ИНОКСОВАТА ИНЕС

Любомир Николов

web

В Инес имаше някакъв финес, зелените й очи потъмняваха, хващайки чуждия поглед, и ставаха бездна, обаче мъжете, тия магарета с очи на разузнавачи, оценители на форми, гледаха предсказуемо, пиеха кротко и не се интересуваха от това, което Инес предпочиташе да им покаже, ако имаше на кого в тия късни часове в Билковата, някой, който да види, да усети; но не, само формите й лепяха очите на бираджиите, от които не можеше да се добере и до WC-то дето в Билковата е само едно и там на опашката се замисли, кво става бе, стига са ме гледали тъй тъпашки, аз си имам съдържание поне като книга от 500 страници, имам си увод освен съдържание, баща ми, майка ми, абе аз съм от добро семейство, даже много добро за тая държава, ама кой ти гледа съдържанието и къде да ги скрия тия цици, дето надничат, подпират се на бара, обръщат се заканително като две торпеда и право между късогледите очи на тия уморени коне сочат. Много ръжда има в тоя живот, ама човек трябва да е иноксов. Това точно си мислеше, когато и дойде редът.

Тая вечер мислите й бяха малко объркани, затова реши да се прибира и след дълго криволичене по Шишман и после по жълтите павета, от което токчетата й се смалиха два сантиметра, си легна.

Утре, т.е. днес вече не я болеше глава, нито нещо друго. Инес, културоложка втори курс в СУ, с финес във всичко - в лице, тяло, изказ, абе един тотален, обаче умерен финес, такъв, какъвто трябва да е, взе, че се записа карате, вместо тоя фитнес, който й разтрисаше всичките форми и никак не възпитаваше съдържанието й. Никак.

Каратето възпитава, дава сила, концентрация над нещата от живота. След три седмици изпита оная прозорливост на светлите умове на хората, които са млади или вегетарианци, или щастливи - оная прозорливост на бебетата, които познават кой е добър, кой е лош, а кой още се двоуми, и тия в Билковата й станаха прозрачни като минерална вода, като водка без доматения й сок, и там разни погледи, плъзгащи се мазно по суичърът й пак й опротивяха до втръсване, но все пак една доза любопитство я победи - все пак бе събота вечер, почти полунощ.

Един поглед на момче на нейната възраст, от друга раса, я прикова, защото бе различен, потаен, потен, загадъчен, леко свенлив, користен и тъжен, мъж, който може да бъде опитомен, кърмен, поучаван, някой, който никога не знае пътя и може да му сочиш напред, навътре, да го командваш, все едно че е периферия с джойстик, абе толкова объркано момче, че формите ти за него са краешник хляб за гладния. Тия очи на арабин я заковаха, сричаха обещания и когато Ибрахим й се извини, че няма, виждате ли, госпожице, други познати и за това я гледа така втренчено, тя му прости, пиха по шест шота и тъй уморени не продължиха да си говорят, ами се уговориха за утре в Княжево, на чешмичката в десет, да се разходят нагоре и после да се върнат по нанадолното, за ръце, или някак хванати, пък каквото сабя покаже, му каза Инес. Ибрахим се съгласи, попита, какво е това чешмичката, Инес му обясни, обаче Ибрахим не беше разбрал и кво пък е туй „каквото сабя покаже”; Инес му каза, ще видиш утре, ти нали имаш сабя, такъв един пиянски въпрос му зададе, Ибрахим примигна, каза, че той всъщност имал мазда, но се нави.

Ибрахим и Инес се изкачиха над дизеловата мараня. Ибрахим се задъха в неправилния си български, очите му шареха, ръцете му прехвърляха броеницата в една бърза игра „обича ме, не ме обича, ще ме заобича” и Инес така близка, ухаеща на кафе с кардамон, говореща кукла, бяла, истинска, го замая, кога, ако не сега, помисли си, впи онзи отнесен поглед в нея, фокусира го, стана влажен, точно това я плашеше, искаше един ден да прекара с човек с нефокусиран поглед, някой, който не я опипва, дори не се опитва, не се възхищава от нея, а от нещо друго, извън двамата. Не се ли сещат, всичките, че тя си има огледала, може да се види колко е хубава, ама какво от това - светът, папагалите, люлякът в цвят, фантата, всичко е хубаво, но красотата е като магнит и привлича, спира движението, а грозотата - тя движи света. И той, ако още три минути я гледа така, няма да издържи, ще се отплесне ръката й в онзи камшичен удар, който учеха последната седмица, удар в адамовата ябълка, спиращ дъха, и ще го просне тоя Ибрахим, ако не престане да я гледа така гладнишки. Беше се втренчила в него, той спря насред изречението, ето това ще да е мигът, който ще помни цял живот, ето сега това нереално момиче ще стане реалност и посегна, дръпна я към себе си, гладен както никога досега. Ръката на Инес, без Инес да разбере какво прави, нанесе перфектния удар, къде е сега тренера да види за кво става дума, това е; и точно както се очакваше, Ибрахим се свлече. Добре де, ОК, извинявай, каза му Инес, почти се скара на поразяващата си ръка; какво е виновно момчето, че я харесва. Ибрахим, ставай, ставай, чуваш ли, говореше му, а той си мълчеше.

Отдели един миг на сюрреализма на ситуацията - момчето със свити на фунийка устни, търсещи още целувка, дишащ, но с безжизнени очи, коматозен любовник с бляскащи по ръцете му пръстени, с претенциозна верига, на врата със златен диск - абе кой носи такива работи на Витоша, му извика, но той не чуваше, нито се събуди от шамарите. Инес излезе от мислите си, от вцепенението, панически тръгна да намери някой, някаква помощ. После се върна още по-паникьосана, извади пръстените от ръцете му, свали колието от врата му, пак го плесна, но Ибрахим си стоеше вцепенен, вегетативно влюбен в нея. Бе решила, че ако го остави така, с това абсурдно злато, първият срещнат ще го обере и ще го зареже вместо да го спасява. Прибра златото. Затича се по пътеката да потърси хора. Прибра косата си, репетира на ум какво ще каже, за да я вземат на сериозно, но като срещна първите хора, се задави в хлипове, показваше с ръце посоката и нищо не можа да обясни на червендалестата двойка с алпийските щеки. Когато се върнаха на поляната, тревата под Ибрахим бе започнала да се изправя, а него го нямаше. Инес огледа поляната, тръгна по стъпките, оставени в тревата, жив е, значи, помисли си, стигна до едни камъни, където стъпките се загубиха, помириса въздуха, усети гъдела на ятагана, взел си бе сабята, може и така да се каже - парфюмът се виеше на спирали, все едно, че Ибрахим е излетял. Силите й свършиха, легна върху топлата от фантома на Ибрахим трева и загледа небето, което искаше да я затисне.

Прибра се късно, искаше й се всички да спят, баща й четеше, но свали очилата и я погледна загрижено.

- Как мина денят?

- Под хоризонта на очакванията... - отговори му.

- Питам - баща й остави книгата - защото един младеж се обади и каза, че е жив. Каза, че дядо му бил крадец, но него самия за първи път го обират, а пръстенът с червения камък всъщност бил за теб.

© Любомир Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2010, № 11 (132)

Други публикации:
Любомир Николов. Въжеиграчът Карой. София: Сиела, 2009.