МИСИЯ "ХРИСТОФОРОВ"

Катя Зографова

web

Rerum cognoscere causas!¹ Въоръжена с девиза на LSE (The London school of economics and political sciense²), неотдавна се впуснах в изследователски сюжет, неустоим за хомо архивариус като мен - съвпадението на 100-годишнината на Асен Христофоров с пътуването ни до Лондон... Тази АСЕНХРИСТОФОРИАДА бе моят личен жест в посмъртната реабилитация на българския интелектуалец. Във вдъхновеното "разчитане" на прекрасната Христофорова "партитура" на Града, времето и хората, постепенно бяха въвлечени и английските ни приятели Робърт и Джоана Хауъл, които все още отговарят на нескончаемите ми въпроси!

Христофоровите "Скици из Лондон" е издадена едва през 1945 г. "Отявленото" (както го квалифицират донесенията още през 1942) АНГЛОФИЛСТВО на автора им го е поставяло "в опозиция" при царския режим. "Доказано" в книга, то става причина и за репресирането му в началото на 50-те... В агентурна “рецензия" от 22.Х.1946 четем кратка присъда, от която блика политическо високомерие: “Той е автор на книгата “Скици из Лондон", с която се опитаха да направят малко шум в полза на англичаните" (Христофоров 2010: 295). Защо е множественото число? Защото разработката е за писателя като посредник между английското разузнаване и военния министър Дамян Велчев... В други източници от подобен характер обаче откриваме безценни думи на видни съвременници, които имат стойността на меродавни съждения, тъкмо защото са подслушани от соцагентите в абсолютно искрени частни разговори. На 4.ІV.1955 г. Дечко Узунов и книжарят Никола Караджов възхитено беседват за "Скиците" и художникът я нарича "прекрасна книга"... Важен детайл в "строго секретното" донесение е, че книгата е назована "забранена"... Точно 10 години преди това Константин Петканов е написал окуражителен предговор към първото издание, а читателите са обикнали Асен-Христофоровата творба (тя се радва на 2 нови преиздания още през следващите 2 години), която е удостоена и с наградата "Алеко"...

Писателят обаче я е озаглавил със скромното "Скици". Дали и срещата с английската култура и литература³, особено с великите й романисти, не го е подтикнала към непретенциозното жанрово определение на книгата, или по-скоро става дума за траен афинитет към самия почерк на словесното "скициране", изискващо остра наблюдателност и майсторско обобщаване на образа? За второто свидетелства изборът на заглавие при още една от по-късните му книги - "Скици из Рила" (1957; 1964). (Между тях като чуждо тяло, нарушавайки видимо дори жанровата система, се вклинява книгата му "Боен път" (1955), но това е друга тема...)

И така, Асен Христофоров завършва Робърт колеж в Цариград, където прави първите си литературни и журналистически изяви, а през 1931 г. има шанса да стане един от възпитаниците на LSE⁴. През 30-те години той е единственият българин в престижното учебно заведение, излъчило в годините от създаването си през 1895 г. досега 15 Нобелови лауреати, при това не само по икономика... Първите двама са носители на наградата за литература на Шведската академия - световноизвестните Джордж Бърнард Шоу (награда за 1925 г.) и Бертранд Ръсел (1950). След тях се нареждат икономисти като сър Джон Хикс, Фридрих фон Хайек, сър Артър Люис, Миртън Милър, Робърт Мандел, Леонид Хурвиц, Пол Крюгман (последният е от 2008 г.). Не изброявам всички имена, пропускам и двамата нобелисти за мир, възпитаници на LSE...

Интригуващ факт е, че LSE е основано от представители на ФАБИАНИТЕ, изповядващи нереволюционния социализъм... Именно заради еволюционистките им идеи Ленин ги е заклеймил като най-опасните представители на опортюнизма. По Асен-Христофорово време директор на учебното заведение е сър Уилям Беверидж, водещ фабианец, известен със своя "план Беверидж", реализиран след Втората световна. Българският младеж изпитва почит към своя директор и знаменития му икономически план... Фабианството на начинателите на LSE обяснява факта, че шефът на катедрата по конституционно право, проф. Харолд Ласки - идеолог на социализма в Англия, стъписва питомците си с откровени антимонархически разсъждения... Няма как самият Христофоров да не е повлиян от фабианските си учители. Това може би донякъде обяснява противоречивото му отношение към "революционното обновление" в България, приятелството с тесния социалист Павел Делирадев, известен български географ⁵... И все пак сложният драматичен свят на книгите му от 50-те до последните "Откровения" от 1970, съвсем не може да бъде сведен до борбата между преобразованията на новия строй и консервативната общност на самоковските селяни (вж. напр. Речник 1982: 543)... Това е толкова вярно, колкото и едноплановото му етикиране като "певец на планината" от тоталитарната критика.

