Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЛЕДНИ ИГРАЧКИ

Кристин Юрукова

web

Настани се в живота й като Стоян Глаушев - дойде да пита за квартира от някакво далечно пиринско селце.

Къса, прашасала уличка без тротоар с гъшите гърбове на синкави плочници, по която се търкаляха петите и виковете на играещите "народна топка" деца. "И републиката народна, и топката - също, рече си Стамо, а народът - пролетариат, пролетариатът трябва да бъде лекуван, комунизмът все още не е отменил болестите, но ако ги питаш умниците, и това ще стане." Трябваше да се промъква между децата, да криволичи, да не им разваля играта, очевидно улицата изцяло им принадлежеше. Отначало се спря до къщата им заради огнените бузки и ярко сините очи на момиченце с къси сини панталонки. То трeпереше от възбуда от развитието на играта, в която очевидно не беше допуснато. Намесата му беше наистина глупава: "Подайте и на момиченцето, де!", тъй като единствено отприщи агресивна лавина - тая лигла ли, та тя не знаела да държи топка, да си ходела при куклите. Къщата вече светеше и сякаш дишаше в лицето му, кой знае защо му хрумна, че тя чака тъкмо него, уютът й му беше сякаш познат, белите пръчки на терасата на горния етаж, украсите от гипс като сметана, изстискана от шприц. Но най-хубавото в нея беше гривата на салкъма, метната от едната й страна като ямурлук отгоре до долу. Беше есен, гроздовете на цветовете вече ги нямаше, но зеленикаво-червеникавото рухо се спускаше наистина водопадно по марсилските керемиди и тухлите под тях.

Стамо - сако на бозави и кафяви карета, забравило времето си, скулесто светло лице с очи на рис, съвсем прясно зелени, свенливи, неотчитащи цялата му необикновеност, двадесет години, за които какви ли не големи планове имаше, нормален български аристократизъм в дрипи. Дори не се сети да каже "Добър вечер" на седналите на стълбището момичета, сочни като два плода - тъмен и светъл, иначе почти еднакви като бяла и черна череша, белоснежка и червенорозка, червената и бялата басма на роклите им покриваше изцяло стъпалото на дървеното стълбище.

"Търся стая под наем" - хвана се Стамо за желязната плетеница на външната врата, гледайки през миглите на залязващото слънце момичешките глави, чиито дълги кестенява и руса коса се смесваха там, където раменете им се допираха.

"Няма стая" - изрече мъжът по пантофи на горното стъпало, чието присъствие в захласа си по момичетата Стамо бе пропуснал. Възпълен, снажен мъж на около четиридесет, четиридесет и пет години, с кръгли кафяви очи и с особена мекота на чертите, някой бе грижливо скицирал тези черти върху лицето на кестенявата му дъщеря, но чак на нейното лице се разбираше колко прекрасни са тези черти, кадифени, атлазени.

Стамо не можеше да знае защо бащата му отказва. Той бързаше след краткия "обзор" на двора отново към миндерчето, към томчето на Херман Вайл, с което се бе снабдил още по време на войната, той се напиваше всеки ден до козирката с текстовете на Айнщайн и Опенхаймер, на Флоренски или Соловьов, та не му оставаха сетива за жалостивата гледка, която представляваше. Царски офицер, единственият пилот от първия следвоенен офицерски випуск на Военното на Н. В. училище, пилот от Морското ято на водолетище Пейнерджик, командир на ято в пети бомбардировъчен полк бе човек, ако не за съдене, то поне за изхвърляне, както и бяха направили с него, след като си послужиха с майсторлъка му през войната срещу Германия, затова сега си стоеше в кръгова отбрана в кухничката си с пенсия от двадесетина лева. Все пак имаше пенсия, не като приятеля му, бившия кмет, на когото бяха спряли изцяло пенсията: "Синът му тръгна срещу нас, ние пък ще го оставим да гладува колкото ще, да го видим колко ще издържи." Първо бяха разстреляли сина му. "На мене тези двадесет лева ми стигат" - беше обявил бившият пилот, макар че по неговите думи "бивш пилот няма, както няма бивш баща, такъв ли си, то е завинаги" и като бивш член на обществото се беше оттеглил на диванчето с книгите - "Няма да им се унижавам, унижавам ли се, то е да цапам свещените имена на Влайко Теодоров-Балан, на живите торпили - светозарния Списаревски, Неделчо Бончев. И повече никой не бе в състояние да го извади от къщи, от заниманията му с математика и физика, от разработването на алтернативни методи за водене на отдавна загубени или спечелени битки.

"А таванската стая?" - засмя се тъмничкото от момичетата, чиято кожа бе с цвят и гладкост на див кестен, това беше Тоня, на нея винаги й бе весело, радваше се ей тъй на, безпричинно, а всъщност на нещо много съществено - на младостта си, на момчешките погледи, които се боксираха във въздуха заради нея, на приятелките си, които нямаха чет. Върху широкото й лице се бяха настанили кръгли очи с цвят на коняк, които преливаха ту в шоколадово, ту в бежово, и големи, изпъкнали тъмни устни, тръпнещи сякаш в незнание и предчувствия, а едрото й тяло говореше с божествената си простота. В извънредно гъстата й коса кокалените гребенчета се чупеха, та използваше само четки с телени зъбчета. Смееше се и никога не попита защо има само една рокля за зимата и една за лятото освен ученическата манта, която се переше единствено в неделя, защото нямаше друга за сменяне.

Бащата отговори така категорично за стаята, защото решително не му се занимаваше с регистрации, администрации, всяка поява в канцелариите им го извеждаше извън така трудно постигнатото равновесие. Да не му бе лесно да се прави, че е забравил кой е, че му бяха връчил орден за храброст на царството, че през Отечествената не бе слязъл от самолета си, без да го свалят и без да бъде одраскана от куршум драгоценната машина и как като най-сетне кацна окончателно на земята набързо го разжалваха и бутнаха в пенсия - да не го познае никой. Рекоха му да си мълчи, да не го осъдели за службата му при царя. "Ами на кого да служех, на някое чуждо отечество ли?" - беше попитал, преди да им тръшне вратата. Толкова здраво я беше тръшнал, че оттогава, за да избягва всякакъв контакт с тях, не уреждаше и личните си неща.

Но Тоня му беше любимката, а тя нямаше да го остави на мира, докато той не направеше това, което искаше тя. Стамо продължаваше да стърчи на вратата и да наблюдава в захлас смуглите кръгли ръце голи до раменете с тъмните езерца от пот под мишниците, издутата на гърдите рокля, чиито копчета сякаш всеки момент щяха да се откъснат от напора под тях, такива едни дребни седефени копченца като нокътчета. "Татко, ако не пуснеш момчето в таванската стая, ще ни сложат принудителни квартиранти, а ти виждаш какво става - врътна тя царствена глава към съседната къща, където хазяи и наематели воюваха с брадви. - Освен това да не искаш на пътя да спи това хубаво момче." При последната фраза сестра й, също снажно като гренадир, но бледо момиче го изгледа вместо нея предизвикателно.

"Отивам да му я покажа" - Тоня махна на кандидата за стаята да я последва, бащата им даде гръб и пръв хлътна вкъщи, все едно им казваше - каквото сте го намислили, ще го направите, аз за какво ли да се меся.

"Стамо" - "Тоня", запознаха се в коридорчето, как ободряващо действаше усещането, че тъкмо тя се бе застъпила за него, че са си се доверили, извоювали са заедно нещо, без да се познават, а ето, че вървяха един до друг. Всъщност стаята, която Тоня щеше да му дава под наем, както и цялата къща принадлежаха на една далечна роднина, но това не пречеше, роднината не се интересуваше нито от роднините си, нито от къщата, вземаше някакви нищожни пари, които сега щяха да бъдат увеличени от Стамова страна с един-два лева.

