Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СЪНОВИДЕНИЯТА НА СЕМЕЛА"

Кристин Юрукова

web

ОСТРОВЪТ-УХО

Всичко започва с Острова-Ухо - и първата цивилизация на света, Дуранкулашката и Варненската, и самият той. Островът-Ухо е там, където са се слели небе и земя в целувка, целувката на небе и земя в Космоса. Прииждат времената отвъд хоризонта от мястото, където земя и небе са едно, откъдето се е пръкнал животът, заливат действителността със своите образи, които тук, на Острова, са по-реални от всичко друго. Прииждат от Всевластния и Вездесъщия и светът става свят в света, прашинка от цялото. Момчето расте сред керамиките на Острова. Бог го е омесил от глината като съдовете и му е вдъхнал дъх, за да има душа. Да е одушевен и да може да поема дъх и да се вдъхновява от божиите творения. Той с почуда се запознава с множествата идолчета на острова с тела, изписани с някакви знаци, със спирали и триъгълници, с обици и с по няколко дупки на ушните миди, с гривни по ръцете. "На ушната мида, както и на стъпалата, са разположени най-важните точки за китайското лечение с акупунктура - обясняваше майка му търпеливо. - Тези дупчици на ушите на идолчетата ме карат да мисля, че древните са знаели това и са лекували чрез акупунктура."

Формата на Острова е тъкмо форма на ухо. Островът-Ухо не си затваря ухото за истината. Къде ли са неговите най-важни точки? Ухо на планетата Земя, която е фригийската богиня Семела, земля, земя, а на санскрит - zyAma. Ще нарича санскрита като Раковски "самьскрит" - да е ясна връзката между българските думи, от които е възникнал - "сам" и "скрит". Ей колко писмености има, които са били скрити от масата население. Друидите са считали, че записването на свещени текстове от непосветени е щяло да разгневи боговете, затова келтското население е нямало достъп до писмеността, само жреците му. Ухото се смалява, Ухото се уголемява, Ухото се свива, Ухото се разпуска. Когато Ухото се уголемява, се появяват невиждани съкровища на Острова, като миди при прилив. Свие ли се Ухото, съкровищата се скриват, така че никой да не може да ги намери.

Ухото дебне посланията на небесата, децата на Острова-Ухо само слушат, докато си играят с виденията от други времена.

На децата много им харесват начините на раждане на ведическите божества - едни се раждат от ума на бога, други изтичат от очите на божеството или от кожата му, трети се появяват от палеца на Брахма. "Като Малечко-Палечко!" - радват се децата. И колкото е чудодейно раждането им, толкова и те са чудодейни. Ето я съпругата на Атри - от една прави десет нощи, за да угоди на боговете. Както и българите са си направили не едно, а множество небеса. Мидас съжалява народите, които нямат фантазия и в езиците им думата "небе" е единствено в единствено число. Мидас също си мечтае за умножени дни, нощи и небеса и се забавлява с ведическата версия за раждането си - изпълзял е от Ухото на Острова-Ухо, а над всичко е бдяла умната богиня Ума. А в старобългарската дума "оум", "разоум" е и свещения звук "ом", който жужи край людете с бели дрехи, които чат-пат изплуват на Острова сякаш от бялата пяна на вълните. Както изплуват, така и отплуват.

Островът изразява в категорична форма, че вслушването е най-важното за разбирането на съществуването. Ухото-Остров изслушва Космоса. Ухото-Остров препредава космическите новини на човешките уши. Насред Острова-Ухо се мъдреше като обелиск един камък, донесен от Бесапара. В камъка беше врязано едно разперено, грамадно, любопитно ухо, цъфнало като зелка. Един политически каторжник, който чукаше чакъл в Огняново, беше пратил камъка на Острова, за да не се превърне и той на чакъл.

Митовите родители бяха първите бежанци от ламаринената и пластмасовата цивилизация в България. Ки-бе-ла, Си-би-ла лежеше в основата на думата "ци-ви-ли-за-ция", от която бяха побегнали. Те бяха хипита в България, когато нямаше хипита в страната. Хипита нито бяха предвидени, нито разрешени. Родителите му бяха избрали Острова-Ухо за "сладкия си живот".