80 години след пристигането на Христофоров в Лондон последователно преминахме по неговия ежедневен маршрут от квартирата му в интелектуалния квартал Блумсбъри (където се намират Лондонският университет, Британският музей и Британската библиотека⁶) - през веригата от театри по посока на "Странд"-а (крайбрежието на Темза). Какво културно пътешествие! Стори ми се удивително, че той е обитавал квартира на "Ендсли стрийт", съседна на тази, където е кооперацията, в която са живели Вирджиния Улф (1882-1941) и седмина други представители на знаменития творчески кръг "Блумсбъри"... Многозначителни са съседствата на нашия герой с домовете на интелектуалния елит на Англия, защото Христофоров е дишал въздуха на лондонския квартал, населяван от велики творци, вдъхновявал се е за своите "Скици из Лондон", разхождал се е в същия квартален парк - "Тависток скуеър Гардънс", където членовете на "Обществото на почитателите на Вирджиния Улф" са издигнали през 2004 г. неголям паметник, фин и изискан като самата нея. Знаменателно е, че в същия малък парк виждаме и монумент на Махатма Ганди, описан изключително живописно в Христофоровите "Скици", когато през 30-те, в разгара на англо-индийската криза, пристига в Лондон... Неправдоподобна изглежда тогава на българина толерантността, проявена от студентите и преподавателите англичани (и то въпреки принципното им несъгласие) с тезите на индийския борец за национална независимост. Ганди изнася в LSE лекция, острокритична спрямо Англия! Незабравим урок по изслушване на "другата гледна точка". Уви, подобна практика е невъзможна в настъпилите политически погроми в България след 1944, прицел на които става и 35-годишният професор Христофоров, отстранен през 1947 г. от катедрата си в Софийския университет, въдворен в ТВО през 1951-1952 г., докато в крайна сметка той сам избира участта на отшелник в Рила планина. До смъртта си през 1960 г. Асен Христофоров живее в малкия дом, изграден от него в с. Говедарци, Самоковско. В благословената "Рилска пустиня", както я бе нарекъл дядо Вазов, той пише шеговитите си и все пак характерологични, дълбоки, инспирирани от природата, икономическото битие и душевността на Шоплука, книги (като "Ангария", "Мацакурци", преименувано в не по-малко изразителното "Вуцидей" при второто издание, "Иманяри", "Самоков. Историко-географски очерк", "Трима с магаре на Рила" - до "Откровения" от 1970).

Ако останем в измерението на "щастливите и паметни" (както сам ги определя) години в Лондон, ще забележим, че днес ДЕНОНОЩНИЯТ град през 1931 е мъртъв през уикендите, пуст и скучен около Коледа. Първите впечатления на 20-годишния Христофоров са съкрушителни: кинотеатрите - затворени, дори кафенетата работят в празнични дни само час-два. Когато очарователният българин все пак намира приятели индуси и англичани, картината постепенно се оживява... Без да се превръща в модерната вавилония - Париж, от която той е изпитал потребност да избяга, разглеждайки бегло международното изложение през 1931, на път за британската столица. Но днес Лондон е жив Вавилон! Сякаш никъде по света няма такова стълпотворение на хора от всички континенти и раси, подобна главозамайваща шарения на лица и фигури... Някой възкликва: в центъра на Лондон има повече хора, отколкото в Пекин и Токио! Наистина мегаполисът е колкото цяла България - наброява към 8 000 000 жители. Като добавим към тях и пълчището на иностранците, дошли на коледен туризъм - ето ги кръгло 10 000 000...