"Разкошотия" - наведе светла глава Стамо, за да не се чукне о ниската врата. "Ами всичко си има" - хвалеше като стара веща стопанка Тоня полуголата стая. - И стол, масата ще донесем от двора, трябва обаче Ненко да позачука крака, а гардеробът е с много ценен фурнир, авудере - обясняваше малката стопанка на големия дом сякаш щеше да му го продава. - Трикрилен е, на леля съкровището, такъв гюдюл на мене за какво ми е, рече мама и го качи на тавана." "Ами на мене? Какво ще слагам в него?" - Зелените камъчета на очите му се засмяха и повдигнаха правите му руси мигли на високо, с очи й показа мукавеното куфарче - педя на две. "Същото имаме и ние - зарадва се от съвпадението Тоня, тя изобщо откриваше непрекъснато някакви съответствия и добри поличби, само добри. - С него ходим на баня." Големи метални заключалки, които ужасно силно тракаха, кафява боя, протрита на места, оголваща белезникавата мукава.

"Гледайте какъв изглед има" - дръпна го тя за ръкава на карираното сако, не се бе осмелила да го хване за дланта, с другата правеше широк жест, сякаш му показваше Венеция от големите прозорци с чернеещи изгнили черчевета. Наведоха се двамата над диванчето, за да огледат уличката с неподражаемите, олюпени като юфка, фасади на къщите, кои от турско, кои от източно-румелийско време, по-нови нямаше, с високите тухлени дувари на дворовете, стегнали в прегръдките си едрите глави на хризантеми и есенни маргарити, кадифените къдрици на тъмночервени, бели и уморено розови рози, изпечените от слънцето длани на лозовите листа, под които тегнеха виметата на гроздовите чепки.

Тоня си даваше сметка за фаталността на срещата им и просто ликуваше, докато у него преобладаваше удивлението от хубостта и ласкавостта й. Тоня и влюбеност - това още не беше се случвало въпреки целия калабалък край нея от момчета и въпреки дълголетната неизменна дружба с верния й паж Ненко. С него заедно бяха ловили жаби в Марица, заедно бяха пъхали стъклен памук в гърбовете на съучениците си, заедно бяха играли на стражари и апаши по рошавите подстъпи на Стария град между ронещите се от старост каменни къщи - "керван-сараи" с претоварени от арменци стаи.

Ненко, синът на стражаря, почти се бе пренесъл да живее у тях, без да им е квартирант или роднина, беше като осиновен от Тонини, след като започнаха историите по задържането и съденето на баща му, тих човечец, когото махалата не би забелязала, ако не бе този процес. Народният съд заседаваше в Търговската палата, която със сивия си, замърсен мрамор се издигаше точно срещу тях. Членовете на Тониното семейство бяха обградили плътно Ненко от всички страни по време на делото, но пак не беше лесно да скрият от него тълпите вънка, залповете на виковете "Смърт!", камъните, които хвърчаха към арестантите, когато ги вкарваха или изкарваха от многокрилата сграда, барабаненето на прикладите по главите им, стрелбата във въздуха, заради която спяха на дюшеци по земята. "Сънувам ли, лельо Денке? Не си спомням някога някой да се е оплакал от татко. И мама казва, че е най-добрият човек, когото е срещала? Какво общо имат тези жени в черно с баща ми, не мога да разбера. Кога ще свърши всичко това? Ами той има болна язва, като звяр го гризе. Извинете ме, че ви причинявам толкова неприятности, но така ме боли..." Да, биха искали да го запазят от действителността, но тя беше тук и той заедно с всички беше в нея, значи не му оставяше нищо друго освен да свикне и заживее с болката, ако не я приеме, ще го боли още повече.

"Колко истински мъже съм срещнал в живота си! Бедна ти е представата - какви мъже! - опитваше се бащата да отвлече Ненко от най-тежкия миг в живота му. Този ден щяха да четат присъдите. - Лети Бошнаков със самолетчето си право към хвърчаща във въздуха цел и хоп - взривява я, все едно морско конче да събори вавилонската кула, и не само я взриви, ами скочи с парашута си от 6000 м височина, запомни ли?' "Запомних, 6000 метра" - отговаря му прилежно Ненко с наперени към високоговорителя вънка уши. "И на 6000 метра височина ларингофонът притиска гърлото му, започва самозадушаване, очите му се пълнят с кръв и въпреки това оцелява." "А школата по висш пилотаж?" "Бързоуправляемо тоно, полутоно, лупинг, имелман, свредел и групов полет - ветрило и кълбо." - "А водосамолетите?" "Арадо - 196.А, 3" - Акула, "Хайнкел - 42" - Патица, "Хайнкел - 60" - Тюлен, КБ-2.А - Чучулига. - изрежда Ненко, докато се пита още колко време ще трае всичко и колко време ще издържи. "Каква глава трябва да носиш на раменете си, за да конструираш самолет? - продължава неумолимо бащата. - Първи български хидроплан. Докарват го на водното летище "Пейнерджик", изпитват го, всичко му е на мястото, отлични качества. Но после, какво става после, извива буря, стоварва хангара върху крилете му, а аероплан без крила лети ли? Българска съдба. И конструкторът му нито е професор, нито инженер, най-обикновен техник..." "Атанас Григоров" - изрича името му Ненко, точно в момента, в който започват да четат присъдата, в който хлопват ковчег след ковчег след произнесените имена. И името на баща му прочитат, господарското държание на неизбежността, гърчи се сега в нея, оревавай орталъка, крилата на хидроплана са пречупени, Списаревски и Влайко Теодоров-Балан излитат за последно, баща му, дето не се е качвал на самолет, ги следва, морски ята, чучулиги, акули, небето е пълно с номерата на висш пилотаж, земята е празна.

 

При запознанството им със Стамо Тоня така представя семейството си и себе си: "Завършвам гимназията - ей, вижда се оттук зад църквата, гълъбовата сграда, не само отвънка е като замък, вътре коридорите са дълги-предълги, а таваните не се виждат, толкова са високи, мозайките на пода - тържествени като мозайки на бална зала. Ще ви заведа някога там, обещавам. Може да поиграем и волейбол на игрището, ако се вредим, разбира се. - Тоня дотолкова бе повярвала в завладяването на Стамо, че изведнъж, изненадващо и за себе си, му заяви. - Ще си имате проблеми с мене, защото съм много прилепчива, когото си харесам, лесно не го оставам на мира. Мина, сестра ми е по-свитичка, и да Ви харесва, няма да Ви го покаже, но за наша радост - тя подчерта това изумително "наша" - не си неин тип. Мама е ентусиастка, ще се възхищава от тебе, както от всичко наоколо си, ще иска да кърпи ризите ти, позволявай й, защото иначе ще се обиди. Тя много обича хората и затова така лесно се обижда. Някога е била истинска дама и сега въпреки отровите, които диша в един цех за стъклодухане, си дава кураж и продължава да се прави на жена на царски офицер, ще й се да забрави какво означава това в наше време. Вие всъщност математик ли сте? Не? Значи контактът Ви с татко ще се свежда до "Добър ден" и "Довиждане". Той цитира някакъв си математик, че при днешното жалко състояние на езиците единственият език, който може да изрази всичко, е математиката. Владеенето на математическите абстракции е условието за общуване с него. Затова с Ненко така си допадат, Ненко ми е като брат, Вие сигурно ще ме ревнувате от него, така правят всички. Ами, това сме ние, така де, да знаете къде сте попаднали. А Вие, Вие какъв сте?" Стамо я погледна сепнато, тъкмо се бе нагласил да я слуша, очите му на рис се пробудиха сякаш за скок" "За мене... нищо особено. Ще следвам медицина. От петнадесетгодишен работех в една каменна кариера." Тоня държеше да се говори на "Вие", така говореха героите на любовните романи, които четеше. "Кариера ли? Искате да кажете чукане на камъни? Моля, дайте си ръката, не, няма да Ви врачувам, не се бойте."

Тя не само смело взе дланта му в шепа, но и сложи едната си длан отгоре и почна бавничко да я изтегля обратно, така че да поеме топлината й, да се отъркат линиите на съдбите им една о друга. Тоня беше суеверна и смяташе, че така сприятелява съдбите им.

"Ами, да, Вие сте работник. - Заключи обследването си тя. - Имате мазоли. Трябва да престанете - с мазоли не се оперира." "Мазолите на ръцете не пречат, виж, ако са в мозъка, тогава."

Тоня го настани върху единствения стол в стаята, дървен, боядисан с блажна боя, която се лющеше на люспи и отдолу бе цъфнало сивото на изсъхналата сякаш вкаменила се дървесина. Ненко още не беше стигнал до стола, иначе той сваляше с шкурка пласта стара боя по черчевета, врати, кухненски мебели и после, без да капне и капка на пода ги боядисваше извънредно гладко.

