ЛЮЛЯЦИ ЗА ПОСЛЕДНО

Кристин Юрукова

web

Посвещавам на светлата памет
на издателя, редактора, журналиста и писателя Васил Станилов

Изсули се по стълбището, учениците я включваха в групата си сякаш е една от тях, о, как ѝ допадаше да се движи така с младите, в края на краищата никак не се чувстваше по-голяма от тях, готова бе за всякакви щуротии, "На татко артистката - окуражаваше я баща ѝ, докато беше жив, - килограми талант имаш за позорището, наречено живот". Тя се усещаше като една вълна, която прелива от ден в ден и залива, а после мъкне какви ли не клонки и сламки, докато рибки пляскат с фосфоресциращи кореми вътре в нея и обещанията са повече и от желанията. Сред учениците си винаги можеше да си каже "Напред към щастието" и да си измисля системи за улавяне на това пусто-опустяло щастие, обгръщаха я младежите с усмивките си, телата им ѝ отдаваха топлината си, ако я питаха, би останала завинаги сред тях, разбира се, най-добре като ученичка, но щом това не беше възможно, то и учителската професия ѝ вършеше работа, въпросът беше да се засилва и хуква към живота с плама на учениците си, да е хваната на тяхното хоро. Ако имаше ученическо общежитие към гимназията, беше сигурна, че би се заселила в него, смесицата от лекомислие и безгрижие стапяше глухотиите на провинциалното битие и я вълнуваше като пролетен пейзаж с много цъфнали акации и бъз с майски бръмбари по цветовете им. Като учениците си бе стиснала дамската чанта-плик под мишница, като тях вземаше по няколко стъпала едновременно и говореше едно през друго някакви откъслеци от фрази, но пък как хубаво се разбираха, смехът ѝ избухваше като храстите орлов нокът в двора и ухаеше като тях. Пенливо и свежо е в двора на училището, духа сякаш отвсякъде, напук на еднаквите манти и задължителни барети, въпреки гранитните мозъци на гранитните хора, наумили си да притиснат живота в менгеме. Розови прозорци със слънчеви завеси в прозорците, докато преподава, скърцащ тебешир и кашлица от тебеширения прах, плискащи се думи като "Плиска" и "Преслав", показалката по старите карти и тайно книгата на Никола Станишев под разтворения учебник по история, нека да знае, че и той слуша какво говори, та с думите си да не го предава, до тях пък книга на Стою Шишков, пловдивският, родопският Стою Шишков, който разказва колко много повече античен Пловдив има под настоящия град. Някоя сбъркана дата за царуването на наш владетел от поредния изпитван и кресчендото ѝ. "Засрами се, ако не от мене, от него - показалката сочи портрета на Хилендарския монах. - Погледни го в очите де, не смееш нали? Те са я писали с кръвта си, а ние я правим на боза."

Беше много влажна и ветровита пролет, лястовичките шантаво въртяха крила и сякаш все не можеха да сварят да се преборят с вятъра, Дочка беше с тънко небесносиньо манто, което се отваряше като опашките на лястовичките. "Я да видим доколко сме интелигентни - подхващаше тя учениците си, общуваше най-вече с тях, с колегите си - хич, - и доколко полу, щом Вазов е великобългарски шовинист, то ние, които го наричаме така, какви сме? Великообезбългарени безродници." Ученичките ѝ поголовно ѝ се възхищаваха, пускаха някой кичур на челото си като нея, а гласът ѝ отекваше звънливо като токчетата ѝ, искаше мнението им за всичко и шанс пред нея имаха само тези с предизвикателствата, "Моля ви бъдете дръзки, за да сте живи, пълзенето не е човешки начин на придвижване. Погрижете се за Моцарта във вас, много ще са тези, които ще се целят в него, какво ще стане като го предадете и вие." Скоро бе чула една просякиня да вика на едно пищящо дете - "Пищи, пищи, да си отпушено, че ако те похлупят, цял живот ще си захлупено." Е, и тя се опитваше това да им внуши - не позволявайте на никого да ви захлупи, да ви превърне в пара под налягане, да се самовзривите.

Да преподава под своите възможности не ѝ влизаше в сметката, преподаването си беше чиста проба удоволствие, да усещате как заедно с класа си навлизате в непознати джунгли и все повече се сдружавате, докато се опитвате да яхнете времето и да препуснете назад. Нямаше намерение да поврежда очите на учениците си с кривите огледала на новите учебници, никакви директорски и инспекторски проверки не можеха да ѝ попречат да бъде себе си и да употребява мозъка си за мислене, а не като подлога на чуждо мислене, докога - докогато я търпяха, приятелите на баща ѝ бяха до един хамали, ако той бе преживял славната дата и той щеше да е в задругата им, но някой от тях да бе предал правото си да мисли? В тази страна щастието да говориш, каквото мислиш, бе твърде близко до хазарта, опияняваше и те караше да не спираш. Розови предиобеди, зелени следобеди, отговорите на учениците ѝ се навързват като разноцветни панделки, преди да се разходят по Бунарджика или по Сахаттепе, ще пребродят престолнината на Йоан Екзарх или ще се помолят в килията на Хилендарския монах, докато фигурата на отца Паисия се рее някъде над тях с ръце, вдигнати и те за молитва.

