"ДАЙТЕ МИ ДВА ХЛЯБА" - МОИТЕ ПЪРВИ "ГРАДСКИ" ДУМИ

Илия Зайков

web

Първите "градски" думи, които научих като дете, бяха "Дайте ми два Хляба" - точно така, с "Х" в началото, тъй като по нашенски се казваше, а и досега понякога се казва "ляп". Работите обаче си имат и известна "предистория". Трябва да е било 1951-ва или 1952-ра година. Новата ни къща, в която нашите трябваше "да се отделят от старите", още не бе завършена, но на пет-шест крачки от нея дядо Стоянчо Кантурата и дядо Стоил от Куклен, и двамата с огромни потури и поне на седемдесет-осемдесет години, строяха "фурната" - пещта за хляба. Спомням си това много добре, защото вече бях на цели седем или осем години. Един ден дядо, тате и чичо докараха две огромни волски коли с кацарки, както в село казваме на хвойната: ония, приличащи донякъде на бор храсти, препълнени със смола, които дават изключително силен огън и жар. С тях дойде и бай Иван, по прякор Кудьо, който тогава беше горски. Като всеки горски той не трябваше да дава брадва да влезе в гората за щяло и нещяло, но за фурната сам намерил тате. Ела, казал му, да си насечеш една-две коля кацарки за първото палене на фурната, те са най-хубавите за това. Поне ден или два тате "палеше" фурната без прекъсване, докато не свършиха всички кацарки. Дядо Стоянчо, дядо Стоил, бай Иван Горския и самият тате през цялото време проверяваха дали и доколко е "побеляла" фурната, особено "устата" й. Тоест доколко тухлите половинки и четвъртинки, с които се зида кубето на пещта, наистина не са станали съвсем бели - като хляба, който трябваше да се пече в нея. От време на време в пещта, при малко по-тих огън, старците хвърляха парчета стъкла от шишета и по това колко бързо те ставаха "като вода" от силната температура, също се преценяваше добре ли се е "опалила" фурната и дали не трябва да се продължи с кацарките. Жарта, жаравата, както се казва "по граждански", се издърпваше от време на време навън с "грибуча", "подът" на фурната се търкаше с "ожега" и по искрите, които хвърчаха, майсторите допълнително познаваха дали фурната вече е наистина готова за първия хляб.

Така, все още, беше в село през ония години. Така обаче е било винаги и из цяла България: дори преди още да се е сложил основният камък на коя да е нова къща, най-напред трябвало да се изгради и "опали" фурната. Което, разбира се, е невероятен символ на това откъде започва и на какво ще се крепи новият дом, а освен това да има и къде да се пече хляба за майсторите, докато трае градежът на къщата. Чиста "прагматика", но и тя, както е с всички неща в народния живот, замесена допълнително с какви ли не още десетки и десетки символи и значения. Впрочем самата дума "хляб", която иначе си е най-обикновено съществително име, "действа" на смислово ниво преди всичко като метафора, а чак след това идват и другите й, да ги наречем "приложни и рецептурни" значения за какво "служи", как и от какво се "произвежда" и така нататък. Но и тук няма отърване от "символното" - защото хлябът има какви ли не още "приложения", не само да засити човека и да върне силата му, но и в цялата система на обредите и ритуалите от първия до последния ден на човека. Съществителното име "пещ" пък е едва ли не равнозначно на "огън", тоест - то също извежда до какви ли не, бездънни като ядрото земно, дълбини и до висините, обитавани от самото слънце.

