НЕИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ЗА "МОТОРНИ ПЕСНИ"

Катя Зографова

web

Приживе Н. Вапцаров издава една книга: Ник[ола] Йонков. Моторни песни. Стихове. София, 1940, 61 с. В издателското каре е отбелязано: "Книгата Моторни песни, стихотворения от Никола Йонков се отпечати през хилядо деветстотин и четиридесета година от печатница Андреев & Йотов в хилядо и петстотин бройки." Изданието е платено със средства от самия автор. На практика е самиздатска книга. Името на заглавната корица е по бащино име, не по фамилията на автора, което се обяснява от съвременниците по следния начин: "Йонков - от малкото име на баща си - беше турил за пред полицията, понеже по това време бе на служба в софийския екарисаж" (Радевски 1979).

Интересен факт е, че част от текстовете на "Моторни песни" "пробиват" два пъти "царската" цензура: когато някои от тях са публикувани в печата, и за втори път, когато се подготвя книжното й тяло. Благодарение на стратегията на приятеля Георги Караславов да се представят отделните текстове един по един, а не в целостта на стихосбирката, институцията практически е надхитрена. Така "Моторни песни" излизат неосакатени в бунтарските си послания. С малки изключения: стихотворението "Испания" е свалено изцяло, отпадат финалните стихове: "в боя ни за хлеб и свобода" от "Огняроинтелигентска". Показателен обаче е фактът, че авторът си позволява да "отцензурира" финала на "Огняроинтелигентска", като дописва опасната дума "свобода", когато подарява книгата си с автограф на доверени хора! Върху половината от 10-те запазени в софийския музей екземпляри с автографи на с. 49 поетът саморъчно е вписал опасната дума "свобода". Сред "доверените" му читатели са: "тета Катеринка Петканчина", "инж. Кефалов", "колегата Кекевски", "добрия ми приятел Ваньо Керезиев"...

Корицата на "Моторни песни" е дело на художника Борис Ангелушев. Съществували са още три проекта за оформление на книгата - от художниците Александър Жендов, Николай Шмиргела и Стоян Сотиров. Оригиналите на техните творби, плод на своеобразния конкурс между Вапцаровите приятели, днес са в неизвестност. В годините на тоталитаризма, след изключването на Ал. Жендов от БКП, приятелското му съучастие с проект за корицата се премълчава, дори в специално написаните предговори към фототипни издания на "Моторни песни" (Радевски 1979). Коректорската работа върху текстовете е извършена от поета Христо Радевски (1970: 200-201), каквато е била волята на автора.

В рубриката "Книгопис" на вестник "Литературен глас", № 460, 30 ян. 1940, се появява съобщение за новоизлязлата книга: "Ник.Йонков - "Моторни песни". В централния литературен печат стихосбирката не е рецензирана.

През 1940 г. за "Моторни песни" излизат 3 отзива в софийски вестници и 3 в провинциални трибуни, написани по твърдението на Хр. Радевски в предговора му - от приятели и колеги на поета: писатели и критици като Георги Караславов, Петър Мирин, Ангел Жаров (Михаил Сматракалев), Димитър Митрев, Александър Муратов, както и от машинния техник Кирил Филипов. С днешна дата едва ли трябва да приемем безкритично снизходителната констатация (под формата на апология) от Хр. Радевски, която (в цитирания предговор) настоява: "Явиха се няколко приятелски рецензии, но широк отзвук в литературната критика тя не получи."

Разбира се, мнозина са очаквали авторитетният Тодор Павлов да напише за "Моторните...", още повече че той е посветил на поезията на Венко Марковски цяла книга... Не се случва - политическото положение е натегнато, може би влияят и други съображения... Факт е, че В. Марковски не възприема възторжено Вапцаровите стихове, нарича ги "хубавички"... Запознати твърдят, че в това има и ревност към предпочитания от съкръжочниците им поет... Но на снизходителните оценки поетът отговаря със силата на своето благородство, с моралното си превъзходство. Когато чул мнението на Марковски, отсякъл: "Той е голям поет!", вместо на свой ред да му потърси кусури...