"Ей сега ще дойда" - завъртя се тя така, че широчката й алена рокля го погали като листа на лале, гладки и восъчни. След секунда вратата беше запълнена от огромно бяло руло, което тя едвам бе обгърнала с ръце. Мъкнеше юрган със златист релеф от ангелчета върху коприната. Започна да капладисва юргана, като първо го пъхаше в белия чаршафен плик с тънко ухание на виолетки. Беше от лавандулата в шкафа, която майка и ръсеше между спалното бельо, казваше: "Да ни е хубаво после." "Да ти е хубаво после" - обърна лице към него Тоня, полегнала върху огромния юрган с хлъзгаща се повърхност, само за да се увери, че той я гледаше със съвсем мъжки поглед.

В следващите дни Тоня съвсем се развихри, колосваше покривки, миеше дъските и ги мажеше с паркетол, така че да лъскат като медени, смени олющения стол с един резбован с люспици седеф, притежание на лелята. Още първата сутрин разгледа мукавения му куфар, оставен отворен на пода, сякаш Стамо бе искал да й се довери. В него имаше един несесер за бръснене от кехлибарена мушама с едър зъбчат цип, Тоня дръпна ципа и попипа четката за нанасяне на сапун, мина с нея по кожата си, потръпна, сякаш се плъзгаше по лицето му. Имаше домашно плетено пуловерче в кафяво и червено, "Какъвто е рус, как ли му стои?" - погали го момичето и продължи да рови навътре всред бархетените ризи на квадрати и шепата бельо. Квадратното шише одеколон особено го трогна, защото миришеше на него, с усещането за споделена тайна развинти кръглото капаче и си намаза няколко капки зад ушите, сега вече и мирисът им бе еднакъв.

Баща й както винаги си стоеше в кабинета - кухничката, забавна му беше внезапната й разпъргавеност, от двете сестри всъщност тя бе по-мързеливичката, по-галената, но хич не я закачаше. Той бе дал на дъщерите си пълна свобода, така както на него родителите му някога. "И стана ли от мене човек без поучения и строгост? Стана." - Понякога си мислеше, докато бъркаше манджата, вкъщи той готвеше, проблемът винаги беше какво да се готви. Той отскачаше късно към 9-10 ч. вечерта до пазара, имаше си верни "доставчици", които като прибираха късно стоката си, му заделяха по някое паднало от зелките листо или дори цяла смачкана зелка, започнали да се скапват домати или чушки, останали след целодневното ровене на клиентите. Това героят от войните не считаше за унижение, тъй като селяните от пазара не бяха новите властници, та да не признава пред тях мизерията си. Виж, от управляващите не би поискал и копче. Освен готвенето нищо друго не попипваше, имаше няколко ученици по математика, но като деца на приятели той от тях нищо не взимаше, нали и те бяха на същия хал. Излежаваше се върху бялото миндерче в кухнята, прясно боядисано от Ненко, и с времето сякаш едрееше, все по-достолепен и грамаден, решаваше теореми. "То е като шаха - едната води до другата, лошото е, когато последната те доведе до първата, омагьосан кръг." Беше като Тоня винаги в добро настроение на духа, дължащо се навярно и на това, че напълно се беше барикадирал срещу ужасния свят отвън, край него жужаха скъпите лица, какво му трябваше повече. За миналото отронваше неволно някоя фраза, когато онези от радиото съвсем го ядосаха: "Ех, как тогава всеки си знаеше мястото и затова нещата вървяха. Някой генерал като Добри Терпешев в Македония да заяви, че в Македония няма българи, ами нали веднага ще го разстрелят, а този ни управлява. По тъпота ги подбират и по вероотстъпничество."

Жена му Денка се опитваше всекидневно да си внушава, че животът й е все така прекрасен като в онзи далечен ден, в който един неин братовчед я бе завел на бал във Военния клуб. Бъдещият й съпруг бе чукнал токове пред нея, обръщайки се към кавалера й: "Господин майор, мога ли да поканя Вашата дама?" Въпросът към братовчед й се бе повторил много пъти тази нощ, обрамчена с белите дипли на снега във високите като небесни катедрали прозорци, святкащи с десетките електрически крушки гроздове на абажурите, израснали в гнезда от гипсови розетки, изписващи винетки като в албумите за любовни стихове на гимназистките, завихрена от коприните и дантелите на вечерните тоалети нощ, отразена като мираж в заледеното езеро на излъскания паркет.

Сега Денка свиваше сладостно устни от доволство при придобиване на някоя басмена покривчица или някое стъклено пепелниче от заделените тайно от надницата си пари. Беше й станало ясно, че няма да успее да помести мъжа си от дивана и се стараеше да не го забелязва, да не вижда ни частица от жалката им мизерия: "Чудесно, въобще всичко е чудесно. И тези две хубави госпожици! Какво пък толкова, ние си взехме своето, те не са го и сънували." - Поглаждаше басмените си евтини роклички, които стояха все още кокетно на слабичката й невисока фигура. - "Е, и при нас е имало боллук. Не че не не си знаехме мярката, но като имаш пари, как да не ги харчиш. А той имаше щедри пръсти, знаеше как да ги харчи, красиво. И как да се живее знаеше. Между два полета и две сбогувания. Всеки път тръгването е за последно, после пък е по-сладко." Години нямаха постоянна квартира, наемаха стаи в най-хубавите хотели с персийски килими и кристални огледала, които повтаряха танца на телата: "Всяка вечер в "Молле" или в бирхалето, в София в ресторант "България", във Варна в Казиното." Разбира се, Денка помнеше и другото - затъмнените с черна хартия прозорци, воя на сирените, оглушаването от сирените и от паниката, че той е там някъде горе. Никой не можеше да я принуди да влезе в скривалище или да се евакуира от София, гледаше запаленото небе и се питаше как той се крепи там горе, опитваше се да го задържи цял в пъкъла чрез молитвите си, понякога за кураж свиреше сигнала им от любовните им срещи, дано да стигне до него като подкрепа.

Ако Денка не се намесваше в очевидното пърхане на Тоня около квартиранта, не можеше да се въздържи да не събере поне сведения за момчето, то бе важно и за дъщеря й, която считаше неприлично да го разпитва. Денкиното разследване доведе до следните резултати - Стамо беше нейде от Македонията, от бежанците, дето струпваха къщи за два дена, къде с разрешение, къде без разрешение, тяхната бяха иззидали върху скалите над една каменоломна. Каменоломната била собственост на техен земляк, той дошъл по-рано със злато от Македония, купил гол камъняк, а той се оказал злато, като с много рушвети си осигурил концесия за разработване на каменна кариера. Срещу никакви машини и почти никакви надници каменоломната работела и богатството му набъбвало. У Стамови от остриетата на белия прах на каменната кариера се разкашляла първо сестричката му, нежните й дробчета не издържали на каменните игли, тя криела кърпичките с кръв, но гасненето й не можело да се скрие, отишла си още гимназистка. Стамо, дето до този момент обичал по детски не само синьото небе, но и всичко пъплещо под него, разбрал, че отсега нататък ще живее и с омраза в сърцето. Тогава се и размечтал да се изучи за лекар, като онзи свой дядо, който всъщност си бил учител в Крушево, но през 1903 стъкмил лазарет за четите на Пито Гули и Георги Стоянов, а и за всички крушевци, които с пеленачетата барабар били разглеждани като вражеска армия. А когато се наложило, дядото залегнал пред лазарета и такава отбрана на безпомощните болни провел, че веднага клюмнал нарешетен от куршумите, да не види сечта над болните и ранените. "Такъв дядо лош внук има ли?" - Бе приключила със задоволство Денка обследването си, но бе продължила да разказва на Тоня и другото, което бе чула - "Да си го знаеш, като си с "омотана глава", всичко за този, дето те е "омотал", е скъпоценно, нали?"

