Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦЕНАТА НА МАВРУДА

Илия Зайков

web

Прекалено е благороден да го мъчиш с присаждане върху дивачки - това ми обясни моят стар познат от Перущица Иван Анастасов, когато ми разказваше веднъж защо е решил да насади маврудовото си лозе директно, а не от присадени лози. Именно благородството на мавруда било сред причините той да е слабо съвместим с дивата подложка, да се прихваща по-трудно върху нея и голям процент от пръчките да изсъхват преди още да са започнали да раждат както трябва. Освен това подложката давала див привкус в елитното вино, бe убеден Иван, при другите сортове това се чувствало по-слабо, но при мавруда и най-слабият примес можел да е гибелен.

Иван Анастасов, разбира се, знаеше всичко за филоксерата и за рисковете, които поема, беше наясно и с факта, че кореновата система на директно засадената лоза става по-слаба и че човек трябва да е само “кокал и жила”, мускул и да работи денонощно, за да оцелее лозето му, а виното да заслужи приза “стар мавруд”. “Кокал и жила” бил Хаджи Враньо - героят на Генчо Стоев от “Цената на златото” - прекрасната книга за Априлското въстание в Перущица. Като всички хора тук хаджи Враньо също имал стари маврудови лозя. За да напише книгата си, Генчо живял доста време в Перущица, разговарял с хората за Левски и за неговия приятел даскал Петър Бонев, за клането в перущенската черква, за старите мавруди, сприятелявал се с хората, станал част от самата Перущица.

На мен, разбира се, ми беше неудобно да питам Иван откъде му е дошло на ум това нещо за благородството на мавруда, но много пъти съм си мислил дали подобен начин на мислене не се дължи и на “Цената на златото”, на живота на Генчо Стоев сред перущенци. Неговата книга за цената на свободата, за въстанието през април 1876-та, сигурно може да се нарече и “Цената на мавруда” - плътна, енергична, някак вътрешно образна и експресивна проза, каквото сигурно е било и виното от маврудовите лозя на Хаджи Враньо.

Иван Анастасов обаче си имаше и друго, доста по прагматично обяснение защо е рискувал да сади лозе “бучни пръчка”. Първо - за да е сигурен, че това са пръчки, които той лично или с помощта на по-възрастни и паметливи хора е избирал от малкото оцелели лози от едновремешния, автентичен тукашен мавруд, а не от някакъв негов “вариетет”, създаден почти лабораторно от учените. Второ - бучнато направо от пръчка, лозето щяло да има преднина от две-три години, колкото трябват, за да се спечели някой лев и да се платят разноските, ако се стигне все пак до лозе от присадени американски пръчки. И трето - щял да има няколко декара истински стар перущенски мавруд, от който да се избират калеми занапред. Самият стар сорт щял да се спаси и да се продължи разпространението му и по-нататък, това било най-важното.

Ако някой каже, че това дотук не звучи “професионално”, а е любителско, аз съм готов да се съглася веднага, но с уточнението, че тази дума произлиза от “любов”, както навремето създателят на тракологията - покойният професор Александър Фол, защитаваше местните краеведи, които винаги намираха начин да “докажат”, че лозарството в техните села е било още от траките. В този смисъл не виждам нищо нередно да наречем “любители” и старите, пък и новите частни български лозари и винари, дори напротив, това е много по-намясто, отколкото са хиляда професорски титли. Откъдето и да се представя маврудът - суперлативите са неизбежни, както е при всяко истинско любовно обяснение: родовитост, качества на виното, самите селяни, които успяват да го съхранят по начин, който непрекъснато изкушава човек да вижда в тях нещо месианско.

Поначало локален, изключително прецизен в избора си на местообитание, сорт, филоксерата в началото на XX век го унищожава почти до корен в един от най-престижните му райони - старозагорския. Следващият удар идва от хората, от българи от Беломорска Тракия, за съжаление, настанени след Първата световна война и след спогодбата Моллов-Кафандарис в Асеновград, на мястото на изселените гърци и гърчеещи се “лангери”. Те започват да го изкореняват масово, за да сеят тютюн на “освободените” от лозята площи. От около 60 хиляди декара с мавруд в Станимашка околия навремето, през 1938-ма те са едва трийсетина хиляди декара.

“Маврудови насаждения днес имаме само в селата Крумово, Богородично (Руен), Куклен и Брестник, където имаме почти изключително неприсаден мавруд на песъкливите почви с близка подпочвена вода”, се обобщава в един доклад на пловдивското окръжно агрономство от тези години. Същото е положението и в Перущица - отново стар, неприсаден мавруд, оцелял след филоксерата, главно с помощта на хората, на ината и на труда им. Специално за града Асеновград - старите маврудови лозя тук са се свили до десетина-петнадесет хиляди декара и това е една от причините едрият винар Чорбаджака да наема под аренда лозя от стар мавруд из землищата на близките села, главно Брестник и Куклен. Това, което асеновградчани възобновяват, е основно присадени мавруди - заради строгото противофилоксерно законодателство и заради погражданения си вече манталитет. Прекалено млади все още лозя, за да дават някогашното вино и, разбира се - върху дивача, която го вгорчавала, както смятали и тукашните лозари.

Българите от Беломорието обаче, главно от Ксантийско, не са насила или по някакъв зъл замисъл заселени в Асеновград, а след едно тяхно прошение до тогавашния областен управител на Пловдив: да ги махне от големия град и да ги засели някъде, където ще могат да се заемат с това, което най-добре умеят - тютюнопроизводството, а и където ще могат да спазват “прадедните си свои обичаи.” За доказателство в тоя документ, публикуван най-напред от Стоян Райчевски в списание “Родопи”, се привеждат редица примери, че едни от най-големите специалисти в тютюневите и цигарени фабрики на Манчестър, Александрия и Калкута са именно техни сродници от Ксанти и от близкото до града изцяло българско село Еникьой.

Не е парадоксално обаче, че тъкмо едно ново, огромно световно нещастие, което вече наближава - Втората световна война, се оказва благоприятно освен за тютюневото и цигареното, но и за виненото производство. Европа и - особено - Германия, започват да трупат всякакви военновременни запаси и така дават стимул и за родната наша икономика. Отново се потвърждава, че виното и кръвта вървят заедно, че там, където се е проляло едното, се пролива и другото, без да е никой в състояние да каже с кое точно се е започнало. Така от един момент насетне се засилва създаването на още и още лозя и в Асеновград, и в неговите околности, в това число и на маврудови, в най-прочутото тяхно средище.

Пълното унищожаване на сорта става около края на петдесетте години на миналия век, когато кооперирането ликвидира частните лозари, а заедно с тях и сорта, заменяйки го с каберне и мерло. Търсейки някакво обяснение, човек няма как да не види в съдбата на мавруда съдбата на някакво древно божество - езическо или еретическо, преследвано с фанатична жестокост в продължение на почти половин век до пълното му унищожаване. Прекалено яка опора изглежда ще да е бил този сорт, за да е толкова последователно изтребван - от филоксерата в началото на XX век, през бежанците, та до комунизма. Когато около 1959-та започна масовото изкореняване на брестнишките стари мавруди, “победилото” най-сетне текезесе позволи на хората да използват техните чепати и мускулести кютуци и коренища като дърва за огрев. Така край всяка къща се натрупаха огромни “клади”, а от комините години наред се носеше техният дим, сякаш цялото село беше превърнато в олтар на някакво безумно “огнено погребение”, както човек от най-дълбока древност се е разделял с най-скъпите си покойници: с надеждата, че някой ден те пак ще се върнат от небесата.

Когато говорят за мавруда, неговите познавачи правят важното уточнение: стар мавруд. Това се отнася до специфичните особености на виното, което трябва да зрее от три до пет години, докато изработи букета си, захарния и алкохолния си градус и въобще - характера си. Същото е и до възрастта на лозята, от които трябва да е гроздето за неговото производство. Няма друг сорт, при който българската “винена митология” да държи така настоятелно на тази особеност. И това важи както за оценките на специалистите, така и за “простите” лозари из селата между Перущица и Асеновград, където премеждията - природни, военни и политически, стесняват година след година площите с мавруд: в последната му, обкръжена сякаш от самата съдба, крепост.

На тях именно, на старите лозари, дължим и една особена “таблица” за възрастовите особености на мавруда, от които я заемат и някои от първите български специалисти. Те обаче са от поколението на оцелелите все още “редки видове”, привързани към най-доброто в традицията и достатъчно почтени, за да уточнят, че въпросната класификация принадлежи на маврудовия народ по селата, от който те просто са я записали. Това обаче си е и така очевидно, особено ако имаме предвид вариантите на народната приказка какво представлява и какво върши човек според годините си: докога му било детството само с игри и забавления, кога е ергенлъкът и как - след женитбата - започвал “волскио живот”, когато човек наистина работи като вол “и всекакво прави да каздиса пари и да отвъди челяд.”

Тъкмо по този “терк” са подредени и фазите, през които минава маврудовата лоза след засаждането си. Докъм петата година, твърди тази “народна стратиграфия”, маврудът бил като малко дете, чийто аристократичен произход обаче не будел никакво съмнение, защото вече е дал първия си плод и е показал какво може да се очаква от него занапред.

