за подобни разговори обаче нямаше.

Следобедът пълзеше бавно, топлината нахлуваше от отворените прозорци и планът беше вече почти готов. Дейсън и Адриан непрекъснато премисляха и правеха проверки в различните инфоканали, с които разполагаха.

Ирен се умори и застана на терасата. Двамата й покровители твърдяха, че тук са в безопасност. Погледът й се плъзна към градинката отпред. Декоративни навеси и стъклени похлупаци позволяваха растителността да изглежда пищна. Имаше и хора. В закътани и сенчести места, те се разхождаха, говореха си, пийваха и хапваха и сякаш нямаха никакви задължения. Личеше, че Дейсън и Адриан разполагат с добро материално обезпечение. Не всеки можеше да си позволи къща на подобно място. Тя си помисли за детето, което щяха да убият, разфасоват и продадат на части, ако това изобщо беше вярно. После умората съвсем я затисна и тя напълно изключи.

- Хей, Дейсън - подвикна му след малко, - беше ми обещал хубаво да си изкарам почивните дни...

Той я изгледа с недоумение.

- А пречи ли да сляза долу за някакво разхладително? Сред тази зеленина ще бъде незабравимо! И така ще изпълниш и обещанието си - тя се усмихна закачливо.

Той замълча за миг и отвърна:

- Слез. И ние ще дойдем след малко. Но не се отдалечавай.

Ирен излезе от сградата по нормалния начин. Не използва нито аварийните стълби, нито козирката, както напоследък правеше. Мястото наистина бе перфектно. Това бе кварталче - градина с къщи и улици, имитиращо безгрижието на миналото. Че го обитаваха неприлично богати хора - съмнение нямаше. Но всичките тези сенници и покрития се натрапваха. И какво от това, че бяха красиво направени? Присъствието им смущаваше. Тя седна до един водоскок и си поръча сладолед. Бе спряла да мисли и това й се отразяваше много добре.

Но изведнъж я обзе дълбока потиснатост. Не издържа и стана. Тръгна по тясна алея и излезе на една улица. И тогава стана лошо... нахлуха изведнъж други светове: толкова много утрини и следобеди в някакви подобни на този градове, толкова много човешки усещания, усилия и емоции, мисли... такова разпиляване и безнадеждност... и Ирен се изгуби... Сърцето обаче я водеше. Тя забърза по една улица, някаква сива, между бетонени блокове. В ръце държеше ароматна кифла и малка чанта с детски спортни принадлежности. На ъгъла я чакаше дете... същото като Томи... дали не беше той?

- Ето ти закуската - каза задъхано Ирен.

- Мамо, виж! Пръска дъжд! - и се усмихна.

“Мамо” - тази дума отекна дълбоко в душата й... Тя бе способна да направи и невъзможното за него, ако трябваше. Сърцето й ликуваше. И най-прекрасната топлина ги обви - тях двамата... Това бе любов... Ирен държеше ръчичките му и не искаше нищо друго от света.

- Хайде, хайде да ме заведеш до басейна. Няма да изпускам заради някакъв дъжд!

Двамата затичаха по улицата и се смееха, а прохладният вятър носеше едрите капки и разрошваше косите им. Не се разбираше утро ли е, или следобед, пролет или лято, не се знаеше кой ден е и коя година, нищо не бе ясно, освен това, че са заедно, че ръцете им, бързите им стъпки, звънливият им смях бяха преплетени в едно цяло. Ирен пиеше усещанията от този миг и това бе една вечно преливаща чаша... тя не искаше да пропусне нищо...

Изведнъж почувства присъствието на Марк. Точно ги настигаше, когато тя се обърна и очите им се срещнаха. Не можеше да обърка този поглед. Обзе я негодувание.

- Дай ми ръка и да си тръгваме - каза той.

- Остави ме!

- Тук нямаме работа!

Но тя мислеше за Томи, който й каза “мамо”.

- Остави ме! Няма да се върна! Аз обичам Томи...

- Ирен, това не е Томи. Това е свят, в който някога може би сме били. А може би никога. Но от гледна точка на нашата реалност, ние нямаме място тук. Някой друг живее в това съществуване и случващото се си е негово преживяване. Ти имаш силата да се движиш през ограниченията, но не за да изживяваш непостигнатите си желания. Друга е задачата ти.

- Няма да го оставя! - решително се опълчи тя.

- Никого не оставяш. Ти си се потопила в нещо, което е било, защото имаш силата и желанието да го намериш. Това е живот на други. Не се иска от нас да ги заместваме. Не тази е целта ни. Трябва да се върнем, откъдето сме дошли. Там имаме работа.

В този момент Томи я пусна и каза:

- Чао, мамо!

И заедно с останалите деца хукна към басейна.

Ирен щеше да го извика, но Марк не й позволи. Стисна ръцете й и я обърна към себе си.

- Това няма да продължи повече, Ирен! Връщаме се заедно. Ако желаеш нещо, потърси го в нашата реалност. Колкото и да е недостижимо, поне опитай!