Една от най-ценните според мен глави в "Скиците" (веднага след изумително проникновените "Демокрация и плутокрация" или "Англия отива по дяволите!"), е "Театър и публика", посветена на английското театрофилство. Ако проследим хрониката на "драматургичния гений" на англичаните (както го нарича Христофоров), трябва да признаем, че културният афиш и днес е изкусителен. Ще се уверим в това, ако тръгнем по обещания маршрут - от любимата квартира на "Ендсли стрийт" № 8⁷до университетската аудитория на "Хоутън стрийт". 20-годишният Асен Христофоров ще ни бъде гид в това приключение. Безценно е описанието му на лондонските театри - не просто като сезонен афиш, а като исторически паметници на културата. Например фактът, че Кралският театър "Дрюри лейн" преди столетия е свързан с великия Дейвид Гарик, който пръв играе тук ролята на крал Ричард ІІІ и на крал Лир. А Джон Гилгуд е наречен "младият и гениален актьор", освен това и “забележителен анализатор на Шекспировото наследство (с. 133). Талант и интелект - колко английско съчетание! Очевидно е, че днес неслучайно има отделни театри, носещи имената на Гарик и Гилгуд...

Тъй като Христофоров в равна степен е писател и икономист, ще фокусираме вниманието си върху театралния и културен мениджмънт в Англия. Някога и сега... На сцената на "Дрюри лейн" в сезон 2010 се играе нашумелият мюзикъл "Оливър", чиято рекламна брошура е изпъстрена със суперлативи из най-четените английски вестници. Впрочем английска традиция е огромният респект пред театралната критика. Свидетелство за това са фасадните стени на театрите, на които се редуват уголемените фотоси на звезди и факсимилета на вестникарски страници с оценките на театралните експерти! В България такава картина е невъзможна, по простата причина, че критическите анализи, когато въобще ги има в пресата ни, са миниатюрни публикации...

Предпочитаните театри за младия Христофоров през 30-те са "Олд Вик" и "Съдлър уелс". Причината е уникалното присъствие на артисти като Чарлз Лоутън, плюс винаги безпощадният финансов мотив. Да не забравяме, че Христофоровото студентство съвпада с голямата криза през 30-те години! А тези "знаменити и външно непретенциозни" театри са наполовина по-евтини, достъпни и за студентския джоб. Пред тях се струпват денонощни опашки, защото изпълнителите са на ниво. Звучи необичайно, но звездите играят в старите, поддържани от фондации театри за символични хонорари... Същите актьори излизат на многобройните сцени по протежението на "Шефтсбъри авеню", "Лестър скуеър" и около известния "Пикадили" срещу баснословно възнаграждение! Мисля, че това “социално" поведение е още една причина големите актьори да се радват на огромна почит в Англия. Неслучайно след смъртта на някои от тях е отредено място в Уестминстърското абатство - редом с кралските особи и гениалните писатели...

За да си представим театралните наслади на 30-те г. на миналия век, ще отбележа, че след 1933 г. Лондонският афиш става още по-богат, защото в града пристигат "хитлеровите бежанки", немските артистки Елизабет Бергнер и Гертруд Лоуренс... Всъщност по това време Лондон се превръща и в общоевропейска културна столица. За това допринася и музикалният живот - с върхови събития като честването на 100-годишнината на Вагнер. В постановката на "Летящия холандец" в "Олд Вик" участват изпълнители от разни народности. Паметно е и появяването на изключителния Фуртвенглер, дирижирал "Дон Жуан" на Моцарт в "Ковънт гардън" през 1934 (Христофоров 1945: 137).

Но лондончани винаги са имали слабост и към театрализираното забавление. Самият Христофоров многократно гледа нашумялата оперетка "Мадам Дюбари". Все пак писателят има сетиво за потресаващите истории, скрити "зад завесата"! Те разкриват истинската цена на триумфа - изтощителният труд на артиста, който трябва да издържи хилядите представления, докато разглезената публика опиянено се удоволства. И защо "звездата" понякога се срива на самия връх на славата. (През 30-те две от младите и красиви "Мадам Дюбари" се самоубиват, скачайки от последния етаж на театъра... Накрая "фаталната" постановка е спряна.) Но в Лондон и днес ярко греят рекламите на мюзикълите: "Чикаго", "Мръсни танци", "Флашданс", "Пресила", "Лав стори", "Джърси бойс", "Фантомът на операта", а афишите им неизменно оповестяват рекордна дълговечност. Например тази на спектакъла на "Клетниците" в театър "Куинс", който се играе вече 25 години... Цената варира от 20 до 60 лири. Апропо, фоайетата на някои от театрите приличат на бутици, понеже в тях се предлагат сувенири и дрехи, свързани с нашумелите постановки.