От тази фурна, която градяха дядо Стоил и дядо Стоянчо, ние със сестра ми ядохме първия истински майчин хляб. Като снаха в многолюдна и "чорбаджийска" къща на тежки винари, върху мама наистина се стоварил "юка", теглото и робията не само да ходи на къра, но и да става посреднощ, за да замеси и опече хляба на всички, барабар с надничарите и постоянния ни ратай Дялю (Недялко), станал през годините съвсем като член на фамилията. Често пъти, докато месела тестото, мама си и поплаквала, от умора сигурно, та затова оня хляб не я радвал толкова много. Десетина години след това, когато текезесето бе разпиляло не само нашата, но и всички останали семейства в Брестник, Дялю се появяваше неизвестно откъде, за да види "старата чорбаджийка", баба ми, както и нас - в новата къща с новата фурна. Дялю целуваше ръка на баба, там спеше една или две нощи, а през дома минаваше, защото, според него, никой не можел да меси и да пече толкова хубав хляб като мама. Той наистина "нямаше и един зъб в главата", но не отказваше огромния, с дебела долна кора, "фурник" от три-четири килограма с препечена до златисто-червено горна коричка, който тя му даваше за из път.

Разбира се, всеки знае, че точно неговата майка е месела най-хубавия хляб, та се надявам да не се вкараме в излишни разправии заради това, че аз броя хляба на своята си майка за най-хубав. Не ни било съдено обаче ние със сестра ми да ядем достатъчно дълго от този хляб на мама. Започваше така нареченото "коопериране" и за да убедят селяните колко хубаво е да станат "доброволно" текезесари, властите започнаха, освен "регулярните" други данъци, да облагат частниците "на декар" с вълна, олио, мляко, "мед и масло" (ами да, защо не!), памук, картофи и каквото друго се сетите. Все едно дали селянинът имаше поне една козичка, че да сподели млекцето й и с "народната" власт. Властта обаче беше добра: ами, като нямаш "мед и масло", можеш да се издължиш и с пари. Така, още минала-неминала жътвата, се оказваше, че "агитираните" са си продали дори това, което и в най-робските времена е смятано за неприкосновено: житото за хляба на децата си! "Купони" за "текезесарската" фурна, национализирана от Ботевите, се даваха само на текезесарите, разбира се. На частниците не им оставаше нищо друго, освен да ходят за хляб в Пловдив, веднъж на седмица или на десетина дни.

С какви пари се е купувал този "граждански хляб", аз, естествено, нямах представа, още повече, че върху мен пък се стовари наистина страховита задача: да се науча да казвам "Дайте ми два Хляба!" и то съвсем "като по вода", за да не ме познаят фурнаджийките, че съм селянче. В село ние и досега си казваме "ляп" вместо "хляб", та се наложи дни наред да "репетирам" и то не само "на маса", ами и с отиграването на съответните мизанцени и "изгледа" на лицето, за да не се "пуля като див" и пак да се издам, че съм селянче и по това и да не ми дадат "два хляба". През което време мама пък ми плетеше ново пуловерче - бяло, на сини цветчета, с което, според нейните уверения, съм бил щял да изглеждам "също като гражданче". Като всяка майка тя ме жалеше и молеше тате да не ме кара да "репетирам" толкова дълго, но той отсичаше: "Мълчат и не расуждат!" - тоест "Молчать и не разсуждать!". Така се оказа, че първите "градски" думи, които научих, са "Дайте ми два Хляба", а първите на руски - "Молчать и не разсуждать!", вие кажете има ли някаква връзка между тези две неща и кое е било "последицата" от другото.

Когато отивахме "ъф гръдът за ляп" (в града за хляб), тате спираше каруцата на десетина-двадесет метра от хлебарницата, за да не помисли някой, че сме заедно, аз влизах и се надигах на пръсти пред тезгяха, за да купя хлебчетата: типови, а не като нашите "фурници". Понякога, когато в хлебарницата нямаше никого, продавачката, която знаеше, че на селяните не трябва да се продава хляб, за да може те сами и "доброволно" да влязат в текезесето, ми пошепваше почти съзаклятнически: "Момченце, извикай татко си да донесе бързо чувалчето!" Добри хора имаше и тогава, както ги има и сега. Така, вместо да обикаляме от хлебарница на хлебарница, ние купувахме петнадесетината дъхави и черни "типови" хлебчета наведнъж за десетина дни и си тръгвахме за село. Случваше се обаче понякога някой бдителен квартален отговорник или ОФ-активистка да познаят, че не съм "гражданче" и да ме подгонят. Аз хуквах, стиснал с всичка сила скъпоценните хлебчета, тате подкарваше каруцата на бегом, присягаше се, хващаше ме за дънцето на панталонките и ме хвърляше при себе си в каруцата. Никога, уверявам ви, дори веднъж не ми се случи, да изпусна хляба, макар с годините полека-лека започнах да губя форма точно в това отношение, но кой ли е останал дете цял живот?

