ЗА РЕЖИСЬОРСКИЯ ДЕБЮТ НА ПЕТЪР ДЕНЧЕВ В ПАЗАРДЖИШКИЯ ТЕАТЪР

Кристина Анева

web

Дебютният спектакъл на Петър Денчев определено е събитие, което заслужава вниманието на публиката и театралната критика. Режисьор и писател, той изследва човешката чувствителност, взирайки се в нейните крайни измерения. Още повече, самият Денчев, когато познавам още чрез учебните му спектакли „Смъртта и Дяволът” (Младежки театър „Н. Бинев”, София), „Схватки” (НАТФИЗ) и „Слугините” (НАТФИЗ) продължава, без да прави компромис, да издирва текстове, които очевидно кореспондират с неговите лични разбирания за театър (както става ясно и от някои интервюта).

Изборът на пиесата “Жената от миналото” (публикувана под заглавието „Жената от по-рано” от изд. “Black Flamingo”) на Роланд Шимелпфениг, който в момента е изключително актуален и поставян в Европа, изглежда закономерен. Първо, това е текст, който явно има вътрешна връзка с останалите работи на режисьора; второ, тази драматургия не е характерна за българското театрално пространство (поне в последните 10 години) - интимна, честна, кинематографична, изискваща определена чувствителност, определена творческа бленда. Ето защо смятам, че това е извоювана победа чрез тази пиеса и този автор.

„Жената от миналото” е спектакъл, който заявява точно и ясно себе си - аскетична условна среда (сценография и костюми: Мариела Малова), която вероятно преодолява и някои финансови пречки; непосредствен поглед върху проблематиката и честно отношение към драматурга.. Работата с актьорите заслужава особено внимание, защото тя рядко може да бъде видяна в някое от театралните представления, които имаха премиери напоследък - прецизна и точна, с интелигентно разбиране за актьора и психологията на човешкото поведение, с релефно разчетени персонажи и стремеж към детайла. За съжаление, не всички актьори успяват да издържат на тази провокация (вероятно подмамени от многото формални режисьорски експерименти, които често се реализират на сцената на Пазарджишкия театър).

Стремежът към театър на съдържанието - с ясна психология и точен сценичен разказ, дава резултат. Най-успешно с този формат се справя Ива Огнянова, актриса, която е непозната за мен, но с особена харизма. Тодор Кайков и Диана Досева имат много да догонват в тази посока, въпреки че техните интерпретации не са без качества. Младите им колеги Иво Аръков и Савина Бързева се справят достойно за сложната тъкан на представлението. Изобщо достойнствата в работата на Денчев в този спектакъл се концентрират върху актьорското присъствие и разполагането на разказа в ясни рамки. Едва ли някой ще отрече, че това представление е нехарактерно за ДКТ „К. Величков”, където традиционно се експлоатира амплоато на актьорите, без да се търси новаторство и експеримент.

Едно трайно и устойчиво усещане остава у зрителя - ако устоите на миналото, настоящето и бъдещето се размият, тогава човекът се разпилява в безкрайни бълнувания и травми, които могат да имат трагичен знак. И ако всеки един от нас е почувствал поне веднъж през живота си момента, в който миналото и настоящето се сливат, то представлението реконструира това човешко усещане много умело, независимо от недостатъците, които притежава. Именно емоционалният заряд е един от изключително силните моменти - той те грабва още с първите шокиращи сцени на миналото, което сякаш излиза от кутията на Пандора, за да разтресе и разруши света на едно семейство.

„Жената от миналото” е един успешен режисьорски дебют, с голям творчески заряд, който увлича след себе си и актьорите, които полагат изключителни усилия, за да издържат на предизвикателството. Силно се надявам на присъствието на повече подобни спектакли в българското театрално пространство, които да раздвижат сивия мейнстрийм. И очаквам следващата стъпка на този режисьор.

© Кристина Анева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2011, № 4 (137)