Още преди да си намери керемида над главата в града, Стамо си бе намерил работа при един дърводелец. "Хем ще ми помагаш, хем на занаят ще те уча при едно условие обаче - нито капка пиячка - беше го приел неразговорливият старец с облекчение. - Колчав син имам, ама от ракията не се събужда, а моите ръце не държат вече здраво, наскоро една дъска се приплъзна, с нея и палецът ми остана под лентата. Виж дипломата ми на стената от столарското училище, не съм някой самоук, в Изложенията в Пловдив медали съм печелил." Стамо нямаше амбиции да се изпедепсва в столарския занаят, но пари му трябваха, а и в работилничката беше уютно, насмолените грапави дъски се оглаждаха и накрояваха като в детска игра на плочки, ромбчета, правоъгълници, квадрати, после се съединяваха така, че вратата или шкафът замязваха на блокчета шоколад. С чукчета и длета малкият старчок оформяше сводове и арки, нишички и стволчета, така че и в най-малката дреболийка влагаше "архитектурен замисъл". А и какво ли усилие беше за Стамо работата с дървото пред танталовите мъки в каменоломната, никакво, а пък насладата да сковеш за някого стол за сядане или поличка за съдините беше неописуема, за пръв път усети хубостта на физическия труд и от това му стана още двойно по-мъчно за баща му, чиято душа никога не можеше така да се стопли сред грамадите изчукан с педя чукче камъняк.

Ето защо Тоня не го бе зървала през деня, като не знаеше къде ходи, тя се усещаше като излъгана в привличането, времето се разтегляше безкрайно след училище, тя се въртеше из стаята му, пренареждаше възглавнички и вазички, есенният въздух мъждееше, а с мъничките мушици, навъртащи се около панерчето с чепките грозде от асмалъка им се движеше сякаш и слънчевият лъч, в чийто сноп ставаха видими. Полубудна под сините чаршафи на мечтите си, тя го чакаше покорно като че му бе невеста. Започваха да се палят лампи вън, а тя все още беше сред диханието на стаята му, нарочно се бавеше да му извади ключ от външната врата, за да му отваря лично тя. Съглеждаше отгоре жилавата му фигура с тънкия болезнено бял врат, дългите му нервни ръце, пъхнати в джобовете на сетрето му, ставаше й драго, че знае за тях повече отколкото другите - имаха мазоли, когато ръцете му бяха в джобовете, ставаше още по-ясно колко му е окъсяло сакото - ръкавите му се дигаха почти до лактите. А вечерите бяха още топли, той се прибираше обикновено при свечеряване, пищните свечерявания на циганското лято, при които слънцето, преди да се стъмни съвсем, рисуваше носталгични пейзажи с лагуни, острови и дюни от розово и златно. Тя изтрополяваше по извитата стълба, после двамата сядаха на каменното стъпало на входа и си бъбреха, душейки надеждите и истините на мечтите си, скрити зад думите. Понякога коленете им се срещаха и тогава това, което протичаше между тях, ги правеше някак нематериални, прозрачни, леки. Той ухаеше на борова гора от работилницата, а тя си представяше трептящите от екстаз върхове на боровете и стрелкащите се между тях птици. Понякога я забавляваше с анекдоти за професорите си като за онзи професор, който крещял "Убиец!" след всеки студент, сгрешил на изпит дозата на лекарството, което трябва да се изпише. Смееше се Тоня, та чак чехлите й подскачаха по плочника, горната й устна, сякаш с пара разрязана, се вдигаше, за да се покажат белите й равни зъби, а той не можеше да се отърси от въпроса какъв е вкусът на устните й, мания някаква, казваше си, да мислиш постоянно за едно и също. А устните й уж се предлагаха, а все оставаха на обидно далечно разстояние, такова, каквото и в началото.

Навярно същото изпитваше и Ненко, синът на разстреляния стражар, та ходеше по петите й с напълно отвеян и сериозен вид, като че основното му предназначение в този живот бе да я следва и да диша издишания от нея въздух, нищичко не забелязваше около себе си и така бе добре - ни оголената до кокал сиромашия вкъщи, ни извръщащите се на другата страна глави на съседите - да не би случайно да ги заговори синът на навеки опозореното семейство. Ненко имаше едно-единствено предимство пред Стамо - Тоня и той бяха в един и същи клас. Седеше зад нея, тя му бе разрешила да си играе с косите й, навиваше ги и ги развиваше на масурчета между дебеличките си пръстчета, изобщо не чуваше за какво става дума, но вдигнеха ли го, хващаше в движение камъчето на темата и говореше с часове, все повече увличайки се в негови "за" и "против". И учителите се отплесваха от повтаряното до втръсване, откривайки във вариациите му невероятното обаяние на зелената еуглена или на някоя химическа формула.

Зимата започна да заравя стъпките и пътеките от лятото със сняг, а Стамо с нескрито безпокойство, дори неприязън забеляза как Ненко трайно се заселва в стаята на Тонини, макар че неговата беше на две крачки, не си стоеше там, ами все при нея се пъхаше, нахалникът му с нахалник - съвсем като стопанин разсъждаваше ядосаният Стамо. Той си вирееше край Тоня и изскубнеха ли го от нея кой знае какъв катаклизъм щеше да настъпи, на всичкото отгоре и тази изумителна, бляскава дарба за математика, дадена му сякаш нарочно, за да спечели на своя страна Тониния баща. Двамата с баща й се бяха заровили в своя си знаков свят, уверени, че всяка част от Вселената може да се изобрази чрез знаците, които им са подвластни, излизаше така, сякаш Вселената чакаше на тях да я изобразят във формули. Бащата полулежеше на миндерчето, големите му с едър кокал крака стърчаха, опрени на облегалката, извън него, а Ненко смяташе, наведен между стъклената гарафа за вода и панерчето за хляб, та кестенявите му къдрици едва не влизаха в тях, смяташе и бърбореше, те си имаха своите си термини, забавно им беше, че никой друг не можеше да влезе в техния свят, край тях Мина или Тоня слагаха и вдигаха "софри", както обичаше да се шегува бащата с тънките от постни по-постни манджи. Ненко беше уверен, че мисли така ясно и бързо благодарение на Тониното присъствие, благодатното и решаващото й въздействие върху цялостния Ненков разсъдък ставаше ясно, когато тя за кой ли път се качеше в таванската стаичка, тогава Ненковата глава изцяло се изпразваше, кръжеше тъжно над цифрите и не можеше да ги свърже в нещо цяло, светът се разпадаше на части без нея.

Тоня всяка вечер с неразбираема и за самата нея упоритост канеше Стамо да вечерят заедно въпреки многобройните му откази, той смяташе, че това не е редно при "царската" пенсия на баща й и някак смешно при наличието на другия ухажор в къщата, когото Тоня на всичкото отгоре най-безсрамно хвалеше пред него: "Страхотна глава е, щом може да издържи на татковия ритъм в математиката. Знаеш ли, татко са го ползвали за начертаване траекторията на полетите заради сметачната машина в главата му."

Една вечер, когато леденият вятър играеше степ по прогнилите черчевета и цялата къща заедно с обитателите си потракваше от студ, тя пое дълбоко дъх и пак се качи при Стамо с обичайната си покана. Завари го да се разхожда прав с някаква оръфана, взета от стари студенти, медицинска книга, стъпките го правеха ту по-висок, ту по-нисък, понеже пружинираше при крачене, очите му бяха възпалени от слабата крушка вътре и зеленото им сега направо режеше, целият бе наострен, настръхнал от вятъра, който и вътре развяваше сетренцето му, продълговатото му, изтеглено напред лице с косо полегналите като листа на върба дълги тесни очи се държаха отворени сякаш принудително само от зелените им ириси. Огорчението и екзалтираността в израза му разтърсиха чувствената, макар и неопитна Тонина женственост, тя приближи сякаш бе чула гласа на Сирените или бе съзряла обетованата земя, гърдите й сами се насочиха към ръцете му, посипани от тръпките по Стамовата кожа.

"Ненко ми е като брат, не ми е годеник" - думите й бяха пълни с умоляваща наивност, не се смееше, беше станала страшно, зашеметяващо сериозна. - Защо не си запалиш печката?"

