РАЗПОЗНАВАНЕ

Кристин Юрукова

web

В памет на писателя и редактора Васко Колев

В лагера бяха като птици, овързани с вериги - и да се стреляше, и да падаха убити, другите птици не можеха да излетят далече оттук, така че и да не бяха убити, бяха погълнали много смърт.

Там всичко в него се сви, помръкна като попарено, само мислите му си останаха хвъркати - да летят по всички посоки, да достигат близките му, да ги навестяват и да му докладват - най-често в сънищата - така и така, жена ти плете и шие на хората, на чуждо слугува, съседите разправят, че сте разведени и затова тях не ги интернират. (Развод? Защо пък не, ако ще е по-добре за жена му, за детенцето, да не ги свързват с неговото прокълнато име.) А детето ти е вече на пет годинки, разправят му, че си в болница, а то пита: "Няма ли в болницата лятна ваканция, да го пуснат за малко, да си дойде при нас."

Имаше си той едно кътче зад бараката в лагера, от което не се виждаха нито плаца, нито чувалите с труповете, П. приклякваше там и се опитваше да улови знаците от много далече, оттам където растеше детето му без бащина ласка.

И когато го биха с тоягата по главата, най го беше страх да не я пукнат, та от нея веднъж завинаги да изтекат стаята с дантелените пердета и Владимирската икона, и пианото, на което сякаш още стои онова негово гимназистко признание в любов до бъдещата му съпруга на френски. Да не изтечеше от нея и споменът за току-що проходилото Кати, което тепаше към майка си, блъскаше се в крехките колони на краката й, провираше главица между полите й и казваше убедено "Мама!", сетне хукваше по патешки насреща му, далеч по-лесно бе провирането на главицата между неговите крака, нямаше пола за преодоляване, след което пак така утвърждаващо изпискваше "Тате!" и така тъчеше непрекъснато някакви безкрайно важни нишки между двамата.

Главата му се олюляваше, тежеше му от спомени, под мишница стискаше остатъците от ботушите си, най-ценното, което имаше през целия си лагерен живот. Одрипавялостта му правеше явно шокиращо впечатление, че една селянка с рунтави мечи крака изпищя във влака: "Няма ли милиция да ги прибере такива! Да не се месят с честния народ!" И тогава цялото купе настръхна срещу му, бе готово сякаш да го линчува - откъде накъде ще ги карат да делят въздуха с подобни изпаднали типове. Разтрепери се П.К., като брезичка се разтрепери - да не го предадат пак на милицията, сам си слезе от влака, нищо, че имаше билет чак до Пловдив и от този момент избягваше рейсове и влакове, само цигански каручки и камиони с веселяци шофьори.

Сега, когато пътуваше обратно към къщи, се опитваше да извика в съзнанието си всичките си предишни образи, дано да успее да ги съедини, да ги предаде на дъщеричката си, за да повярва, че той не е само този просяк, тази прокъсана дрипа, която лагерът беше направил от него. Момчето с кадифяната рокля, което се люлееше часове на дървеното конче и от всичко на света най-обичаше разходките с кабриолета, чак на пет годинки получи панталонки и с тях започна и футболния сезон на живота му, топките бяха парцалени и много тежки, ритайки топката и почти без да чете, а с най-високи оценки заради "феноменалната му памет", както я бе определил учителят му по история, момчето се втурва в гимназията и там печели всякакви състезания, не само футболните, каквото и да правеше, накрая на годината неизменно бе обявяван за първенец на класа, гимназистът, който преди да се е влюбил в някое момиче, се е влюбил в планината и с приятели прави не само летни, но и зимни походи с дървените ски до Юмрукчал. Вече студент, се усеща лек и свободен в кафенетата на София и в Руския клуб, София на големите професорски глави, от които той е хипнотизиран най-вече от Милетич и на всяка негова лекция примерно записва. Сетне адвокатстване и депутатстване, връзки с десетки и хиляди хора, желанието да направиш нещо за тях. И притихналото пред тайнството лице на младоженеца, който не иска тази сълза в очите на младоженката, когато тя казва "Да" с някаква трагична обреченост сякаш предчувства какво има да става. Тези образи не бяха видения, те бяха част от една действителност, която сега бе затрупана с лъжи и отричане, нищо от нея да не бъде видимо, но тя си го съпровождаше и никой не можеше да му я отнеме, както му отнеха всичко друго.

Това, което бе градил 40 години, бе прах и пепел, но за кураж той извикваше сцените от Априлското въстание, когато родата му е била сварена при избухването на въстанието в Батак, а не в родната Пещера, и комай единствена успяла да намери аралък в башибозушката обсада и да избяга баташката участ. "И в най-безнадеждната ситуация има аралък" - казваше си той.

За момиченцето му той беше човекът, дето го няма. Ако се беше оженил по-навреме, поне десетина години по-рано, детето му щеше да има съвсем други спомени от сегашните, щеше да го придружава понякога с файтона до Народното събрание, щяха да го дундуркат на коленете си приятелите му депутати, които бяха изпратени със залп в царството небесно или като него влачеха тук в ада злощастната си съдба.