Тя усети как мислите им се сблъскаха. Беше много трудно да преодолее силата, която той излъчваше. Тъмните му очи я заковаха. Тя изтръгна ръцете си от неговите и му отвърна рязко:

- Ти нищо не разбираш!

Мъчно й бе за Томи, който избяга някъде. И тогава се сети за дъщерята на Дейсън. Това окончателно я приземи. Стовари се в електрическа мотриса. Сигналът от мобилната й връзка с Дейсън трещеше наоколо. Всички пътници бяха вперили поглед в нея, а тя не правеше нищо. Отвън наравно с мотрисата се движеше автомобил. Стори й се, че през полутъмните стъкла вижда Дейсън. Най-после връзката се задейства автоматично и тя го чу да крещи в ухото й:

- Ти си ненормална! Слизай веднага на спирката!

- Слизам...

Опитваше се да си спомни какво е станало, защо е тук и защо е доста по-късно. Но резултат нямаше.

Пътниците продължаваха да я гледат с нескрито учудване, а тя се правеше, че не забелязва.

Докато слизаше от мотрисата, а и когато се качваше в автомобила, тя се чувстваше като пълен идиот. Освен че не знаеше какво е станало, около нея се сипеха въпроси и обвинения, но и хората не спираха да ги гледат.

Никой не се постара да й обясни, че малко след като напусна къщата на Адриан, там нахлуха агенти на ЮК. Вече бе разкрита. Сигурни, че ще я открият, те претърсиха всичко и двамата домакини бяха безсилни. След това излязоха навън. Никъде в района нямаше следа от нея. Решиха, че отново се е изплъзнала и си тръгнаха. Късно след инцидента Дейсън и Адриан обикаляха из града да я търсят и случайно я забелязаха в мотриса на обществения транспорт. Тя не искаше да им отговори и те решиха, че ги обвинява за случилото се. Всъщност от преследвачите я спаси фактът, че за пръв път успя да осъществи 100%-ва телепортация и когато опасността премина, Ирен отново се завърна. Горе-долу сглоби детайлите, но реши, че измъкването й е резултат от една щастлива случайност. Не оцени способностите си. А истината бе нещо трето: Духът й можеше да предусеща опасност и да ползва телепортацията за защита. Съзнанието обаче не приемаше тези факти. То бе обременено от действителността и не притежаваше свобода. Това противоречие можеше да убие всичко постигнато дотук, но тя не знаеше.

- Разбирам, че трябваше да се измъкнеш, и признавам, справи се перфектно - не спираше да говори Дейсън, - но защо, след като стана ясно, че са си тръгнали, ти кръжеше с този трамвай из града, като застрашаваше и себе си, и нас... и аз трябваше да те гоня като луд... Ето, това не разбирам! Не е нормално и не можеш да ми го обясниш, нали? - той я гледаше въпросително. Искаше да разбере. Защото в цялата тази работа имаше наистина нещо много неестествено.

Тя мълчеше. Кога са я открили? Как се е измъкнала? Какво точно е станало? Такава обърканост и слабост я похлупиха, че в себе си напълно се предаде, но не го показа. Сломено констатира, че губи контрол. Да, здравият й разум губеше контрол. Томи, Марк, това са невъзможни срещи. Напълно се убеди, че има проблеми с разсъдъка си. Поне да измъкне дъщерята на Дейсън, ако изобщо имаше такава. А после да става, каквото ще. И тя изпи горчивата чаша на лошата самооценка, защото нямаше кой да й каже, че това бе една страхотна победа.

- Стегни се, Яни! Искам да ми помогнеш! Ти можеш. Нали виждам как се справяш. Просто те моля, все пак да ми обръщаш внимание, когато ти говоря. Ето сега искам да поспиш. До полунощ има време. Тогава ще тръгнем.

Този тон, сякаш успокояват превъртял, съвсем я уби. “Той ми вярва, а не знае, че съм още по-зле, отколкото изглеждам”.

Нощта бе тиха. Оставиха автомобила. Мястото бе пусто. До магистралния път имаше висока, стара каменна стена, която ограждаше огромен периметър. Зад нея стърчаха върховете на гигантски дървета, близки и далечни, някои от които изсъхнали. Въпреки разрушенията тук-там, стената не можеше да бъде прескочена. Виждаха се и грозните обелени зидове на странни сгради до самата нея и те сякаш бяха запустели. Далечната луна и слабото осветление от магистралата бяха единствените източници на светлина. В този мъртъв пейзаж нищо не потрепваше.

За да преодолеят оградата, използваха шахта. Спуснаха се безмълвно. Автомобилът им остана по-далеч и доколкото бе възможно, прикрит сред редките дървета. Шахтата бе с разклонения, но двамата й спътници не се затрудняваха. Появи се “препятствие” - усъмниха се, че има камера и минаха през едно срутване, за да избегнат проблема. Бе допотопно и запуснато.

