ЗАПИСКИ ОТ "ПОЗИТАНО" 20

Илия Зайков

web

"Позитано" 20 се нарича култовата брестнишка кръчма, някогашното бар "Бебе" или "Бейби Бар", където за пръв път се сложиха люлки, пясъчници и катерушки за децата, за да може майките им да си пият уж спокойно кафетата. В това именно барче навремето си направихме нашенското си седесе, поради която причина си го прекръстихме за майтап и на инат на червените "Позитанто", както се изговаря въпросната запазена марка по нашенски - не "Позитано", а "Позитанто"! Барчето отначало си беше най-обикновена каравана, а сетне още по-обикновена барачка с малко лятно навесче, а не като сегашното модернизирано и разширочено заведение, в което най-регулярно са идвали и идват да се черпават другари като Сергей Станишев, руският посланик Потапов, когато беше още посланик, ексминистерът Петър Мутафчиев, самият Батето - т.е. Иван Славков, и хиляди още знайни и незнайни дейци и герои на нашта партия. Именно тук, казват, на един свети Трифон Зарезан, се родила и поредната крилата изцепка на Батето, официален № 1 сред специално канените за целта другари: че там, където той е зарязвал, грозде повече никога не се било раждало, хайде наздраве! Батето, всички го знаете, е хава, хубаво момче и голяма работа, дано някой не вземе да му преправи думите, да кажем така: че там, където е стъпвал комунист, не лозе, ами и трева не никне. Което си е точно така, ама както и да е... Напоследък другарят Потапов не е идвал на "Позитанто", казват, че бил зает да наглежда имотчетата и "Готельчетата" на Великата Рус по морето и планините, лошото е, че новият посланик пък изобщо не е стъпвал! Ако е вярно, че г-н Юри Исаков е от дипломатите-"газовици", неговото отсъствие означава най-малко две неща, и двете лоши: че "Южен поток" май няма да мине през нашето село, както ни се обещаваше за едни избори и - второ - че в Брестник със сигурност няма газово находище, поне с промишлено и интернационално значение. Ние обаче все още не губим надежда, защото, ако и когато се обърне хавата, целият свят ще научи, че ние сме същински Катар, но тези работи са се криели в угода на Великите сили, които и да са те, една мода са.

Измежду седесарите и десебарите (или седесаро-десебарите) най-важният, когото сме виждали да идва тук, беше Мурко - Муравей Радев. Неговото обаче не можеше да се брои за идване, тъй като човекът си беше една бройка брестничанин, понеже от доста петилетки си имаше къща в село. Един ден се чу, пак на "Позитано" 20 най-напред, разбира се, че някой бил откраднал от къщата (вилата, моля!) на Муравей цяла дамаджана от 10 кила ракия. Това обаче, вместо да ни орезили, прослави допълнително не само "Позитанто", а и цялото ни село. Понеже работите, неизвестно (?) как, стигнаха до журналята и, след първоначалното им съобщаване в пловдивската газета "Марица", те най-малко две-три години обикаляха из всичките други български средства за масово осведомяване. Ако тогава се водеше статистика като хората, днес щеше да се знае, че "Брестник" и "ракията на Муравей" са били най-често употребяваните думи и изрази във въпросния исторически момент на България.

Уверявам ви, че имената "Муравей" и "Брестник" не бяха сбъркани повече от десет-петнайсет пъти, Брестник го пишеха "Брезник", "Брезово" или само "Брест", а Мурко - "Моравей" или направо "Мравей", явно нарочно. Ракията обаче си вървеше без никаква грешка като ароматна тънка струя из всичките газети, само дето дамаджаната ставаше все по-голяма и по-голяма, даже едни колеги от Силистра написаха, че дамаджаните били три или четири, а във Враца издокараха, че тя била в специално черничево буре. Нали, в края на краищата, "новините" не трябва да са съвсем като вадени от калъп? Един каже едно, друг - друго и така делото преуспява, както според добрия войник Швейк или сапьора Водичка, това не помня съвсем, се пеело в австроунгарския химн, особено след няколко шишета паленка, някаква тяхна си ракия. А веднъж, или два-три-пет-шест пъти, когато тази история с откраднатата ракия на Муравей се връщаше отново в "Марица", откъдето бяха започнали приключенията й, ние пак я възпявахме като някаква абсолютно прясна новина, която сме научили веднага след кражбата предишния ден и от няколко "независими източника". Един колега, в качеството си на дежурен редактор, даже предложи "формулата за достоверност на източника" да бъде "научи бай Илия от самия него си", но аз го почерпих и нещата си останаха на класическото "научи нашият репортер от източник, пожелал анонимност". И всичко това не защото Муравей беше министър, а защото ракията нямаше как да не е хубава, уверявам ви.