Между петата и десетата-дванадесетата година била експлозивната възраст на юношеството, а след него - докъм петдесетте - на “волскио живот”: всичко най-добро, което маврудът притежавал и бил готов да даде на хората, се проявявало в този именно период. Моят баща казваше, че именно такъв един наш мавруд - към третото си десетилетие, зестра от майка ми, е успял само за една година да ни построи къщата, в която сме отгледани със сестра ми. Реколтата се оказала наистина изключителна, а що се отнася до самото лозе, което аз още помня, макар и смътно - то пък беше досами местността Чорбаджаковото - по името на прочутият майстор на мавруда Аристидис Чорбаджака от Асеновград. Той имал лозя и в нашенския кър, взети под аренда след най-внимателен подбор не само на сорта и местността, но и на хората, на които са били и които оставял да му ги работят срещу съответното заплащане. Едно било лозето да си го работят самият му стопанин и семейството му, съвсем друго - това да са надничари или ратаи, колкото и добре да им се плащало.

Построила се нашата “маврудова” къща буквално в последния момент, преди да ни вземат лозето и да го “вкарат” и него в текезесето - срещу “равностойната” замяна с едно изоставено и от години неработено както трябва лозе на някакъв от прясно излюпените кооператори, което беше част от тормоза над частниците, за да ги вкарат “доброволно” в ТКЗС. Това бил късметът, а останалото - трудът на младите ни тогава родители, които е нямало на какво друго вече да разчитат. Няколко години по-рано бил разсипан дядо ми по бащина линия, на когото национализирали винарната за 25-30 тона мавруд и памид годишно и - как се забравя - докараха го до самоубийство от мъка и отчаяние, че няма да успее да си “нареди децата”.

От петдесет нагоре започвали зрелите, “царски и патриарски” години на мавруда, твърдели българите. Родовитостта му, която преди това стигала до четири тона от декар в добра година и при още по-добра работа, започвала постепенно да пада, но за сметка на това идвало най-ценното качество: постоянството. Само в изключително екстремална и неблагоприятна година този мавруд можел да измени на някои от показателите си като добив, почти “регламентиран” захарен градус, съдържание на екстракти, обща киселинност и други. Този, почти митологичният стар мавруд, трябвало да е саден директно, от пръчка, да е оформен на ниски чашковидни кютуци близо до земята, от която гроздето можело да дърпа допълнително по още малко от меката, спокойна и сякаш ароматна топлина на есента, да продължи да зрее, трупайки все нови и нови нюанси към фината дообработка на букета си, неповлияни от дивия привкус на подложката.

 

Веднъж с моя първи братовчед Илия, с когото сме кръстени на един и същи дядо, като си говорехме за старите лозя, стигнахме до извода, че леко синият оттенък в рубинената червенина на прясното маврудово вино извън всякакво съмнение се дължи на неговата синя, аристократична и благородническа кръв! Илия за няколко години бе асистент на големия лозар професор Минчо Кондарев, та разбираше мавруда и по тази линия, а не само като част от нашия маврудов род и село, съсипани от червените варвари.

А разказвам тези неща и по още една, съвсем лична причина, моля да ми простите - в памет на Илия. Той почина прекалено млад през 2006-та година - малко след едно пътуване до Италия, откъдето се върна направо сломен от това какви лозя имали хората, хем никога да са нямали текезесета. Лозята били насадени на какви ли не, дори на съвсем малки “парчета”, терасирани и по най-стръмните склонове и с редове, ориентирани в какви ли не посоки. В зависимост от мястото и за да не се хаби плодородната равна земя с правилни и праволинейни “блокове”, както това го бяха направили нашите ненормалници. Освен лозята, укрепени със столетни каменни стени и със също така столетни замъци, къщи и манастири сред тях - особено го впечатлили десетките бутилки с вино над баровете и на последната селска кръчма, подредени като за изложба. Само местно производство и от местни сортове, за които кръчмарката или коя да е сервитьорка били готови да ви изнесат цели лекции - какво е виното, на кой местен производител е, от коя година е и каква е била реколтата й, кое е мезето, с което то най-добре върви. Главно какви ли не видове сирене, но и то произведено само от млякото на местни животни, пасли само тревите и билките в определения микрорайон и без дори литър, доставен отнякъде другаде. Сега мога да кажа, че и аз съм опитвал истинско вино и истинско сирене, шегуваше се братовчед ми.

Ето - за това имаше око, сърце и усет Илия, впечатлили го бяха неща, на които малко хора биха обърнали внимание, камо ли да се заинтересуват от тях в детайли.

Разучил беше Илия още и това, че всяко лозенце си имало дренаж, а подпорните им стени били само от така наречената “суха зидария”, през която дренажната вода да се оттича след дъжда. Италианците също грешали, но след като се пробвали да направят няколко подпорни стени от плътен бетон за уж по-евтино и бързо и се видяло, че дренажите отказват да “работят” - веднага се върнали към традиционната суха зидария. Личало си по всичко, че работата е била вършена и продължавало да се върши постепенно, без резки и ненужни промени и експерименти, година след година и век след век, а не на юруш или особено “вдруг”, опази, Боже! Заради това, според Илия, на хората им е стигало и времето, за да се справят, а и разноските им ставали по-поносими, след като са разхвърляни в годините. С декрети и постановления всичко може само да се унищожи изведнъж и в “съкратени срокове”, но за създаването на най-ценните неща, в това число лозата и виното, се искат векове и столетия. Съдбата, логиката на живота обаче винаги побеждават дори смятаното за най-непобедимото нещо на тоя свят - левичарската пропаганда, според която “империята на злото” и целият “социалистически лагер” барабар с нея уж щяха да векуват, но къде са те сега, когато маврудът полека-лека пак се завръща по старите си обиталища? За Илия и дядо Минчо съм сигурен, че са в рая на лозарите, в това изобщо не трябва да се съмняваме.

Не ни било съдено обаче тъкмо хора като Илия да внедряват прословутия “чужд опит”, като вземат най-доброто от него и без той да ликвидира нашето.

Знам, че връщане от оня свят няма, но знам също така, че докато сме живи ние, роднините и приятелите му, докато са живи нашите деца и техните деца, Илия ще е пред очите ни всеки път, когато се спомене за мавруда. Много съм грешен, Илийчо, изповядвал му се понякога дядо Минчо, както наричахме професор Кондарев, много съм грешен, защото и аз съм от онези, които не само един път, ами два и три пъти сме променяли сортовото райониране на българските лозя. Свързано, разбира се, било това непрекъснато “прерайониране, и с неизбежното (?!) “отпадане” на местните наши сортове един след друг, докато се унищожат докрай.

От дядо Минчо и от Илия остана един вариетет на мавруда, по който старецът работеше, а братовчед ми бе започнал да му помага: Илия с лека досада, може би, но и с любов към стареца, че друго не им е позволено, а дядо Минчо може би и с угризение. Така нареченият “Мавруд 1”, както шефовете нарекли вариетета, по който занапред можел да работи той и да го “разпространява”, след като само няколко години по-рано същите тези “шефове” бяха ликвидирали до корен най-доброто от старинния автентичен мавруд, който сме си го имали от хиляди години и който е бил готов да бъде с нас поне още толкова хилядолетия. И да дадеш при това положение на “вариетета”, на “заместителя” пореден номер едно, сякаш всичко започва от тебе, а друго преди него е нямало и изобщо няма да има - как да го разбираме това? Такова било времето - това е вярно: такова, каквото са го “направили” хората, озовали се на власт като наместници на една чужда окупационна армия, чисто и просто. За Брестник се говори, че единственият, който все пак успял да запази няколко лози истински стар местен мавруд, бил Петрето - бай Петър Апостолов, той, кой знае защо, си бил бучнал от пръчка няколко асми в двора от него още когато тръгнали първите “агитатори”, които да вкарват народа в текезесето. Явно е видял какви са и първите кооператори и си е направил сметката накъде са тръгнали работите. По няколко асми стар мавруд имали из дворовете си още бай Васил Ганев, Кръстьо Калпуков, Димитър Ръжев, Спас Даскалов и др., сякаш участници в някаква тайна “завера” не да се спасява погубеното, а поне да не се забрави съвсем сортът.

Опит да “спаси” в двора си няколко маврудови лози направил и чичото на първият “седесарски” кмет на нашата “маврудова” община “Родопи” - Георги Любенов. Бай Иван също ги “вдигнал” на асми, подобно на десетки други лозари като него. Знам, че думата “седесарски” тук моментално ще вдигне на нокти не един и двама “бдителни” джандари срещу всяка “политизация”, която е идеална, когато я вършат те и едва ли не “антинародна”, ако си я позволи някой друг. Там е работата обаче, че аз наистина и съвсем съзнателно ще “политизирам” малко и този случай, но единствено в интерес на фактите. Просто - още първите, сравнително млади тогава, след десети ноември, частни лозари, не криеха, че този техен интерес към старинните наши сортове, си е опит най-сетне - свободно и без страх - да се “отграничат” от близкото минало, което едва не бе затрило хилядолетния поминък и “родов герб” на бащите и дядовците им, без непременно до един да се юрнаха да стават нови “партийци”. Човекът бил “обществено животно”, нека, но възможно ли е това да не се “отразява” и при избора му на виното и сортовете, които наистина не са само “химия” или утрепия по кърищата, но и историческа и родова съдба, възглед за живота, биография - най-сетне. “Удобни” за ченгеджийското “национално съгласие” са само ментетата, единството на нацията е в правото ни да бъдем различни: като тези, синовете и внуците на първите “частни лозари” след промените, някои от които станаха “фенове” и на мерлото, и на кабернето, но може би с едно наум, че са “тръгнали” от мавруда, или памида, или от гъмзата и димята.