Дочка, без да го е търсела, непрекъснато се връща към себе си, седнала на чина на Девическия колеж "Св. Йосиф", чува несвършващия си и доста кавгаджийски разговор с Бога под люляковите небеса на двора и под сводовете на чинарите, усеща бавното отпиване от лимонаденото шише, или онзи комичен разговор с току-що дошлата от Франция монахиня, на която се опитва да предаде опита си в пиенето на боза, със сбърчен нос и ококорени очи монахинята едва лизва мазната течност с неизвестен произход. Ето я и захарната розовост на черквата на колежа, червените лалета в двора, огрени отвътре като стъклените купички с кръглите плоски свещи, черното кафе под купола, трептящият от свещите въздух, детските гласчета, които докосват не тавана, а покрива на света, разлюляват гънките на божествената плащеница, водите им мият нозете на Христа, стига все той е мил чуждите нозе. Някой я дърпа за ръка, безспорно е Ина, най-вярната от верните, не само приятелка, но и нещо като ординарец, който има за задача да се грижи за така безпомощната Дочка. Докато са покачени на подиума, за да изпълнят "Аве Мария" след едногодишни репетиции, Ина успява конспиративно да ѝ шепне: "Погледни как те гледа еди-кой си", "Глупости, намести очилата си", шепне Дочка между две извивки на мелодията, но ако иска да е искрена, трябва да признае, че в това време някой обезумяло се е втренчил в друг и този някой е тя, а този друг е горкият отец К.В., който хабер няма зад стените на набожността си, зад кулите на каноническото си право и богословието си каква роля му е отредила Дочка в мечтите си, откъде можеше да заподозре, че там нейде в хора едно момиче се зарича възможно най-бързо да порасне, за да се ожени за него. Споменът гали тези гладки, пухкави, розови лица, сред които пърха гълъбчето на Светия Дух, гласовете хвърлят небесни мостове, издигат свода, разширяват го, само тя е лимонено жълта с черни сенки като очила около очите, любовта ѝ действа като отрова и то бързо действаща. И ще минат много години, и учителката пак ще се улавя да се моли със същите думи като ученичката, постъпила току-що в колежа: "Господи, дай ми го", неразбирайки колко е безнадеждно да влизаш в конкуренция с Бога. И - "Голи сме пред тебе, Господи, утеши ни" - под църковния купол отпадаше необходимостта да се преструва, нали Бог всичко знаеше, тук предпазливостта, която тренираше през всичките дни на седмицата, докосната о божествената светлина, се свличаше като змийска кожа. Тук тя поемаше отговорността за това, което имаше да става, дирейки хладната нежна ръка на Исус върху потното си чело, а бдението ѝ се превръщаше в опиянение. Още тогава изчиташе всичко от К.В., написано по учебници, книги и вестници, колкото и непонятно да беше, приспиваше се с редове от неговите мисли, всяка буква ухаеше на святост, завиждаше на семинаристите, че са от мъжкия пол и затова са допуснати до лекциите му. Беше се изхитрила да "наеме" един семинарист, да узнава чрез него какво говори отецът на лекциите си, да живее неговия живот, да се лута в богословските му проповеди, в които не всичко разбираше, да си представя наведеното напред тяло на катедрата, блясъка на очите му зад очилата като диамант на витрина, и се питаше как може толкова много обич като нейната да е излишна. После, когато можеше вече сама да застане на катедрата да преподава, не щеше да чуе за друга катедра освен тази във Френския колеж "Св. Йосиф", е, разбира се, друго щеше да е, ако можеха жени да учителстват в "Св. Августин", но поне знаеше, че на църковните празници щяха да са заедно, тя със своите момичета, отвътре засияли с младостта си, той - със семинаристчетата, търсещи като антени вълните, идещи от Бога, за да останат верни на избора си.

Разбира се, излизаше с мъже, понякога им позволяваше да я целуват, но въпросът беше, че тя не целуваше и винаги се стигаше до момента, в който те отчаяно изричаха "Какво ти става?" и сами ѝ даваха възможност да прецени колко невъзможна е връзката им. О, това не я отчайваше ни най-малко, нали си имаше него, нищо, че по този страшен, самотен начин, нищо, че той не знаеше доколко е господар на мислите, че и на сетивата ѝ, почти не страдаше и никаква трудност не ѝ представляваше да му е вярна, в края на краищата той не принадлежеше на никоя друга. В най-различни часове на деня си мислеше - ето го, сега е в библиотеката, библиотечните рафтове са като редове от олтар, само дето вместо икони нагоре се катерят книги, косата му хвърля сянка върху осветената от слънцето книга, Христос от книгата си го познава и му дава пътните си знаци из книгите, сега е в трапезарията, навярно отец Хр. го кара да окръгля очи зад очилата си, докато му показва фокусите на математическата си наука, нали с числата може да се опише всичко съществуващо, всяко число отскача - част от чудото, може би е на двора с добродушния дебеланко отец Дж., който е толкова благ, сякаш всяка секунда благославя всичко живо наоколо си, с него споровете могат да са от въпроса как да се списва след девети вестник "Истина" - "Тези нехранимайковци по вестника разбират кого да преследват, нали по редовете му са всичките ни сътрудници", до въпроса за конфискациите на чифлика "Св. Феликс", на болниците и училищата, какви ли не фантастични кроежи се правеха, за да бъдат измъкнати те от лапичките на болшевиците - непосилна задача. Странно е, странно, казва си Дочка, как мисълта живее по-истински от самия човек, тя е свободна, каквито и окови да влачиш.