Когато излязоха от шахтата, бяха вече в двора. Попаднаха в един тъмен, смълчан свят. Вървяха през рядка гора в тишината. Стигнаха до алея. След петнадесетина минути очакване, се чу тихото бръмчене на автомобил. Хората, които охраняваха въпросната сграда се сменяха през два дни. Наближаваше този момент. Дейсън се възползва от сухото дърво до алеята и го досъбори, но без да препречва целия път. Не искаше да буди подозрение. Ако човекът спреше, за да го отмести - по-добре. Така щеше да избегне употребата на електрическия сноп за блокиране на автомобила. Естествените методи винаги се предпочитаха. Развръзката настъпи бързо. Охранителят не заподозря нищо и слезе. Дейсън и Адриан бързо го обезоръжиха. Взеха му идентификационните карти и електронните пропуски до сградата. Това вършеше работа само за кратко време. Имаше и по-прецизни системи, които реагираха при подобни злоупотреби.

- Разбрахме се без излишни убийства - каза Ирен, - инжекцията стига.

- Не сме го убили - отвърна Дейсън.

Те бързо се качиха в автомобила и стигнаха до зданието, което изглеждаше мрачно и необитавано. Слязоха по-далеч и незабелязано, доколкото бе възможно, приближиха. Бе доста тъмно. Имаше по-голям вход на противоположната страна на къщата. Дейсън и Адриан знаеха как да влязат. Точно по план отвориха задната врата с картата на охранителя. Дотук сякаш нямаше жив човек. Първата стаичка в коридора бе на охраната. Една от няколкото такива. От тях лесно можеше да се проникне до системите за наблюдение и да се наруши реалното предаване.

- Хайде, бързо! - бе нетърпелив Дейсън, - ще се справиш ли?

Адриан седеше до вратата, евентуално да ги предпазва.

- Да, отговаря на схемата... - отвърна тя, като си светеше с фенерчето.

Ирен се концентрираше само в едно - да внедри симулация в реалното излъчване. Но колкото и да се съсредоточаваше, тя усещаше как от мрака на къщата в тях се впиваха някакви очи... безчувствени, безмилостни. Сякаш нещо незабележимо се приближаваше и прикрито зад тъмата, обмисляше как да ги нападне. А тя трябваше да се справи бързо, без да й треперят ръцете. Схемите бяха ясни. Физическият им облик - непознат. Логика и интуиция си оспорваха решенията, за да пробият в неизвестното. Тя питаше Дейсън за много елементарни неща... Изведнъж видяха, че Адриан вече бе в акция. Някой внезапно се появи. Дейсън се включи в кратката схватка. Бе другият охранител. Бързо го елиминираха. В този момент камерите предаваха вече симулация. Това скоро щеше да се идентифицира като грешка и прикритието отпадаше. Но даваше преднина от 10-15 минути, през които те трябваше да успеят... да открият децата и да ги измъкнат...

Насочиха се към едно от двете вероятни помещения, където смятаха, че ги държат. То бе на горния етаж. Блокираните аларми мълчаха и никой не ги срещна по тесните напълно тъмни стълби. Но Ирен продължаваше да усеща тези изпиващи очи в мрака.

Бе невъзможно да се отвори въпросното помещение и Дейсън направо счупи вратата. Съоръжението, с което си послужи бе доста скъпо и сравнително ново.

Влязоха готови за атака. Но освен четирите легла вътре нямаше нищо. Осветлението бе дрезгаво, идващо от стари мътни лампи. Никой не реагира. Гробна тишина. А леглата не бяха празни... Там в унес или бог знае какво състояние лежаха слабите телца на четири човешки деца. Ирен знаеше, че те са на системи за пречистване, преди да ги нарежат... знаеше, че толкова бързо и безопасно не могат да ги изключат, защото това можеше да ги убие.

- Дейсън, прикривайте ме на вратата, а аз започвам да ги изключвам. Не пипай! Опасно е! - извика му тя.

- Няма време! Само дъщеря ми!

- Не си познал! Започвам наред!

- Но, тя е трета!

- Всички ще излязат! - отвърна Ирен.

Адриан приближи една мушамена завеса и когато я дръпна, и тримата потръпнаха.

Гледката бе непоносима. На носилка лежеше част от човешки труп, който се опресняваше от системи, за да се използват при нужда останалите ценни неща от него. Беше на жена.

Ирен потрепери и извърна глава. Двамата й спътници се опитаха да преодолеят потреса, Адриан спусна завесата, а Дейсън я издърпа настрана и каза:

- Не гледай!

Но му бе ясно. Тя запази самообладание. “Значи, откача, когато е спокойно”, помисли си той.

- Нямаме никакво време - ги подкани стоманеният глас на Ади.

Двамата пазеха на вратата, а Ирен изключваше внимателно децата. Те изглеждаха много упоени и едва реагираха. Това я притесняваше, но нямаше време да чакат. И този проблем, как да ги измъква в това състояние, остана върху нея. А пазителите на входа вече не бяха сами. От мрака пропълзя фигурата на слаб мъж. Пред вратата се завърза схватка. Появиха се други - хора с примитивни и малоумни лица и очи, изпълнени със злоба. Дейсън и Адриан се справяха само благодарение на високия си професионализъм. Чуваше се млатене, избиване на оръжие и трополене. Никой не достигаше все още стаята. Битката се разиграваше там някъде в коридора.