"Когато четеш в леглото, няма нужда от печка, топлиш се с дъха си." - все така настръхнало и остро й отвърна той, не беше лесен за достигане. "А аз сега ще си лягам." Това вече бе откровено изпъждане. А тя си бе представила как той навежда главата си над нея, как облачетата на дъха му я обгръщат и бе се стоплила само от представата. Не, Тоня ще му запали циганската любов, тя ще бумти, а стаята ще червенее като фенер, в топлината той ще се отпусне върху ръцете й като дете, готово да слуша приказки. Тя почва да мъкне мъхнати цепеници от поцинкованата кофа, ама чакай, аз мога сам, да, досега защо не се сети, пестиш, нали, затуй е този студ, да, пестя, пари за ядене няма, ти искаш за дърва, а кой ти иска пари, да не съм Ненко, та да мина изцяло на ваша издръжка, хайде пак Ненко, него сме го приютили както се приютява коте, не разбра ли. Ръцете им се срещат между дървата, как да го привлече към себе си, толкова я е яд на неопитността си, не може и той да не е победен от същото привличане, но си трае като цепениците в кофата, ей го колко е непохватен, хвърля драсната клечка между дървата вътре, така ли се пали печка изобщо, ти сякаш никога не си виждал печка, у нас паленето на печката е женска работа, добре, значи аз съм жената в твоята стая и ще те сгрея. Добре, много мило, но не станахме ли прекалено много роднини, аз, Ненко? Така ще е, ще сме роднини, той хич да не си мисли, че заради това, което между тях става, тя ще прогони Ненко, при кого ще се дене Ненко, ами нали си има само нея, добре де, как ще я караме, питат я ръцете му. А сети се най-сетне да попиташ, хваща тя ръцете му и ги слага на раменете си и му подава устните си, най-сетне вкусът на устните й в устата му, вкус на диви ягоди, няма какво повече да говорят, половин година са изпуснали в дебнене. В безкрайните часове на опознаването мракът трепти от езичетата на огъня в продупчената дантелена тенекия на циганската любов, понякога изхвръква и някоя жива искра. Продължавайки да го целува тя го слага на стола - сега ще донеса вечерята, първата им съвместна вечеря върху ленената покривка с вдлъбнатите фигурки на цветя от сватбата на родителите й, чакай, каква вечеря, на сън не се вечеря, вечеря се и още как, ще се гледаме в очите, преди да ги затворим пак, ще гребем от една паница като едно време, да си знаем, че от днес нататък всичко ни е общо, да не мислиш, че не знам как караш с една баничка на ден, не, понякога е кифла, една цена са.

От паницата с картофи, полята с препържено масло с ръждивия загар на червения пипер, се къдреше пара, нарисувана наивно сякаш от детска ръка. Те долу са яли и продължават математическата олимпиада, добре, да продължим и ние нашата, придърпва я той някак по домашному, мирис на картофи и на диви ягоди, телата са забравили смущението, каква свобода, ликуването, че най-сетне нещото започва, пръстите й намират остротата на профила му, издължените листа на клепачите му, очертават ги, и по-долу - острите ръбове на устните му като ръбове на зараснала рана, очите й се затварят, за да го поглъща с всичките си сетива.

В следващата седмица застудя и печката трябваше да се пали редовно, Тоня "захранваше" циганската любов, умееше да нарежда борините на пирамида, между тях парче смачкан вестник, но не голямо, една-две борови цепеници, едно дебело буково дърво с пяната на някой лишей отгоре и после пукането на огъня, изсвирено от ръцете на вълшебници, докато те двамата се търсят. Стамо всеки път жадно с болезнена нега чакаше да види фигурката й, клекнала пред кюмбето, обожаваше крачето, опряно на пода с гъбката на коляното, по което се смъкваше надолу вълнената рокля и другото, приклекнало, забило връхчето на чехличката в чергата на пода, примираше пред щръкналите шишарки на гърдите й, щом я притиснеше до себе си, изживяваше безкрайно дълго прегръдката, преди да се е състояла. Гърдите й като шишарките, които тя изсипваше в кюмбето, а те се разжаряваха и светеха като коледни играчки в блясъка на свещите по елхата.

Ненко упорито си стоеше долу в кухничката при баща й, очите му шареха безпомощно сякаш търсеше нещо свое, което току-що беше изгубил. Не го бяха забравили, от състрадание някак гузно го вземаха на кино или на някоя екскурзия към хижа Здравец. Колкото и да им се искаше, никога не се хванаха пред него за ръце, нито се прегърнаха, дори в паяжините от сенки, хвърлени от боровете любовно отгоре им. И пак Ненко беше този, който се опитваше да бъбри през цялото време, да им е забавно с него, да не вземе да им хрумне да го изоставят, а това Стамово съчувствие го изкарваше от кожата му, но можеш ли да напердашиш някого, когато той е пропит от жал към тебе. Надеждата Ненкова беше безумното упование, че Тоня не може да го изостави, предаде, макар че горчивият дъх в устата му му говореше, че тя тъкмо това бе направила, оставаше насладата от болката, която двамата му причиняваха, добре, от колко време животът му е само болка, значи и тази е в реда на нещата, ще си я носи като белег и няма да се откаже и от тази си мъка, несподелената любов е пак любов и си е негово съкровище, което никой не може да му открадне, тъй като си беше само в негови ръце, не зависеше от никого другиго, най-малко от обекта на чувствата му.

Времето си минаваше и телата с хиляди тайнствени гласове диктуваха на Стамо и Тоня своето. Стамо беше станал като клечка кибрит, отслабнал, кибритлия, от този процес на избистряне на плътското хептен се бе оголила жилавата му мъжественост. Започна да избягва томлението на безкрайните целувки, усещаше, че вече не може да се контролира, нещата ставаха някак неистински от това вцепенено въздържание. А още по-мъчително беше, че Тоня бе решила да ползва изцяло и докрай свободата си.

За абитуриентския бал Тоня префасонира един стар костюм на Ненковия баща от истински габардин, съвсем запазен, само на едно място бе излъскан, там, където бе стояла значката му. Тегелите й обаче изобщо не излязоха толкова прави, както тя си въобразяваше и накрая крачолите се бяха набрали по шевовете като драпирани. "Дайте костюма на мене, ще направя Ненко истински суинг." - Денка взе нещата в свои ръце и седна на крачната машина, тананикайки си песничка за "суинг и дама", късаше конеца с дребните си, изпоцапани от червилото зъби и си говореше с Ненко: "Какъвто си снажен, Ненко, ще си най-хубавият кавалер, блазе й на Тоня." И отново присвиваше доволно устнички върху старателно намазаното с помада лице, като притваряше клепачи. Беше чудо, че след отровите в Цеха за стъклодухане кожата й беше все така нежна и бяла. "Като киселото мляко, което ни дават безплатно." - примигваше тя кокетно, чудото отдаваше на помадата, която й забъркваше една приятелка, съвместяваща едновременно професиите на акушер и козметик. За Тониния празник беше спестила пари, от години ги събираше стотинка по стотинка за истински бален тоалет - от розов тюл, нанизан върху лъскав сатен. Горе около деколтето тюлът чертаеше бая голям триъгълник от здравата мургава плът на дъщеря й, така че и гънката между гърдите можеше да се види, едно трогателно дръзко и спиращо дъха деколте.

Уж Стамо бе наясно, че не той ще й кавалерства за вечерта, а пък като ги видя под ръка с Ненко, тя със сребристи платнени обувки сред катове тюл и него, изведнъж станал мъж в костюма на баща си, с рамене по-широки от неговите, с устни по-дебели и по-изразителни от неговите и като си я представи как тя го обгръща със съвсем голи ръце и как цяла нощ главата му ще е на рамото й с пряк изглед към дълбочината на деколтето, реши, че на тази ненормална история трябва да се сложи най-сетне край. Не че щеше да й забрани да иде на абитуриентския си бал или да прогони Ненко с недвусмислени погледи и думи, не, просто щеше да я накара да избира - или да се жени за Стамо, или да си търси друг квартирант за подобен психически тормоз. По двойки се събраха съучениците им пред тях, цветята, които й подариха, Тоня връчи на Стамо като на верен роб да ги държи, махна му "Чао" и замина след ненужна и извънредно глупава според Стамо шумотевица към някакъв идиотски ресторант.