Изглеждаше така сякаш всички се бяха загубили в много черна, плесенясала от влага гора, чужденците от всякакви ордени и конгрегации трябваше "да си подвият опашките", както нареждаше новата власт и да напуснат в срок от 24 часа страната, изведнъж трябваше да повярва, че скъпи за нея хора са ужасно опасни и вредни за родината ѝ, а кой можеше да замени отец Озон Дампера или кармелитките в Международната католическа болница - сякаш омразата можеше да играе ролята на вселюбовта. Напъдените от затворените с държавнически указ колежи в града ученици прескачаха вечер оградите и си правеха "журове" в дворовете на "окупираните" им училища, седяха на тревата под чинарите с петнистата кора, говореха си само на френски сякаш са в час, пееха си тихо "Божествената милост е толкова чудна", но песента стържеше в гърлата им, защото усещаха, че това несвършващо лято беше една ужасна граница в младостта им, зад която пейзажите на Моне изведнъж се оказваха населени с персонажите на Гоя от "Капричиос". По природа Дочка беше много, много страхлива, навярно дългата болест на баща ѝ, безпаричието, повтарящите се със страшна последователност в дома им болести я бяха направили толкова боязлива, но страхливостта в най-решителните моменти напълно изчезваше и тя вършеше неща, достижими само за един много смел човек. "Не мога да те разбера - додяваше ѝ майка ѝ, - уж си толкова страхлива, а дай ти да се цопваш в какви ли не рисковани мероприятия, ако баща ти беше жив, нямаше да ти позволи." Да ѝ позволи какво - участието в дружеството "Мариини девойки", което кой знае как все още съществуваше, пропуснато от гъстия списък на забраните, или хора, в който си пееха "Аз съм християнче" и се усещаха още деца, закриляни от най-всемогъщия баща, небесния, ходеха по къщите на болните, без да им пука, че това можеше да се разглежда като създаване на конспирация, каква отрада беше - да си говориш там, каквото си искаш и провинциалната мрачност вече да не е оловносива, а да се разтваря и изтича като утайка, прогонена от общия им дъх.

Една необикновена утрин валеше из ведро, когато вратата на стаята, в която се събираха, се отвори и рамката ѝ очерта тежките дипли на мокрото расо на отец К.В., водата се стичаше от косите по бузите му и те бяха изгладен камък, който розовееше, сякаш е на дъното на река, отецът търсеше някой да се грижи за един свещеник, излязъл току-що от затвора, да му готви и да го пере, докато се осефери от побоищата. "Аз" - уплаши се да не я преварят Дочка, но той имал предвид някоя ученичка, не учителка, аз и само аз, не му отстъпи Дочка, не отстъпваше правото си никому покрай болния свещеник да се среща и с отец К.В.

Седмици прекара край печката, готвеше и шеташе и знаеше, че това ще е поредният щастлив ден, понеже вечерта на вратата на болния щеше да застане отец К.В. и двамата вече имаха нещо общо, ако ще да е грижата за бившия затворник, отчиташе се за свършеното през деня и се оглеждаше преди лягане в очите на тайния си любим, отнасяше със себе си пърхащите лястовици на очите му, досега на ръката му, лъскавия блясък на узрял кестен на косата му, сетивата ѝ беряха впечатленията като цветя в кошница, съдържанието на която после изсипваше върху възглавницата си, за да има какво да сънува, отражението му плуваше като луната в Марица навсякъде край нея, страхът се бе стопил като безобидно облаче, макар че отец Г. и отец Ч. бяха арестувани, след тях и отец Б., говореше се, че се бе опитал да се добере до показанията на един отец в следствието, за да се знае каква е заплахата за свещениците на свобода, отдавна в Секирово секирата на бандата на Леваневски бе паднала над отец Ф. М., а по-преди бе задържането на отец Б. и отец М., дошли пресни-пресни от Италия. С отец Б. се срещаше чат-пат в църквата на "Люлин планина", привързана бе към този отец, о, как бе привързана. Беше съвсем различно от влюбването ѝ в К.В., при общуването с отец Б. тя знаеше, че от него може да научи как да е човек всред нечовешкото, хуморът му удължаваше и разкривяваше лицата и предметите и човек набираше невероятна ускорение в смеха. С него се докосваше до църквите на Рим и до киноцентъра, превърнат в руски бежански лагер през войната, "За пръв път руските граници след революцията бяха отворени и десетки хиляди бяха се втурнали навън от тях, имаше банди гаврошовци, прошетали Европа след самата Русия, по десетинагодишни, след чудото на оцеляването си те, естествено, бяха най-запалени християнчета, разбира се, след като чуха за християнството от мене." Този възрожденски българин, също католически свещеник, събираше ветровете покрай себе си, заради удоволствието да се преборва с тях, съзнаваше, че трупа "титли" за следващия комунистически ад - и предател, и шпионин, и каквото друго си поискат, "Големи майтапчии са туй нашенските комунисти, пристигаме двама, изучили се в най-страшното за тях - религията, и то в странство, а те хоп - от гарата в затвора, там пък не ни дават нищо за ядене, ама трошица хляб, ден, два, когато лягам да мрем от глад, обясняват - "Тук е с купони, не като в лигавия ви Запад, купони имате ли? Нямате. Значи, не можете да бъдете зачислени на храна." На отец Б. всичко му беше ясно - "Няма нужда от храна, понеже хората живи един друг ще се ядат." И настояваше - "Трябва да сме поне толкова упорити в доброто, колкото те в злото, за да ни помогне и Бог." и измисляше религиозни песни, които да се пеят на официалните литургии - "Ние пеем, другарите от милицията слушат, значи имаме си публика, благодатна публика, дето всичко запомня."

