ПИСМОТО

Кристин Юрукова

web

Спи й се, та две не види. Добре, че й насече дърва, преди да хукне. То пък това печка ли е, ламя ли е, гълта дърва сякаш е бездънна. Из какви Одеси и Молдови се носи, знае ли, на нея й рече Гюргево, Браила... и що още? Гюргево ли беше? Да не вземе да ги забрави... Никога не го е спирала, та сега ли, когато ще смъкват робските вериги. Пък й да би искала, чунким би могла да го спре. Тя се придържа към златното правило - никога да му се не меси. По чуден начин й го внуши още отначалото. "Обичта е едно, делото е друго, ако искаш да сме заедно, дръж на делото, колкото аз." Онова, другото, дето го е във вихър усукало и завъртяло, е по-силно и от баща и майка, жена и дете. Той й го викаше: "Обичам те, щото си колкото мене свободна, свободна си, щом си бегала чак тук от заробване." Знае тя, че делото му трябва най-много да уважава и да го туря на най-първо място, щото той така е подредил нещата. Който иска да е редом с него, трябва същото да чини.

Тръгна, без да се сбогува, целуна нея и децата, пък се повърна пак, "Нещо е забравил", рече си, а той вдигна пак бебето да му сложи още една целувка на бузката. Ами, отроче на месец, как да се отлепиш от него? С много момчета щеше да е пътят му, та да не се отличава от тях, й поиска зимно белъо, щом те такова носили летем, и той - такова. Няма да го ревнува от момчетата, никак, колкото и да й се ще да го изревнува.

Бързо да накладе печката. Къде без вода за къпане на бебето? А и пак що пране се е натрупало, отгде се пръкнаха толкова пелени? После ще сложи чайчето. То пък колко ли помогна. Не мигна нощя от стомахчето, а пък нейните клепки лепнат, сами се затварят. Как се намъчи горкото, свие се, сгъне се на две, оригне се, па писне. Защо ли заплаква след оригване, а не преди това? С Димитра не беше така. Но да си каже правичко - с туй бебе всичко й е леснина. Също като с татко му. И раждането бе тъй, додето се задaдoха болките, додето се замоли на иконката, хоп, придойдоха водите й и с тях бързо се изсули телцето му, тъкмо като плодче от дърво. И в тоз миг видя как иконката просия, усмихна се Божията майка, комай само иконата бе останала с нея от родния дом.

Я, чакай, пак да се помоли, с бебето в ръцете, "Света Богородице, ето ми рожбата, за нея ти се моля, доведи бързо баща му при него." Колко пъти й е помагала Света Богородица, от какви чакмак-сокаци я е вадила, от които сякаш нямаше измъкване. Трябва да се моли, твърдо да се моли, усеща го по възела в стомаха, свие ли се стомахът й на топка - само молитва може да помогне. Ама и той, с тези слова за отчаяна битка, съвсем я разтрепери, добре, да е битка, ама да не е отчаяна. Хич не можеше да слуша онова, що се разказваше за пламналата България, не издържа на кървищата. "Молим ти се, Света Богородице, доведи ни го жив и здрав. Всички ти се молим най-трепетно."

Иванка тънко, тънко преде и мрънкоти, лошо я свикна все на ръце. Ама пък й е хванала цаката, знае как да я усмирява. Гушне я плътно, увие кожата й със своята, сякаш я повива, топлят се взаимно, пък вземе да й диша носле в носле. Гъдел ли я е, но плачът става на смях.