Хората по селата и досега казват, че по това, как някой си “гледа” лозята, може да се познае какви са били и дядовците му до девето коляно назад. Когато веднъж попаднах на един стар “Справочник на винаря”, в който на така нареченото “съветско” винарство и на “винарството в социалистическите страни” се отделяше почти толкова място, колкото и на българското, италианското и дори френското, аз изпитах истинска радост, че професор Кондарев не е сред съавторите му, макар и вече с име в своята наука. Какво ли толкова е имало в дядо Минчо, че да не го удостоят с тяхното си “високо доверие”, както се разбираше то в онези години - средата на шейсетте, от когато е въпросната книга и да го “пропуснат” сред авторите на справочника?

Дядо Минчо беше родом от Чирпан, едно от най-големите средища на мавруда до филоксерата, но от фамилия на така наречените “септемврийци”, участници в комунистическия метеж през септември 1923 година и по тази причина склонен да подкрепя “мероприятията” на режима след девети септември. Кой знае обаче как ли е било допуснато това от омразните “монархо-фашисти”, но беше завършил лозарство в Монпелие, Франция, подобно на мнозина от най-големите български учени в тази област. Бидейки възпитаник на най-доброто в неговата наука и с детство, минало из маврудовите лозя на Чирпан, дядо Минчо е нямало как да не опита да остави поне нещо от любимия на всички ни сорт, най-вероятно по собствена “инициатива”, на което едва ли е можело да се погледне само с добро око. Из селата по Родопската яка и досега има по-възрастни лозари, които разказват, че са го срещали и из техните лозя, че е бил “кърски” професор и в това отношение приличал донякъде на Чорбаджака: прочутият майстор на мавруда и малагата от Асеновград, известен и с това, че непрекъснато е обикалял с коня си кърищата и лозарите, без разлика от сезона. За Чорбаджака и дядо Минчо винаги имало по още нещо ново, което да видят, а това именно отличава хората, които наистина знаят всичко, от останалите.

При което, над 90-годишен вече, професорът си позволяваше да изпие почти цяла чаша мавруд седмично, като непрекъснато питаше Илия няма ли опасност да стане “алкохолист”, да не ви превеждам какво точно значи тази дядо-Минчова дума, останала с него и с мавруда сякаш от памтивека. Това опитно лозе на дядо Минчо в нашенското землище го бяха нарекли Кондаревото, но текезесарите го изкорениха, едва дочакали старецът да почине. За още известно време местността също продължи да се нарича Кондаревото, но и това започна да се полека-лека забравя и се затри. Навремето бях приятел с Генчо, сина на дядо Минчо, на когото веднъж занесох шише вино в София, което, разбира се, представих за мавруд. Дядо Минчо също го опита леко и ми поръча: да носиш много здраве на баща си и да му кажеш, че това повечето е мавруд, но има и по малко каберне, памид и даже малко болгар. И се прибра в неговия си “професорски” кабинет - спалнята. Верно, каза баща ми, само дето бях забравил за афъза (болгара), бяха пет-шест касетки и ги турих и тях на виното. Имаше седем-осем години, откакто ни бяха вкарали в текезесето, което значеше, че вече нямаше достатъчно грозде, ако решиш да си правиш сам вино, освен ако не намериш откъде да си купиш.

Там, на небето, дядо Минчо сигурно отдавна знае, че новите частни лозари пак садят маврудови лозя, търсят калеми за присаждане от старинните, автентичните варианти на сорта, ако има оцелели от тях някъде и сигурно не се сърди, че неговото лозе го няма вече. В по-добрия свят, където е той, неговата чаша маврудово вино седмично е постоянно на масата му, при това брестнишки мавруд или от мавруда на родния му Чирпан, намерили най-сигурното място, където да оцелеят и откъдето някой ден да се завърнат като след потопа. С неговата почти вековна възраст дядо Минчо най-сетне безспорно би могъл да участва в тяхното спасение като библейския дядо Ной, а не в поредното “мероприятие на народната власт”. Той има правото на тази утеха, Илия също е край него и продължава да се грижи за стареца.

 

За благородническата и аристократична природа на мавруда обаче има едно изключително важно и безспорно свидетелство. През 1896-та година, по време на коронацията на император Николай II, в българската делегация бил включен и перущенецът дядо Георги Гагов, когото княз Фердинанд представил лично на руския самодържец. “Събщаваме с удоволствие, известява вестник “Народни права”, че дядо Георги поднесъл на императора няколко бутилки осемгодишно перущенско вино, мавруд”. Стар мавруд, разбира се, от старо, дофилоксерно лозе - действително царски и действително господарски подарък. Хитрата лисица Фердинанд обаче неслучайно нарушил протокола - да представи лично селянина от Перущица и той лично да връчи на императора подаръка от България. Затвърждавало се започналото след Стамболов сдобряване между империята и България и кой друг, освен виното, при това от изключителна класа, е можел да се справи най-добре с посредническата роля в тази сложна игра?

Всеки ще ви каже, че генеалогията на виното е много по-важна от генеалогията на царстващите фамилии. При това - за разлика от аристократичната - родословната “лоза” на виното много по-малко понася фалшификациите и - рано или късно - винаги се освобождава от тях. С термина “агиография” черквата нарича житията, биографичните разкази за светците, а ние тук ще го употребим, за да кажем, че виното и - особено сорт като мавруда - също имат своята “агиография” и тя е не по-малко свещена и свята от религиозната. Дори най-незначителният и благонамерен опит за намеса в неговата изначална природа оставят ако не вкуса на някаква тревожност, то - при всички положения - подсещат за нещо блудкаво и порочно, което няма как да доведе до добро.

Две са хипотезите, между които можем да избираме, търсейки обяснения за произхода на мавруда и името му. Първата е, че той е непременно гръцки сорт, “локализиран” първоначално в ромейската и гръкоманска някога Станимака, в махалата Амбелино, откъдето тръгнало заселването на градеца. Амбелино, разбира се, няма как да не произлиза от името на Ампелос - любимия сатир на Дионис, от чийто гроб някога поникнала първата на света лоза. От същият корен е името и на ампелографията, науката за лозата. Да, но по нашите земи от най-дълбока древност сортът е отглеждан по целия “диагонал” от Варна до Горна Джумая, Благоевград, та това поставя поне малко под съмнение гръцката и гръкоманснката “теория”. Тук може да се възрази, че гърците са започнали да стъпват по нашите земи още от античността, когато може би са донесли и мавруда, стига да не забравяме, че траките са тук много преди тях, а освен това са били всепризнати лозари и винари, учители на гърците, така че - да не бързаме да си даваме мавруда.

Първото, което се набива на очи и при маврудовото грозде, и при маврудовото вино е техният тъмен, почти черен цвят. Така е много вероятно сортовото име да идва от гръцкото “маврос” - черен. Из много краища на страната пък на пернеспората, наричана още шарка по лозята, към която маврудът е доста податлив, се е казвало “маврада”, сиреч отново с корен от черно и от маврос. При това положение сякаш излиза, че именно сортовото название на мавруда оставя най-малко място за патриотическо маневриране, но дали това е така наистина?

Според някои български заклинания и наричания, чрез които проклетите магьоснички се опитвали да свалят на земята луната, месечината и да издоят бялото й мляко, те се обръщали към нощното светило с името Мавруда. В което няма нищо обидно за блестящата сребърна красавица, дори напротив: в тези заклинания името Мавруда е означавало не черна, а “сладка”, дори “медена”. Обръщението “Ела ми, Маврудо, на помощ!” означавало, че мамницата, магьосницата, съблазнява и примамва месечинката, като я нарича с името на най-сладкото грозде, което българската земя е раждала.

Колко му е наистина да се примами с такъв комплимент въпросната блондинка, работата обаче е в друго. За да е сигурно, че магията ще е успешна, че думата няма да отиде напразно, просто не е трябвало да се произнасят истинските имена на обектите, предизвикали интереса на магьосничките. Нужен е бил “псевдоним”, нужно е било нечие чуждо ухо да не чуе, че се готви отвличането на нощното светило, да не се донесе на когото трябва в небесната стража и горко й на магьосницата тогава…

Би трябвало да допълним още, че това най-сладко грозде, с чиято помощ се мамела месечинката, вероятно е било и най-старото. Първо - култът към луната е много по-древен и от култа към слънцето. Второ - за самите заклинания и прокоби чрез думи се твърди, че са плод на възможно най старинното и архаично съзнание на човека, едва ли не на първите му “проби” да изобрети и пусне в употреба словото срещу враждебния, все още първобитен свят, пълен с хиляди заплахи и опасности. Какви гърци по нашенско тогава, моля ви се? Във всеки случай специализираното списание “Лозарски преглед” е категорично в един от броевете си за 1936 година, че “маврудът е тип древен сорт, оставен от древните траки”, точка по въпроса.