А той, приятелят й, какво трябваше да прави, да мирише наръчите цветя и да преживя триците, сухи и бодливи, на ревността ли? Не, така не - тръсна цветята в мраморното корито на чешмата на двора, развъртя за момент кранчето - да не изсъхнат - и закрачи към тревите край Марица, които избуяваха необезпокоявани, никой не се грижеше за тях и затова площите, покрити с тях нямаха окастрения вид на терени за голф, а образуваха истински диви поляни, разлени под никога неподрязвани бъзови и дрянови храсталаци, които заедно с туфите макове, лайкучки и жълтурчета оформяха подмолите за влюбените двойки. Снегът на отминалата зима не бе достатъчен да напълни коритото на Марица, през лятото то обрасна с драки и цели дървета, между които сега се точеше едно мазно, оцветено от фабриките поточе, сред което изхвърлените боклуци образуваха склуптурни форми. Стамо от яден по-яден взе да си измисля сватбено предложение, което ставаше все по-бурно от вида на притиснатите по пейките двойки, накрая предложението се сведе до прочутото македонско: "Сакам нещо да те питам и сакам отговорът да е да."

И в този момент, докато се влачеше преднамерено бавно и непукистки между невисокия каменен перваз и здравата гъста майска зеленина, в която цвърчаха птици, го спряха двама милиционери. Да, паспорт ли, разбира се, че има, беше в единствения джоб, който се закопчаваше, в горната част на сакото му. "Вие ли сте този на снимката?" "Ами кой друг?" Тогава последвайте ни за справка. Ще ги последва, но за какво ще е тази справка, за регистрацията ли нещо, или за студентската книжка - Стамо нямаше представа, ама не си и даде много труд да размисли за какво става дума, ще иде, ще разбере, той с политика не се бе занимавал, това беше сферата на действие на брат му, но не на него, освен медицината и сега Тоня нищо друго не го интересува, затова и не му хрумваше да се страхува от тези млади момчета, само гневът му от мъчителната вечер се усилваше, а също и от това, че му спряха подготовката за една така важна реч, и без това не беше силен в думите. Тръгна с тях като на разходка със състуденти, наистина малко неочаквана компания, мислеше си: "Дано не ми искат пари, всичко друго да искат, не и пари, пари нямам, иначе каквото искат да питат, ако знам, ще им кажа."

В участъка го тупнаха на един стол и го забравиха, миризмите на люляците хлуеха в уморената му глава и се превръщаха в капки сладост. На бюрото върху вестник се излежаваха няколко късчета козунак, тази година Великден беше се паднал късно и макар че на църква ходеха почти само пенсионери, на които поставените отряди от училища и фабрики не можеха да вредят, във всяка къща се боядисваха яйца и се печаха козунаци. Ето че и милиционерчетата си бяха хапнали от тестото с цвят на жълтък, изпъстрено с очичките на стафидите и орехите, покрито с лъскава като гледжосана кафява корица отгоре. При вида му устата на Стамо се напълни със слюнка, а споменът за вечерите с Тоня го поставиха в едно плахо недоумение - защо съдбата го беше изхвърлила тука тази вечер? "Мога ли да ида отсреща до бакалницата, дето още свети, да си купя една баничка?" Не можело, не бил ли разбрал, че е арестуван, отговори му едно от момчетата, седнало с гръб към него, хич и не благоволи да се обърне, докато говореше. Арестуван? Сега пък каква шега беше тази? Наистина в курса имаше изключени студенти, но бащите им са били асове, а неговият чукаше камъни. Очевидно не бе в Стамова власт да отгатне за какво са го задържали, той само заядливо произнесе: "Да видим, като отчетете, че е станала грешка, кой ще ми извини отсъствията от упражненията." Да не се безпокоял, щели да уведомят на часа и Медицинския институт. "Това пък защо, моля Ви, недейте, станала е грешка, ще видите, а като ги уведомите, какво - веднага ще ме изключат. Поне това зло не ми сторвайте." "Грешка ли, хайде холан!" - проточи се едно гръмовно, пак от мъжа, който упорито му говореше, обърнат с гръб.

 

На утринта, капнала от валсове, от "Марина-Марини" и от буги-буги, изкачила с класа Бунарджика, за да посрещнат заедно изгрева - един портокал в черните пръсти на фабричните димове, Тоня се върна боса с пантофките в ръка, които се бяха оказали извънредно коварни с ръбовете си и така се бяха врязали в кожата й, че ако не беше решението й да бъде хубава на всяка цена, сигурно щеше да ги събуе още на дансинга. Но умът й си беше в таванската стаичка на Стамо и боса, тихичко, котешката тя се плъзна нагоре, представяше си как се бухва вътре с цялата тази прелест от розови тюлове, сгряна от танците и майския изгрев. Изненадата изплющя като плесница по възторженото й лице - стаята не беше пипната, одеялото беше грижливо опнато, както той умееше да го постила, всяко нещо на мястото си като в лекарски кабинет, стаята - безкрайно крайбрежие, напуснато от хора и от птици, празна, никакъв Стамо не бе пренощувал тук, а къде? Басмените перденца на вишневи и оранжеви петна се вееха от утринния ветрец, издувани от светлина. Краката й залепнаха на пода, ах, така значи, използваше, че я няма и спеше където си иска, къде - при друга, в края на краищата нищо ново под слънцето, да не е първата или последната измамена жена, усещаше връхчето на сърцето си да се извива като тревица при буря, опитваше се да разбере какво значи да си измамена наивница. Тоня се тръшна в леглото му, от изпитото вино ли, от огорчението ли над главата й се завъртяха кръгове, взеха да я разнищват като пружина. Колкото и да бе нещастна, сънят надви и чак по обед я събуди баща й, изкачил всичките стълби, нещо нечувано и невиждано за него, само и само да се увери, че тя е тук. Изобщо не го смути гледката на спящата Тоня в леглото на квартиранта, нали него го нямаше от вечерта. Да, Тоня се бе прибрала, но той къде беше, такова прибрано селско момче, да не би пък да е заминал в пиринското си село, без да им се обади, имаше все пак нещо странно, недодялано в него, ами кажи, да не се безпокоят толкова много хора.

Когато го нема и другия, и по-другия ден, царският офицер напусна убежището, за да се навре в самия милиционерски участък да пита за него. Не знаели нищо и в този, и в следващия. След като с облекчение научи, че не е зачислен към армията на арестуваните последните години, той си пое дъх за още по-мрачна обиколка - по болниците, но и в тях винаги го отпъждаха с вдигнати рамене: "Няма го." Да, нямаше го и все пак Стамо беше някъде. Следващата стъпка в издирвателната акция беше заминаването на Ненко и Тоня за родното му село в Пиринско, лятото беше в разгара си, житата с цвета на златни пясъци лежаха в нозете на метличеното синъо на планината, което преминаваше нагоре в небесното синьо, сякаш там синката на планината бе разредена с капчици мляко. Тоня този път не се смееше - нито на магаренцата с офъканата като от молци козина, нито на всезнаещите лелки, които махленски ги разпитваха кои са, женени ли са, като се разхождат двамката. Тя отдавна бе свикнала с това, че няма да следва, че ще отиде в някоя фабрика или направо в Цеха на майка си, но с тези неща тя се бе отдавна примирила, докато изчезването на любимото й момче я бутна в подземието на живота, което не знаеше, че съществува. За пръв път опозна гризането - непрестанно и смразяващо - на страха в младата и ентусиазирана от младостта си душа, въртеше се объркана в неизвестността и й се струваше, че вечно ще е така.

Нейде по чукарите десетина криви къщички, стъпили разкрачени на нажежените до бяло скали - това бе селото на Стамо със слепените от клечки, слама и кал гнезда на бежанците. Тоня си бе въобразявала, че познава немотията, но тук, каквото видя, я изпълни с невъобразима жал и нежност към Стамо, ето защо бе такъв остър и режещ като къс мрамор, отсечен от каменоломната, над чийто кратер се бяха надвесили умислени къщиците. Баща му - един побелял и жилав човечец със същите зорки очи, посипан от глава до пети със сребърен прах от мрамора като с люспи на риба, старателно ги изслуша кои са, що са и след като ги претегли и премери, заби очи в разкривените си обувки: "Нищо чудно и той да е арестуван." Гьоката, батю му, го откарали преди месец, забъркал се в някаква група, "Държавата ще оправя, другите оправят себе си - той - държавата. На ти сега." Той, Стамо, не бил с тях, но нищо чудно заради тях да е пострадал. "Ако са решили, ей тъй, по фамилному да си разчистят сметките с нас." Кой ли му бил изял главата? Пак щял да бъде някой от местните, така се издокарвали пред властта. Орисия, какво друго да кажел. И баща му вдигна ръка към челото си и започна да го мачка с побелели пръсти, бръчките му се движеха като въжета, набъбваха и се пълнеха с кръв: "Дано барем са живи, иначе момчетата ми са държеливи, лесно няма да клекнат."