Не ви разказвам всичко това, за да се хваля или да си отмъщавам на някого си с късна дата, камо ли да си обяснявам защо имам едни или други "възгледи" по едни или други житейски, нека да не са дори исторически, въпроси. Ако искате пък - нека това да си е само един спомен за хляба, за божеството и за първите ми детски срещи с него, без да "влагам" кой знае каква поука в него. Навремето, някъде в първите години на двадесети век, социалистите в Пловдив си направили една наистина голяма и модерна за времето си фурна, наречена "Работник", по името на кооперацията им, но тя на бърза ръка фалирала: просто "членската маса", въпреки партийните "поръчения", отказала да купува насъщния си само от нея, тя продължила да си пазарува от малките квартални хлебарнички с мисълта стопаните им да не загубят "хляба на децата си". Доколкото съм се "ровил" около този многозначителен фалит мисля, че в основите на замисъла са били самите другари Димитров и Коларов, тогава пловдивски "деятели на нашата партия", но борчът за хлебопекарницата бил върху гърба на известния с добрината си бай Аргир Стоилов: него и наследниците му разни кредитори и данъчни продължили да ги притискат като поръчител чак до "светлата" дата девети септември, когата старата власт се споминала, а с нея - и задълженията на социалистите, барабар с лихвите им. Партията обаче излязла корава, тя вярвала в "победата" и изобщо не се издължила, а оставила Аргир Стоилов, а и социалистите, членове на кооперацията, да се оправят, както им дойде. Това е, което съм разбрал за тях още тогава, когато преди трийсетина години попаднах на въпросния "архив".

Впрочем в някаква книга с "нещо като спомени" един от "героите на БКП и на партизанското движение" - генерал Гено Генов-Ватагин, родом от Брезово, разказва как за малко да го изключат от самата партия, хем след девети: родната му майка отказала да се запише в текезесето, представете си! Той бил светкавично "откомандирован" от София до Брезово, за да оправи положението, иначе... "Как, бе, сине, как да вървя да работя заедно с еди коя си и еди коя си, обяснила майка му. Едната не може едни паници да измие и все й са мазни и грънясали, другата едни дрехи не може да изпере и простре като хората... А третата, третата, извадила най-сериозния си аргумент жената, тая пък не може хляб да ти омеси и опече, или няма да е втасал, или ще е суров, или ще й е изгорял!", казала майката на героя, ама кой да ти вземе от дума... Грешка, може би наистина е направена "грешка" с коопериранетто, обясняваше той. Ватагин, обаче иначе бил горд, че е успял да подреди дори родната си майка и да я направи насила текезесарка, нали вече не тя, а "партията" му е месела и печала хляба и то какви дебели комати само, нали се сещате.

Но - "Мълчат и не расуждат", както ни поучаваше издалече и за всичко, което имаше да ни се случва, горкият ни баща, ала донякъде на шега и на гавра, а не само с горчива безнадеждност. Уж "страшлив като заек", той, все пак, се оказа сред едни от последните нашенци, които влязоха "доброволно" в текезесето: едва при "масовизацията" през 1957-ма, когато, сепната за коматите си от размера на Унгарската революция година преди това, властта реши, че е крайно време да смаже до крак частниците по селата. Ако нямате нищо против - признайте ми някаква заслуга за онова инатене на тате и на мен: ами, ако не бях се научил да казвам толкова правилно "Дайте ми два хляба"? Пък и ако не бяха добрите фурнаджийки, на които може би наистина съм им приличал на "гражданче" - какво ли не е можело да им се привиди и на тях, милите, през сълзите в очите им...

© Илия Зайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2010, № 11 (132)