За великия сред българските ханове - Крум Страшний, който победил ромеите, укрепил държавата, изкоренил лозята и забранил всякакво пиене, се разказва, че вместо нощна стража, пуснал по улиците на столицата си Преслав някакъв много свиреп лъв, който да пази съня на мирните граждани от разбойници. Не щеш ли - точно в това време от гурбет в Цариград си дошло някакво преславско юначе, което - пак не щеш ли - се казвало... Мавруд. Мавруд именно, не иначе.

Посрещнала го старата му майка, гощавала го и му се радвала, но на юнака все нещо не му достигало: нямало го на софрата хубавото преславско вино, с което бил той закърмен и което помнел отпреди гурбетчилъка. Добрата жена обаче, като всяка майка, била закътала “един пръстен гюм вино”, както се е изразил разказвачът на приказката и, като не можела да се нарадва на чедото си - дала му го, като го предупредила колко страшен е ханът и как жестоко преследва пиенето. Естествено - “след като сръбнал онова ми ти преславско вино”, пак точен цитат от приказчицата, на юнака му се прищяла компания и излязъл на улицата да я търси. Налетял го тогава свирепият лъв, но юнакът, бездруго куражлия и с куражлия име - Мавруд, го победил с голи ръце и с малко помощчица от виното, което вече му течало в жилите, па се прибрал вкъщи да си вземе дрямката.

То се знае, на сутринта вестта за разчекнатия лъв се разнесла навсякъде и нашият юнак се явил лично и доброволно пред хана, на когото разказал какво точно му е дало кураж и сила да победи звяра. Бидейки сам пръв воин сред воините си, пък и юнак, ханът си изпросил една паница от юнаковото вино и не само простил на момчето, но заповядал лозята да се пак насадят и народът пак да подхване да си пие. Оня “пръстен гюм”, от който се наляла паница и за хана, най-вероятно ще е бил “питос” по гръцки, а по нашему “стомна” от 150 днешни литра, в каквито съдове се пазела тази течност тогава. То бива-бива стомна, ама чак 150 литра, но нейсе, маврудова работа. Самата приказчица пък, под заглавието “Крум и Мавруд”, е публикувана от сериозен автор и изследвач на българските работи - Стефан Бобчев, не съм си я аз измислил или някой си като мене. Както е редно, за да се ознаменува великото събитие, юнаковото вино било наречено мавруд: хем силно и безстрашно, хем меко и дипломатично - да утрепе лъва и да съгласи хана да отпусне пак пиенето.

Изкушавам се да предположа, че ако не от типичният южнобългарски мавруд, това преславско и столично вино ще да е било от така нареченият Варненски мавруд - много широко разпространен из региона преди филоксерата и не толкова много - след нея. Във всеки случай също български, защо не - реликтов сорт, свещена и тотемна останка от времената на траките. И как е нямало светлокосата месечинка да не се подмами и да слезе на земята само при споменаването на мавруда, тоя чепат и як нашенски черньо? От приказката за преславското момче и хана се вижда, че то бездруго си е носело името Мавруд по рождение, много преди да тръгне на гурбет при ромеите в Цариград. Ако някой е имал да краде и взема нещо от някого при това положение - на гърците им е трябвало нашето, а не тяхното - на нас. А като се знае каква “кара боя”, черни като мавруд, са били едновремешните прабългари, как според вас е било редно да си кръщават те синовете, с какви имена, след като и кръстникът им бил под ръка из лозята наоколо?

 

Една от особеностите на старото маврудово лозарство била, че в традиционните си райони сортът вървял с по-малкото си братче - памида, с което двамата давали великолепно червено вино тип “Бордо” с много ценители не само у нас, но и в чужбина. “Маврудът е единственият български сорт, от който се получава реномираното тъмно-червено, почти черно вино”, продължават да твърдят експертите през трийсетте години на миналия век, когато става ясно, че дори най-модерните технологии, които вече се внедряват, не биха могли да решат въпроса с износа, ако липсват специфично местните сортове като визитни картички пред света. Да ти се каже това, да ти се натърти, че маврудът ти е единствен сред реномираните сортове и ти да допуснеш той да се затрие - това само простотия ли е, или е съзнателно затриване на една от най-важните опори на националната ни самоличност?

От детските години ми се е запечатал следният “винен” спомен. Баща ми, който почти не пиеше, се взира час по час в чашата с мавруд срещу светлината и се възхищава какъв невероятен “ринг” имало виното. “Ринг”, разбира се, беше побългареният, домашен вариант на персийската дума “ренк”, с която професионалните дегустатори започват да дават оценките си за излъчването и цвета на червените вина: интензивен, тъмно-рубинен при мавруда, плътен дори на гледане, да не говорим на пиене. Баща ми най-вероятно бе научил въпросния термин от чешкия търговец на вино Пехат, който си харесал - веднъж завинаги, сякаш - виното от избата на дядо ми и не спрял да купува от него до национализацията след преврата на девети. Този Пехат - в превод петел, какъв късмет, само! - не просто купувал вино, той, казано точно и с благодарност - “създал” дядо и мнозина още брестничани като истински модерни производители и солидни стопани с изискванията и със съветите си към тях. “Кукуригал” им на главите непрекъснато, с една дума, защото вино не се прави само с мерак, ами и с постоянно будна и нащрек мисъл какво ли би могло да ти скрои веселото чедо на лозата!

Звучи направо невероятно, но към края на шейсетте години двама чехи, участници в пловдивдския панаир, поискали да си купят българско вино мавруд и то не от другаде, а от Брестник именно. Разказва се и досега тази история от бай Георги Тушев, майстор на ковано желязо, който правел обзавеждане за някои от панаирните палати и се навъртал там. И когато чехите казали мавруд, отгоре на това от Брестник - моментално им посочили бай Георги като човека, който може да им свърши работата. Неговият дядо, както и моят, също бил чудесен производител на вино, при това и двамата работели за чеха. Още по-невероятно се оказало, че единият от чехите бил внук на Пехат, за брестнишкия мавруд и за неговите изключително добри и съвестни майстори той знаел от разказите на дядо си. Какво е ставало по-нататък - знае само маврудът, когото чехите “посетили” в Брестник…

Ясно е едно - имало е на какво да стъпят съветите на чешкия винотърговец, лозята и хората им ги е имало. Чудното за нашенци било, че Пехат изобщо не пиел, само пробвал леко виното без никакво мезе, с изключение на една ябълка, която изяждал, преди да започне с “пробите”. От дълбоката изба били изхвърлени всички каци и гърнета с кисело зеле и туршии, от чийто дъх можела да се повреди “фината настройка” на мавруда, но чехът пак имало какво да гледа: дали са по местата си, върху устата на ония бъчви, в които още продължавала тихата ферментация, торбичките с пясък, през които виното да диша и да чака още някой и друг месец, преди да го купят и изпратят по Европата. Може би това е и моят първи детски спомен, сигурно от 1947-ма - камион, и то в село и тогава, с бъчви и ръчна помпа, с чиято помощ виното се изпомпваше в тях по маркучи от избата. Не знам защо тази помпа не я бяха отмъкнали при национализацията, сигурно нашите я бяха скрили добре, но тя дълго време беше една от детските ми играчки: докато един ден не я разглобихме, за да видим какво има вътре и извадихме кръглите й гумени клапани, черни като нощта от милионите литри вино, които бяха минали през тях.

 

Следвайки специалистите ще отбележим, че по обща киселинност, по “спиртна крепкост” от 11 до 14 градуса, по съдържание на захари и екстракти, достигащи в добра година и при вино от стари лозя до 36-37 грама “сухо вещество” на литър, маврудът наистина няма конкурент сред българските червени вина. Нещо повече - “той стои между първите единици на реномираните вина за произход дори в Европа и е истинско богатство и гордост за лозарска България.” Да, обаче не, не е така, не е, така е било през далечната 1942-ра година, от когато е тази оценка, за съжаление. Нито маврудът, който почти бе затрит, нито виното от натрапените каберне и мерло - нищо само нашенско не е отдавна вече “между първите единици” в Европа, родени в нашата маврудова земя, няма как да е.

За въпросната Европа изразът “българско вино” може би все още значи нещо, както е значело и за наследниците на чеха Пехат, но значат ли нещо “българско каберне” и “българско мерло”, има ли такова “животно” въобще? И има ли наш сорт, който да е днешното ни “богатство и гордост” и да е в “първите редици”, кой е той, как се нарича, къде е, знае ли го някой - като оня чех, който поискал да опита не просто някакво българско вино, а именно мавруд от Брестник, който дядо му купувал и изнасял за цяла Европа и това още се е помнело?