За да се пресече поне малко от малко "копипействането", което не е никакво преписване, а само колегиална услуга в текезесето на журналята, беше изказано и написано предположението, че Муравей май не е имал никаква своя ракия, дадена като рушвет или подкуп (къде ти!), а бил наследил питието от стария брестнишки доктор Чолаков, заедно с къщата, която бе купил от него. Това вървя като свещена истина за някой и друг ден - докато не ни звъннаха четирима-петима колеги от Бургас, Търговище и Хасково за още малко "неизвестни факти и подробности" относно скоросмъртницата, с които ние моментално ги снабдихме: като им се кълняхме, че ги казваме само на тях и под най-дълбок секрет, а те се правеха, че са ни повярвали... Само можете да си представите на колко години е можело да стане по този начин въпросната ракия на министъра, заварена от него в къщата на стария доктор и - което е още по-непростимо - как се бе докарал дотам да му я откраднат! Няма как това да не са били някои червени, се опитвахме да го извиняваме и оправдаваме поне по сто пъти на ден ние, на "Позитано" 20. Какво обаче може да се направи повече за него и за правителството на ОДС, когато авторитетът на Муравей, като пазител на безценната течност, бе вече нарушен безвъзвратно, да не говорим като страж на държавната хазна? Сега си мисля, че тогавашният премиер г-н Иван Костов може би не е научил как Муравей не си е опазил ракията, иначе едва ли щеше да го държи до края на мандата на сините в правителството си. После се разбра, че министерската ракия май е била изпита тайно и полека от самия пазач - бай Рангел, по прякор Ганди, когото Муравей, без да съгласува кандидатурата с нас, бе спазарил да му наглежда и къщата: докато обикаля през деня с кравите си из гората покрай нея и дори с право да влиза и вътре в нея за проверки. Нищо такова обаче не се доказа, пък и други неща изобщо не били дори пипнати и с пръстче, изчезнало беше само най-ценното.

Това беше на "Позитано" 20.

Комунистите пък, които тогава все още не се бяха прекръстили на социалисти, се събираха в така нареченото "Русюво барче" в центъра, доста по-лъскаво от "Позитанто". То, разбира се, бе немедлено прекръстено от седесарите на "Ракуски" 134, тоест - "Раковски" 134, за да може червените да се пукат от яд къде са ги "заточили". Тези друзя, както знаем, винаги са абсолютно сериозни, патетични и отдадени до край на всяка поредна свещена кауза, която им се спусне и дори не могат да допуснат, камо ли да проумеят, че някой може да се бъзика или да си прави шенлици и шеги с тях. Майтап-майтап - ама, работите понякога се връщат тъпкано и, след като седесето падна от власт, в село се проведе нещо като официален "възродителен процес" и табелката "Бейби бар" се смени със специална голяма табела с дебел надпис "Позитано" 20. Няма го и моят първи братовчед Илия, който беше кръстникът на заведението, но и досега се помни кое беше неговото специално място и - от време на време - някой от нас оставя по една кутия цигари там, та всеки, който седне, да изпуши по една в негова памет.

Освен "Позитано" 20 и "Раковски" 134 обаче, в Брестник си имахме и трето "политическо" "заведение" (от 14-те или 15 парчета общо, които "избухнаха" само за година-две с "избухването на демокрацията") - "Врабча" 1, където се събираха "земнеделците". То обаче не можа да изтрае и се закри или фалира след поредната "обединителна" сбирка на безенесетата, на която присъстваха такива "стари оратни волове на земнеделското движение" като бай Петко Илиев, бай Георги Пинчев, дядо Йосиф Петров и, разбира се - самата ГОСПОЖА: леля ви Анастасия Мозер. Говори се, че всичко минало прекрасно, като се избрал обединителски инициативен комитет, нареден съобразно това кой съюз е с най-много членска маса, което минало почти без кавги и сръдни, само с десетина часа черпене и вадене на доказателствата на масата. Когато обаче дошъл ред да се плаща сметката, собственикът на заведението и тоже лидер, макар и само на едно от нашенските безенесенца, отказал да поеме масрафа. При това положение, вместо парите да се броят на паритетен принцип и поравно, по-мъничките безенесета казали, че трябва да се следва вишегласието, съгласно постигнатата договорка: "на който му е най-голям съюзът, той да се бръкне най-много". Тогава, то се знае, се поискало ново преброяване на членската маса, но този път всеки държал неговият съюз да е най-малък и в края на краищата, спогодбата не станала, никой не платил нищо и "Врабча" 1, а заедно с него и земнеделското единство, пусна кепенците.