И тъкмо тогава Дочка намери за редно да прояви наред със самарянството си и готовността за нещо, което създаваше пълното впечатление за конспирация - ходеше по мисии в София, хвърчеше до София и обратно, носеше пликове, даваше пликове, понякога се налагаше да мъкне цели чанти от "Про Ориенте" и Френската и Италианската легация, беше "момче за свръзка" и на друг един свещеник, пак завършил в Рим, отец Ф.Б., който бе започнал духовната си кариера в България по една съвсем елементарна причина - да помага на хората. Удължиха се дните ѝ до неузнаваемост, в тях се побираха толкова нови лица, между тях и И.В., брата на любимия ѝ, сдружи се с монахините-евхаристинки, които раздаваха лекарствата, донесени от нея. Имаше толкова малко време до развръзката, която щеше да превърне сегашното ѝ тичане сред духовните пространства, очертани от любимия ѝ, в поредица от тежки грехове към новата власт, упражняването на добродетели съгласно религията щеше да се окаже трупане на листа в досието ѝ. Все едно, за нея това бе най-щастливият отрязък от живота ѝ, в който всеки ден свършваше с отчет за сторените добрини не пред кой да е, а пред наместника Божи тука на земята отец К.В., очите ѝ виждаха само неговите деня и нощта и тя започваше да харесва самата себе си, защото те я гледаха, тя усещаше себе си единствено чрез него, бе проникната от него много по-дълбоко от коя да е физическа любов.

Но точно тогава ситуацията, в която не само тя, а всички те бяха попаднали, се разкри пред вътрешния ѝ взор почти пророчески и тя остана като окаменяла Касандра, уцелена от собствените си видения. Сякаш някой бе тръгнал да прави аутопсия на жив човек, така изглеждаха нещата и за западнокатолическата, и за униатската общност, и за православието, никоя не бе подмината, но всеки си лижеше собствените рани и се молеше горчивата чаша да го отмине, а чашата бе пълна догоре с отрова, отровата преливаше в гърлата, а те все още се правеха, че нищо не се е случило. По силата на съдбата Дочка бе повече обвързана с католиците и успенците, от тях беше не само любимият ѝ, но и приятелките ѝ - хърватката сестра Екатерина и българката евхарестинка сестра Елисавета, опитваше се по някакъв начин да успокои възпалените им, опънати до крайност нерви, сновеше между стаичките им в двата края на Пловдив, пиеше при тях чай с дъх на ягода и повтаряше неподкрепеното с нищо твърдение, че това, което им се е случило през войните в началото на века, сега - откъде пък и хрумна подобно нещо! - не можело да се повтори. От тях на свой ред научаваше как за месеци е бил ликвидиран Македонския и Тракийския викариат. Напръсканият им с розов аромат и кипарисови сенки разказ бе за девическия педагогически лицей "Мария Лурд", поддържан от загребската провинция на обществото сестри на милосърдието на Св. Викентий и за Солунското общество на сестрите евхарестинки, основано на прага на самото столетие - лето 1899-то - от свещеник Йосиф Алоати и сестра му Еврозия, за манастира, сиропиталището и училището в с. Палюрци, Гевгелийско, разказ за това как благотворителността и милосърдието могат да запълнят живота ти така, че едва да сварваш да проследиш дните, които пробягват под нозете ти като камъни от калдъръм, а-ха си стъпил на единия и вече под нозете ти е вторият. Третата ѝ приятелка, пак сестра евхарестинка, не бе работила в чужбина за разлика от другите две, ако не се брояха за чужбина българските краища извън Българско, из които бе самарянствала, тя се изчервяваше като oт ликъор от спомените си за успенеца Жерве Кенар, директора на колежа "Св. Августин" през Балканските войни, който бе опитвал да спечели света за каузата на любимата на успенците България. И когато през Междусъюзническата целият свят, от който бе отрязана нападнатата от вси страни обречена България, бе развил истинска параноя, вярвайки на това, което му сервираха съюзниците услужливо за информация, отецът бе успял чрез дописките на българските успенци във в. "La Croix" да накара Франция да вярва на истината, не на лъжата и то онази Франция, която бе все протурска или прогръцка. И още нещо - бе убедил Франция, че мечтата на Фердинанд е единението на католици и православни, "А и защо да не е така - прибавяше с блажено присвиване на очите си монахинята, - може пък Бог да е отредил на отец Хр. да свърши това в страната ни, представи си как неговото Всемирно сдружение за обединение на църквите става наистина всемирно, кой знае, кой знае." От повтарянето на последните думи излизаше, че всъщност тъкмо тя знае, че ще стане така.

Предната пролет Дочка изведе учениците си на излет към манастира на двамата церители над Куклен, тъкмо черешите се бяха нанизали по клоните като топчета на гердан, някои бели, други захаросано розови, имаше дървета и със съвсем червени плодчета, плодът беше повече от листата, каквото и да си говореха местните, по едно време, докато пресичаха манастирската черешова градина, в главата ѝ прелетя досущ като пчелите наоколо, удостояващи цветовете само за секунда, някаква мисъл, от която в главата ѝ остана само това екзотично и необяснимо "Сиракуза", защо Сиракуза и каква Сиракуза - май беше нейде в Сицилия, дори за по-сигурно попита учениците си, да, в Сицилия е, потвърдиха. Като се върна вкъщи, главата ѝ пулсираше от летния пек, окъпа се и се мушна в хладните чаршафи, като си представяше обаче свилените треви, върху които току-що бе лежала и които я бяха галили с осилите си и с цветовете на детелината и мака. За заспиване измъкна нещо, което имаше на немски, и зачете направо от средата, беше една от книгите на Ганчо Цанов, а там ставаше дума тъкмо за Сиракуза и за някакъв монах, борещ се срещу другите борещи се - иконоборците, зачете се и пред очите ѝ се изниза другата, непознатата история на Светите братя Кирил и Методий. За да пропъди усещането за предопределеност, дори какво ще чете и какво ще помни - а денят беше тъкмо 24-ти май, тя почти захвърли книгата на Цанов и измъкна някакво тънко книжле от етажерката, то разказваше за клепала и минала слава, беше някакво сборниче-пътеводител, но и от него моментално изскочи денят 24-ти май и една кървава история за клането в манастира "Св. св. Кирил и Методий", лето 1862 г., когато на желанието на раята да си чества първоучителите поробителят отговорил с ятагана и от богомолци и монаси един не останал. Заряза и тази книга, но вече в просъница ѝ хрумна, че сякаш монасите от манастира, който беше посетила през деня, ѝ наливаха своите знания и нямаше никакъв смисъл да се противопоставя. По същия начин, без да е изучавала фундаментално богословие, тя знаеше, че атеизмът на болшевиците можеше да бъде отстранен само ако различните християнски черкви се усетеха отделни храмове на едно и също свещено пространство, това, което проповядваше отец Хр. уж не навреме и уж не намясто, беше едничкото, което можеше да спаси България.