Десетилетия вниманието на литисториците неизменно бе съсредоточено върху обзорната рецензия на Георги Караславов във в. "Дъга" и тази на Ал. Муратов... Това са удобните текстове! В контекста на социополитическата действителност след 1944. А през цялото това време е съществувала една потулена рецензия за култовата книга:Петър Мирин (Петър Семерджиев). "Моторни песни" от Никола Йонков". В. "Правда". Сливен. ХХІІІ. № 941, бр. 28.ІІ.1940 г.

Прочее, кой е нейният автор?

По времето, когато я пише, той е в нелегалност, затова публикува текста си под псевдоним! Интересен факт е, че рецензията на П. Мирин не е включвана в нито едно от досегашните издания, дори и в академичните. Не е споменавана и в публикациите, посветени на ранната рецепция на МП, например в изданието "Българската критика за Никола Вапцаров" (1969). (Разделът "Първи отзиви" включва текстовете на Георги Караславов, Михаил Сматракалев и Александър Муратов. Рецензиите на Димитър Митрев и П. Мирин липсват). В "Никола Вапцаров. Летопис на живота и творчеството му" (1978) на с. 269 откриваме пространен откъс от половин страница за отзива на Георги Караславов, а за аналитичния текст на Мирин, явяващ се първа самостоятелна оценка на новопоявилата се книга - само краткото изречение: "Рецензия се появява и във в. "Правда", Сливен". Беглото споменаване е без посочване на данни за автора и броя на вестника, където е публикувана рецензията, така че на практика тя няма библиографска стойност и не може да послужи за ползване. Така дадена, тя подвежда, че става дума за редакционна бележка, а не за авторски, при това сериозен литературнокритически текст. И макар през 90-те години Светлозар Игов да разказа на страниците на "Литературен форум" драматичния социокултурен сюжет как е открил "неизвестния" рецензент на "Моторни песни", тя остава все още неизвестна за изследователите и почитателите на Вапцаровото творчество. Красноречиво свидетелство за това е фактът, че сега, когато идеологическите табута божем са преодолени, името на първия рецензент на МП в препоръчителната библиография към книгата "Страници за Никола Вапцаров. Творчеството на писателя в българската литературна критика" (1992), е посочено грешно като П. Маринов.

Под псевдонима П. Мирин се крие известният дисидент на тоталитаризма Петър Семерджиев, журналист и автор на книгите: "Кризата в българската компартия и изходът от нея", "БКП, македонският въпрос и ВМРО", "Нищожество в доспехи на величие", "Народният съд в България 1944-1945" и на първите две издадени досега части на трилогията "Руската империя и Съветският съюз в съдбата на България". Роден през 1917 г. в Ямбол, още като гимназист П. Семерджиев се включва в младежкото комунистическо движение, заради което е изключен от училище през 1932 г. Продължава образованието си през 1935 г., когато му е дадена възможност да се запише в Сливенската мъжка гимназия. В Сливен той се утвърждава като ръководител на младите комунисти и партийната им организация. Левите убеждения на П. Семерджиев обясняват факта, че той е първият рецензент на "Моторни песни". През 1941 г. П. Семерджиев е арестуван и заточен в лагера "Гонда вода" край Асеновград, след това прехвърлен в новия лагер "Кръсто поле" до гръцката граница, където остава до разтурянето му през 1943 г. 9.ІХ.1944 г. го заварва нелегален, временен пълномощник на ЦК, действащ в района на отряда "Хаджи Димитър". На 9 септември П. Семерджиев възстановява окръжния комитет на БКП в Сливен и го оглавява. По времето на процеса срещу Трайчо Костов е обвинен за "враг с партиен билет". Осъден е като трайчокостовист на 12 години и 6 месеца затвор, които излежава в единична килия във Варненския затвор (в отделението на смъртниците), по-късно е преместен в Шумен, откъдето с група затворници е изпратен за повече от година в лагера в Белене. Следва наказателният затвор в Пазарджик, откъдето през 1956 г. е освободен, но попада в пълна изолация и без право на работа. През 1973 г. заедно със съпругата си - проф. Ема Герон - заминава на научен форум в Испания и двамата емигрират в Израел, където получават редовно гражданство. Там П. Семерджиев започва своята публицистична дейност, с която развенчава, като жив свидетел и участник, "отвътре", истинската история на БКП и изградените от партийната пропаганда митове... Според разследващия журналист Христо Христов "новоразкрити документи на бившето Първо главно управление на ДС (ПГУ, разузнаването) показват, че Петър Семерджиев е набелязан да бъде убит още преди писателя Георги Марков. През 1975 г. ПГУ образува дело за оперативна разработка срещу Семерджиев под кодовото име "Ренегат" за дискредитацията и ликвидирането му. Опитите на ПГУ да извърши операцията в Израел обаче не успяват..." (Христов 2008). Световната реакция след убийството на Г. Марков е "спасителна" за живота на дългогодишния политически коментатор на Би Би Си и "Свободна Европа" и автор на книги из историята на БКП, имперска Русия и Съветския съюз в политиката им по отношение на България.