Щура се между железния креват, масичката, шкафа, уф, този шкаф, все закача някоя книга, ей що вавилонски кули са се натрупали, колкото и да ги подрежда, пак ще са си купища. Такава е теснотия, че синини й стават по ногите от острите ръбове, ще намери винаги да се блъсне о някоя дървения. Стенният календар за 1876-а на Христю е едничката украса на стаята, на него валчест е ликът на Левски. Като го напечати, Христю я прегърна с календара в ръката, па я завъртя в кръг из стайчето - "Паметна ще е тази година, Венето, в нея ще се сдобием с рожба. А после - и със свободно Отечество! В една само година! Божията година ще е тая, благословена, година на Неговата воля." Паметна година от паметни дни! Как само се струпаха нещата едно върху друго! За нея годината ще е все тази гледка - как писна над нея рожбата, като я тупнаха по гръбчето, как замаха като паяче с ръце и крака, цялото още в слуз и кръв. В таз година се запозна с човечето, което така тайнствено пълнеше утробата й. "Цяло на Христю се е метнало." "Цяло и на тебе - додаде Христювата майка, - ами вие толкова си мязате двамата." Дали пък няма да празнуват и другото рождение - на България? Ако Бог е отредил, освобождението ще тупне в скута им като бебето от небесата. Всяко чудо от Него, отгоре идва, така че всичко е възможно. Кой тогава ще е като тях, Христю, дето само туй бълнува, къде седне, къде стане. Една рождена година - за щерката и България! Каквото е писано, то ще и стане. "Имаше ли кръв, когато раждаше Иванка? Имаше. А колко кръв ще се пролее, кога цяло царство се ражда! Всеки трябва да заложи кръвта си, за да стане туй дългомечтано рождение!" Ох, плаши я той, как я плаши. А новините, дето идат, все кървави. Той какви страшни Възвания написа, преди да замине. Къде ли ги е занесъл? Откакто го няма, тя и нищо повече не научи. Ами дано, след като кръвта е вече пролята, да не остане всичко само до нея. Да се върне най-сетне от скитанията си, пък да й рече: "Хайде, Венето, стягай се, отиваме си вкъщи, в свободното ни царство." Само да го знае кога ще се върне, че и парите й са на свършване, а и от момчетата никой не наминува като друг път. Ами и те нали са всите с Христю, нали затуй й иска дебели долни дрехи, зимни, "Момчетата такива носят, няма да се деля от тях с летни." Къде ли е трябвало да прошетат с момчетата, кои земи и кои къщя? Тайна, свикнала е, че неин Христю е свързан с тайната, няма място за питане. Затуй все питаше иконката, не него.

Никой, и той самият не би смогнал да опише упоението й, в което я постави, откак се срещнаха. Упоение от първия миг до ден-днешен. Някаква занесия я отнесе, та е все във възторг - "С него съм, невеста съм му, божичко, с негово дете се сдобих." Държи в ръцете си Иванка, стиска я и си мисли - "Все едно него люлея в скута си, той вече изцяло ми принадлежи." Където и да му се ветрее пеша, една част от него ще си е при нея. "Никой не се е доближил до него тъй, както аз, щом детето му е мое дете." Май най-много би узнала за него от щерка му, същото вакло личице, пухкави устица, кадифени очи, големи, големи. Няма да носи детенцето само неговата хубост, ами и неговия язик и повестност. Какъв късмет - крушата не пада по-далече от дървото! Подрусва го, шепне му: "Викай го, маминото, викай го, да си иде най-сетне, то тебе ще чуе."

Буйна сила я е повлякла, откакто се съзряха с Христю. Нещата се преобърнаха в един само миг и всичко друго се затъмни. Възпоменанията от онази най-първа минута дамгосаха паметта й, както раждането на децата й. Очите му застанаха пред нея - и, хоп, прегориха сякаш въздуха, подпалиха душата й, в зарево само него да вижда. Сега смисля - тогава душата й е провидяла чедото им, та затуй така прилепна към неговата. "Я, да видим колко дни сме без него." С пръст обхожда числата от заминаването му по Стенния календар. Как ли и майката на Левски тогава е брояла дните? Само хубаво ще мисли, само хубаво да става. Преди да ги е преброила, Димитра се обажда от пода, дето търкаля някакви играчи - толкова и толкова дни. Нали е силен по математиката, веднага е готов с отговор. С Христю се забавляват с решаването на задачи. Киро Тулешков нали така хвали татко му - "Аз без Христю доникъде нямаше да докарам науките. Как ги люпи като семки, пустите му задачи. Все го чаках все да ми налива науките в главата."

Иванка помрънква, ама вече от глад. От дертища да не вземе да я остави гладна. Слава Богу, мляко има доволно. Как бозае само, капчици хвъркат настрани. Вземе да й оцапа коприните и кадифетата. Коприните и кадифетата, дето останаха в сараите на вуйка й.