Първото сътресение в живота ѝ - а откъде да знаеше, че то ще е само първото от серията, които щяха да идват на различни интервали и да разрушат живота ѝ - бе арестуването на отец Ф.Б., затова, че бе се опитал да подкупи онзи адвокат, който трябваше да се добере до досието на подследствения отец. "Да се уточнят неприятностите, които ни очакват от неговите показания", както меко се бе изразил "венецианецът", така го наричаше тя заради Тициановите цветове и полусенки по дрехите и лицето му и кадифето в очите и косата му, а и в гласа му. Венецианецът от нищо не се плашеше, освен от "мистични разстройства във вярата", които трябваше да бъдат преследвани фанатично, другото според него беше второстепенно, такова второстепенно нещо навярно бе му изглеждало и арестуването, но точно то му коства живота, преди още да е стигнал до подсъдимата скамейка. Не ще и питане, всички, които бяха имали вземане-даване с него, се бяха стаили, разкъсвани от състрадание и страх, уплашени, че втората сцена на трагедията няма да мине без тяхно участие, нервните депресии на края на първото действие откъсваха истерични смехове - каква проява на любезност от родната милиция, да не ни потърси до момента, да изпеем някоя песничка на отец Б. Единственото ѝ развлечение, което я успокояваше в тези дни, бе бъбренето със сестрите евхарестинки, но и на него по твърде зловещ начин беше сложен край, монахините хърватки трябваше "да си хванат пътя", както звучеше баналната формулировка, тази формулировка обаче означаваше, че те трябваше да се върнат при Тито, в онези градчета и паланки на Македония, в които бяха прибирали в килиите си заплашените от изнасилване или съсичане българки през Междусъюзническата. "Ние вече не знаехме в коя територия е манастирът ни, фронтовете така бързо се сменяха и след всеки нов фронт нови убийци погваха българското население там, цяла Македония бе гигантски капан за местните българи." Но нова България никак не се интересуваше за риска, поет от тях за българското, изпрати тя сестрите хърватки направо в Югославия да попълнят лагерните редици в Индризово или Голи оток, а Дочка остана да чака никога неполучените от тях писма.

В този мартенски ден Дочка се раздели с учениците си накрая на "Цар Асен", която сега бе само "Иван Асен" без нищо царско в името, Пловдив изглеждаше като някакъв луднал разсадник, в който се бе раззеленило какво ли не - от орловия нокът до зелените храмове на платаните, от ококорения кукуряк до жълтите поляни на игликата по Бунарджика, беше град само за любов и наистина влюбените двойки пълнеха пътя ѝ чак до хоризонта. Крачейки след една или друга, тя наблюдаваше докосванията им, опитващи и разучаващи като душения на кученца, звуците им, досущ птичето цвърчене там нейде из клонаците, любовта се излагаше на показ ведно с лумналата природа, доказвайки, че и нея няма как да я спреш като самата пролет, теп, теп, краката я боляха от обувките, и те вече искаха да тепат боси, стигна до брега на Марица. Реката мъкнеше тежко като волски обози водите си, току-що разбили плена на рилските ледове, мазно зелени и бавни, плисък се чуваше само там, където водите се удряха в дълги, предълги ланшни треви, водата влачеше какво ли не - и тя като мене, мерна се в ума ѝ, ленив и отпуснат в този миг като водата - от дървета и клони до счупен стол и картофени обелки. Тъкмо пресичаше моста, когато от едно "Дебела п..." се олюля сякаш бе духнат фенер, уплаши се, че не само тя, но и целият мост ще рухне. Този, който бе пльоснал отгоре ѝ мокрия парцал на псувнята, бе вече отминал, мярна гърба му, някакъв спортен тип, карирано сако, чевръста стъпка, твърде късно я завладя треската на гнева, той вече беше далече от нея, за да му издере очите. На другата страна на моста я чакаше един непоклатим в красотата си кестен, толкова непоклатим, че тя се усмихна на току-що обхваналия я гняв, кога цъфнаха дърветата, защо пак пропуснах момента на разтварянето на цветчетата по зелените елхички на кестеновите цветове, които елхички повтарят формата на цялото дърво, нали така жадно бе следила наедряването на пъпките, измъкването на смачканите и крехки листенца от пъпките, все още увити на фунийка, както са били в пъпката, подрастването на стълбчето, на което бе съдено да държи като фруктиера на няколко етажа белите целувки на цветовете. Почудата ѝ се усили, когато видя педя дълги треви, които преливаха в нюансите на зеленото. Тревите пееха една и съща звънка песен с птиците, близнати от блясъка на светлината, дощя ѝ се да е красива, поне колкото тези треви, листа и цветове, в огледалцето зърна мокрото си носленце и се усмихна, представила си издутите, окръглени за целувка, устни на С., колегата ѝ от другата гимназия в града, който вече втора година дълготърпеливо я ухажваше, негодуваше вече втора година, че една истинска лейди Чатърлей като нея не искаше и не искаше да се потопи в истинската си стихия - плътската любов, "Не мога да разбера защо се отказваш от самата себе си" - мърмореше. В края на краищата и тя нямаше нищо против да се отърве най-сетне от това объркано монашество, но лошото беше, че плътта ѝ с него въобще не се обаждаше, напротив, заключваше се зад сто ключалки, мълчеше като несъществуваща, нали си разпознаваше като своя другата плът, недосегаемата.