В края на 2010, за разлика от времето на Христофоров, опашки пред лондонските театри не видях. Но изкусителната практика на билетите на половин цена е жива, дори усъвършенствана и обхваща всичките над 70 театъра в града. Информация за това къде има (най-често непосредствено преди спектакъл) евтини билети, може да се получи на специален електронен сайт. Отлично разработена е и система на номинирането на постановките за наградата "Лорънс Оливие". За да те одобрят за "жури", трябва да си написал вдъхновено театрално есе, сетне задължително гледаш най-малко 70 пиеси и се произнасяш. Улеснение са и безплатните карти на Лондон с местата и цените на театрите. Като ги прощудира, българският театрален фен си дава сметка, че дори и "халф", лондонските цени са височки за нашите възможности, тъй като билетите "халф прайс" се движат в рамките от 25 до 95 английски лири, докато у нас можем да видим най-касовите постановки за скромната сума от 10-15 лв... Така стигаме и до въпроса: ходим ли достатъчно на театър в България, където също се раждат страхотни артисти и спектакли?

Едно от нещата, с които Лондон без съмнение превъзхожда София и то въпреки природните дадености, са великолепните градски ПАРКОВЕ. Асен Христофоров е обичал да прекосява "Регентски", "Хайд парк" и "Сейнт Джеймс". Това, което впечатлява като цяло, е, че те са в самото сърце на града - в непосредствена близост с Бъкингамския дворец. И настроен за разходка, можеш да преживееш една почти непрекъсната зелена верига от цветя, дървеса и архитектурни паметници. Както се изрази приятелят ни, ексконтраадмирал от Кралския флот, когато пешеходствал на път за работа през парковете, това било "добър начин да започнеш деня"...

Уви, има ги неизбежните урбанистични промени и в добрия стар Лондон! Трафикът, макар и облагороден от старинните таксита, си е трафик! Спасяваш се, хлътвайки в някой пъб или ресторантче... Уви, сред тях напразно търсих някое заведение на веригата "Lions&co", които е предпочитал Христофоров, за да изпие чашка "меланж", както тогава са наричали "капучиното". Не съществуват вече. Но това е по изключение, защото, ако в самото начало на 30-те си е проблем къде да хапнеш през почивните дни, днес разполагаш с колосален избор. (Питам се дали причината за това се крие и в убеждението ни, че английската кухня съвсем не е с реномето на добра кухня?) Но "имперското" мислене значи и любопитство да вкусваш даровете на света! То също има пръст в главозамайващото кулинарно разнообразие... В Лондон днес има над 35 италиански, със запомнящи се шеговити имена като "Малкият дявол", "Леля Тереза" или исторически престижните "Америго Веспучи" и "Галилео", 20-ина френски ресторанта, които от своя страна се делят на модерни и традиционни, испанските пък наблягат на "пиратското" в имената си, подобно на "драконското" в китайските у нас. Може би трети по численост (около дузина) са индийските, което е лесно обяснимо с общоизвестния колониален статус на Индия като "перла в короната" на Англия. Откриваме, разбира се, и т.нар. "средиземноморски" кътчета, които най-често са турски и гръцки и изкушават с най-малко 13-те си мезета и екзотични названия като "Паша", "Софра" или "Сарастро". Последното се намира на "Дрюри лейн", зад театър "Роял" и в "Ковънт гардън". Интериорът на "Сарастро" е наистина ориенталски пищен. А за ценителите има и цял раздел "източноевропейска" кухня, например руски заведения с трогателни названия от типа на "Борш и сълзи"... "Черешката върху тортата" са заведения от типа на южноафриканските с атрактивните имена "Чакалака" и "Шака зулу", киргизко-казахстанският "Паша", както и екзотичните марокански, ливански, че дори малайзийски и тайландски ресторанти... Къде сме ние, ще се запитате - в медитеранската, ориенталската или източноевропейската? Навсякъде достатъчно, но като откроено афиширане на "българското" изобщо не присъстваме. Въпрос и на национално лоби, нали? Като си спомня версията за българското от филма "Мисия Лондон" на моя приятел Алек Попов, си давам сметка защо сме "прогонени" дори от кулинарната листа на града...