Тази биографична справка на П. Мирин,ако приемем, че е напълно достоверна, е красноречиво обяснение защо едва днес, почти 70 години след публикуването на "Моторни песни", можем най-накрая да прочетем една от малкото рецензии, проникновено и критично посрещнали появата на първата и единствена книга на Огняроинтелигента... Ето прочее и самата рецензия:

"Моторни песни". Стихове от Никола Йонков.

Познаваме Никола Йонков от страниците на "Кормило", "Заря" и др. Днес ни поднася една спретната сбирка стихове под оригиналното име "Моторни песни", която обхваща няколко цикъла: "Песни за човека", "Песни за родината", "Песни" и "Песни за една страна". Характерно за песните на Ник. Йонков е сливането на човека с трудовия процес. Сам трудящ се, той внася в поезията силата на човека, вживян с машините:

Моторът, който пее горе
е труд от моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

И неговата увереност, че

Ще изградим, със много пот
един живот
            желан
                      и нужен
и то
            какъв живот.

Целият цикъл "Песни за човека" е едно художествено потвърждаване на логическата аксиома, че човекът е "съвкупност от обществени отношения".

Верен син на своето време, Ник. Йонков не отбягва от съвременните събития. В кръга на неговото вдъхновение намират място хищническите прояви на хората и борбата на болшинството за хляб и свобода; смущенията на жената, която е изпратила своя любим и оправданието за неговата смърт намира израз с героическите думи:

            Майко, ти не го кори,
            че отиде да се бие.
            Фернандес бе прав, дори
            мисля, че грешиме ние.
Само той от нас прозре
истина една в живота -
по-добре е да умреш,
вместо да живееш скотски.

Значително място е посветил на своята изстрадала родина зад Пирина, на която желае съдбата на страна без тегло и робия.

Ник. Йонков има изразителен език и жив, динамичен стих. Това, което можем да желаем от него, е да внесе по-голяма образност в своите работи. Тогава ще бъде и повече убедителен. Не трябва да забравяме, че стойността в изкуството е в неговата непосредствена художествена сила. По-убедителен ще бъде поетът, когато не изказва направо своите мисли и разбирания, а умее да ги въплъти в свеж художествен образ. По тоя път именно е тръгнал Ник. Йонков, но ще трябва да работи за по-големи постижения. Безспорно, работите му се четат и увличат.

Петър Мирин

Днес може би звучи неправдоподобно, но е факт, че съществува и още една - ако не напълно неизвестна, то малкопопулярна ранна рецензия за Вапцаровата книга. Удивителното е, че тя е може би най-добрата от наличните: Димитър Митрев. "Моторни песни" от Никола Йонков". В. "Завой", 1940, бр. 30. Обширният и аналитичен текст е публикуван на І страница на вестника с редактор-стопанин Стоян Дичев. Броени дни след разстрела на Вапцаров Д. Митрев пише писмо до Константин Цапев, уредник на в. "Литературен критик", от което съдим за дълбоката му приятелска привързаност и високата оценка за творчеството на поета, с която критикът пръв (и по онова време единствен) поставя името му във високия литературен ред, започващ с Христо Ботев! Привеждам писмото и като важен документ за времето. Публикувано е във: Вапцарова (1989: 264-270; заедно с факсимиле). Гриша е псевдонимът, с който Вапцаров е бил познат сред приятелите си, Дончо е Антон Попов, Иванка - Иванка Димитрова, Роман - Атанас Романов.

Търговище. 31.VII.1942 г.