През XVII век французинът Пол Люка, който посетил Станимака (Асеновград), разказва, че “това е едно обширно място с хубави лозя, които дават отлично вино.” Бъчвите, в които зреело виното, били “на дължина не по-малко от 40 педи, а на височина 6-7 стъпки.” Линовете пък, в които се изсипвало гроздето и се правело виното, били “големи като четириъгълни стаи и са направени от цимент, смесен със зехтин, което ги прави да изглеждат като от червен мрамор.” Без особено напрягане на въображението можем да кажем, че това е градеж, достоен за крепостна стена. Колкото до “мраморизираната” мазилка и нейният червен цвят особено, достатъчно е да си представим маврудово вино, чиято буйна ферментация е минавала в тях. Огледалната гладкост на “мрамора” се дължала на зехтина в хоросана, а допълнителната якост - на хилядите яйца в него.

Това е технология, която напомня подготовката на основата, върху която са стенописвани църквите, както и вилите на римските първенци в погубения Помпей. Да не пропуснем и тракийската гробница край Казанлък, с нейните лози и със сцените, изобразяващи пиенето на вино от боговете и хората, чиито цветове изобщо не са мръднали през вековете. Тези зидани линове, чиято изработка е известна и през античността, и през средновековието, са предлагали възможно най-добрите хигиенни условия, съобразно технологичните изисквания на епохата, пък и днес. Неръждавейката за изработването на съвременните линове не е за изхвърляне, но да не би старинните да са за изхвърляне - с мраморизираните си, станали почти като от стъкло стени? И дори - защо не - с дъх на библейско вино, попил в тях през вековете…

“В Станимака, Чирпан и други места на Тракия по плодородие и по качество виното мавруд заема първо място”, твърдят старите специалисти. Център на тази невероятна вселена, разбира се, е Пловдив, където “виното е изобилно и хубаво” според Ами Буе, минал през града на тепетата около средата на деветнайсти век. “Пловдив, наред с храните, е изнасял и хубаво вино, което е имало свое име по европейските тържища и се е възпявало в песните на средновековните рицари.” Това е оценка, дадена от неслучайното списание на Българското икономическо дружество, на което и до днес се позовават спецовете по стопанска история изобщо, без риск, че нещо в него може да е пресилено или недоогледано.

Споменаването на рицарите, които възпявали нашето южнобългарско вино, е голяма гордост, но аз искам да ви обърна внимание върху друго, което е по-важно според мен: че това вино е имало “свое име” в Европа! Точно така - “свое име”, нищо чудно мавруд, но във всички случаи червено. И как при това положение човек да не възкликне като Радой Ралин навремето: “Как сте вие, товарищ кадровик?”. Как сте и кой сте, имате ли си “свое име” или предпочитате някакъв интернационален блудкаж, къде сте?

 

През 1982-ра година се пусна от печат “Книга за виното”, първата дотогава книга за народното българско винарство, сред чиито трима автори имах щастието да съм и аз. Малко по-късно тогава в София се проведе поредната международна писателска среща и на мен ми се падна да домакинствам на някаква журналистка от японския вестник “Асахи”, която се интересувала от народни старини и от винарство, май специално и от Брестник. Реших да й покажа наистина моето село и неговия “Винпром”, естествено. Беше ясен и топъл есенен ден доста след гроздобера и винпромът беше пуст, на работа бяха само пазачът и техноложката Емилия Козарска, която доста по-отрано бях предупредил каква гостенка ще й се доведе.

Още не влезли в дълбоките подземия с резервоарите за вино, японката извади чифт снежнобели ръкавици и започна да проверява дали по вратите на някои от отворените “бъчви” няма прах. Момичето старателно прекарваше пръстчето си по дебелия, обшит с парафинирано дъбово дърво, отвор на “бъчвите” и се радваше като дете, че всичко е чисто като в аптека. Емилия си беше свършила както трябва работата. Ние пийнахме по малко от специалното “Вино от Брестник”, а японката се почерпи повече и го одобри страхотно, защото било горчиво, тъмно-червено и “мъжко”, по което японците си падали особено много. Това вино се изнасяло там и ценителите нямали нищо против него. От идеално по-идеално, но японката започна да разпитва: как е станало така, че то вече се подслажда и ароматизира с някаква много силна и нетипична есенция от вносителя, но пак се предлага като “Вино от Брестник”, защо “вашата фирма” не си пази своята престижна и вече наложена марка, а оставя дистрибуторът да го фалшифицира?

За мене, за преводача и шофьора както и да е, ние знаехме как се мънка и премигва, но Емилия? Кой си ти, че да говориш за “вашата фирма” тогава, през 1982-ра година, да си имаш “своя” марка и име, че дори да слушаш само, камо ли да отговаряш на някаква си репортерка, при това от “вражеска” капиталистическа държава? Откъде-накъде ще знаеш какво са решили другарите “горе”? Доколкото си спомням, тъкмо тогава, някъде около 1300-та годишнина на България, бай Тошо беше обяснил като виден историк на японския император Хирохито, че ние с тях сме първи братовчеди, нямало грешка, демек, да не му пукало. Най-вероятно тогава - в калабалъка и еуфорията на онова посещение, да са се намерили и някакви “правилни” и “наши” фирми, които занапред ще организират продажбата и каквото трябва там с подслаждането и ароматизирането и на виното от Брестник. Може би дори и с добавянето на вода, че да стане “повече”, какво толкова? Добра далавера и за техните “наши” дистрибутори, и за нашите “секретни” спецове и износители на марковото вино. Нямало страшно обаче, както Тато успокоявал главният шеф на японците, императора, точно това елитно “Вино от Брестник”, купаж от мавруд и каберне - 67 на 33 процента, нямало да липсва на дебелата номенклатура. Бездруго за нея си имаше какви ли не “специални селекции” от храни и напитки, които много трудно се намираха дори из така наречените “показни магазини”, ако някой изобщо смееше да ги пусне дори в тях, да не говорим за жалките “гастрономи”, които не даваха дори най-малка представа какво яде и какво пие “народната” власт.

Шоуто обаче трябваше да продължи. Пийнахме по още малко от “оригинала” и дойде ред да обиколим избите на неколцина брестничани, които се славеха с ината си и никога не бяха спирали да си правят “частно” вино, като си купуваха грозде откъде ли не, особено мавруд. За който знаеха едва ли не до кютуче къде го има и на кого е и че могат да разчитат на собственика му като на най-близък съмишленик. Всичко се опитваше и оценяваше на място в частните изби, особено пък от японката, която не намери никакъв кусур на никого, тъй като вината до едно бяха твърди, горчиви, тъмно-червени и силни - брестнишки, с една дума. Накрая, естествено, дойде ред да минем и през дома - да хапнем и да пийнем най-сетне, ужас! Не мога да кажа колко ли мезета опита и колко ли вино изпи “жълтото момиче”, но то не мръдна, дори не попита поне има ли, или няма в тая къща тоалетна, а не дали може... То се знае, че бабите от махалата изведнъж и до една си намериха някаква много важна работа у дома, уж случайно да погледнат и странната чужденка. Както и цели сюрии дечурлига, на които тя с искрена радост позволяваше не само да я “разгледат”, но и да я “пипнат”, лонгурите му с лонгури! Ами то, момичето, я имаше, я не, да е два-три сантиметра по-високо и от най-ниските сред тях, а на кила изобщо не можеше да го докара колкото техните. Моят приятел и колега Николай Заяков пък, също участник в “купона”, непрекъснато питаше поданичката на Хирохито защо е жълта на цвят. Доколкото съм наясно с номерата му, той много успешно се правеше, че е забравил, че момичето просто е японка, защото от време на време също се присягаше да я пипне и той, кой знае защо - по нослето. Това си беше рисковано “проучване” в присъствието на съпругата му, или пък и на него нещо му беше изтрило паметта и наистина питаше и пипаше съвсем сериозно. Не знам, моите спомени от онези “проби” също се губят леко, но как точно аз да кажа нещо срещу виното, след като изобщо не съм сигурен то да ни е направило каквото и да е било, нали отгоре на всичко бях и домакин на “мероприятието”?

Виното обаче изобщо не хвана японката. Не знам каква страхотна взаимна любов от първата глътка ги бе пипнала двамата още когато тя го бе вкусила в родината си и сега бе дошла специално за да го види откъде е. За честа на родината всички се справихме отлично, особено виното, показахме се от най-българската си страна, уверявам ви. Японката си тръгна за нейната Япония с поне три-четири кашона “Вино от Брестник”, които й подари Емилия, и с поне още толкова от виното на всички къщи, през които минахме. Преводачът каза, че нямало страшно, че тя ще прекара без никакви проблеми виното през “желязната завеса”, той също щял да й купи някой кашон за армаган, нека види, че имаме и други “чешити” червени вина. Явно всичко е минало както трябва, защото поне не се е чуло в ония години у нас да е ставал някакъв голям дипломатически или контрабанден скандал, свързан с “някаква японка и с един тон вино ръчен багаж”.