Дочка гледаше никога да не се излага на риска да бъде твърде близо до отец К.В., защото тогава щеше да се черви, мислейки, че той разчита от какви нецеломъдрени мисли светят очите ѝ. В същото време другите около нея тази пролет ѝ подхвърляха - "Нещо много ти върви това джемпърче - и лицето ти като ново, и тенът ти като на бебе, кой ли стои зад всичко това, каква потайна буба си." Оставаше ги да си говорят, само знаеше, че наистина е хубава, но от това ѝ ставаше още по-тъжно за себе си, защото тялото ѝ напразно мечтаеше, самото то пъпка от пролетта, неразлистена и нецъфнала, докога ли можеше да продължи и нямаше ли пъпката ей тъй да си изсъхне на клончето. Колчем застанеше до него, тя усещаше под расото тялото му на зрял мъж, тънко и парещо като коприва, косата му се огъваше мека като тревите на Марица, докато бързотечната му реч се лееше, очите гледаха пребулени с мъглите на тъгата като маришките брегове заран рано, от време на време те се впиваха в залата, в един или друг неин участък, понякога се засрещаха с нейните, търсейки внимание за това, което говореше. В този момент сетивата ѝ бяха така набъбнали, че ѝ се струваше, че изчезва в удоволствието, чакано толкова лета, беше готова да се закълне, че усещаше меките му дребни длани на плешките си, плъзгането на бялата кожа по лицето си, ръбчетата на устните му. Благодарение на него бе станала така чувствителна към собственото си съществувание, че сякаш търчеше из улиците под град от запалени стрели.

Сега със стаена мъка посрещаше бляскавите очи на града при мръкването в този пролетен въртоп, в който да се забавляваш бе единственото разумно нещо на света. Насочи се към къщи, живееше на "Иван Вазов", съвсем близко до гимназията, в която преподаваше, но пак пред нея, сякаш осветен с джобно фенерче, се мяркаше образът му между белналите се в сумрака стъбла на платаните, тънкият нос под опънатата бяла кожа, около която въздухът блещукаше със сребърни звездички като аура, кафявите очи бяха очи на сърна, заблудила се в дебрите на града, а мустаците и брадата обрамчваха така млади скептично извити устни.

Учителката живееше с майка си и сестричето си в проста, красива къща, строена за голяма и заможна фамилия, която обича удобствата, но не разкоша и показността, фамилията им сега не беше нито голяма, нито богата, долният етаж се пукаше по шевовете от задължителни квартиранти, по семейство в стая. "Това е, не се примиряваше майка ѝ, ако не домъкнат и последния селянин в града, няма да кандисат, тогава вече истински села няма да има, а градовете ще са селата." Сестричката ѝ вече навярно я очакваше по пижама, готова пак да разиграват приказки преди заспиване, което понякога се проточваше до полунощ. Тя беше толкова мъничка, всички я смятаха за нейно дете, това предположение всякога ѝ донасяше вътрешен гърч, защото я връхлиташе най-неприятният от въпросите, на който отговор нямаше - с тази платоничност откъде щеше да се дене детето, за което мечтаеше със същата страст, с която преследваше отец К.В. в мислите си. "Е, моето момиче, подсещаше я сестра Елисавета, ние сме монахини, нашето е предрешено, но наши са децата в сиропиталищата, а ти какво ще правиш, времето си минава, ако в младостта човек не цъфти, как ще върже плод?" Толкова просто беше и толкова недостижимо.

Тя бързаше към къщи, защото се задаваше лятна буря, а тя не искаше да рискува велура на обувките си, не искаше да се превърнат в кожа на зебра от петната, които оставаше водата, дори и да е изсъхнала, щеше да счупи токчетата си от бързане. Беше слабичка, с тънък кокал, беше ѝ приятно да си представя как изглеждат движенията ѝ върху високите токове, много ѝ допадаше тази ъгловатост и щърбавост на тялото ѝ. Сенките се раздвижиха пред входната им врата, вятър ли духна, някой ли се помести, но тя се спъна още преди прага, спъна се не в камък или дърво, а в крак: "Направих ти марка, к..ке". Дочка се попита полудява ли, или халюцинира, защото след секунда мъжът на прага ѝ вече го нямаше, но ехото на думите му остана да барабани по тъпанчетата ѝ, щеше положително да ѝ призлее, ако не беше викът на вожда на команчите - сестра ѝ - от прозореца, заврян в ръцете на платана. Когато гушна сестричето си, се запита инстинктивно има ли право да се смее като дете, но детето не я остави да мъдрува, висна на врата ѝ и тя, поради липсата на мъж вкъщи, трябваше да върти набитото телце на малката, чиито килограми никак не бяха малки. Гери, вярна на табихетите си, заспа най-сетне към дванадесет, посред черната нощ звездите отвън хапеха като кучета, а Дочка се опита да прогори също толкова черните си мисли с няколко чаши коняк, а сутринта пак нямаше време за притеснение, понеже Гери напираше да я води на острова, в едната ръка кебапче, в другата - хлебче бяло, и - напред към пловдивските тропици. Не бяха стигнали още до водата на Царския остров, когато някакви хлапетии я блъснаха: "П... му с п...". Тя не знаеше накъде да гледа, а Гери пищеше на всичкото отгоре - кажи ми, та кажи ми какво казаха батковците. Трескаво и заобяснява какво е да си невъзпитан, направи завой и насила помъкна сестричето си обратно към къщи, едва сварваше да укрие страха си от нова подобна среща.