Драги Цапе,

Ето вече два цели дни от получаването на твоето писмо, което ми донесе страшната вест за нашия незабравим Гриша. Не искам да се размеквам, не искам да изпадам в сантименталност и безутешност. По-скоро един гняв, една злоба ме кара да стискам зъби. "Да хапя по гърлото" не тия, които отнеха живота на Гришата, защото погледнато обективно, те не могат да постъпват иначе, но тия "наши приятели" - подлеци и мижитурки, които разнасяха легенди и се опитваха да очернят името на най-светлия човек и другар.

Колкото и силен да е гневът ми, чувствувам, че не мога да прогоня болката, която ето два дни вече не ми дава спокойствие, което ми е необходимо да се помиря със станалото. Би трябвало много по-спокойно, много по-твърдо, без сълзливост, да се погледне на всичко това. В тия дни на жесток двубой, на битка, която е решителна и последна, тия неща са обикновени, все едно, че отиваш да си вземеш хляб с купоните си. Това е така. Но това "така" ще го изречем само като бездушна декларация, ще го изречем само като хора на суров разум.

Нима може, нима има сила, която да издигне страшен глас и да каже: отмини, не обръщай внимание на това, което трови сърцето ти. Щастливци са тия, които са глухи за сърцето си, по право тия, за които думата сърце значи разум. Но дали ги има, дали ще се намерят някъде. Вероятно, щом като има толкова подлеци.

Аз знам, аз вярвам, аз съм убеден в правдата, неизменен закон са жертвите, които се дават. И все пак, всичко сякаш се смалява, отделя се, за да израсне нещо, което ти е така скъпо, за да израсне, драги Цапе, образът на светлия Гриша. Бъдните дни, които идат, ще ни дадат възможност, впрочем за нас отдавна е ясно това, по-право ще дадат възможност на днешните неверници да проумеят, да прогледнат като слепци от дълга тъма и да видят какво е изгубила българската поезия на 24 юлий¹ 1942 г.

Аз никога не съм се колебал по отношение на Гришата. За мен той е там, където са имената на Ботев, Смирненски, Ясенов и Гео Милев. Най-новото, най-светло знаме след тях. И както ти писа, легенди и песни ще се разнасят и пеят от уста на уста, от поколение на поколение.

Но страшната истина, жестоката болка е, че ние осиротяхме. Най-добрият между нас, идеалният другар, до крайност честният човек си отиде. Но Цапе, аз свивам здраво ръце, аз ще притъпя болката си, защото съм горд, че имах за близък приятел човек като Гришата. За мен той не е мъртъв. За нас, които бяхме предани негови приятели, които с най-чиста обич се отнасяхме към него, Гришата ще бъде винаги жив. Неговият личен подвиг ние няма да достигнем. Но винаги неуклонно ще се стремим към него. И, ако до сега сме били сред блатото на малодушници и подлеци, то занапред ще се покажем достойни за славната саможертва на хора като Гришата и Дончо. Борбата ни срещу подлеците и мижитурките сега почва. С цената на всичко ние трябва да провалим, да разкрием същинския им лик. Да омъртвим подлостта, кариеризма, маниящината и олимпийството на жалки герои, на евтини борци... И, ако някой майчин син се опита да злослови за Гришата, ти сам трябва да знаеш какво да направиш. Сигурен съм, че и Филип ще бъде с теб. Да бъдем впрочем честни, предани и всеотдайни като Гришата, а в отношението си към подлеците и кариеристите, нека вземем поука от ония моменти и случаи, когато прекрасният Гриша биваше подвеждан от търгашите.

Сега ще те моля много да ми пишеш веднага за следното: подавал ли е Гришата молба за помилване, на колко са осъдени Роман, Киро и Стоян Сотиров, как са се държали в съда Младен и Иванка. Всичко това и около това ме живо интересува.

Тук прилагам едно писмо до Бойка, пиша й няколко реда по случай краят на Гришата. Ще те моля да й го предадеш, още същият ден.

Поздрави нарочно бай Тотю, Герката и Йончето. Сега ше пиша и на Филип, кажи му, че не прави добре като не ми пише.

На теб ти желая да бъдеш все така открит, честен и смел. От нас се иска да се покажем достойни за подвига на Гришата и Дончо.

Чакам писмото ти.

Сърдечни братски привети

твоят Митри."