Ирен се опитваше да изправя децата. Оглеждаше се за обувки и дрешки. Те бяха толкова беззащитни, босички и почти голи. Всички бяха под осемгодишни.

Дейсън рязко отвори:

- Прикриваме те. Излизайте! В дъното на коридора отляво има асансьор. Слизайте! Ние идваме.

Дейсън и Адриан не можеха да й помогнат. Тя влачеше с едната си ръка двете по-големи деца, а другите две носеше, но те постоянно се изхлузваха. Беше ужасно. Стори й се, че години са необходими, за да стигне до асансьора. А боят от другата страна на коридора не спираше. Накрая все пак успяха и тя отбеляза огромния напредък - да натисне копчето и да потеглят надолу. Децата не реагираха. Никак не бяха адекватни. След малко спряха и тя предпазливо отвори. Нямаше никой и те с мъка излязоха. Попаднаха във фоайе и огледално срещу тях, точно на мястото на асансьора имаше стълби. Отляво - висока арка и три стъпала отделяха това помещение от голям салон, чиято стена срещу арката бе почти цялата от стъкло. Бе светло, защото навсякъде, неизвестно от кого, лампите бяха запалени. По стълбите слизаха Дейсън и Адриан. Ирен застана пред децата, като ги избута зад една колона до арката. Тя ги пусна, готова за отбрана. Двете по-малки направо се свлякоха. От салона долетя странен шум. Извадила пистолета си, тя не знаеше срещу кого ще се озове и няколкото секунди очакване й се сториха прекалено дълги. От залата във фоайето изскочиха трима души: две много едри жени и същият слаб мъж с малки, сякаш стъклени очи. Стори й се, че това бяха очите, които ги пиеха от мрака. Очи на луд. Бе въпрос на бързина кой пръв ще стреля. Но неочаквано двете жени попаднаха в обсега на мощен лъч. Последва продължителен откос, който разби стъклената стена, а тътенът разтресе цялата къща. Лъчът изпари напълно жените за няколко секунди. Това оръжие можеше да бъде притежание само на високопоставени правителствени служби.

- Яни, не мърдай напред! - изкрещя Дейсън. Слабият мъж отскочи и се прикри зад отсрещната колона. - Къщата е обградена! - продължаваше Дейсън. В този момент проехтя високоговорител.

- Ирен Касиди да излезе! Незабавно! В противен случай ще ви избием! Незабавно да излезе!

- Шибаняк! - изкрещя Дейсън на мъжа. - Къщата има електромагнитна защита! Казвай къде е! Не виждаш ли, че няма майтап! Всички ще умрем! Това не са нито твои, нито мои хора! Къде е защитата? Казвай кода!

За миг мъжът се поколеба, защото приличаше на капан. Но не бе логично натрапниците да искат електромагнитна защита срещу свои.

- Те искат жената, аз искам децата. Тя да ги върне нагоре с асансьора и аз ще включа защитата.

В този момент започна нова стрелба, която смля цялата зала.

- Къде е защитата, ненормалнико! Не виждаш ли, че няма време! После ще се договаряме! Не виждаш ли, че идват?

- Горе, зад лявата картина - посочи с глава, - онази над третото стъпало. - Той нямаше как да стигне дотам, без да попадне в обсега на стрелбата, а дистанционното управление не действаше. - Кодът е 448098765.

В момента, в който се спусна защитата, точно преди да нахлуят зловещите нападатели, Адриан, Дейсън и мъжът започнаха отново да се стрелят. Появиха се и още двама.

Ирен мълниеносно натъпка децата в асансьора и го блокира. Не останаха дълго вътре. Схватката приключи и Адриан й помогна отново да излязат. Дейсън мъкнеше слабия змиеподобен мъж, който сякаш бе от някаква четвърта раса, непозната досега на земята. Толкова отвратително изглеждаше, че никой не можа да определи какъв е.

- Кажи как се отваря входа за подземния тунел! - крещеше Дейсън побеснял.

- Никога няма да кажа.

- Не го питай, защото може да отвори входа, но да блокира изходите - прекъсна го Ирен.

- Няма как да го отворим иначе, Яни!

- Да ни заведе. Да го погледна - отвърна тя.

Те знаеха, че е в мазето. Скоро бяха там. Дейсън продължаваше да държи мъжа.

И започнаха същите усилия... Ирен се опитваше отново да отвори, да пробие системата...

Изведнъж на вратата се появи жена с насочен лъчев пистолет:

- Оставете децата настрана и се измитайте. Разкарайте се заедно с онези отвън! - изкрещя тя.

- Ще го убия! - каза твърдо Дейсън, защото той не бе махнал пистолета от главата на змиевидния.

- А аз ще убия твоите хора - с не по-малко убеждение отвърна тя. Но бе готова на компромиси, защото нападателите, обкръжили къщата, определяха правилата на играта. Явно разполагаха с най-модерни средства и нямаше да им е проблем скоро да отблокират дори такава защита.