Природата посрещна хипитата с отворени обятия - вземайте от мене, каквото можете, а аз имам всичко, вземайте и живейте като птички божии. И те се заселиха в Ухото на планетата. С него и те започнаха да се вслушват в космическите звуци. В морето плуваха потъналите градове на по-ранната, по-честна цивилизация, в която камъкът беше камък, а не бетон. Понякога, само понякога бащата развиваше клаустрофобия от факта, че нямаше право да напуска страната: "Птиците виждат света, само ние нямаме право." И тогава той се тешеше с факта, който за него беше безспорен: "Всички преселения на народите са тръгнали оттук. Древните българи, ведическите българи, които са и траки, преди да идат в Самара- Шумер и Древна Индия, преди да излъчат в Древна Индия цар Кардама, за да се върне потомъкът му като Кардам на Дунавска България, са тръгнали след Потопа оттук. И Бог Дионисий е отпердашил към Индия от тези места. И Потопът е бил тук. И ние ще тръгнем оттук да завладяваме света. Богоподобните според Омир пеласги-българи първи са стъпили на този бряг." "Откъде?" - питаше момчето. Бащата показваше към морето. И в която и посока да сочеше бащата, се съзираха люлеещи се сънно потънали градове. Тогава и момчето Мидас-Митко можеше да възкликне: "Татко, там са атлантите." Атлантида стана картонената къщичка за игра на неговото детство. В това понятие той скъта всички думи за чудеса. Баща му още повече разжаряваше фантазията му: "Пеласгите-българи са били владетелите на моретата. Но за да се придвижваш из моретата, ти трябва да си владетел и на звездите, за да можеш да се ориентираш по тях. И те са чели звездната карта за навигацията на корабите си както ти - книжките си. Да построиш кораб е не по-лесно от това да построиш катедрала. И те строяли и кораби, и катедрали, само че тогавашните катедрали са били храмовете на боговете. Пеласгиона - Акропола в Атина - бил едно от великите им строителни дела."

Хубаво си е на Острова-Ухо, слушаш си звездите и никой не може да те накара да направиш нещо, което не искаш да правиш. Примерно да си миеш зъбите, плакнеш си устата с вода, която делиш с рибите и охлювчетата, и готово. И на фризьор не могат да те замъкнат, защото на Острова фризьори няма. Никой не купува и продава, парите са отменени, плаж, пясък, синъо небе срещу пари не можеш си купи. На чужденците, довяни на Острова, казваха: "Не ни перете парите си, те тук нищо не значат." По разбираеми причини не можеха да те пратят и на училище. Ако искаш да учиш - учи от когото и колкото искаш.

Седи си Пития, чието име е от "питам", в Делфи и си хортува с Острова-Ухо и всички знаят - тя е там, за да бъде питана, Острова-Ухо е тук не само да я изслушва, но да й казва истината, че без истината тя закъде е. Оракулите се награждават богато заради хортуването им. Дълга опашка от чакащи се е извила. И изведнъж Пития млъква, никак не желае да бъде питана. И съдбите спират, чудят се - как да продължат без нейните предсказания. Възпротивява се Пития на това основанието на нейното съществувание да са само отговорите, които дава. Няма намерение повече да е с отворена уста срещу вятъра. Но тълпите вън пред храма се надигат, готови са да я линчуват - тази, която трябва да говори, не говори. Другите, които не могат да говорят като нея, чакат на нея.

Децата от цялата история за Делфи и Пития бяха запомнили нейното делфинче и пещерите, пълни с подаръци за нея - от златни тронове до златни колесници. Трескаво се стягаха да прокопаят тунел под морето, който според тях щеше да ги доведе до съкровищата на Делфи. В края на краищата им се полагаха като наследници на тракидите, които бяха жреци в светилището. Подозираха пещерата на Острова-Ухо, че също е била съкровищница на местната жрица, та все се навъртаха наоколо - да не пропуснат мига, в който съкровищата ще щръкнат над земята.

Смятаха, че никакви подземни градове не можеха да им се опрат, щом бяха израснали сред пещерните лабиринти на Камен бряг. Желанието за риск ги дърпаше за ушите напред - да се спускат в пещерите по комините им - незнайно защо направени кръгли отвори, да прескачат от скала на скала над врящата морска бездна, от която отскачаха искри до небето.

- Добре, потънем ли в подземните градове, ако не можем да се измъкнем, после?

- Ще викаме белия овен, той ще ни доведе на горния свят - вярата на някои в приказките беше непоклатима.

Лягането вечер въобще не беше за заспиване, а за взиране в представленията на Млечния път, който си беше Пътят на безсмъртието на траките.

- Ние сме лъчисти същества - беше им обяснил Инженерът-квантов физик. - И като се пръснем по Млечния път, лъчистата ни същност става видима. Кого ли не можеше да срещнеш по този път - и Херакъл с бухалката на мутрите, препъващ се в лъвската кожа, и Херман, перещ жезъла, за да усетиш, че не е никакъв немец, а тракийският бог Хермес. Най им допадаше, когато насреща им се изпречеше Богът на вълците Кандаон, който въртеше куча опашка като вятърна мелница. От взирането в нощните светлини в един миг те ставаха на светлина и тогава не беше никакъв проблем да са горе, а не долу. Не знаеха точно как става, но си играеха вече като прашинки от сребърен прах, вдигнат от космически ветрове. Можеха да бръкнат в тъмното и да изкарат оттам някоя планета, както бе направил потомъкът на Съсълов, а после да си играят с нея на топка. Най-опитен в жонглирането с планети беше Мидас. Сутрин много им личеше, че не са мигнали, та родителите им се чудеха какво са правили цяла нощ. Сутрин, когато светът разсъмваше с ведическата богиня Сомнати.