Как е станало така, че рецензията на автора на подобно писмо-апология да бъде малко тиражирана в литературната ни история? И то по отношение на книга, която считаме несправедливо незабелязана от критиката? Обяснението се крие в биографията на Димитър Митрев (1919, Дедеагач, Егейска Македония, днес Гърция - 1976, Охрид, Р Македония). Литературен критик и теоретик, историк и есеист. Учи в София и Скопие. Член на МЛК в София (1938-1941). В началото на 1941 г. е сътрудник на в. "Литературен критик". Пише обзорни рецензии за творчеството на Никола Вапцаров, на Коле Неделковски и Кочо Рацин. Основател и редактор на списанията "Нов ден" и "Современност" в Македония след 1944 г., където става професор по теория на литературата във Философския (Филологическия) факултет, както и ректор на Скопския университет "Св. Кирил и Методий". Член е на МАНУ (Македонската академия на науките и изкуствата) от самото й създаване през 1967. Един от седемте основатели на Дружеството на писателите на Македония (13.ІІ.1947 г.) Привърженик на художествения реализъм, без обаче да приема идеята "изкуство за самото изкуство". Противопоставя се на догматичния соцреализъм и утвърждава реализма като отражение на обективната действителност. Поклонник е на психологическото портретуване на личността с акцент върху индивидуалната й неповторимост. По-известни от книгите му са "Пиринска Македония в борбата за национално освобождение" (1950), "Вапцаров" (1953), "Критерии и догматизъм" (1956), "Тенденции в развоя на македонската литература" (1972), "Македонският литературен кръжок" (1977). През 1970 г. са издадени събраните му съчинения в 7 тома. Носител е на национални награди, а в негова чест Дружеството на писателите на Р Македония е учредило годишна награда за есеистика и литературна критика "Димитър Митрев"².

Привеждам текста на рецензията, като считам, че тя не е никаква заплаха да причислим и ние като автора й (години след написването й) Никола Вапцаров към т.нар. "македонска литература". Тук тя ни интересува като важно свидетелство за рецепцията на "Моторни песни" непосредствено след нейното излизане. И така:

"Моторни песни" от Никола Йонков

Бурното и нестройно, но трескаво и динамично съвремие, със своята широка разновидност и конкретни изисквания, се използва от немалко писатели за обект на творческо възсъздаване. По тоя начин се отговаря и на едно основно предназначение на художествената литература, както и на всяко изкуство, да отражава, да пречупва през формата и съдържанието си реалната действителност на епохата.

И докато мнозина писатели все още не са успели да дадат пълнокръвен реалистичен израз и правдив художествен образ на действителния живот, някои, дори и от по-младите литературни творци, имат вече едно определено и вярно изградено отношение към целите, начините и средствата на идейно-художественото изобразяване.

Напоследък излезе първата стихотворна сбирка "Моторни песни" на младия поет Никола Йонков. Макар и първа стихосбирка, "Моторни песни" се налага на читателя, най-вече с правилното идейно-художествено отношение на нейния автор към типичните прояви на действителността и проблемите на конкретния политико-обществен момент.

През стройния стих на "Моторни песни" е пречупена моторната и динамична романтика на съвремието. Йонков наблюдава всестранния прогрес на нашето време не с погледа на смаян и учуден зрител, а като съвременник, който чувства и разбира трескавия ход на днешната романтика:

"Моторът, който пее горе
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце"

Има и нещо друго, което издига Йонков като поет на новото време и прави поезията му бодра и прогресивна - неговата светла вяра, "че утре ще бъде живота по-хубав". Тая вяра блика направо, напира през стиха и ни кара да гледаме с възторг към светлите дни на бъдещето. Йонков чувства загиването на една действителност и затова с пламенна радост пее за утрешния ден:

"Тогаз,
            на твойто място,
                                              дружно
ще изградим, със много пот,
един живот
            желан
                      и нужен
и то
            какъв живот!"

Но възторгът и вярата на младия поет не са гола патетичност, без конкретно съдържание. Той е чужд на общите и неясни възклицания, които не означават нищо, а само прикриват бездарността и идейната неукрепналост. Авторът на "Моторни песни" добре знае, че новата, съвременна поезия налага най-вече яснота, конкретност и правдивост в изразните средства и образите. Затова и във възторга си, в смелата готовност за подвига, той влага реален смисъл:

"Но да умреш, когато
                                    се отърсва
земята от
                        отровната си
                                                плесен,
когато милионите възкръсват,
                                    това е песен,
                                                            да, това е песен!"