Трябваше да признае обаче пред себе си - между него и някогашният П.К. нямаше нищо общо, онзи някогашният бе пребивавал все по безветрени места, той изобщо не знаеше какво е страдание и затова не можеше и истински да съчувства на сегашния, той би се срамувал от него, нали се бе движил все в слънчевата страна на живота и бе вярвал, че тя му принадлежи завинаги, а за такива хора от дъното казваше, че сами са си виновни и освен някой петак друго не заслужават, за да не се стимулира мързела им.

Най-сетне ето го на пловдивската гара, лятото още от утринта тук се задушава като астматик, отсреща в омара червенеят скалите на Джендем тепе. П.К. се съблече до кръста и се опита да смъкне на гаровата чешма цялата гнус от прах, мръсотия и сажди, смешните му дочени гащи също се омокриха, та се наложи да полежи на слънце, докато изсъхне дънцето им. Сетне прекрачи прага на бръснарницата на Гарбис отсреща, десетилетия се бе бръснал при него, а сега се наложи като Левски да му дава знаци да не се издава, че го е познал.

П.К. щеше да намине към къщи, но не знаеше дали ще се обади, една припадничава боязливост го бе сграбчила и коленете му бяха съвсем отмалели. Нали зад него стягаха обръча онези несретници извън обществото, с които делеше нещастието, нали с него вкъщи неизбежно щеше да влезе въздухът на лагера, вонящ на човешка тлен, имаше ли право като баща да стоварва в детската стая на дъщеричката тази воня?

И се втурнаха очите му към двора на къщата им, по теловете се размахваше бодро пране, тежките златни гранати на дюлите огъваха клоните, после очите му се върнаха обратно на улицата, която светлееше като Галилейското езеро, биеха се в него като пъстри рибки деца, а той не знаеше коя рибка му принадлежеше, забил крака пред това езеро от светлина, стоеше като истукан и чакаше някой отгоре да му посочи кое е неговото дете. Гледа П.К. как жужи орлякът на детските очи, прожужава насмешливо край него и отминава, иде му да прегърне всички едновременно, но го е страх да не ги уплаши.

Тъкмо Кати и майка й бяха закусили тази сутрин, сребристата покривка с бяла бродерия беше покрила като с лед масата и по леда се плъзгаше кобилицата на солта и мерудията, розовата купичка с ягодово сладко вътре бе досущ като дама с розова рокля на волани, а синята порцеланова кана бе генерал със златни еполети, надут, в бяла униформа и целият накичен с ордени. Момиченцето беше истинско "вещоманче" - така го наричаше една от лелите му, тя бе забелязала как истински страдаше за всичките тези красиви вещи и картини, които майка й разпродаваше с все по-голяма скорост. "Не сме ли продали къщата, значи, всичко е наред" - вдигаше високо глава майка й, колкото бе мъничка и слабичка, бе чудо, че още не бе затрупана от нещастията и че синеокото й лице не бе загубило волевия си израз. Тя не отстъпваше от традициите на дома, спазваше стриктно установените часове за закуска или обед и се държеше така, сякаш къщата бе пълна с хора и прислуга, детето й трябваше да има маниери, нищо, че често на масата нямаше нищо друго освен хляб и сладко, сварено от дюлята в двора. И винаги на масата имаше прибор за още един човек, "За татко ти, не се знае дали още днес няма да се върне от болницата, нека знае, че го чакаме." Много тъжни бяха тази празна чиния, тези недокоснати вилица и лъжица, но за детето те бяха ведно със снимката на стената комай единственото доказателство, че баща му съществуваше, ако ще и някъде другаде в пространството.

Всички малки същества край нея си имаха бащи и някои злорадо питаха: "Вашият баща да не ви е зарязал като бащата на черната Тина?" Майката на черната Тина бе "парясница" и независимо чия бе вината за парясването, махалата не я гледаше хич с добро око, а Тина ожалваха с голяма степен задоволство от собственото дередже. "В болницата е" - отговаряше Кати до вчера, когато приятелката й Венчето не се изтъпанчи пред децата от махалата, изпъчи коремче, скръсти ръце пред гърдите си и рече: "Кате, ти си най-умната всред нас, чак френски знаеш, нали? Ха тогава, помисли - как така баща ти е цели пет години в болница? Ами той отдавна да е хвърлил топа. А татко казва, че баща ти не е в болницата, а в пандиза." Катя подскочи като залята с вряла вода, какво ли значеше "пандиз", във всеки случай беше нещо, от което трябваше да се срамува, щом Венчето произнасяше думата с такова отвращение, все едно е видяла гол охлюв. "Какво е пандиз? - влетя тя вкъщи. - Мамо, какво е пандиз?" "Не се казва пандиз, а се казва затвор, само невъзпитаните деца използват такава дума" - изчерви се майка й до корените на побелелите си без време коси, тази червенина не убягна от погледа на детето и то се смили над нея, повече нищичко не пита.