Флотилиите им ги чакаха в заливите на Яйлата и Камен бряг като бели, яйчени черупки между червените скали с рижав мъх. По танцуващия гланц на водата - ту син, ту зелен като обувките на Малкия Мук отпочиваха от скитосванията си тракийски кораби и корабите на Тера от фреските по къщите, както и тежките кораби на филистимяните. Разтоварваха кехлибар и кедър, товареха сол и отпрашваха да пиратстват. Планинският кристал се ползваше за навигация, насочат го към звездното небе и той казва накъде да ходят. Ида пък с късче розов като нокътчетата й кристал изследваше надписите по небето.

- Ето, погледнете - опитваше да ги спечели за измишлъотините си Ида. - Това е черна дъска, на нея има дума. Думата е една, но един ще я прочете по един начин, друг - по друг и хоп - ето ти нов език, ама думата една, на един народ, прочетена различно.

- Овцете също предпочитат да са във вълча кожа, навличат я и вече никой не може да ги стриже - организира Мидас вълчата дружина.

Тръгваха на лов, но се превръщаха сами на вълци. Тракийската дума "улк" си беше като самьскритската "влка", та се чувстваха много добре във вълчата кожа. Озоваваха се веднага в столицата на гетите Даусдава - Града на вълците, и там започваше най-интересното. По вкаменени дъвеса висяха гроздове от златни накити, които се сливаха в едно златно руно. "Златното руно е от руни. Древнобългарските руни са по-древни и от древноевропейската наша си писменост. За тях всеки момент ще дойдат аргонавтите, а с тях и Орфей" - обграждаше изчаквателно вълчата глутница дърветата на Даусдава. Естествено, дракон-ламя със седем глави пазеше златното руно, отсичаха едната, поникваше нова. Отгоре припляскваха с криле орлите на гетите, току-що излетели от сребърните им апликации, за да се настанят върху жезлите на римляните. Драконът-ламя също му досади да клечи все под дървото, та се издигна и развя опашка като знаме на гетите-даки. Знамето-дракон застина върху един от релефите с даки.

Погва вълчата дружина един болингос - див бик, бизон, през Малка Скития и цяла Мизия, дето е и България, и той - къде, къде - превръща се на вожд, вожда Вологез, от което губят само римляните. В Сармизигетуза ги застигат не само тракийски, но и български дружини, че българските градове-близнаци на Плиска са и из Румъния, Молдова, Русия. Живеят си царски, всеки им се прекланя, нали са царски животни, а и българското племе кучи болгар им е задължено за името си.

На Мидас не би му се случило всичко онова приказно и легендарно, ако не познаваше разказите за онзи невероятен човек - дядо си. През Европейската война беше използвал копаенето на окопи като поле за археологически разкопки, дрехите му тежали като олово не от оловото на куршумите, а от оловото на керамичните чирепчета, които бил събирал във Фере, в древна Марония и Абдера. От него баща му бе чул: "Марония като Марица идва от море, вода - италианското маре, немското Меер." "MarIci на санскрит е лъч от светлина" - бе додал във връзка с Марица. От баща си пък знаел зендски и самьскрит, баща му бил в легията на Раковски и освен стрелбата научил самьскрита и зендския език. От войната дядото бе пристигнал с една мраморна плоча, пъхната под ризата му. "Взех я за малко, на заем от земите на Филипи - само да я разчета и им я връщам. Пък тя ми бе и щитът на Ахила - куршумите рекушираха по нея. Мани, ами като го споменавам Ахила - мирмидонците му, мармидонците му сме ние. Затова сме безсмъртни, но все си влачим ахилесовата пета." "Чу ли, мари, за морето и за маре, и за Марица?" - обръщаше се закачливо Мидас към Ида, че беше вече запознат с теорията за сричката "мар" като обозначение на женското начало.

Бащата го беше кръстил Мидас, нищо, че подобни имена не бяха в списъка на общината с разрешените имена. Това беше комай единственият досег на фамилията с институциите. "Нищо, голяма работа, за нас ти си Мидас, а пък Мито също става, те комай всичките ни имена са тракийски, а българинът най му е драго да прави от имената си двусрични имена. Ето, тя е Зизи, играй си с нея, тя пък е от Зевс. Пък изведнъж тракийските имена се оказват и келтски, не защото келтите били в Тракия, а май щото са и те сходни племена." С бащата вършееха по Галата и по Яйлата. "Галата, Галия и Галилея са все от един корен. Галите са пак траки, наречени "голите". Или пък "големите". Това за "голите" е на Раковски версията. Има версия, че идат от кал, ама не го вярвам." "Значи и ние сме гали, понеже сме голи." - даваше своята дан в езиковото разследване и преследване на думи Мидас.