Да не бе ги зарязала във вуйчовата къща, сега можеше да повива бебето с копринени пеленки. Като царско бебе в златна люлчица. Само че хич не се кахъри за кадифетата и коприните, достойнството человеческо е на най-първо място. Онези разкоши трябваше да си останат при разкошния живот. Кога човек се отлепя от нещо старо, отлепя се от всичко - като от болест някаква.

Къде ли е той, къде ли е? Как да го стигне, да го помоли най-горещо да се смили и да се връща. Вече не изтрайва, и сама не знае какво й е. Не че друг път не се е бавил, ама топката в стомаха й никога не й е тежала така. Дано неговите трудове му дадат плод. Но опасна е тази негова народна работа, ох, колко е опасна, то само думите му колко са страшни, дето ги и напечатва, а то да не смееш да ги прошепнеш. "Да си свършим сега работата като българи и човеци, пък после що години напреж са - наши са!" "Ще си народим голяма челяд" - размечтаваше се тя, но чудно - и тогава сърцето й - стегнато, напоследък сърцето й е все така, нещо не е наред, божичко, не е наред.

Ама - всяко зло за добро. Ей, колко харно, че вуйка й тогаз ревна отгоре му - "Дрипльо, нехранимайко, хъш, що чакаш от него!" Не че Христю тогава не го бе наредил във вестниците си. "Само тоя не, кукувица ти е изпила акъла!" - царствено й заповяда вуйка й. "Само той - да!" - викаше си тя в свойственото й упоение кога грабна Димитра под мишница и хукна при Христю. Ами Христю, златна му уста, издума онова незабравимо: "Вземай Димитра и идвайте." Изрече името на Димитра, не го забрави, от туй зависеше тя да го последва. Приемаше Димитра за син! Е, задето Христю воюваше с поповете, колкото и с чорбаджиите-просяци, останаха без поп на венчавката. "Като не им вярвам, Венето, как да им давам власт над нас?" Стана невеста с кум и сватбари - все неговите момчета - с трапеза и игроводи. Милият доктор Странски, какъв усърден кум беше, как искаше всекиму да угоди, та на всите да им е хубаво. Как ли я сега одумваха хаджиите на вуйка й: "Два пъти парясница - веднъж зарязала законний си съпруг, сега пък живее с мъж без венчило."

Ох, все туй - "Чакай ме, ще ида и ще си дода", а на нея що й е. Свърши се търпилото й. Ей, бебето усеща тревогите й и то става плачливо. Иванка почва високо да писка, както кога стоте мъжки гърла изреваха в хор: "Да ви е честита рожбата!" Пък може и да й духа от арълъците, ветровито е, объркано време, вятърът денем и нощем дуе, "У-у-у", подперква душата и тя, смръзнала, тръгне да вие с него. Барем Мариола да беше тук, да има с кого да се изприкаже. Така й се падна, така са я орисали орисниците в люлката - да е барабар с мъжете, момчетата са все ергени, тя няма откъде дружка да завъди. Слага трапези, вдига, пере и шие ризи и сетрета, тъпанчетата й ще се пукнат от закани "Свобода или смърт!" И онази омая - с Христю съм! - я обвива във възторзи - мъжките дружини ме приемат за дружка. "Един ден с тях ще тръгна към гибелта си - беше изръсил Христю, без да смисля колко жестоко нещо е изрекъл. - Така че много да ги тачиш!" За нищо не й е нявгаш заповядвал, но тези му думи бяха заповед - с тях съм свързан комай колкото с вас. "Туй е моят народ."

Пролет е, утром има много лъчи, дето още истински не топлят, но тя долавя едно благоухание сякаш е на казанлъшките розови полета. С каруца с майка си и баща си ходеха някогаш от Търново до гюла на Казанлък - да си напълнят дните си насетне с аромат. "Да посетим и тази година градините на Дядо Боже." Ароматът на гюловете облажваше девичите ръце, що ги откъсваха. Докато кърми е готова да се закълне, че сеща онова благоухание, уханието на рози, гъсто-гъсто залепили милиони главички една о друга. Кърменето й дава същото онова чувство на благодат, не само млякото й струи, цялото й тяло струи и ухае на гюл.