Оттук нататък нещата се завъртяха в някаква зловеща въртележка, на която си качен и вече не можеш да слезнеш, не помагаше никакво крещене: "Спрете я, искам да сляза." Лицата по седалките бяха от някакъв паноптикум, кривяха се, хилеха се и човешките думи се губеха нейде в пукнатините на пространството, оставаше само зверският вой. Ако псувните идваха от една уста, добре, човек можеше да проследи какво става с него, но когато извираха от десетки разчекнати уста и всяка имаше поне една мръсотия за тебе изплуването в помията просто не бе възможно, пяната бълбука в гърлото, удавен си, и то в помийна яма, колкото и да не щеш да признаеш и да се правиш на жив. Различни мъже я причакват, засадата им е навсякъде.

Случката на моста беше в понеделник, а в следващия понеделник тя бе сигурна, че мъжете на града до един си я знаят като най-голямата градска гювендия, курва, пачавра и каквито други такива думички съществуват и че надписите по градските тоалетни се отнасят тъкмо за нея. Чрез псувните си те си я прехвърляха като топка един на друг и на нея самата почна да ѝ се струва, че всичките тези тела са я въргаляли в леглата си, както сега името ѝ в устите си. Любимите ѝ зелени улички около колежа се бяха превърнали в тресавища, из които с неимоверни усилия на волята едва изгазваше. И най-непонятното - мъчителите ѝ знаеха за чувствата ѝ към отеца, когото назоваваха по име и го хвалеха с кискане: "Голям е...", на всеки ъгъл на уличка се намираше един мъж, който да я посрещне с едно "О, п... на отец К.В.", размерите на бедствието, което се бе стоварило отгоре ѝ, бе с вселенски размери. Дума вече не можеше да става за подготовка, четене и преподаване, на бегом се втурваше в стаята си и се заключваше, "Оставете ме най-сетне сама" - крещеше пронизително отвътре на загубилите си ума и дума близки, уж гледаше да замаже пред тях дереджето си, а в стаята си тракаше със зъби като маларична, треската на страха бе по-изтощителна от която и да е треска, както кофите пот от тялото ѝ изстискваше до капка душевните ѝ сили. Кожата ѝ разцъфваше в някакви червени алергични розички и тя ги дръгнеше ли, дръгнеше като краставо куче. След нощния запой със страх бе отново пред черната дъска, а класните стаи бяха минни полета, по които се влачеше като гущер, върху когото е минал камион. Светлината в прозорците я заслепяваше, гласовете на учениците бяха копия, които хвърчаха през главата ѝ, всички човешки същества бяха чудовища, с които принудително е затворена в едно пространство.

И този ден, въпреки че бе облякла най-мърлявата си рокля, с копченца, закопчани чак под брадичката ѝ, зашлевяването с думи не ѝ се размина, издебнаха я в една глуха, страничка уличка, бяха двама, можеха да ѝ са ученици, единият подметна дежурното: "О-о, какво парче, каква дебела п...", а другият отвърна смразяващото: "И ти ли я опита като отците?" Какви попове и защо, въпросът си повтаряше пак и пак, деня и нощта, струваше ѝ се, че светът изживява в конвулсия последните си дни, а тя е отдавна обезумяла и е затворена в лудницата, наречена свят.

И не можеше да си тръгне, и не можеше да остане, и нямаше никой, който да я пожали, защото нямаше и някой, който да знае какво става с нея, никой освен мъчителите ѝ. Опита се да се приюти другаде, при една приятелка, при друга, някъде, където няма да я знаят, а и да не е вкъщи, за да крещи истерично на майка си. Докато градът изкукурига с третите си петли, отците бяха вече предадени, уловени след гръмки обиски и разбиване на врати, бяха арестували сякаш не свещеници, а военно поделение, само танк, дето не бяха открили в тайниците им по таваните на черквите им, разчу се, че имало и пушки, и картечници, въобще отчетата били въоръжени до зъби за сваляне на народната власт, а С. предавал по радиостанциите им какви ли не държавни тайни - от тайната за броя на носачките в Пловдивски окръг до цената на житото.

Този ден тя за пръв път не отиде на работа, опита се да се пъхне в Униатската черква, но тя бе обсадена отвсякъде, затова свърна към "Света Марина", цял ден стоя в нея, повтаряйки своите "Защо?" към Бога, на другия ден вече не можа да отиде в училището по съвсем обективна причина - задържаха и нея, на което никак не се учуди, очакваше как по чудодеен начин лекарствата в кашончетата, които бе пренасяла от чуждите легации в София щяха да се превърнат в картечници и револвери.