Тук само ще припомним, че дядо Йосиф още в самото начало предупредил, че обединението няма да стане. "Ние, земледелците, сме единни като охлюви в торба и трябва да благодарим на комунистите, че толкова години държаха торбата завързана. Сега, след като тя се развърза, всеки почва да си пълзи накъдето си види като едно време, преди преврата от 9 май 1934-та и забраната на партиите", казал мъдрецът. Кой да ти чуе обаче? Та затова дядо Йосиф продължил да си пие по мъничко, без да участва в дебатите, само от време на време си поприпявал някои от своите стихчета с чудесни пълни рими като "двенки-залепенки", в които се възпявали всякакви хубавици, даже градски, но не и политиката. Аз се много извинявам, но дали поне някой от вас може да се сети коя е най-хубавата рима за "двенки" в стихотворенията за хубавиците, тя, доколкото си спомням, започва с "н". Бог да го прости ангелогласния дядо Йосиф, той сигурно и там, на небето, продължава да си пее за двенки залепенки "...енки". Но - стига поезия, да видим какво става на "Позитано" 20.

1. Мезета в лозето

- Какво да го правиш такъв - не стига, че ми е обрал най-малкото 300 кила грозде, но да вземе да си пусне и кравите вътре, напарвили са го "ардауш"!

По нашенски "ардауш" означава, когато нещо е разсипано, потрошено, разхвърляно бетер циганска колиба, разбъркано и едва ли не ликвидирано. На "ардауш" било направено лозето на едно от младите, трийсетина годишни нашенски "фермерчета", което обясняваше как еди кой си му е съсипал труда. Това една сутрин на "Позитано" 20, на кафе. А от съседната маса някакъв дъртак си търси боя или черпенето, дава акъл.

- Ми кък кво да го правиш и кво да чакаш, ва - трепи! Коли, ва! От тебе виното - от него мезето, една-две крави само да му приколиш за пържоли и си го отказал да ги пуска където му скимне, той има бая, дестина му са кравите!

И това ако не е едновремешен "челен опит", един вид, среща на поколенията, не мислите ли?

2. Депутат на гроздобер

Ако нещо се случи "даже" чак в Перущица вечерта, то моментално става известно още сутринта на "Позитано" 20:

- Мету, ва, нашят дипутат Методи Андреев, снощи утишъл да си чува (пази) лойзто (лозето) от циганьти от Пастуша (Пастуша е на Перущица селската махала) и пу идно врями чул, чи някой му кръде и му шмули гроздиту. И къто изрипнал: "Дипутат! Дипутат!". И фукнал срещу тях, къту си държал дипутатската карта. И нъли билу тъмну - цигъньти сигурно си помислили, чи държи пистулет, и избягали, къту зърязали гроздиту. И Мету кво да прай - приз цялта нош гу принасял с жигулта у тях... Купъм (добре), чи цигъньти съ избягъли и ни съ му напраили нящу лошу...

Методи не само беше "нашят дипутат", но ни е и земляк - Перущица е само през три-четири села от Брестник и народът там също е маврудаджийски, което означава, че всеки от нас трябва да знае всичко за всекиго и да му влиза в положението, особено когато въпросът опре до грозде и вино. Иначе, ако разказът за "приключението Методиево" ви се струва малко нещо спънат от някои недотам разбираеми диалектни думи, аз съм длъжен да ви предупредя, че е за предпочитане, ако ще ходите на "Позитано" 20, че там е направо задължително "дъ гъльчите пу нашънски", ако искате да ви разберат и да ви изслушат. Особено пък ако човек е също брестничанин и не е започнал да се взема за хептен голям гражданин. А на нашия приятел Методи, който също е "добро момче" и също е идвал не един и два пъти като скъп гост на "Позитанто", ще кажа, че ние тази работа с краденето на неговия мавруд сме я записали в досието му още когато беше само депутат, а не началник на прочутата Комисия за досиетата. Дано да не си е премахнал тая работа с гроздето от неговата си папка, ако е имал такава. Защото истината за неговата неизказана храброст срещу апашите на грозде ние продължаваме да си я имаме записана в не знам още колко екземпляра. Даже се бяхме погрижили тя да попадне моментално из колкото се може повече вестници като ракията на Муравей още тогава, та доказателствата, че това е станало точно така, както ви го разправям тук, са ни направо перфектни. И дано не почне да пищи за опровержение и да ни намеква, че това са селски или журналистически лакърдии, ние сме готови моментално да му се извиним и да организираме опровержението. И то така, че и тези, които са забравили или изобщо не са чели как е атакувал крадците на гроздето си с "гола в ръката депутатска карта", да го научат и да си го припомнят с подробности. Които няма как да ги знаем отсега, преди да сме седнали на маса да пишем обясненията си и да изпълняваме закона за "право на отговор".