- Бен - обърна се тя към мъжа, - кажи им скапания код, да оставят децата и да се махат!

И Бен най-после го каза.

Ирен започна да отваря, но това можеше да е огледален код, т.е. изходът да остава блокиран. В такъв случай нямаше да могат да се измъкнат и щяха да попаднат в ръцете на нападателите. А тя прекрасно знаеше кои са. От ЮК вече бяха плътно по петите й. Как да предвиди верния код. От тази комбинация се разбираше дублетния вариант, но не ставаше ясно кой какво отваря. Още повече, това бяха плаващи кодове, те се използваха само веднъж и се разгадаваха много по-трудно. Тя бавно въвеждаше цифрите, съзнавайки, че с Адриан са под прицел. Когато стигна до последната комбинация, отговорна за разликата между дублетите, се поколеба, защото не вярваше изобщо на така наречения Бен. Вероятно й бе казал лъжливия дублет, но можеше и да не е така. Тя се обърна отново към него, сякаш там пишеше коя е истината и попита:

- Как беше последната комбинация?

Знаеше я и не с тази цел зададе въпроса. Изражението на Бен, докато го питаше, бе много по-важно. То й бе достатъчно. Но имаше и друго: тя погледна Дейсън и те се разбраха. Още преди Бен да отговори, когато другите най-малко очакваха Дейсън блъсна бюрото с електронните медицински уреди и всичко с трясък се разхвърча. Адриан и Ирен скочиха на противоположни страни и стреляха срещу жената. Тя не остана длъжна. Отново се завърза бой. Децата стояха в ъгъла. Бен се опита да ги докопа. Ирен заряза всичко и се съсредоточи в плътната тежка гривна с кода. Последната комбинация не бе зададена. Положението бе почти овладяно. Жената лежеше неподвижно, а Дейсън бе опрял дуло в гърлото на Бен. Ирен не искаше да мисли за нищо. Трябваше да се откъсне напълно, за да не сгреши. В следния миг тя въведе кода. Никой не разбра за това напрежение, само тя въздъхна нечуто, когато видя, че и изходът е отблокиран.

- Яни! Тоя необходим ли ти е? Да го гръмна ли? - викаше Дейсън.

- Прави, каквото искаш! Веднага трябва да излизаме!

- Кучи син! Изчадие! Да убиваш деца!

И се разнесе тъп изстрел.

Тичаха като луди в прохода. Носеха и децата.

- Алис, минаваме към план В! - крещеше в микрофона Дейсън. - Голяма опасност!

План В означаваше да ги чакат с автомобил на изхода.

- Яни, ще се разделим! Поемат те мои хора...

Бяха запъхтени. Изведнъж Дейсън зави вдясно по един тесен и напълно запуснат участък.

- Яни, ела с мен!

Взеха на бегом около петнадесет метра, а той светеше с фенерчето пред тях.

- Ето тук! - и посочи вляво, - виждаш ли нишата? Навътре е коридор около сто метра, част от стара вентилационна система, няма никакви разклонения. Излиза на малка подземна локална магистрала. А до нея на по-ниско ниво има главна пътна артерия. На изхода те чакат... няма парола... няма нищо...

- Как така - негодуваше Ирен, но не бе моментът сега да говорят.

- Която и да си, ти благодаря - каза той, - повече от това не мога да направя, за да ти помогна, но мисля, че не е малко. Където и да си, нека бъдеш добре!

- И ти, Дейсън.

Те си стиснаха ръцете и се разделиха.

Докато минаваше през този много неприятен участък, Ирен нямаше как да не си спомни за тунела, през който пълзя една цяла нощ и половин ден преди пет години. “Това е тежко бреме и става като че ли по-зле”, мислеше си тя. Когато стигна изхода, разбра, че той завършва над грандиозна стъпаловидна стена на две нива, които всъщност бяха локални шосета. Най-долу като светеща ос на симетрия грееше огромна магистрала. Лъхна я мирисът на дългите подземни пътища. Невъзможно бе да го сбърка. Тъмнината от тези подземия съжителстваше с нежните оранжеви струи на магистралните светлини. Самите платна сякаш фосфоресцираха и в трептенето им, времето си почиваше. А монотонността беше безкрайност, съчетана с неспирното ехо на изкривените в тази дълга тръба шумове.

За пръв път Ирен изпита пълно безразличие към това, което щеше да се случи оттук нататък.

- Не мърдай! - чу стоманен глас и пред нея застана стегнатата фигура на непознат мъж с насочено към нея оръжие. Той я изгледа проницателно. Ирен потръпна. Хубав беше, но толкова свирепо изражение трудно можеше да се срещне.

- Ти си Яни! - каза той. - Горе ръцете - пребърка я за оръжие, - хайде в автомобила - допълни, като цялото му същество излъчваше заповедническо отношение и грубост. Личеше, че едва ги сдържа.