"Как може да говорите по такъв начин за Стамо, него нищо му няма? - Тоня хвана ръката на бащата и я задърпа, сякаш искаше да го поведе нанякъде, в дъното на душата си тя не искаше да повярва на зловещата приказка, дето току-що й разказа той. - "Аз най-добре зная какво е правил през всичкото това време, нали бе винаги с мене. Ще свидетелствам. Него никой не му мисли лошото, защо изговорихте толкова много зли думи? Той само искаше да лекува човеците - и с тих глас добави - и да сме двамата заедно, повече нищо." Бащата се вглежда в момичето, как да му обясни, без да изцеди до капка надеждите му, че и на добри и млади хора като тях се случват лоши неща, вярно е, че не умее да говори за нещата, които му присядат на гърлото, но навярно ако й се усмихне, ще я боли по-малко. И той се усмихва с една такава щърбава, наранена усмивка, но усмивка, ръката, която тя бе дърпала да го води неизвестно къде, я прегърна: "Помни, моето момиче, че има висша сила и тя ви свързва, където и да е синът ми сега. Той сигурно усеща как го мислиш и е много, много щастлив, че не си го забравила."

Можеше ли да го забрави, можеше ли себе си да забрави, завърна се у дома, всеки ден се събуждаше с твърдото решение да извърши нещо много героично, само дето денят след това се проточваше потискащ и заспал като всички предишни след изчезването му и изпиваше силата й до капка, макар че на следващия ден решителността й пак беше налице. Тоня през една следобедна дрямка си спомни за детския си страх, че под едната плоча, която се клатеше в двора, имаше цяла пропаст и че ако стъпи по невнимание на нея, земята ще се продъни и тя ще полети надолу през облаци и плочници на други подземни светове, страх, така добре използван от другите деца, които все се опитваха да я накарат да стъпи тъкмо на тази плоча. Ето, и Стамо е стъпил не където трябва и се е катурнал в дупката под себе си и сега летеше ли, летеше, само че надолу към кой знае какви неизвестности. И тъй в полусън и страх Тоня минаваше от ден в ден, без да успее нещо грам да промени.

След още месец краят на загадката ги настигна - телеграма с текст: "Намирам се в еди-кое си ТВУ, Стамо". Беше минала година, откакто Стамо бе спрял пред прага на Тонини, само че сега есента ги заварваше в съвсем различно положение - Стамо блъскаше изранени криле в телената ограда на лагер, баща й знаеше от приятелите си пилоти как там превъзпитават със смърт, не го каза на дъщеря си, но тя с интуицията си усети какво означават тези думи от телеграмата и се мъкнеше ни жива, ни умряла, страдалчески и с горест, заричаше се как ще го измъкне вън отново на въздух, но имаше усещането, че пак върти греблата на лодка, която не тръгва наникъде.

С телеграмата в чантичката и с Ненко до себе си отново се отправиха на автостоп към запратения в най-дивата пустош лагер, в който бяха скрили от тях и от света Стамо, за да правят кой знае какви ужасни неща с него, бащата не тръгна, присъствието му можеше само да утежни дереджето Стамово, веднага щяха да се сетят кой се застъпва за него. Беше мокро и ветровито, тежки недодялани камиони, покрити с брезент, джипки със смешни муцуни профучаваха край тях, колелата им ги замерваха с буци кал, а от кабинките нещо им подвикваха. Видът им бе наистина за подигравка, бяха се покрили с един общ найлон, бяха целите на кални петна, "Защитна екипировка е това - опитваше се да разведри настроението Ненко - отгоре враг няма да ни познае, сливаме се с околната среда." От камион на камион все пак стигнаха лагера. Вятърът блъскаше редовете бодлива тел и те тънко и режещо скриптяха, по коловете на оградата и по вишките клечаха едри охранени гарвани, "Това са домашните животни тук - процеди Тоня с несвой глас - Гарванът грачи, грозно, зловещо". С отпуснати ръце и обърнато към настръхналата тел личице Тоня стоеше като замаяна, бе премаляла от чудовищността на това оградено пространство, в което с карабини, войска и кучета се пазеше нейният Стамо, едно от най-беззащитните същества, което можеше да ти гипсира крак, да ти скове маса, но никога - да ти зашлеви шамар. Единственото наказание, което Тоня помнеше от детството си, бе заключването по за час сама в стая, дори не в избата, което й бе много тежало заради бъбривостта й. Как можеше да си представи сега това наказание от света на възрастните и то наказание без престъпление? Бе готова да се хвърли със сълзи на очите на вратовете на надзирателите: "Върнете ми моя Стамо, за Бога!" и щеше да го направи, ако не бе засипана от тях с помията на мръсни думички, като чуха, че пита за лагерист. "Ама той не е тука, как му беше името, мамка му..., от къде на къде, не се е отбивал насам, да не се е запилял с някоя друга п... Ама тя твоята на нас ще свърши работа." Тоня с цялата си наивност извади телеграмата от найлоновия плик и я протегна към един, който реши, че им е началник и който до момента не си бе отворил устата: "Ето, вижте, не Ви лъжа, в телеграмата така е написано." "Кой ти я е пратил, ма? Оттук пиле не може да прехвръкне, камо ли телеграма, глезотии. Я дай да видим как е станала тази работа."

По-късно разбраха резултата от посещението си - милиционерчето, изпратило телеграмата, начаса било уволнено, а Стамо трябвало за седмица да изкарва двойна норма в рудника.

Стамо кротко копаеше въглища в тъмната паст на мината, добре, че бе изкарал школата на каменоломната, за да се справя и нищо не подозираше за посещението им. Не беше като градските интелигенти и през плет невидели физическа работа, които бързо се скапваха. Колкото и странно да бе, Стамо обичаше чернилката вътре, отмерените движения на кирката и дишането на другарите си в мрака, физическото усилие, изпотяването от напрежение, звука на техните стъпки и кирки. Внимаваше къде стъпва и къде удря, забравяше да мисли дори за надеждата, че някой някога ще го извади оттук. Имаше си едно приятелче гърче с щръкнала нагоре черна косица, настръхнала като борови иглици косъм по косъм, гърче, дошло в България да строи вместо комунизма световната анархия. Черти на древногръцка статуя, само че не от мрамор, а сякаш от някоя въглищна буца - черно и лъскаво, очите му светеха зорко като фенерите в забоя. Искаше да запише медицина в София и затова така прилепна към Стамо, проснат над неговия нар вечер, го разпитваше за най-близките му приятели, за първите изпити по медицина, за съдържанието на един или друг учебен предмет, Стамо му "преподаваше", за да не забрави и сам наученото, по липса на хартия във въздуха чертаеше разположението на органите, костите, кръвоносните съдове. Йоргос пък го учеше на гръцки чрез поезията на Сеферис, Кавафис, Елитис: "Небесната дъга е улеснение да гледаш сънища." и "Прозорците блестят от радостта, обхванала пчелата". Разказваха си взаимно сънища и така заедно обитаваха някакво друго пространство в някакъв друг свят.

"Майка ми вчера беше на някакво чуждо място в непозната страна, Стамо, бе полегнала, надигна се на лакти, усмихна ми се и рече: "Лошото е, че не зная езика, иначе тук има толкова много момичета за тебе, да си найдеш невеста." "А аз видях сливата ни в двора на онова ксантийско градче, откъдето сме дошле. Беше цялата цъфнала, ама с бели панделки, колосани, тези, дето ги слагат по главите на малките момичета и ги прикрепват с фиби. И изведнъж някакъв мъж започна да сече дървото, пата-кюта, заваляха белите панделки, хората наоколо плачат." "Чуй, Стамо, снощи маслиновите дръвчета бяха целите от сребро, катереха се по голия хълм и си шепнеха: "Ех, кога най-сетне ще стигнем билото, та да видим туй пусто Бяло море колко е бяло?" Знаеш ли аз вече не издържам без маслиновите и портокаловите гори, без бялото сияние на бялото море, изгоря ми душичката."