На фона на романтичните разходки ще признаем, че в добрата стара Англия все още е жив строгият церемониален дух, често характеризиран в “Скици"-те с определението "гробно" (мълчание). Впечатлителният 20-годишен писател забелязва, че дори когато вечерят в най-тесен семеен кръг, англичаните се обличат официално... Да, прословутата британска сдържаност понякога е отчайваща за пламенния ни балкански темперамент. Първото впечатление, още докато пътува във влака от Париж в купе с трима англичани, е поразяващата им способност да четат огромните си вестници в продължение на цели два часа, без да отронят нито дума помежду си, като съвършени чужденци! Това изглежда невъзможно за южния човек. И като че ли днес това в голяма степен е преодоляно. Във френския ресторант в Ковънт Гардън - "При Жерар", където ни покани приятелското англо-левантинско семейство Хауел (шотландецът Робърт и малтийката Джоана), цареше такава гюрултия, че дори на нас, единствените българи на масата, шумното интернационално оживление ни се стори малко прекалено... Но още по-ужасяваща на този фон е балканската безцеремонност, гротесков образец на която е типът на новия бай Ганю, изтипосан от Христофоров в лицето на български тютюнотърговец, "аташиран" от посолството като водач и преводач, та да му бере срама и потреса, докато най-накрая с облекчение го качи обратно на трена... Преди това обаче е обречен да присъства на позорна вечеря в изискан хотел, при която "приемникът" на Алековия герой безцеремонно надига бутилка домашна сливовица и яко хапва, развивайки от стари вестници, донесени от България, провизии, тропайки със сребърните прибори по английските сервизи... Гледка неописуема и все пак по нашенски възможна - от Алеко до Алек (Попов)! Студена пот се стича по челото на младия Христофоров, нарочен за гид, когато Ганю шумно се залива в невъздържан смях, докато стъписаните англичани, в това число и персоналът, със стаен ужас наблюдават отвратителното зрелище на балканското ешмедеме...

Разбира се, появата на уродливия типаж не оправдава в очите на българския патриот враждебността към чужденците, наричани понякога дори "мръсен чужденец"! Когато англичанинът, изпълнен от своето "британско превъзходство", употребява фразата: "той е същински грък", значи, че счита някого за хитрец... "Френското" пък носи негациите на прекомерност, морална разюзданост и естетическа упадъчност... Това обяснява и печалната съдба на пиесата "Саломе" на Оскар Уайлд и въобще мястото на ирландския гений в Англия. Ето болезнените редове на Христофоров: "Още като ученик се възхищавах от лиричността на стила на Уайлдовата "Саломе" и чаках с нетърпение поставянето на пиесата. А нейното възобновяване след 40 дълги години на пълна забрава бе предизвикало буря от негодувание в пуритански настроените англичани. (...) Финансирането на постановката бе най-после осигурено, ансамбълът бе готов и пиесата бе изнесена по майсторски и блестящ начин. Но театралната публика бе против поставянето на пиесата, тя бойкотираше представленията, и нещастните артисти биваха принудени да играят пред една полупразна зала"... (с. 127). Но ако причината за тази естетическа беда се крие в прословутия АНГЛИЙСКИ ПУРИТАНИЗЪМ, то обяснението за неприемането на Достоевски като възможен за четене писател от английски състудент на Христофоров е в лошия вкус на този представител на бъдещия финансов елит... И в стеснените духовни хоризонти на фамилия Фюстър, щом на вечерята у тях пред българския студент е направено изявлението, че нашият цар Борис ІІІ обичал да пътува от Лондон до Единбург с легендарния локомотив "Летящият шотландец", вероятно защото в България си нямаме железници...

Но да изоставим анекдотичното, за да откроим уникалната в писателския натюрел на Христофоров способност да бъде достъпен, дори увлекателен като автор, когато превежда на белетристичен език най-сериозни проблеми, свързани с икономическите процеси не само в Англия, но и в света. Удивително е как още в студентските му години, много преди да се намножат теориите за "световната конспирация", ясно е проумявал КОЙ ВЛАДЕЕ държавата! За прозрението му помагат личности като споменатия проф. Ласки, но и популярният карикатурист Лоу, според когото "...английската демокрация се управлява от финансовите магнати около Банк ов Ингланд и от "Интелиджънт сървис" в Скотланд Ярд, т.е. от плутокрацията и нейната шпионска служба"! (Христофоров 1945: 145).

Един от най-сериозните аспекти за изграждане на паралели с 30-те години на ХХ век и нашето време, е глобалната Криза, която се е разразила тогава, както и днешната, може би още по-дълбока!