Тръска бебето на ръцете, а Димитра търкаля топка под краката й, налага се да го прескача. Затуй са били всичките мъки с баща му - да се появи синът й. Всичко в человеческий живот си има смисъл. И цена. Как й присядаха залъците на онази трапеза, струваше й се, че той й ги брои, всичко й беше станало чуждо, и трапезата, и стопанина. Само детето си беше нейно, затуй с него бега. Много беше важно бягството да сполучи, че иначе онзи стопанин-господар, дето за нищо я нямаше, щеше да й отнеме Димитра. "Тази парясница ли ще се грижи за него? Дето нито стопанина си почита, нито свещений църковний брак. Да се пръждосва където си ще, ама синът ми ще расне при мене в къща с имане и име." Ако го нямаше вуйка й, да й даде не само дом, но и закрила срещу силата му, що ли щеше да прави? Топката в стомаха й от страх и ужас й е от тогаз, за пръв път тогаз като гюлле й затежа.

Покрай Христю взе да цени дързостите си години назад. Куража си, дето не търпя онзи стиснат темерут. Къде любов няма, тъй става. Да живееш с някого, пък да броиш дните, уф, още един пропилян ден - кога ще се свърши тази мъка. А какво й говореха другите, и майка, и баща, де седнеха и де станеха - "Такъв късмет ти се е отворил с този заможен стопанин..." Той - стопанин на всичко нейно, ама не на душата й, душата да заробиш не можеш, както тялото. Власт над нея никаква нямаше, само едно голо венчило, що струваше то. Що имаше от богатствата му, щом неволно го наричаше като най-чужд "Ваша милост". "Женски пол трябва само да слуша и почита и път на мъжа да не минава." Хак му е, горделив, затворен като сандък, как му се наложи да се моли. Как смешно си я изискваше от Синода обратно. Питаше Синода има ли жена, няма ли. От Синода искаше да узнае що е намислила законната му съпруга, ще ли му я повърнат или пак да се жени. Мухльо на мухльовците.

Какво се е размислила днес, какво се щурат мислите й из разни кьошета на живота й, отдавна скрити-покрити, не намират мира. Заради топката в стомаха й ще е, дири някак да се разсее, та и нея да махне. Камък е глътнала, тежи й под лъжичката, тегли я надолу. Плющят чехлите й самотно като плесници, насам-натам. "Не си прала, не си тъкала, затуй с трън да завъртиш, няма що да закачиш - би рекла майка й. - Къде са чергите ти, къде са ти губерите и месалите, внуците ми така мизерно да отчуваш." Майка й държеше на пълната, препълнена къща. Добре, че не е идвала, да види в що живеят. Охолен трябва да е домът с доволно количество одаи, охолно устроен живот - то е достоен живот, все туй й набиваха в главата, то и затуй я ожениха за сарафин. Трябват стаи за огнището и за обядване, и за вечеряне, и за гости, и за спане" - редеше майка й в главата й, не млъкваше. Много държеше майка й на вещите и труфилата, най-ненавиждаше голтаците - "Сами са си докарали голотията". А на, какъв зет й се падна, тя и затуй не се мръдна да го види: "Който е стигнал до просешка тояга, няма право да се жени! А хъшът няма право на жена, само мъки ще й навлече на главата."

В стаичката им има едно съкровище и то е на Димитра - играчките, дето Христю му правеше от дърво, а и от старите си вестници - флотилии, замъци, кончета. Кротко й е детето, занимава се, нито ревнува от бебето, нито нищо. А чуе ли го да изрича "тате", сърце й подскача от радост, не го имаше за чужд той, беше си го признал за татко.