В забоя двамата работеха с всички сили да не тежат на другарите си, а и помагаха на възрастните за непосилните за тях норми, изхвърляха купчини зад себе си, поддържаха еднакъв темп, еднакво се задъхваха, само Стамо по-рано започваше да кашля от наслоилия се в носа му прах, заедно се навеждаха там, където таванът висеше ниско като гилотина, понякога и продължаваха наведени, напредваха едва-едва, но си имаха задачата за деня и си я гонеха, за тях черните късове бяха цветята на земните недра, които те беряха като грижливи градинари.

 

Един ден, все някога идва един такъв нещастен ден в рудника, те поеха по надолнището на подземните тунели. Предишната вечер Йоргос пак бе замайвал Стамо с приказки за момичета в заливите на Егея, чиито тела са влажни и гъвкави като вътрешностите на миди, изхвърлени от морето. "Всеки ден намираш различни момичета, морето ти ги подарява, сами свалят обвивката си - мидените черупки." "И ти, красив Йоргос, не си се спрял на една-едничка?" "Никога, никога, едната, съвършената е съчетание от всички тях, да не би в морето вълната да е една, а аз съм морето, те се гонят из мене, защо трябва да се ограничавам, да ги подбирам, те са това, което е трябвало да ме настигне."

Докато копаеха по надолнището, Йоргос каза, че ги вижда двамата като деца, които си подават с крака една топка, ама така, че да не я загубят по склона, всяко движение на крака трябваше да е премерено, хайде, давай, сега си ти, сега пък ти. И кирките се вдигат в синхрон една след друга - крила на една и съща вятърна мелница. "Дали ако покопая още малко, няма да стигна Гърция? Подземно? Една шахта и - хоп! - ето ме на видело при златните топки на портокалите. Има обаче вероятността някой от противниците ми веднага да ме пушне, щом се подаде главата ми. Защо, мили Стамо, винаги сме снабдени с врагове, враждата на които никога не си предизвиквал? Помисли си, аз съм за свободата, абсолютната свобода, родителите ми край люлката ми са мечтали за нея, за равенство, братство - те не могат да бъдат за един, а за всички, тези, които са отворили този лагер и тези, които го пазят, уж искат същото, а държат хората в клетка. Ако едните говорят с уста, а другите с пушки, гледай какво братство става. Къде да приютя сега вярата си?" Докато изрича последните си думи, някой сякаш преобръща джоба на галерията, таванът се хвърля върху пода, изходът към мечтаната от Йоргос Гърция се похлупва със земни маси. Стамо пада като покосен, но всъщност нищо му няма, защото в неговата част на галерията все още няма срутване, съществува си таван, под, посоки, но там, където е избързал Йоргос, "Ех, Йоргос, Йоргос, колко пъти съм ти заповядвал да вървиш зад мене!", с част от другарите им, е само черна грамада без какъвто и да е отвор в нея. Останалите незатрупани се скупчват - глава до глава, дано при съвместно мислене нещо измислят, а и страхът като са накуп е сякаш по-малък, гледат ококорено пред себе си и скимтят от болката на другарите си, до тях са се сгушили и двамата надзиратели, за пръв път те търсят топлината на подопечните си за защита. "Хайде, доброволците напред, ще получат отпуска!" "Да ви се не видяла отпуската, хората издъхват." Намират се трима доброволци, спускат се към приятелите си там в непрогледното, поемат си за последно въздух, за да се гмурнат в черните прах и пепел, трябваше им много въздух, за да издържат нататък без него. На всичкото отгоре трябваше да се копае по мравешки бавно и предпазливо, да не улучат някое тяло или да предизвикат ново срутване. Стамо си мислеше, че не кирката, а дробовете му, които се отваряха и затваряха тежко като духалото на циганите калайджии, разкъсват земните пластове, за да се отвори пътят до Петко, Иван, Йоргос и другите, теглеше ги за краката, за подмишниците към свободното пространство един по един, няколко шамара и ето че нагълтаната чернилка излетява от ноздрите им, изправяше ги сякаш са дъски, почукваше ги по гърба, за да предизвика кашлица или повръщане. Стамо продължаваше все по-бодро напред като видя, че смисъл има и още как, леко, сякаш бе загубил тежестта си, не бе закъснял, щеше да употреби всичките си усилия, но щеше да достигне останалите, щом животът им още го очакваше. И докато разбутва пластовете някаква неизпитана сила се разлива в него, особено сега, когато Йоргос бе вече вън от опасност, в пластовете се оказват кунини като вътрешни дворове, в които се намираха другарите му, той ги вади на видело и нарежда наум: "Ама че съдба, малко им беше лагера, сега и умирачка." А Господ се бе оказал страшно милостив към нещастниците - нямаше един премазан, някой прекършен крак или ръка и толкоз, лагерът ликуваше - нямаше нито една смърт.

"Сега мога ли да изляза?" - попита Стамо надзирателите, които се бяха хвърлили да го целуват заедно с другарите му. Вън се хвърли на земята под бледата шатра на слънчевите лъчи, но все пак слънчице, не черната преизподня долу, костите му сбират оскъдната топлина и светлина и той на мига заспива, но сънува не свой, а един от сънищата на Йоргос - каменните кариатиди развяват туники и си веят с палмови клонки като с ветрила, толкова им бе горещо.

Още същия ден го пускат не в отпуск, а въобще от лагера като награда. "Нито наказанието ви разбрах, нито наградата ви, та нали бе най-естественото нещо да се опитаме да ги отървем от смъртта?" "Отивай да ставаш лекар - по-ниският Йоргос се надига на пръсти, за да го целуне благославящо по челото. - От тебе ще стане страхотен лекар, виж какъв инстинкт имаш за пламъчето на живота."

И Стамо подминава вишките и продължава нататък, където са медните жици на клоните всред сините мъгли на есента, минала е повече от година от срещата им с Тоня, а той развява сетре, същото онова вечно карирано сако, запътен към своята Тоня, която навярно проветряваше стаята му, изтупваше постелките, чакайки го и този ден да се върне. Лошото е, че Йоргос е останал зад бодливата тел, а толкова му се иска да го заведе при нея, тя щеше да намери и за него стая, щеше да го приюти като Ненко и двамата щяха да продължат да си разказват сънищата.

 

След месец в лагера се получава цял кашон портокали на името на Йоргос, истински златни ябълки с уханна сърцевина, на някои дори стърчат отгоре перата на листа, сякаш са току-що откъснати да разквасят устните на кариатидите. Обаянието на Тоня и новите заеми, взети от приятелки, са отворили тайнствените врати, за да се намери дефицитната стока. "Брей, сякаш сме баровци, та ще ядем портокали не по Коледа! Хайде един на тебе, два на нас."

"Сякаш са пристигнали направо от Коринт, където олеандрите изцеждат уханията си в чашата на морето - мисли си Йоргос, докато портокаловият сок цвърчи в устата му, - сякаш портокалът се е търколил по подземния тунел, който мислено все копая до Гърция."

А Стамо, разбира се, ще се ожени за Тоня и то баш на Коледа. Майка й е донесла най-фантастичните коледни играчки от стъкло, оформени с нейния дъх в цеха, пауни с лилав гланц и със златни топчета за очи, сребърни топки с нагънати като хармоника полусфери, златни шишарки и червени джуджета с вид на матрьошки. Полека-лека Стамо ще разтваря тялото на Тоня в таванската стая, ще лови шишарките на гърдите й, ще навлиза в нея като в морето на Йоргос и ще намира в нея всички онези морски момичета, за които му е разказвал Йоргос. Навярно затова на сутринта Стамо ще гледа с почуда мидените черупки до саксията, сякаш тях бе свалял една по една от Тоня. Откакто Тоня напълно му принадлежи, Стамо е като Нептун - морето му е напълно познато, Йоргос го е научил да плува из сънищата, без да се дави.

 

 

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2015, № 12 (193)