Не можем да не бъдем впечатлени от факта, че макар книгата да излиза след "народната победа", през 1945 г., писателят не премълчава високия пример, който кралската фамилия дава на поданиците в решителността си да прави икономии, дори жертви в тежките години на рецесия. След като Англия се отказва от златния еталон на своята лира стерлинга, когато банките в страната закъсват, а безработицата се множи, първи кралят и кралицата решават да сложат на трапезата си само вина от империята и доминионите, да забравят вкуса на скъпите френски марки. В добавка - да се откажат и от луксозни почивки на френската Ривиера. И тъй като моделът им на поведение е със стойността на морален императив, доста от тогавашните представители на висшата класа се почувствали принудени също да си спестят ваканционните пътувания и почивки...

Странна ни изглежда много английската тема за ДЖЕНТЪЛМЕНСТВОТО, в т.ч. и за "джентълменския идеал" на "пролетарския снобизъм", присъщ дори на безработния англичанин, сякаш отказал се от повелите на класовата борба въпреки огромната му социална пропаст с господстващата каста! Интригуваща в този контекст е традицията на "боксинг дей"! Тя се изразява в невъобразимите от гледна точка на балканската криминогенна логика, "коледни споразумения" между подземния свят и "бобитата", които единствено по това време си позволяват кратък професионален отдих... В сила влиза джентълменското правило апашите да се въздържат от "удари"! И представете си, дори чужденците се съобразявали с "боксинг дей" (26 декември), защото инак над собствените им глави надвисвала наказателна заплаха от страна на английските "колеги" престъпници... За жалост, днес в космополитния Лондон вече не съществува тази "нерентабилна" традиция...

Разбира се, и за англичаните (и те са хора) съществуват пробиви в благоприличието и светския протокол. Например ежегодното "пощръкляване" на академичната младеж на "Флийт стрийт" пред Университета, което се изразява във възпрепятстване шествието на лорд-мера (днес наричан "градоначалник") под шума на кречетала и бомбички... Или онзи съществуващ само допреди четвърт век обичай силно влюбени двойки да отпътуват при легендарния "ковач от Бетнал грийн" в Шотландия, за да се венчаят спонтанно - в пълен разрез с вековното "възпитание на чувствата" в стара Англия...

Наблюденията върху ежедневния живот на Лондон са една от сполуките на писателя. Понякога те звучат като апология: В такива вечери обичах да се скитам из централните улици, да наблюдавам тълпите от вечно бързащи англичани, да се взирам в елегантните лимузини, които стоварваха още по-елегантни дами и господа пред десетките театри по Шафтсбъри авеню. Колко непринудено и с каква сдържана нежност тези възрастни, с побелели коси господа, облечени в черно и снежнобели нагръдници, подаваха ръка на тежките дами из лимузините! Колко пъргаво изскачаха из колите млади господа, с развяващи се дълги, бели копринени шалове, и с каква естествена грация помагаха на дамите си да прекрачат прага на театъра! А тези дами, тези млади англичанки, обвити във великолепни кожени палта, с неподправени и все пак съвсем свежи лица, с една елегантност, която няма равна на себе си в никой друг град на никой друг континент! (Христофоров 1945: 107). Но по-чести са бързите словесни зарисовки на остроироничното му око. Например - несъразмените "допотопни превозни средства" - "таксикабс", с които го посреща покритият с мъглива сивочерна пелена Лондон (от които вече няма и следа). Явно, самите англичани са ги "изхвърлили от употреба", защото днес едно от нещата, придаващи усещане за ретроатмосфера на града, са неговите таксита, задължително в автомобилния дизайн от Христофорово време...