На разпита чу същите думи, които се бяха изсипвали отгоре ѝ, но сега всичките накуп, изведнъж ѝ стана ясно, че злословието срещу нея беше организирано месеци по-рано и че то бе част от преследването на човека, когото обичаше с предана, мъчителна, безмълвна обич, загадка беше само как се бяха добрали до тайната ѝ, несподеляна с никого, дори с майка ѝ. И сега, когато нещата се бяха преподредили, тя се отърва от треската на самообвиненията, че с нещо е допринесла за плюнките по лицето си. Обвиняваха я в несъстоялата се любов, но тя нямаше да им се даде, дори и само в негово име, взе да си повтаря: "Ще оцелееш, на дядо ти в Априлското да не е било по-леко". И наистина оцеляваше - от разпит в разпит, мръсотиите, които ѝ бяха подвиквали, легнаха върху белите листове на протоколите за разпит, но това вече не я вълнуваше, единственото важно бе сред побоите да не изтърве неговото име, докато те настояваха, че той си бил признал разврата с нея. Когато мъже говорят за разврата ти и си в ръцете им и имат право да те бият, измъчват и затрият, усещането за животинското в тях е особено силно, и да замижиш, за да не съзираш как голите охлюви на очите им оставят слузести пътеки по кожата ти, пак ще улавяш пухтенето им на самци, които в следващия миг ще ти се нахвърлят. Съгласяваше се с тях, развратница, да, развратница, за лекарствата признаваше и за парите, но те не били свързани с никой от свещениците, само с онези монахини, хърватките, дето народната власт напълно заслужено беше прогонила, отричаше всякаква връзка с него, нали си пяла в хора му, да, в хора, да, но там само е пяла, хорът не е най-подходящото място за любов, не е правила любов нито с тях, нито с който и да е мъж. О-хо, девственица, ами да вземем ние да я опитаме, ние ще сме гинеколозите, които ще установят... Все повече се смаляваше като бебе, над което страхът расте като баобаб. Каква беше вината ѝ - че се беше опитала да съществува, когато съществуването на такива хора като нея не бе позволено. Деня и нощта си представяше как се беси на дългата си коса и навярно щеше да го стори, ако не се бе случило другото. Ако устиска в подземията, в които я държаха надалече не само от хората, но и от слънчицето вънка, беше само благодарение на люляците, дивите люляци от екскурзиите с учениците над Асеновград към Анатемата, гранките им ѝ светеха в килията с бели и лилави блясъци, викаха я при себе си, ние сме тук и си те чакаме, повиваха я в пелени от аромати, правеха я силна и неуязвима, такава каквато никога не е била. И ако загуби образа им, то беше, защото беше загубила изобщо съзнание за нещата. При един от разпитите изръси, че е доказана развратница и само информацията им не била точна с кого, не с тези мухльовци, свещениците, с еди-кой си, примерно каруцаря, и с еди-кой си, назова по име един от началниците им, с това обаче ужасно сбърка, не прецени, че това име ще ги озвери дотолкова, не, не защото го бе опетнила, а щом е минала през него, защо не през тях. Напразно се бе надявала, че тази ѝ хитрост ще ги задържи далече от нея. Съблякоха я гола и взеха да я бият и изнасилват, едното се сля с другото, разумът ѝ светна червената лампичка - дотук, и тя наистина не запази нито следа от това последно насилие над нея, беше престанала да си представя и как кръвта на отец К.В. изтича върху цимента на килията или там нейде в някоя яма.

Събуди се от благодатната тъма, когато бе вече изхвърлена от участъка на улицата, удивена разглеждаше кафявата си сякаш гангренясала кожа, успя да се замъкне надалече през няколко улички и пак падна на земята. Можеше ли такава да иде при майка си и сестричето си, трябваше час по-скоро да изчезне оттук, за да не им каже някой за дереджето ѝ, нима можеха пак да се заливат със сестричето си от смях, като учеха котето да танцува по парапета на терасата, или да легне такава в колосаните от майка ѝ чаршафи, които тя така старателно оправяше да не остане нито гънка. Паважът в този ъгъл на улицата миришеше на урина и тя бе сигурна, че мирисът иде от нея самата, нямаше обаче сили да скочи и избяга от тази воня. Там лежеше безучастна на земята, от един минувач си изпроси една цигара, лежеше, захвърлена сред толкова много крака, които я подминаваха, а можеха и да я сритат, и пушеше, животът беше една огромна дупка, прогорена от цигарата ѝ. Никой вече не можеше да я пъхне в утробата на страха, понеже вече любимият ѝ го нямаше на този свят, кой знае колко отдавна беше разстрелян, преди да чуе и дума от любовната ѝ изповед, а тя би влязла отново в тази канибалска утроба на страха само заради него. Хората пускаха някакви стотинки в дрипите ѝ, като взе да се смрачава, тя събра "парсата" и тръгна. Вървя толкова много, че всеки миг бе като внезапна смърт, луната дълбаеше из черните небеса със свредел и осветяваше раздраните облаци, по едно време падна в едни високи треви, тревите ѝ се видяха като дървета, дърветата като кули, когато пак полегна напълно объркана и изтощена. Привиждаха ѝ се сенки и тя побягна нататък, струваше ѝ се, че като повърви малко и вече кошмарът ще е зад гърба ѝ. Просна се отново на някакъв асфалт като току-що одрана кожа, лежа, готова да умре, но да не търпи повече гнета на такъв живот.

Повече в града не я видяха, след години майка ѝ се сдоби със съдебно решение за издаване на смъртен акт. От време на време възрастни туристи от града пускаха слуха, че в дивите люлякови и акациеви гори над параклиса на Света Петка в Асеновград живее една старица, която носела нейното име, но не се наемаха да твърдят, че е същата, понеже тази била поне на 80 години, а Дочка не би трябвало да е на повече от тридесет. Майка ѝ не беше вече между живите, а сестра ѝ отдавна беше в София, та нямаше кой да провери доколко е истина. Само в двора на колежа "Свети Августин" люляковите храсти се размножиха, очевидно не беше самозалесяване, понеже се забелязваше напролет колко нови храстчета са бучнати от незнайна ръка и гранките им бяха по-дребни от на другия люляк, но по-ароматни и морави.

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2019, № 4 (233)