Когато тръгнаха, няколко пъти й хвърли поглед, най-вероятно, за да си състави мнение за нея, но не зададе никакви въпроси. Явно му бе вродено да се държи така, сякаш си много виновен и той всеки момент ще те накаже точно заради това. Ирен постепенно прие изражението му за негов нормален облик, доколкото бе възможно. Миризмата на автомобила, много подобна на тази в колата на Тони, допълни коктейла от неприятни усещания. Хвърчаха с голяма скорост и нищо особено не се случваше.

* * *

Тази нощ Вахора се приюти да спи в една кухина. Отдавна знаеше за нея и се чудеше дали все още съществува. Зарадва се, че я откри непроменена. Това бе същото място, където Ирен изчака нощта при бягството си от ЮК. Бе почти тъмно, а тя - уморена. Затова бързо се унесе. Но сънят й не бе спокоен. Видя силует на жена, която също спеше тук... на голия бял камък... кадифен, мек, изтъкан от нежните структури на светлоцветни минерали... Уж беше тъмно, а Вахора виждаше всичко в някакви странни цветове... И тя съзря как очите на жената, отворени и взрени в нещо, бавно се напълниха със сълзи. Те се отронваха, разливаха се и попиваха в камъка... дойдоха други и в отражението им се откри странен свят - Земята, червена и безжизнена, пуста и стара, а ветровете трещяха между хоризонтите. Малко момиченце, жилаво и пъргаво, се появи отнякъде и каза: “Не й разрешавай, Вахора, не й разрешавай!” “Какво?”, попита Вахора. “Не й разрешавай да страда!”, и то изчезна. Изведнъж тя попадна в светове, където много рядко я допускаха. Бяха онези прекрасни поляни, като малки островчета сред вселената, изтъкани от цветовете на дъгата. Светлината валеше, а времето тиктакаше с най-красивите златно-розово-сини ритми. Появи се нежна мъглица от хиляди фини капчици. Те грееха и се завихряха и изведнъж оттам изплува красивата и чисто бяла Су. Тази, която напътстваше Вахора.

- Милата ми - усмихна й се тя.

Вахора видя как я възприема Су. Кафява, малка, приказна. Не красива, но с много одухотвореност и с чара, донесен от онези тъмни светове, където всъщност бе и светът на хората. И разбра какво цени сега в нея Су. Това бе готовността да поеме ролята си в ставащото.

- Вахора, запомни! Не я оставяй да се върне. Не й позволявай да се откаже, защото ще има момент, когато тя няма да може да вижда пътя. И тогава ти трябва да й помогнеш.

Вахора видя дълбоки лабиринти и много мутанти и хибриди. Видя и себе си там и жената, която сънува преди малко. Те се суетяха, говореха. Бе потискащо. Витаеше нещо зловещо.

- Можете да излезете - продължи светлата Су, - просто прегазете страха си. Знай, че ще виждате несъществуващи неща.

Вахора поклати глава в знак на съгласие.

- Бързай, милата ми, стани призори и до обяд трябва вече да си там. Чакат те.

Всичко изчезна и в тъмнината на кухината се въртяха безброй вселени, а Вахора се опитваше да запази ярките късчета от съня си.

Тя наистина се събуди на зазоряване. Помириса въздуха и се ослуша. Бе сумрачно, почти тъмно и напълно тихо. Предпазливо се спусна навън и усети хладината на жълтото утро. Пийна малко вода от найлоновото шишенце, пооправи се и забърза. Отнякъде се чуха птици. Тези земи й бяха познати още от детството.

Ярко жълтите отблясъци на идващия ден ставаха все по-интензивни. Ирен се събуди напълно и потърка очи. Мъжът до нея все така караше. Автомобилът се движеше по наземна магистрала. Бе пусто и голо. Обичаен пейзаж. Каменисти хълмове, а след тях - други. Никакви селища. Далеч някъде се очертаха проекциите на подземни комплекси и правоъгълни неясни постройки. Дългата планинска верига в далечината несъмнено бе граничната зона. Ирен потръпна като съвсем ясно осъзна, че от ЮК по някакъв начин я бяха открили и усилено я издирваха. Също така тя знаеше, че в този район сега има големи напрежения, а и разрастващия се периметър на радиоактивното замърсяване бе точно тук.

Скоро пристигнаха до заоблено възвишение и прашният второстепенен път минаваше покрай огромна метална врата, вкопана в хълма. Охранителните системи вече ги идентифицираха. Пламнаха зелените светлини от очите на дракона-пазител, което значеше, че безпрепятствено могат да влязат.

Ирен излезе от автомобила. На вратата се показа висока жена, съвсем не в първа младост, и с нескрито любопитство се взря в новодошлата. Погледът й се премести върху мъжа. Ирен не пропусна да отбележи как в очите й се разля топлина. Те пристъпиха зад тежките плъзгащи врати и точно тогава слънцето припламна от изток. Поканиха я да седне. Това бе светъл малък кабинет с ролята на приемна и наблюдателен пулт. Чистотата и приятният цветови фон в светли тонове контрастираха с черни мебели и декоративни зелени дръвчета в ъглите.

- Спокойно ли беше, Ейли? - попита жената.