В художествено отношение най-сполучливо изображение Йонков е дал в "Песни за Родината". Те са една сърдечна изповед на човек, когото суровите закони на една нестройна действителност са принудили да напусне свиден бащин край, в който "и мурите в буря илинденски приказки пеят".

"Спомням си само.
            И ето нахлува кръвта
в сърцето, което
            топи се от някаква нежност...
Моя страна! Моя прекрасна страна!...
            Поена с кръв
                                    и разлюляна в метежи.
По Беласица телени мрежи!..."

Но образът на родината не е даден в груб, шовинистичен вид. Йонков вижда в друга светлина родината:

"Аз пак те обичам
Родино на Гоце и Даме,
защото израснах,
защото закрепнах във Теб.
И нося в съцето си младо
тревожното знаме
и вечния устрем
на всички без покрив и хлеб."

Непълно би било, ако, разглеждайки макар и накратко "Моторни песни", не подчертаем един факт, който е от немалко значение за всестранното творческо укрепване на младия поет: свободното и разнообразно овладяване на формата и новия строй на стиха. Облицовайки актуалното и прогресивно по дух и значение съдържание на своята поезия с нова форма и модерен строй, Йонков отговаря на един основен закон в изкуството, който при днешното развитие на художествения реализъм добива особено значение: единство между форма и съдържание.

От друга страна, трябва да се посочат и някои отрицателни страни в творчеството на Йонков, които пречат на поезията му да добие завършен и пълнокръвен свой вид. В повечето негови песни проличава едно не съвсем слабо влияние от Яворов, Маяковски и Радевски. Също така, той употребява и някои изрази: "разнищи", "нещо се счупи" и "ресто" и др., които са съвсем непоетични и неудачно оригинални. Налага се, младият поет да очисти поезията си, както от чужди влияния, така и от някои ненужни изразни средства и маниерности, за да изгради един сполучливо очертан във всяко отношение, собствен творчески индивидуалитет.

С първата си стихосбирка, Никола Йонков бележи един творчески път с явни възможности за по-задълбочено и продуктивно развитие. "Романтика", "Двубой", "Писмо", "Песен за човека", "Земя" и "Родина" са указания за това.

Димитър Митрев
(в. "Завой", 1940, бр. 30)

БЕЛЕЖКИ

1. Грешката е на Вапцаровия приятел. Поетът е разстрелян на 23 юли 1942 г. [обратно]

2. Биографичните данни са по Ми-анова (2006: 1094). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Българската 1969: Българската критика за Никола Вапцаров. София: Български писател, 1969.

Вапцарова 1989: Вапцарова, Бойка. Вапцаров сред събратята си по перо. София: БАН, 1989.

Летопис 1978: Никола Вапцаров. Летопис на живота и творчеството му. София, 1978.

Ми-анова 2006: Ми-анова енциклопедија. Општа македонска. Том 3: М-П. Скопие, 2006.

Мирин 1940: Мирин, Петър (Петър Семерджиев). "Моторни песни" от Никола Йонков". // Правда (Сливен), ХХІІІ, № 941, 28.ІІ.1940.

Митрев 1940: Митрев, Димитър. "Моторни песни" от Никола Йонков". // Завой, бр. 30, 1940.

Радевски 1970: Радевски, Хр. Живи като живите. Спомени. Кн. I. София, 1970.

Радевски 1979: Радевски, Хр. Паметник неръкотворен. Предговор. // Н. Й. Вапцаров. Моторни песни. Фототипно издание. София: ДИ "Септември", 1979.

Страници 1992: Страници за Никола Вапцаров. Творчеството на писателя в българската литературна критика. Варна: ИК "Андина", 1992.

Христов 2008: Христов, Хр. Гласът, който ДС не успя да заглуши. // Дневник, 14.03.2008.

© Катя Зографова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2010, № 8 (129)

Други публикации:
Катя Зографова. Никола Вапцаров: Преоткриване. Документална сага. София, 2009.