Ха, ето що сънува нощя, кой знае защо се сети ей сега, в този момент. И пет минути да е спала, знае що е сънувала. Сети се - онази луна, що изскочи изпод тъмните поли на планината над Калофер. Напъна се коремът на Балкана и роди месечина. Кога раждаше Иванка, кога се замъчи и загърчи от болката, на която беше набучена, пак съзря тази луна как се дига лъскава и кръгла нагоре. Кога луната стигна най-високото на небесвода, Иванка проплака. И ето че същата луна се яви като царица в съня й. Какво ли ще се роди? Сигурно и на сън е мислила за Христю, та й се яви луната над Калофер. Всичко е истинско и право с него, та те са си едно. Какъв забързан и отвеян беше като се сбогува надве-натри с нея, сякаш се боеше от сбогуването. По-чистосърдечен человек от него няма - що му е на сърцето, то му е на лицето. Капчица лукавство няма, ама огън и жупел срещу лукавството - бол. С него станът на живота си тъчеше от самосебе си. Има си тя свой любословец, изучила е песните му, и на сън си ги казва. Нищо, че не знае буквите. В сърцето й са стоплени песните му, с тях повива Иванка на пашкул, с тях й постила, с тях я завива, ей и сега ще й каже за самодивите в бели премени. Татко й говори отдалеч на чедото си, внятни му са словата за чедото им, та то захваща да бръмчи като пчеличка и бързо-бързо заспива. Дал й е Бог човече от най-обожаемий човек. Гледа тя с почуда преселението на душите - нейната и Христювата - в рожбата им.

Вратникът е затуй, за да влизат през него човеци. Няма ли да се отвори пустата му врата, да се хвърли на шията му, да я завърти в кръг с онези силни ръце, с онази гъвкава мъжка снага, да излетят всички лоши мисли от главата й.

А, ето, някой бута вратата, ей ги хората, но защо този плач, този шум до бога? Отдалеко идат човеците, а плачат. Няма го вече Христю, Венето, носим ти вест от него. Писмо ти носим, Венето, но не и радост. Само черна орисия. Намери си края в борбата, невесто, плачи заедно да плачем, дечица са ти сираци. Ама нали е в Галац и в Браила... Ти го мислиш над земята, а той е вече под земята, Венето. Как си мислела - българите ще са в кървав бой, а Христю ще кротува, ще стои и ще си пише. На война бе тръгнал, Венето, с братята си.

Ако тя пищи и плаче, Иванка плаче дваж по-силно. Сдържай се, Венето, заради децата, запри се, Венето, деца имаш, сега само за тях ще мислиш. Що е тегло - напреж е, пази си силата. Озаптвай болката, тях ще уплашиш.

Отпосле дойде писмото от него, когато надеждата я нямаше нийде. Писмо да получиш - каква е радост, само че туй е вест от устата, дето вече нищо не може да каже. Очите й уж се бяха изплакали - сухи, черни ями, целият свят се беше срутил в них. Сълзи нямаше, бе изцедена до капка от скърбите, че го изгуби така скоро след като се бяха намерили. На Горов дал писмото, пък Горова взезъл в зандана, та Странски го донесъл. Боже, чуват ли се какво й говорят. Него като го няма, за какво е всичко? Зачетоха й редовете, че като чу името си и на Димитра и на Иванка имената, че като писна отново, та заплака - "Писмото му тук, него - нийде по земята." И сълзите й пак плиснаха, стоеше като наказана с най-страшна казън - слушаше в треска какво й бе казал живият Христю за последно, дето сякаш е провидил, че жив няма при нея да се върне, затуй тези заръки и любовни клетви. В писмото беше туй, що тя знаеше - след Отечеството той най-много обичаше тях. Можеше ли да мрази Отечеството, че й го бе взело? Тя и гибелта му отнапреж си я знаеше, само се беше залъгвала - от онзи страшен възел в стомаха я усети, дето нищо не можеше да развърже. Тялото й първо бе усетило липсата му, липсата му во веки веков без завръщане и затова сякаш се самоизяждаше. Тялото й никой не можеше да измами с приказки - той е тук или там, ей сега ще тропне на вратата.

Към песните му, дето бе наизустила, се прибави писмото му, и него казваше на Иванка, докато я кърми и повива. Да слуша словата му чедото, да не расте като сираче, да знае, че е плод на онзи Христю, дето втори като него няма.

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2014, № 2 (171)