- Не ме питай сега! Щом сме тука... - отвърна сухо мъжът, - донесете нещо на масата! - извика той заповеднически. - Рон! Къде е Зуки? Къде сте бе? Малко да ме няма и всеки си прави, каквото иска!

Срещу външната врата имаше друга такава, пак плъзгаща се, която водеше към столовата, стаите за спане, складовете и дългите коридори, свързани с галериите. Тя се отвори и там се появи бледо и слабо момче с перманентно стресиран вид.

- Сега нося всичко - каза той.

След малко се върна, като държеше в ръка поднос с кафета, сокове и някакви непознати на Ирен неща за ядене.

Оглеждаха я. Жената седна. Така нареченият Ейли - също. След малко на вратата се появи още един мъж, по-едър, също почти без коса и с подобно свирепо изражение. Той се прозина и личеше, че току-що е станал от сън. Ейли го погледна и сякаш щеше да изругае, но не каза нищо. Другият свойски и спокойно седна. Отсъстваха поздрави, любезни думи и подобни.

- Къде е Зейдан? - попита Ейли.

- Сега ще дойде - отвърна жената и притеснено избра от някакъв доста странен уред поредица от цифри.

Дойде и Зейдан. Бе по-възрастен, като жената. И той изгледа Ирен и седна. Неговата външност, подобно на Вини - така се казваше жената, както Ирен по-късно случайно разбра, защото тук никой не й се представи, бе особена както и на другите. Те всички, с малки изключения, изглеждаха така, сякаш се живели безогледно, третирайки телата си като ненужни опаковки, чрез които може да се заграбват неограничен брой удоволствия. Това личеше по бръчките, по безцветната и леко синкава кожа, по отпуснатите им, разширени кореми: все едно през телата им бе преминала огромна струя, която ги бе раздула, съсипала и замърсила. Така изглеждаха много от по-възрастните хибриди, както и някои мутанти. В общество тип "А" обаче бе невъзможно да се види такова нещо. Там хората сякаш бяха на еднаква възраст. Практически те не остаряваха в този смисъл, който се е разбирал в миналото. Дори най-възрастните имаха гъвкави тела и почти гладка кожа. Това бе резултат от различния начин на живот. Въпреки многобройните пропуски духовната същност на тези хора бе на много по-високо ниво и това се проектираше и във физическата им форма. Бе постигнато бавно. Но при хибридите и мутантите изобщо отсъстваше. Независимо, че генните подобрения от далечното минало са имали точно такава цел, с времето стана ясно, че духът променя физиката. Тялото само може да подтиква духа, чрез материален живот към воля и много други качества, и то при добро стечение на обстоятелствата.

- Ти разбираш от замервания, нали? - направо започна Елиас

Ирен кимна утвърдително, но почти без мимика, като човек, който иска да каже: “Ами щом съм тук, то е ясно”, това, естествено, беше фасада. Тя се опитваше да разбере какво ще искат от нея в замяна на евентуалното прикритие, което й осигуряваха. Дейсън не й бе казал нищо. Такива бяха правилата. Минимална информация. “Но пък чак толкова оскъдна”, ядосваше се Ирен. Тя не можеше да попита: “Хайде, кажете ми сега, защо съм тука?” Щеше да злепостави и Дейсън, и себе си, като ненадежден човек.

В техните очи тя изглеждаше спокойна и вдъхваше доверие. Лошото бе, че агресията и напрежението - истинската им природа, й създаваха дискомфорт.

- Това е най-голямата мина в района - продължи Елиас, - има много работа. Понякога се налага и допълнителен контрол. А ние сме хората от управителния борд.

Той искаше някак да оправдае необходимостта от неофициална проверка на радиационния фон. Нямаше й доверие, за да говори директно.

Ирен разбираше, че това място е ядрото на замърсения район. Там наистина работеше голяма мина за добив на редки елементи. Вече се досети и за какво замерване става въпрос. Тя бе до болка наясно с този проблем от работата си в института в UnionA12. Ирен заложи много на следващите изречения, които каза уж небрежно.

- Тук има тежко замърсяване. Но добивът на елементи от серията АА208 е необходим и не може да бъде спрян. Как се справяте с това бедствие? Доставките на вода стигат ли?

Улучи. Това беше мястото. Кодът, който назова, бе строго поверителен и тя бе сигурна, че и Дейсън не го знае. Това я постави в коренно различна светлина. Събеседниците й изпитаха респект и съответно уважение. Но Ирен беше несигурна. С тази допотопна техника не се справяше. Как щеше да направи замерванията? А не на последно място стоеше въпросът какво ще стане с нея. Къде ще отиде след като приключи? Затова трябваше да се държи уверено.

- Тогава да започваме - каза Елиас.

Минаваха часовете. Ирен беше в голямо напрежение. Подготовката за самото замерване вървеше ужасно. Те не знаеха кое къде е. Притежаваха необходимите уреди, но не можеха да ги намерят.

- Трябва да са тук - казваше Рон, запотен и нервиран, - аз тук съм ги оставил... но вие нали пипате всичко!