 

Звучи ми чудно и неразбираемо, но в оня академичен ”Справочник на винаря” от 1967-ма година, за който вече казах, името на Брестник се споменава като център не на твърдите и червени, а на... десертните вина, въпреки мавруда си. Нищо чудно, ако “Винпрома” вече са го били “специализирали” именно за този тип вина: старите мавруди бяха ликвидирани до корен още през 1959-та година и на каква база тогава да се поддържа традицията? Благодарим и за това споменаване, все пак ние си знаем заради какво на Брестник някога са му казвали “Малката Америка”, то във всеки случай не е било заради някакъв “десертен” мавруд. Ами ако замисълът с “подобряването” на нашенските вина чрез какви ли не чужди сортове и “парфюми” до окончателното им съсипване е бил толкова отдавнашен, че направо да те побият тръпки? Като “пътем” се унищожат и онези сортове, надживели вековете, които биха се инатили прекалено много срещу това, а и самите им имена биха били абсолютно “реакционни” и също е можело да “саботират” новостите, ако ги оставиш и не ги ликвидираш и тях.

Не мислете, че ме гони параноя със задна дата, тя гонеше, а сигурно и досега гони хора от определено друга боя. Нашето село е в подножието на Родопите, а стари лесничеи оттам са писали как са ги карали да секат избирателно някои от най-едрите и здрави дървета - те били нещо като “експлоататори, които потискат развитието на по-малките”! И като ги изсякохме и започнаха дъждовете и пороите - извлякоха дребосъка из деретата, защото нямаше кой да го пази, е написал черно на бяло един от тях в списание “Родопи” далече преди десети ноември! Където е гората, там е и лозата, защото винаги се намират идиоти, на които да им пречи именно най-доброто и най-символичното като опора. И дори да е обикновена глупост да си дадеш виното някой да го прави на “десертно”, ще трябва да признаем, че не само лозата и гората, но и простотията може да е вечна, особено престъпната.

Известно е, че не само в живота, но и във винарството специално, най-лошото е това, което човек може да си причини сам, даже то да не е чак такава мащабна дивотия като изкореняването почти до край на най-престижните нашенски сортове. През 1922-ра година бил проведен поредният “санитарен контрол върху виното в Станимака” и се разбрало, че маврудите на Емануили, Андоноглу, Милица, братя Кузманови и Данаилов имат “неприятен вкус, само смътно напомнящ вино.” В самия край на XIX век пък тогавашният “Винаро-земледелчески вестник” обвинил асеновградчани, че сами са започнали да си затварят чуждите пазари, прекалявайки с употребата на гипс за дообработката на вината си.

Смятало се, че прибавянето на гипс не само помага в избистрянето на виното и по-бързото утаяване на примесите, но и едва ли не добавяло и още плътност на мавруда. Нищо чудно това да е част от маскираните като народен опит хитрини за производство на фалшифицираните втори и трети вина - петиотите, което вече се разраства при стотиците хиляди декари унищожени от филоксерата лозя и при пазар, който ставал все по-жаден за вино. Който обаче е разбирал от мавруд и го е обичал - устоял, например Чорбаджака, той не правел подобни опити да си “подобрява” мавруда. Неговата рода също минавала за “гръцка”, но не се изселила, когато тук идват българите от Беломорието, останала си при лозята. “Побългарила” се заради мавруда, ако искате да знаете моето мнение. И пак заради мавруда продължил да помага на тези, които му “национализирали” всичко: след като видели, че хич ги няма като винари, новите винпромаджии започнали да викат на помощ стария човек.

Иска ли питане, че съдбата на подобни хора също е влизала в цената на мавруда? Във всеки случай това, как комунистите са молели за помощ Чорбаджака, е твърде важен детайл от приказното “сказание” за неговото вино и се разказва и до днес с немалко чувство на злорадство за какво ги е бивало тях. Мисля, че не е нужно човек да носи от девет дерета вода или от девет бъчви вино, за да докаже колко е права подобна мисъл.

Самото производство на маврудовото вино е сякаш наистина ставало така, както е изобразено върху античните релефи с голите сатири, които тъпчат гроздето. Когато в гигантските линове се изсипвало гроздето, минало през преси или направо с чепките в най-старо време, се чакало някой и друг ден да се слегне и да започне ферментацията. Появата на гъста пяна над гроздето било знак, че е дошъл редът на “линджиите”. Абсолютно голи или само по долни гащи, те влизали в гроздовата каша и започвали да я тъпчат в продължение на пет или шест дни. Без прекъсване, без отдих нито денем, нито нощем, докато трае силната ферментация и гроздовата маса клокочи в адските дълбини на лина и се нуждае от все повече и повече въздух. Над лина се закрепвала някаква гредичка, на която линджиите да се хващат и навдигат от време на време - да си вземат дъх и да починат малко. На тоя фон жизнерадостният сюжет със сатирите няма нищо общо с убийствения труд в истинските големи винарни, а се говори и за хора, умрели от преумора или удавени в линовете, задушени от въглеродния двуокис и алкохолните пари на ширата и виното.

Десет-дванадесет дни след силната ферментация върху повърхността на прясното вино започвала да плува така наречената “шапка” от джибри, които се разбутвали от време навреме, за да се проветри допълнително то. Джибрите започвали да се утаяват полека лека, а отгоре се събирали семките на гроздето. Двадесетина дни след залагането му се смятало, че маврудовото вино е готово и дори нетренираното небце можело да разпознае вкуса на стафида, ако годината е била много добра и гроздето - много силно изпечено. Виното вече можело да се източва в бъчвите.

Една брестнишка снаха - Любка Ръжева, наследила занаята от свекъра си, разказва, че моментът на източване трябва да става едва ли не по хронометър, това можело да е дори посред нощите, като се следи как ферментира виното. Бай Димитър, свекърът й, не беше спрял да прави и да продава вино дори в най-свирепите времена на комунизма, имаше си клиенти в цялата страна и хора, от които купуваше грозде, но без вино не се оставяше. Беше, в същото време, и изключително сладкодумен, вечно засмян и готов да ти обяснява надълго и нашироко не само как той прави виното, но и как са го правели едно време баща му и дядовците му. Та и снахата - по-назад ли да остане? Още нестанало дума за перестройката, той си купи трактор и му направи “колиба” от полиетилен в двора, защото времената вървели на преобръщане, а сетне насади и първото частно лозе в Брестник след десети ноември. Мисля, че поне два пъти му крадоха циментовите колове и телта, но той веднага слагаше нови и се заканваше, че няма да се даде на комунистите - само те, беше той убеден, му правели белите.

Заради изключително високият захарен градус се препоръчвало маврудовото вино да се прави в по-плитки линове, в които ферментацията се улеснява и виното успява да преработи по-пълно захарите си. Задължително било виното да се претака неколкократно, като се прехвърля в съвсем чисти бъчви, докато се отстранят утайките и маврудът стане годен да зрее. От описанията на античните пиршества знаем, че по колоните и залите за гуляи е имало окачени нещо като цедилки, през които виното се е “филтрирало”, преди да се сервира на пируващите. Това му е било “чудото” на гъстото антично вино, че не е било достатъчно претакано и пречистено от екстракти и биологичен материал от зърната и люспите на гроздето, заради това, може би, гърчулята го пиели разредено с вода, а не чисто - като траките.

Не е известно дали нашите предци са се били научили да претакат по-често виното си още от “едно време”, но от разказите на баща си знам, че истинската голяма хамалогия в дядовата винарна била свързана с това именно многократно прехвърляне на десетките хиляди литри мавруд от едни в други бъчви, при това през медни “лули”, които да катализират поредните химически и сероочистващи процеси във виното. Ако меракът на майстора е бил да направи вино, годно да “векува”, той трябвало да го преточи и на третата, и на петата му година и да го налее в бутилки или съвсем чисти съдове: основният консервант и стабилизатор на лъвската напитка, произведена от естествен материал и без никаква химия.

Всяко време със своята си чалга, та не е чудно, че през деветдесетте години на миналия век, покрай подновяващият се интерес към мавруда, бе възкресен и един от някогашните хитове на Асеновград:

Станимака е хубав град/ из цяла Европа е познат!
От двете страни балкани/ а по средата Чая тече.
А нанадоле във града/ на Чорбаджака избата.
Там има вино малага/ и върла люта ракия.
Отгдето мине чужденец/ при Чорбаджака отива.
Станимака, Станимака,/ Станимака е хубав град…

Да оставим настрани “художествените” достойнства на тоя своеобразен химн - да се оценява културата, която виното създава, е най-малко работа на префърцунените сноби. Не са ли обаче по-важни самите обекти на възхищение, вдъхновили певеца: градът Станимака, прочутия винар Чорбаджака, несравнимата с нищо негова малага? С доста силната си, до известна степен “ликьорна сладост” - от къде на къде тя ще занимавала чувствата, мислите и вдъхновението на нашите пиячи, налитащи на тръпчивите и тежки “мъжки” вина, ще ги кара, отгоре на всичко, и песнички да й пеят и да й съчиняват?