Извънредно находчиво е и дефинирането на коледните дарове в Англия като "национална институция"! Подаръците по традиция са специални и скъпи, а купуването им "съставлява благоденствието на хилядите търговски къщи и временното разорение на не по-малко дребнобуржазни и работнически домакинства" (Христофоров 1945: 97)... Една от търговските къщи, описана с особено внимание към икономическата (и рекламната) стратегии на собствениците, е проспериращата и днес "Селфриджест". Що се отнася до някогашните коледни привички в Англия, те са твърде различни в сравнение с днешното безкрайно по количество и леснина в избора виртуално поздравление. През 30-те ръкописните коледни съчинения са били на почит, защото: "В тях всеки англичанин влага, така да се каже, цялата си индивидуалност, понеже коледните картички всъщност представляват истински, понякога художествено изработени, послания, в които изпращачът предава чувствата и благопожеланията си по начин, който отразява неговите възгледи, неговото отношение към религията и към обществото. Всяка такава картичка съдържа няколко страници - обикновено 4 или 8 - във формат на нормална пощенска илюстрована карта, и надписите винаги са изработени и отпечатани според индивидуалните пожелания на изпращача. Понякога към тези коледни карти се прибавят и грижливо прикрепени снимки на изпращача и неговите близки. Картите се пазят в течение на дълги години и мнозина англичани притежават големи колекции от подобни коледни карти" (Христофоров 1945: 96). Уви, днес могъщият интернет е надделял дори над прословутата английска консервативност, в случая - за лошо, струва ми се... Просто едва ли може да се замени с готова картинка, дори най-игрива, изобретателна и пъстра, онова усещане за истински интимно чувство, бликащо в индивидуалния, та бил той неравен и некалиграфски, почерк на лично написаното писмо...

Затова в навечерието на Коледа ми се иска в духа на Оскар-Уайлдовите парадокси да пледирам за повече "английски традиции", дори самите англичани да са се отказали от тях... Това важи не само за усъвършенстваните добри практики в областта на културата, но и за цялостната “британска житейска философия" (Румен Аврамов), усвоена от Асен Христофоров и плодотворно привнесена на българска почва...

И нека на финала оживелият дух на "мистър Кристофър", както го наричат приятелите му зад Ламанша, резюмира и собственото ми отношение към английското след преброените мигове на поклонническото ни пътуване. Безапелационно солидарна съм с озарените му редове: Остават само неизлечими спомени, впечатления, лични преживявания, и преди всичко и въпреки всичко - едно чувство на високо уважение към британския народ, към неговия мироглед и характер (Христофоров 1945: 24). Слава Богу, днес заради подобни безстрашно искрени и блогородни слова вече не пращат на лагер! За самия Асен Христофоров обаче малката грешка в думата "неизлечими" в първото издание на "Скици"-те вместо правилното "неизличими", се оказва фатално пророческа...

БЕЛЕЖКИ

1 .От лат. - "Да разбираме причините за нещата". [обратно]

2. Лондонското висше училище за икономически и политически науки, което е завършил Асен Христофоров. [обратно]

3. За шоковото й изживяване свидетелства следното описание на с. 94-95: "Абатството (Уестминстърското - б.а.) е пусто и величествено в тази гробна тишина, която се нарушава само от моите стъпки по каменния под. Присядам на малка каменна скамейка в неголемия "кът на поетите" и се унасям, на свой ред, в мечти. Погледът блуждае от бюст на бюст, в паметта възкръсват безсмъртни станци, образите но великолепни герои, пред които са се прекланяли поколенията през столетия. Чувствувам се смазан от присъствието на тези каменни величия и напускам храма с благоговение, но и с облекчение". [обратно]

4. Благодарение финансовата подкрепа на директора на Робърт колеж - Гейт. [обратно]

5. Книгата "Искровете. Историко-географски очерк" от 1962 съдържа важни диалози с видния планинар-изследовател Павел Делирадев, освен това и панагюрец, съгражданин на майчиния род на Христофоров. Що се отнася до панагюрските корени на Асен Христофоров, те принадлежат на фамилия Хаджикръстеви, дала известни читалищни дейци на града. [обратно]

6. През 30-те тя се е помещавала в Британския музей. Днес библиотеката разполага с отделна, модерна сграда, която по несравним начин хармонизира с цветовата гама на типичната тухлена зидария на Лондон и по-точно с викторианската стилистика на гара "Сейнт Панкрас", в близост до която е разположена и образува с нея своеобразен архитектурен ансамбъл. [обратно]

7. За специалното място на първата лондонска квартира на писателя в емоционалната му памет свидетелства фактът, че когато след време отново посещава града, се чувства щастлив, че има шанс да отседне отново на стария адрес - "Ендсли стрийт" № 8. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Речник 1982: Речник на българската литература. Т. 3. София, 1982.

Христофоров 1945: Христофоров, Асен. Скици из Лондон. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1945.

Христофоров 2010: Христофоров, Асен. Избрани произведения в 3 тома. Обща редакция и встъпителна студия Румен Аврамов. Т. 3. София: БНБ, 2010.

© Катя Зографова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2011, № 7 (140)