Най-накрая в търсенето си стигнаха до огромното хале, където държаха оръжията и колите си. Ирен не искаше да ходи там, не желаеше да вижда нищо от тайните им. Обаче нямаше как да откаже, защото не им беше ясно какво търсят. И на нея не й бе ясно, но трябваше да си мълчи. Молеше се да има сред тях и някой по-грамотен.

- Нали ти разбираш! Хайде, тръгвай! - каза Рон.

Хаосът, който видя в халето, надмина всичките й очаквания. Често питаха Зуки по мобилната връзка кое за какво е, защото той бе с работниците долу в мината.

- Аз не знам как ще работим - започна заядливо Елиас, - като ти не познаваш уредите!

- Не съм виновна, че сте ги пръснали навсякъде - сопна се Ирен.

В погледа му пламна гняв. Той не търпеше така да му говорят.

- Ние сме ги пръснали, а ти не ги познаваш! И не ми дръж тон!

Рон я погледна назидателно.

- Искам апаратура и човек, който има техническа грамотност - много твърдо и спокойно отвърна тя и това я спаси. Увереността винаги помага.

Те изглеждаха разярени, но Ирен все още не губеше самообладание. Усъмняха ли се, че би могла да е внедрено от конкурентна фирма лице, щяха да я убият веднага. Малка грешка в държанието й означаваше фатален край.

- Излезте и двамата! - изкрещя Елиас, - чакайте ме в приемната! И да дойде Зуки да си оправи нещата, защото ще хвърчат глави! Омръзнахте ми! За нищо не ставате...

- Зуки е долу.

- Не ме интересува! Ти ще го заместваш! Хайде, действайте!

Рон отведе Ирен пак в приемната. Личеше, че я подозира, но също разбираше, че напрежението й влияе лошо. Ако й имаше доверие, щеше да му е неловко, задето са толкова груби.

- Чакай тук - каза и потъна нанякъде.

След малко дойде Вини. Също бе напрегната, но приличаше на човек, който се кани да вземе нещата в свои ръце и то не за първи път.

- Ела с мен - каза тя.

Те вървяха през помещенията навътре и не се разбираше изобщо за какво ги използват. Може би за склад, тъй като бяха наблъскани и претрупани. Последното приличаше на столова, но всичко бе старо, мазно и първобитно. Нейде из бъркотията срещнаха Зейдан. Той бе потен, с лице изкривено от маската на постоянна избухливост, съчетана със свирепостта, характерна за Рон и Елиас. Малките му очи създаваха впечатление, че се забиват в този, който е насреща му. Вини и Зейдан не си казаха нищо, но се изгледаха многозначително.

Влязоха в кухня, изпълнена с пари и миризми. Дребна мутантка в бяла престилка готвеше.

- Излез, Мона - каза Вини.

Докато излизаше, Мона не пропусна любопитно да огледа Ирен.

- Седни - Вини дръпна един стол. Насред кухнята имаше две метални маси - сега ще ти сложа нещо да хапнеш.

- О, няма смисъл. А и с месо...

- Постно е.

От голям казан Вини сипа в метална купа димяща зеленчукова манджа, която ухаеше на странни подправки и я тресна пред Ирен.

- Взимай си, взимай си... днес нищо не си яла. Кажи ми сега - продължи тя - какъв е проблемът?

Ирен се опита да предусети що за разговор ще протече, но Вини смяташе да бъде директна.

- За нас е много важно още днес да сме наясно откъде идва тази радиация - започна с тон, който не остави съмнение, че тя дърпа конците в управителния борд на мината. - Кажи ми, можеш ли да направиш това?

- Мога, но има пречка.

- Каква?

- Вини, аз работя на места, където техниката е с поколения напред и това ме затруднява. Искам технически грамотен човек и дори да отнеме малко повече време, до довечера мога да се справя.

- Само това ли е проблемът?

- Да. Просто ме оставете спокойно да работя и да имам технически консултант. Мисля, че този Зуки е подходящ.

Ирен не искаше направо да каже, че Рон и Елиас нищо не разбират, защото подозираше, че са много близки на Вини.

- Аз ще се погрижа да работиш спокойно, но вече знаеш, че чакам резултат.

Вини се опитваше да прецени дали не се предоверява на Ирен. И бе притеснена като човек, притиснат до стената.

Облъчванията, изчезванията, натискът от други фирми, липсата на вода - ставаше все по-зле. А сега и непознат вътре в неприкосновения им свят. Вини знаеше, че ако тя не прецени и изконтролира нещата в този момент вместо синовете си, последните най-вероятно ще сбъркат. Тях ги биваше да оцеляват, но в такива деликатни случаи тя поемаше ръководството и тримата мъже я оставяха, като се правеха, че не забелязват. Те никога не признаваха тези нейни заслуги.

- Хайде, нахрани се спокойно и ще започваме - каза Вини.

Ирен не искаше да яде от това, но нямаше избор. Беше и въпрос на благоразположение в името на сделката. А и Дейсън вече не бе с нея, за да се грижи за това, което обича тя.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011