Работата е там, че станимашката малага е продукт тъкмо на най-мъжкия от българските винени сортове - мавруда. За разлика от класическата малага, испанската, приготвяна от четири-пет, предимно бели и с изразителен аромат, сортове. Техните зърна се “ронкали”, разстилали се на тънко, за да ги грее за няколко дни слънцето на Андалусия, докато изпари излишната влага, след което се пълнели в съдовете за ферментация и така нататък.

За малагата на Чорбаджака бил предостатъчен и нашият си мавруд, особено ако гроздето е от лозя на много солидна възраст. Които вече раждали по няколко чепчици грозде само, но събрали в себе си всичко, което петдесет, сто, сто и кусур годишният кютук е успял да събере от слънцето, земята и човеците, да го преработи, благодарение на опита и мъдростта си, и да им го даде. Малагата на Чорбаджака била от типа на така наречените “варени вина”, ширата за които се преварявала, докато остане наполовина, да се карамелизира и да допълни още вкуса на стафида, който отбраният и много добре узрял стар мавруд бездруго притежавал.

След отделянето на утайката преварената мъст се наливала в малки, много добре почистени съдове, като в някои случаи се прибавял и малко “квас”, дрожди, за да не спре ферментацията. Важното било виното да “ври” съвсем тихо, като първата година се преточи четири-пет пъти, втората - два или три пъти и още веднъж - на третата година, преди да се налее в бутилки или съвсем малки бурета и да чака ценителите си. Достойнството на това описание е, че е още от 1942-ра година, когато Чорбаджака е в силата си, че е записано от експерт, след разговор със самия майстор, и е публикувано в специализираното издание “Лозарски преглед”.

От баща си съм чувал, че напролет, когато цъфтят издънките на дивата лоза, Чорбаджака обикалял по полето и берял цвета й, който вероятно прибавял като допълнителен аромат към мавруда и малагата си. Това нещо се разказва и от бай Георги Тушев, когото Чорбаджака веднъж накарал да му бере от този цвят. Тяхното лозе и това - на Чорбаджака, взето под аренда, били буквално кютук до кютук в нашенското землище. Десетинагодишният тогава, през 1947-ма, бай Георги, вече трябвало да помага в кърската работа, заради тежка болест, съборила баща му. Чорбаджака дошъл с неколцина работници на коне и с файтон, в който карал бала-две люцерна.

- Дай ми го това дете да помага и да открадне малко занаят! - казал Чорбаджака на дядото на бай Георги.

- Той си има работа, пасе коня - отвърнал дядото.

- На ви тогава малко люцерна за коня и ми дай момчето! - предложил Чорбаджака.

Така бай Георги станал помагач на майстора. Той го накарал да бере цвят и му обяснил, че ще го сложи на мавруда, за да стане той още по-ароматлия. Само на мавруда ли е слагал цвят Чорбаджака или и на малагата, в кой момент от ферментацията е ставало това, в какви съотношения и за колко време - тези неща не се знаят.

Сигурно можете да си го представите трудно, но това, толкова пълно с южно слънце вино - малагата, понякога била правена от стария майстор и благодарение на... студа и леда. Асеновградчанинът Васил Димов, потомствен лозар и с 25 години стаж в местния “Винпром” от най-хубавите му години навремето, разказваше, че Чорбаджака берял мавруда едва когато падне сланата и гроздето замръзне: така излишната влага се отделяла, здравото и сладко грозде “стафидясвало” още повече и ширата стигала 27-28 захарни градуса, след което вече можело да се мисли за малага. Ширата се изварявала като петмез само в по-лоши години, когато гроздето не е успяло да узрее достатъчно добре и е трябвало да му се помага. Това, според бай Васил, била една от тайните на Чорбаджака - да прави “ледена” малага, която вървяла само за най-отбрани и богати ценители, които можели да си я позволят. Тя се наливала или в бутилки, или в бурета от 25-30 литра. И, за да бъде “дегустацията” съвсем пълна, той разказа историята за някакъв станимакалия, когото повикали запас и той купил буренце от тази малага за армаган на съвойскарите си. Не щеш ли - човекът забравил бурето на двора у тях, ядосал се, след като се разбрало, че “пропускателният режим” за вкарване на вино в казармата, отгоре на това - цели бурета, е яко затегнат, и тръгнал без малагата. Когато след летните два-три месеца се прибрал от запаса - тя била станала гъста като балсоджук заради жегите и изпаренията! Не малага - а направо мадейра, както се правело това знаменито вино, оставяно да го грее с месеци слънцето в буретата, добивайки постепенно лек кафяв оттенък.

Ще стане на балсоджук, я, даже на карамел ще стане, то да не е лесно от леда и сланата по гроздобер да те хвърлят направо в огъня на лятното южно слънце, да прощава бай Васил Димов, ако е още между живите, аз изобщо не си правя шега с тази негова “басня”. Независимо че виното било по-капризно дори и от млякото, то изтрайвало дори на такива екстремални методи - стига да са само за негово добро и от добри майстори, беше заключението на бай Васил.

Още в края на деветнадесети век спецовете от Плевенското Лозаро-винарско училище разяснявали на хората, че виното може да се “подсилва” не само чрез изваряване на ширата, но и чрез нейното замразяване: от “стандартните” 13-1 4 захарни градуса, тя скачала до 17-18 само с едно отделяне на кората лед, която е хванала. Като сорт, който поначало зрее по-късно, старият дофилоксерен мавруд наистина можел да дочака дори сланата, особено в по-суха есен. Още с първото пресичане на времето листата му ставали морави, чак винено-червени, но гроздовете си стояли непокътнати и когато започвала да пада шумата му. С немалка доза възхищение тогава се казвало, че той си стои на корена “като дъргел” и не се плаши от нищо. “Дъргели” по нашия край били наричани някои от по-яките и жилави старци, дърти, та предъртели, които все не щели и не щели да мрат, а - не стига това - но дори продължавали да дават акъл как се прави виното, че и да пият! За най-голяма грешка се смятало на дечицата да се капне преди сън съвсем мъъничко малага, колкото и на “дъртия дъргел”, дрямката им със сигурност можела да се проточи до другия ден следобед!

Обидни думи, искам да кажа, няма, всичко зависи от “контекста”, а колкото до “дъртия дъргел” - мавруда, това дори е превъзходната степен, когато трябва да се изрази подобаващият му се за всичко, известно за него, възторг: като сорт и като вино - особено.

Бай Георги, който като дете “чиракувал” за няколко часа при Чорбаджака, освен отличен винар и майстор на ковано желязо, е бил и дългогодишен електричар във Винпром - Пловдив, откъдето също “крадял” занаят. Благодарение на някаква бъчва с “варена” малага, забравена у тях, той успял да намери най-добрият доктор на болния си баща - върнал се чак от Звездец, в Странджа, където служел като граничар, когато се разбрало, че баща му е вече съвсем зле. Дай сега оная бомба с малагата, която я беше правил баща ти преди три-четири години, да пълним дамаджанките и тръгвай за София, аз доктора съм го намерил, казал вуйчо му, и така нататък.

С бай Георги се падаме втори братовчеди, но аз въпреки това не мога да преценя дали той, все пак, не е по-добър като човек от всички други достойнства, които има. Маврудът обаче явно си е знаел работата, когато е разпределял късметите, и е решил на него да му притури малко повече: хем да е бил помагач на Чорбаджака, хем да е посрещал у дома си внука на самия Пехат, на когото нашите дядовци продавали вино за цяла Европа! Виното не обича лошите хора, надявам се, че това е известно на всеки, който си е харесал неколцина майстори по селата и много рядко ще тръгне да купува вино от друг човек и от друга къща.

С як нашенки мавруд и малага късмет изкарал и великият оперен певец Борис Христов, приятел на младини с брестнишкия студент по ветеринарна медицина д-р Рагел Рангелов, по прякор Гелето. Двамата с Борис Христов пеели в хор “Гусла”, били неразделни и в гладорията, като всички студенти, а отгоре на това - земляци: Борис Христов - от Пловдив, а Гелето - от близкото село Брестник, прочуто със своите здрави червени вина. Трябвало да се направи нещо, и наистина се направило: от Брестник били докарани три бъчви с мавруд и малага, уж за продан, но без никакво бавене изпити до капка от хористите на “Гусла”.

Идеята хрумнала на друг от нашенските “представители” в София - студентът по хуманна медицина д-р Велко Кузев, той именно убедил бай Тоската Крушков, че му е намерил клиенти за виното в София и ще му го продаде, да не се притеснява. Трите бъчви по петстотин кила - две с мавруд и една с малага - били откарани до Пловдив с волски коли, оттам с влака до София и от гарата - до някакво мазе, наето специално уж за винарски “дюкян”. Докато свърши виното - през това мазе минал елитът на софийската тогавашна бохема, освен хористите от “Гусла” и някои от певците от операта. Доктор Кузев, пълен с какви ли не номера и остроумия, бил тамадата на десетинадневната черпня, а “солисти” - д-р Рангелов и - разбира се - великият Борис Христов. Нито лев, нито стотинка, дори, не били изкарани от това вино, изпито единствено и само за здравето на компанията и на селото, родило такива хора и такава елитна напитка. Лев не видял и бай Тоската, но пък той и не се напъвал много-много да си уреди сметките с д-р Велко: първо - работите се вече били разчули и цялото село си правело шеги години наред и - второ - не знаел какъв ли номер няма да му погоди отново проклетият доктор: гърбав и доста нисък по рождение, но без никакви “дефекти” като зевзек и общоселски любимец, особено след като завършил и поел докторските грижи за брестничани. Ако на някого някой път, покрай глътката, му се отвори и приказка за мавруда - аз моля той да има предвид и тази негова заслуга: как веднъж знаменитото това майсторско вино успяло да спаси от жажда своя земляк - самия маестро Борис Христов. А ако искате да знаете какво пък аз лично мисля по този повод - ами то е, че маврудът е наистина “басът” сред вината - плътен, мек, дълбок и изразителен, какъвто е бил и гласът на великия певец. Случайни неща няма, да не го повтарям аз, вие и сами си го знаете, затова.