Но както баща й си беше в болницата, така беше и неизменно с нея, тя беше сигурна, че той я пази от махленските кучета, затова, колкото и да се страхуваше от тях, минаваше край кучешките им сборища с равен ход, сякаш хич не й пука. "Татко, помогни ми", си казваше при всеки труден урок по френски, не искаше да се излага пред майка си, така не й се щеше да греши и да я разочарова, майка й се беше вкопчила за френския като за спасителна лодка, твърдеше, че ако дъщеря й научеше езика "перфектно, ама наистина перфектно без нито една грешка", нямаше да има нуждата да си вади очите за плетене срещу стотинки. Момиченцето едно не разбираше - защо на нея френският не й помагаше, нали го беше учила в Колеж в самата Франция.

Веднъж на пазара й се привидя тъмнокосото лице с монокъла от снимката над писалището на баща й, тогава тя така се разтрепера, изпадна в такава екзалтация, че хукна между сергиите, буташе се от сергия на сергия и тичаше ли, тичаше, продавачките я чумосваха шумно - "Въртоглаво ли е?", и към нея се запротягаха ръце, за да я хванат, но не можеха, понеже тя тичаше през глава, за да стигне татко си. Намери се съседка, която да я издаде на майка и: "Като бясна тичаше, буташе сергиите, хвърчаха домати и краставици, то бива, бива, ама чак пък такова невъзпитание." Майка й много плака тогава и много пъти повтаря: "На нас не ни е позволено това, което е разрешено на другите, камо ли да пакостим." Не можеше да й каже обаче кого е гонела, нали?

"Не плачи, че ми става и на мене много мъчно" - казваше и баща й, когато разговаряха нощем и й бършеше сълзите и нослето, нощем можеха да се случат какви ли не неща, дори и бащите от болниците можеха да навестят малките си момичета, да ги погалят по главата, да ги преспят. През деня беше друго, не можеше да заплашиш момчетата с татко ти, когато те бутат и настъпват или ти прикачват прякори, но тя и на светло си измисляше истории за нещата, които преживяваха с него двамата.

Този ден майка й за пръв път след цели десет дена гнойна ангина я пусна на улицата да играе, как ненавиждаше Катя тези бели налепи, тя ги виждаше съвсем ясно като гъсениците в сливата, залепнали по гърлото й, докато майка й с клечка с натопен в нишадър памук се опитваше да ги откърти, боли, не боли, ще издържа, говореше си наум тя, а на татко кой знае какво му правят в онази ужасна болница.

Майка й пак се бе заловила да маже пода с нещо, което миришеше и щипеше носа й, а втурнеше ли се тя толкова рано да шета, беше ясно, че е особено ядосана, за какво - Кати никога не научаваше, нали бе свикнала, че за най-важните неща изобщо не се говори.

"Чакайте ме, чакайте - с вик се юрна към децата, - и аз играя. Тя се смеси с двете групи, като минаваше ту в едната, ту в другата, едните въртяха въже, другите играеха на дама. Като й дойде редът да скача на въже, двете момичета, които въртяха въжето, с напрегнати гласове брояха "Едно, две...", а бузките й станаха червени като фарове, очите й - по-лъскави от майски бръмбари, тялото й - по-гумено от топката, едва докосваше земята и пак излиташе нагоре. После обърна гръб на надпреварата при въжето и хвърли каменна лепка - плоско камъче - върху изрисуваната с тебешир дама, по която също подскачаше, само че тук на един крак. Катя ужасно обичаше езика на тялото, енергията, която струеше от жестовете като вятър, влезеше ли в играта, се чувстваше като индианец в джунглата, поне толкова волна.

Случи се така, че тъкмо Катя да хвърли лепката, погледна в посоката на непознатия, тя сложи ръчичка като козирка над очите си и го загледа сякаш е някаква висока планина, той усети очите й да пъплят по кожата му и колкото и да се изпоти, не смееше да диша, усещаше някак чрез болката в стомаха, че това беше най-важният изпит в живота му.

"Този човек се рони като дувара отсреща - отбелязаха очите на момиченцето, - а устата му е грозна пещера без зъбите. Сигурно така изглежда човек, лежал в болница цели пет години" - преряза я мисълта и макар че човекът нямаше нищо общо с тъмнокосия човек с монокъла, Катя изпищя "Татко" и се метна на шията, която вече се бе навела да я поеме, два чифта скъсани ботуши тупнаха до сплетените им фигури и вдигнаха меко облаче прах, "МОЯТ татко", продължаваше да се извисява Катиният глас, за да не го сбърка никой.

"Как ме позна, как ме позна?" - не преставаше П.К. да я пита и разпитва в следващите дни. А Кати объркано обясняваше необяснимото: "Чух веднъж ехтежа на щурците, ей тъй, непрекъснато "Цър, цър", блясъкът на слънцето ме ослепи." Светът беше сякаш стая, в която някой бе влязъл и запалил лампата, пуснал бе всички звукове, огледала се бе тогава и бе видяла само него, той беше единственият нов човек наоколо, той беше запалил осветлението и пуснал заключените звуци специално за нея, кой можеше да е друг освен баща й.

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2015, № 9 (190)