3. Защо в Библията пишело така

- Ще дойде бе, бате Гочето, няма как да не дойде на кафе, ама сега са малко заети. Минавам преди малко покрай тях и гледам - чистят бомбите и каците от старите джибри, мият ги, защото щели да почват гроздобера. И като тече една вода - направо ще те удави. И червена, червена - също като кръв... "Върьти, ва", вървете и вижте, ако мислите, че лъжа...

Какво има да му се ходи, няма лъжа - работата е точно такава, каквато си е била и от памтивека. А "бомбите" (бъчвите) бате Гочето Тушев ги мие точно на същото място, на което се коли и прасето за Коледа, само че тогава водата, която тече, е наистина с кръв. В Библията било пишело, че там, където се е ляло вино, ще се лее кръв или обратното, кой не знае защо това е написано така и кой не го е виждал, че е така, а?

Всеки знае и друго - че в Брестник не може да има лошо вино, та да кажа нещо за прасето. Едно време в "Марица" се отпечата една толкова велика негова (на прасето) снимка, "щрякната" от Евгени Цветков, че ние си я пускахме поне десетина коледи и зими едно след друго след това и тя пак беше внушителна, прасето беше поне 200 кила, черно и опърлено в снега, а народът наоколо също беше респектиращ с ножовете и шишетата в ръцете. Тя беше старовремска, а не "дигитална" като днешните направа, и може би заради това беше започнла да се поразмазва от препечатките, но прасето и шишетата в ръцете на "касапите" продължаваха да си личат и да се познават. Сред тях и Наско, малкият син на бате Гочето, тогава на десетина годинки, та по едно време на "Позитанто", като си купуваха вестник и видеха за пореден път снимката, започнаха да се чудят:

- Ава, защо Наско е на снимката, той не е ли войник, ва?

Деликатни момчета, да не вземат да ми викат направо в очите, че всичките журналя лъжели? Заради това именно, за да не му се направи някаква беля на момчето пред военните, снимката се спря доброволно и срещу малко черпене, надявам се, да е временно, защото друго такова прасе като онова едва ли ще се намери някога. Още повече че, за да изглежда "мероприятието" малко "по-битово", около шопара бяхме поразхвърляли малко слама, все едно че пърленето му е станало "къто идно врями", а не с бензинови лампи. Ако пък някой заколи друго подобно прасе - ще му го снимаме и него и ще се погрижим да се то тиражира в де що има вестници и сайтове, не само в българските. Може и без да черпи - вино ще се намери дори на "Позитано" 20. Изобщо не ви лъжа, както и досега не съм ви излъгал нито веднъж дотук, колкото и да ми е неудобно да си го призная.

- Кога стана сто часа?

Времето било вечна, мъчна и засукана "философска категория". Но това не значи, че тези работи не се обсъждат и на "Позитано" 20. Доктор Велко, прочут брестнишки зевзек, отива към Пловдив с файтона си. По пътя го срещат три-четири катуна цигани, сега "роми", и си намират повод да се заговорят и те с толкова високопоставен човек.

- Докторийй, колкуй чисът, бе?

Докторът вади часовника с ланец от "джебничката" на жилетката си:

- Сто!

- Ейиии, десит тръга, кога стана сто?!

Джобният часовник е много специална вещ, той не става за сегашното "забързано време". От "джебничката" се вади бавно, тържествено и церемониално, което е прочут специалитет на доктора, и циганите се надяват да видят отново въпросният "мизансцен", времето е тяхно, закъде да бързат? А и докторът е насреща, но не казва изведнъж "колкуй чисът", а ту приближава, ту отдалечава часовника от очите си. Мисли, и то абсолютно задълбочено и отговорно, преди да каже каквото и да е, да не пребърза и да не сгреши пред братятя роми... Защото може да се окаже, че часът е "хич", и такъв "сахать" е имало "едно време".

Следва продължението. Дядо Илия, бе, дядо Илия Кабакът, срещнал някакъв гражданин и го питал колко е часът. "Десет без десет!", отговорил човекът, а дядката:

- Хъ, десет без десет? Значи хич! Ще питам някой друг...

Сами си отговорете как ли може да е реагирал гражданинът, докато Кабакът е отдалечавал нанякъде потурите си, които носеше до последния си ден... Никакви панталони, камо ли "гащи"...

Това са истории, които може да се разкажат и по десет пъти на ден, без да омръзнат на никого, стига да е от постоянното присъствие на "Позитано" 20. И наистина е много добре, че времето е "вечна категория". Но то - надявам се, поне това да ви е ясно - може да се измерва единствено тържествено и ритуално, при това само с джобен часовник със златен ланец като този на доктор Велко.

© Илия Зайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2010, № 12 (133)