Маврудовите лозя на Чорбаджака - негови или наети под аренда, били на по-малки притежания - до трийсетина декара, и пръснати на доста места из землищата на селата около Асеновград, но все пак в чертите на региона си за произход. И доколкото земя със земя не си приличат, може би и гроздето на всяко от тях е имало и някакъв специфичен нюанс, който обогатявал още повече букета на виното. Освен това - пламнела ли по лозята балсара или пернеспора - тя, естествено, не можела да зарази всичко наред, заради “защитните” насаждения от други култури между маврудите, неподатливи на техните болести. Тази превенция означавала по-малко отрови за пръскане на лозята и - съответно - по-чисто вино, а за Чорбаджака - по-големи количества здраво и незаразено грозде. Впрочем един от редовните победители в конкурсите за домашен мавруд в Асеновград - аптекарят Никола Манолов твърдеше, че правел виното си съвсем като Чорбаджака: купувал само най-хубаво и здраво грозде и не му трябвало никакво собствено лозе!

Въпреки името си - Чорбаджака, хората около Асеновград изобщо не го възприемали като чорбаджия. Те били свикнали да го виждат по къра ежедневно и през цялата година - от резитбата до гроздобера: яздел коня си от лозе на лозе, гледал кое как върви, разпитвал селяните какво и как работят, давал мнението си, продължавал да “краде” и да раздава занаята си, явно на тези, на които окото му се е спряло с одобрение. С една дума - бил част от лозарския народ на този край, сякаш така, както и големият писател Генчо Стоев, родом от Харманли, до края на живота си си остана част от Перущица и от митологията на нейните мавруди. Някъде из тях именно, разказва Генчо в романа си, били заченати децата на Хаджи Враньо, пък и на половината Перущица, сигурно, в това число и Павел Хадживранев - един от трагичните герои на перущенската, кървава като маврудово вино, априлска епопея.

По принцип виното още от древността се е възприемало и като храна, и като лекарство, бидейки не просто рожба на най-прекрасният сред плодовете - гроздето, но и свещена, благословена от божествата напитка. За това му невероятно качество - лечебното, при това на “медикамент” за масова употреба, ще напомним, че през Първата световна война с холерата и коремния тиф по-лесно се справяли онези войскови съединения, които имали възможност да добавят вино и във водата си за пиене, “гнила” и пълна с какви ли не зарази. Така оцелели и доста от българските войници по фронтовете от Чаталджа до Дойран, потвърдено е и от стриктната военщина. Е, добре, щом дори обикновеното “войнишко вино” е било способно на такива чудеса - какво да кажем тогава за мавруда и - особено - за малагата?

От биографията на Пабло Пикасо се знае, че в детството си е бил изцерен от ранна фаза на туберкулоза с помощта на класическата испанска малага. Лично аз мога да свидетелствам, че на “курорт” срещу жлези - някакъв тип белодробно заболяване по децата в гладните години след девети, ни водеха в селата Яврово и Лясково в Родопите, съвсем близо над Асеновград и Брестник. Чистият “боров” въздух и малко по-добрата храна, заради която възрастните се допълнително лишаваха, наистина помагаха. Попарата от малага и хляб също помагала, твърдеше майка ми, научила това от селските нашенски баби. Помагал и “топеникът”, надробен с хляб и подсладен с мед или захар мавруд, ако някоя къща е по-бедна или не е умеела да си направи сама малага. Дотолкова е бил прославен този “санаториум” в онези години - Яврово и Лясково, че в него станимашките едри винари лекували и виното си, лагерували го за известно време в планината горе, докато се добре избистри и стабилизира от смяната на надморската височина, без да е нужна употребата на каквито и да са химически реактиви и консерванти.

Сигурно за мен, тогава на пет или шест години, това пътуване до Яврово ми се е видяло истинско приключение, защото все още ми проблясва как се возя върху самара на магарето, докато мама и тате вървят пеша край него по планинските пътеки рано сутринта, за да стигнем по хладно в “курорта”, а слънцето полека започва да изгрява, но някак отдолу, откъм ниското, може би наистина от вдън земи - някъде много далече от село, далече от Асеновград и някакви други села, чиито имена още не знаех. В една от торбите, метнати на самара, е имало и шише с малага, моето лекарство, според разказите на мама. В един възрожденски “Лекарственик” е записано, че “Доброто вино е за старите хора като майчиното мляко за малките деца”. Стига виното, лекарството - тоест, да е “добро”, в което именно малагата е нямала никаква конкуренция.

Брестнишкият винар бай Рангел Русенов пък обичал да казва на клиентите си, че неговото вино лекува 100 болести и пак му са малко, но си признавал, че най-специална била някогашната малага на Чорбаджака. Веднъж, като пиехме вино със стария кмет на Брестник - бай Георги Крушков, по прякор Тото и с брат му - бай Иван Чукчето, та този бай Иван, по-малкият брат, се вдъхнови един вид и почти се провикна: “Ооох, бате, това пусто вино го обичам като мляко бе, батее!...” Отговорът дойде като шестица от тотото: “Ми ти откъде знаеш какво е това мляко бе, Иванчо, ми ти, откакто мама те е отбила, си пил само вино и малага и затова си станал два пъти по-едър от мене!” Хапчета ли, я какви “акцелерати” е имало и само с едното вино някога, а?

Но да не прекаляваме, нали при лековете главното било дозата? Освен на телесното, виното е помагало и на духовното здраве и може би това е имал предвид Спиноза, като е казвал, че то е напитка, която не само весели човека, но и го дарява с “богати надежди”. Отлежала поне три години, преработила почти докрай захарите си, така, че от тях да остане само мека, ненатрапваща се сладост, малагата можела да стигне дори до 15-16 градуса, които изобщо не се усещали, както би трябвало да е за вино с такава сила. “Сухото вещество” в мавруда и виното от него - десетките екстракти, от които идвала неговата плътност, наистина е стигало до невероятните почти 7 грама на литър, което също не позволявало на спирта да се чувства. Така то можело не само да се “носи в кърпа”, но и да се “дъвче”, когато се пие, а напоследък се оказа, че малагата и маврудът ставали идеално дори за “хапчета” на космонавтите!

Ами нюансите от ароматите и лечебните свойства на милионите треви и билки, разнасяни из лозята от вятъра и божиите живинки - птици небесни, пчели и прочие хвъркати “гадинки” - нима това също не е прибавяло и други допълнителни качества към гроздето и малагата от него, в това число и лечителски? Дори това да не е съвсем така от гледна точка на лекарите и фармацевтите, аз съм сигурен, че виното няма нищо против подобен род размишления, това е част от начините на общуване и на “терапия” чрез мохабета, които то, пък и всички ние, които го ценим, безкрайно много обичаме.

“Кокал и жила”, енергичен и с як мускул, старият едновремешен мавруд бил и заради друго - неговите чепчици не били чак от най-големите и с “воднисти”, за високи “социалистически” добиви, зърна, а по-дребни, но всяко от тях препълнено не просто с шира, а направо с “концентрат”, заради което можел да трае и до по-късно, докато стане и от самосебе си на петмез и балсоджук. Сравнително високите добиви и на едновремешния мавруд също си имат обяснение - че в декар са били събирани над 440 от неговите невероятни чепати кютуци, всеки от тях едва ли не “програмиран” да ражда сякаш не грозде, а ароматни захарни перли. Капка по капка и зърно по зърно и тогава е ставало “вир и язовир”, но от вино, от стар мавруд. И, ако се кажело, че някой не може да направи хубаво вино именно от такова грозде, с него било свършено, отписвали го от тефтера на майсторите.

Мисля си, че сега вече дойде ред на класическото пожелание “Да е живот и здраве, другото ще се нареди!”, с което хората се разделят и в добро, и в лошо, дори когато не се вдигат специални наздравици. А то наистина няма как да не се нареди и как да не бъде на добро и на “живот и здраве” при непресъхващия оптимизъм на мавруда, оцелял през вековете и на щастлива, и на трагична и безнадеждна цена, въпреки всичко.

Амин, и нека само да не забравяме старите лозари, нищо, че те отдавна са в свят, много по-добър от нашия!

 

 

© Илия Зайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2010, № 8 (129)

Други публикации:
Илия Зайков. Именник на българското вино". Пловдив: Жанет 45, 2010.