"А, гледай, откъде е препускало бичето стадо - през цялото време баща му измисляше истории. - После се е втурнало във вътрешните дворове и празничните зали на тайнствата, сред каменните гърди на Камен бряг. И бичите глави украсили стените на пещерите, преди да легнат в гробниците и да се отпечатат върху плочките от Харапа." И те тръгваха с баща си на лов за бикове, но знаеха леговищата и на лъвовете. Бичето стадо бе ту видимо, ту невидимо, както решеше Семела, според нейните съновидения. "Напред, ще уловим всичко, което е на пътя ни!"

Той си беше "кюбебос" на тракийски език - вдъхновен от майката на боговете Кубаба. И Кубаба беше баба като неговата. Tой съзираше баба си, дето като дим редовно се издимяваше над огнището, край което си пушеше лулата, карайки ги какви ли не заклинания да измислят, за да я върнат обратно в собата от седемте небеса, та пак да им готви манджи. Той чуваше постоянното мърморене на баба си под дългите й като на котката мустаки. Докато баба му дъвчеше думите, дъвчеше и някакви треви, които поплюваше върху раните му от гетските му геройства и току вадеше ръжена от огнището - да перне и парне лошавата кръв в раните, а той нищо не усещаше, зад нея се бяха наредили другите баби - каменните баби от Добруджа и той извърташе глава, да може да разчете върволиците от знаци, които бяха изчукани отстрани по продължение на дължината им. Вървеше баба му като снажна фригийка с кравите, дърпаше с ръка повода на магарето и редеше приказки, от които свят ти се завиваше, че те обръщаха света наопаки. Светът в такова положение най му се харесваше. А върху питите по Коледа и Великден извиваше "кръстачката" - свастиката за късмет. А думата за свастика на самьскрит беше тъкмо щастие. Щастието да си щъкаш из драките и никой нищо да не чака от тебе.

"Бабо" наричаше той и каменните баби из Малка Скития. Иначе знаеше, че майката на римския император Максимин Тракиец се е казвала Баба. Кибела е и Кубаба. "Ето я моята баба!" "Ще те заведа някога до Бесапара, столицата на бесите. Отгоре над Бесапара е Бабата - Кубаба е един голям хълм, който будува над своята Бесапара. А "пара" е "бара" - б-то се е превръщало в "п", после пара-бара станало "бриа". Месембриа, например, но и Калабриа." "Болг, Volk, народът Фир Болг в Ирландия, канас, княз, die Buche, бук, der Buchstabe, буква. И Vulgar Latein / Bulgar Latein - и който не ми вярва, да не говори с мене." Момчето беше категорично - "Щом съм го рекъл, значи е баш така. Иначе дядо Господ няма да ми позволи да го изрека." Баща му напоследък сядаше и лягаше с теория за общ палеоезик на човечеството, в който основата е езикът на болгите-българи-болгари. И децата край него вдигаха врява: "Яфет и яфетически езици! Потопът ей тук в нашето море и допотопните езици! Говорим българския дивен, първичен яфетически и допотопен език! И ние сме допотопни!"

"Джива" - "душа" на самьскрит. Душата, дето е вечно жива. И по пътеките на душата му поеха много хора, както му беше предречено, много хора от различни епохи, натоварени с историите си, и момчето ги изслушваше много внимателно, както бе изслушвало родителите си и космическите прашинки, докато беше още в утробата на майка си. Както двата тракийски вятъра Борей и Зефир вълнуваха богатото с риба море, така думите вълнуваха морето на образите от различни епохи в него. Талес твърдял, че съществуват безкрайно много светове и безкрайно много небеса. "Е, щом са безкрайно много, ще мога да скитосвам из тях колкото си искам."

Сякаш беше взел vidyA (пак самьскрит) - вид магически хапчета. Сега той бе утроба за тези непознати люде, износваше историите им. Лутаха се по пътеките на душата му хората, шляеха се, катереха я като връх, кой с цел, кой без цел и разпридаха нишките на съдбите си. Съдбата daiva - дадената, която бе дошла от deva - Бог. Съзираше той безброя пътеки в себе си и си казваше: "surapatha" - "пътека, път на боговете" "Думата за път и за урок на самьскрит е една и съща! - чудеше се на мъдростта на самьскрита момчето Мидас. То схващаше родния език наистина като бисер и маргарит, отронен от устата на Бога - Най-мъдрия.

 

 

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2016, № 7 (200)